Призраци

Тринадесета глава

ДЖЕБРА ПОТЪРКА РАМЕНЕ, сякаш дори само споменът за пронизителния писък на бойните рогове я накара да потръпне. Въздъхна дълбоко, за да дойде на себе си, после погледна Ричард и продължи разказа си.

— Всички тъмничари се притекоха на помощ на защитниците на града и оставиха тъмницата неохранявана. Разбира се, преди да напуснат постовете си, не забравиха да заключат железните порти, за да не може никой да избяга. След като те си тръгнаха, част от затворниците нададоха радостни възгласи, с които посрещнаха наближаващия Императорски орден и незабавното падане на Галеа, защото вярваха, че ще бъдат освободени. Скоро обаче те също притихнаха, чули нечовешките писъци и викове над нас. В мрачните зандани под двореца пропълзя зловеща тишина.

Скоро започнах да чувам звуците от ръкопашния бой, виковете на мъже, влезли в смъртна схватка — вече по-близо от преди. Наред с бойните викове се чуваха и болезнените писъци на ранените. Колкото по-навътре биваха отблъсквани защитниците, толкова по-силни ставаха бойните викове на нашествениците. Докато най-накрая врагът нахлу в двореца. Бях прекарала там достатъчно дълго, за да познавам лично хората, които съвсем скоро щяха да се изправят пред… — Джебра замълча, за да изтрие сълзите от бузите си. — Съжалявам — пророни тя и извади от ръкава си носна кърпичка, за да избърше носа си и да може да продължи.

Нямам представа колко време е продължила битката, но дойде време, когато чух грохота на таран, с който удряха двойната желязна врата над главите ни. Всеки удар отекваше между каменните стени. Щом вратата поддаде, звуците се чуха още по-отблизо; не след дълго проникнаха и през следващата врата.

И изведнъж по стълбището на тъмницата се изля буен поток от войници — десетки войници, които ревяха неистово. Носеха факли, поради което коридорът пред килията ми внезапно беше облян в светлина. Сигурно са търсели хазната, за да я плячкосат. Но намериха само мръсна дупка без нищо ценно в нея. Побързаха да избягат обратно нагоре по стълбите, като ни оставиха сами със страха ни.

Мислех си, че тоза ще е последният път, в който ги виждам, но не след дълго те се върнаха. Сега със себе си водеха и пищящи жени — разпознах в тях част от дворцовия персонал. Явно войниците са искали да останат насаме със свежата си плячка, да се скрият от другарите си горе, които евентуално биха се опитали да им отнемат спечеленото или да се бият за ценната жива плячка.

Онова, което чух, ме накара да се скрия в най-отдалечения ъгъл на килията си, но това не ми осигури добро прикритие. До ушите ми достигаше всеки звук. Не можех да си представя що за мъже биха се заливали от смехове, докато вършат такива пъклени дела. Бедните жени — нямаше кой да им помогне, нямаха никаква надежда за спасение.

Една от по-младите девойки явно успя да се отскубне от похитителя си и изтича към стълбите, изпаднала в нечовешка паника. Чух как мъжът изкрещя на другарите си да я хванат. Тя беше достатъчно бърза и силна, но онези я настигнаха с лекота и я повалиха на земята. Щом я чух да се моли за живота си и да вика „моля ви, недейте, моля ви, недейте“, разпознах гласа й. Един от мъжете я притисна до земята, друг я застъпи с коляно и дръпна рязко крака й нагоре, докато се чу как капачката й препука. Тя изпищя от болка и ужас, а той стори същото и с другия й крак. Мъжете взеха да се смеят и да й казват, че вече няма да може да бяга, така че е време да се съсредоточи върху новите си задължения. След което се заеха с нея. Никога през живота си не бях чувала по-ужасяващи писъци.

Нямам представа колко мъже се изсипаха в тъмницата, но потокът сякаш не секваше. Върволицата продължаваше часове наред. Някои от жените ридаеха и виеха през цялото време, докато ги обезчестяваха. Реакцията им предизвикваше взрив от смехове у похитителите. Това не бяха хора, а чудовища без съвест и без задръжки.

Един от войниците намери връзка ключове и се зае да отключва килиите. Заливайки се от смях, отваряше вратите и обявяваше свобода за потиснатите, подканваше затворниците да се присъединят към тях и да си отмъстят на злосторниците, които са ги преследвали и унижавали. Момичето, чиито колене счупиха — казваше се Елизабет, — никога не бе сторила нищо лошо никому. Беше винаги усмихната и вършеше работата си с огромно желание, понеже се радваше искрено, че си е намерила място в двореца, а освен това беше и сгодена за един чирак дърводелец, който също работеше там. Затворниците изскочиха от килиите си и с радост се включиха в оргията.

— Теб защо не те измъкнаха? — попита Ричард.

Преди да продължи, Джебра замълча, за да си поеме въздух.

— Щом отключиха и моята врата, аз се свих в най-тъмния ъгъл на килията. Не се и съмнявах какво ще ми се случи, ако изляза, или ако разберат, че съм там. При цялата суматоха, женски писъци и мъжки възгласи и смехове те някак си пропуснаха да забележат, че се крия в ъгъла. В подземията беше доста тъмно. Сигурно са помислили, че килията е празна, понеже не всички бяха заети, а и никой не си направи труда да освети с факла вътре и да огледа — в крайна сметка всички други затворници бяха мъже, до един престъпници, нетърпеливи да изскочат навън. Аз не бях разменила и дума с тях, така че никой нямаше представа, че сред тях в тъмницата има и жена — иначе със сигурност щяха да ме потърсят. Освен това всички бяха доста… заети. — На лицето й бе изписана горчивина и мъка и тя го отпусна в шепите си. — Думи нямам да ви опиша какви ужасии се вършеха с жените само на няколко крачки от мен. Спомените за това ще ми носят кошмари до края на дните ми. Изнасилването бе само една от страстите на тези мъже. Останалите бяха жестокостта, дивашкото желание да унижиш и нараниш безпомощните и слабите, да им докажеш превъзходството си над тях както в живота, така и в смъртта.

Когато жените престанаха да се съпротивляват и да крещят, когато вече не дишаха, мъжете решиха да отидат да си потърсят нещо за ядене и пиене, за да отпразнуват победата си, след което да си потърсят още жени. Като група приятели, тръгнали на почивка, те си дадоха клетва да не подвият крак, докато не обезчестят и последната жена, останала в Новия свят.

Джебра прокара пръсти през косата си и я приглади назад.

— След като всички излязоха, в тъмницата настъпи мъртвешка тишина. Останах притисната до стената в килията си, напъхала парче от роклята си в устата, за да не издам нито звук, който евентуално да издаде присъствието ми, докато ридаех и се тресях неконтролируемо. Задушавах се от острата миризма на кръв и какво ли още не. Странно, но след известно време носът ти сякаш престава да усеща миризмите, от които в началото ти се е повдигало.

Но треперенето не успях да овладея — не и след като станах ням свидетел на всичко, което изстрадаха тези жени. Изпитвах ужас да не ме открият и да не ме сполети същата съдба. Докато се криех в килията, страхувайки се да изляза, осъзнах защо Сирила е загубила разсъдъка си след преживените зверства.

През цялото това време битката горе продължаваше, чуваха се звуци на болка и ужас, предсмъртни викове. Надушвах миризма на дим. Имах чувството, че битката и убийствата ще продължат вечно. Жените, които лежаха в коридора пред килията ми, не издаваха нито звук. Знаех защо. Знаех, че тях вече не ги интересуват тревогите на този свят. Помолих се да са попаднали в нежните и любящи ръце на добрите духове.

Бях изтощена от постоянното чувство на страх, но не можех да заспя — по-скоро не смеех. Нощта изтичаше и след известно време откъм стълбището просветля — желязната порта на тъмницата вече я нямаше, за да ме откъсва от горния свят. Все още не смеех да изляза. Не смеех да мръдна. Останах на мястото си цял ден, докато отново не се спусна непрогледен мрак, който ми показа, че е настъпила нощта. Зверствата и плячкосването горе продължаваха. Това, което бе започнало като битка, вече бе преминало в пиянска оргия. Зората не успокои страстите, развихрили се горе.

Знаех, че не мога да се крия в килията вечно; вонята на труповете започваше да става непоносима, както и мисълта, че се намирам в тъмна дупка, сред разлагащите се тела на хора, които познавам. Но страхът ми от онова, което ме очакваше горе, бе толкова голям, че останах на мястото си още цял ден и цяла нощ.

Бях толкова гладна и жадна, че започнаха да ми се привиждат чаши с вода и самуни хляб. Усещах аромата на прясно изпечен хляб съвсем близо до мен. Но протегнех ли ръка да го взема, се оказваше, че е само илюзия. Не знам точно кога се случи, но в един момент изпитах такова силно желание да сложа край на този свой неистов, постоянен, парализиращ страх, че започнах да се примирявам с мисълта, че ще умра — и дори да я приветствам. Знаех прекрасно какво ме очаква, но поне агонизиращият ужас щеше най-после да приключи. И зачаках това да се случи. Знаех, че ще се наложи да понасям страдания, унижения и болка, но знаех още и че, също като жените, които лежаха мъртви току пред мен, всичко все някога ще свърши и повече няма да страдам.

И така, най-накрая се осмелих да напусна тъмната си килия. Първото, което видях, бяха оцъклените очи на Елизабет, втренчени в мен — сякаш ме очакваше да се появя, за да видя какво са й сторили. Сякаш ме молеше без думи да бъда неин свидетел в името на справедливостта. Но нямаше пред кого да свидетелствам, нямаше кой да раздаде справедливост — единствена аз бях видяла окаяната й смърт.

Ужасът от сблъсъка ми с нея и останалите жени ме накара да се върна обратно. Като видях на какви мъчения са били подложени всички те, разбрах какво е породило разтърсващите им писъци. Избухнах в неконтролируеми ридания. Свих се от ужас, представяйки си, че всичките тези зверства биха могли да сполетят и мен.

След това, обзета от сляпа паника, покрих носа с пеша на роклята си, за да не усещам потресаващата воня, и избягах през плетеницата от изкълчени на всички посоки крайници и торсове. Изкачих светкавично стъпалата, без да знам накъде бягам — знаех само от какво. През цялото време, докато тичах, се молех за бърза смърт.

Да видя двореца в такова състояние за мен беше голям шок. Познавах това място като изключително красиво; след разрушенията отпреди няколко години бяха направени изумителни подобрения. Сега пред мен се простираше една неописуема развалина. Не можех да проумея какво би накарало някого да си направи толкова труд да изпотроши всичко по такъв брутален начин, как е възможно човек да намира удоволствие в съзнателното разрушение. Великолепни врати бяха изтръгнати от пантите си и натрошени на трески. Мраморни колони бяха прекатурени. Навсякъде се въргаляха парчета изпотрошени мебели. Подовете бяха буквално застлани с останките от някога изящни предмети: отломки от гледжосани глинени съдове, останки от носове, пръстчета, ушички от порцеланови фигурки, трески от резбовани красиви дървени плоскости, съсипани масички — произведения на приложното изкуство, разтрошени на миниатюрни парченца, картини, смазани под тежки ботуши. Всички прозорци бяха изпотрошени, завесите бяха съдрани и захвърлени на земята, статуите — обезобразени или прекършени, стените удряни на места, оцапани с кръв на други, изящните стаи бяха използвани за тоалетни, а с екскрементите бяха изписани мръсотии по стените, наред със смъртни клетви за противниците на Ордена.

Войниците бяха навсякъде, ровичкаха сред останките, захвърлени от миналите преди тях други войници, пребъркваха труповете, завличаха кой каквото свари, унищожаваха красивите орнаменти като знак на презрение, говореха си мръсотии и се шегуваха, докато чакаха реда си пред стаи, пълни с пленени жени. Докато се препъвах като в замая през руините на двореца, все очаквах някой да ме сграбчи и захвърли в някоя от тези стаи. Знаех, че съдбата ми е неизбежна.

Никога не бях виждала такива като тях. Тези мъже вдъхваха необуздан ужас. Огромни, едри, немити мъже в изподрани и омазани с кръв кожени дрехи. Повечето от тях бяха целите във вериги и колани, в шипове. Главите на мнозина бяха обръснати, от което те изглеждаха още по-страховито и внушително. Други надничаха изпод сплъстени гнезда от дълги мазни коси. Всички приличаха на диваци, в тях нямаше почти нищо човешко. Лицата им бяха почернели от саждите на огньове и набраздени от струйки пот. Езикът им беше шумен, груб и нецензурен.

Гледката на тези мъже, които сновяха из великолепните розови или сини стаи, бе едва ли не комична, но нямаше нищо забавно в кървавите брадви на коланите им, в лъщящите от кръв мечове, в ножовете и боздуганите, висящи на кръста им.

Но онова, от което можеше да ти спре дъхът, бяха очите им. Това бяха очите на хора, които не само бяха свикнали да убиват безмилостно… но и бяха започнали да изпитват наслада от това. Те преценяваха всички живи същества, които срещаха по пътя си, по един-единствен критерий: става ли за убиване? В тези очи заблестяваше още по-жесток пламък, когато попаднеха на пленничките, предавани от ръка на ръка. От този поглед дъхът на жената спираше, ако не и сърцето й.

Тези мъже нямаха никакви претенции за цивилизованост. За тях не съществуваха начините за споразумение или водене на преговори, с които се съобразяваха останалите хора. Те взимаха каквото си пожелаят и бяха готови да се сбият един с друг дори за най-нищожна плячка. Бяха способни да тъпчат, унищожават и убиват просто ей така, без никакви угризения. За тези мъже не съществуваха моралните категории, с които се съобразява всеки цивилизован човек. Това бяха диваци, пуснати на свобода сред невинни хора.