Трета глава

РИЧАРД ВНЕЗАПНО СЕ ИЗПРАВИ. Краката на масивния дървен стол, на който седеше, простъргаха шумно по грубия каменен под. Дланите му все още бяха опрени на ръба на масата с отворената отгоре книга, която той четеше пред сребърния фенер.

Във въздуха се усещаше някакъв проблем.

Не че миришеше на нещо, не беше и заради влажността или температурата — нощта си беше топла и лепкава. Проблемът беше в самия въздух. Нещо във въздуха не беше наред.

Ричард не можеше да си обясни откъде му хрумна тази изненадваща мисъл. Нямаше ни най-малка представа каква би могла да бъде причината. В миниатюрната читалня нямаше прозорци, така че не знаеше какво става навън — дали времето е ясно, ветровито или е излязла буря. Беше сигурен само, че е нощ.

Кара, която седеше на мекия кожен стол зад него и също четеше, скочи от мястото си. Изгледа го с очакване, но не каза нищо. Ричард я бе помолил да прочете няколко исторически книги, които бе открил. Всякаква информация за древните времена, когато бе написана книгата, озаглавена „Лавинен огън“, би могла да се окаже полезна. Кара не се беше възпротивила. Всъщност тя нямаше навика да се оплаква от каквото и да било, стига да не й бъде отнета възможността да закриля Господаря Рал. След като имаше възможност да стои в една стая с него, нямаше нищо против да прочете всички книги, които той й даде. Друга Морещица, Бердин, умееше да чете на високо Д’харански и преди време му помогна изключително много с разчитането на текстове, писани на този древен език, на който често биваха написани много редки книги. Сега обаче Бердин беше доста далеч — в Народния дворец. Но пък разполагаха с предостатъчно книги на собствения им език, които и Кара би могла да прегледа.

Кара проследи погледа му, който се плъзна по покритите с ламперия стени и обходи чудатите украшения по рафтовете: лакираните кутии с инкрустирани сребърни орнаменти, миниатюрните костени фигурки, лъскавите камъчета, поставени в кутийки с кадифена подплата, декоративните стъклени вазички.

— Господарю Рал — не се сдържа накрая, — нещо не е наред ли?

— Усещам нещо лошо във въздуха. — Ричард й хвърли поглед през рамо.

Едва след като забеляза напрежението, изписано на лицето й, той си даде сметка колко абсурдно са прозвучали думите му.

За Кара обаче нямаше никакво значение дали звучат абсурдно или не, важното беше, че според Господаря Рал има някакъв проблем — тоест потенциална заплаха. Агиелът скочи в юмрука й, при което кожената й униформа проскърца. Стиснала оръжието си в ръка, тя огледа стаичката, като се взираше в сенките, сякаш очакваше от тях всеки миг да излезе призрак.

На челото й се изписа напрежение.

— Звярът ли е?

На Ричард не му бе хрумнало. Звярът, който Сестрите на мрака бяха създали по заръка на Джаганг, за да преследва по петите Ричард, все още представляваше потенциална заплаха. На няколко пъти досега това същество се бе пръквало буквално от нищото.

Колкото и да се напрягаше, Ричард не можа да определи какво точно го притеснява. Макар да не можеше да посочи точния източник на безпокойството си, имаше чувството, че би трябвало да е нещо познато, нещо, което му е известно и което би трябвало да разпознае. Не можеше да прецени дали чувството му е реално, или е плод на въображението му.

Поклати глава.

— Не… едва ли е звярът. по-различно е.

— Не стига другото, Господарю Рал, ами прекара почти цялата нощ в четене. Може би просто си изтощен.

Беше му се случвало да се сепва тъкмо преди да се унесе в дрямка, дезориентиран и объркан от плавното потъване в мрачната хватка на кошмари, от които в будно състояние не му оставаше никакъв спомен. Но този път беше различно; нямаше нищо общо с унеса и дрямката. Пък и въпреки умората нямаше никакво намерение да заспива — чувстваше се прекалено напрегнат и обезпокоен.

Едва ден по-рано бе успял да убеди останалите, че Калан наистина съществува, че не е плод на въображението му, нито пък заблуда, родена в резултат на нараняване. най-накрая всички около него повярваха, че Калан не е негов налудничав сън. Сега, когато най-сетне можеше да разчита на помощта им, чувството, че е неотложно важно да я намери, го подтикваше да върви напред и не му даваше да заспи. Не можеше да си позволи да губи време за почивка — не и сега, когато част от мозайката започваше да се подрежда.

Докато Ничи разпитваше Тови в Народния дворец, точно преди смъртта й, успя да научи потресаващите подробности за това как четирите жени — Сестрите Улиция, Сесилия, Армина и Тови — са предизвикали ефекта на лавинния огън. След като освободиха сили, държани в тайна между кориците на древна книга в продължение на хиляди години, спомените за Калан на всички, освен на Ричард, бяха заличени мигновено. Незнайно как, но мечът му го бе предпазил. Докато все още пазеше спомена си за Калан, той бе принуден да се раздели с меча в усилието си да я открие.

Теорията за лавинния огън бе създадена от древните магьосници. Някога те се нуждаели от средство, което да им позволи да се придвижват незабелязани сред врага, без никой да им обръща внимание. И намерили начин да променят човешката памет чрез Субстрактивна магия, която разкъсвала на парченца спомените на даден човек, след което ги реконструирала и свързвала по нов начин. Прякото следствие на този процес било пораждането на нереален спомен, който запълвал празнините, създадени при изтриването от мислите на хората на набелязания субект.

Магьосниците, които създали тази теория, в крайна сметка започнали да вярват, че отприщването на подобен процес би могло да породи лавина от непредвидени и неконтролируеми събития. Според тях подобно явление би имало ефекта на горски пожар и би продължило да унищожава и връзките с други хора, чиято памет първоначално не е била засегната. В крайна сметка осъзнали, че благодарение на тези си необятни, поголовни и разтърсващи последствия лавинният огън крие реалната опасност да разнищи самия свят на живота, така че изобщо не посмели да го изпробват.

А тези четири Сестри на мрака го бяха сторили — и то върху Калан. Тях не ги беше грижа дали ще унищожат света на живите. В крайна сметка нали това бе дългосрочната им цел.

Ричард нямаше време за спане. Сега, след като най-сетне бе успял да убеди Ничи, Зед, Кара, Натан и Ан, че не е луд и че Калан съществува наистина, макар да е заличена от паметта им, те бяха готови на всичко, за да му помогнат.

Той отчаяно се нуждаеше от помощта им. Трябваше да намери Калан. Тя бе неговият живот. Тя бе неговата половинка. Тя бе всичко за него. Несравнимият й интелект го бе поразил още от първата им среща. Споменът за красивите й зелени очи, за усмивката и докосването й не му даваше мира. Всеки един миг, докато беше буден, бе истински кошмар, защото беше убеден, че не прави всичко възможно, че сигурно има и още нещо, за което не се е сетил.

Макар че никой друг не си спомняше Калан, Ричард не можеше да мисли за нищо друго. Често го обземаше усещането, че той е единствената й връзка със света и ако престане да си я спомня, ако спре да мисли за нея, в крайна сметка тя наистина ще престане да съществува.

Но съзнаваше, че ако иска да постигне нещо, ако има намерение да открие Калан, трябва от време на време да изтласква встрани мислите си за нея и да се съсредоточи върху непосредствената си работа.

Обърна се към Кара.

— Ти не чувстваш нищо особено, така ли?

— Намираме се в Магьосническата кула, Господарю Рал — изгледа го тя изпод вежди. — Тук по принцип се чувствам особено. От това място кожата ми настръхва.

— Имам предвид повече от обичайното.

Тя въздъхна и прокара ръка по дългата си руса плитка, преметната отпред на рамото.

— Не.

— Да вървим. — Ричард грабна един фенер.

Излезе от стаичката и се озова в дълъг коридор, застлан изобилно с няколко слоя дебели пътеки, сякаш натрупани тук, защото нямаше къде другаде да бъдат оставени. Преобладаваха убитите цветове и класическите мотиви, макар че от по-долните пластове надничаха по-ярки оранжеви и жълти багри.

Меките тъкани заглушаваха шума от стъпките му, докато минаваше покрай двойни врати от двете страни на коридора, зад които се криеха мрачни стаички. Дългокраката Кара го следваше с лекота. Ричард знаеше, че доста от стаите, покрай които минаваха, са библиотеки, други бяха просто преходни помещения, които водеха към други зали, едни оскъдно обзаведени, други пищни — малки кубчета в сложния лабиринт на необятната Кула.

Щом стигнаха разклонение, Ричард зави надясно и пое по коридор със стени, боядисани със спираловидни мотиви, които с вековете бяха придобили топъл златистокафеникав оттенък. Озоваха се пред стълбище, където Ричард заметна длан през полираната бяла мраморна колона и пое надолу по стълбите. Нагоре стълбището се виеше около квадратна галерия, която се губеше в тъмното, в далечните горни катове на Кулата.

— Къде отиваме? — попита Кара.

— Не знам — отвърна Ричард, леко сепнат от въпроса. Кара го изгледа мрачно.

— Искаш да кажеш, че просто ей така ти хрумна да тръгнеш да претърсваш хиляди и хиляди стаи, кула с големината на планина, дори вградена в планината, докато междувременно очакваш най-случайно да попаднеш на нещо?

— Има нещо във въздуха. Просто гоня интуицията си.

— Гониш вятъра — каза хладно и леко подигравателно Кара. Подозрителността й се събуди наново. — Нали не се опитваш да използваш магия?

— Кара, знаеш не по-зле от всеки друг, че не умея да използвам дарбата си. Не бих могъл да прибягна до магия, дори да исках.

И определено не искаше.

Прибегнеше ли до дарбата си, звярът би го открил по-лесно. Неизменната му пазителка Кара се притесняваше да не би той по невнимание да направи нещо, с което да призове звяра, създаден по заповед на император Джаганг.

Ричард се съсредоточи върху непосредствения проблем и напрегна сили да определи какво по-точно странно има във въздуха. Мисълта му се зае да анализира усещанията му. Установи, че въздухът се е променил и е като при буря. Беше станал един такъв нагнетен, тревожен.

най-сетне, след като минаха по няколко мраморни стълбища, се озоваха насред непретенциозен коридор от каменни блокове. Продължиха по него, като подминаха няколко разклонения, докато накрая спряха, а Ричард втренчи поглед в тъмната спирала от каменни стъпала, обезопасени с железен парапет. Той заслиза, Кара го последва. Щом стигнаха до долу, прекосиха къс коридор с таван от дъбови греди, след което се озоваха в стая, от която като лъчи излизаха множество коридори. Отвън кръглото помещение бе заобиколено от сиви гранитни колони, които поддържаха позлатените трегери на всеки от обвитите в мрак коридори.

Ричард вдигна фенера и напрегна взор да пробие тъмнината. Самата стаичка му беше непозната, но установи, че се намират в някак по-различна част на Кулата — дотолкова по-различна, че изведнъж разбра какво имаше предвид Кара, когато му каза, че тук я побиват тръпки. Единият от коридорите, за разлика от останалите, тръгваше под доста сериозен наклон към самата утроба на Кулата. Ричард се запита защо в този случай няма друго стълбище, а е предпочетен стръмният наклон.

— Насам — рече той на Кара и я поведе по наклона в тъмнината.

Слизаха сякаш безкрайно дълго. най-накрая все пак се озоваха в просторно помещение, което макар да не бе широко повече от три-четири метра, на височина достигаше около двайсет и няколко. Ричард се почувства като мравка на дъното на дълга тясна просека в земните недра. Вляво се издигаше естествена скала, издялана направо от самата планина; стената отдясно бе иззидана от гигантски каменни блокове. Минаха през множество стаи и потъваха все по-дълбоко и по-дълбоко в просеката. Колкото по-навътре отиваха, толкова по-вяло се справяше фенерът.

Ричард изведнъж осъзна какво всъщност е почувствал. Въздухът беше такъв, какъвто понякога се усещаше около хора с изключителна дарба. Спомни си как всичко около някогашните му учителки, сестрите Сесилия, Армина, Мериса и особено около Ничи, пращеше и пукаше. На моменти бе имал чувството, че въздухът около Ничи направо ще се възпламени — толкова могъща бе силата, извираща от нея. Но това усещане винаги се бе пораждало при непосредствена близост до съответния човек. А не просто ей така, в пространството.

Още преди да забележи светлината, която се процеждаше от една от стаите в далечината, той разбра, че причината е именно там. Не би се учудил, ако въздухът в целия коридор засияеше. Пред него бе разтворена огромна двойна порта с обков от месинг, която водеше към слабо осветена библиотека. Веднага разбра, че това е мястото, което търси. Едва прекрачил прага, отвъд изкусно орнаментираните със символи врати, Ричард застина насред крачка, ококорен от учудване.

Просторното помещение разполагаше с десетина сводести прозореца, през които нахлу ослепителна светкавица, която озари дълги редици с рафтове. Високите и тесни прозорци опасваха цялата зала. Между тях се издигаха лакирани махагонови колони, скрити зад тежки тъмнозелени кадифени драперии, поръбени със златни ширити и прихванати с въженца с пискюли, за да не закриват прозорците. Парченцата стъкло на прозорците не бяха съвсем прозрачни, а доста плътни. При всяко блясване на светкавицата прозорците като че ли също засияваха. Фенерите с рефлектори, разположени навсякъде из помещението, го огряваха с меко сияние и светлината им се отразяваше от лакираните плоскости на масите, отрупани с разтворени книги.

Рафтовете не отговаряха на първоначалните очаквания на Ричард. На доста от тях наистина имаше книги, но останалите бяха отрупани с други вещи — имаше всичко, от прилежно сгънати парчета лъскав плат, през метални спирали, зелени стъклени шишета, сложни конструкции от дървени пръчки, пергаментови свитъци, до древни кости и дълги, закривени зъби, които Ричард не успя да разпознае и нямаше никаква идея откъде са.

При следващата светкавица сенките от прозоречните рамки заподскачаха из цялата стая, обиколиха маси, столове, колони, шкафове и бюра, така че сякаш цялата стая бе прорязана на парчета.

— Какво правиш, Зед?

— Господарю Рал — отвърна Кара тихичко точно зад гърба му, — май дядо ти е откачил.

Зед се обърна и изгледа Ричард и Кара, които стояха на прага. Вълнистата бяла коса на стареца, която стърчеше във всички посоки, леко оранжевееше на светлината на свещите, но при всяко проблясване на светкавицата ставаше бяла като сняг.

— Малко сме заети точно в момента, момчето ми.

В средата на стаята Ничи висеше във въздуха над една масивна маса. Ричард примигна, за да се увери, че наистина вижда това, което му се стори, че вижда. Краката й бяха отделени на цяла педя от плота. Тя стоеше неподвижна във въздуха.

Колкото и невъзможно и смайващо да изглеждаше това, не то беше най-ужасното. Върху масата беше начертан магически символ, наречен Милостта. Май беше изобразен с кръв. Над самия знак, подобно на завеса около Ничи, бяха увиснали неподвижни линии. Ричард не за пръв път виждаше магьосник да чертае магически символ, така че беше убеден, че може да вярва на очите си — макар че точно подобна картина срещаше за пръв път.

Изключително сложният символ от сияещи зелени линии висеше във въздуха като триизмерна фигура.

Ничи, неподвижна като статуя, се носеше в средата на тази сложна геометрична фигура. Изящните й черти сякаш се бяха вкаменили. Едната й ръка беше леко повдигната. Пръстите на другата, спусната покрай тялото й, бяха разперени. Стъпалата й не бяха хоризонтални, като на изправен човек, а бяха увиснали като при скок. Пищната й руса коса бе леко повдигната, сякаш насред скока й във въздуха се бе отлепила от главата й, точно преди краката й да докоснат земята… и точно в този миг нещо я бе превърнало в камък.

Не изглеждаше съвсем жива.

Загрузка...