Призраци

Двадесет и седма глава

— ГОСПОДАРЮ РАЛ!

— Ричард се обърна тъкмо навреме, за да види как Бердин се втурна и със скок се хвърли към него. Стовари се върху гърдите му и го обгърна с ръце и крака. Сблъсъкът изкара въздуха от дробовете му. Прибраната й в дълга плитка къдрава кестенява коса се уви около него като камшик. Той отстъпи крачка назад и я прегърна през кръста, за да й попречи да падне, въпреки че тя нямаше нужда от помощ, както се беше вкопчила с ръце и крака в него.

Ричард рядко беше виждал дори летяща катерица да прави по-добър скок. Въпреки всичките налегнали го мисли той не можа да се сдържи да не се усмихне при този изблик на обич от страна на Бердин. Кой би могъл да помисли, че една Морещица може пак да изразява радостта си така спонтанно като малко момиче.

Тя се отдръпна, хвана го за раменете, продължавайки да го държи с краката си през кръста, и му се усмихна. Погледна към намръщената Кара.

— Той все пак си пада най-много по мен… сигурна съм. Кара само повдигна очи.

С ръце все още на кръста на Бердин, Ричард я повдигна и я остави на земята. Беше по-ниска от останалите Морещици, които Ричард познаваше. Освен това беше по-чувствена и много по-жизнена. Ричард винаги я беше намирал за обезоръжаваща комбинация от непресторена чувствителност, съчетана с дяволита, закачлива натура. Обаче, подобно на всяка Морещица, тя беше способна също на внезапно, безмилостно насилие, което прикриваше под ярката повърхност на своята присъща на децата възторженост. Освен това тя обичаше Ричард страстно и открито, но по искрен, невинен начин.

— Ти си гледка, която стопля сърцето ми, Бердин. Как си? Тя го погледна с недоумение.

— Господарю Рал, аз съм Морещица. Как мислите, че съм?

— Както винаги, правиш колкото може повече бели — рече тихо той.

Тя се усмихна, доволна от забележката му.

— Чухме, че си пристигнал преди известно време, но аз просто те изпуснах. Затова напоследък ми липсваше два пъти повече. Нямах намерение да те пусна да изчезнеш отново, без да те видя. Имаме толкова много да си говорим, че дори не знам откъде да започна.

Ричард погледна надолу по широкия коридор, чийто под бе покрит със златисти мраморни плочи, наредени диагонално и оградени в рамки от черен гранит. Видя група войници да маршируват бързо към него. Високо горе дъждът се лееше непрестанно върху стъкления покрив, от който проникваше сивкава светлина. Но макар и слаба, тази светлина все пак успяваше да се отразява от лъскавите нагръдници на войниците.

Наред с мечовете и дългите ножове, всички имаха на коланите си сърповидни секири. Някои бяха въоръжени с арбалети, които бяха заредени и готови за стрелба. Тези мъже се отличаваха видимо от останалите и носеха черни ръкавици. Арбалетите им бяха заредени със смъртоносни на вид стрели с червени върхове.

Коридорите бяха препълнени с всякакви хора, като се започне от тези, които живееха и работеха там, и се стигне до търговците, дошли да купуват и продават стоки. Всички сториха широко път на приближаващите се войници. Същевременно тайно наблюдаваха Ричард. Когато той срещаше погледите им или ги хващаше, че го гледат, някои свеждаха за поклон глави, а други падаха на коляно. Ричард се усмихваше, за да им покаже да не се притесняват.

През последните години беше рядко събитие Господарят Рал да си е в двореца и Ричард не можеше да очаква, че хората няма да се тълпят да го видят. В черните си одежди на магьосник воин и с развято на гърба златоткано наметало беше трудно да не бъде забелязан. Въпреки всичко все още не можеше да възприеме това място като свой дом. В сърцето си считаше за свой дом Еленовата гора. Беше израснал сред високи дървета, а не сред високи каменни колони.

Командирът на Първи гвардейски отряд на Народния дворец генерал Тримак се приближи, закова се на място и го поздрави, като опря палец в кожената броня на гърдите си. Подрънкването на метални доспехи затихна, след като и дузината мъже с него също го поздравиха. Тези мъже, които патрулираха непрестанно из коридорите и оглеждаха всеки от минаващите покрай тях хора, бяха личните стражи на Господаря Рал, когато той беше в двореца. Те изгледаха Кара и бързо прецениха Ничи, които бяха застанали точно до Ричард. Тези мъже бяха стоманеният обръч, който пазеше да не се случи нещо лошо на Господаря Рал. Служеха в Първи гвардейски отряд, защото бяха най-опитните и най-верните от всички д’харански войници.

След като поздрави, командирът се поклони първо на Кара, а после и на Ричард.

— Господарю Рал, радваме се, че най-после сте си у дома.

— Опасявам се, генерал Тримак, че гостуването ми ще е съвсем кратко. Не мога да остана.

Ричард посочи Кара и Ничи.

— Имаме спешна работа, която ни принуждава да си тръгнем веднага.

Генерал Тримак, който изглеждаше искрено разочарован, но не и напълно изненадан, въздъхна. После, изглежда, се сети нещо и се оживи:

— Намерихте ли жената… жена си, дето проникна в Градината на живота и остави онази статуетка?

На Ричард му стана мъчно за Калан. Почувства се виновен, че не е направил повече, за да я намери. Как можа да допусне други проблеми да му попречат да я открие? Нима можеше да има нещо толкова важно, та да му отвлече вниманието дотолкова, че да спре да я търси? Опита се да не мисли за видението, свързано с нея, което му даде Шота. Май покрай цялата суматоха беше престанал да търси най-важния човек в живота си. Е, нещата не стояха точно така, това беше неизбежно, но все пак беше време да се върне в Кулата и пак да потърси начин да я намери.

С каквото и да се захванеше, той не преставаше да мисли за нея. Непрекъснато се опитваше да отгатне къде ли я е отвела Сестра Улиция. Сега, когато разполагаха с трите кутии на Орден — или поне с две от тях, — къде ли биха избрали да отидат Сестрите? Какво бяха замислили? Ако можеше да си отговори на този въпрос, щеше да знае накъде да тръгне.

Мина му през ума и че те пак ще имат нужда от „Книгата на преброените сенки“, за да отворят точната кутия на Орден. Така че беше възможно, ако просто се задържи достатъчно дълго време на едно място, те сами да дойдат при него, защото сега книгата съществуваше само в паметта му. Работата беше там, че ако не искаха да гадаят и да рискуват да сбъркат, те се нуждаеха от „Книгата на преброените сенки“, за да отворят точната кутия, а Ричард не вярваше да са готови да рискуват онова, което според тях беше шансът им за безсмъртие. Нужен им беше ключът, с който само той можеше да даде решението за отваряне на правилната кутия. Калан беше част от ключа към това решение, но въпреки това те пак имаха нужда от това, което само Ричард можеше да им даде.

Не можеше да се сети за друг начин да намери Калан, освен да научи колкото се може повече за лавинния огън и кутиите на Орден. Тогава може би щеше да попадне на нещо, което би могло да му подскаже каква ще е следващата стъпка на Сестрите. Книгите, които трябваше да изучи до край, както и хората, които разбираха най-много от тези неща и имаха най-голям опит, се намираха в Магьосническата кула. Той трябваше да се върне там.

Погледна генерала, който го гледаше с очакване.

— Боя се, че още не съм. Продължавам да я търся, но ти благодаря за загрижеността.

Никой освен Ричард дори не си спомняше Калан. Никой не помнеше онази нейна специална усмивка, нито зелените й очи, в които прозираше душата й. На моменти Калан изглеждаше нереална дори в неговите очи. Струваше му се невъзможно да е истинска, защото нима е възможно той да е единственият, който си я спомня — сякаш бе плод на неговите най-съкровени желания. Разбираше колко е трудно на най-близките му хора да се справят със ситуацията.

— Съжалявам да го чуя, Господарю Рал. — Генералът се загледа в тълпите, които вървяха надолу по коридора. — Надявам се поне, че този път не сте дошъл тук, воден от неприятности и проблеми?

Ричард въздъхна на свой ред. Откъде да започне?

— В известна степен е точно така.

— Армията на Императорския орден продължава да напредва към Д’Хара, така ли? — отгатна генералът.

— Страхувам се, че да — кимна Ричард. — Казано направо, генерале, разпоредих на нашите войски да не влизат в битка с армията на Джаганг, защото числеността им не е достатъчна, за да имат някакъв шанс. Единственият резултат ще бъде никому ненужна касапница и в крайна сметка Джаганг пак ще завладее целия Нов свят.

Генерал Тримак се почеса по белега, който се белееше върху зачервената кожа под брадичката му.

— А какво друго ни остава, Гоподарю Рал, ако не влезем в битка с врага?

Той изрече тези прости думи кротко, повече като съвет или предупреждение, породено от опита; като надежда, стъпила на ръба на отчаянието. За момент Ричард се заслуша в тихото шумолене на стъпки върху камък, което се надигаше от безкрайните тълпи, минаващи по коридора.

— Наредих на нашите войски да започнат незабавно опустошение на Стария свят — каза Ричард и погледна генерала с блеснал поглед. — Те искаха война. Възнамерявам да ги накарам да се задавят до смърт със собственото си желание.

При тази стряскаща новина някои от мъжете зяпнаха. Командирът генерал Тримак изгледа Ричард с изненада, а после поглади замислен белега си. Накрая лицето му доби лукаво изражение, което показваше, че въпреки първоначалната изненада идеята беше започнала да му харесва.

— Предполагам това означава, че Първи отряд ще бъде призован да брани двореца от онези изверги.

Ричард го изгледа втренчено.

— Мислиш ли, че ще се справите?

Устните на генерала се изкривиха в загадъчна усмивка.

— Господарю Рал, безопасността на двореца не се крепи само на моите скромни възможности. Вашите предшественици са се погрижили да построят това място така, че никой да не може да го превземе. — Той посочи високите колони, стени и балкони наоколо. — А освен естествените му отбранителни дадености тук има и сили, които ще сломят решимостта на всеки противник — каквато и дарба да притежава той.

Ричард знаеше, че дворецът е построен под формата на заклинание, което укрепва силите на всеки представител на династията Рал, намиращ се в двореца, и отслабваше силите на всеки друг човек с дарбата. Самият дворец беше построен във формата на символ. До известна степен Ричард разбираше неговия смисъл и знаеше как действа.

За съжаление заклинанието щеше да намали силата и на неговите поддръжници, родени с дарбата, като например Вирна. Помощта на Вирна му беше нужна при защитата на двореца, но ако тя и Сестрите й не можеха да разчитат на цялата си сила заради заклинанието, задачата им ставаше извънредно трудна. Каза си, че донякъде това ще се компенсира от обстоятелството, че с този проблем ще се сблъска и всеки нападател. Не му оставаше друго, овен да разчита Вирна да даде най-доброто от себе си.

— Ще ви изпратя подкрепления, както и няколко Сестри, заедно с Прелат Вирна.

— Познавам тази жена — кимна генерал Тримак. — Когато е доволна, може да бъде голям инат, а ядоса ли се, става невъзможна. Ще се радвам да мога да разчитам на помощта й, Господарю Рал.

Ричард не можа да сдържи усмивката си. Този човек наистина познаваше Вирна.

— Ще се върна при първа възможност, генерале. Дотогава ще разчитам на теб да пазиш Народния дворец.

— Трябва да залостим голямата вътрешна порта.

— Направи каквото сметнеш за нужно, генерале.

— Вътрешната порта е не по-различна от коя да е част на двореца и е под закрилата на същото заклинание, така че те не са слабо звено, което би се пропукало при евентуална атака. Единственият проблем със затварянето им е, че това ще сложи край на търговията, която е жизненоважна за двореца… имам предвид в мирно време.

Ричард наблюдаваше тълпите от хора, които минаваха по коридора и покрай балконите горе.

— При перспективата, която ни очаква, търговията и бездруго ще стане невъзможна. Никой няма да може да пътува през равнината Азрит или където и да било из Новия свят. Навсякъде другаде търговията вече е преустановена. Пригответе се за дълга обсада.

— Вражеските армии винаги досега са постъпвали именно така — сви рамене Тримак, — настаняват се и чакат да се предадем от глад. Ще има да почакат. Те първи ще разберат какво е глад отвън в равнината Азрит. Господарю Рал, ще се върнете ли да ни помогнете при защитата на двореца? Ричард прекара ръка през устните си.

— Не знам кога ще успея да се върна. Но при първа възможност ще го сторя, обещавам. Първо обаче трябва да съсредоточа мислите си върху новата ни стратегия. Трябва да се опитаме да унищожим Ордена, като му изтръгнем сърцето, вместо да се мъчим да сломим силата му.

— А ако междувременно те поставят двореца под обсада, а вие решите да се върнете? Как ще влезете?

— Ами, тъй като не разполагам с дракон, няма да мога да прелетя през обсадата. — Онзи не каза нищо, само продължи да го гледа, Ричард се прокашля и рече: — Когато реша да се върна, ще го направя като днес, с помощта на магия… през Плъзгата.

Генералът явно не го разбра много-много, но прие обещанието на Ричард, без да задава въпроси.

— Време е да вървя, генерале. Ако искаш, си добре дошъл да ни съпроводиш до Плъзгата.

За Тримак бе голямо облекчение да има възможност да защитава лично Господаря Рал. Ричард хвана Бердин за ръката и я поведе по коридора, а войниците се разпръснаха в защитен обръч.

Бердин беше значително по-ниска от Ричард, затова той се наведе малко, за да може да говори, без да повишава глас:

— Имам някои въпроси към теб. Успя ли да преведеш още части от дневника на Коло?

— Да, успях — усмихна му се тя заговорнически. — Но написаното от Коло ме провокира да потърся и други книги, за да се опитам да схвана по-добре цялостната картина. — Тя се наведе по-близо: — Открих неща, за които двамата с теб изобщо не сме и подозирали, докато работехме заедно по превода. Успели сме да зърнем само върха на айсберга.

Ричард беше убеден, че Бердин не знае и половината от това, което си мисли, че знае.

— Някое от нещата, които си открила, свързано ли е с Първия магьосник Баракус?

Бердин се закова на място и го изгледа.

— Откъде знаеш?