Призраци

Четвърта глава

РИЧАРД, ОСТАНАЛ БЕЗ УМА И ДУМА, гледаше как Ничи се рее във въздуха над масивната маса, заобиколена от кръстосващи се геометрични линии, които пулсираха в зелено край нея. По тялото й не потрепваше нито фибра. Сякаш изобщо не дишаше. Сините й очи бяха втренчени в далечината, без да мигат, като че взрени в свят, достъпен само за тях. Познатите й изящни черти изглеждаха като консервирани на фона на зеленикавата светлина, която струеше от опасващите я линии.

Ричард си помисли, че прилича повече на мъртва, отколкото на жива — като труп в ковчег точно преди да бъде положен в земята.

Гледката беше едновременно невъзможно красива и дълбоко разтърсваща. Ничи приличаше на безжизнена статуя от плът и светлина. Кичури руса коса бяха застинали на плавни вълнички, дори отделни дълги косми бяха спрели неподвижно във въздуха. Ричард имаше чувството, че тя всеки миг ще се строполи върху масата.

В един момент установи, че е престанал да диша, и си пое дълбоко дъх.

Сякаш в унисон с бушуващата сила ка светкавиците отвъд прозорците, въздухът в стаята пращеше от енергията, съсредоточена в тази изключително — дори за нетренираното око на Ричард — сложна магия. Именно това необичайно състояние на въздуха бе привлякло вниманието му и го бе подмамило да напусне малката читалня.

Ричард по никакъв начин не можеше да си обясни случващото се, не можеше да разбере какво е наложило използването на подобен род магия. Мигновено бе запленен от нея, но в същото време се чувстваше и разочарован, понеже всичките тези неща му бяха доста далечни. Преди всичко обаче гледката му се струваше някак зловеща и плашеща.

Тъй като бе израсъл в Западната земя, където магията бе непозната, понякога се чудеше какво ли е пропуснал — особено в моменти като този, когато се чувстваше безнадеждно невеж. В други случаи обаче, както при залавянето на Калан, изпитваше дълбока омраза към магията и му се искаше никога да не му се бе налагало да се сблъсква с нея.

Верните последователи на Императорския орден биха намерили цинично задоволство в подобни хладни мисли по отношение на магията, родени от Господаря Рал.

Въпреки че бе израсъл далеч от всяка магия, с течение на времето Ричард беше принуден да научи едно-друго за нея. най-малкото, поне беше наясно, че Милостта, начертана под Ничи, е мощно средство, използвано от хората, родени с дарбата. Знаеше още и че изобразяването на този символ с кръв се прави рядко и само в изключително сериозни случаи.

Докато оглеждаше искрящите кървави нишки, които очертаваха Милостта, Ричард забеляза нещо, от което косъмчетата по тила му настръхнаха. Едното стъпало на Ничи бе повдигнато точно над центъра на Милостта — онази част, която представляваше светлината на Създателя, откъдето извираше не само животът, но и лъчите, изобразяващи дарбата, която минава през живота, през воала и накрая отива във вечността на Отвъдния свят.

Другото й стъпало беше застинало на сантиметри над масата, извън най-външния обръч на символа — над онази част, която представляваше Отвъдния свят.

Ничи висеше между света на живота и света на смъртта. За Ричард беше ясно, че това не е нещо обичайно.

Плъзна поглед отвъд стряскащата гледка на реещата се в пространството Ничи и различи в сенките силуетите на Натан и Ан, които сегиз-тогиз биваха осветявани от светкавици — заприличаха му на призраци, които ту се скриваха, ту се появяваха. Двамата също бяха вперили очи в издигнатата над сияйното заклинание Ничи.

Зед, вдигнал ръка на кокалестия си хълбок, докато с другата се почесваше по голобрадото лице, бавно заобиколи масата и огледа внимателно набъбващата и все по-сложна плетеница от светещи зелени линии.

Отвъд високите прозорци светкавиците продължаваха да блестят ослепително, но тътенът на гръмотевиците бе заглушен от дебелите стени на Кулата. Ричард се вгледа в лицето на Ничи.

— Тя… добре ли е?

Зед го изгледа така, сякаш напълно бе забравил за присъствието му в стаята.

— Моля?

— Питах дали е добре?

— Откъде да знам? — повдигна вежди Зед.

Ричард разпери ръце и ги остави да се отпуснат безпомощно покрай тялото му, невярващ и изумен.

— Нима не си ти този, който я постави в това положение, Зед?

— Не съвсем — пророни Зед и пристъпи напред, като разтъркваше длани една в друга.

Ричард се приближи към масата под Ничи.

— Какво става тук? Ничи добре ли е? В опасност ли е? най-сетне Зед го погледна и въздъхна.

— Не сме съвсем сигурни, момчето ми.

Натан се измъкна от сенките и се приближи до масата, обляна от зеленикава светлина. В тъмносините очи на Пророка се четеше недвусмислена тревога. Разпери ръце в успокоителен жест, дългата му бяла коса обърса раменете му, които се повдигнаха леко.

— Надяваме се, че е добре, Ричард.

— Нищо й няма — увери го Ан, която бе пристъпила зад Натан.

Широкоплещестият Пророк се надвеси над нея. С непретенциозната си вълнена рокля и посребряла коса, събрана на тила на хлабав кок, край Натан тя изглеждаше още по-скромно облечена. Ричард си помисли, че всъщност почти всеки би изглеждал скромно в сравнение с Натан.

Ричард вдигна ръка към гнездото от геометрични линии, които опасваха Ничи.

— Какво е това?

— Верификационна мрежа — отвърна дядо му.

— Верификационна ли? — свъси чело Ричард. — Че какво проверява?

— Лавинния огън — отвърна мрачно Зед. — Опитваме се да разберем как точно работи едно лавинообразно събитие, за да намерим начин да преобърнем процеса.

— Аха — почеса се по слепоочието Ричард.

Цялата тази работа му се струваше все по-съмнителна. Отчаяно копнееше да намери Калан, но в същото време беше сериозно притеснен какво ще стане с Ничи при този опит да бъдат разкрити тайнствените сили, създадени от древните магьосници. В качеството си на Първи магьосник Зед притежаваше способности и таланти, които Ричард изобщо не би могъл да си представи, а онези магьосници от древните времена бяха несравнимо по-могъщи от него. Макар да притежаваха голяма сила, Зед, Натан, Ан и Ничи бяха принудени да се борят с неща извън своя опит, извън своите способности — с неща, от които се бяха страхували дори онези древни магьосници. Но нима имаха избор?

Освен че беше лично загрижен за Ничи, Ричард се нуждаеше от помощта й, за да открие Калан. Макар че другите по всяка вероятност бяха по-могъщи и опитни от Ничи, сборът от всичките й качества я поставяше в по-друга плоскост. Тя беше може би най-могъщата магьосница, раждала се някога. Онова, което другите постигаха с цената на много усилия, за Ничи беше въпрос на един поглед. Макар сам по себе си този факт да бе наистина забележителен, за Ричард Ничи бе много по-ценна с други свои качества. С изключение на Калан, той не познаваше друг човек, способен да се съсредоточи върху поставената цел с такова упорство като Ничи. Кара притежаваше подобна целеустременост, когато се касаеше за безопасността на Господаря Рал, но Ничи бе способна да фокусира цялата си енергия върху всяка поставена цел. Някога, когато тя беше негов враг, непоколебимото й упорство я правеше не само дълбоко ефективна, но и ужасно опасна.

Ричард се радваше, че всичко това се промени. Откакто той започна да издирва Калан, Ничи се превърна в най-близкия му и най-верен приятел. Като в същото време съзнаваше ясно, че сърцето му принадлежи на Калан и това не би могло да се промени.

Той прокара пръсти през косата си.

— Е, защо виси там, насред онези линии?

— Тя единствена сред всички нас знае как да си служи със Субстрактивна магия — обобщи Ан. — Лавинният огън се възпламенява и поддържа чрез субстрактивни елементи. Опитваме се да разберем цялото заклинание — както адитивните, така и субстрактивните му компоненти.

Ричард си каза, че сигурно са прави, но от това не му стана по-добре.

— И Ничи се е съгласила?

— Всъщност идеята беше нейна — прокашля се Натан. Естествено. Понякога Ричард имаше чувството, че тази жена умишлено търси път към смъртта.

В подобни моменти му се искаше да знае повече за тези неща. Пак го обзе познатото усещане, че е пълен невежа. Вдигна ръка към онова, което се рееше над масата.

— Нямах представа, че при верификационните заклинания се използват хора. Искам да кажа, не знаех, че тези мрежи биват хвърляни около хора като нея.

— И ние не знаехме — отвърна Натан с дълбокия си, властен глас. Ричард се почувства неловко под погледа на Пророка, затова побърза да се обърне към Зед.

— Какво искаш да кажеш?

— За пръв път някой от нас извършва аспектен анализ на верификационна мрежа от вътрешна перспектива — сви рамене Зед. — За подобно нещо се изисква Субстрактивна магия, така че тази верификационна мрежа вероятно не е хвърляна от хиляди години насам.

— Тогава откъде знаехте как да го направите?

— Това, че никой от нас не го е правил — намеси се Ан, — не означава, че не сме проучвали различни източници по въпроса.

Зед посочи една от съседните маси.

— Прочетохме книгата, която ти намери — „Лавинен огън“. Оказа се, че никой от нас не се е сблъсквал с по-сложна материя, така че се опитахме да вникнем във всяка дума. Макар че никога досега не бяхме прибягвали до вътрешна перспектива, тя всъщност е само продължение на онова, което вече знаем. Ако човек знае как се борави със стандартна верификационна мрежа и притежава нужните елементи от дарбата, може да извърши аспектен анализ от вътрешна перспектива. Точно това прави Ничи и точно затова се наложи именно тя да го стори.

— Ако става въпрос за стандартен процес, тогава защо е нужно да се прави по този начин?

Зед посочи линиите, обгръщащи Ничи.

— Вътрешната перспектива би трябвало да разкрива в подробности самата същност на заклинанието — до най-елементарно ниво, — а не само онова, което се вижда при стандартния верификационен процес. Тъй като се предполага, че така би могло да се научи повече, отколкото по обичайния начин, а Ничи от своя страна притежава способностите, необходими, за да го активира, решихме единодушно, че би било полезно да прибегнем до това.

Ричард започна да диша малко по-леко.

— Значи използвате Ничи просто за да бъде направен абстрактен анализ. И само толкова.

Зед не устоя на погледа на Ричард и побърза да разтърка веждите си с ръка.

— Става въпрос само за верификационен процес, Ричард, не за възпламеняване на действително събитие, така че в известен смисъл не е нещо реално. Това, което истинското заклинание постига за един миг, тази инертна форма разтяга до продължителен верификационен процес, който дава възможност за детайлен анализ. Макар и не без рискове, това, което виждаш около Ничи, не е жизнеспособно заклинание.

Зед се прокашля.

— Само че когато е било хвърлено истинското заклинание, вместо Ничи то е намерило Калан и всичко е било повече от реално.

По ръцете на Ричард пробягаха иглички. Устата му така пресъхна, че дума не можеше да отрони. Усети как сърцето му пулсира през вените на шията му. Надяваше се това да не е истина.

— Но нали каза, че Ничи ви е била необходима, за да направите това заклинание. Понеже само тя умеела да борави със Субстрактивна магия. Калан не би могла да стори подобно нещо за Сестрите — а и във всеки случай не би им сътрудничила.

Зед поклати глава.

— Сестрите са хвърлили истинското заклинание около Калаи. Те владеят Субстрактивната сила и не са се нуждаели от сътрудничеството на Калан. Ние искахме Ничи да действа отвътре, като използва елементи както на Адитивната, така и на Субстрактивната магия, за да се опитаме да разберем как действа. Двата случая са съвсем различни.

— Ами тогава…?

— Ричард — прекъсна го дядо му, — както вече ти казах, имаме доста работа. Не му е сега времето да обсъждаме всичко това. Трябва да наблюдаваме процеса, за да се опитаме да вникнем в поведението на заклинанието. Би ли ни оставил да си вършим работата, а?

Ричард пъхна ръце в задните си джобове.

— Разбира се.

Плъзна поглед към Кара. За хората, които не я познаваха добре, лицето й изглеждаше безизразно, но за Ричард то беше красноречиво и отразяваше собствените му подозрения. Извърна очи към дядо си.

— Имате ли някакви… затруднения?

Зед стрелна останалите с очи и изсумтя в отговор, след което се зае да изследва геометричните фигури, които обгръщаха носещата се във въздуха жена.

Ричард познаваше дядо си достатъчно добре, за да прецени, че е или мрачен, или крайно притеснен. Нито едното, нито другото не му се стори приемливо. И самият той започна да се притеснява — за Ничи.

Докато всички останали отстъпиха назад, за да огледат по-отдалеч сияещата верификационна мрежа, която продължаваше да чертае все нови и нови линии в пространството, Ричард пристъпи напред. Бавно заобиколи масата, докато накрая за пръв път се вгледа в линиите, които се кръстосваха във всички посоки около Ничи.

С приближаването си до масата той осъзна, че линиите всъщност образуват цилиндър в пространството, а Ничи е поставена вътре в него. Тоест линиите обикаляха около Ничи, докато се срещнат. Ричард си престави цилиндричната форма в двуизмерен образ, все едно разгърна свитък, за да може да изгради по-ясна представа в главата си. Така постепенно започна да осъзнава, че в плетеницата от линии има нещо странно познато.

Колкото повече го изучаваше, толкова повече не можеше да откъсне поглед от него, сякаш нещо го привличаше неустоимо… всмукваше го в модела от линии, ъгли и арки. Имаше чувството, че би трябвало да знае какво вижда, само дето не можеше да се сети какво е.

Помисли си, че вероятно би трябвало да гледа на това заклинание, хвърлено над Калан — подобно на това, което виждаше в момента пред очите си, — като на нещо лошо, но не се чувстваше така. Заклинанието си беше там; то не би могло да е нито добро, нито лошо.

Лошите бяха онези, които бяха обвили Калан с тази мрежа. Онези четири Сестри бяха използвали заклинанието като инструмент за постигане на зловещите си намерения. То се бе превърнало в част от плана им да се сдобият с кутиите на Орден и да освободят Пазителя от отвъдния свят — да пуснат смъртта при живота. Всичко това заради някакви си празни обещания за безсмъртие.

Както гледаше линиите, Ричард започна да разпознава ритъма в тях, фигурите, които описваха, потока. И постепенно като че започна да вниква в смисъла им.

Започна да прозира целта на изображението.

Ричард посочи една точка в близост до протегнатата дясна ръка на Ничи, точно под лакътя.

— Това тук не е както трябва — рече той и сбърчи чело пред изваяната от светлина материя.

— Не е както трябва ли? — сепна се Зед.

Ричард изобщо не беше усетил, че е изрекъл на глас мислите си, при това достатъчно силно, че да го чуят останалите.

— Да, именно. Има нещо сбъркано.