Призраци

Дванадесета глава

РИЧАРД ИМАШЕ ДА РАЗКАЗВА НА ШОТА толкова много неща. Искаше да й каже, че Императорският орден далеч не е единствената заплаха, надвиснала над тях. Искаше да й каже, че след като кутиите на Орден са задействани, Сестрите на мрака могат да освободят сила, която ще унищожи света на живите и ще прати всички при Пазителя на мъртвите. Искаше да й каже, че ако не намерят начин да неутрализират лавинния огън, той може да унищожи спомените и разума на всички хора, да ги лиши от средства за препитание. Искаше да й каже, че ако не намерят начин да прочистят света от заразата, оставена от Хармониите, магията ще бъде изкоренена, а заразата вероятно вече е отприщила каскаден ефект, който, ако не бъде прекъснат, е достатъчно мощен, че и сам да унищожи живота.

Искаше да й каже, че тя изобщо не познава неговата любима — жената, която лежи на сърцето му. Искаше да й каже колко много означава Калан за него, колко се страхува за нея, колко много му липсва тя, как ужасът му от онова, което са й сторили, не му дава миг покой.

Искаше да й каже, че точно в момента Императорският орден е само един от многото сериозни проблеми, които стоят пред тях. Но като видя Джебра, която трепереше като лист в утешителната прегръдка на Зед, си помисли, че трябва да намери по-подходящ момент за всичко това.

Ричард направи знак с ръка на Джебра да се приближи. В небесносините й очи напираха сълзи. Накрая тя все пак се престраши и слезе по стъпалата при него. Той нямаше точна представа през какви ужасни изпитания е преминала тази жена, но измъченото й лице пазеше спомен за всяко едно от тях. Изпитите й черти бяха неми свидетели на трудностите, през които беше преминала.

Той пое ръката й в своята, след което я покри с другата си ръка, за да й покаже приятелските си чувства.

— Пропътувала си огромно разстояние и ние оценяваме усилията ти да ни помогнеш. Моля те, разкажи ни каквото знаеш.

Тя кимна и късата й руса коса падна напред върху челото.

— Ще се постарая, Господарю Рал.

Под зоркия поглед на Шота Ричард поведе Джебра към фонтана. Настани я да седне на ниския мраморен парапет, който ограждаше басейна с притихналата вода.

— Ти замина с Кралица Сирила към родината й — започна той, за да я предразположи към разговор. — Грижеше се за нея, докато беше болна — когато изгуби разсъдъка си след времето, прекарано в тъмницата с онези ужасни мъже. Искаше да й помогнеш да се възстанови и да станеш неин съветник, когато това се случи.

Джебра кимна.

— И така… когато Сирила се върна у дома, стана ли й по-добре? — попита Ричард, макар Калан да му бе дала отговор на този въпрос.

— Да. Тя беше в ступор толкова дълго време, че се опасявахме, че състоянието й никога няма да се подобри. Но след като се прибра у дома, постепенно започна да се подобрява. В началото разпознаваше хората около себе си само за кратки периоди. Колкото по-позната започваше да й се струва заобикалящата среда, толкова по-дълги ставаха тези периоди на просветление. За всеобща радост, постепенно започна да се връща към живота. Стъпка по стъпка изпълзяваше от дългата летаргия — като животно, което се пробужда от зимен сън. Така Сирила успя да се отърси от кошмара и да се върне към нормалния живот. Беше преизпълнена с енергия, толкова се радваше, че отново си е у дома.

— Сирила е Кралицата на Галеа — обясни Шота на Ричард. — Тя наследи короната, вместо…

— Принц Харолд — довърши изречението й Ричард. — Той й е брат. Отказа се от трона и предпочете да застане начело на армията на Галеа.

— Явно си добре запознат с историята на Галеа — повдигна вежди Шота.

— Баща им, Крал Уиборн, е баща и на Калан — погледна я Ричард. — Калан и Сирила са доведени сестри. Затова съм толкова добре запознат.

Дори Шота да остана изненадана от думите му или да не му повярва заради споменаването на Калан, не го показа. След известно време откъсна очи от неговите и пак закрачи напред-назад из залата, за да даде възможност на Джебра да продължи разказа си.

— Сирила се върна на трона, все едно никога не го бе напускала. Населението беше във възторг от нейното завръщане. Хората бяха положили огромни усилия да възродят столицата си, след като безскрупулните императорски орди я бяха сравнили със земята. Градът бе изживял масова трагедия с безчет жертви.

Но от вражеското нашествие вече беше минало доста време и Ебинисия постепенно си беше стъпила на краката. Опожарените сгради бяха издигнати наново. Бизнесът процъфтяваше. Търговията се възроди. Градът пак се превърна в притегателен център за хора от цялата страна, тръгнали да търсят по-добър живот. Пак се раждаха деца и се създаваха семейства. Упоритият труд даде очакваните плодове и градът възкръсна за нов живот. Завръщането на Кралицата повдигна духовете допълнително и нещата като че ли си дойдоха на мястото.

Хората си казваха, че са си взели поука и няма да допуснат подобно нещо да се повтори. Затова издигнаха нови защитни стени, събраха още по-многочислена армия. Сирила, по примера на повечето си поданици, загърби преживените смутни времена и с усърдие се зае с държавните дела. Даваше аудиенции и се занимаваше с най-разнообразни дейности, свързани с функционирането на страната — от посредничество в търговски спорове до присъствие на официални балове, където танцуваше със сановници.

Принц Харолд, в качеството си на върховен главнокомандващ, я държеше в течение на последните новини около нашествието на вражеските орди в Новия свят и така тя узна своевременно кога Джаганг е достигнал до южните граници на Средната земя. Винаги познавах кога е получила нови сведения. Заварвах я да мачка кърпичката си, да си мърмори нещо и да снове напред-назад в стая без прозорци. Имах чувството, че търси онова тъмно местенце в съзнанието си — ступора, в който бе изпаднала, — но не може да го намери, не може да се върне в него.

Джебра вдигна ръка към стълбището, откъдето я наблюдаваше старият магьосник.

— Зед ми заръча да се грижа за нея, да я съветвам когато мога. Макар външно да изглеждаше като предишната Сирила, макар да не изпадаше в онова състояние на вцепенение, виждах, че е на ръба на безумието. Виденията ми идваха мъгляви и неясни може би именно поради това — защото макар да изглеждаше отново с всичкия си, отвътре бе разкъсвана от ужасни страхове. Подобно беше положението и с Галеа — външно всичко изглеждаше нормално, но все пак Императорският орден приближаваше, така че спокойствието и благоденствието бяха измамни. Усещаше се подмолно напрежение.

Щом съгледвачите донесоха вестта, че Орденът се придвижва през долината Калисидрин и наближава сърцето на Средната земя с намерението да разцепи Новия свят, аз посъветвах Кралицата да подкрепи Д’Харанската армия, като изпрати войските на Галеа да се влеят с обединените сили на всички народи от Д’Харанската империя. Двамата с принц Харолд се опитахме да я убедим, че единственият ни шанс да се защитим е да се присъединим към общата армия, опълчила се на Ордена.

Но тя не искаше и да чуе. Дългът й на Кралица на Галеа изисквал от нея да защити страната си, а не да се грижи за други народи и други страни. Опитах се да й обясня, че сама Галеа няма никакъв шанс. Сирила обаче беше чувала разни истории за поробени народи, слухове за жестокостите на Ордена. Изпитваше див ужас от тези мъже. Казах й, че ще бъде в безопасност само ако помогнем да се пресече пътят на нашествениците, преди изобщо да са стигнали до Галеа.

Получавахме дъжд от отчаяни молби да изпратим подкрепления. Сирила не откликна на нито една от тях. Вместо това заповяда на принц Харолд да събере всички налични хора и да се погрижи за защитата на Галеа. Според нея дългът на нашата армия е да защитава само нашата страна. Разпореди да не се допуска нашествениците да преминат държавните граници и да стъпят на галеанска земя.

Принц Харолд, който в началото се опита да й даде разумен съвет за това как трябва да се действа, се отказа от становището си и в безсмислен акт на лоялност изпълни желанията й. Нейната заповед бе Галеа да бъде защитавана на всяка цена. Принц Харолд се съобрази с разпорежданията й. Изобщо не я интересуваше дали цялата Средна земя и дори целият Нов свят ще паднат под робството на Ордена, стига армията на Галеа…

— Добре, добре — прекъсна я нетърпеливо Шота и пристъпи пред нея. — Всички знаем, че Кралица Сирила не беше с всичкия си. Не съм била толкова път, за да ми описваш какво е да те управлява Кралица, на която й хлопа дъската.

— Съжалявам. — Смутена, Джебра се прокашля и продължи: — Та значи, Сирила започна да се дразни от мен и настоятелните ми съвети. Обяви, че решението й е окончателно и не подлежи на обсъждане.

Категоричната й позиция в крайна сметка предреши бъдещето и съдбата на нашия народ. Мисля, че именно това най-сетне отприщи в мен ярко видение. най-напред ми се яви не самото видение, а чух натрапчив звук, от който кръвта ми замръзна във вените. Цялата се разтреперих. След известно време започнаха да изплуват и картините — видях как защитниците са смазани и потъпкани, как градът пада, а Кралица Сирила е хвърлена на разбеснели се тълпи мъже, за да… за да я използват като своя курва и обект за забавление.

Притиснала стомаха си с ръка, Джебра изтри сълзите от бузите си. Усмихна се на Ричард, но усмивката й не успя да скрие ужаса, който лъсна в очите й.

— Няма да ви разказвам всичко, което ме връхлетя във видението ми. На нея обаче не й го спестих.

— Едва ли е имало някакъв ефект — отвърна Ричард.

— Вярно, нямаше. — Джебра зачовърка кичур от косата си. — Сирила изпадна в бяс. Извика кралската стража. Щом гвардейците влетяха през масивната висока двойна врата, боядисана в синьо и златисто, тя ме посочи с пръст и ме обяви за изменник. Заповяда да ме хвърлят в тъмницата. Докато войниците ме сграбчваха, тя им крещеше да ми отрежат езика, ако изрека дори една дума от виденията си — всъщност тя ги нарече богохулни слова. — Последва немощен пресилен смях, който не съответстваше на треперещата брадичка и сбърченото чело на Джебра. Гласът й изтъня почти до скимтене, думите й звучаха като извинение. — Не исках да ми отрежат езика.

Зед, който беше слязъл по стъпалата, вдигна утешително ръка на рамото й.

— Разбира се, скъпа, разбира се. В онзи момент е нямало смисъл да настояваш. Никой не е искал повече от това, което си сторила; нямало е смисъл да опитваш. Направила си, каквото си могла; разкрила си й истината. Сирила е направила съзнателен избор.

Кършейки пръсти, Джебра кимна.

— Всъщност съм на мнение, че лудостта й никога не я е напускала.

— Дори хора, които изобщо не страдат от душевно разстройство, често пъти действат нелогично и неразумно. Недей да оправдаваш съзнателните й и обмислени действия с удобното извинение на лудостта. — Тя го изгледа неразбиращо и Зед разпери ръце в жест на безсилие. — Мнозина, които желаят силно да вярват в нещо, често пъти отказват да видят истината, независимо колко очевидна е тя. Това е техният избор.

— Сигурно — отрони Джебра.

— Явно вместо да приеме истината, тя е избрала да повярва в една лъжа, която й се е щяло да бъде истина — намеси се Ричард, припомнил си Първото правило на магьосника, което бе научил от дядо си.

— Точно така — съгласи се Зед. — Сирила е повярвала в онова, което е искала да се случи, след което е приела, че действителността ще се подчини на желанията й. — Той отпусна ръка. — Но действителността не изпълнява желания.

— Значи Кралица Сирила се ядосала на Джебра, че е изрекла истината на глас така, че да бъде трудно човек да не я чуе и да не й обърне внимание — заключи Кара. — След което я наказала за избора й.

Зед кимна, докато пръстите му нежно галеха Джебра по рамото. Уморените й очи се затвориха.

— Хората, които по една или друга причина отказват да видят истината, стават подчертано враждебни към нея и я отхвърлят грубо. Често пъти те насочват наслоената омраза срещу всеки, който се осмели да им посочи истината.

— Но от това истината не се изпарява — подчерта Ричард.

— Онзи, който търси истината, прави всичко възможно да държи действителността под око — сви рамене Зед. — Истината се корени в действителността в крайна сметка, не във въображението.

Ричард отпусна длан върху костената дръжка на ножа на колана си. Мечът му липсваше, но го бе разменил за информация, която постепенно му помогна да намери книгата „Лавинен огън“ и да разкрие истината за случилото се с Калан, така че си струваше. Това обаче не правеше загубата на оръжието по-поносима. Пък и се притесняваше за това как Самюъл ще го използва.

Замислил се за Меча на истината и чудейки се къде ли е сега оръжието му, Ричард заби поглед в далечината.

— Май е трудно да повярваме, че е възможно хората да извръщат поглед от нещата, които са в техен интерес.

— Но е факт. — По тона на Зед Ричард разбра, че дядо му вече не води просто учтив разговор, а е намислил нещо сериозно. — И точно в това е сърцевината на проблема. — Щом Ричард го погледна, Зед му отвърна с напрегнат взор. — Да извръщаш съзнателно глава от истината е предателство.

Скръстила ръце, Шота спря да снове напред-назад и се наведе към Зед.

— Някое правило на магьосника, а, магьоснико?

— Десетото правило — повдигна вежда Зед. Шота изгледа многозначително Ричард.

— Мъдър съвет. — След като продължи да го гледа с железния си поглед достатъчно време, че той да се почувства — неудобно, тя продължи да кръстосва фоайето.

Ричард осъзна, че сигурно според нея той пренебрегва Истината — истината за нашествието на Императорския орден. Всъщност той ни най-малко не пренебрегваше истината, просто не знаеше какво още очаква тя от него и как според нея би могъл да ги спре. Ако зависеше от желанията му, отдавна да ги е прогонил обратно в Стария свят. Ако знаеше някакъв начин да ги спре, би опитал — но уви. И бездруго се чувстваше достатъчно зле от мисълта, че ордите на Императорския орден наближават, а той е безпомощен да ги спре. И беше бесен на Шота, задето си бе позволила да мисли, че просто упорства и нарочно не прави нищо по въпроса — сякаш решението бе в неговите ръце. Вдигна поглед към стълбите, откъдето го наблюдаваше изваяната като статуя Ничи. Дори в розова нощница тя изглеждаше достолепна и мъдра. Докато Ричард бе отгледан от хора, които го насърчаваха да приема нещата такива, каквито са, тя бе възпитавана според доктрината на Императорския орден. Изискваше се забележителна сила на личността, за да можеш, след като цял живот са ти набивали в Главата авторитарни постулати, да пожелаеш да видиш истината.

Остави се да потъне в сините й очи и се запита дали той би имал нейния кураж… куража да проникне в естеството и дълбочината на ужасните грешки, които е допуснал, след което да прегърне истината и да се промени. Малцина имаха тази смелост.

Ричард се запита още и дали Ничи също вярва, че той пренебрегва нашествието на Императорския орден, воден от неразумни и егоистични причини; дали тя също е на мнение, че бездействието му е обрекло невинни хора на нечовешки страдания. Силно се надяваше да не е така. Имаше моменти, когато подкрепата на Ничи бе единственото, което му даваше сили да продължи напред.

Дали тя очакваше от него да се откаже от търсенето на Калан и да се посвети изцяло на опитите да спаси живота на хиляди, а не само на един, независимо колко ценен е за него той? Ричард преглътна болката си. Знаеше, че самата Калан би го поискала от него. Колкото и да го обичаше — поне така беше някога, когато тя си спомняше коя е. Калан не би искала той да тръгне да я търси, ако това означаваше да пренебрегне спасяването на толкова много хора, изправени пред смъртна опасност.

Тази мисъл внезапно си дойде на мястото: някога, когато тя си спомняше коя е… и кой е той. Калан не би могла да го обича, ако не знае коя е; ако не знае кой е той. Коленете му омекнаха.

— Това е моята гледна точка — продължи Джебра, като отвори очи и сякаш се сепна, след като Зед свали ръка от рамото й. — Смятам, че направих всичко по силите си, за да й покажа истината. Но не исках да попадна в тъмница. Тази перспектива ме ужасяваше.

— Е, и какво се случи след това? — подкани я Зед, почесвайки се по хлътналата буза. — Колко време прекара в тъмницата?

— Изгубих сметка за дните. Нямаше прозорци, така че след известно време не знаех дали е ден или нощ. Нямах представа кога се сменят сезоните, само съзнавах, че съм там долу достатъчно дълго време, за да може Императорският орден да дойде и да си замине. Постепенно губех надежда.

Хранеха ме — не толкова, че да се заситя, но достатъчно, за да не умра от глад. През доста големи интервали от време оставяха по една свещ да гори в коридора зад желязната врата. Не че тъмничарите проявяваха преднамерена жестокост към мен, но просто бе ужасно да си заключен сам в тъмната и тясна каменна килия. Аз обаче не се оплаквах. Другите затворници ругаеха, жалваха се, вдигаха врява и сегиз-тогиз, след като не се вслушваха в предупрежденията на тъмничарите да кротуват, биваха наказвани. Някои се задържаха в килиите съвсем за кратко, преди да бъдат екзекутирани. От време на време се появяваха нови попълнения. Доколкото можех да видя през миниатюрното прозорче на вратата си, това бяха опасни и страшни престъпници. Злъчните им клетви в непрогледния мрак понякога ме будеха, а щом отново се отпуснех да заспя, ми докарваха кошмари.

През цялото време изпитвах ужас да не получа видение, което ще разкрие каква съдба ме очаква. Но то така и не се появи. Всъщност не ми бе нужно видение, за да предположа какво ме очаква. Знаех, че започнат ли да приближават нашествениците, Сирила ще бъде склонна да хвърли вината за случващото се върху мен. Цял живот съм получавала видения. Хората, които не харесват онова, което им се случва, често обвиняват мен, задето съм им казала какво виждам. Вместо да използват чутото, за да направят нещо полезно за себе си, им е по-лесно да излеят недоволството си върху мен. Мнозина смятат, че с разказа си за онова, което съм видяла, съм им причинила неприятности — сякаш мога да избирам онова, което виждам.

Пребиваването ми в тъмната килия бе почти непосилно за мен, но нямах избор — трябваше да го изтърпя. Докато седях там, изгубила представа за времето, разбрах какво е преживяла Сирила в тъмницата и защо е изгубила разсъдъка си. Аз поне не бях малтретирана от такива зверове — те бяха заключени в други килии. По едно време бях напълно сигурна, че ще си умра там, забравена и захвърлена. Не знаех колко време съм прекарала далеч от светлината, далеч от живота. През цялото това време не получих нито едно видение. Тогава още не знаех, че занапред ще е все така.

Веднъж Кралицата изпрати човек да ме попита дали се отричам от видението си. Казах му, че с радост ще кажа на Кралицата всяка лъжа, която пожелае да чуе, само и само да ме пусне на свобода. Явно не това е очаквала да чуе Сирила, защото пратеникът не се върна и никой не дойде да ме освободи.

Ричард се огледа и видя, че Шота го гледа. В очите й личеше нямо обвинение, че той прави именно това — иска от нея да му каже нещо различно от онова, което е видяла, че е надвиснало над човечеството. Прониза го жилото на вината.

Джебра вдигна очи към небето, което се виждаше през стъкления покрив, сякаш омаяна от чудото на светлината.

— Една нощ — едва по-късно научих, че всъщност е било нощ — пред миниатюрното прозорче на желязната врата дойде тъмничар. Прошепна ми, че ордите на Императорския орден наближават града. Битката щяла да започне всеки момент.

Звучеше едва ли не доволен, че агонията на очакването е към своя край, че развръзката е толкова близо и вече няма нужда да се преструват пред Кралицата си, че не виждат истината. Сякаш осъзнаването на предстоящото ги превръщаше в неверници и предатели, но тази измяна спрямо желанията на Кралицата вече щеше да се превърне в реалност. И все пак това бе само част от заблудите на Кралицата — онази част, която бе твърде очевидна, за да я подмине човек.

Прошепнах му в отговор, че ме е страх за жителите на града. Той се засмя, нарече ме малоумна — не съм била виждала как се бият галейските воини. Изрази увереността си, че нашата армия, която наброява над сто хиляди обучени войници, ще смаже нашествениците и ще ги отблъсне с подбити опашки — точно както казва Кралицата.

Аз си замълчах. Не смеех да противореча на Сирила и да оспорвам самозаблудите й и вярата й в нашата непобедимост. Не му казах каква неизброима армия от нашественици бях съзряла във видението си и как тя с лекота потъпква защитниците и помита града. Заключена в килията си, нямаше да мога дори да избягам.

И тогава чух онзи странен, зловещ звук, който предшестваше видението ми. Побиха ме тръпки. Цялата настръхнах. най-сетне разбрах какво е: воят на хиляди вражески бойни рогове. Звучеше като вой на демони, дошли от отвъдния свят, за да погълнат живите. Дори масивните каменни стени не заглушаваха ужасния пронизителен звук. Той оповестяваше приближаващата смърт. Този звук би извикал усмивка дори на устните на Пазителя.