Призраци

Четиридесет и седма глава

РОБИТЕ, които бяха подготвили среднощна трапеза от леки закуски за императора, бяха до един освободени. Щом зърнаха погледа в очите му, след като бяха чули предсмъртните викове на мъжете отвън, те бяха повече от доволни да напуснат, когато Джаганг изръмжа заповедта си.

Той ги изпрати с поглед навън и с месестия си пръст подбутна Калан към масата, отрупана с чаши вино, плата с меса, черен хляб, купи с ядки и грижливо подредени плодове и сладкиши. Минаха през още едно платнище, зад което се откри вътрешна спалня.

Помещението беше изолирано от останалата част на шатрата и от външния свят с тапицирани плоскости за повече тишина. Стените бяха покрити с кожи и пана, украсени с ненатрапчиви орнаменти.

За уюта допринасяха и разкошните килими, няколкото изящни малки мебели, библиотеката със стъклена витрина, пълна с книги, както и богато украсените сребърни и златни лампи. В четирите краища на леглото, застлано с кожи и сатен, имаше спираловидни колони от тъмно дърво.

Калан скри треперещите си пръсти зад гърба и проследи с поглед как Джаганг прекосява стаята и сваля дрехата си от овча кожа. Захвърли я върху стола до малкото писалище. Голите му гърди и гръб бяха покрити с черни къдрави косми. Все повече й приличаше на рунтава мечка. Калан никога не би предположила, че човек като него може да спи в сатенени завивки. Подозираше, че едва ли оценява удобството им, а по-скоро ги използва като показател за високия си ранг. Май беше забравил, че според принципите на Ордена всички са равни и никой не бива да се откроява от останалите. Сигурно изобщо не го интересуваше дали мъжете в мизерните палатки отвън се завиват със сатенени одеяла или с нещо друго.

Джаганг я потърси с поглед.

— Е, жено, сваляй дрехите. Или предпочиташ аз да ги разкъсам. Изборът е твой.

— Дали аз ще ги сваля или ти ще ги скъсаш, все ще бъде насила.

Той се изопна и се вторачи в нея в надвисналата тишина. Шумът в лагера навън утихна чувствително, до тях достигаха само откъслечни приглушени думи, които се сливаха в монотонен шум. Мъжете бяха уморени от целодневния поход, както и от еуфорията от игрите Джа’Ла, а Джаганг беше обявил, че всеки ден оттук насетне, докато стигнат Народния дворец, ги очакват еднакво тежки походи, така че повечето мъжете несъмнено спяха в палатките си.

Единственият, който все още не се бе успокоил и не се бе подготвил да посрещне нощта, беше Джаганг. Ако състоянието му след игрите беше превъзбудено, то след убийството на четиримата мъже той се намираше на границата на истерията. Но на Калан й беше все едно. Ако я пребие до припадък, поне няма да се наложи да е в съзнание, за да усеща останалото, което се готви да й причини.

— Сега си моя — каза той с нисък и заплашителен глас. — Принадлежиш само на мен и на никого другиго. Единствено на мен. Мога да правя с теб каквото пожелая. Ако избера да ти прережа гърлото, то твоето задължение е да кървиш до смърт за мен. Ако те отстъпя на тримата стражи, които те виждат, ти ще им се отдадеш, все едно дали ти харесва или не, независимо дали ще го направиш доброволно или насила. Сега си моя. Съдбата ти определям аз. Нямаш право да избираш какво ще ти се случи. Нямаш никакви права. Всичко от тук насетне ще се случва по мое желание.

— Това не променя факта, че е изнасилване.

С три огромни крачки той прекоси помещението, зашлеви я с опакото на ръката си и я просна на земята. Изтегли я за косата и я запрати към леглото. Светът се превъртя, докато Калан летеше във въздуха. Размина се на сантиметри с една от дървените колони на леглото.

— Разбира се, че е изнасилване! Нали точно това искам! Това те очаква!

Той скочи върху леглото като разярен бик. В мастилено-черните му очи се рееха вихрушки от смътни форми. Докато тя се опомни, той вече бе върху нея. Калан беше предвидила всичко. Тя си беше казала, че няма да се опитва да го спре, за да не му достави удоволствие от прилагането на сила, докато я обладава. Но като се видя яхната от него, притисната под тежестта му, тези мисли се изгубиха във внезапна паника, породена от случването на онова, което тя отчаяно се надяваше да не се случи. Тя забрави всичките си планове и започна да блъска панически ръцете му, но всуе. Нямаше сила, способна да му се противопостави. Той дори не си направи труда да я зашлеви, за да я накара да престане да се съпротивлява. С едно рязко движение разкъса ризата й.

Калан притихна, когато той се спря, гръдният й кош се повдигаше и отпускаше от напрежението. Джаганг се беше вторачил в гърдите й. Току-що бе убила четирима злодеи. Можеше да се справи. Това беше нищо в сравнение с нашийника около врата, в сравнение с това да е лишена от своята памет, от самоличността си, от представата коя е, да се превърне в безпомощна робиня на Сестрите на мрака и на императора на шайка главорези.

Това тук беше нищо. Тя беше способна на повече от това да се боричка с него по такъв глупашки начин, като ученичка, която се опитва да се измъкне от ръцете на грубиян. Не й беше в стила да се бие по този начин. Не би искала. Можеше повече. Вярно е, уплашена беше, но не биваше да се поддава на паниката. Беше я страх и преди да убие четиримата мъже, но овладя страха си и действа.

Струваше повече от Джаганг. Той просто беше по-силен от нея. Можеше да я надвие само чрез сила. Тя съзнаваше това и така си осигуряваше надмощие над него — и той го знаеше. Джаганг никога нямаше да я притежава доброволно, защото тя струваше повече от него и заслужаваше да има до себе си много по-стойностен човек. Той никога не би могъл да притежава жена като нея по друг начин, освен чрез сила, защото като мъж беше слаб и лишен от качества.

— Доволен ли сте от трофея на трофеите, Ваше превъзходителство? — присмя му се тя.

— О, да! — усмихна се Джаганг с противната си усмивка. — А сега сваляй панталоните.

Когато тя се подчини, той започна да разкопчава копчетата й едно по едно, сякаш разопаковаше ценна вещ. Тя лежеше с ръце, прибрани до тялото. Той вмъкна пръсти под талията на панталоните й, свлече ги по краката й, изхлузвайки ги наопаки, и ги свали през стъпалата. Захвърли ги настрана и застина на място, за да огледа подробно разголеното й тяло.

Калан безмълвно прехапа вътрешната страна на бузата си, за да не би в момент на паника да се изкуши да изблъска ръката му, която се плъзгаше по крака й, за да опознае мекотата на бедрото й. Калан се бореше със сълзите си. Би дала всичко, за да не е там, да е на всяко друго място, но не и в ръцете на това чудовище.

— А сега и останалото — каза той с хрипкав шепот. — Бельото.

Съзнала, че събличането на дрехите й само го възбуждаше допълнително, тя се подчини, като се постара да го направи възможно най-малко съблазнително.

Докато я наблюдаваше как изпълнява заповедите му, той седеше на ръба на леглото и събуваше ботушите си. Свали панталоните си и ги отхвърли с крак настрана. Уплашена и отвратена от вида на голото му тяло, Калан се предаде на слабостта си и отвърна поглед от него.

Дали след всичко това ще може да се влюби, дали ще може да допусне да я докосне мъж. Укори се. Знаеше, че никога няма да има късмета да се влюби. Защо да разсъждава над проблем, с който нямаше да се сблъска никога.

Леглото се разклати под тежестта му, щом той се качи и легна до нея. Поспря, за да я огледа, плъзна ръка по корема й. Тя беше очаквала грубост, бе очаквала да бъде рязко сграбчена, а получи внимателно докосване — сякаш извършваше оценка на скъп предмет. Така или иначе, тя не се надяваше тази деликатност да продължи дълго.

— Ти наистина си изумителна — отрони той с дрезгав глас по-скоро на себе си, отколкото на нея. — Да те възприемам през очите на другите беше съвсем различно — сега го разбирам.

Тонът му се беше променил. Гневът се бе стопил от разгорялото се желание по нея. Той беше на косъм от това да се отдаде на неконтролируема похот.

— Съвсем различно е… винаги съм знаел, че си необикновена, но сега, като те виждам по този начин… ти си изумително създание. Просто… забележително.

Калан се зачуди какво имаше предвид, като каза, че я е възприемал през очите на други. Дали това не означаваше, че я е наблюдавал през очите на Сестрите. В главата й внезапно се появи стряскаща мисъл: мисълта, че той я е наблюдавал как се съблича, докато си е мислила, че само някоя от Сестрите е наблизо. Мисълта за подобно светотатство я изпълни с ледена ярост.

А тогава той е присъствал, планирал е всичко. Но същевременно имаше чувството, че той говори и за нещо друго. В думите му имаше още нещо, някакъв скрит подтекст. Нещо в начина, по който говореше, я накара да си помисли, че става въпрос за живота й, преди да се появят Сестрите, от времето, което беше загубено за спомените й. Ядоса се при мисълта, че я е наблюдавал през очите на Сестрите, но се озадачи, че я е наблюдавал и в живота, който тя не си спомняше.

Той рязко се прекатури върху нея.

— Не можеш да си представиш колко дълго чаках този момент.

Дишането и пулсът й едва бяха започнали да се нормализират. А сега нещата се развиваха твърде бързо. Сърцето й отново заблъска в ребрата. Тя искаше да се успокои, за да си остави време да обмисли как да предотврати намеренията му. Въпреки това при досега на неговата плът с нейната мисълта й изключи. Не й хрумваше никакъв изход. Единственото, за което можеше да мисли, бе силното й нежелание той да й причинява това. Спомни си за обещанията, които си беше дала. Струваше повече от него и трябваше да се държи подобаващо.

Не каза нищо. Гледаше покрай него към тавана на шатрата, осветена от меката светлина на лампата.

— Не можеш да си представиш колко дълго чаках, за да мога да направя това с теб — каза той с глас, в който изведнъж прозвуча заплаха, — не можеш да си представиш колко време ми отне.

Тя премести погледа си, за да срещне неговите страховити очи.

— Не, не мога. Така че продължавай и ми спести думите, които не означават нищо за мен, тъй като нямам никаква представа за какво говориш.

Тя отново отклони погледа си. Искаше да му демонстрира единствено безразличие. Освободи мисълта си от това, което се случваше. Това не бе никак лесно под физическия му натиск, в момент, в който той бе на път да постигне своето, но тя даваше най-доброто от себе си, за да го пренебрегне и да мисли за други неща. Не искаше да му достави удоволствието от една схватка, която бе обречена да загуби. Мислеше за игрите Джа’Ла не защото бяха нещо, за което искаше да си спомня, а защото бяха свежи в паметта й и лесно можеше да си ги припомни с подробности.

Той рязко вмъкна ръцете си под коленете й и притисна краката й почти до самите й гърди. Беше й трудно да диша. Ставите я заболяха от това, че краката й бяха разтворени по този начин, но тя преглътна напиращия вик и се опита да пренебрегне начина, по който той я контролираше и се опитваше да я направлява.

— Ако той разбере… това би го убило.

Калан обърна поглед към него. Под тежестта му можеше да си поеме само половината от нужния й въздух.

— Кого?

Помисли си, че става дума за баща й — бащата, когото не помнеше. Баща й сигурно е бил военен, което обясняваше умението й да борави с нож. Не можеше да си представи кого другиго би могъл да има предвид.

Тя искаше да каже нещо, с което да го успокои, но преценявайки ситуацията, остана притихнала и безучастна.

Устата на Джаганг беше върху ухото й. Грубата му брада дращеше болезнено бузата и врата й. Дъхът му беше ускорен и неравномерен. Изцяло бе отдаден на похотта, която щеше всеки момент да освободи върху нея.

— Ако ти знаеше… това щеше да те убие — каза той, като очевидно тази мисъл му доставяше удоволствие. Още по-объркана, тя си остана притихнала, докато безпокойството й се въртеше около това, какво би могъл да има предвид той.

Тя мислеше, че ще поднови развратното си начинание, но той бе застинал, държейки краката й разтворени, с поглед, втренчен надолу към нея. Едрото му тяло се притискаше към нейното — на крачка от това да изпълни намерението си. Под тежестта му тя трудно си поемаше въздух, но знаеше, че никакво възражение няма да доведе до това, той да вземе под внимание мъките, които й причинява.

В някаква степен тя дори искаше той да побърза и всичко да свърши веднъж завинаги. Очакването я влудяваше. Искаше й се да крещи, но отказваше да си го позволи. Не успяваше да превъзмогне страха от болката, която той щеше да й причини, от мисълта колко дълго ще продължи всичко — и как това ще се повтаря несъмнено и през идващите нощи. Ако не бе прикована към леглото от животинската му маса, тя би се разтреперила от чудовищното очакване.

— Не — промълви той на себе си, — не искам това. Калан беше объркана. Не беше сигурна, че наистина е чула онова, което си мислеше, че е чула.

Той освободи краката й, оставяйки ги да се отпуснат на леглото, докато се оттласкаше нагоре с помощта на ръцете си. Щеше й се той да не лежи между краката й, така че да може да ги събере.

— Не — повтори той — Не и по този начин. Ти не го желаеш, но въпреки това за теб то ще си остане само нещо неприятно. Няма да ти хареса и това ще бъде всичко.

Искам да знаеш коя си, когато ти причинявам това. Искам да си наясно какво означавам за теб, когато ти го причинявам. Искам да изпитваш омраза, каквато не си изпитвала никога през целия си живот. Искам аз да бъда този, който ще причини това на двама ви. Да посадя в съзнанието ти спомена за това, което то означава, когато посадя семената си в тебе. Искам този спомен да те преследва до края на дните ти, да преследва вечно и него, всеки път когато те погледне. Искам да се научи да те мрази за това, да мрази онова, което ще трябва да означаваш за него. Да ненавижда детето ти — детето, което аз ще ти дам.

За да сторя това, трябва най-напред да научиш коя си. Ако ти го причиня веднага, само ще притъпя сетивата ти, ще намаля изключителното страдание, което би ти причинило извършеното, при положение, че знаеше коя си във времето, в което то ти се случва.

— Кажи ми тогава — каза тя, едва ли не готова да бъде изнасилена, за да узнае.

Бегла, лукава усмивка се изписа на лицето му.

— Кофти идея. Думите биха били кухи, без съдържание и чувство. Трябва сама да го разбереш. Трябва да си спомниш коя си, да узнаеш всичко, за да бъде изнасилването истинско… а аз възнамерявам това да бъде най-ужасното изнасилване, което може да ти бъде причинено — изнасилване, от което ще се роди дете и той ще възприема това дете като напомняне, като чудовище.

Гледайки надолу към нея, той бавно поклати глава, изпълнен със задоволство от мащабите на своите намерения.

— За да се случи това, трябва да си абсолютно наясно коя си и какъв смисъл има всичко това, по какъв начин всичко ще се промени, ще се наруши и ще бъде опозорено за вечни времена.

Той внезапно се прекатури и се отдели от нея. Калан си пое дъх, който беше почти животоспасяващ.

Той изскърца със зъби и голямата му ръка сграбчи дясната й гърда.

— Не си помисляй, че си се измъкнала, скъпа. Никъде няма да избягаш. Просто преценявам, че така ще е далеч по-зле за теб, отколкото, ако прибързам тази нощ. — Той се захили и стисна гърдата й. — по-зле и за него.

Калан не можеше да проумее как е възможно нещата да станат по-лоши от това, което се случваше досега. Тя можеше единствено да си представи, че според него изнасилването хвърля вина върху жертвата. Така разсъждаваше той, така гледаше на нещата Орденът — че виновният е жертвата.

Той рязко я блъсна от леглото. Тя болезнено се удари в земята, но поне падна на меките килими, което до известна степен облекчи положението й.

Той я погледна.

— Ще спиш на земята, точно тук, до леглото ми. А по-късно ще те пусна и в него. — Той се захили. — Когато паметта ти се възстанови и това ще може да те унищожи. Тогава ще си получиш заслуженото и само аз съм този, който може да ти го осигури, който може да съсипе живота ти… и неговия.

Калан лежеше на пода и се страхуваше да помръдне, страхуваше се да не би той да промени решението си. Чувстваше опияняващо облекчение, че тази нощ няма да й се наложи да се мъчи повече.

Той се облегна на рамката на леглото, надвеси се над нея и втренчи в очите й своите всяващи тревога очи. Така внезапно пъхна ръката си между краката й, че тя извика.

Джаганг се изхили.

— И ако ти хрумне да се опиташ да се измъкнеш или пък да ме убиеш, докато спя, по-добре го забрави начаса. Няма да се получи. Всичко, което ще постигнеш, е допълнително време в палатките, след като вече съм съсипал всичко в живота ти. Ще се погрижа всички тези мъже да те имат точно там, където в момента се намират моите пръсти. Ясен ли съм?

Калан кимна, усети как по бузата й се изтърколи сълза.

— Ако през нощта решиш да прекрачиш границите на тези килими, силата на нашийника ще те спре. Искаш ли да я изпробваш?

Калан поклати глава, страхувайки се, че гласът може да й изневери. Той измъкна ръката си.

— Добре.

Тя го чу да се обръща на другата страна, накъдето бе отместил и погледа си. Калан лежеше, без да издава нито звук. Едва си поемаше въздух. Не можеше да прецени какво точно се е случило тази нощ и какво би могло да означава всичко това. Знаеше само, че никога, през целия си живот, не се бе чувствала по-самотна — поне това важеше за онази част от живота си, която си спомняше.

Незнайно защо, но едва ли не би предпочела той да я беше изнасилил. Ако го беше сторил, сега нямаше да трепери от страх пред онова, което бе изрекъл и което тя не разбра. Сега й предстоеше да се буди всяка сутрин, без да знае дали няма да се окаже, че именно това е денят, в който ще възстанови паметта си. А когато това се случеше, по някакъв необясним начин изнасилването щеше да се превърне в нещо още по-страшно и всичко щеше да се промени във възможно най-лошата посока.

Калан му вярваше. Колкото и невъздържан да се беше проявил, когато й посегна, а тя много добре познаваше това невъздържание, той нямаше да се спре, освен ако всичко, което каза, не беше вярно.

Калан разбра, че вече не иска да знае коя е. Миналото й току-що се превърна в нещо твърде опасно, за да има смисъл да си го припомня. Ако това станеше, той щеше да й причини най-лошото. по-добре да си остане със забравата, защото тя ще я предпази от опасността.

Когато долови равномерното му дишане, последвано от ниския, боботещ тон на хъркането му, тя се протегна и с треперещи пръсти издърпа бельото и останалите си дрехи.

Въпреки че беше лято, тя трепереше, обхваната от леден ужас. Както лежеше до леглото, придърпа един близък килим върху себе си, разбирайки, че това е за предпочитане пред последствията от един евентуален опит за бягство. Нямаше изход. Така се беше стекъл животът й. Оставаше й само надеждата остатъкът от този живот да си остане завинаги дълбоко забравен.

Ако си спомнеше коя е, то животът й щеше да се влоши безкрайно. Нямаше да допусне това. Щеше да остане зад черното було. От тази нощ насетне тя ставаше нов човек, различен от този, който беше в миналото. А онзи, другият, трябваше да остане завинаги мъртъв.

Чудеше се кой ли може да е човекът, когото споменаваше Джаганг. Страхуваше се да си представи какво е онова, което Джаганг ще му причини чрез нея, което така сериозно ще му навреди.

Тя изтласка тези мисли от ума си. Това беше предишното й аз. Тази личност си беше отишла безвъзвратно и това нямаше да се промени никога.

Завладяна от дълбока самота и отчаяние, Калан се сви на кълбо и тихо и безутешно заплака.