Призраци

Четиринадесета глава

— СЛЕД КАТО ВОЙНИЦИТЕ СА БИЛИ НАВСЯКЪДЕ, как така са пропуснали да те грабнат и отведат? — попита Кара небрежно и абсолютно директно — така както само Морещица би могла да зададе въпрос, без ни най-малко да се замисли дали е уместен.

Ричард бе възнамерявал да попита същото Джебра, но точно в този момент не успя да изрече мислите си на глас.

— Сметнали са, че е била взета за нечия прислужница отвърна вместо нея Ничи. — При положение, че се е разхождала необезпокоявана в двореца толкова време след нападението, мъжете сто процента са решили, че не може да го прави без основателна причина и вероятно началниците им са я натоварили с други задължения.

— Точно така беше — кимна Джебра. — Един офицер ме видя и ме дръпна в стая, където се бяха събрали неколцина мъже с по-висши чинове и разглеждаха карти, проснати върху масите. Стаята беше сред малкото непокътнати в двореца. Поинтересуваха се къде им е храната, при това с тон, от който личеше, че би трябвало да знам отговора.

Имаха абсолютно същия зловещ и страшен вид като на всички останали и аз изобщо нямаше да разбера, че са офицери, ако в стаята не влизаха други войници, които се отнасяха към тях с уважение и им докладваха разни неща. Сред офицерите имаше по-възрастни мъже и те изглеждаха дори още по-сурови, в очите им блестеше още по-безмилостна пресметливост, отколкото у редовите войници, които явно гледаха да ги избягват. Щом ме погледнаха, разбрах, че от мен се очаква да отговоря незабавно.

Веднага съзрях искрицата надежда и се вкопчих в нея — осъзнах, че ако вляза в тази роля, имам шанс да оцелея. Извиних се с поклон и обещах веднага да проверя какво става с храната. Изпратиха ме незабавно в кухнята, явно ангажирани повече със стомасите си, отколкото да се занимават да ми търсят наказание. Тръгнах да изпълня заповедта, като се опитвах да изглеждам хем целенасочена, хем да не се изкуша да побягна, защото ако войниците видеха бягаща жена, хищническият инстинкт в тях щеше да заработи и щяха тутакси да хукнат подире й.

В кухнята заварих неколкостотин души, предимно възрастни мъже и жени. Доста от тях познавах, тъй като се грижеха за прехраната в двореца от дълги години. Имаше и някои по-млади и силни мъже, тъй като в кухненската работа понякога се изискват и доста мускули — например при разфасоването на месото или въртенето на тежките шишове. Всички те се движеха трескаво сред накладените огромни огньове и димящите казани, сякаш от това зависеше животът им — което не беше далече от истината.

Щом влязох в кухнята, почти никой не ми обърна внимание, понеже хората бяха заети с работата си. Грабнах един голям поднос с месо и казах, че ще го занеса горе. Готвачите се зарадваха, че някой изявява желание да комуникира с войниците.

Щом се върнах с храната, офицерите зарязаха работата си — явно бяха доста огладнели. Наскачаха от диваните и столовете и се нахвърлиха върху месото от подноса, като го разграбиха направо с мръсните си ръце. Докато оставях тежкия съд на голяма маса, един от мъжете ме изгледа, дъвчейки. Попита защо нямам халка на устната. Нямах представа за какво говори.

— Поставят халки на долните устни на робите — обясни Ничи. — Така ги белязват като собственост на висшестоящите офицери и войниците знаят, че не бива да пипат. По този начин командният състав си осигурява персонал за домакинската работа и всичко, което трябва да се върши.

— Офицерът изрева някакви заповеди — кимна Джебра. — Един мъж ме сграбчи, друг се приближи, издърпа долната ми устна и прокара през нея желязна халка.

Ничи отвърна поглед.

— С желязна халка белязват кухненски работници и подобни — един вид, свързва се с желязната посуда в кухнята.

Ричард забеляза сдържаната ярост, проблеснала в сините очи на Ничи. Някога тя също бе белязана с халка на долната устна, само че нейната беше златна, защото тя бе лична собственост на император Джаганг. Което беше чест. Ничи имаше далеч по-ужасни задължения от вършенето на домакинска работа.

— Така е наистина — потвърди Джебра. — След като ми поставиха халката, ме пратиха обратно в кухните, за да им донеса още храна и вино. Едва тогава забелязах, че и другите работници имаха такива халки. Започнах да кръстосвам като в унес между стаята и кухнята, за да донеса на офицерите онова, което поръчваха. При всеки възможен случай си открадвах глътка вода или хапка храна. Така събрах достатъчно сили, за да не се строполя.

Така се озовах сред тълпа от уплашени хора от персонала на двореца, които сега изпълняваха заповедите на офицерите. Нямах време да си дам сметка, че случайността ми помогна да избегна далеч по-страшна съдба. Колкото и да болеше и кървеше, бях доволна, че се сдобих с тази желязна халка, защото щом я видеха, войниците веднага преосмисляха намеренията си спрямо мен и ме оставяха на мира.

Не след дълго вече бях натоварена с тежки торби храна и напитки, предназначени за офицери, разпределени из други райони на града. Докато обикалях покрайнините на столицата, започнах да осъзнавам истинските мащаби на ужаса, сполетял Ебинисия.

Джебра замлъкна, покосена от горчивината на спомена.

— Какво видя? — използва случая да попита Ричард.

Тя го погледна, сякаш бе забравила, че разказва историята си, после преглътна мъката си и продължи:

— Пред градските стени лежаха десетки хиляди жертви, паднали в битката. Докъдето поглед стига, земята бе покрита с обезобразени и разкъсани трупове, някои нахвърляни на купчини, други останали там, където са издъхнали. Гледката изглеждаше нереална, но на мене вече ми беше позната… от видението.

най-ужасното от всичко беше, че сред морето от трупове тук-там се срещаше по някой жив, но тежко ранен галеански войник. Те лежаха, пръснати тук-там из бойното поле, редом до мъртвите си събратя, осакатени и неспособни да помръднат. Някои стенеха тихо в очакване на приближаващата смърт. Други бяха в по-добро състояние, но поради една или друга причина не можеха да помръднат. Краката на един войник бяха премазани от счупена каруца. Друг бе прикован за земята от копие, пронизало го в корема. Макар да изпитваше неистова болка, желанието му за живот беше толкова силно, че не смееше да издърпа острието от тялото си. Имаше и войници с изпотрошени нозе и ръце, които не можеха да изпълзят през хаоса от мъртви войници, коне и отломки. Вражеските войници обикаляха непрекъснато и аз знаех, че ако спра, за да помогна на някой от нашите ранени, ще ме забележат и убият на място.

Докато кръстосвах между двореца и стражевата охрана и обратно, трябваше да минавам все през това потресаващо бойно поле. Хълмовете, където се бе състояла тази последна битка, бяха осеяни със стотици хора, които се придвижваха бавно между труповете и методично ги пребъркваха. по-късно разбрах, че след войските на Императорския орден се движи малка армия от такива хора, които преживяваха от онова, което войниците от Ордена оставяха след себе си. Тези лешояди в човешки образ пребъркваха дрехите на мъртвите войници и оцеляваха благодарение на смъртта и унищожението.

Спомням си една възрастна жена в опърпан бял шал, която попадна на все още жив галеански войник. Освен другите рани кракът му беше разпорен до кокал. Треперещите му ръце с мъка се опитваха да придържат раната затворена. Цяло чудо бе, че изобщо дишаше.

Докато старицата пребъркваше дрехите му в търсене на нещо ценно, той я молеше за глътка вода. Без да му обръща внимание, тя разкъса ризата му, за да види дали няма синджирче на врата или пък кесия, както се случваше при някои войници. Едва чуто, с дрезгав глас, той пак я помоли за водица. Вместо това тя извади от колана си дълга игла за плетене и докато човекът лежеше безпомощен, я вкара в ухото му. Чак езикът й провисна от крайчеца на устата, докато с усилие провираше дългата желязна игла през мозъка му. Ръцете му потръпнаха конвулсивно и миг по-късно той издъхна. Жената издърпа обратно инструмента си и го избърса в панталона му, докато си мърмореше, че ето сега най-сетне той вече ще млъкне. Прибра иглата в колана си и продължи да ровичка из дрехите му. Помислих си, че тази жена явно не за пръв път върши подобно зловещо нещо.

После видях и други като нея, които, вместо да използват игла, размазваха с камъни главата на всеки полужив войник, когото намереха, за да са сигурни, че няма да събере последни сили и да ги нападне, докато плячкосват вещите му. Някои от тези мършояди изобщо не обръщаха внимание на ранената си жертва, стига войникът да не се опитваше да ги отблъсне с ръце; ако беше жив, но неспособен да се брани, те просто взимаха каквото намерят и продължаваха напред. Но имаше и такива, които вдигаха победоносно юмрук във въздуха и крещяха неистово винаги, щом попаднеха на ранен войник, когото можеха да пратят на оня свят — сякаш това ги превръщаше в герои. Имаше и такива, на които им доставяше удоволствие да изтезават ранените по най-ужасен начин, доволни, че не могат нито да избягат, нито да им отвърнат. Още няколко дни и всички ранени щяха да издъхнат — щяха да ги довършат или раните им, или лешоядите, които вървяха след Императорския орден.

През следващите няколко седмици войниците от Императорския орден празнуваха великата си победа с оргии, изпълнени с жестокости, изнасилване и плячкосване. Не остана сграда, която да не е разбита и претърсена щателно. Всяка ценна вещ бе открадната. С изключение на малцината като мен, които бяха взети за прислуга, нито един мъж не се спаси от плен, нито една жена не избегна лъстивите обятия на вражеските войници. — Джебра повече не можеше да сдържа сълзите си. — Никоя жена не бива да изживява онова, което сполетя тези нещастници. Пленените галеански войници, както и мъжете и момчетата от града, съзнаваха ясно какво се случва с техните майки, съпруги, сестри и дъщери — войниците от Ордена се погрижиха те да разберат всичко. На няколко пъти малки групи от пленници решаваха, че повече не могат да търпят това и се опитваха да сложат край на униженията. И биваха посичани.

Не след дълго пленниците бяха изпратени да копаят безкрайни ровове, където да бъдат погребани мъртвите. След като свършиха с тази работа, ги заставиха да съберат всички разлагащи се трупове и да ги хвърлят в общия гроб. Който отказа, сам свърши в ямите.

След като всички мъртви бяха събрани и хвърлени в дупките, бе разпоредено на мъжете да продължат да копаят окопи. И тогава започнаха екзекуциите. Почти всички мъже над петнайсет години бяха изтребени. Мрежата на Ордена се спусна над десетки хиляди души. Съзнавах, че ще отнеме седмици, докато избият всички.

Жените и децата бяха заставени с оръжие да гледат как мъжете биват убивани и хвърляни в дълбоките зейнали ями. Докато гледаха, им обясняваха, че това ще сполети всеки, който отхвърли справедливия и морален закон на Императорския орден. Докато траеха безкрайните екзекуции, им бе изнасяна лекция за това, че е предателство спрямо Създателя да се води егоистичен живот като техния. Беше им обяснено, че човечеството трябва да се пречисти от тази поквара.

Някои от мъжете бяха обезглавени. Други — принудени да коленичат пред гробовете, след което мъжаги с боздугани тръгваха покрай редицата и нанасяха тежки удари по главите на обречените и ги поваляха директно в рововете. Имаше и пленници, върху които вражеските войници изпробваха бойните си умения, като ги използваха за мишени, по които да стрелят със стрели или копия. Ако някой пиян екзекутор пропуснеше и не успееше да убие жертвата, другарите му се заливаха от смях. За тях това беше игра.

Все пак ми се струва, че мащабността на цялата тази зловеща работа натъжи част от войниците от Императорския орден и те се отдадоха на пиянство, за да прикрият отвращението си и да се държат така, както се очакваше от тях. В крайна сметка едно е да убиваш в битка, а съвсем друго да отнемаш човешки живот най-хладнокръвно. А те убиваха точно така.

Докато жертвите падаха в окопите, бяха засипвани с пръст от онези, които щяха да паднат долу малко по-късно.

Спомням си един дъждовен ден, когато трябваше да занеса храна на офицери, застанали под навеса на един магазин, превърнат в оръжейна. Бяха принудени да наблюдават екзекуция, превърната в грандиозен спектакъл. Ужасените жени, които трябваше да гледат изпълнението на смъртните присъди, бяха извадени направо от стаите, където бяха изнасилвани от похитителите си. Голяма част от жените бяха полуоблечени.

Чувах сърцераздирателни писъци, изкрещени имена и скоро започнах да осъзнавам, че тези изверги са се добрали до информация кой на кого е мъж или жена, за да могат да ги подредят според целите си. Двойките бяха разположени на известно разстояние един срещу друг, така че да се виждат.

Жените, сгушени една в друга и безпомощни, бяха принудени да гледат как китките на мъжете им биват завързани здраво зад гърба с кожени ремъци. Мъжете бяха насилени да коленичат до новоизкопаните ями с лице към жените. Войниците минаваха по редицата и вдигаха главата на всеки от нещастниците за косите, после ги разпорваха през гръкляна. Помня как силните мускули на екзекуторите лъщяха в дъжда. След като прерязваха през гърлото всяка жертва, войниците хвърляха тялото в рова и преминаваха към следващия в редицата.

В очакване на своя ред мъжете ридаеха и трепереха, крещейки имената на любимите си, като им се кълняха във вечна любов. Жените им отвръщаха със същото, докато гледаха как мъжете им биват заколвани и хвърляни върху другарите си, някои от които още дишаха. Това бе най-потресаващата и разтърсваща гледка, която съм виждала.

Принудени да гледат екзекуцията на мъжете си, много от жените припадаха, като се сриваха в калта, повръщайки. Под непрестанния дъжд други, обзети от див ужас, крещяха имената на мъжете си, които предстоеше да бъдат убити. Мятаха се в железните хватки на пазачите, които се заливаха от смях и извлачваха жените надалеч, като им разказваха с най-големи подробности какво точно ще се случи на съпрузите им. Тази извратена жестокост пораждаше страдание, каквото все още не мога да осмисля.

Семействата не само биваха разделяни завинаги, но и практически унищожавани. Чували ли сте онзи стар въпрос: „Как според вас ще свърши светът?“ Ето как. Светът свърши за хиляди хора… само че не едновременно, а поотделно. Бе сложен краят на личната вселена на всяка от жертвите.

Ричард притисна с такава сила слепоочията си между палеца и другите пръсти на едната си ръка, че в един момент имаше чувството, че сам ще си счупи черепа. С огромни усилия успя да овладее дишането и гласа си.

— Никой ли не успя да избяга? — попита той в напрегнатата тишина. — По време на всичките тези масови изнасилвания, екзекуции и тъй нататък никой ли не се спаси?

— Струва ми се, че шепа хора все пак успяха, макар че няма как да съм сигурна — кимна Джебра.

— Спасиха се достатъчно — кротко рече Ничи.

— Достатъчно ли? — избухна Ричард, намерил обект, срещу когото да насочи цялата си ярост. Но бързо успя да се овладее и понижи глас: — Достатъчно за какво?

— Достатъчно за целта им — отвърна Ничи, без да отвръща поглед от неговия. — Орденът знае, че винаги има такива, които успяват да се измъкнат. Сред всичкото това безумие и хаос те нарочно позанемаряват охраната, за да са сигурни, че единици ще успеят да се спасят.

Ричард имаше чувството, че в главата му се блъскат хиляди разпокъсани и обезсърчени мисли.

— Но защо?

Преди да му отговори, Ничи го изгледа продължително.

— За да сеят страх и следващият град, към който приближават, да бъде скован от ужас. Този ужас ще гарантира, че хората по пътя на настъпващата армия ще предпочетат да се предадат доброволно, вместо да бъдат подложени на подобно нечовешко отношение. Така победата идва сама, без да се налага войниците на Ордена да си извоюват с оръжие всяка стъпка. Ужасът, разпространяван от бегълците, които разказват на де когото срещнат какво са видели, е мощно оръжие, което срива куража на онези, които тепърва ще бъдат нападнати.

Вслушан в бесния ритъм на собственото си сърце, Ричард разбираше прекрасно какво е да очакваш нападението на Императорския орден. Прокара пръсти през косата си и пак съсредоточи вниманието си върху Джебра.

— Всички пленници ли бяха избити?

— Малцина от мъжете — онези, които по една или друга причина не бяха сметнати за заплаха — бяха изпратени с други жители в крайградските стопанства, за да обработват земята. Нямам представа какво се е случило с тях, но предполагам, че и до днес са си там и се грижат за осигуряване прехраната на Ордена.

Погледът на Джебра помръкна, тя вдигна ръка да отмести кичур коса от лицето си.

— Повечето жени, които оцеляха, станаха собственост на войските. Някои от по-младичките и симпатичните бяха обозначени с медни халки на долните устни и запазени за войниците с по-висок чин.

Из лагера кръстосваха каруци, които събираха труповете на жени, не издържали на мъченията. Никой от офицерите не възразяваше на грубото отношение, което те получаваха във войнишките палатки. Труповете биваха закарвани до рововете и хвърляни там. Нито един загинал, пък било то и войник от Императорския орден, не бе погребан в отделен гроб, обозначен с името му. Всички биваха хвърляни в масови гробове. Орденът не вярва в значимостта на индивида и не уважава смъртта на отделния човек.

— Ами децата? — попита Ричард. — Нали каза, че не убивали момчетата.

Джебра си пое дълбоко дъх, преди да продължи.

— Ами отначало събраха момчетата на едно място и ги разпределиха на групи според възрастта — нещо като младежки отряди. На тях се гледаше не като на пленени галеанци, а като на млади попълнения на Императорския орден, на които е предоставена възможност да не живеят сред сънародниците си, които биха ги потискали и биха промивали мозъците им. Вината за всичко зло, поради което се е наложило да се предприеме този завоевателен поход, беше хвърлена върху по-старите поколения, а не върху тези млади хора, за които се твърдеше, че не са виновни за греховете на родителите си. След като бяха откъснати — и физически, и духовно — от възрастните, започна тяхното обучение.

То протичаше под формата на игра, макар и доста сурова, както смятаха мнозина. С тях се отнасяха сравнително добре, уплътняваха им времето със състезания, в които се изискваше сила и умения. Беше им забранено да тъгуват по семействата си — това се смяташе за проява на слабост. Тяхното семейство вече беше Орденът, независимо дали им харесваше или не.

Нощем, наред с плача на жените, чувах и песните на момчетата, водени от специално назначени обучаващи офицери. Моето задължение бе да нося на тези офицери храна и други неща, така че имах възможност да видя какво става с момчетата — така минаха седмици, които преляха в месеци.

След като преминеха определен курс на обучение, момчетата започваха да се борят за чин и положение вътре в групата си. Това ставаше по различни начини — или с игри, изискващи умения и сила, или със запаметяване на лекциите за справедливите доктрини на Ордена. Докато вършех работата си и обслужвах офицерите, виждах изправени пред групата си момчета, които рецитираха наизуст постулатите на Ордена, възхваляваха го, изразяваха увереността си, че техен дълг е да станат част от него и да споделят стремежите му да се бори за напредъка на човечеството; декларираха желанието си да се жертват за висшето добро.

Макар да нямах възможност да разбера в какво по-конкретно се състои обучението на момчетата, си ги спомням как, строени в редици, крещяха до припадък: „Когато съм сам, аз съм нищо. Животът ми има смисъл само когато е посветен на другите. Заедно ние всички сме едно — един разум, една цел.“

След това емоционално нахъсване момчетата биваха отвеждани да наблюдават екзекуциите на „изменниците на човечеството“. Насърчаваха ги да посрещат с радостни възгласи смъртта на всеки „предател“. Водачите им от Ордена стояха гордо изправени пред момчетата, с гръб към кървавата баня, и повтаряха: „Трябва да сте силни, млади герои. Ето какво сполетява егоистите и предателите. Вие сте бъдещите спасители на човечеството. Вие сте бъдещите герои на Ордена, затова — бъдете силни.“

И макар в началото момчетата да изпитваха безпокойство и трепет, след безкрайното повтаряне и напътствия, след постоянното нахъсване от страна на офицерите накрая започваха да надават радостни възгласи. Отпърво може би не дотам искрено, но с течение на времето — все повече и повече. Момчетата започваха да вярват, при това доста ревностно, на онова, което ги учеха възрастните.

Обучението им включваше да пронизват с ножовете, които им раздаваха, труповете на „изменниците“. И това бе само едно от упражненията, чрез които ги правеха безчувствени към смъртта. С течение на времето им се даваше възможност да растат в йерархията, като участват в екзекуциите. Изправяха се пред пленниците с оцъклени празни погледи и започваха да им говорят надълго и нашироко за егоизма им, за предателството към ближния и към Създателя. Щом свършеха с лекциите, осъждаха съответния човек на смърт и понякога дори лично изпълняваха присъдата. Другарите им ги аплодираха за усърдието, което проявяваха в прочистването на човечеството от изчадията, опълчили се на светите учения на Ордена, от онези, които са отвърнали поглед от Създателя и свещения дълг да служат на ближния си.

И така, до края почти всяко от тези момчета бе взело участие в изтребването на пленниците. Те бяха провъзгласени за „герои“ на Ордена. Нощем в спалните помещения малцината, които не бяха убивали, биваха обявени за отрепки и дамгосани като страхливци и дори привърженици на старото мислене, за егоисти, които отказват да подкрепят другарите си. В повечето случаи те биваха пребивани до смърт от собствената си група.

В моите очи именно тези момчета бяха героите. Те загинаха сами в лапите на другарите си — на своите приятелчета, с които някога си бяха играли и се бяха смели и които вече се бяха превърнали в техни врагове. Бих дала какво ли не, за да утеша тези самотни души поне с прегръдка, да им прошепна благодарността си, задето не се превърнаха в изверги. Но нямаше как да го направя и те умряха самотни, отритнати от някогашните си приятели.

Това беше лудост. Имах чувството, че целият свят е откачил, че вече не съществува здрав разум, че самият живот е безсмислен. Животът се бе превърнал в болка и страдание — не съществуваше нищо друго. Спомените за какъвто и да е вид радост се бяха превърнали в смътни и нереални мечти. Животът креташе напред ден след ден, сезон след сезон, но нещата не се променяха — смъртта си оставаше неговият център.

В крайна сметка единствените живи галеанци останаха тези момчета и жените, които не бяха издъхнали по време на бруталните изнасилвания и впоследствие се бяха превърнали във войсковите курви. С течение на времето по-големите момчета също започнаха да участват в изнасилванията, като един вид бойно кръщение и награда за ентусиазма, с който изпълняваха задълженията си, включително и екзекуциите.

Разбира се, не малко от жените успяваха да се самоубият. Всяка сутрин на паважа пред по-високите сгради можеха да се видят натрошените тела на жени, които, попаднали в пълна безизходица без никаква надежда за спасение, бяха успели да скочат през някой прозорец или от покрива. Вече съм изгубила бройката на жените, на които съм попадала из забутаните улички с прерязани китки, оставили животът да изтече през вените им заедно с кръвта и надеждата. Не бих казала, че ги обвинявах за решението им.

Ричард стоеше, сключил ръце зад гърба си, забил поглед в притихналите води на фонтана, докато Джебра продължаваше да разказва с най-големи подробности събитията, последвали голямата победа на смелчаците от Императорския орден. Това невъобразимо безумие беше непоносимо.

Ивиците слънчева светлина, нахлуващи през стъкления таван, бавно пълзяха през мраморната пейка около фонтана, през величествения под и нагоре по гранитните стъпала, обливаха кървавочервените пилони, Джебра продължаваше да описва събитията, случили се по време на пленничеството й.

През цялото време Шота стоя неподвижна като статуя, скръстила ръце пред гърдите си, с леко мрачна физиономия, очите й бавно се плъзваха ту към Джебра, която разказваше историята си, ту към Ричард, който слушаше. Сякаш вещицата искаше да се увери, че вниманието му е съсредоточено изцяло върху разказа.

— Явно Галеа е разполагала с предостатъчно хранителни запаси за своите граждани — продължи Джебра, — но не и за безчетните нашественически орди, които не носеха със себе си почти никакви провизии. Войниците ограбиха складовете и хамбарите до последната троха. Изпразниха всеки килер, всеки шкаф. Всички животни в радиус на много километри, включително многобройните стада с овце, отглеждани за вълна, както и кравите за мляко, бяха изклани. Вместо да запазят кокошките, за да имат постоянен източник на яйца, изклаха и изядоха и тях.

Щом храната взе да привършва, офицерите изпратиха куриери със спешни заявки за попълване на хранителните запаси. Не получиха нищо в продължение на месеци — в голяма степен защото зимата не позволяваше на керваните да се придвижват достатъчно бързо.

Джебра се поколеба, преглътна и след дълга пауза продължи.

— Спомням си този ден. Имаше силна виелица. Получихме заповед да сготвим прясното месо, което войниците от Императорския орден бяха донесли в кухните. Бяха току-що заклани, обезглавени и изкормени човешки трупове.

Ричард се извърна рязко и я погледна. Тя отвърна на погледа му и в очите й той прочете страх да не би да я укорят за думите й, защото онова, което бе видяла, прехвърляше границите на приличието. В сините й очи напираха сълзи, сякаш молеше за прошка, сякаш се страхуваше, че Ричард може да я убие на място заради онова, което се канеше да му разкаже.

— Налагало ли ви се е да разфасовате човешки труп, за да го сготвите? На нас ни се наложи. Изпекохме месото, част от него обезкостихме, за да го задушим на яхния. Изсушихме огромни количества за редовите войници. Всеки път, когато някой огладняваше, а нямаше какво да се готви, в кухните пак се доставяше човешко месо. Правихме какво ли не, за да стигнат хранителните запаси за по-дълго време. Варяхме супи и яхнии с плевели, стига да успеем да намерим нещо под снега. Но храната просто не стигаше за всички.

Станах свидетел на ужасни неща, от които ще сънувам кошмари до края на дните си. Сред картините, които ще останат запечатани в съзнанието ми, е как безскрупулните войници стоят на прага на кухнята, снегът набива в гърбовете им, а те стоварват човешките трупове на пода.

— Разбирам — прошепна Ричард.

— най-накрая, щом пукна пролетта, керваните с провизиите започнаха да пристигат. Докараха огромни количества храна за войниците. Но аз знаех, че колкото и несметни да изглеждат запасите, пак няма да стигнат за дълго време.

Освен храната дойдоха и попълнения от войници, които трябваше да сменят убитите си в битката за Галеа другари. Ебинисия беше заляна от истинско море от войници; новите попълнения само засилиха чувството ми за безпомощност.

От новодошлите офицери дочух, че се очакват още провизии, заедно с още хора. Както идваха от юг, така биваха разпращани на нови мисии из различни области на Средната земя. Очакваха ги други градове, които да бъдат превзети, още места, които да бъдат разрушени, нови крепости на упорство, които да бъдат смазани, и народи, които да бъдат поробени.

Заедно с провизиите и свежата сила дойдоха и писма от хора, останали в Стария свят. Те не бяха адресирани до конкретни войници, разбира се, тъй като в Императорския орден бе невъзможно да се намери конкретен човек, нито пък някой би се опитал да направи подобно нещо, тъй като индивидът се считаше за маловажен и незначителен. Това по-скоро бяха писма до „смелите мъже“ по принцип, които се бият за своя народ и в името на своя Създател, сражават се с езичниците от север, за да им наложат постулатите на Ордена.

Нощем, всяка нощ в продължение на няколко седмици, тези писма, пристигнали с керваните с провизии, щяха да бъдат четени пред насъбралото се множество за хора, повечето от които бяха неграмотни. Тези писма бяха най-различни — от хора, които разказваха за големите жертви, направени с цел да бъдат изпратени храни и вещи на север за техните воини, през писма, които възхваляваха огромните жертви на войниците, тръгнали на поход за налагане на свещените учения на Ордена, до писма от млади жени, които обричаха телата си в услуга на смелите войници, щом те се завърнат от похода на север, имащ за цел да покори нецивилизования и изостанал враг. Както можете да си представите, последният вид писма бяха на особена почит и се четяха и препрочитаха под дъжд от дюдюкания и смехове.

Хората от Стария свят изпращаха и различни сувенири: амулети за победа; рисунки, с които да украсят палатките на своите воини; отдавна гранясали курабийки и сладкиши; чорапи, ръкавици, ризи и шапки; всякакви билки — от чай до лековити растения за налагане на рани; ароматизирани кърпички от захласнати девойки, готови да паднат в краката на своите воини; бойни колани, изработени от младежки отряди, които се обучават и тренират в очакване на деня, когато самите те ще тръгнат на север в поход срещу онези, които отказват да приемат мъдростта на Създателя и справедливостта на Императорския орден.

Дългите кервани с провизии, преди да поемат обратно към Стария свят, за да бъдат снабдени с още храна, нужна за прехраната на огромната армия в Новия свят, биваха натоварвани с плячката, която трябваше да бъде отнесена в градовете на Стария свят, доставящи нужните на армията храни и вещи. Беше един вид сделка — плячка за храна, храна за плячка. Предполагам, че натоварените с плячкосани вещи кервани също имаха за цел да мотивират хората у дома да продължат да поддържат армията на север и да покриват несметните разходи, които изискваше тази война.

Вражеската армия беше толкова многобройна, че далеч не се побираше в рамките на града, а новите попълнения, които пристигаха с всеки нов керван, разливаха морето от палатки още по-надалеч из околните хълмове и долини. Всички дървета в близката и по-далечната околност бяха изсечени и използвани за огрев още предната зима и земите около столицата на Галеа изглеждаха мъртви и безжизнени. Стъпкана от безчетните орди войници, коне и всякакъв вид каруци, тревата вече не растеше и сякаш цяла Галеа се бе превърнала в едно безбрежно кално море.

Едва що пристигнали, свежите сили от Стария свят биваха разпращани да нападат други обекти, където да налагат властта на Императорския орден. Потокът от хора, нахлуващи в Новия свят, сякаш никога нямаше да пресъхне.

Работех денонощно, за да бъдат всички офицери нахранени, така че често ми се налагаше да бъда около командния състав и сегиз-тогиз до слуха ми достигаха новини и рапорти за новозавладени градове, тикнати в затвора хора, роби, изпратени в Стария свят. Понякога по-красивите жени биваха изпращани в лагера за забавление на висшите офицери. Очите на тези жени бяха подивели от страх от предстоящото — от онова, в което им предстоеше да бъдат превърнати. Знаех, че животът в тези очи съвсем скоро ще угасне, за да бъде заменен от искрата на желанието за смърт. В моите очи всичко се превърна в една безкрайна атака, в едно безкрайно зверство, което сякаш никога нямаше да свърши.

Дотогава, разбира се, в града не бе останал и помен от населението, което бе живяло в него първоначално. Почти всички мъже над петнайсет години отдавна бяха екзекутирани, а малцината, които бяха избегнали смъртта, бяха изпратени в робство. Много от жените — възстарите или твърде младите, които не можеха да влязат в работа на Ордена — също бяха изтребени, а които не бяха попаднали на пътя на нашествениците, просто бяха оставени да умрат от глад. Живееха като плъхове из тъмните дупки на града. Миналата зима срещнах групи старици и малки момичета, които приличаха на скелети, покрити с блед воал от плът, да се молят за огризки храна. Сърцето ми се късаше, но нахранех ли ги, и аз, и те щяхме да бъдем екзекутирани. Въпреки това при всеки удобен случай им подхвърлях по някоя коричка — стига да успеех да скатая нещо.

В крайна сметка населението на галеанската столица, наброяващо стотици хиляди души, бе почти изтребено. Сърцето на Галеа бе изтръгнато. Сега Ебинисия е превзета от стотици хиляди войници. Лешоядите, които следваха войската, постепенно започнаха да се установяват в изоставените и плячкосани чужди домове. Все повече хора от Стария свят нахлуваха в града, за да се настанят и да започнат нов живот.

Единствените оставени живи жени бяха поробени и използвани от войниците за курви. След време доста от тях забременяха и родиха деца, чиито бащи бяха войници от Императорския орден. Отрочетата им бяха отгледани, за да бъдат превърнати в бъдещи страстни последователи на идеите на Ордена. Всъщност единствените галеански деца, оставени живи след първата година на окупацията, бяха момчетата.

След безкрайно промиване на мозъците тези момчета станаха част от Ордена. Те забравиха, че някога са имали родители и отечество, забравиха всяко чувство за приличие. Вече бяха част от Императорския орден — новоизковани чудовища.

След дълги месеци обучение групи от по-големите момчета бяха изпратени като първата вълна нашественици срещу други градове. Те трябваше да се превърнат в плътта, поела мечовете на езичниците. Тръгнаха на своята първа мисия с желание.

Някога се бях заблуждавала, че зверовете от Императорския орден са тотално различна, дивашка порода хора, която няма нищо общо с цивилизованите човеци от Новия свят. Като гледах как тези момчета се променят и в какво се превръщат, осъзнах, че мъжете от Ордена на практика не се отличават по нищо от всички нас, само дето ги движат други идеали и друга вяра. Може и да звучи налудничаво, но явно съществува тайнствен механизъм, благодарение на който никой не е застрахован да попадне под булото на Ордена. — Джебра поклати глава в недоумение. — Така и не можах да проумея как е възможно подобно нещо, как успяват тези офицери да подковат момчетата, да ги убедят да се откажат от собствените си стремления и цели и да заживеят с мисълта, че са призвани да се жертват за другите. След което, сякаш по знак, даден с магическа пръчка, тези момчета поемаха с песен на път, готови да умрат в битка.

— Предпоставките са елементарни — безцеремонно отсече Ничи.

— Елементарни ли? — повдигна невярващо вежди Джебра. — Сигурно се шегуваш.