Призраци

Петдесет и първа глава

РЕЙЧЪЛ СЕДЕШЕ В ЖЕЛЯЗНАТА СИ КЛЕТКА замислена, разтревожена, озадачена какво ще стане с нея.

И тогава й хрумна нещо.

Внимателно и тихо, нищо, че в стаята нямаше никого и вратата беше затворена, тя се притисна плътно към вратата и постави око на процепа. Първо огледа наоколо, като се боеше да не би вещицата да я наблюдава отнякъде. Понякога Шеста я навестяваше нощем… в сънищата й. Ако сега тя се материализираше в центъра на стаята, Рейчъл изобщо нямаше да се стресне. Сред персонала на замъка се шушукаше много за странните неща, които започнаха да се случват след пристигането на тази жена.

Сега обаче стаята беше празна. Нямаше никого — никакви извисяващи се фигури в черни роби. Уверена, че е сама, Рейчъл се вторачи в катинара. Известно време се взираше, защото не беше сигурна дали да вярва на очите си.

Катинарът висеше на резето незаключен.

Рейчъл си спомни как Вайълет го натисна в момента, когато чу Шеста да чука на вратата, но явно в бързината не беше успяла да го щракне. Ако сега успееше да го извади от резето, щеше да отвори вратата. И да излезе.

Шеста беше отвела Вайълет в подземието. Двете си бяха отишли.

Рейчъл се опита да достигне през процепа до катинара и да го издърпа, но се оказа твърде далеч. Трябваше й пръчка или нещо подобно, за да го достигне. Претърси навсякъде кутията, в която спеше, но не откри нищо. Нищо подходящо. Извън клетката беше пълно с неща, които биха й свършили работа. Само че те си оставаха извън клетката.

Докато катинарът висеше на стоманената си скоба, стърчейки от дупката на халката, нямаше начин Рейчъл да отвори вратичката. Все едно да смята, че е заключен.

Тя се строполи обратно върху одеялото си, обезсърчена, изгубила надежда. Липсваше й Чейс. За известно време животът й бе протекъл като сън. Беше се сдобила със семейство, с прекрасен баща, който се грижеше за нея и я научи на толкова неща.

Рейчъл безцелно подръпваше свободния край на грубия конец, с който бяха обшити краищата на одеялото й. Чейс би се разочаровал, ако я видеше да се предава толкова лесно, да унива тъй бързо. Но какво да стори? В клетката й нямаше нищо, което би могла да използва, за да откачи катинара. Беше облечена в рокля, на краката си носеше ботуши. Ботушите й нямаше да могат да се проврат през процепа. Единственото друго нещо, с което разполагаше, беше спалната й завивка. Вайълет й беше взела всичко. Не й бе оставила нищо.

Докато дърпаше дебелия конец, разбрида голяма част от него. Погледът й попадна върху него и изведнъж й просветна.

Започна да дърпа конеца, да разпаря шевовете, издърпвайки колкото се може повече. Скоро разпра целия ръб на одеялото и се сдоби с доста дълъг конец. Сгъна го на две и го намота между дланта и крака си, като го усука в по-плътна нишка. Беше достатъчно дълъг, за да се прегъне на няколко ката, всичките пристегнати в яка връв. В единия край Рейчъл направи примка и се доближи до процепа.

Внимателно преметна връвта, като се опита да надене примката на катинара, за да може да го закачи и издърпа от резето. Звучеше много лесно, но на практика не беше. Връвта не бе достатъчно тежка, за да може да се хвърли точно. Рейчъл опита по няколко различни начина, но все не успяваше да уцели точното място или пък, ако сполучеше да мине над горния край на катинара, просто се плъзваше встрани. Връвта не искаше да падне откъм далечната страна и да закачи дръжката на катинара. Беше твърде лека, за да може да я метне лесно, и същевременно не достатъчно гъвкава, за да обримчи катинара в случаите, когато попадаше на необходимото място.

Все пак най-накрая успя да метне края на връвта така, че да впримчи катинара. Обаче краят увисна накриво, вместо да легне така, че Рейчъл да съумее да го промуши над отворената скоба.

Тя издърпа обратно връвта и я наплюнчи, след което опита отново. Мократа връв бе малко по-тежка. Така беше в състояние да хвърля по-прецизно. Ръката я заболя и се умори да опитва, защото трябваше да я усуква настрани, за да хвърля връвта. Това занимание й отне може би цялата сутрин. Връвта почна да съхне. Рейчъл я издърпа и пак я намокри в устата си, за да се накваси добре. Приближи се до цепнатината и я метна. Тя за пръв път се приземи над катинара. Примката на връвта беше точно под края на скобата.

Рейчъл замръзна. Беше по-близко до целта от всякога. Беше трудно да провре ръка през процепа и после да успее да погледне през оставащото тясно пространство. Обаче можеше да види, че ако дръпне, връвта ще се изплъзне и няма да се закачи на дръжката, там, където й бе необходимо.

Връвта, както беше мокра, полепваше по дългото резе, което хлопваше при заключване. Хрумна й една идея. Започна внимателно да усуква връвта между палеца и показалеца си. Връвта, прилепнала със слюнка към метала, се усука, полепвайки, докато краят й не се преметна през скобата. Рейчъл примигна втренчено. Изглежда, примката беше точно където трябва. Тя се уплаши да не мръдне, да не сбърка, да не пропилее шанса си, да не направи погрешна или недообмислена стъпка.

Чейс все й повтаряше, че трябва да използва главата си — първо да преценява, а после да действа според направената преценка.

Колкото и да преценяваше, примката беше точно там, където трябва. Ако дръпнеше и връвта останеше залепена със слюнката към дръжката на катинара, примката щеше да се закачи на края на резето. Сърцето й се сви. Усети, че се задъхва. Като затаи дъх, започна съвсем внимателно да издърпва връвта.

Плоският край на метала хвана примката. Ако дръпнеше прекалено силно, щеше просто да измъкне примката.

Тя наклони пръстите си, за да промени ъгъла на дърпане, да опита да нахлузи примката на края, вместо да допусне да се изплъзне.

Примката се затегна и се плъзна по дръжката на катинара. Не можеше да повярва на очите си. Внимателно, полека издърпа връвта нагоре и започна да измъква катинара от резето. Когато почти беше излязъл от металната халка, назъбеният край на езичето закачи халката. Рейчъл пробва да дръпне малко по-силно, но така, както беше закачен, катинарът само се наклони, вместо да излезе. Рейчъл се боеше да не дръпне прекалено силно. Боеше се да не скъса връвта.

Беше сгънала конеца няколко пъти, за да получи многопластова връв. Би трябвало да е доста здрава. Въпросът, на който не можеше да си отговори, беше колко здрава е всъщност и достатъчно здрава ли е, за да може да я дръпне по-силно. Тя отпусна малко тягата и спусна катинара по-ниско, после го разклати леко, опитвайки се да махне металната скоба от халката.

Внезапно катинарът изскокна от халката и падна. Увисна на връвта, клатейки се напред-назад под ръката на Рейчъл, която се подаваше през процепа.

Тя натисна вратичката, която се отвори със скърцане. С опакото на ръцете си Рейчъл избърса от бузите си сълзите на облекчение. Беше успяла да се освободи. Де да можеше Чейс да види какво беше постигнала.

Сега трябваше да избяга от замъка, преди Вайълет или Шеста да са се върнали. Рейчъл не знаеше дали Вайълет е наясно, че не е заключила катинара. Ако знаеше и го споменеше на Шеста, щяха де се върнат.

Незабавно се насочи към голямата врата, но после се сети нещо важно. Обърна се и изтича до бюрото в ъгъла. Свали извития му капак до позицията, в която го оставяше Вайълет, когато пишеше разпореждания кой трябва да бъде наказан или пратен на смърт. Рейчъл стисна златната дръжка на най-долното чекмедже в средата и го издърпа. Остави го встрани, после пъхна ръка навътре и затършува. Пръстите й напипаха метален предмет. Извади го. Беше ключ. Вайълет не го беше взела. Все още си беше там, където го държеше нощем.

Рейчъл си отдъхна, пусна ключа в ботуша си, после върна чекмеджето на мястото му и затвори капака на бюрото.

Отиде до клетката, в която спеше, затвори вратичката и закачи катинара на халката. Натисна катинара, докато щракне. Напъна го, за да се увери, че със сигурност е заключен — нещо, което Вайълет беше пропуснала. Ако някой влезеше в стаята, щеше да си помисли, че Рейчъл все още е на сигурно място, заключена в клетката си. Ако извади късмет, Шеста или Вайълет изобщо нямаше да погледнат вътре и тя щеше да има достатъчно време, за да избяга.

Изтича до голямата двукрила врата и открехна едва-едва едното крило, само колкото да надникне през процепа. Не видя никого в коридора. Измъкна се, като затвори тихо след себе си.

Огледа се още веднъж и се насочи към стълбището, след това се втурна нагоре, като внимаваше да вдига колкото се може по-малко шум. На горния етаж, във вестибюл с дървена ламперия и без прозорци, Рейчъл се отправи към стая, за която предполагаше, че е заключена. Лампите все още светеха. Държаха ги запалени през цялата нощ, в случай че на Кралицата й хрумне да отиде до стаята си за бижута. Тя забърза по коридора, като известно време подскача на един крак, пресягайки се да вземе ключа от ботуша си.

С ключ в ръката, Рейчъл стигна до вратата, която търсеше, и хвърли поглед през рамо. Чак тогава видя в далечината мъж, който приближаваше към нея по коридора. Беше един от икономите. Рейчъл го знаеше по физиономия, но не се сещаше за името му.

— Господарке Рейчъл? — възкликна той и я изгледа намръщено.

— Да, какво става? — кимна тя.

— Именно, какво става? — Той посочи с поглед стаята. Чейс я бе учил да прехвърля топката на хората, задаващи въпроси, на които тя не желаеше да отговаря. Също така й беше казал как да извърта подозренията, така че да изкара човека отсреща подозрителен. Край лагерния огън вечер двамата често играеха на тази игра. Тя разбра, че е време да използва уменията си. Само че този път не беше на игра. Беше въпрос на живот и смърт.

Навъси се колкото можа. Чейс я беше научил и на това.

Беше й казал да си представя, че някое момче се кани да я целуне.

— Ти как мислиш — какво става?

— Мисля, че се каните да влезете в стаята с бижутата на Кралицата — повдигна вежди онзи.

— А ти да не би да имаш намерение да ме ограбиш, докато нося на Кралицата бижутата, за които ме изпрати? Затова ли се спотайваш зад ъгъла и причакваш някого, когото са изпратили в стаята с бижутата на Кралицата? За да ги откраднеш?

— Спотайвам се… да ви ограбя… ама, не… разбира се, че не. Само искам да разбера…

— Искаш да разбереш? — Рейчъл вдигна ръце на хълбоците си. — Ти искаш да разбереш? Да не би ти да отговаряш за бижутата? Защо ти не отидеш да попиташ Кралица Вайълет това, което искаш да разбереш. Сигурна съм, че няма да възрази някакъв иконом да я разпитва. Може би ще нареди само да те бичуват, вместо да те обезглавят.

Изпълнявам нейна поръчка да й занеса нещо. Трябва ли да вземам със себе си стражи, за да охраняват мен и бижутата на Кралицата, докато й ги връча?

— Стражи ли? Не, разбира се…

— Тогава какво ти влиза на теб в работата? Тя се огледа, но не видя никого.

— Стража! — извика, но не много силно — Стража! Един крадец иска да вземе бижутата на Кралицата!

Онзи изпадна в паника, опита се да я накара да замълчи, но после заряза всичко и побягна, без да каже дума повече. Дори не се обърна. Рейчъл бързо отключи вратата, огледа за последен път коридора и се вмъкна вътре. Едва ли някой я беше чул, но не й се щеше да губи повече време от необходимото.

Хвърли само бегъл поглед на блестящата, лакирана стена, покрита с миниатюрни дървени чекмедженца. Сигурно имаше десетки чекмедженца, пълни с огърлици, гривни, брошки, диадеми и пръстени. Вместо това Рейчъл незабавно се насочи към изящния пиедестал от бял мрамор в противоположния ъгъл на помещението. Върху него някога бе стояла любимата вещ на Кралица Милена — кутия, украсена със скъпоценни камъни, около която тя се умилкваше при всяка възможност.

Сега на нейно място стоеше кутия, сякаш изтъкана от най-черните мисли на Пазителя. Беше толкова черна, че отрупаната със скъпоценни камъни стая изглеждаше най-обикновена на фона на нещо толкова злокобно.

Рейчъл мразеше да докосва инкрустираната кутия на Орден на Кралица Милена. Самата мисъл я караше да потръпне от отвращение.

Но се налагаше.

Съзнаваше, че трябва да побърза, ако иска да има някакъв шанс да се измъкне. Не се знаеше дали Вайълет ще си спомни, че желязната клетка в спалнята й е останала незаключена. Можеше да каже на Шеста или пък Шеста просто да прочете мислите й. Рейчъл подозираше, че вещицата е способна на такива неща. Ако разберяха, че Рейчъл не е заключена в клетката си, щяха да се върнат.

Рейчъл смъкна черната кутия от белия мраморен пиедестал и я натъпка в кожената чанта, която стоеше подпряна на стената. Това беше същата чанта, в която Самюъл донесе кутията на Шеста.

На път към вратата Рейчъл се спря пред високо огледало в дървена рамка. Тя мразеше да се оглежда, мразеше да гледа косата си, както бе настригана от Вайълет. Преди, когато живееше в замъка и беше компаньонка в игрите на принцеса Вайълет, на Рейчъл не й беше позволено да си пусне дълга коса, защото тя беше нищожество. Веднага щом Вайълет си върна Рейчъл, едно от първите неща, които направи, бе да вземе големи ножици и да накълца прекрасната дълга руса коса на Рейчъл. Сега наистина за първи път имаше възможността да се огледа внимателно, в детайли.

Избърса сълзите от бузите си.

Чейс й беше казвал, когато за първи път отиде при него, че ако иска да бъде негова дъщеря, трябва да си пусне дълга коса. През последните няколко години косата й порасна дълга и лъскава и Рейчъл се чувстваше достойна да бъде негова дъщеря. Сега изглеждаше по-различна от последния път, когато бе стояла в тази стая и се бе оглеждала в огледалото, докато помагаше на магьосник Гилер да открадне кутията със скъпоценните камъни на Орден. Чертите й сега бяха по-други, не толкова детински, не толкова сладки…

Дошло беше времето, когато влизаше в бандитската възраст, както я наричаше Чейс, преди да разцъфти с красотата на женствеността, което той й бе обещал, че един ден ще се случи. Този ден изглеждаше невъзможно далеч. Освен това без Чейс нямаше да има кой да я види как расте, нямаше кой да се интересува от нея.

Чейс беше мъртъв, а косата й — отново остригана. Вайълет не само я острига, но направо я накълца, така че сега от главата й висяха и стърчаха проскубани дебели и тънки кичури. Това й придаваше вид на оръфано псе, което е спало край бунището. Обаче имаше и нещо друго, което Рейчъл видя в огледалото. Тя видя жената, в която един ден щеше се превърне, жената, каквато Чейс й обеща, че ще стане.

Какво би си помислил Чейс, ако можеше да я види сега, с остриганата коса?

Рейчъл изтласка мислите си в задната част на съзнанието и метна кожената чанта на рамо. Открехна вратата само колкото да огледа коридора, сетне я отвори още малко, за да погледне и в другата посока. Все още нямаше никого. Светкавично излезе в коридора, затвори вратата и я заключи.

Тя помнеше коридорите и изходите на замъка така добре, както помнеше извивката на усмивката на Чейс, когато го разсмиваше, а той се опитваше да остане сериозен. най-много обичаше да го гледа как се смее, когато се опитваше да е строг с нея.

Хвана слугинското стълбище, за да избегне евентуална среща със стражи. Те обикаляха най-вече из главните коридори и на по-представителните места. Хората изпълняваха задълженията си без почивка. Никой от тях все още не бе разбрал, че има нова Кралица. Рейчъл нямаше представа как ще реагират. Знаеше, че хората мразят Вайълет, но в същото време се ужасяваха от Шеста.

Перачки, които си шушукаха с вързопи в ръце, се обърнаха да погледнат, когато Рейчъл притича покрай тях. Мъже, които снабдяваха кухнята с продукти, не й обърнаха никакво внимание. Тя не вдигна поглед към тях, за да не би да я попитат нещо.

Стигна до една врата, водеща към страничен коридор, който от своя страна извеждаше извън замъка. Зави зад ъгъла и се срещна лице в лице с двама стражи. Те носеха червени туники под ризниците и стискаха пики с проблясващи върхове. На коланите им висяха мечове.

Рейчъл веднага разбра, че няма да я пуснат, преди да разберат какво прави там и накъде се е запътила.

— Трябва да се махате! — изкрещя Рейчъл. — Бързо! — Обърна се и посочи зад себе си. — Войските на Императорския орден нахълтват в замъка. Хайде, обратно по този път!

Единият стисна пиката си с две ръце и се облегна на нея с цялата си тежест.

— Няма защо да се боим от тези мъже. Те са наши съюзници.

— Възнамеряват да обезглавят всички стражи на Кралицата! Чух командирът им да дава заповеди! Да се обезглавят всички — така каза! За да имало повече за тях. Войниците до един наизвадиха бойните си брадви. Казано им бе, че могат да задържат каквото вземат от обезглавените. Бързо! Идват! Спасявайте се!

Ченетата на двамата мъже увиснаха.

— Оттук — изкрещя Рейчъл и им посочи слугинското стълбище. — Няма да се сетят да погледнат там. Бързо! Аз ще предупредя останалите!

Мъжете кимнаха в знак на благодарност и хукнаха през вратата към слугинското стълбище. Щом изчезнаха, Рейчъл продължи да бяга. Тя използва изхода, по който минаваха слугите, когато отиваха в града, за да доставят необходимите за поддръжката на замъка неща. Имаше едри войници — мъже, чийто вид внушаваше страх, — които патрулираха навсякъде, но, изглежда, не безпокояха слугите, така че Рейчъл се натъкна на някакви дърводелци и премина покрай високото колело на ръчната им количка. Тя скри лице зад натрупаните дъски.

Войниците само от време на време обръщаха внимание на слугите, заети със задълженията си, като най-вече заглеждаха по-красивите жени. Рейчъл продължи да върви с наведена глава. С остриганата си коса не приличаше на нищо и никой от войниците не я спря.

Когато излезе извън голямата каменна стена, продължи да върви заедно със слугите, докато стигна до гората, която почти опираше в пътеката. Хвърли поглед през рамо и не видя никой от войниците да гледа към нея.

Чевръста като котка, Рейчъл се вмъкна сред дърветата. Веднага щом се озова сред гъстите борове, го обърна на бяг. Пое по еленовите пътечки през къпините, като гледаше да поддържа посока на запад или на север. Както тичаше, изведнъж я обзе паника, от която краката й се разтрепериха. Единственото, за което можеше да мисли, бе как да се махне. Това бе нейният шанс. Трябваше да тича.

Ако войниците на Императорския орден я хванеха на това място, знаеше, че ще попадне в беда. Не беше много сигурна какво точно ще й направят, но, общо взето, знаеше какво я чака. Чейс й бе предал този урок през една тъмна нощ край лагерния огън. Беше й разправил какво биха й сторили подобни мъже.

Беше й казал да не допуска да я хванат. Беше я предупредил, че ако се случи да я пленят, трябва да се бори по всякакъв начин. Обясни й, че не иска да я плаши, а само се надява да я предпази. Въпреки това тя се бе разплакала и се бе почувствала по-добре едва когато се прислони до рамото му.

Осъзна, че не носи нищо, с което да се бие. Всичките й ножове й бяха отнети. Защо не постъпи по-разумно и не прегледа набързо стаята на Вайълет за някои от ножовете си, преди да напусне замъка. Толкова бе нетърпелива да избяга, че изобщо не помисли за това. Поне да беше мина през кухните, докато беше долу, в слугинските помещения, и да грабне някой нож. Беше така заета да се поздравява заради успеха с връвта и задето се измъкна, че не й мина мисълта да се снабди с оръжие. Чейс вероятно така би се ядосал, че дори би възкръснал, за да я смъмри за несъобразителността й. Лицето й пламна от срам.

Спря се, забелязала на земята да лежи дебел клон. Вдигна го и опита здравината му. Изглеждаше стабилен. Замахна с него към една ела, при което се чу плътен звук. Беше малко по-тежък, отколкото й се искаше да мъкне, но поне нямаше да е с празни ръце.

Намали темпото и продължи да се придвижва, подтичвайки, като се стремеше замъкът да остане колкото се може по-далеч зад гърба й. Не знаеше дали ще открият липсата й веднага и нямаше представа дали Шеста може да я проследи, така както умееше какво ли не. Дали вещицата не би могла да се взре в съд с вода и да види къде се намира Рейчъл? Това я накара отново да се затича по-бързо.

В ранния следобед достигна до някакъв път. Стори й се, че води приблизително на север. Знаеше, че Ейдиндрил се пада натам. Не беше наясно дали е в състояние да стигне толкова далеч, но не се сещаше къде другаде може да отиде. Ако успееше да се върне в Кулата при Зед, той щеше да й помогне.

Така дълбоко бе потънала в мислите си, че дори не забеляза мъжа до момента, в който едва не се спъна в него. Вдигна поглед и видя, че е един от войниците на Императорския орден.

— А така, какво имаме тук? — възкликна онзи.

Щом посегна да я хване, тя замахна с всичка сила с тоягата и го удари през коленете. Той извика и падна на земята, като стискаше коляното си и ругаеше.

Рейчъл хукна презглава. Отново хвана еленовите пътеки и понеже беше по-дребна, й беше по-лесно да върви по тях, отколкото би било на едър мъж. Имаше чувството, че я преследва цяла група главорези, преминаващи с трясък през храстите. Чуваше отдалеч как мъжът, когото бе цапардосала, все още сипе ругатни и призоваваше другарите си да я хванат.

След като неочаквано излезе на едно сечище, задъхана и почти без сили, тя видя, че някакви мъже й препречват пътя. Скочиха едновременно към нея.

Тя свърна встрани и побягна. Изглежда, войниците я заобикаляха от всички страни. Изпадна в паника, без да знае как да им се изплъзне.

Чу как един от мъжете падна. Не се обърна да погледне, а продължи да бяга. Чу ново падане, кратък вик, който заглъхна. Зачуди се дали докато тичаха с бясна скорост, не пропадаха в дупки или просто си изкълчваха глезените, като се спъваха в пълзящи растения.

И друг мъж изохка. Тя се спря и се обърна само колкото да хвърли бърз поглед. Не беше падане, нито изкълчен глезен. Беше предсмъртен стон. Тя облещи очи в почуда. Още един изквича, все едно го колеха жив.

Рейчъл се озадачи в каква гора е попаднала и какви чудовища са пуснати в нея.

Тя се обърна и хукна. Хванеха ли я, нямаше никакъв шанс. Не знаеше какво точно става, но първо трябваше да се погрижи да не я хванат, в противен случай щяха да й прережат гърлото, задето ги бе вкарала в неприятности.

Изведнъж трима мъже се хвърлиха от храсталака с яростни викове. Чу се кратък писък и Рейчъл побягна с всички сили, обзета от страх. Обаче онези бяха с по-дълги крака и почти я настигаха.

Единият се закова на място. Рейчъл погледна през рамо и видя как онзи превива гръб, сякаш от болка. После мярна желязо, стърчащо от гърдите му. Другите двама се обърнаха, изненадващо нападнати в гръб.

Когато прободеният с меч тръгна да пада, Рейчъл остана с отворена уста пред гледката, която се откри зад него.

Беше Чейс в цялото си великолепие.

Тя не можеше да разбере какво става.

Двамата мъже го нападнаха. Чейс отвърна с бързи мощни удари, поваляйки и двамата на земята с такава лекота, все едно отстранява буболечки, но в същия миг от гората изскочиха още мъже. Тя видя неколцина здравеняци от Императорския орден, които атакуваха по-грамадния дори от тях граничен надзирател.

Рейчъл дотича обратно, когато Чейс започна битка с всички мъже едновременно. Щом уби един от едната си страна, онзи от другата му страна използва възможността да го нападне. Рейчъл му подкоси краката в гръб. Чейс се извърна и го прониза, а после посрещна ожесточената атака на цяла група мъже, всеки от които ръмжеше от усилие да повали този самотен здравеняк. Те стискаха зъби и пъхтяха, докато се мъчеха да хванат ръцете на Чейс, за да могат другите да го намушкат.

Рейчъл драпаше към тях с всички сили, но без резултат.

Когато един от мъжете падна мъртъв, тя грабна ножа от ножницата на колана му и начаса намушка в краката един, който се канеше да нападне Чейс в гръб. Той извика и се обърна. Чейс се справи с него за секунди.

Внезапно настана тишина, нарушена единствено от тежкото дишане на Рейчъл и Чейс. Другите лежаха мъртви.

Рейчъл стоеше втренчена в Чейс. Не можеше да повярва на очите си. Боеше се, че той може да изчезне като призрак.

Сведе поглед към нея и на лицето му се изписа типичната му прелестна усмивка.

— Чейс, какво правиш тук?

— Дойдох да проверя дали си добре.

— Добре ли? Бях пленница в замъка. Мислех те за мъртъв. Трябваше да се освободя. Защо толкова се забави?

— Не исках да ти проваля постижението — сви рамене той. — Не се ли чувстваш по-добре, че свърши всичко сама?

— Ами — обърка се тя, — малко помощ щеше да ми дойде добре.

— Така ли? — Той сякаш не обърна внимание на оплакванията й. — Както изглежда, справила си се.

— Но ти не знаеш. Беше ужасно. Заключиха ме пак в клетката, слагаха ми метална скоба на езика, за да не мога да говоря.

Чейс я изгледа въпросително.

— Жалко, че не си взела със себе си този катинар за език. Вижда ми се полезен уред.

Рейчъл се ухили и го прегърна през кръста. Когато го срещна за първи път, тя можеше да го прегръща само през крака, защото му стигаше само до там.

Наслаждаваше на приятното чувство едрата му ръка да лежи на гърба й. Изведнъж сякаш всичко на този свят си дойде на мястото.

— Мислех, че си умрял — пророни тя и се разрида. Той разроши остриганата й коса.

— Не бих ти причинил това, малката ми. Обещах ти да се грижа за теб и държа на думата си.

— Надявам се, че все още съм твоя дъщеря.

— Така мисля. Обаче косата ти е грозна. Ако искаш да останеш при мен, ще трябва да си я пуснеш дълга. Не можеш да продължаваш да я остригваш по този начин, ако искаш да си моя дъщеря. Казвал съм ти и преди.

Рейчъл се ухили през сълзи. Чейс беше жив.