Призраци

Петдесет и втора глава

С КАРА ПО ПЕТИТЕ СИ, Ничи прекрачи през огромните врати, обковани с мед и покрити с множество гравирани символи. Една светкавица проблесна през многобройните сводести прозорци между извисяващите се махагонови колони и освети наредените една върху друга лавици на подобната на пещера стая. Бяха успели да поставят парчета стъкло само върху най-пострадалите части на високите цели два етажа прозорци — достатъчно, надяваха се, за да може стаята да бъде използвана по предназначението. Някои от тежките тъмнозелени завеси със златни ресни се мокреха, когато дъждът нахлуваше на по-силни тласъци през останалите пролуки в прозорците.

Като гледаше какво се рее във въздуха в центъра на стаята над голямата маса, където преди време Ничи се бе носила над самата себе си, тя се надяваше, че през липсващите части от прозорците няма да нахлуе целият пороен дъжд.

Втурнал се да я посрещне, Зед я стисна за раменете. В очите му се четеше отчаяние.

— Откри ли го? Жив е, нали? Добре ли е? Ничи си пое дъх.

— Зед, той е оцелял по време на случилото се в Плъзгата — успях да разбера поне това.

Плъзгата вече им го беше казала. Рика остана да пази кладенеца, когато Плъзгата най-неочаквано се завърна. Бяха силно изненадани, че въобще се появи, камо ли пък да им каже нещо.

Сребристото създание изпитваше непреодолимо желание да говори — доколкото му бе възможно, — за да им разкаже какво се е случило с Ричард. Не защото самата тя бе решила да разкрие къде е била с един от пътниците си, а защото Ричард, нейният господар, й беше наредил да им съобщи, че е в безопасност, а също и да им посочи мястото, където го е оставила. Така че Плъзгата изпълни заповедта му.

За нещастие в нейната природа беше заложена способността да пази тайна, затова те не успяха да получат конкретни отговори на повечето си въпроси към нея. Зед обясни на всички, че Плъзгата не се инати нарочно — просто не можеше да се противопостави на заложеното в характера й, на начина, по който я бяха създали. Не можеше да пренебрегне природата си. Магьосникът ги предупреди да се съобразят с особения начин, по който тя поднася информацията си, и да се опитат да извлекат максималното от нея.

Зед също така се натъкна и на следа от остатъчна сила, оставена от вещица. Бяха почти сигурни, че е била Шеста. Не знаеха какви са били намеренията й, но поне разбраха от Плъзгата, че Ричард по някакъв начин се е измъкнал от лапите й.

— Но къде е той? Плъзгата заведе ли те там? На мястото, където каза, че го е оставила?

— Да. — Ничи погледна Морещицата, после положи ръка върху рамото на Зед — След като стигнахме до мястото, където Плъзгата го беше оставила, тя ни каза къде е отишъл: към страната на нощните дребосъчета. Пътувахме доста, докато стигнем дотам.

— Нощни дребосъчета ли? — погледна я озадачен Зед.

— Да, но Ричард вече го нямаше там.

— Поне е жив. Изглежда е действал по своя воля, а не по тази на вещицата — каза Зед, като звучеше леко успокоен. — И какво ви казаха нощните дребосъчета?

Ничи си пое дъх.

— Ще ми се да можеше да пътуваш и да беше имал възможността да стигнеш до там, Зед. Може би на теб щяха да кажат повече, отколкото казаха на нас. Не позволиха дори да преминем отвъд тази странна, мъртва гора.

— Мъртва гора ли? За каква мъртва гора говориш? Ничи вдигна ръцете.

— Не зная, Зед. Не съм специалистка по природните забележителности. Стигнахме до огромна дъбова гора, но всички дървета в нея бяха мъртви.

— Дъбовата гора е мъртва? — Зед се наклони по-близо до нея. — Сериозно ли говориш? Дъбовете са мъртви?

Ничи сви рамене.

— Така ми се стори. Бяха дъбове — Ричард ме научи да ги разпознавам. И бяха мъртви.

Зед погледна встрани, като почеса веждата си.

— Имаше ли кости между тези дъбове?

— Да — кимна Кара. — Навсякъде между мъртвите дървета имаше пръснати кости.

— Да му се не види — изруга Зед.

— Защо питаш? — попита Ничи. — За какво става въпрос? Зед вдигна поглед.

— Но вие говорихте с нощните дребосъчета?

— Да — кимна Ничи, — разговаряхме с едно от тях. Каза, че името му е Там.

Зед потърка брадичката си и отклони поглед, изпадайки в размисъл.

— Там… не го познавам.

— Имаше още едно на име Джас — добави Ничи. Устата на Зед потръпна, докато разсъждаваше над името.

— Страхувам се, че не познавам и него.

— Джас каза, че Ричард е търсил жена, която нощните дребосъчета би трябвало да познават.

— Сигурно е имал предвид Калан — каза Зед и кимна разбиращо.

— И ние така решихме — каза Кара. — Но защо трябва да я търси при нощните дребосъчета? — Въпросът й сякаш бе насочен до голяма степен към самия него, а не към Ничи, но тя въпреки това отговори.

— Плъзгата няма да ни каже нищо друго по въпроса, освен къде е отвела Ричард. Явно е, че самият той не е уточнил съобщението си, което ни е изпратил по нея. Тя няма да сподели нищо извън конкретните му указания. Както ти сам каза, такава е природата й.

Нощните дребосъчета също няма да ни кажат защо е ходил при тях. Споменаха, че бил воден от причини от личен характер и не било необходимо други да узнават за тях. Също така казаха, че не могат да споделят такива неща от негово име.

— За другите не — но, но… — гласът на Зед премина в превъзбудено ломотене. Обърна се и към двете. — Но не ви ли казаха поне какво е правил там Ричард? Каквото и да било? Трябва да разберем какво го е накарало да отиде при нощните дребосъчета. Бил е тръгнал за насам и междувременно се е случило нещо, което по време на пътуването му е струвало дарбата — може би нещо, свързано със Шеста. И след това е отишъл при нощните дребосъчета. Защо? Какво ли са му казали? Какво се е случило, докато е бил там?

— Съжалявам, Зед — каза Ничи. — Наистина не можахме да узнаем нищо повече. Плъзгата ни каза само част от всичко това — какво се е случило с Ричард, къде го е отвела, както и че е отишъл при нощните дребосъчета. Но тя самата не знае повече или просто по някаква причина не иска да го сподели с нас. Ричард не се е върнал при нея, но тъй като не може да пътува повече, в това има логика. А е възможно Плъзгата наистина да не знае нищо повече.

Ричард вероятно е потеглил пеша. Надявам се да се е отправил обратно насам, към Кулата. В крайна сметка това е мястото, към което се бе насочил, когато нещо непредвидено се е случило в Плъзгата. По някакви съображения се е отклонил към нощните дребосъчета, но е възможно това да се е дължало повече на маршрута, по който е вървял, отколкото на нещо друго — бил е много по-близко до тях, а дотук е имало голямо разстояние, така че може да е решил да направи малък престой, преди да се върне. Може би това е всичко.

Колкото до нощните дребосъчета, те също няма да ни кажат нищо повече. Няма да ни оставят да преминем през мъртвата гора и да навлезем сред онези огромни, древни дървета отвъд. Но това си има и положителна страна. Знаем най-малкото, че Ричард е жив и е в страната на нощните дребосъчета. Това е важното — Ричард е жив. Доколкото го познавам, той ще се опита да намери кон колкото се може по-бързо и ще е тук, преди да се усетим.

Зед я стисна за ръката.

— Права си, скъпа. — Този жест подейства успокояващо на Ничи, сякаш че го бе направил самият Ричард. Напомняше й на увереността, която Ричард би й вдъхнал в подобна тревожна ситуация.

Зед внезапно се навъси.

— Ти каза, че нощните дребосъчета не са те допуснали до големите борове отвъд.

— Така е — кимна Ничи. — Не ни позволиха нито да преминем отвъд мъртвите дъбове, нито да видим другите дребосъчета.

— В това има логика. — Зед прокара пръст по слепоочието си, докато разсъждаваше. — Нощните дребосъчета са потайни създания и като цяло не допускат никого в страната си, но при тези обстоятелства това ми се струва странно — особено фактът, че макар да идвате от мое име, те не са ви поканили.

— Те умират.

Очите на Зед се извърнаха към нея.

— Какво?

— Там каза, че нощните дребосъчета постепенно измират и че това е причината да не искат да ни допуснат. Били налегнати от голяма мъка и грижи, между тях имало раздори. В такъв момент не желаели да допускат пришълци при себе си.

— Добри духове — прошепна Зед. — Ричард е бил прав. Тревогата преобърна всичко у Ничи.

— За какво говориш? Прав за какво?

— Умиращите дъбове. Те закрилят страната на нощните дребосъчета. Без дъбовете дребосъчетата също ще умрат. Това е част от потока на събитията. Ричард ни го обясни точно в тази стая. Сякаш сме имали нужда от повече доказателства, за да му повярваме.

— Повече доказателства ли? Какво имаш предвид?

Той хвана Ничи за лакътя и я обърна срещу заклинателните форми, които витаеха над масата.

— Погледни тук.

— Зед — предупреди го Ничи, — това е верификационната мрежа на лавинния огън и подозрително напомня вътрешна перспектива.

— Така е.

— Знам, че съм права. Въпросът е какво се случва? Какво имаш намерение да направиш?

— Намерих начин да създам вид огнена симулация на вътрешна перспектива, в която не е необходимо да влизаш. Не е съвсем същото във всяко едно отношение — махна с ръка той, — но за целта, която си поставих, вършеше работа.

Ничи беше изумена от способностите му да направи такова нещо. В същото време беше малко обезпокояващо отново да види това, което за малко не й бе отнело живота. Но и това не беше нещото, което й се струваше най-обезпокояващо.

— Защо виждам две? — попита тя. — При положение че има само едно заклинание на лавинния огън. Защо тук заклинателните форми са две?

Зед направи кисела усмивка.

— О, именно в това е номерът. Разбираш ли, Ричард твърдеше, че Хармониите са били пуснати в света на живота. Ако това е вярно, тяхното присъствие е щяло да зарази света на живота, да зарази магията. Досега никой от нас не е видял доказателство за това. Това е парадоксът на тази зараза; разяжда способността ти да откриваш присъствието й. Исках да намеря начин, за да проверя дали Ричард е прав.

— Ричард Рал е прав.

Зед повдигна едното си кокалесто рамо като отговор на категоричността на нейното изказване.

— Но аз трябваше да се убедя, че ще мога да намеря доказателство. Не можех да разбера всички тези занимания със символи, с които Ричард се бе ангажирал. Аз също вярвам в него, Ничи, но не мога да разбера как е способен да разчита език в символите по начина, по който го прави, как е бил в състояние да достигне до изводите, които прави. Необходимо ми е да получа доказателство, което да разбирам.

Ничи скръсти ръце, докато наблюдаваше удвоените заклинателни форми.

— Мисля, че мога ди си представя как се чувстваш. Вярвам в него и в сериозността на делата му, но понякога се чувствам несигурна, както ми се е случвало по времето, когато бях начинаеща и предстоеше изпит върху материала, който съм пропуснала. Когато Ричард… — Ничи замлъкна. Ръцете й се вдигнаха. — Зед, тези удвоени заклинателни форми не са едни и същи.

— Знам — усмихна й се лукаво той.

Ничи се приближи към масата, до двете пламтящи форми. Разучаваше ги внимателно. Посочи едната от тях.

— Тази е заклинанието на лавинния огън. Разпознавам го. Другото е подобно, но не е същото. Представлява огледален образ на истинското заклинание.

— Знам. — Той изглеждаше горд от себе си.

— Това е невъзможно.

— И аз си помислих същото, но впоследствие се сетих за „Книга на инверсията и двойствеността“.

Ничи се вторачи в стария магьосник.

— Знаеш къде е „Книга на инверсията и двойствеността“? Зед направи двусмислен жест.

— Всъщност да, успях да се добера до един неин препис. Ничи го изгледа подозрително.

— Да се добереш до препис ли?

— Проблемът е в това — прокашля се Зед и като я хвана за ръката, я обърна към пламтящите очертания на наличния обект, — че си спомнях от прочетеното преди много, много години в тази книга, какви са техниките на получаване на удвоени заклинателни форми. По онова време никак не бях заинтригуван от подобно начинание. Защо ще му е необходимо на някого да удвоява заклинателна форма?

Но това не бе всичко. Книгата се занимаваше с това да дава указания как да бъде обърната наопаки първата удвоена заклинателна форма. най-шантавото нещо, за което някога бях чувал. През цялото време омаловажавах книгата и описаните в нея процедури. Каква би могла да е целта на подобно нещо? Кой би се захванал с нещо от този род? Никой, мислех си. — Той вдигна пръста си. — по-късно, разсъждавайки върху вероятността Хармониите да са разпръснали зараза и опитвайки се да намеря доказателство за теорията на Ричард, си спомних неочаквано, че някога съм чел книгата и в този момент ме осени мисъл. Разбрах защо някой може да поиска да удвои и да обърне наопаки една заклинателна форма.

Ничи недоумяваше.

— Добре, предавам се. Защо?

Зед започна да жестикулира въодушевено по посока на двете магически форми.

— Ето защо. Погледни. Тази е оригиналната — тя много напомня на онази, в която ти беше поставена, но без някои от по-сложните и неустойчиви елементи. Зед размаха ръка, подчертавайки, че не това е най-важното. — Те не са ни необходими в този случай. Тази тук е абсолютно същата, удвоена, а по-късно преобърната. Тя е копие.

— Дотук е ясно — каза Ничи, — но все още не схващам каква е целта, за да се провежда този странен анализ.

— Пукнатини — усмихна се многозначително Зед и я докосна по рамото.

— Пукнатини ли? Ами да… — Ничи ахна, внезапно разбрала. — Когато преобърнеш заклинанието наопаки, а после обратно, пукнатината няма да се обърне!

— Правилно — намигна дяволито Зед и назидателно поклати пръст. — Пукнатината няма как да се обърне наопаки. Невъзможно е. Заклинателната форма е просто демонстрация на магията, заместител на нещо истинско. Затова тя може да бъде манипулирана — обръщана наопаки. Тя не е истинското заклинание; не можеш да обърнеш наопаки истинско заклинание. Но пукнатините не са предмет на влиянието на магията от книгите с инструкции — само специфичната, планирана магия е такава. Пукнатините са действителни. Пукнатините са всепроникващи. — Зед придоби тържествен вид, съзнавайки крайно сериозното естество на този тъй важен въпрос. — Когато заклинателната форма е активирана, тя върви заедно с пукнатина, която вече е внедрена. Когато удвояваш заклинателната форма, тя носи същата пукнатина, но след като я обърнеш наопаки, пукнатината не може от своя страна да се обърне, защото е истинска, а не замества нещо истинско, какъвто е случаят със заклинателните форми. Не забравяй, че заразата едва не те уби.

Ничи премести поглед от наситения лешников цвят на очите на Зед към пламтящите заклинателни форми. Те бяха огледални. Тя започна да изучава структурата, проследявайки всяка линия, всеки елемент, сравнявайки я с другата заклинателна форма, която беше същата, но обърната.

И тогава тя го видя.

— Там. — Тя си пое дъх и посочи. — Тази част е еднаква и при двете. Не е обърната. Не е огледален образ като всичко останало. Еднаква е и при двете, докато всичко останало е обърнато наопаки.

— Точно така — каза триумфиращ Зед. — Оттук следва, че целта на „Книга на инверсията и двойствеността“ е да открие пукнатините, които иначе не могат да бъдат видени или разкрити по някакъв друг начин.

Ничи гледаше стареца, сякаш го виждаше в нова светлина. Знаеше за „Книга на инверсията и двойствеността“, но подобно на всички останали, които я бяха изучавали, никога не бе успяла да разбере предназначението й. Водеха се дискусии около нея, разбира се, но никой не можеше да установи предназначението на подобна вълшебна книга. Тя не съвпадаше с традиционното знание за предмета и целта на магиите. В крайна сметка тя бе отхвърлена като някакво странно и отживяло явление. На лекции беше представяна именно в тази светлина — като нещо странно, реликва от отминали времена, ненужна, но все пак интересна като оцелял документ от миналото.

Зед, подобно на Ричард, никога не пренебрегваше каквото и да било знание. Той го трупаше, систематизираше го в ума си, в случай че му се наложи някога да го ползва. Когато се затрудняваше при търсенето на някакъв отговор, той проверяваше паметта си за забравена информация, помещаваща се в някой прашен ъгъл на ума му.

Ричард правеше същото. Веднъж придобитото знание си оставаше в неговия арсенал. Това му помагаше да свързва нещата по нови начини, да намира нови, изненадващи решения, които често бяха предизвикателство към практиката да се придържаш към стари и утвърдени пътища.

Много хора приемаха този начин на мислене, особено що се отнася до магиите, като нещо, намиращо се в опасна близост до ереста.

Ничи оцени истинската стойност на този подход. Истинските отговори на проблемите идваха именно от този вид мисловен процес, този вид логика и търсене на основания — всички здраво стъпили на познанието. Това беше същината на Търсача, основата на онова, което той правеше в търсене на истината. Това бе и едно от основните качества на Ричард, което така очароваше Ничи. Той беше ученик без формално образование, който беше способен интуитивно да схване най-сложните решения по начин, недостъпен за никого другиго.

Зед се наведе напред, придръпвайки Ничи със себе си.

— Погледни насам. Виждаш ли това? Разпознаваш ли го?

— Частта, която не се обръща наопаки ? — Ничи поклати глава. — Не. Но какво е?

— Това е заразата, оставена от Хармониите. Разпознах го. Това е паякът в мрежата от магии. Ничи се изправи.

— Това доказва правотата на Ричард.

— Момчето го е разбрало правилно — съгласи се Зед. — Не разбирам как, но го е установил с голяма точност. Веднъж изолирано по този начин, аз разпознавам разложението, причинено от Хармониите, така както разпознавам червеникавокафявата кора на ръждата. Той е успял да разчете езика на линиите и е бил прав. Магията е заразена. А източникът на заразата са Хармониите. Това е механизмът, по който Хармониите разяждат и развалят магията. Ако са заразили това заклинание, то те са заразили и други магически създания по същия начин.

— Това ли е, което убива нощните дребосъчета? — попита Кара.

— Боя се, че нещата стоят така — каза й Зед. — Дъбовете около родните им места също са снабдени със защитна магия. Това, че дъбовете и дребосъчетата измират едновременно, е подозрително и неестествено.

Ничи отиде до прозорците, загледана в слабите лъчи светлина, преминаващи през матовото стъкло.

— Магическите същества измират. Точно както предрече Ричард.

Той й липсваше така силно, че тъгата й премина през нея, сякаш самата сянка на смъртта почерни душата й. Струваше й се, че тя самата ще изсъхне и умре, ако не го намерят скоро. Чувстваше се така, като че ли не й бе останала повече надежда за оцеляване, ако няма възможност да го види, да види живота в неговите сиви очи.

— Зед, мислиш ли, че Ричард беше прав и за останалото? Мислиш ли, че тук наистина е имало дракони и ние всички сме забравили за съществуването на тези неща в нашия свят. Мислиш ли, че Ричард е прав и че светът, който познаваме, постепенно отмира, преминавайки в царството на легендите?

— Не знам, мила — въздъхна Зед. — Наистина не знам. Иска ми се да се надявам, че не е прав чак в такава степен, но преди много време се научих да не се обзалагам с Ричард.

Ничи се усмихна на себе си. Тя се бе научила на същото.