Тридесет и трета глава

РИЧАРД СЕ ЗАКАШЛЯ неистово.

Болката от нежеланата рязка смяна го изтръгна от безсъзнанието. Направи безуспешен опит да простене, но се оказа, че му липсва въздух. С идването в съзнание го заля чувство на паника от необяснимото задушаване — все едно се давеше.

Пак се закашля, при което потръпна от болка. Опита се да извика и се сви на кълбо на земята, притиснал с ръце корема си, за да предотврати нов пристъп на кашлица.

Дишай.

Ричард реши, че призрачният глас, който очевидно идваше от небитието, е гласът на лудостта. Направи всичко възможно, за да не диша. После си пое предпазливо дъх на малки глътки, като се мъчеше да предотврати нов силен пристъп на кашлица.

Дишай.

Не знаеше къде се намира, но в момента това изобщо не го интересуваше. Вълнуваше го само фактът, че се задушава. Не искаше да диша, въпреки че отчаяно се нуждаеше от въздух. Чувството беше толкова потискащо и мъчително, че изстискваше всичките му сили и в същото време го покоряваше напълно. Предпочиташе да умре, отколкото да продължи да изпитва това усещане.

Не смееше да помръдне, защото колкото по-малко се движеше, толкова по-лесно му беше да не диша. Струваше му се, че ако издържи да не диша още малко, ще успее да превали черния хълм, който се мержелееше в далечината пред него и болката и страданието ще изчезнат. Постара се да остане да лежи абсолютно неподвижен на земята, с надеждата, че ще престане да му се вие свят, преди да е повърнал. Сигурно тогава би го боляло още по-неистово. Ако можеше просто да остане да си лежи неподвижен още малко, всичко щеше да се подреди. Само да полежи още малко и ще му попремине.

Дишай.

Не обърна внимание на далечния, гладък като коприна глас. Мислите му отплаваха назад към миналото, когато бе изпитвал подобна болка. Тогава беше покорен слуга на Дена, която го държеше безпомощен и окован във вериги и му причиняваше болка, от която той губеше съзнание.

Но благодарение на Дена се научи да издържа на болка. Представи си я как стои там, наблюдава го и чака да види дали ще се прекатури през ръба на смъртта. С нея имаше моменти, когато беше успявал да стигне билото на далечния, тъмен хълм и беше започвал да се спуска от другата му страна.

И тогава Дена винаги се оказваше до него, допираше устни до неговите и насила му вдъхваше живот. Тя контролираше не само живота, но и смъртта му. Беше поела всичко в свои ръце. Той не можеше да разполага дори със собствената си смърт. Тя й принадлежеше.

Сега тя го наблюдаваше. Сребристото й лице се приближи в очакване да види какво ще направи той. Ричард се запита дали ще благоволи да го дари със смърт, или пак ще допре устните си до неговите и…

Дишай.

Ричард я погледна с недоумение. Дена изобщо не приличаше на сребърна статуя.

— Трябва да дишаш — каза му мекият копринен глас. — Иначе ще умреш.

Ричард примигна при вида на красивото лице, обляно от студената лунна светлина. Опита се да вкара още малко въздух в дробовете си.

Затвори очи.

— Боли — прошепна той, вдишвайки малка глътка въздух.

— Трябва да дишаш. Това е живот.

Живот. Ричард не знаеше дали иска да живее. Беше толкова уморен, толкова изтощен. Смъртта беше така подкупваща. Нямаше да има повече борба, нито повече болка, нито повече отчаяние, нито повече самота, нито повече сълзи. Нямаше да има повече мъка по Калан.

Калан.

— Дишай.

Ако той умре, кой ще й помогне?

Вдиша по-дълбоко, като вкара насила въздух в дробовете си въпреки изгарящата болка. Вместо за болката си наложи да мисли за усмивката на Калан.

Отново вдиша. Този път по-дълбоко.

Една сребриста ръка го погали отзад по рамото, като че ли се опитваше да облекчи мъките му от усилието да се задържи в живота. Лицето беше тъжно и изпълнено със съчувствие, докато наблюдаваше борбата му.

— Дишай.

Ричард кимна, стисна юмруци и пое студения огън на нощния въздух.

Изкашля рядка червена течност, която имаше метален вкус. Пое още глътка въздух, която му даде сила да изкашля още от течността, изгаряща дробовете му. Известно време остана да лежи на една страна, като ту поемаше шумно въздух, ту откашляше течността.

Когато отново започна да диша, макар и на пресекулки, легна по гръб с надеждата, че ще престане да му се вие свят. Затвори очи, но така само стана по-лошо, защото към световъртежа се прибави и някакво движение — като по наклон, все едно се търкаляше. Стомахът му се разбунтува и беше на ръба да изригне.

Отвори очи и се загледа в тъмнината към листата над него. Надвесените над него клони бяха отрупани с кленови листа.

Видът на нещо познато го накара да се почувства по-добре. На лунната светлина забеляза и други видове дървета. За да отвлече вниманието си от болката и гаденето, започна да се мъчи да разпознае всички дървета, които виждаше. Тук-там имаше заострени липови листа, високо над тях се мержелееха един-две клона на бял бор. Отстрани в далечината се виждаха скупчени на групички дъбове, заедно със смърчове и балсамови дървета. Но в непосредствена близост имаше най-вече кленове. С всеки полъх на бриза ясно различаваше лекото шумолене на листата на канадската топола.

Освен болката, съпътстваща усилието да диша, Ричард съвсем ясно разбра, че с него нещо не е наред. Беше нещо много по-първично, по-базово.

Не беше рана в общоприетия смисъл на думата, но знаеше, че нещо ужасно се е объркало. Опита се да определи усещането, но не можа. Беше някак кухо, празно, безутешно; нямаше нищо общо с познатите му емоции — като например нуждата да намери Калан или пък решението да пусне Д’Харанската армия срещу Стария свят. Замисли се за тревожните неща, които му беше казала Шота — не беше и това.

Беше по-скоро усещане за смущаваща празнота вътре в него, каквато беше сигурен, че никога досега не беше изпитвал. Затова му беше толкова трудно да го определи — беше напълно непознато състояние. Там имаше нещо — някакво усещане за себе си, — за което си даде сметка, че не се беше замислял никога; никога не го беше различавал като ясно открояващ се елемент, като скрита част от собствената му природа, която сега липсваше.

Ричард се почувства така, сякаш вече не беше той.

Сети се за историята, която Шота му разказа за Баракус и за книгата, която бе написал — „Тайните на силата на един магьосник воин“. Запита се дали неговият вътрешен глас се опитваше да му подскаже, че една такава книга може да му помогне точно в подобна ситуация. Трябваше да признае, че проблемът е свързан по някакъв начин с дарбата му.

Мисълта за книгата го накара да се запита какво точно му каза Шота за майка му — че не била умряла сама в онзи пожар. Зед твърдеше, че се ровил в овъглените останки от къщата и не открил други кости. Но как е възможно? Единият от двамата явно грешеше. Но нямаше начин да бъркат и двамата.

Отговорът се таеше някъде дълбоко в съзнанието му, но колкото и да се опитваше, не можеше да го накара да се разкрие.

Ричард почувства болезнен копнеж по майка си, чувство, което го навестяваше от време на време през целия му живот. Запита се какво би казала тя за всичко, което се беше случило с него. Така и не беше имала възможност да го види пораснал, да го види като мъж. Беше го познавала само като момче.

Знаеше, че майка му би обикнала Калан. Би била толкова щастлива заради него и толкова горда да има снаха като Калан. Винаги беше искала той да има добър живот, а не би могло да има по-добър живот от този с Калан.

Обаче Ричард вече нямаше живот с Калан.

Предположи, че ще има някакъв живот, но предвид обстоятелствата това беше най-многото, което можеше да очаква в момента. Можеше поне да помечтае. Мъртвите нямаха мечти.

Ричард остана да лежи по гръб, оставяйки въздухът да проникне в изгарящите го от болка мускули, да възвърне способността си да разсъждава трезво и да възстанови спокойствието си. Беше толкова слаб, че почти не можеше да помръдне, затова не се и опитваше. Вместо това, докато продължаваше да лежи и да се възстановява, насочи вниманието си към всичко, което се беше случило, като се опита отново да свърже всички елементи в главата си.

Пътуваше обратно към Кулата заедно с Ничи и Кара, когато бяха нападнати. Беше звярът. Той бе усетил аурата му, излъчваща зло. Беше се появил под форма, каквато Ричард никога не беше виждал, но за звяра беше типично да възприема различни форми. Единственото постоянно нещо, на което би могъл да разчита, беше, че звярът ще продължи да го преследва, докато го убие.

Спомни си как се бори с него. Ръката му се плъзна към едно място на крака му, където едно от пипалата го беше стискало толкова силно, че си беше помислил, че ще смъкне плътта от костта му. Бедрото му беше подуто и го болеше при докосване, но за щастие не беше разкъсано. Спомни си как сряза с ножа някои от пипалата на съществото и как Ничи се опита да използва силата си. Извика й да престане, защото магията й потъваше в Плъзгата и част от нея вместо да порази звяра, се вряза в Ричард. Предположи, че ако не беше субстанцията на Плъзгата, магията на Ничи би го убила. Тя изобщо не засегна звяра — поне не достатъчно, че да забави устрема му. До известна степен той също, изглежда, е бил предпазен от Плъзгата.

Спомни си как нещо откъсна Кара от него, след това същото се случи и с Ничи. Припомни си как звярът се опита да го разкъса, но той някак си успя да се освободи.

Но после се случи нещо, което той не разбираше. След като звярът го откъсна от Ничи и Кара, Ричард беше разтърсен от някакво непознато, болезнено усещане, което се вряза право в сърцевината на неговото същество. Беше съвсем различно от болката, причинена му от силата на Ничи и изобщо от болката, която би могла да му докара каквато и да е магия.

Магия.

Още щом думата изплува в съзнанието му, разбра, че е бил прав. Беше някаква магия. Въпреки че беше засегнат от заклинание, абсолютно различно от всичко друго, което някога беше чувствал, той разбра, че е бил докоснат от магия. Въпреки че се беше освободил от звяра и в този момент не знаеше къде се намира той, точно тогава всичко внезапно се беше променило.

Когато дъхът му спря от болката, която изпита при внезапната атака на тази непозната сила, субстанцията на Плъзгата отново изпълни дробовете му. Вдишвайки я, той беше обзет от паника.

Ричард си спомни, че бе изпитал нещо подобно като малък. Беше с няколко други момчета, гмуркаха се до дъното на едно езеро и се надпреварваха кой ще събере повече камъчета. От плуването и от скоковете във водата от клоните, увиснали над малкото, но дълбоко езеро, дъното се беше размътило. Докато се гмуркаше, за да търси камъчета в мътната вода, Ричард загуби чувство за ориентация. Вече беше останал без въздух, когато си удари главата в дебел клон. Тъй като беше дезориентиран, си помисли, че щом се е ударил в клон, значи е изплувал на повърхността и се е блъснал в някой от надвисналите ниско над езерото клони. Обаче грешеше. Това беше клон, потънал под водата. Преди да разбере какво всъщност става, нагълта малко от мътната вода.

Беше близо до повърхността, до брега и до приятелите си. Преживяването беше ужасно, но приключи за кратко и той се съвзе много бързо. Но научи един урок — да се отнася с по-голямо уважение към водата.

Заради детския спомен като момче, когато беше погълнал вода, както и заради естественото си нежелание да вдиша Плъзгата пътуването му в нея ставаше още по-трудно. Но той бе успял да преодолее този страх и с течение на времето този вид пътуване се превърна във възхитително преживяване.

Но ето че изведнъж изпита чувството, че се дави в Плъзгата — нямаше повърхност, нямаше бряг, нито ръка, която да му помогне. Подобно нещо му се случваше за пръв път в Плъзгата. Нямаше как да избяга, да излезе на повърхността и някой да му помогне.

Ричард се загледа в лунната светлина. Плъзгата беше наблизо и го наблюдаваше. Явно беше излязла от кладенеца си, където я бе виждал винаги досега. На мястото, където се намираха, тук-там растяха дървета. Единствените звуци, които достигаха до слуха на Ричард, бяха тези на природата. Не усещаше нищо освен миризмите на гората.

Под листата, боровите иглички и коренищата той усети груб каменен под. Фугите бяха запълнени с цимент, чиято дебелина бе повече от един пръст. Работата изобщо не беше свършена фино като на други места, но несъмнено тук бе пипала човешка ръка.

А сребристото лице на Плъзгата, вместо да го наблюдава от някой кладенец, се беше понадигнало леко от един неголям, неправилен отвор в стария каменен под. На пода върху сухите листа и купчини клони се виждаха парчета камъни, сякаш подът току-що е бил разбит… като че ли Плъзгата си беше пробила път през него.

Ричард седна на земята.

— Плъзга, добре ли си?

— Да, господарю.

— Знаеш ли какво се случи? Имах чувството, че се давя.

— Така беше.

Ричард се вгледа в осветеното от луната лице.

— Но как е възможно да се случи такова нещо? Какво не беше наред?

Една сребриста ръка се протегна от пода, за да прекара сребърните си пръсти през веждата му и да провери как се чувства той.

— Не притежаваш нужната магия, за да пътуваш. Ричард примигна объркан.

— Не разбирам. Пътувал съм много пъти преди.

— Преди имаше това, което е нужно.

— А сега го нямам, така ли?

За момент Плъзгата само го наблюдаваше.

— Сега го нямаш — потвърди тя. Ричард си помисли, че има халюцинации.

— Но аз притежавам и двете страни на дарбата. Мога да пътувам.

Плъзгата предпазливо протегна ръка и отново докосна лицето му. Ръката й се плъзна надолу по гърдите му, спря за момент и леко ги натисна, после се прибра в дупката сред разбития каменен под.

— Нямаш нужната магия.

— Вече го каза. Но в това няма логика. Нали пътувах.

— Докато пътуваше, ти загуби онова, което ти е нужно.

— Искаш да кажеш, че съм изгубил едната страна на дарбата си? — облещи се Ричард.

— Не. Искам да кажа, че вече не притежаваш дарбата. Нямаш магията. Не бива да пътуваш.

Ричард трябваше да си повтори мислено думите, за да се увери, че е чул правилно. Не разбираше как би могъл да разбере погрешно това, което му каза Плъзгата. В главата му се въртяха само откъслечни мисли, докато се опитваше да проумее как е възможно такова нещо.

Изведнъж го осени ужасно прозрение. Възможно ли е причината да е в заразата, докарана от Хармониите? Дали заразата накрая не е обхванала и него и не е разрушила дарбата му? Сигурно я е разрушавала постепенно, до пълното й унищожение.

Но това не би могло да обясни усещането, което изпита в Плъзгата, точно след като се измъкна от хватката на звяра и преди да започне да се дави — внезапното усещане за тъмна и неуловима магия, която се появява и го докосва, когато е най-уязвим.

Ричард се огледа наоколо, но не видя нищо освен дървета. Все пак те бяха достатъчно нагъсто, за да не може да види на лунната светлина какво има отвъд тях. Като горски водач той ненавиждаше усещането да не знае къде се намира.

— Би ли ми казала къде сме? Как се озовахме тук?

— Когато ти загуби необходимото, за да можеш да пътуваш, трябваше да те доведа тук.

— И къде е това тук?

— Съжалявам, но не съм сигурна.

— Как можеш да ме доведеш някъде, но да не знаеш къде? Ти винаги знаеш къде се намираш, както и местата, до които можеш да пътуваш.

— Вече ти казах. Никога преди не съм била на това място. Това е един вид авариен изход. Знаех, че съществува, разбира се, но за пръв път ми се налага да го използвам. Защото никога досега не съм преживявала авария. Този ужасен звяр ми причини болка. Постарах се да запазя живота ти. Но после в мен се плъзна и още нещо. Не можах да го спра. Също като звяра то влезе в мен без разрешение. Насила.

Това потвърди впечатлението на Ричард за случилото се — че веднага, след като звярът го изпусна от хватката си, нещо друго, някаква сила се беше протегнала и го беше докоснала.

— Съжалявам, че си пострадала, Плъзга. Какво стана със звяра?

— След като другата сила влезе в мен, звярът не се появи повече.

— Искаш да кажеш, че другата сила го е унищожила?

— Не. Силата не докосна звяра. Докосна само теб — с цялата си мощ. След като го направи, ти вече нямаше това, което ти е нужно, за да пътуваш. Известно време звярът продължи да се мята из мен, а после изчезна. Вече не можех да продължавам да те държа в мен, затова трябваше да намеря портал за извънредни случаи.

— Ами Ничи и Кара? Те бяха пострадаха ли? В безопасност ли са?

— Те също усетиха болката от това, което се случи с мен, и едната от тях се опита да използва силата си в мен — нещо, което не е редно да прави. След като те оставих тук, аз ги върнах обратно в Кулата, където те поискаха да пътуват. Казах на тази, която беше използвала силата си, че е опасно да прави това и че не бива да опитва втори път.

— Мисля, че те разбирам — каза Ричард. — Мен също ме заболя. Те лошо ли пострадаха?

— В Кулата са в безопасност.

— В такъв случай явно се намираме някъде между Народния дворец и Кулата — каза повече на себе си Ричард.

— Не.

Той се вгледа в течното сребристо лице.

— Не разбирам. Нали пътувахме от Двореца към Кулата. Ако си ме извадила навън, то това място тук, този авариен изход, би трябвало да се намира между Двореца и Кулата.

— Въпреки че не познавам конкретното място, горе-долу съм наясно с района. Намираме се в сърцето на Средната земя, отвъд Агаден, недалеч от Дивото.

Ричард имаше чувството, че светът около него се е втурнал напред и го е захвърлил надалеч от мястото, където е бил.

— Но от тук… от тук е много по-далече до Народния дворец, отколкото беше от Кулата. Защо не ме заведе до най-близкото място — до Кулата?

— Аз не действам по този начин. Това, което на теб може би ти се струва като най-късото разстояние между две точки, за мен не е най-късото. Аз съм едновременно на много места.

Ричард се наведе към Плъзгата.

— Как можеш да бъдеш едновременно на много места?

— С единия си крак ти може да стоиш върху тъмния камък, а с другия — върху светъл. Значи си на две места едновременно.

— Разбрах какво имаш предвид — въздъхна Ричард.

— Аз не пътувам така, както пътуваш ти. Това място тук, въпреки че за теб се намира в сърцето на Средната земя, за мен беше най-близкото. Трябваше да те изведа отново в твоя свят, за да можеш да дишаш. Ти вече не притежаваше това, което е нужно, за да можеш да пътуваш. Дробовете ти бяха пълни с мен. Ако някой, който не притежава дарбата, ме вдиша, все едно вдишва отрова. Това ще го убие. Обаче в твоя случай, тъй като ти беше в мен и вече ме беше вдишал, разполагахме с кратък преходен период, затова, въпреки че бях в теб, това не ти се отрази фатално веднага. Така или иначе, след известно време щеше да умреш, но имаше малко време, преди това да се случи. Знаех, че времето наистина не е много. Затова реших, че за да те спася, трябва да те отведа на място, където отново ще бъдеш в твоя свят и това ще ти помогне да се оправиш. Доведох те тук, разчупих печата и те върнах в твоя свят. Ти беше ранен, но знаех, че живачната субстанция, останала в теб, ще ми помогне да поддържам живота ти още известно време.

— Щом като си знаела, че повече не мога да пътувам, защото вече не притежавам нужната дарба, защо реши така?

— Създадена съм с някои свойства, които да ми помагат при извънредни обстоятелства. Те са в мен, а следователно са били и в теб. Помагат да започне процес на възстановяване. Предназначени са само за критични ситуации. Все пак дори и тогава не е сигурно дали ще подействат, защото това са променящи се неща, които не могат да бъдат контролирани. Докато ти спеше между световете и моите магически способности в теб действаха, за да изкарат навън това, което се беше превърнало в отрова за теб, аз приключих с прехвърлянето на другите в Кулата. Когато се върнах, почаках заедно с теб, докато се възстановиш достатъчно, за да можеш отново да дишаш, и тогава ти помогнах да си спомниш какво трябва да правиш, за да живееш. Известно време не знаех дали това ще подейства. Никога досега не ми се беше налагало да правя подобно нещо. Беше ужасно да чакам и да те гледам как лежиш, без да знам дали изобщо ще започнеш да дишаш отново. Страхувах се, че не съм се справила и че съм причинила смъртта ти.

Ричард изгледа продължително сребристото лице. Накрая й се усмихна.

— Благодаря ти, Плъзга. Ти ми спаси живота. Направи точно каквото трябва. Добре се справи.

— Ти си моят господар. Бих направила всичко за теб.

— Твоят господар. Господар, който не може да пътува. Ричард се опита да осмисли станалото, да потърси в него някаква логика, но тъй като все още продължаваше да усеща болката от дишането като някаква тежест в гърдите си, не можеше да си събере мислите.

— Предполагам, че няма никаква възможност да ме откараш до Кулата? — попита, подпрял ръце на коленете си.

— Напротив, господарю. Ако искаш да пътуваш, аз мога да те заведа.

— Наистина ли? Но как? — поизправи се Ричард.

— Просто трябва да придобиеш нужната магия и аз отново мога да те взема в себе си. Тогава ще пътуваме и ще ти хареса.

Да придобие нужната магия. Та той дори не знаеше как да използва магическите способности, които беше притежавал. Нямаше представа какво се е случило с дарбата му и как да си я възвърне. Преди се беше случвало да си мечтае да се отърве от дарбата си, а ето че сега, когато това наистина се случи, мислеше само как да си я върне.

Явно когато дарбата му е изчезнала, звярът е изгубил дирите му в Плъзгата. И сега благодарение на изгубената си дарба Ричард щеше да се изправи пред един проблем по-малко, защото звярът повече нямаше да го безпокои. Той надушваше следите му и го преследваше именно чрез дарбата му. В магията винаги се търсеше баланс — вероятно отпадането на проблема със звяра балансираше факта, че е изгубил магическите си способности.

Ричард прекара пръсти през косата си.

— Добре че поне Ничи и Кара са успели да стигнат невредими. — Той погледна към Плъзгата. — Нали си сигурна, че са добре?

— Да,’ господарю. Те са в безопасност. Отведох ги в Кулата, до която искаха да пътуват. Те притежаваха нужното, за да пътуват.

— Ти нали им каза къде се намирам? И какво ми се е случило?

Тя остана изненадана от думите му, които прозвучаха по-скоро като констатация, неподлежаща на съмнение, а не като въпрос.

— Не, господарю. Никога не разкривам пред едни клиенти това, което правя с другите.

— О, страхотно — промърмори той. Постара се да не показва раздразнението си. — Но на мене ми каза какво си направила с тях двете.

— Ти си моят господар. За теб мога да направя неща, които не бива да правя за никого другиго.

— Плъзга, те са мои приятелки. Вероятно ще се поболеят от притеснение за мен. Трябва да им кажеш.

Сребристата глава се надигна към него.

— Господарю, не мога да те предам. Няма да го направя.

— Това не е предателство. Уверявам те, че няма да има нищо нередно в това да им кажеш какво се е случило.

Плъзгата го погледна така, като че ли това беше най-странното нещо, което някой беше искал от нея.

— Господарю, искаш да разкажа на други за нас — за това какво правим, когато сме заедно?

— Плъзга, опитай се да разбереш. Ти вече не си момиче на повикване.

— Но хората ме използват, за да си доставят удоволствие.

— Не е същото — каза Ричард и пак прекара пръсти през косата си, като се стараеше да не показва яда си. — Слушай, древните магьосници са сложили край на онова, което си била преди, и са те превърнали в това, което си сега.

— Знам, господарю — кимна Плъзгата тържествено. — Помня. Нали в крайна сметка се случи точно на мен.

— Сега си друга. Не е същото. Не можеш да слагаш знак за равенство между двете неща. Те са различни.

— Получих задължението да служа на другите такава, каквато съм сега, но природата си не мога да променя.

— Обаче някои от нас, които те използваме, ценим дълбоко помощта ти.

— Винаги съм била ценена за онова, което правя.

— Сега правиш нещо различно от онова, което си правила преди. — Ричард нямаше желание да спори. Имаше си по-важни грижи. — Плъзга, когато пътуваш с нас, ти често помагаш за спасяването на нечий живот. Когато пътувахме до Народния дворец, ти ми помогна да сложа край на войната. Ти вършиш добри дела.

— Щом казваш, господарю. Но трябва да разбереш, че моите създатели са ме направили такава, каквато съм. Използваха това, което бях някога, за да ме създадат такава, каквато съм сега. Не мога да бъда нещо различно от това, което съм. Не мога да искам да съм различна и да съм нещо повече от възможността ти да пътуваш когато пожелаеш.

— Сигурно е така — въздъхна Ричард.

С едната си ръка започна да чупи сухи клонки, докато мислеше. Дълго гледа красивото лице, което го наблюдаваше.

— Понякога нямаш избор, освен просто да се довериш на другите — рече той. — И случаят сега е точно такъв.

Нещо в думите му явно й въздейства. Красивото течно лице се приближи.

— Ти си Избраният — прошепна Плъзгата.

— Избраният ли? Избран за какво?

— Онзи, за чието идване Баракус ме предупреди. Косъмчетата по тила на Ричард настръхнаха.

— Ти си познавала Баракус?

— Някога той беше мой господар — какъвто си ти сега.

— Разбира се — прошепна на себе си Ричард. — Той е бил Пръв магьосник.

— Именно той настояваше да притежавам онези елементи за извънредни обстоятелства, за които ти казах. И той нареди да бъде предвиден този авариен изход. Ако не беше го направил, сега да си мъртъв. Той беше много умен.

— Вярно е — съгласи се Ричард, ококорил очи насреща й. — Значи Баракус ти е споменал за някой, който ще дойде, така ли?

Плъзгата кимна.

— Той беше много мил с мен. Жена му ме мразеше, но Баракус имаше прекрасно отношение.

— Познавала си и жена му?

— Магда.

— И защо те мразеше тя?

— Защото Баракус беше мил с мен. И защото й го отнемах.

— Искаш да кажеш, че си й го отнемала, когато е искал да пътува.

— Разбира се. Когато му казвах, че ще му хареса, тя скръстваше ръце и ме поглеждаше гневно.

— Ревнувала е — подсмихна се Ричард.

— Тя го обичаше и не искаше той да я напуска. Когато й го връщах, след като бяхме пътували, често седеше там и го чакаше. Той винаги се усмихваше, когато я видеше, а и тя му се усмихваше в отговор.

— И какво каза Баракус за мен?

— Каза ми онова, което току-що изрече ти — че понякога нямаш избор, освен просто да се довериш на другите. Това бяха точните му думи, както сега са твои. Каза, че един ден друг господар ще изрече тези думи и после ще добави точно онова, което добави ти: „Случаят сега е точно такъв.“ Каза ми също, че ако някой господар изрече тези думи, това ще означава, че те са правилните и аз трябва да му кажа някои неща.

Ричард усети как косъмчетата по ръцете му настръхват.

— Ти си отвела някъде Магда Сеарус, нали?

— Да, господарю. След това вече никога повече не видях Баракус. Но когато той ми каза, че един ден някой ще изрече тези думи, ми нареди да предам на този човек неговото послание.

— Оставил е послание? — Когато тя кимна, Ричард сви ръката си в юмрук. — И какво е то?

— „Съжалявам, не зная отговорите, които ще те спасят. Ако ги знаех, повярвай ми, нямаше да имам търпение да ти ги кажа. Но виждам доброто в теб. Вярвам в теб. Зная, че притежаваш онова, което ти е нужно, за да успееш. Ще дойдат времена, когато ще се съмняваш в силите си. Не се предавай. В такива мигове си спомни, че вярвам в теб, че съм убедена в способността ти да завършиш започнатото. Ти си рядко срещан човек. Вярвай в себе си.

Знай — аз вярвам, че ти си онзи, който е способен да го направи.“

Ричард остана на мястото си, изгубил ума и дума. Словата на Баракус продължаваха да отекват в главата му. Бяха му странно познати.

— И преди съм чувал почти същите думи.

Плъзгата се приближи към него и чертите й се изопнаха.

— Така ли?

Ричард се опита да се съсредоточи, докато прехвърляше думите в съзнанието си и се опитваше да си спомни…

И изведнъж му просветна. Беше точно след като Шота му каза за Баракус. Малко преди да си тръгне, тя му каза същите думи. Нещо в тези думи, казани от Шота, извика у него неясен спомен.

— Беше Шота, вещицата — рече Ричард и смръщи чело, за да си спомни по-добре. — Тя ми каза тези думи.

— Съжалявам, господарю — отдръпна се Плъзгата. — Ти не издържа проверката.

— Каква проверка? — погледна я Ричард.

— Тази, на която Баракус заръча да те подложа. Съжалявам — не я издържа. Не мога да ти кажа нищо повече.

Без да добави нищо повече, Плъзгата изчезна в черната дупка в камъка.

Ричард се хвърли по корем и се надвеси над дупката.

— Не! Почакай! Не си отивай!

Гласът му отекна в празната тъмна шахта. Плъзгата си беше отишла. Без дарбата си той нямаше как да я призове обратно.

Загрузка...