Призраци

Тридесет и шеста глава

КАЛАН ПРИСТЪПВАШЕ ПРЕДПАЗЛИВО сред руините на древните сгради, които хилядолетия наред се бяха рушили и срутвали, а цели части от тях се бяха търкаляли по стръмния склон. Навсякъде из сухата, безплодна земя се валяха парчета тухли и камъни, потънали в прах. Можеше лесно да се спъне и да падне в тъмното, а височината си я биваше. Тъмната, гъвкава фигура на Джилиан пред тях подскачаше из развалините с лекотата на планинска коза. Сестра Улиция вървеше пред Калан, която бе следвана от другите две Сестри. Улиция пухтеше, задъхана от усилието при изкачването на стръмнината. Въпреки че много им се искаше да побързат, Сестрите започнаха да се уморяват. Често пъти стъпваха накриво, подхлъзваха се и а-ха да паднат.

Калан си мислеше, че не би било зле да изчакат да съмне и тогава да завършат катеренето до разрушения град Каска. Обаче нямаше намерение да им дава подобен съвет. Сестрите правеха каквото искат и Калан нямаше думата. Понечеше ли да се обади, само щеше да си спечели още бой, задето си е позволила да се намесва.

Би й доставило голяма радост някоя от Сестрите да падне и да си счупи врата, но знаеше, че дори да останат само две, неприятностите и проблемите й няма да намалеят. Всъщност дори само една Сестра беше повече от достатъчна, за да превърне живота на Калан в мъчителен кошмар. И трите бяха истински специалистки в използването на силата си чрез железния нашийник около врата на Калан, чрез който й причиняваха непоносима болка. Затова тя продължаваше да се катери на лунната светлина, без да коментира колко по-разумно би било да изчакат да съмне.

Тъй като пътеката, по която ги поведе Джилиан, беше изключително коварна, се наложи да оставят конете в подножието на хълма. Но Сестрите искаха някои вещи да са винаги пред очите им и не биха ги оставили долу за нищо на света. Затова Калан беше принудена да ги носи заедно с още торби — толкова, колкото можеше да вдигне. Едва мъкнеше тежкия товар по стръмната пътека. Джилиан предложи да й помогне, но Сестрите не й позволиха, като заявиха, че Калан е тяхна робиня и трябва да върши робска работа. Обясниха на Джилиан, че нейната работа пък е да ги заведе при Тови. Калан даде знак с очи на Джилиан да прави каквото искат Сестрите и да продължава напред. Каза си, че всичко това само ще я направи по-силна, а Сестрите, които пестяха всяко свое усилие, щяха да стават все по-слаби.

Калан много държеше да си остане силна. Един ден щеше да има нужда от това. Но денят беше ужасно дълъг и умората започваше да я надвива.

Утешаваше се, че поне наближаваха края на дългото, стремглаво пътуване. Скоро Сестрите щяха отново да се съберат, може би щяха да спрат да починат известно време и нямаше да бъдат толкова напрегнати и избухливи. Макар че Калан много искаше да си починат един-два дни, се тревожеше за последствията.

По всичко личеше, че наближава краят на пътуването, краят на борбата на Сестрите и началото на нова ера. Калан нямаше представа какво означава това, но бе силно разтревожена. Сестрите често говореха помежду си за наградата, която ги чакала и която била съвсем близо. Неведнъж, в отговор на нетърпението на другите, Сестра Улиция ги бе успокоявала, че не остава много.

Калан нямаше представа какъв е планът й и какво е това голямо събитие, което предстоеше, но беше сигурна, че е свързано с кутиите, които тя носеше на гърба си — кутиите на Господаря Рал. Двете Сестри зад нея не изпускаха от поглед тези кутии. Предната нощ Калан дочу Сестрите да си говорят, че когато настигнат Тови и вземат и третата кутия, ще започнат приготовленията.

Въздъхна с облекчение, когато най-после изкачиха хребета и застанаха в основата на рушаща се стена. На места водата в канавките беше подкопала и отнесла части от стената. Калан хвърли последен поглед надолу към огряната от луната равнина, преди да последва Джилиан през един от тъмните отвори във външната стена. След като се пъхна вътре, Калан установи, че зидът е дебел колкото малка къща. Очевидно хората, които са го вдигнали, са се опасявали най-вече от външни нападения.

Стръмната пътека излезе от другия край на зида и ги поведе между скупчени една в друга сгради. На много места те се рушаха или се бяха наклонили, заплашвайки да се срутят. Масивната стена до голяма степен задържаше развалините, но на някои места части от рушащите се сгради се бяха прекатурили през нея. С течение на времето водите на канавките бяха отмили надолу изпотрошени тухли, блокове и мазилка.

Скоро се озоваха на тясна улица сред сгради, които бяха в по-добро състояние. най-сериозно бяха пострадали външните им стени — бяха засегнати от атмосферните условия. Оставиха сградите зад гърба си и навлязоха в гробище. На лунната светлина то изглеждаше нереално. Тук-там из гробовете стърчаха статуи, сякаш призраци, надигнали се сред мъртвите.

Докато вървяха между гробовете, Калан видя още по-нагоре сградите, които се разстилаха пред тях като безкраен килим. В ясното небе забеляза гарвана на Джилиан, Локи. Момичето не го посочи, с надеждата, че Сестрите ще го помислят за дива птица. Но всеки път, щом Калан погледнеше към нея, Джилиан й даваше знак с очи да погледне нагоре. Локи изпълняваше разни номера във въздуха, което предизвикваше усмивка на устните на Джилиан, стига Сестрите да гледаха в друга посока. Девойката явно търсеше повод за мъничко радост след нещастието, сполетяло нея и дядо й заради Сестрите. По едно време Сестра Армина забеляза гарвана и го помисли за лешояд, който ги следва сред мрачния пейзаж. Калан не я поправи.

— Още колко остава? — попита Сестра Улиция, поспряла сред надгробните плочи. Калан си помисли, че по някаква причина тя се отнася с подозрение към Джилиан.

— Близо сме — посочи Джилиан. — Там горе, през онази сграда. Това е коридорът към мъртвите.

— Коридорът към мъртвите — изсумтя Сестра Сесилия. — Тови винаги е имала чувство за драматизъм.

— На мен ми се струва напълно подходящо — сви рамене Сестра Армина.

— Продължавай тогава — рече Сестра Улиция, като даде знак на момичето да продължи.

Джилиан веднага се подчини и ги поведе сред плетеницата от гробове към пустия град. На лунната светлина Калан не можеше да каже със сигурност, но й се стори, че всичко — всяка стена, покрив, улица и всяка частица от тях — са белязани с цветовете на прахта и на смъртта. Призрачната тишина сред сградите беше надвиснала в нощта със зловеща неподвижност. Калан се почувства така, като че ли върви през огромен, приличащ на скелет град, лишен от всякаква жива тъкан — град, от който бяха останали само рушащи се сиви кости.

След като преминаха по широк булевард, който, ако се съди по орнаментите по стените на сградите от двете му страни, някога е бил красив, Джилиан се плъзна като сянка през сводестия вход на една от по-големите сгради. Вътре цареше почти пълен мрак. Калан чу как падналата мазилка скърца под краката на момичето. Сестрите, изглежда, не забелязаха мозайката на пода. Там, където той беше осветен от лунната светлина, Калан успя да види избледнели малки плочки, които очертаваха картина от дървета, пътеки и стена, ограждаща гробище. Върху мозайката дори се виждаха хора.

Загледана в картината на пода, докато вървеше под тежкия си товар, Калан се спъна в една липсваща част от мозайката и падна на колене. Сестра Улиция я удари по тила и тя се просна по лице на пода.

— Стани, непохватно говедо! — изкрещя Сестра Улиция и ритна Калан в ребрата.

Калан се опитваше, но с тежкия товар на гърба беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи.

— Да, Сестро — рече тя, като се мъчеше да си поема дъх между ритниците, надявайки се да спечели време и да се изправи.

Джилиан застана между тях.

— Оставете я на мира!

Сестра Улиция се изправи и гневно я изгледа.

— Как се осмеляваш да се месиш! Ще ти извия мръсния врат.

— Мисля, че трябва да я запазим жива и да оставим кървящия й труп на лешоядите — обади се Сестра Армина.

Сестра Улиция сграбчи Джилиан за яката.

— Отдръпни се от пътя ми, за да дам урок на това мързеливо говедо.

— Оставете я на мира — повтори Джилиан, отказвайки да се отдръпне.

— Хайде просто да прережем гърлото на малката мърла и да приключваме — рече Сестра Сесилия. — Нямаме време да се разправяме с нея. Вече можем и сами да намерим Тови.

Тъй като разбираше, че трябва да усмири Сестрите, преди да са изпълнили заканите си да наранят момичето, Калан най-сетне успя да се изправи на крака. Хвана Джилиан за ръката и я дръпна настрана.

— Съжалявам, грешката е моя — каза тя. — Вече можем да продължим.

Тя се обърна с намерение да тръгне, но не направи нито крачка. Знаеше, че без разрешение не бива да тръгва. Сестра Улиция не се помръдна. В очите й блестеше желание да убива.

— Не и докато не видиш урока, който от доста време трябваше да ти дадем — рече тя. — Започна твърде много да свикваш да се отърваваш леко за прегрешенията си.

— Оставете Калан на мира — обади се пак Джилиан, като стоеше зад нея и не искаше да отстъпи назад.

Сестра Улиция вдигна юмруци на хълбоците си.

— Или какво?

— Или няма да ви покажа къде е Тови.

— Ти, глупаво дете — изрева Сестра Улиция, — вече знаем къде е Тови. Тя е тук, вътре. Ти вече ни доведе при нея.

Джилиан бавно поклати глава.

— Долу има коридори, които са дълги с километри. Ще се загубите сред костите. Оставете Калан на мира или няма да ви покажа пътя.

— Усещам Тови — обади се Сестра Сесилия и въздъхна пренебрежително. — Прережи гърлото на момичето. Достатъчно близо сме, за да мога да намеря Тови само с помощта на дарбата си.

— Аз също я усещам — рече Сестра Армина.

— Това, че я усещате наблизо, не означава, че ще можете да намерите коридора, който да ви отведе до нея — каза Джилиан. — Долу сред костите може да сте съвсем близо, но вземете ли погрешния завой от многото, през които трябва да минете, ще вървите с километри, без да стигнете до нея. Хора са слизали долу и са умирали, защото не са могли да намерят обратния път.

Сестра Улиция стисна замислена ръце, като гледаше надолу към момичето.

— Точно сега нямаме време за това — каза накрая тя. — Тръгвай. — Хвърли многозначителен поглед на другите две Сестри: — Скоро ще си разчистим сметките заедно с останалите.

Тя се обърна и изгледа така заплашително Джилиан, че чак очите й се облещиха.

— Заведи ни при Тови или тя ще започне да губи търпение и може да реши да изпотроши кокалите на дядо ти… един по един.

На лицето на Джилиан се изписа тревога. Тя ги поведе веднага из лабиринта от коридори и стаи, подредени в задната част на сградата. На места коридорите излизаха на открито и се виждаше светлината на луната. Другаде беше тясно и тъмно — като смъртта. Сестрите запалиха малки пламъчета, които се поклащаха над дланите им, за да могат да виждат. Джилиан с изненада разбра, че жените могат да правят това.

Излязоха от сградата и попаднаха в друго гробище. Без да забавя ход, Джилиан ги поведе през това убежище на мъртъвци сред хълмчета, покрити с криви маслинови дървета и редици от гробове, осеяни с диви цветя. Накрая ги накара да спрат над една надгробна плоча, изправена до черна дупка в земята.

— Надолу в тая миша дупка ли? — попита Сестра Армина.

— Ако искате да стигнете при Тови — каза Джилиан, взе един фенер, който стоеше край плочата, и след като едната Сестра го запали, заслиза надолу.

Всички заслизаха по тясно стълбище, следвайки Джилиан. Старите каменни стъпала имаха неправилна форма, а ръбовете им бяха заоблени и гладки от дългата употреба. С тежкия товар на гърба, за Калан слизането беше мъчително. Сестрите държаха клатушкащите се пламъци, които им помагаха да виждат. Когато стигаха до някоя площадка, трябваше да сменят посоката на стълбите и продължаваха да слизат все по-дълбоко в царството на гробовете.

Накрая стигнаха дъното и коридорът премина в по-широки коридори, издълбани в солидната, но мека скала. Навсякъде се виждаха ниши, издълбани в каменните стени. Калан забеляза, че във всичките има кости.

— Пазете си главите — рече през рамо Джилиан, когато премина през един свод в стената.

Всички се наведоха, последваха я през него и влязоха в една стая, чийто таван беше също толкова нисък, колкото и входът. Когато стигаха до някое разклонение, Джилиан завиваше без всякакво колебание, сякаш следваше някаква линия, прекарана върху пода. Калан забеляза, че тук-там в праха се виждат отпечатъци от стъпки, които навлизаха в множеството различни коридори. Отпечатъците бяха по-големи от тези, които биха останали от малките стъпала на момичето.

най-после тесният коридор премина в по-големи помещения. Минаха през стаи, които сякаш нямаха край, натъпкани с подредени купчини кости. В други, по-тесни стаи имаше ниши, също натъпкани с кости, като че ли вече не е имало място къде да слагат всички мъртви.

Последва поредица от стаи, пълни само с черепи. Калан прецени, че са хиляди. Всички бяха внимателно наредени един до друг в големи ниши, като всеки череп беше поставен с лицето напред. Всяка ниша беше натъпкана до самия таван. Калан се вглеждаше в празните очи, които се взираха в нея и я наблюдаваха, докато минаваше. Тя си напомни, че някога това са били хора. Всички те някога са били живи. Някога всички са били живи, дишащи, мислещи същества. Живели са живот, пълен със страхове и копнежи. Това й напомни колко ценен и кратък е животът и колко важен е той, защото след като веднъж свърши за някого, той приключва завинаги. Отново осъзна защо си искаше живота обратно.

С присъствието на Джилиан сега Калан чувстваше, че отново има връзка със света, към който принадлежеше. Когато Джилиан я видя и си я спомни, Калан се почувства малко по-жива, като че ли наистина беше някой и животът й имаше смисъл.

Минаха през стаи, пълни само с пищялни кости, наредени в собствени ниши, и през други само с бедрени кости. Покрай стените на трети стаи бяха наредени дълги каменни сандъци. В тях бяха по-дребните кости.

Това разделяне на скелетите на части се стори странно на Калан. Помисли си, че би било по-достойно скелетите на починалите да бъдат оставени цели. Предположи, че просто не са имали достатъчно свободно място, а с подреждането им по този начин се пестеше доста пространство. Може би просто бе твърде трудоемко да се издълбае ниша само за едно тяло или само за едно семейство, когато имаше толкова много мъртви, които да бъдат погребани. Може да е имало някаква епидемия, покосила голяма част от населението, та затова са били принудени да не се церемонят много-много.

Градът зад тези стени, изглежда, е бил пренаселен. Пространството вероятно е било скъпо. За да останат хората и техните мъртви в рамките на града, живите е трябвало да направят някои компромиси.

Проблемът изглеждаше странен, тъй като земите около града се простираха чак до хоризонта. Може би пък е било по време на война и се е наложило сантименталностите по отношение на мъртвите да бъдат пренебрегнати заради нуждите на живите. Билото на стръмнината наистина изглеждаше най-подходящото място за отбрана наоколо. Някои части от стените бяха надвиснали над самия ръб на пропастите. Местните обаче са могли да разширяват града си навътре по хребета. Само че, рече си тя, вероятно разширяването на стените за такъв голям град е твърде трудна работа.

Дали пък хората, които са живели тук, са имали същото отношение към мъртвите, каквото проявяват хората на други места по света. В края на краищата, какво значение има как ще са подредени костите? Животът на тези мъртъвци е свършил. Те вече не са онези личности, които са били преди това. В крайна сметка само животът има значение. Смъртта слага край на техния свят.

Обаче хората тук ще трябва да са били привързани към тези кости, към хората, на които са принадлежали те — като се има предвид колко трудно е построяването на цял подземен град на мъртвите. Калан забеляза също избледнелите, внимателно изрисувани и издълбани в камъка украси на нишите. Не, явно живите са се грижели за своите мъртъвци. Скърбели са за умрелите.

Дали когато тя напусне този свят, ще има кой да си спомни за нея; изобщо някой, който да знае, че личността Калан е живяла и е обичала живота. Изпита странна завист към тези кости. Приятелите и семействата на всеки скелет тук са познавали човека, по когото са скърбели, и са полагали останките на своя близък да почиват в мир така, че живите да си го спомнят.

Какво ли бе станало с оцелелите — с онези, които са погребали тези кости. Все някой би трябвало да е погребал пък тях. В края на краищата празните сгради бяха мълчаливи доказателства, че тук не е останал никой. Освен Джилиан. Доколкото Калан успя да разбере, Джилиан живееше с малка група номади, които идваха от време на време тук.

Изведнъж стигнаха до едно място в коридора, което сякаш частично се беше срутило и подът беше осеян с отломки. Сестра Армина сграбчи Джилиан за ръката.

— Тази обиколка из катакомбите започва да става нелепа. Надявам се, че не ни разкарваш напред-назад, за да си правиш майтап с нас.

Джилиан посочи с ръка:

— Ама ние почти пристигнахме. Елате и ще видите.

— Добре — рече Улиция, — тогава да продължаваме. Джилиан заобиколи един грамаден каменен блок, който като че ли бе служил за преграда. Върху пода, по който е бил влачен, за да се разчисти входът и да се осигури достъп до пространството отвъд, все още личеше дълбок коловоз. Джилиан премина оттатък и Калан видя, че фенерът й освети стая, в чиито каменни стени бяха издълбани рафтове, пълни с книги. Цветовете на кожените им подвързии бяха избледнели, но си личеше, че повечето са били оцветени в наситено червено и тъмносиньо, а останалите — в най-различни цветове, като се започне от бледозелено и се стигне до златисто.

Когато видяха книгите, Сестрите изпаднаха във възторг. Настроението им определено се повиши. Сестра Армина тихо подсвирна и се повдигна на пръсти, за да надникне по рафтовете. Сестра Сесилия се засмя с глас и дори Сестра Улиция се усмихна, докато прокарваше пръсти по прашните подвързии.

— Оттук — каза Джилиан, за да ги накара да продължат.

Те радостно последваха момичето, докато тя преминаваше през поредица от стаи, повечето малки и тесни, с рафтове, натъпкани с книги. Джилиан се провираше през лабиринта от коридори, изсечени в меката скала, отвеждайки ги още по-дълбоко в подземната библиотека. На Сестрите започна да им се завива свят в старанието да четат заглавията, които можеха да различат, докато продължаваха да вървят след Джилиан и Калан. Светлината на фенера осветяваше тъмните стаи, през които минаваха, разкривайки още рафтове с книги.

— Проклета да е Светлината! — изруга Сестра Улиция възторжено. — Открихме централния обект в Каска. Книгата би трябвало да е тук. Обзалагам се, че Тови я търси.

— Аз пък се обзалагам, че вече я е намерила — обади се развълнувана Сестра Сесилия.

— Имам чувството, че си права — усмихна се Улиция. Минаха през коридор със сводест таван, богато украсен с фрески от виещи се лози, отдавна загубили някогашното си великолепие; завиха и стигнаха до двойна врата. Двете й крила бяха гравирани с гроздове и лозови листа и бяха тесни колкото единична врата. Калан си каза, че двете крила бяха предпочетени за повече внушителност.

— Усещам Тови от другата страна… най-после — въздъхна с облекчение Сестра Сесилия.

— Мисля, че тази вечер трябва да започнем ритуалите — изсъска Сестра Армина.

Сестра Улиция кимна и сложи ръка върху бронзовата дръжка.

— Ако Тови е успяла да намери книгата — а аз се обзалагам, че досега вече е успяла, — тогава, след като най-после трите кутии са събрани отново, не виждам защо да не започнем веднага. — Тя се усмихна замечтана. — Колкото по-скоро Пазителят бъде освободен от затвора, толкова по-ско-ро ще си получим наградата.

Калан се замисли дали има някакъв начин да провали плановете им. Беше сигурна, че след като постигнат това, което са намислили, нямаше да има връщане назад за никого. Сети се за кутиите, които носеше, и се запита какво ли би станало, ако докато вниманието на Сестрите е отвлечено от радостта, че най-после ще видят отново Тови, тя унищожи поне една от кутиите. Може би дори щеше да има време да унищожи и двете.

Калан знаеше, че такова действие ще й навлече необуздания гняв на Сестрите и те вероятно щяха да я убият. Същевременно си даваше сметка, че ако успеят да осъществят намеренията си, това и бездруго би било равносилно на смърт.

— най-напред мисля, че трябва да разчистим една стара сметка. — обади се Сестра Армина със зловещо изражение. — Никога няма да забравя как онзи изверг ни изпрати в палатките. И какво беше позволено на войниците да правят с нас.

Сестра Улиция сбърчи вежди и очите й засвяткаха свирепо.

— О, мисля, че всички с удоволствие ще разчистим тази сметка — каза тя и се усмихна мнгозначително. — Хайде да приключваме с това.