Призраци

Шеста глава

МАКАР ДА НЕ МОЖЕШЕ нито да се движи, нито да говори, Ничи следеше всяка дума, изговорена в стаята, макар гласовете да се чуваха глухи и далечни, сякаш идваха от откъснат свят, скрит зад зеленикав плащ.

Искаше й се да извика: „Послушайте го!“, но притисната плътно в сърцевината на калъпа, не можеше да издаде нито звук.

Повече от всичко на света копнееше да се освободи от ужасяващата плетеница от съкрушителна сила, която я бе обладала.

Досега не бе осъзнавала какво точно означава да градиш вътрешна перспектива — всъщност беше първата, която разбра това. Никой от присъстващите нямаше ни най-малка представа за какво се касае. Едва след като процесът бе пуснат в ход, Ничи установи, че вътрешната перспектива не е просто начин на детайлно разглеждане отвътре на една верификационна мрежа, както се бяха заблуждавали всички, а по-скоро средство, благодарение на което анализаторът има възможност сам да изпита случващото се. Вече беше твърде късно и тя нямаше как да каже на останалите, че усеща заклинанието, възпламенено вътре в тялото й. Онази част, която я обгръщаше, бе просто аурата на напластената в нея сила. Отначало това бе откровение, граничещо с божественото.

Но малко след като започна всичко, нещата се объркаха. Прекрасното видение се изроди в разтърсваща агония. Всяка следваща линия, която разсичаше пространството около нея, имаше своя вътрешна проекция, която сякаш пронизваше душата й.

В началото тя установи, че удоволствието е част от механизма, по който човек възприема разгръщащото се пред очите му заклинание. Така както удоволствието би могло да служи за утвърждаване на някои благотворни и полезни аспекти на живота, то спомогна и за разкриването на сложната природа на заклинанието в целия му блясък. Беше като да гледаш изумително красив изгрев или да опиташ вкусен сладкиш, да потънеш в погледа на любим човек и той да ти отвърне с взаимност. Или поне така си представяше тя, че ще се чувства, ако любимият отвърне на погледа й.

Наред с това тя установи още и че както и в живота, болката е показател за сериозни смущения.

Ничи никога не би предположила, че в миналото този метод се е използвал често за анализ на вътрешното функциониране на дадена магия — за преценка на нейното вътрешно състояние. Тя никога не би предположила сложността или дълбочината на онова, което би могъл да разкрие той. И нямаше ни най-малка представа колко боли, когато нещо във вътрешната структура на заклинанието се е объркало.

Запита се дали ако знаеше всичко това, пак би настоявала да го направи. Сигурно — стига да имаше и минимален шанс да се помогне на Ричард.

Точно в този миг обаче не я занимаваше нищо друго освен болката. Толкова силна болка не бе изпитвала никога в живота си. Дори самият пътешественик по сънищата не й бе причинявал подобно страдание. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за това как да избяга от агонията. Петното, разляно върху заклинанието, бе толкова огромно, че за нея нямаше никакво съмнение, че бъде ли засегната от него, ще пострада фатално.

Ричард им бе посочил мястото, откъдето нещата бяха започнали да се объркват. Беше им разкрил фундаменталната грешка. Заразата, скрита вътре в заклинанието, раздираше Ничи. Тя усещаше как животът й се процежда през ужасния външен кръг на Милостта. Милостта, начертана със собствената й кръв, се бе превърнала в неин живот и щеше да бъде нейната смърт.

За известен период от време Ничи обитаваше в два свята, нито един от които не бе напълно реален за нея. И макар все още да имаше досег със света на живите, усещаше как личността й бавно пълзи към мрачната бездна отвъд.

И през цялото време светът на живота около нея губеше по мъничко от жизнеността си.

Искаше й се да се отърси от всичко това, да се отпусне във вечността на несъществуването — само и само болката да спре.

Макар да не можеше да помръдне, Ничи виждаше всичко в стаята — не с очите, а с дарбата си. Физическите страдания не й пречеха да разпознае в екзотичната гледка необикновено преживяване. Дарбата отваряше пред нея способност едва ли не за всеобщ поглед. Виждаше повече, отколкото й позволяваха очите. Въпреки болката съзнаваше цялостното величие на всичко наоколо.

Оттатък мрежата от зеленикави линии Ричард оглеждаше едно подир друго слисаните лица на останалите.

— Какво ви става? Веднага трябва да я измъкнете оттам! Ан понечи да се впусне в подробни обяснения, но Зед й направи знак да замълчи. След като се увери, че тя няма да заговори, съсредоточи вниманието си обратно върху внука си.

От плетеницата се откъсна поредната ивица, която начерта пътека през пространството. Ничи имаше чувството, че пробождат душата й със затъпена игла; ивицата светлина прониза всяко кътче на съществото й и я привърза още по-здраво към мрака на смъртта. Едва съумя да остане в съзнание. В момента й се стори далеч по-приемливо да се предаде.

Зед вдигна ръка към нея.

— Не можем да го направим, Ричард. Тези неща си имат свой ход. Верификационната мрежа преминава през поредица връзки и по този начин разкрива информацията за себе си. Започне ли верификационният процес, е невъзможно да го спреш. Трябва да стигне до края и да затихне от само себе си.

Ничи знаеше, че за жалост наистина е така.

Ричард стисна дядо си за ръката.

— Още колко остава? — Разтърси стареца като парцалена кукла. — Колко време отнема този процес?

Зед отвори насила пръстите на Ричард, за да освободи ръката си.

— За пръв път се сблъскваме с подобно заклинание. Трудно е да се каже. Но като гледам колко е сложно, не ми се вярва да отнеме по-малко от три-четири часа. Досега мина вече час, така че остават още няколко часа до завършването на процеса.

Ничи знаеше, че няма да издържи още няколко часа. Оставаха й броени минути, докато заразата я погълне и я всмуче завинаги отвъд воала, в света на мъртвите.

Струваше й се странно животът й да приключи по този начин. Тъй неочаквано. Тъй безлично. Тъй безсмислено. най-малкото би й се искало, като ще умира, поне да помогне на Ричард, или да стане след като се изясни, че са постигнали нещо. Щеше й се смъртта й да означава нещо за него.

Ричард вдигна очи към нея.

— Няма да издържи толкова. Трябва веднага да я извадим оттук.

Преодоляла болката и агонията, тя се усмихна вътрешно. До последен дъх. Ричард щеше да се бори до последен дъх срещу смъртта.

— Ричард — подхвана Зед, — умът ми не го побира как е възможно да знаеш нещо такова. Не, не че не ти вярвам, но не можем просто ей така да прекъснем една верификационна мрежа.

— Но защо?

— Как да ти кажа — въздъхна Зед, — истината е там, че изобщо нямам представа дали е възможно, но дори да е, никой не знае как да го направи. Стандартният верификационен процес си изгражда един вид защита, която предпазва от външна намеса. А в случая става въпрос за нещо още по-сложно и объркано.

— Все едно да се опитваш да слезеш от коня, докато препуска в галоп покрай пропаст — обади се високият Пророк. — Първо трябва да изчакаш коня да намали и да спре, в противен случай скокът ще завърши със смърт.

Ричард се върна при масата и заразглежда трескаво светлинната мрежа. Ничи се запита дали той съзнава, че макар в известен смисъл структурата пред него да е осезаема, онова, което вижда, всъщност съществува предимно като аура, представляваща реалната сила, която бушува вътре в нея.

С пропълзяването на поредната нишка под невъзможен ъгъл Ничи ахна вътрешно. Усети как бавно се раздира някаква жизненоважна част от съществото й. Болката я прониза до мозъка на костите. Видя как стаята се обгръща в мрак и разбра, че погледът й прониква в друг свят — в онзи тъмен свят, където болката щеше да секне.

Позволи си бавно да отплува към този свят. И в следващия миг различи нещо сред сенките на отвъдния свят. Стегна се и се отдръпна от мрачния ръб на смъртта. От тъмните сенки се взираха две искрящи очи, сякаш горящи въглени. Зловещият и злонамерен пламнал поглед бе фиксиран върху Ричард. Ничи направи отчаян опит да го предупреди. Сърцето й щеше да се пръсне от мъка, че не успя да стори нищо.

— Вижте — пророни Ричард, облещен насреща й, — по бузата й се изтърколи сълза.

— Сигурно защото не мига — поклати тъжно глава Ан.

Ричард сви безпомощно юмруци и закрачи около масата, като продължаваше да се мъчи да разгадае смисъла на линиите.

— Трябва да намерим начин да прекратим всичко това. Не може да няма вариант.

Дядо му внимателно отпусна ръка на рамото му.

— Кълна ти се, Ричард, ако можех, щях да изпълня желанието ти, но не ми е известен начин за прекратяване на верификационна мрежа. Пък и наистина не мога да разбера защо си толкова притеснен? Какво според теб заразява заклинанието?

Вниманието на Ничи бе съсредоточено върху съществото, което надничаше от отвъдния свят. При всяко блясване на светкавица, която озаряваше стаята, то като че ли изчезваше. Тя успяваше да го види едва след като в стаята отново се възцаряваше тъмнина.

Ричард остави линиите и съсредоточи вниманието си върху лицето на Ничи. Нейното единствено желание бе той да се протегне и да я изтръгне от агонията на заклинанието, приковало я към смъртоносната магия, но в същото време съзнаваше, че това е невъзможно. В този момент бе готова доброволно да пожертва живота си за един миг в неговите обятия.

— Хармониите — пророни примирено Ричард.

Ан забели очи. Натан въздъхна с облекчение, сякаш внезапно осъзнал, че всичко е плод на въображението на Ричард.

— Хармониите ли? — повдигна вежди Зед. — Ричард, боя се, че този път си на грешна следа. Това е просто невъзможно. Хармониите принадлежат към отвъдния свят. И макар много да им се ще да проникнат в нашия свят, няма как да стане. Те завинаги ще си останат в отвъдния.

— Знам прекрасно какво представляват Хармониите — прошепна едва чуто Ричард. — Калан ги освободи. Освободи ги, за да ми спаси живота.

— Няма начин да знае как да направи подобно нещо.

— Натан й каза всичко, каза й имената им: Реечани, Сентроси, Васи. Вода, огън, въздух. Единственият начин Калан да ми спаси живота бе като ги призове по имена. Направи го в момент на отчаяние.

Натан зяпна в изненада, но не възрази на думите му. Ан хвърли подозрителен поглед на Пророка.

— Ричард — разпери ръце Зед, — Калан може да е повярвала, че ги призовава, но мога да те уверя, че това е изключително сложно нещо. Освен това, ако Хармониите бяха освободени в нашия свят, щяхме да разберем. Така че по този въпрос можеш да бъдеш спокоен. Хармониите не са на свобода.

— Вече не са, вярно е — отвърна с мрачна категоричност Ричард, — защото аз ги прогоних обратно в отвъдния свят. Но Калан бе твърдо убедена, че като ги пусна в нашия свят, постави началото на унищожението на магията — каскадния ефект, както ти сам се изрази преди време.

Думите му свариха Зед неподготвен.

— Каскадният ефект… това може да си го чул само от мен. Ричард кимна, отдаден на спомените си.

— Калан се опита да ме убеди, че магията е белязана от присъствието на Хармониите и че прогонването им обратно в света на отвъдното не би могло да сложи край на това. Така и нямах възможност да разбера дали беше права или не. Е, вече се уверих. — Посочи към ужасяващото място пред Ничи — източникът на болката й, на агонията, на края й. — Ето го доказателството. Не Хармониите, а проблемите, съпътстващи присъствието им: заразяването на магията. Тази зараза плъзна по света. Тя изсмука силата на тази магия. Зарази лавинното заклинание и ще убие Ничи, ако не я измъкнем оттам.

В стаята притъмня още повече. Ничи едва виждаше през пелената на болката. Въпреки това успяваше да различи зловещите очи зад Ричард, скрити в сенките, които наблюдаваха зорко и чакаха. Тя бе единствената, която ги виждаше, която знаеше, че са притаени там, в призрачната ивица между двата свята.

Ричард изобщо нямаше да разбере откъде му е дошло. Ничи нямаше как да го предупреди. Усети как по бузата й се изтърколва още една сълза. Ричард, забелязал как сълзата се откъсва от брадичката й, се надвеси по-близо. С мълчалива упоритост проследи с пръст основните линии, поддържащите свръзки и основната схема на символа.

— Би трябвало да е възможно — настоя той.

Ан се огледа, но не каза нищо. Натан също наблюдаваше мълчаливо.

Зед запретна ръкавите върху кокалестите си ръце.

— Ричард, невъзможно е да затвориш традиционна верификационна мрежа, камо ли такава като тази.

— Напротив, не е невъзможно — сопна се Ричард. — Ето, погледни тук. най-напред трябва да се прекъсне тази линия.

— Да му се не види, момче, как да го направя! Заклинанието се предпазва само. Тази мрежа се захранва както от Субстрактивна, така и от Адитивна магия. Разполага с полета, изградени и от двете.

Ричард се втренчи в аленото лице на дядо си, после пак се съсредоточи върху плетеницата от линии. Вдигна глава към Ничи и внимателно пъхна ръка между нишките, докато докосна черната рокля на Ничи.

— Няма да позволя да те загубя — прошепна й. Това бяха най-милите думи, които бе чувала в живота си, макар да знаеше, че той няма как да изпълни обещанието си.

Щом пръстите му докоснаха роклята й, двуизмерните форми станаха триизмерни и заприличаха повече на трънак, отколкото на заклинание.

Ничи имаше чувството, че той я прободе с остър нож. С усилие остана в съзнание. Съсредоточи се върху искрящите в тъмното очи. Трябваше да намери начин да предупреди Ричард.

Ръката му трепна. Той внимателно я издърпа обратно. Изображението отново стана двуизмерно.

Ако можеше да диша, Ничи би въздъхнала с облекчение.

— Видяхте ли това? — попита той.

— Определено — кимна Зед. Ричард го изгледа през рамо.

— Така ли би трябвало да стане? — Не.

— И аз така предполагах. Би трябвало да е инертно, но биологичната променлива, която го заразява, е променила характера на заклинанието гостоприемник.

Зед потъна в размисъл и на лицето му се изписа загриженост.

— На мен ми се вижда доста очевидно, че това, което се случва, променя начина на действие на заклинанието.

— Още по-лошо — кимна Ричард. — Става въпрос за произволна променлива. Заразата, причинена от присъствието на Хармониите в този свят, е биологична — тя се развива. Вероятно по такъв начин, че може да атакува различни видове магия. Това заклинание несъмнено ще продължи да мутира. Вероятно няма начин да се предвиди как би могло да се промени, но по това, което се вижда дотук, изглежда, че само ще става по-опасно. Като че ли лавинният огън не беше достатъчно сериозен проблем, та сега нещата ще се усложнят още повече. Дори допускам, че е възможно всички, заразени от него, да изгубят част от паметта си, при това не само тази част, свързана с Калан.

— Какво те кара да мислиш така? — попита Зед.

— Ами виж само колко много спомени, свързани дори най-бегло с Калан, загубихте всички вие. Изгубените спомени биха могли да се превърнат в средство, чрез което заразата обхваща хората, докоснати от влиянието на лавинния огън.

Като че ли сам по себе си лавинният огън, пуснат да вилнее в света на живите, не представляваше достатъчно голяма опасност, че сега и това.

Ан едва сдържаше гнева си. Стисна зъби.

— Къде ги научи тия врели-некипели?

— Тихо! — смръщено я изгледа Зед.

— Казах ви, че разбирам от символи. Този е пълен хаос. Натан изгледа осветените от светкавицата прозорци. Щом стаята пак потъна в тъмнина, Ничи различи съществото, което ги наблюдаваше от света на мрака.

— И наистина вярваш, че по някакъв начин вредим на Ничи, така ли? — попита Зед.

— Убеден съм. Погледни тази извивка. Подобно нещо е смъртоносно дори без допълнителното пропукване ей там. Знам доста за изображенията, свързани със смъртта.

Зед изгледа Ричард строго.

— Настоявам да ми кажеш какво точно имаш предвид под „изображения, свързани със смъртта“.

— После. най-напред трябва да я измъкнем от тук по най-бързия начин.

Зед поклати примирено глава.

— Де да знаех как, Ричард. Повярвай ми, наистина бих искал, но както вече ти казах, нямам представа. Ако се опиташ да я измъкнеш, преди верификационната мрежа да е завършила цикъла си, Ничи със сигурност ще загине. Това поне ми е напълно ясно.

— Но защо?

— Защото животът й, така да се каже, е прекъснат. Не виждаш ли — тя не диша? Заклинанието около нея поддържа живота й вместо нея, докато мрежата извършва проверката. Би могло да се каже, че Ничи се е превърнала в част от самото заклинание. Изтръгнеш ли я от там, ще я откъснеш от механизма, който поддържа живота й.

Сърцето на Ничи потръпна. Тъкмо бе започнала да вярва на Ричард, да се надява, че той ще успее. Но не, беше невъзможно.

А искрящите очи през цялото време наблюдаваха. Тя ги различаваше съвсем ясно, спотаени в тъмните сенки край високата библиотека. Имаше чувството, че там стои човек, трансформиран в страховит звяр от жили и възлести мускули. Очите му сияеха от тъмнината на самата смърт.

Това бе звярът, който преследваше Ричард. Звярът, изпратен от пътешественика по сънищата Джаганг.

Тя бе готова на всичко, за да му попречи да стигне до Ричард, но точно в момента не можеше да помръдне. С всяка следваща светла ивица биваше привързана все по-здраво и непоклатимо към съдбата си, биваше всмукана все по-надълбоко в тъмнината на вечността отвъд живота.

— Макар да е мутирало — продължи да разсъждава на глас Ричард, — все още има елементи, които го поддържат, докато расте.

— Ричард, верификационната мрежа подхранва сама себе си. Дори да мутира, както смяташ, няма начин да прекратим този процес.

— След като може да бъде спряна — пророни Ричард, — тя ще я освободи — и няма да се наложи да я изтръгваме, докато животът й е поддържан от заклинанието.

Зед поклати глава с въздишка, един вид, Ричард не бе разбрал и дума от онова, което му каза дядо му.

Ричард се вгледа в линиите за последен път, след което посегна рязко и вкара пръста си в един процеп преди заразената зона.

Ивицата светлина на това място угасна.

— Добри духове! — възкликна Натан и се приближи. Сянката направи крачка напред. Ничи вече виждаше зъбите на звяра.

Угасналата линия сякаш изсмука част от вътрешностите й. Ничи се вкопчи в живота си със зъби и нокти. Ако той наистина можеше да стори нещо, ако можеше да анулира заклинанието, тя трябваше да го предупреди.

Ако успееше да издържи толкова време.

Ричард дръпна пръста си. Линията пак грейна. Прониза Ничи като наострено копие. Светът затрептя.

— Видяхте ли?

Зед протегна ръка да повтори стореното от Ричард, но изохка от болка и дръпна пръста си, все едно че нещо го изгори.

— Защитена е от Субтрактивна магия — отбеляза Ан. Зед й хвърли убийствен поглед.

— Помниш ли щитовете в Двореца на пророците? — попита я Ричард. — Помниш ли, че можех да минавам през тях?

— Като си спомня, тръпки ме побиват — кимна Ан. Ричард пак се пресегна, този път по-бързичко, и пак блокира светлинната линия. Тя пак угасна.

Тогава Ричард постави пръста на другата си ръка в процеп преди угасналата линия. Тутакси угаснаха още няколко нишки. Той изтегли първия си пръст и го пъхна на друго ключово място, като постепенно започна да се придвижва по мрежата и да принуждава заклинанието да се дезактивира.

Угасналата линия се спусна покрай Ничи, претича през няколко кръстосани нишки, спусна се към вътрешността на плетеницата и премина под дъги, които потъмняха. Нишката, която Ричард угаси, престана да съществува в схемата и отсъствието й смути жизнеността на ритъма.

Ничи се удиви на реакцията на заклинанието в тялото си. Усещаше в детайли процеса на разпадането му, сякаш цвете прибра венчелистчетата си.

Благодарение на дарбата си тя пак видя как стаята затрептя, сякаш блесна светкавица, но този път знаеше, че не е светкавица. Искрящите очи следяха зорко ставащото вътре, сякаш също усещаха нестабилността в потока на силата, прекъснат от Ричард.

Нима само Ничи съзнаваше, че Ричард използва дарбата си, за да проникне в подобни полета? Слепи ли са другите? Като използваше дарбата си, той измъкваше звяра от отвъдния свят.

Навън блесна реална светкавица, последвана от гръмотевица. Стаята затрептя не само от блясъка, но и от освободената вътре в заклинанието енергия. Стената с многото прозорци ту блясваше ослепително, ту потъваше в мастиленочерен мрак.

Ничи имаше чувството, че и двата мощни прилива преминават с тътен право през нея. Направо не беше за вярване как е още жива. Единственият възможен отговор беше, че Ричард прекратява действието на заклинанието, без да го унищожава. Просто методично го обезсилваше, все едно духаше пламъка на редица фитили.

Съсредоточен в действията си, Ричард плъзна надолу другата си ръка и блокира поредната линия. Тя угасна със светкавично пробягване през сложната матрица.

Сянката на звяра започна да пристъпва от отвъдния свят, да се показва частично в света на живите, да прокарва с усилие ръцете си, изпробвайки здравината на новообразуваните си мускули. Челюстите се разтвориха, на светлината на лампата проблеснаха зъби.

Тъй като всички бяха съсредоточили погледите си върху линиите около Ничи, никой не забеляза. Блокирал една част от мрежата, Ричард внимателно пъхна пръст, за да продължи към предходната мрежа.

Цялата плетеница, загубила не само поддържащата си структура, но и целостта си, започна да се разпада. Ъглите се разгърнаха. Пресичащите се нишки се разделиха и увиснаха свободни. Други нишки се кръстосаха, при което заискриха ивици от бяла светлина, а те от своя страна причиниха угасването на още линии.

Внезапно останалата част от мрежата рухна, все едно завеса се стовари на земята. Ничи усети как мрежата от сила, която я обгръщаше, започва да се отпуска. Щом падащите линии светлина докосваха Милостта, мигом угасваха. Изчезваха за секунда.

Освободена от клопката си, Ничи се строполи върху масата и зяпна да си поеме дъх. Краката й бяха изгубили силата си и тя се прекатури през ръба на масата и полетя към земята.

Ричард успя да я подхване в последния момент. Тежестта на отпуснатото й тяло го принуди да подвие крак. Все пак успя да запази равновесие и като я пое в обятията си, не й позволи да се стовари върху каменния под.

Навън светкавиците побесняха, в стаята заискри на талази ослепителна светлина.

В този миг звярът — създание без душа, сътворено с една-едничка цел — се материализира напълно от света на мъртвите и скочи в света на живите.

За да се хвърли право към Ричард.