СЛЕД КАТО СЕ УВЕРИ, че четиримата са заети, Калан тихомълком отведе Джилиан в далечния край на стаята, встрани от двамата стражи.
— Искам да ме слушаш много внимателно и да правиш точно каквото ти кажа — прошепна в ухото й Калан, за да не могат Джаганг и Сестрите да я чуят.
Джилиан я погледна намръщена и зачака.
— Трябва да проверя нещо. Ще отида до двамата пазачи…
— Моля!?
Калан сложи ръка върху устата на момичето.
— Ш-ш-т.
Джилиан погледна към мъжете, притеснена да не би да е привлякла вниманието им. Не беше.
След като даде ясно да се разбере какво се иска от Джилиан, Калан отдръпна ръката си.
— Мисля, че трите Сестри са ме омагьосали. Затова не си спомням коя съм. Направили са ми някакво заклинание. Почти никой друг освен те трите и Джаганг не си спомня, че ме е виждал. Хората просто ме забравят на мига. Нямам представа защо при теб не е така. С този нашийник, който ми поставиха, могат да ми причиняват болка. Срува ми се, че тези стражи не ме виждат, но трябва да проверя, за да съм сигурна. От теб искам да стоиш точно тук. Не ме гледай, за да не станат подозрителни.
— Но…
Калан сложи пръст на устните си.
— Послушай ме. Направи каквото ти казвам.
Накрая Джилиан кимна в знак на съгласие.
Без да чака, за да види дали момичето ще промени решението си и ще реши да спори, Калан отново погледна към Джаганг и Сестрите, за да се увери, че са увлечени в четенето. След като никой не вдигна глава, тя веднага се отправи към другия край на стаята. Движеше се колкото може по-безшумно. Стражите може би не подозираха, че тя е там, но ако Джаганг или Сестрите я чуеха, щеше да изпусне възможността, която й се отвори, още в зародиш.
Двамата пазачи продължаваха да гледат напред, вперили очи в императора си. От време на време този, който беше по-близо до Джилиан, поглеждаше към момичето. По лакомия му поглед Калан разбираше какво си мисли. Мъжът явно се надяваше, че Джаганг ще му пусне Джилиан. Джаганг вероятно бе раздавал и друг път подобни награди като отплата за това, че мъжете са се издигнали до отговорния пост на лични телохранители на императора. Джилиан изобщо не подозираше каква съдба я очаква. Калан трябваше да направи нещо, за да промени хода на приближаващите събития.
Стигна пред стражите, като се стараеше да не стои между тях и четиримата край масата. Трябваше също да внимава да не привлече вниманието на Сестрите или Джаганг. Дори двамата пазачи да не помнеха Калан достатъчно дълго, че да могат да я видят, на нея й се щеше да пробва какво ще се случи, ако по някакъв загадъчен начин им попречеше да виждат господаря си. Двамата бяха бдителни мъже и без съмнение с изключителни способности, така че не се знаеше какво би ги накарало да бъдат нащрек. Калан възнамеряваше да им създаде големи неприятности, но първо трябваше да се подготви.
Застанала точно пред двамата мъжаги, тя се увери, че стига едва до раменете им, така че нямаше опасност да им попречи да виждат господаря си. Те не я поглеждаха и по никакъв начин не показваха, че усещат присъствието й. Леко докосна металния шип, пробил носа на единия. Онзи сбърчи нос и небрежно вдигна ръка да се почеше, но не понечи да сграбчи нейната.
Доволна от развитието на събитията, Калан се пресегна и бавно започна да измъква нож от ножницата, окачена на ремъка, който минаваше през гърдите на човека. Факлите осветиха острието и тя продължи много плавно да го издърпва, без да оказва никакъв натиск върху ножницата или ремъка. Мъжът не усети нищо и тя измъкна ножа докрай.
Почувства се по-уверена с оръжието в ръка. Обхваналото я вълнение й припомни как в странноприемницата „Бялото конче“ Сестрите убиха ханджията и жена му. Тогава Калан сграбчи един тежък сатър, за да не позволи на трите да наранят дъщерята на семейството. Спомни си дълбокото вътрешно удовлетворение, което изпита от факта, че държи оръжие в ръце, защото в известен смисъл оръжието беше средство, чрез което можеше да контролира собствения си живот и да оказва помощ. Оръжието й осигуряваше независимост от благоволението на злодеи, за които законите не означават нищо. С оръжие в ръка тя вече не беше безпомощна жертва на по-силните, които разчитаха на силата си, за да тъпчат останалите.
Калан завъртя ножа между пръстите си и видя как в него се отразява светлината на факлите. Хвана дръжката и за момент се загледа в добре наточената, лъскава стомана.
Ножът означаваше спасение ако не за нея, то поне за Джилиан.
След като си спомни къде се намира и какво прави, Калан бързо пусна оръжието в ботуша си. Огледа се, за да се увери, че Джилиан пази мълчание и си стои на мястото. Очите на момичето се бяха разширили. Калан продължи нататък и внимателно изтегли ножа на другия пазач. Острието на този беше по-тънко, а ножът — по-изящен. Тя прибра и него при първия — в кожения си ботуш, като внимателно проби кожата. В тази импровизирана ножница ножът не можеше да мърда и да я пореже, докато върви.
Като стъпваше на пръсти колкото се може по-безшумно, Калан бързо се върна при уплашената Джилиан. Сестрите и императорът им водеха оживен разговор за разположението на звездите, атмосферните условия и подходящото време от годината, най-благоприятно за възникването и концентрацията на силата, нужна за някакви конкретни заклинания. Сестрите тълкуваха отделните пасажи, а Джаганг често-често им задаваше въпроси и непрекъснато оспорваше заключенията им.
Калан се изненада от компетентността на този човек. Сестрите имаха възможност да се уверят, че по някои въпроси, отнасящи се до кутиите на Орден, императорът е доста по-компетентен от тях. Джаганг нямаше вид на човек, който цени познанията, натрупани от четене на книги, но видът му явно заблуждаваше. Въпреки че Калан не разбираше почти нищо от това, за което говореха, беше очевидно, че Джаганг е чел много и е достоен и начетен събеседник на Сестрите, особено по теми, за които те твърдяха, че се срещат само в най-редки книги.
Това не беше просто свиреп злодей. Беше нещо много по-лошо — умен и свиреп злодей.
— Е, добре — прошепна Калан в ухото на Джилиан достатъчно тихо, за да не я чуят другите, — сега ме чуй внимателно. Времето ни притиска.
Момичето продължаваше да я гледа с широко отворени очи.
— Как го направи?
— Оказах се права — те наистина не ме виждат.
— А ти откъде знаеш да боравиш толкова добре с ножове?
Калан сви рамене. Сега нямаше време да й отговаря — чакаха я по-важни неща.
— Виж какво, трябва да те измъкна оттук. Друга възможност може и да нямаме.
Самата мисъл изпълни Джилиан с ужас.
— Но ако избягам, той ще убие дядо, а вероятно и останалите. Не мога.
— Той те държи именно с това. Но ако не се опиташ да избягаш, най-вероятно ще свършиш в гроба. Разбери — това наистина може би е единствената възможност, която изобщо ще имаш някога, за да извоюваш свободата си.
— Сигурна ли си? Как бих могла да рискувам живота на дядо заради нещо, което според теб евентуално би се случило?
Калан си пое дълбоко въздух. Нямаше време за разправии.
— по-късно ще се опитам да ти дам по-приемливо обяснение. Сега мога само да ти кажа голата истина и тъкмо това смятам да направя, затова ме слушай внимателно.
Познавам мъжете като тях. Виждала съм какво правят на млади жени като теб и мен — уверила съм се с очите си. Виждала съм техните голи, осакатени тела да лежат проснати на земята; или захвърлени като непотребен боклук в рововете, след като войниците на Императорския орден са им се наситили. Ако не се махнеш, ще пострадаш лошо. Ще прекараш остатъка от живота си между ужаса и плача. И то в най-добрия случай. Ще си жива, но ще копнееш за прегръдките на смъртта. А когато Джаганг си замине, ще бъдеш убита. При всички случаи обаче е глупаво да си мислиш, че ще те пусне да си вървиш. Независимо какво ще се случи, дали ще избягаш или не, той може да пусне дядо ти и останалите просто защото хората му може да не искат да си правят труда заради тях и да губят време да ги убиват. Джаганг има да върши по-важни неща — неща, които го интересуват. Ти обаче си плячка, която има стойност за него. най-малкото би могъл да те пусне на стражите от личната си охрана като награда за тяхната служба. Това е начинът, по който хората като Джаганг стимулират безсърдечните злодеи като онези двамата да им служат вярно — като им подхвърлят малки вкусни хапки като теб. Имаш ли представа какво могат да ти сторят? Кажи — имаш ли?
За момент Джилиан запази мълчание. После преглътна, преди да заговори.
— Разбрах какво имаше предвид Джаганг, когато ме попита дали някога съм била с мъж, но се направих, че не знам. Знам какво имаше предвид, когато каза, че хората му биха искали да държат в ръцете си млада жена като мен. Знам какво имаше предвид, когато говореше за техните желания. Семейството ми ме предупреди за опасностите, които могат да ме сполетят от непознати като тези. Майка ми ми обясни. Макар да мисля, че тя не ми каза всичко, за да не сънувам кошмари. Мисля, че онова, което ти знаеш, може да ми докара кошмари. Само се преструвах, че не знам за какво говори Джаганг, за да не разбере колко ме е страх да не постъпи така с мен.
Калан не можа да сдържи усмивката си.
— Постъпила си много умно, като не си показала, че знаеш.
Джилиан изкриви устни, мъчейки се да потисне сълзите, които напираха в очите й, след като беше признала, че й е известна тежката участ, която я очаква.
— Имаш ли план?
— Да. Ти бягаш бързо, но въпреки това се съмнявам, че би могла да им избягаш. Ние обаче ще се възползваме от твоите познания и от това, което те не знаят. Нали сама каза, че е достатъчен един погрешен завой, за да се загуби човек в лабиринта от тунели и стаи. Нужна ти е минимална преднина, за да се скриеш някъде сред всичките тези завои. Тези катакомби са толкова заплетени, че дори Сестрите не биха успели да им помогнат да те намерят, а Джаганг едва ли би си губил времето да опитва.
Джилиан все още като че ли се колебаеше. — Но аз…
— Джилиан, това е една възможност да избягаш. Може би няма да има друга. Не искам да ти се случи нещо ужасно. Ако останеш, това е сигурно. Искам да разбереш, че трябва да се възползваш от тази възможност. Искам да се махнеш оттук. Това е всичко, което мога да направя за теб.
Джилиан я погледна ужасена.
— Искаш да кажеш… че няма да дойдеш с мен?
Калан стисна устни и поклати глава. Потупа металната яка около шията си.
— С това те могат да ме спрат. Тук е заложена магия. Ще ми попречат. Но мисля, че преди да са го сторили, ще бъда в състояние да ги забавя достатъчно, за да можеш ти да избягаш.
— Но те ще те наранят, а може дори да те убият, задето си ми помогнала да избягам.
— Те във всички случаи ще ми причинят болка. Джаганг вече обеща да ми се случи най-лошото, което мога да си представя. Той не може да направи повече от това, което вече има намерение да направи. Колкото до това дали ще ме убият — мисля че няма, поне засега. Все още имат нужда от мен. Ще ти помогна да избягаш и толкова. Решила съм го. Изборът е мой. Това е единственото, което мога да направя, единственото, за което мога да избирам. Ако ти помогна, това ще направи по-смислен живота ми, независимо какво ще стане с мен. Поне ще съм направила нещо, с което да им отвърна. Ще съм завоювала поне една моя си победа над тях.
— Ти си смела като Господаря Рал — изгледа я Джилиан.
— Имаш предвид Ричард Рал? — повдигна вежди Калан. — Ти познаваш Ричард Рал?
— Той също ми помогна — кимна Джилиан. Калан поклати учудено глава.
— За човек, който живее тук, посред нищото, май познаваш доста важни хора. Какво е правил той тук?
— Дойде от мъртвите.
— Моля? — намръщи се Калан.
— Е, всъщност не точно от мъртвите. Поне той така твърдеше. Но се появи от кладенеца на мъртвите в гробището, точно както е казано в преданието. Аз съм жрицата на костите. Негова служителка съм. Тълкувам сънища. Той е мой господар. Преди мен е имало много жрици на костите, но той никога не е идвал при тях. Нямах представа, че ще се появи, докато съм жива. Той също търсеше книги. Именно той намери това място. Аз дори не знаех, че тук, долу, има катакомби. Никой от семейството ми не знаеше. Дори дядо ми не знаеше, че мястото на костите е тук. Ричард търсеше една книга, която трябвало да му помогне да намери важен за него човек. Книгата се казваше „Лавинен огън“. След като откри това място и ме доведе тук, долу, аз му намерих книгата. Той много се развълнува. Бях толкова щастлива, че точно аз му помогнах да намери това, което му беше нужно. Откакто дойдох тук с него, прекарвам цялото си време да изучавам катакомбите и вече познавам всеки завой, всеки тунел и всяка стая. Надявам се един ден Ричард да се върне, както обеща, и тогава ще мога да му покажа всичко. Много искам той да се гордее с мен.
Калан виждаше силното желание в очите на Джилиан да зарадва този мъж, да направи нещо, което той ще оцени, да го накара да признае усилията и способностите й. Калан искаше да й зададе хиляди въпроси, но нямаше време. Обаче не можа да устои на един.
— Как изглежда той?
— Господарят Рал ми спаси живота. Никога не съм срещала такъв като него. — Джилиан замислена се усмихна. — Ами той е, не знам … — тя въздъхна, неспособна да намери думите.
— Разбирам — рече Калан, виждайки замечтания поглед в златистокафявите очи на момичето.
— Той ме спаси от войниците, които беше изпратил преди това Джаганг. Те търсеха тези книги. Бях изпаднала в ужас, защото онзи мъж щеше да ми пререже гърлото. Но Ричард го уби. После ме прегърна и пресуши сълзите ми. — Тя като че ли се отърси от спомена си. — Той спаси и дядо. Всъщност не точно той, а жената, която беше с него.
— Жена ли, каква жена?
— Ничи. Каза ми, че е магьосница. Беше много красива. Не можех да се наситя да я гледам. Никога дотогава не бях виждала толкова красива жена. Беше като някакъв добър дух, застанал пред мен, с коса като слънчева светлина и очи като небето.
Калан въздъхна. Естествено, че мъж като него ще има до себе си красива жена.
След като го чу, й стана чудно как така не й бе хрумнало подобно нещо.
Калан не можа да си отговори на този въпрос, но почувства как някаква смътна надежда, която досега не се беше осмелявала да дефинира, или може би беше неразгадаем копнеж, останал скрит под черното було, хвърлено върху миналото й, току-що й се изплъзнаха. Наложи се да извърне очи от Джилиан, за да не изгуби контрол върху ситуацията, в която се бе озовала. Спаси положението, като погледна през рамо, за да се увери, че императорът и Сестрите са все още заети. Така успя да изтрие неочаквано бликнала сълза от бузата си.
Вниманието на Сестрите беше погълнато изцяло от споровете около практическите подробности в книгата. Джаганг искаше да е сигурен, че са разбрали правилно някои конкретни пасажи.
Калан пак се извърна към Джилиан и установи, че момичето продължава да се взира в нея.
— Но не можеше да се мери по хубост с теб.
Калан се усмихна. Сигурно едно от изискванията, за да станеш жрица на костите, е да си дипломатичен.
— Сериозно — побърза да добави Джилиан, внезапно разтревожена, че може би Калан няма да й повярва. — Наистина. В теб има нещо.
— Какво искаш да кажеш? — свъси вежди Калан.
— Не знам как да го обясня. — Джилиан сбърчи нос в усилието си да намери точните думи. — Ти си красива и умна и знаеш точно какво трябва да направиш. Но има и нещо друго.
Калан се запита дали наблюденията на Джилиан не биха могли да й помогнат да разбере коя е всъщност. Трябваше й тъкмо човек, който я вижда, спомня си я и може да й даде някаква насока.
— Какво по-точно?
— Не знам. Нещо благородно.
— Благородно ли?
— По някакъв начин ми напомняш за Господаря Рал — кимна Джилиан. — Той без колебание ми спаси живота, също както и ти се опитваш да го спасиш. Но не, не беше само това. Не знам как да го обясня. В него просто имаше нещо… у теб усещам същото.
— Добре. Аз също имам намерение да ти спася живота, така че поне по това наистина си приличаме.
Калан си пое дълбоко въздух и отново погледна през рамо. Четиримата все така бяха погълнати от разгорещения разговор. Обърна се към Джилиан напълно сериозна.
— Време е да действаме.
— Но аз все пак се тревожа за дядо…
Калан се втренчи продължително в очите на момичето.
— Чуй ме, Джилиан, тук става въпрос за живота ти. Друг живот няма да имаш. Останеш ли тук, никой няма да прояви милост към теб. Сигурна съм, че дядо ти би искал да се възползваш от тази възможност.
— Разбирам — кимна Джилиан. — Господарят Рал ми каза същото за това колко е важен животът ми.
Незнайно защо, но думите й изпълниха Калан с чувството, че на сърцето й олеква. Тя се усмихна. Но веднага след това се сети за предстоящата им задача и усмивката й моментално се изпари. Не знаеше дали Джаганг и Сестрите ще приключат скоро, или ще продължат да се занимават с книгата през цялата нощ. Но не можеше да си позволи да пропусне момента.
— Трябва да действаме сега, преди да е отлетял шансът ни. Искам да правиш точно каквото ти кажа.
— Добре — съгласи се Джилиан.
— Ето как ще действаме: ти стой точно тук, а аз ще отида и ще убия двамата стражи.
— Какво ще направиш? — ококори очи Джилиан.
— Ще ги убия.
— Но как? Ти си жена, а те са грамадни мъжаги, при това са двама.
— Стига да знаеш как, не е невъзможно.
— Ще им прережеш гърлата, така ли? — опита се да отгатне Джилиан.
— Не. Така ще се вдигне шум. Пък и не мога да им прережа гърлата едновременно. Затова ще отмъкна още два от ножовете им, ще се промъкна зад тях и ще ги пробода точно… тук. — Калан опря пръст в гърба на Джилиан, малко встрани, където се намираха бъбреците й. Дори лекото бодване с пръст накара момичето да изохка от болка — толкова чувствително беше мястото.
— Да прободеш някого точно там, в бъбреците, е толкова болезнено, че човек не може дори да извика.
— Не говориш сериозно. Разбира се, че ще извикат.
— Когато те прободат в бъбрека — поклати глава Калан, — болката е толкова силна, че гърлото ти се схваща. Викът остава затворен в дробовете ти. Това ще е нашият шанс. Преди да са паднали на пода в предсмъртна агония, трябва да се измъкнем през вратата зад тях. При това колкото се може по-безшумно, за да спечелим повече време. Вероятно ще разполагаме само с един кратък миг, преди да бъдем разкрити, но той ще ни е достатъчен, за да можеш да избягаш. Значи оставаш точно тук. Веднага щом забия ножовете в гърбовете им, хукваш към вратата с всички сили. Но без да вдигаш шум. Ще те чакам на изхода.
Джилиан се задъха от страх пред предстоящата задача. Очите й се напълниха със сълзи.
— Искам да дойдеш с мен.
Калан се наведе и прегърна момичето.
— Знам. Но това е всичко, което мога да направя, за да те защитя, Джилиан. Мисля, че ще е достатъчно, за да се измъкнеш.
— Но какво ще направят с теб? — попита тя и изтри очите си.
— Ти се постарай да се измъкнеш. Обещавам ти, че ако имам възможност да избягам, ще го сторя. Кажи на Локи да следи за мен, в случай че успея да се измъкна.
— Добре.
Калан знаеше, че само й дава напразни надежди. Стисна Джилиан за рамото и се изопна. За последен път погледна четиримата около масата. При това точно навреме.
Джаганг хвърли поглед през рамо, за да види какво прави Калан. И я видя да стои смълчана до Джилиан и да наблюдава работата на него и Сестрите — сякаш не бе мръднала от мястото си, в очакване на своята съдба. И императорът отвърна очи, насочил вниманието си обратно към разгорещения спор между Сестра Улиция и Сестра Сесилия. Улиция продължаваше да упорства, докато Сесилия се стараеше да умилостиви Джаганг, като му казваше всичко, което той би желал да чуе.
След като се увери, че вниманието на Джаганг отново е съсредоточено върху книгата, Калан, без да губи нито секунда повече, се отправи към стражите. Единият от тях хвърляше все по-похотливи погледи на Джилиан. Калан внимателно измъкна от колана му един дълъг нож. Веднага след това пристъпи към другаря му и издърпа и неговия дълъг нож.
Мина зад двамата и след като се увери още веднъж, че при Сестрите и Джаганг няма промяна, даде знак с очи на Джилиан. Момичето отри длани в бедрата си и кимна, че е готова. Калан протегна ръка към мъжа отдясно и изтегли ножа от ножницата на бедрото му, после го стисна между зъбите си.
Без да се бави, огледа гърбовете на стражите, за да фиксира точно местата, където трябваше да ги прободе. След като всичко бе готово, се подготви да нанесе ударите с всичка сила.
Погледна още веднъж единия, после и другия, за да се увери, че знае точно къде трябва да прободе всеки от двамата. Всяка грешка би била фатална за нея и спасителна за мъжете. А цената щеше да заплати Джилиан. Затова нямаше право на неточен удар.
Калан си пое дълбоко въздух, задържа го в дробовете си, след това издиша, за да прибави и тази сила към енергията, която вложи в ударите. После заби двете остриета в гърбовете на мъжете. Ножовете потънаха в плътта им до дръжките.
Двамата стражи се вцепениха по местата си от внезапния шок.
През това време Калан успя отново да си поеме въздух. Този път го издиша колкото е възможно по-бързо и използва всичката си сила, за да плъзне встрани дръжките на ножовете, така че остриетата да разрежат бъбреците.
Онези стояха като статуи, леко се изпъчиха напред, покосени от невероятната болка. Изцъклиха очите, зяпнаха, но от устните им не излезе никакъв звук. Смъртно ранени, те не можаха нито да си поемат дъх, нито да извикат.
Когато Калан вдигна очи, Джилиан вече беше тръгнала. Калан рязко се обърна и бързо отвори една от тесните врати. Не искаше да осигури свободен коридор на преследвачите, като отвори и двете. Джилиан беше до нея. Коленете на мъжете започнаха да се подкосяват. Калан сложи ръка на гърба на Джилиан и я блъсна през вратата, като я изхвърли в коридора. После извади ножа, който стискаше между зъбите си.
— Бягай! Не спирай за нищо на света!
Джилиан кимна в отговор. Изглеждаше така, като че самият Пазител беше по петите й.
Калан се обърна и затвори вратата. Точно в този момент мъжете се строполиха на пода.
Четири стреснати лица се извърнаха към нея. Калан затвори вратата и побягна със същия устрем. Мярна Джилиан в далечината, точно когато беше стигнала до едно разклонение, откъдето в различни посоки тръгваха няколко коридора. Момичето спря и се обърна назад към Калан. Двете си казаха всичко с очи, след това Джилиан хукна по един от коридорите. Беше толкова тъмно, че Калан не успя да види добре накъде точно пое Джилиан.
Отзад се чу трясък и вратите се разтвориха с гръм. Коридорът около Калан бе осветен от фенер. Калан се закова на място и се обърна. Сграбчи ножа за дръжката. Видя как през разтворените врати на стаята излитат няколко сенки. Замахна с все сила с ножа, без да вижда дали на входа има някой. В този миг там изскочи побеснялата Сестра Сесилия. Ножът се заби в гърдите й. Калан се беше надявала, че пръв ще излезе Джаганг, но се оказа, че е една от Сестрите. Ножът се заби право в сърцето на Сесилия. Когато тя се строполи на пода, Калан се обърна и хукна с всичка сила. Обърна се за миг и видя как другите трима се препъват в тялото на Сесилия. Калан побягна така, както не беше бягала никога в живота си. Още при първия ъгъл зави вляво. Не знаеше накъде е хукнала Джилиан, но не я виждаше. Момичето беше изчезнало. Калан почувства нов приток на сили да изпълва душата й, щом осъзна, че е успяла. Планът й проработи. Изпълнила беше обещанието, дадено на Джилиан и на себе си. Поне веднъж в живота си успя да ги победи.
Въпреки че тичаше като вихър, усети, че главата й е замаяна от победата. Сполучи да убие не само двамата пазачи, но и Сестра Сесилия. Спомените за болката, която тази жена й беше причинявала, при това с огромно удоволствие, преминаха за миг през главата й и тя се наслади на отмъщението си.
Сега, след като планът й успя и Джилиан избяга, изведнъж я обзе ужас. Знаеше, че няма да може да се измъкне. Единственото, което можеше да направи, беше да бяга, като избира напосоки завоите. И да чака края си.
Той дойде с внезапна, разтърсваща болка, която може би бе съизмерима с тази, покосила двамата пазачи. Разбра, че е паднала на земята, но не го почувства. После като че ли целият таван и мъртвият град над него се срутиха отгоре й. Светът стана черен като гроб.