Призраци

Петдесет и осма глава

НИЧИ ПРЕМИНА С МАРШОВА СТЪПКА през просторния коридор на Народния дворец. Кара, Натан и група стражи я следваха по петите. Всеки път, когато някой се обръщаше към Натан с „Господарю Рал,“ нервите й се опъваха до крайност. Тя знаеше, че това се налага, но в сърцето й единственият Господар Рал беше Ричард.

Какво не би дала, за да види отново сивите му очи. Когато беше в двореца, физически усещаше присъствието му около себе си. Предположи, че това се дължи на заклинанието, около което беше построена сградата. Дворецът бе под формата на защитно заклинание, създадено да пази Господаря Рал. Ричард беше Господарят Рал. Поне в нейното съзнание.

За да бъде честна, тя знаеше, че има и други — на първо място Кара, — които споделят същите чувства. Когато беше насаме с Кара — а това й се случваше често, — двете се разбираха без думи. Споделяха една и съща тъга. И двете копнееха Ричард да се върне.

Кара пристъпи напред, като ги поведе през поредица от малки сервизни коридори до желязна стълба, която се виеше в тъмна шахта. Щом се изкачиха до горе, тя отвори вратата. Излязоха на наблюдателницата, посрещнати от студена светлина. Тук, на края на външната стена, на ръба на платото, имаха чувството, че се намират на края на света. Долу беше разположена армията на Императорския орден, разпростряна като голямо тъмно петно, достигащо в далечината почти до хоризонта.

— Виждаш ли какво имам предвид? — каза Натан, като се изкачи до нея и посочи в далечината. В началото й беше трудно разбере, но после й стана ясно.

— Прав си — отвърна. — Наистина прилича на въздушен път. Нима смяташ, че могат да построят рампа чак до тук?

Натан се вгледа в далечината.

— Не знам, но трябва да кажа, че ако Джаганг си направи труда да започне строителството на подобно съоръжение, то ще е само защото има причина да вярва, че може да довърши работата до край.

— Ако успее да направи толкова широка рампа — каза Кара — ще се окажем в беда.

— Бих казал, ще сме мъртви — поправи я Натан.

Ничи огледа хората от Ордена, опита се да прецени на какво разстояние от двореца са стигнали.

— Натан, ти си от династията Рал. Това място увеличава силата ти. Трябва да можеш да пратиш до долу магьоснически огън, който да вдигне във въздуха това съоръжение.

— И аз това си мислех — каза той. — Подозирам, че са се погрижили за охраната му чрез Сестри със щитове. Не знам какво точно би трябвало да се направи, нито пък съм пробвал нещо досега. Искам да изчакам, докато напреднат още малко и се почувстват на финалната права. Едва тогава, когато видят целта на една ръка разстояние, най-накрая ще им нанеса удар, с който бих могъл да се надявам да нанеса по-сериозни поражения. Ако разруша построеното сега, те няма да претърпят големи загуби. по-добре е да изчакам, докато положат по-големи усилия и изгубят повече време.

Ничи свъси вежди неодобрително към високия Пророк.

— Натан, винаги намираш начин да се измъкнеш. Той се усмихна с пророческата си усмивка.

— Предпочитам да мисля за себе си като човек, който винаги намира начин да прояви находчивост.

Ничи продължи да оглежда лагера долу. Той беше достатъчно далече разположен, за да могат родените с дарбата в двореца да имат достатъчно време за реакция в случай на атака.

Ничи беше прекарала достатъчно време с армията на Джаганг, за да знае прекрасно как разсъждават. Знаеше точно какви кръгове на отбрана ще бъдат поставени около армията от родените с дарбата, сред които имаше и Сестри на мрака.

— Погледни — посочи тя. — Май пристига нов керван. Натан поклати глава.

— Наближава зимата. Армията явно няма намерение да се мести, така че ще се нуждаят от достатъчно продоволствия, за да оцелеят в студовете.

Ничи най-сетне разбра какво може да се направи.

— Е, добре, Ричард изпрати армията на юг към Стария свят, за да атакува керваните и всичко останало. Нека да ги оставим да се заблуждават, че могат да завършат успешно започнатото. Ако всичките тези мъже озвереят от глад, това ще реши нашия проблем. През това време аз ще помисля какво бихме могли да направим, за да ускорим процеса.

Тя извърна поглед от депресиращата гледка долу и от кервана, който носеше на войниците всичко необходимо, за да преживеят обсадата на двореца.

— Хайде — подкани тя Натан. — Време е да вървя, би ли ме изпратил.

Натан ги поведе надолу през двореца, през по-малки слугински помещения вместо през обширните коридори. Спускаха се чевръсто през каменната вътрешност на двореца, което ги доведе на много по-ниско ниво в мрака, във вътрешните части под двореца, места, които повечето хора никога не бяха виждали. Имаше елегантни, макар и семпли каменни коридори дори в тези невиждани места. Без украса, на места те бяха направени от полиран камък, на други — от скъпо дърво. Това бяха личните коридори, използвани от Господаря Рал и неговите служители.

Ничи беше дошла в Народния дворец, за да посети Градината на живота. След това провери как напредва Бердин със задачите си и какво прави Натан. Макар и да нямаше желание, се наложи да изслуша някои проблеми, с които искаха да я запознаят. След като видя отново къде бяха съхранявани кутиите на Орден, беше твърде разстроена, за да може наистина да се съсредоточи върху това, което й казваха. Сега запуснатата Градина на живота й се видя по-различна — това бе мястото, където Мрачният Рал отвори кутиите. Тя проучи разположението на стаята, количеството светлина, което влизаше вътре, ъглите до различните познати звездни карти, както и как слънцето и луната пресичат мястото и областите за правене на заклинания.

Откакто преведе „Книгата на живота“, Ничи виждаше Градината на живота по различен начин. Тя я видя през контекста на магията на Орден, заинтересува се от начина, по който бе оползотворено пространството. Това й даде ценна информация за последното място, където са били използвани кутиите. Практическият оглед даде отговор на някои от нейните въпроси и потвърди част от заключенията, до които беше стигнала. Накрая Натан стигна до бели двойни врати с охрана пред тях. Той направи знак и мъжете им отвориха.

Зад тях се показа парапет от бял камък, който изглеждаше частично разтопен.

— Идвал ли си тук? — попита тя Пророка.

— Не — отговори той. — На моята възраст гледам да стоя извън гробниците колкото е възможно по-дълго.

Ничи прекрачи ниския парапет и сведе глава, за да не я чукне горе.

— Чакай тук — каза тя на Кара, която понечи да я последва.

— Сигурна ли си?

— Тук е нужна магия.

Кара сбръчка нос, като че ли бе помирисаля вкиснато мляко, и зачака отпред заедно с Пророка.

Ничи изпрати искра от своя Хан към факлата на стената. На нейната светлина установи, че просторната сводеста стая е изградена от розов гранит. Подът беше от бял мрамор. Навсякъде по стените имаше десетки златни вази, всяка от които поставена на стената под отделна факла. Ничи разсеяно ги преброи. Петдесет и седем. Мина й през ума, че в това число има скрит смисъл. Вероятно вазите и факлите обозначаваха възрастта на човека, който лежеше в ковчега в центъра.

Мястото беше тревожно не само поради факта, че представляваше крипта. Тя прекара пръсти по символите, изсечени в гранитните стени точно под вазите. Думите из цялата стая и около златния ковчег бяха високо Д’харански. Надписите представляваха инструкции от баща към син относно процеса на преминаване към и от отвъдната земя. Добро завещание.

Такива заклинания съдържаха Субстрактивна магия. Именно тя бе разтопила част от парапета. Облицоването на стените със специален камък забавяше значително процеса, но не можеше изцяло да го спре.

— Е? — попита Натан, като мушна глава през дупката. — Някакви идеи?

Ничи излезе напред и тръсна ръце.

— Не знам. Не смятам, че е надвиснала някаква опасност, но са замесени някакви тъмни сили, така че може би греша. Мисля, че е най-добре да го защитим посредством тройно заклинание.

Натан кимна замислено.

— Значи искаш да го направиш? Да го оплетеш със Субстрактивна магия?

— по-добре го направи ти. Ти си Рал. Ще бъде по-ефективно. Дори да използвам Субстрактивна магия, тук вече са смесени и двете, при това от един Рал. Такава сила може да наруши всякакво заклинание, което бих могла да сътворя тук, под ограниченията на заклинанието около двореца.

Той премисли набързо.

— Ще се заема веднага. — Хвърли поглед към криптата. — Някаква идея защо това заклинание прогаря всичко?

— През главата ми, така да се каже, беше активирана една от кутиите на Орден, която бе отворена в Градината на живота. Все още не мога да разбера как действа субстрактивният елемент, но думите, гравирани върху ковчега и стените, сочат, че тези съставки тук са били предвидени да бъдат използвани при придобиването на силата на Орден, следователно действат в хармоничен отговор, след като са били в близост до тази специфична сила.

Натан поклати глава замислено.

— Добре. Ще направя тройно заклинание и ще следя процеса.

— Трябва да се връщам. Ще ти се обадя по-късно, само за да разбера дали имаш вести от Ричард и да видя как се развиват нещата с Ордена.

— Кажи на Зед, че държа всичко под контрол и че врагът е обкръжен.

Ничи се усмихна.

— Ще му предам.

По пътя през широките коридори на двореца, с Кара до нея, Ничи потъна в мисли. Не беше сигурна каква ще бъде следващата й стъпка. Отвсякъде я налягаха проблеми. Повечето бяха неясни и зле дефинирани. Нямаше с кого да обсъди всичко, което й минаваше през ума. Зед й помагаше за едни, с Кара можеше да разговаря за други.

Но Ричард беше единственият, който би могъл да разбере какво всъщност бе започнала да проумява тя. Всъщност Ричард бе човекът, който трябваше да й покаже какво означава съзидателна магия. Тя все още ясно си спомняше онзи разговор с него една вечер край лагерния огън. Това беше много важен момент в отношенията им.

Освен това имаше неща, които трябваше да му каже. Имаше случки, свързани с него и с кутиите на Орден, които бяха най-малкото обезпокоителни.

Така да се каже, той бе подпалил огън под съставки, които не само че бяха опасни, ами започваха да врят и кипят и ако не се предприемеха мерки, можеше да се стигне до непредвидими последици.

Имаше замесени предсказания, които, тъй като тя не беше Пророк, не би могла да разтълкува сама. Някои пророчества започваше да мисли, че разбира добре и не можеше да се въздържи да не ги вземе предвид.

Сред тях най-важно беше онова, което започваше с „В годината на цикадите“ — а тази беше такава, — „когато привърженикът на жертвите и страданията, действащ под флага както на човечеството, така и на Светлината, най-сетне разцепи ордите си“, — което Джаганг бе направил, — „това ще бъде знак, че пророчеството е събудено и решителната битка е близо. Внимавайте, защото всички истински разклонения и техните производни са преплетени в този основен корен. Само един ствол излиза от този заплетен първичен източник.“ — Положението беше сега или никога, всичко или нищо, преломният момент, от който зависи бъдещето на всички. — „Ако фуер грисса ост драука не поведе тази последна битка, тогава светът, който вече стои на ръба на мрака, ще падне под ужасната сянка.“

Това пророчество, вече започна да проумява тя, беше заплетено в кутиите на Орден, но все още не можеше да разбере каква точно е връзката. От време на време а-ха да й просветне, но така и не успяваше да пробие булото на разгадаването. Току под повърхността на пророчеството се криеше нещо, което според нея беше ключът към загадката.

В същото време имаше чувството, че събитията се спускат едно през друго лавинообразно, набират сили, и тя разбра, че трябва да направи нещо, преди да излязат от контрол. С всеки изминал ден знаеше, че вариантите им за спасение намаляват все повече. С пускането в действие на кутиите на Орден Сестрите на мрака ги лишиха от възможността да използват силата на Орден по предназначение — като противодействие на активирания лавинен огън. Сега, когато лавинният огън бе заразен от Хармониите, те стремително губеха възможността да използват дарбата си, за да поправят нещата.

Изобщо не беше ясно още колко време всеки от тях щеше да продължи да владее дарбата си, необходима за преодоляването на препятствията, пред които са изправени.

Същевременно „Книгата на живота“ започна да придобива такова значение за нея, каквото тя никога не си е представяла. Освен с нея се запозна и с няколко сложни за разбиране теоретични книги, които Зед й беше намерил. Те също й помогнаха да разбере нещата в по-голяма дълбочина, но това сякаш само отваряше вратите към други области с още повече неизвестни.

Ничи се сепна и вдигна глава.

— Какво е това?

— Камбаната, която призовава на отдаване — погледна я Кара с недоумение заради реакцията й.

Ничи наблюдаваше хората, които се бяха събрали на близкия площад с езерце в центъра. Над езерцето нямаше таван, а по средата му бе поставен тъмен каменен олтар.

— Май е добре и ние да вземем участие в отдаването — каза Кара. — Понякога помага, когато човек е разтревожен, а ти определено си.

Ничи я изгледа изпод вежди, чудейки се толкова ли й личи, че е притеснена.

Сигурно не беше трудно да се отгатне.

— Нямам време за отдавания — каза Ничи. — Трябва да се върна и да си изясня нещата.

Идеята явно не се стори особено добра на Морещицата. Вдигна ръка към площадчето.

— Мисълта за Господаря Рал може да ти помогне.

— Мисълта за Натан едва ли ще ми помогне. Все ми е едно, че за всички останали Натан е Господарят Рал. За мен Господарят Рал е Ричард.

— Знам — усмихна се Кара. — Точно това имах предвид. — Тя хвана Ничи за ръката и я помъкна към езерцето. — Хайде.

Ничи се втренчи в Морещицата и се остави да бъде издърпана.

— Сигурно няма да ни навреди да поспрем за малко и да помислим за Ричард — рече накрая.

Кара поклати глава и я изгледа многозначително. Хората с уважение се отдръпнаха да сторят път на Морещицата, която се бе запътила към свободно място край езерцето. Ничи мярна риба, която блесна в тъмните води. Изобщо не разбра как се озова коленичила до Кара, опряла чело в земята.

— Господарят Рал ни ръководи — започна да нарежда множеството. — Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето спасение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.

Ничи се присъедини към останалите и думите им отекнаха из коридорите. „Господарят Рал“ и „Ричард“ за нея бяха неразделни.

Те бяха едно и също.

Без да усети как, тревожните й мисли се успокоиха, щом започна да повтаря отдаването заедно с другите.

Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето спасение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.

Тя се изгуби в думите. Слънцето топлеше гърба й. Следващият ден беше първият ден на зимата, но вътре в двореца на Господаря Рал слънцето пръскаше жарките си лъчи също както в Градината на живота.

Странно как Мрачният Рал и неговият баща Панис, които бяха предишните Господари Рал, бяха превърнали този дворец в обиталище на злото.

Ничи осъзна, че мястото си е просто място. Важни са хората.

Човекът определя разликата. Човекът дава тон, който другите следват — водени от добри или лоши помисли. В известен смисъл отдаването представляваше формален израз на това схващане.

Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето спасение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.

Тези думи отекнаха в съзнанието на Ничи. Ричард ужасно й липсваше. Независимо че неговото сърце принадлежеше на друга, Ничи страдаше от разлъката, липсваше й усмивката му, разговорите с него. Дори това да беше всичко, на което можеше да се надява, беше й достатъчно. Само неговото приятелство, мястото му в нейния живот и нейното място в неговия.

Дано само той бъде щастлив, да бъде жив, да бъде… Ричард.

Животът ни ти принадлежи.

Ничи рязко се изправи на коленете си.

Изведнъж разбра.

Озадачена, Кара я изгледа изпод вежди, останалите продължаваха да припяват монотонно.

— Какво има?

Животът ни ти принадлежи.

Тя знаеше какво трябва да направи.

Ничи се изправи рязко.

— Хайде. Трябва да се върна в Кулата.

Докато бягаха през коридорите, Ничи чуваше жуженето на множеството гласове, които изговаряха заедно едни и същи думи.

Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето спасение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.

Тя се почувства изгубена в думите, които внезапно придобиха за нея смисъл, какъвто не бяха имали никога досега.

Разбра как се напасва всичко, най-накрая разбра какво трябва да направи.

Щом я видя да стои на прага, Зед стана от стола си до бюрото в малката стаичка.

Светлината на лампата смекчаваше чертите на познатото му лице.

— Ничи, ти се върна. Какво става в Народния дворец? Тя почти не чу въпроса му. Нямаше време да му отговаря.

Зед се приближи към нея, в лешниковите му очи заблестя безпокойство.

— Какво има, Ничи? Приличаш на призрак, който се рее из коридорите.

Тя напрегна всичките си сили, за да проговори.

— Вярваш ли на Ричард? Зед смръщи вежди.

— Що за въпрос?

— Готов ли си да му се довериш с цената на живота си?

— Разбира се. За какво става дума? — махна с ръка Зед.

— Готов ли си да му довериш живота на всички нас? Зед я стисна нежно за ръката.

— Ничи, аз го обичам.

— Отговори ми, Зед — готов ли си да му довериш живота на всички?

Безпокойството в погледа му обхвана цялото му лице и бръчките му станаха по-дълбоки.

— Разбира се — кимна накрая. — Ако има човек, на когото мога да разчитам и да съм готов да поверя собствения си живот и живота на другите, то това е Ричард. Все пак нали аз съм този, който го избра за Търсач.

— Благодаря ти, Зед — извика тя и се обърна да върви. Той повдигна леко робата си и се запъти след нея.

— Имаш ли нужда от помощ, Ничи?

— Не. Благодаря ти, всичко е наред.

Зед само поклати глава и се надвеси обратно над книгата, която четеше.

Ничи премина през коридорите на Кулата, без да ги забелязва. Движеше се, сякаш водена от невидима светлина, така както Ричард й бе казал, че може да следва сияещите линии на заклинателните форми.

— Къде отиваме? — попита Кара, докато подтичваше след нея.

— Вярваш ли на Ричард? Готова ли си да му се довериш с цената на живота си?

— Разбира се — отвърна Кара без никакво колебание.

Ничи кимна, без да спира. Преминаваше през разклонения, покрай стаи и стълби, без изобщо да ги забелязва. Потънала в мислите си, най-накрая стигна до защитената област на Кулата и същата стая, където верификационната мрежа едва не отне живота й. Където щеше да умре, ако не беше се намесил Ричард. Той упорито търсеше начин за спасението й, когато всички други се бяха отказали.

Тя бе готова да му се довери с цената на живота си, а животът, благодарение на него, й беше много ценен.

— Трябва да остана сама — обърна се тя към Кара, щом застана на прага.

— Ами аз какво да правя?

— Става въпрос за магия.

— О! — възкликна Кара. — Добре тогава. Аз ще почакам тук, в коридора, в случай че се нуждаеш от нещо.

— Благодаря ти, Кара. Ти си добра приятелка.

— Преди да се появи Господарят Рал, не бях имала истински приятели. Хубаво е човек да има приятели.

Ничи й се усмихна.

— Преди да познавам Ричард, в живота ми нямаше нищо ценно, заради което да си струва да живея.

Ничи затвори двойните врати. Зад нея двуетажните прозорци заблещукаха от светлина. Тя си каза, че винаги щом влезеше в тази стая, навън върлуваше буря.

Блесна светкавица и в стаята стана ослепително светло. Имаше обаче един предмет, който не реагира на докосването дори на такава силна светлина. Той беше като мъртъв.

Ничи разтвори „Книгата на живота“ пред мастиленочерната кутия на Орден, която се намираше в центъра на масата. При всеки опит на светлината да я огрее, черната кутия я поглъщаше до последната искрица. Да гледаш тази кутия бе като да се взираш във вечността.

Ничи направи първото заклинание, като призова мрака да се изправи пред неумолимото черно на отвратителната кутия пред нея. Напомни си, че както и в Народния дворец, всичко зависи от отделния човек.

В стаята нахлу гръмовна сила, която залости вратата. Никой не можеше да влезе. Ограничителните полета на прозорците бяха вече без значение.

Ничи призова по-могъща сила. В стаята настъпи мъртвешка тишина, обля я катраненочерна тъмнина. Тя получи видение, родено от силите, които беше призовала.

Изрече думите, написани на следващата страница, направи следващото заклинание, което отвори пътя за управляващите формули.

Използва тънко снопче Субстрактивна магия, за да се пореже на върха на пръста. С шурналата кръв започна да рисува нужните символи пред кутията на Орден.

Докато кръвта продължаваше да тече от отворената рана, очерта ограничителните полета около самата кутия. Беше нещо като полето в стаята, но доста по-наситено. Ако не бъде ограничена, тази сила, освободена от кутията на Ордена, можеше непреднамерено да прокъса воала към отвъдния свят, но така, че да убие само онзи, когото Ничи искаше да унищожи.

Почти без да се налага да се консултира с книгата, която имаше чувството, че е изучавала едва ли не през половината си живот, тя продължи с уравненията, които включваха времето от годината: първият ден на зимата. След като приключи и с това, тя нарисува с кръв двата противоположни символа и връзката на върха от правилната карта.

Това продължи, формула след формула, през целия следващ час, с изчисления, които доведоха до наслояването на магия, която щеше да й бъде нужна в следващия етап. Всяка пресечна точка в книгата изискваше да се приложи само подходящото ниво на сила. Ничи просто трябваше да я отпусне, без да се притеснява. Нямаше друг начин.

Със спускането на вечерта около кутията продължаваха да се затягат линиите на заклинанието — донякъде подобни на тези от верификационната мрежа на лавинния огън, които сияеха в зелено. Но имаше и чисто бели, и други, в които имаше и елементи от Субстрактивна магия и бяха по-черни от черното, сякаш празни ями в света, където бяха начертани линиите, като пролуки в отвъдния свят.

Когато Ничи привърши и последното заклинание, най-накрая чу шепота на самия Орден, в потвърждение на това, че е направила всичко правилно. Все пак не толкова гласът, колкото силата оформи идеята в съзнанието й. Силата е пусната, чу се шепот в тъмнината, все едно чупене на лед.

Аз призовавам сега това място, този свят да се преобърне с тази игра на кутиите на Орден.

Назови играч.

Ничи постави ръце върху мъртвата черна кутия пред нея.

— Играчът е Ричард Рал — каза тя. — Вслушай се във волята му. Изпълнявай желанията му, ако докаже, че е достоен, убий го, ако не успее, унищожи всички ни, ако той ни разочарова.

Направено е. От този момент нататък силата на Орден е задействана от Ричард Рал.

Пророчеството каза: „Ако фуер грисса ост драука не поведе тази последна битка, тогава светът, който вече стои на ръба на мрака, ще падне под ужасната сянка.“

Ничи стигна до извода, че ако Ричард трябва да победи, то той трябва да е този, който ще ги поведе в тази последна битка. Единственият начин да поведе, за него беше да задейства кутиите на Орден. Така той наистина щеше да изпълни пророчеството — фуер грисса ост драука, този, който носи смърт. Според пророчеството Ричард трябваше да ги поведе, но това беше повече от пророчество.

Пророчеството само доказа онова, което Ничи вече знаеше — че Ричард притежава ценностите, които поддържат живота.

Всъщност не те следваха пророчеството, а пророчеството следваше Ричард.

За последен път следваха Ричард — следваха го в това, което беше направил с кутиите на Орден, в това, което беше направил с живота и смъртта.

Това беше последният тест за това, какво представлява той, какво ще бъде, какво ще стане с него.

Ричард сам определи условията на схватката, когато разговаря с Д’Харанските войски: всичко или нищо.

Не може да бъде по друг начин.

Сега наистина опираше до всичко или нищо.

Улиция и нейните Сестри на мрака също отвориха вратата към силата на Орден. Борбата сега беше наистина балансирана. Ако Ничи беше права за Ричард, а тя знаеше, че е права, тогава в битката, от която зависеше всичко, се бяха включили две сили. Ако фуер грисса ост драука не поведе тази последна битка, тогава светът, който вече се намира на ръба на тъмнината, ще попадне под ужасната сянка. В тази борба те трябва да имат доверие на Ричард. Ето защо Ничи трябваше да пусне в действие кутиите на Орден от името на Ричард. Сестрите на мрака вече не притежаваха изключителните права над силата на Орден. Ничи се погрижи да вкара в играта Ричард, като му предостави възможността да спечели битката.

Без това, което току-що беше направила, той нямаше да може да спечели, камо ли да оживее. Ничи, изглежда, се бе отнесла в друг свят.

Когато накрая отвори очи, бурята беше отминала.

Първите лъчи на светлината току-що докоснаха прозорците. Беше утро. Първата зора на първия ден на зимата. Ричард разполагаше с една година да отвори точната кутия. Животът на всеки сега беше в неговите ръце. Ничи гарантираше за Ричард с живота си. Точно сега тя беше поверила на него живота на всички. Ако не можеше да има доверие на Ричард, тогава нямаше смисъл да се живее.