Призраци

Четиридесета глава

ДОКАТО ПРЕВАЛИ БИЛОТО, Ричард съвсем се задъха. Не само защото не му достигаше въздух, а и защото не му бяха останали сили. Не беше отделил достатъчно време, за да хапне по пътя, и беше време да си плати. Чувстваше краката си тежки като олово. Коремът го болеше от глад. Чувстваше се слаб. Единственото му желание беше да легне, но не можеше да си го позволи — не и сега, когато беше толкова близо; не и при такъв висок залог.

Хапна малко ядки и няколко шепи боровинки, които намери край пътя, но не се отклони, за да потърси нещо повече. Просто не искаше да губи време. Добре че поне раницата му беше с него, та предната вечер, точно преди залез слънце, успя да хвърли една въдица в малко езеро. Събра наръч сухи дърва и си запали огън. Докато огънят се разгоря, успя да улови три пъстърви. Беше толкова гладен, че му мина през ум да ги изяде сурови, но рибата се печеше бързо и реши да изчака.

Тъй като не искаше да губи време, откакто напусна мястото, където го остави Плъзгата, бе спал съвсем малко. Повтаряше си, че колкото по-скоро намери книгата, която Баракус беше оставил за него, толкова по-добре. Книгата го бе чакала цели три хиляди години. Не искаше да я остави да чака още една нощ. Помисли си, че ако прояви достатъчно находчивост и я намери по-рано, би могъл да избегне проблемите, пред които беше изправен сега. Надяваше се тя по някакъв начин да му помогне да намери Калан, а защо не и да му разкрие как да обезвреди лавинния огън.

Реши, че е по-важно да намери книгата колкото се може по-скоро, а след това може да почете, докато яде. А по-нататък ще мисли за сън и как да се върне в Кулата.

Кулата беше далеч. Ричард нямаше точна представа за местоположението си в момента, но знаеше, че е на доста голямо разстояние на юг от Агаден, в местност, която изглеждаше ненаселена, някъде в покрайнините на Дивото или близо до него. Притеснението му сега беше, че в тоя пущинак няма да може да си осигури кон. Напомни си да разрешава проблемите един по един. Един по един.

Въпреки че му беше много трудно да се катери по каменистия баир в тъмнината, сърце не му даваше да спре, като знаеше, че е толкова близо. Пък и нощните дребосъчета излизат само нощем, затова нямаше смисъл да спре да почива, на сутринта да продължи, а след това да трябва да чака още цял ден, докато отново се стъмни.

Накрая стигна до върха и огледа местността, за да се ориентира. Отвъд стръмния склон започваше рядка дъбова гора. Бризът, излязъл по-рано през деня, беше стихнал по залез и сега цареше мъртвешко спокойствие. Ричард усещаше тишината като тежест, която го смазваше. Тук, на върха, типичните нощни звуци, издавани от животинки, насекоми и други твари, обитаващи хълмистите местности околовръст, незнайно защо бяха стихнали. На лунната светлина Ричард забеляза, че нещо с дърветата не. е наред. До едно изглеждаха като мъртви. Дебелите им стволове бяха криви и чворести. Кората им беше започнала да се бели на дълги ивици. Увисналите изкривени клони приличаха на ноктите на хищна птица, протегнали се да сграбчат всеки, който се осмели да навлезе в това място.

Докато се изкачваше, Ричард беше съсредоточил вниманието си върху пътеката, но сега изведнъж застана нащрек и вниманието му се изостри. Ослушваше се да долови някакъв звук сред зловещата тишина. Пристъпваше предпазливо между дърветата, като се стараеше да вдига колкото се може по-малко шум. Но беше трудно, понеже земята беше осеяна със сухи съчки и листа. Надвисналите отгоре клони хвърляха мрачни гротескни сенки на лунната светлина, а във въздуха се усещаше хлад, от който по гърба го полазиха тръпки.

Когато направи следващата крачка, нещо под крака му се счупи и странно изпука. През всичките години, които беше прекарал в гората, Ричард никога не беше чувал подобен звук.

Замръзна на място, наостри уши и зачака. Умът му работеше напрегнато, докато си припомняше звука и се опитваше да разбере какво го бе причинило. Но колкото и да се опитваше, не можеше да го определи. Когато не чу нищо повече и не видя нищо да се движи, внимателно отстъпи назад и вдигна крака си.

След като се огледа във всички посоки и прецени всяка сянка, той клекна, за да види какво беше настъпил. Беше покрито с шума. Внимателно избута настрани разлагащите се листа.

В него се взираха кухите очни ябълки на счупен човешки череп, полузарит в глинестата горска почва и потъмнял от времето. Тежестта на крака му беше счупила теменната кост.

Обаче очните ябълки, втренчени в него, бяха непокътнати. Ричард огледа земята и забеляза други издатини под листата. Видя и нещо друго — още черепи, които не бяха покрити с листа. От мястото, където беше приклекнал, видя десетина черепа, които лежаха почти открити върху листата, а под тях се виждаха и други. Под листата намери останалите кости, принадлежащи на черепа, върху който беше стъпил. Изправи се бавно и продължи да върви, като оглеждаше внимателно земята, дебелите, изкривени стволове на дърветата и надвисналите клони. Не видя никой, не чу нищо.

Сега, когато вече знаеше какво търси, забеляза, че черепите като че ли са навсякъде. Стигна до трийсет и престана да ги брои. Костите изглеждаха хем разхвърляни, хем някак скупчени, сякаш хората бяха умирали заедно или на групи. Явно тези хора бяха приключили земния си път точно на това място. Не можеше обаче да се каже какво точно се е случило. Имаше само няколко черепа, притиснати плътно един до друг. Но Ричард си каза, че може да е случайно и сигурно са принадлежали на хора, загинали близо един до друг.

Приклекна, за да разгледа някои от черепите — и откритите, и заровените под листата. Първоначално си помисли, че може би тук се е водила битка, но доколкото можеше да прецени на лунната светлина, тези хора не бяха умрели по едно и също време. Някои кости все още бяха здрави, докато други бяха започнали да се ронят. Някои изглеждаха толкова стари, че буквално се разпадаха при допир. Мястото приличаше на гробище, но повечето от телата бяха върху земята, а не погребани.

Другото, което забеляза, беше, че мъртвите не бяха смущавани от хищници. Докато работеше като горски водач, Ричард беше срещал останки от трупове в гората. Животните винаги намираха мъртвите — все едно дали бяха хора или не. Тук обаче изглеждаше, че с времето телата се бяха разложили и под тях бяха лъснали скелетите, разположени така, както е паднал човекът — на една страна, с широко разперени ръце или пък с лице към земята. Никой не беше положен като за погребение — с ръце, скръстени на гърдите или сложени отстрани на тялото. Като че ли бяха паднали мъртви на земята. В това нямаше да има нищо чак толкова странно, ако не беше фактът, че нямаше нито един труп, докоснат от хищници.

Ричард имаше чувството, че върви безкрайно през дъбовата гора, загубил надежда, че някога ще излезе от нея. В безлунна или облачна нощ, а дори и в облачен ден тук човек лесно можеше да се загуби. Всичко изглеждаше еднакво. Дърветата бяха на равно разстояние едно от друго и нищо не му подсказваше дали върви в правилната посока — освен луната и звездите. Може би през половината от нощта Ричард продължи да върви напред през гората на мъртвите. Беше сигурен, че следва посоката, посочена му от Плъзгата. Но тя не можеше да предвиди какво ще намери той. Просто му предаваше указанията на Баракус, дадени преди три хиляди години. Тези кости обаче не изглеждаха чак толкова стари. Разбира се, беше напълно възможно сред дъбовата гора да е имало и кости отпреди хиляди години, но досега те биха се превърнали в прах.

Постепенно гората се сгъсти. Накрая Ричард навлезе сред тъмните сенки на грамадни борове. Стволовете им бяха близко един до друг, всеки от тях беше едва ли не с големината на родния му дом в Еленовата гора. Имаше чувството, че пред него се е изправила стена от планини, които се издигаха в небето. В долната си част стволовете, подобно на колони, бяха без клони. Клоните бяха високо горе и се губеха от погледа. Те напълно закриваха небето и превръщаха земята долу в тъмен, объркващ лабиринт сред масивните стволове.

Ричард се спря и се зачуди как ще успее да поддържа посоката в този непрогледен мрак, при положение, че няма да може да върви направо.

И точно тогава чу шепота.

Вдигна глава, ослуша се, напрегна слух да различи думите. Не можа, затова внимателно пристъпи още по-дълбоко в мрака, изчаквайки очите му да свикнат с тъмнината, преди да направи още няколко крачки. След малко вече можеше да различава дърветата пред себе си и продължи напред, като навлезе все по-навътре сред грамадните борове.

— Върви си! — прошепна някой.

— Кой е там? — попита тихо Ричард.

— Върви си — повтори едва доловимият глас — или остани завинаги с костите на тези, дошли тук преди теб.

— Дойдох да разговарям с нощните дребосъчета — каза Ричард.

— Тогава напразно си бил път. Сега си върви — повтори по-силно гласът.

Ричард се опита да съпостави този глас с гласа на едно нощно дребосъче, което бе срещал преди. Не беше съвсем същият, но в него имаше нещо общо.

— Моля те, покажи се, за да мога да разговарям с теб. Отговори му тишината.

Ричард направи още десетина крачки в мрака.

— Предупреждавам те за последен път — обади се зловещият глас, — върви си! Веднага!

— Изминах дълъг път. Няма да си вървя, без да разговарям с дребосъчетата. Важно е.

— За нас не е.

Застанал с ръка, подпряна на хълбока, Ричард се опитваше да реши какво да прави по-нататък. Не можеше да мисли ясно. Умората му пречеше.

— Важно е и за вас.

— В какъв смисъл?

— Дойдох заради нещо, което е оставил за мен Баракус.

— Костите, покрай които мина, бяха дошли за същото.

— Слушай, важно е. И вашият живот зависи от това. В тази битка не се допускат странични наблюдатели. Всички ще бъдат засегнати.

— Ако си дошъл, подмамен от приказките за съкровище, знай, че това са празни лъжи. Тук няма нищо.

— Съкровище ли? Не, ти не разбираш. Изобщо не става дума за това. Мисля, че не можеш да ме разбереш. Вече преминах изпитанията, които Баракус беше оставил за мен, и затова съм тук. Аз съм Ричард Рал. Ожених се за Калан Амнел, Майката Изповедник.

— Не познаваме човека, за когото говориш. Върни се при нея, докато все още можеш.

— Не, там е работата, че не мога. Опитвам се да я намеря. Загубил търпение, Ричард прокара пръсти през косата си. Не знаеше с колко време разполага, за да каже каквото е нужно и колко би могъл да остави недоизказано, за да успее да убеди нощните дребосъчета в истинската причина, поради която беше тук. Да ги убеди да му помогнат.

— Някога сте я познавали. Срещу Калан беше използвана магия, така че всички да я забравят. И ти си я познавала, но си я забравила — като всички останали. Калан е идвала. В ролята си на Майката Изповедник тя се бореше да защити земята на нощните дребосъчета и да ги предпази от посегателства. Разказвала ми е за красивата ви земя. За ширналите се поляни в древни, далечни гори. Тя е била с дребосъчетата, когато се събирали в здрача, за да танцуват заедно сред тревите и дивите цветя. Разказвала ми е също, че е прекарвала много нощи, легнала по гръб в тревата, докато те са били около нея. Разговаряли с нея за неща, които са интересували и вас, и нея — за надежди, за любов. Моля те, вие я познавате. Тя беше ваш приятел.

Ричард видя малка светлинка, която се показа изпод едно дърво.

— Върви си или костите ти ще останат там заедно с другите, които търсят съкровище, и повече никой няма да може да те види или да узнае какво е станало с теб.

— Ако ми е нужно злато, мога да си го спечеля. Съкровището не ме интересува.

Светлинката отново се появи.

— Не всички съкровища са от злато.

Светлинката се понесе в далечината, а въртящите се лъчи заиграха върху стволовете на дърветата, докато минаваше.

— Познавах Шар — провикна се Ричард. Светлинката спря. Престана да се върти.

За момент Ричард видя как искрицата светлина виси в далечината и слабо осветява боровете — царете на гората, застанали като часовои, пазещи това, което беше отвъд тях.

— Значи не си дошъл заради легендите, че тук може да бъде намерено съкровище?

— Не.

— Какво знаеш за името, което изрече?

— Аз бях с Шар, когато тя премина границата. Шар прекоси границата, за да помогне да спре заплахата от Мрачния Рал. Шар премина границата, за да помогне да ме намерят, за да мога и аз на свой ред да помогна в тази борба. Преди да умре, Шар каза, че ако някога имам нужда от помощ от нощните дребосъчета, трябва само да кажа името й и те ще ми помогнат, защото никой враг не би могъл да знае това име. — Ричард посочи към гората от мъртви дъбове, където лежаха разпадащите се скелети. — Имам чувството, че никой от тези хора, чиито кости лежат там отзад, не е знаел името й, нито името на някое дребосъче.

Светлинката бавно се върна между дърветата и накрая спря недалеч от него. Той почувства как лъчите мека светлина се плъзнаха по лицето му. Усети ги почти като докосване на паяжина. Ричард направи малка крачка напред.

— Разговарях с Шар, преди да умре. Сподели с мен, че не може да живее разделена от себеподобните си, а нямаше сили да се върне в родното си място. Тя ми постави първото изпитание, заръчано от Баракус. Каза ми, че вярва в мен, че знае, че в мен има нещо, благодарение на което ще успея. Това беше посланието на Баракус. Шар ме попита за тайните.

Малката светлинка стана по-ярка и цветът й порозовя, докато за момент се завъртя в мълчание.

— А ти издържа ли изпитанието й?

— Не — призна Ричард. — Тогава за мен беше твърде рано да разбера всичко. Едва по-късно разбрах. Плъзгата ми каза, че сега вече съм издържал изпитанието, оставено от Баракус за мен.

— Как ти е името?

— Израснах с името Ричард Сайфър. Впоследствие научих, че всъщност съм Ричард Рал. Наричан съм и с други имена: Търсачът; Онзи, който носи смърт; Ричард Избухливия; Камъкът в езерото, а също и Кахарин. Някое от тези имена говори ли ти нещо?

— А на теб името Гази говори ли ти нещо?

— Гази ли? — Ричард се замисли за момент. — Не, защо?

— То означава „огън“. Гази получи това име според пророчеството. Ако ти си Избраният, би трябвало да знаеш и това име.

— Съжалявам, не го знам. Не знам защо, но трябва да ти кажа, че не вярвам много-много на пророчества.

— Много съжалявам, но тази земя беше сполетяна от нещастие. Сега дребосъчетата страдат. Не можем да ти помогнем. Трябва да си вървиш. — Дребосъчето пак се накани да си тръгне и се завътя, понасяйки се към високите дървета.

Ричард направи още една крачка напред.

— Шар каза, че ако имам нужда от помощта на дребосъчетата, те ще ми помогнат! Нуждая се от помощта ви!

Малката светла точка отново спря. От начина, по който тя увисна, без да се движи над него, Ричард остана с впечатлението, че премисля нещо. След малко започна бавно да се върти и да хвърля отблясъци наоколо. Върна се малко назад. После изрече едно име, което Ричард не беше чувал да се изговаря на глас от много години.

Кръвта замръзна във вените му.

— Това име говори ли ти нещо? — попита дребосъчето.

— Откъде знаеш името на майка ми? — прошепна Ричард. Дребосъчето бавно се приближи.

— Преди много, много сезони Гази премина тъмната граница, за да я намери, да й помогне, да й разкаже за сина й, да й разкаже много неща, които тя трябваше да знае, много неща, които синът й трябваше да знае. Гази така и не се върна.

Очите на Ричард се разшириха.

— Какво правят дребосъчетата през деня? Когато е светло?

Подобно на разгорял се сребърен въглен, светлинката бавно се завъртя, хвърляйки отблясъци върху лицето на Ричард.

— Отиваме там, където е тъмно. Не обичаме светлината.

— А огънят вреди ли ви? Лъчите потъмняха.

— Огънят може да ни убие.

— Добри духове… — прошепна Ричард. Дребосъчето се приближи още повече, а лъчите му пак станаха ярки, докато разглеждаше лицето му.

— Какво има?

— Какво беше пророчеството за Гази? — попита Ричард. Бавно въртящата се светлинка спря.

— Предсказваше смъртта на Гази. В него се казваше, че Гази ще умре от огън.

За момент Ричард притвори очи.

— Преди много години, когато бях момче, майка ми умря при пожар.

Дребосъчето не каза нищо.

— Съжалявам — каза тихо Ричард. В главата му отекнаха думите на Шота. — Мисля, че Гази умря в моя дом. Къщата ми се подпали. Майка ми изнесе брат ми и мен в безопасност навън, после се върна за нещо в къщата. Не знаехме за какво. Тя се задуши от дима. Така и не се появи навън. Не я видяхме повече. Умря сред пламъците. Мисля, че се върна за Гази. Мисля, че майка ми и Гази умряха заедно в този пожар, а Гази не успя да постигне целта си.

Дребосъчето сякаш го изгледа продължително.

— Съжалявам за това, което се е случило с майка ти. След толкова много време ти все още се просълзяваш.

Ричард не можа да каже нищо повече и само кимна. Дребосъчето отново започна да се върти по-бързо.

— Ние те знаем под името Ричард Сайфър. Ела, Ричард Сайфър, и ще ти кажем какво отиде да каже Гази на майка ти.