Призраци

Тридесет и първа глава

НИЧИ ИЗСКОЧИ над живачната повърхност на Плъзгата. Тежката като олово течност се стичаше от косата и лицето й. От спокойната, мека тъмнина като че ли експлодираха цветове и светлина.

Дишай.

Максимално напрегната, Ничи побърза да изхвърли сребърната течност от дробовете си.

Дишай.

Нуждата надделя над страха и тя отчаяно пое въздух. Той прогори дробовете, сякаш вдиша киселинни изпарения.

Зави й се свят, имаше чувството, че ще повърне. Видя пред себе си някакво червено петно. Пристъпи вдървено напред сред гъстата течност и отново пое въздух. Успя да стигне до ръба на кладенеца и прехвърли ръка през каменния парапет на Плъзгата, за да се задържи. Започна да я обзема паника.

Една ръка сграбчи нейната. Ничи успя да се повдигне нагоре и да погледне през парапета. Протегна се и някой й помогна да прехвърли и двете си ръце навън. Червеното петно се оказа Кара.

— Къде е Господарят Рал?

Ничи примигна, срещнала втренчените в нея сини очи на Морещицата. Никога не беше предполагала, че синьото може да е толкова болезнено. Затвори очи и тръсна глава — все още се опитваше да проумее случилото се, да преодолее смута, който й внуши гласът на Кара, разтърсил я до мозъка на костите.

— Ричард…

Имаше чувството, че вътрешностите й се свиват в болезнен спазъм. Бе готова на всичко, за да му помогне.

— Ричард…

Кара изпъшка тежко от усилието да повдигне отпуснатото тяло на Ничи и да извлече торса й през парапета. Ничи, която се чувстваше като оцеляла корабокрушенка в бурно море, се плъзна навън, неспособна да направи нищо повече за собственото си избавление. Кара подложи коляно и прихвана Ничи, преди да се е ударила в камъка. Когато Морещицата я положи върху каменния под, Ничи събра всичките си сили и се повдигна върху разтрепераните си ръце. Изглежда още не беше успяла да възстанови силите си. Усещането, че не може да накара тялото си да й се подчинява, я плашеше. С голямо усилие успя най-после да се изправи и да седне, отпускайки се тежко върху парапета на кладенеца на Плъзгата. Все още едва успяваше да си поеме дъх. Болеше я навсякъде. Остана за малко подпряна на каменния парапет, като се опитваше да си възвърне силите.

Кара я хвана за яката и я разтърси.

— Ничи… къде е Господарят Рал?

Ничи примигна и се огледа, като се мъчеше да си обясни какво е станало. Още изпитваше силна болка. Тя й припомни за побоите, нанесени й от Джаганг, за това как усещаше болката като през мъгла. Но това не беше работа на императора. Беше болка от нещо, случило се в Плъзгата. За пръв път изпитваше болка, докато пътуваше в нея. Никога преди не беше имала болезнено преживяване.

— Къде е Господарят Рал!

Гласът на Морещицата проехтя из стаята. Ничи примигна от болка.

— Не знам. — Подпря лакти на коленете си и прекара пръсти през косата си, като се държеше с две ръце за главата. — Добри духове, не знам.

Кара се наведе над кладенеца толкова рязко и бързо, че Ничи се уплаши да не падне. Инстинктивно посегна да хване Морещицата за краката, убедена, че тя ще политне всеки момент — но Кара се задържа.

— Плъзга! — Викът на Кара разтърси пак древната, потънала в прах каменна стая. Ничи също беше развълнувана, но знаеше, че така няма да постигнат нищо.

Помъчи се да не обръща внимание на парещата болка в крайниците си и олюлявайки се, се изправи на крака. Чувството, че пред очите й всичко продължава да се върти, понамаля. Видя как разлетите очертания на лицето на Плъзгата изплуват над кладенеца върху лъскавата повърхност и се взират в тях.

— Къде е Господарят Рал? — попита Кара.

Плъзгата не й отговори. Гледаше Ничи.

— Не бива да правиш това, когато си в мен. — Зловещият глас отекна в стаята.

— Имаш предвид магията ли? — отгатна Ничи.

— Едва изтърпях силата ти, освободена в мен, но всъщност по-голямата опасност си остава за теб и за всеки друг, който пътува вътре по същото време. За нищо на света не бива да се опитваш да използваш способностите си, докато пътуваш. най-малкото, което може да ти се случи, е да ти прилошее. Но може да стане и много по-лошо. Опасно е за всички.

— Права е — рече поверително Кара. — Когато се опита да използваш магията си, изпитах болка като от Агиел. Краката ми още са като изтръпнали.

— Моите също — призна Ничи. — Но не можех просто да оставя звяра да сграбчи Ричард, без да се опитам да го защитя.

Почувствала се неловко, че е възможно някой да си помисли, че не е направила всичко по силите си, за да защити Ричард, Кара поклати глава.

— И аз бих направила същото, за да защитя господар Рал. Ти постъпи правилно. Все едно какво казва Плъзгата.

— Така е — рече Ничи. В този момент обаче не се тревожеше нито за себе си, нито за Кара. Обърна се към Плъзгата. — Къде е Ричард? Какво стана с него? Къде е той?

— Аз не мога…

Търпението на Кара, ако изобщо го имаше, се изчерпа. Тя посегна към Плъзгата, като че ли се канеше да я стисне за сребристия врат.

— Къде е!

Лицето се отдръпна, за да не може тя да го стигне. Ничи хвана Кара за наметалото, дръпна я назад и я изправи на пода до себе си. Гневното й лице беше придобило цвета на червеното й наметало.

— Плъзга, това е много важно — рече Ничи, като се опитваше да й говори сдържано. — Пътувахме с Ричард… искам да кажа, с Господаря Рал, твоя господар… когато бяхме нападнати. Затова се наложи да използвам силата си. Опитах се да го защитя. Този звяр е изключително опасен.

Гладкото сребърно лице се сгърчи от уплаха.

— Знам, той нарани и мен.

— Звярът те е наранил? — възкликна изумена Ничи.

Плъзгата кимна. Отраженията на стаята се огънаха и заплуваха в разкривени форми по гладката повърхност на изящното сребристо лице. Ничи изумена видя как от долните клепачи на Плъзгата се отронват блещукащи живачни сълзи, които се изтърколват по лъскавата повърхност на бузите й.

— Той ми причини болка. Не искаше да пътува. — Сребристата вежда се сбърчи в гримаса, която изразяваше не само мъка, но и възмущение. — Нямаше право да ме използва по този начин. Заболя ме.

Ничи и Кара се спогледаха.

Кара изглеждаше по-скоро изненадана, отколкото разтопена от съчувствие. В интерес на истината, в този момент Ничи се безпокоеше най-вече за Ричард — всичките й други грижи бяха останали на заден план.

— Плъзга, съжалявам — каза Ничи, но…

— Къде е той? — отново изрева Кара. — Просто ни кажи къде е Господарят Рал.

Плъзгата се поколеба.

— Никога не давам информация за другите, които са пътували в мен.

— Той не е обикновен пътник! — изкрещя разгневена Кара. — Той е Господарят Рал!

Плъзгата се отдръпна в най-далечния край на кладенеца си. Ничи вдигна ръка към Кара, призовавайки я да бъде малко по-сдържана и да замълчи за момент.

— Докато пътувахме заедно, бяхме нападнати от нещо зло. Ти го знаеш. — Ничи се постара да потисне заплахата в гласа си, макар да съзнаваше, че не й се удава много. Засилващата се в нея паника за Ричард й пречеше да мисли трезво… Към това се прибавяше и изричното предупреждение на Джебра да не оставят Ричард сам нито за миг. — Плъзга, това лошо нещо преследваше господаря ти, преследваше Ричард. Ние сме негови приятели… това също го знаеш. Той се нуждае от помощта ни.

— Господарят Рал може да е ранен — добави Кара. Ничи кимна в потвърждение на думите й.

— Трябва да стигнем до него.

В каменната стая настъпи болезнена тишина. Ничи продължаваше да се опитва да се адаптира към завръщането си от пътуването, все още правеше всичко възможно да потисне болката, която изпитваше. Същевременно се стараеше да реши какво да предприеме оттук нататък.

— Трябва да стигнем до Ричард — повтори тя.

Сребристото лице се понадигна, шията изплува над сребристата течност и се изпружи извън кладенеца. Плъзгата погледна озадачено Ничи.

— Искаш да пътуваш, така ли? Ничи едва сдържаше гнева си.

— Да. Точно така. Искаме да пътуваме.

Кара потвърди думите на Ничи, като посочи кладенеца.

— Да, точно така. Искаме да пътуваме.

— Повече няма да използвам магията си, докато съм в теб, обещавам. — Ничи махна с ръка на Плъзгата да се приближи.

— Искаме да пътуваме сега. Веднага.

Лицето на Плъзгата се проясни, като че ли да покаже, че им прощава.

— Ще ви достави удоволствие. Хайде, ще пътуваме. Ничи прехвърли коляно през парапета. Усети бодване в бедрата. Пренебрегна парещата болка в мускулите и крайниците си. Радваше се, че най-после успяха да накарат Плъзгата да им помогне, и то не като им каже къде е Ричард, а като ги заведе при него.

— Да, ще пътуваме — каза Ничи, все още задъхана. Плъзга проточи една ръка, която уви около кръста на Ничи, за да й помогне да се качи върху парапета.

— Хайде тогава. Къде искате да пътувате?

— Където е Господарят Рал. — Кара се покатери върху парапета и застана до Ничи. — Заведи ни при него — рече тя и се усмихна на Плъзгата — и ще останем доволни.

За момент Плъзгата се сепна и я погледна. Ръката се отдръпна и се стопи във вълнистата повърхност. Сребристото лице изведнъж стана непроницаемо, дори заплашително.

— Не мога да разкривам информация за други клиенти. Ничи стисна юмруци.

— Той не е просто клиент! Той е твой господар и е в беда! Той е наш приятел! Трябва да ни заведеш при него! Замисленото лице на Плъзгата се отдръпна.

— Не мога да направя такова нещо.

За момент Ничи и Кара останаха безмълвни и объркани, неспособни да измислят как да убедят Плъзгата да им съдейства. На Ничи й се искаше да крещи, да плаче или да употреби достатъчно магическа сила, за да накара Плъзгата да говори.

— Ако не ни помогнеш — подхвана накрая монотонно, — ще изпиташ по-силна болка от тази, която ти причини звярът. Аз ще се погрижа за това. Моля те, не ме принуждавай да прибягвам до тази мярка. Знаем, че искаш да защитиш Ричард. И ние искаме точно това.

Плъзгата я изгледа безмълвна, застинала като сребърна статуя — сякаш се опитваше да прецени сериозността на заплахата.

Кара притисна с пръсти слепоочията си.

— Все едно се мъчим да убедим кофа вода — прошепна тя. Ничи погледна заплашително Плъзгата.

— Закарай ни при Господаря си. Това е заповед.

— по-добре направи каквото ти казва — рече Кара, — защото когато тя приключи с теб, ще трябва да отговаряш пред мен.

Морещицата завъртя своя Агиел за по-голяма убедителност.

И веднага след това замръзна на мястото си, загледана в оръжието. Лицето й побледня. Дори ръцете й побеляха на фона на червената й кожена униформа.

Ничи се надвеси над нея и вдигна ръка на рамото й.

— Какво има?

Увисналата челюст на Кара най-после помръдна.

— Мъртъв е.

— За какво говориш?

Сините очи на Кара бяха пълни с неприкрита паника.

— Моят Агиел е мъртъв в ръката ми.

Ничи не можеше да разбере причината за покрусата в гласа на Морещицата. Това, че един Агиел е изгубил способността си да причинява болка, не й се струваше повод за паника. Въпреки това неприкритият ужас в очите на Морещицата зарази и нея.

— И какво може да означава това? — попита Ничи, страхувайки се от отговора.

Плъзгата ги наблюдаваше от най-далечния ъгъл на кладенеца.

— Силата на Агиела се крепи на връзката ни с Господаря Рал, тоест на неговата дарба. — Тя протегна оръжието като доказателство. — Щом Агиелът е мъртъв, значи това се отнася и за Господаря Рал.

— Чуй ме, ще използвам силата си, за да накарам Плъзгата да ни отведе при него. Само не прави прибързани заключения — каза Ничи. — Няма как да знаем…

— Той не е там.

— Къде?

— Където и да е. — Кара продължаваше да се взира в елегантното оръжие, което държеше в разтрепераните си пръсти. — Вече не чувствам връзката. — Сините й воднисти очи се втренчиха в Ничи. — Връзката винаги ни казва къде се намира Господарят Рал. Вече не я чувствам. Не знам къде е той. Той не е там. Никъде го няма.

Внезапно на Ничи й прилоша. Почувства, че ще припадне. Пръстите на ръцете и краката й изтръпнаха.

Обърна се към Плъзгата.

Тя си беше отишла.

Ничи се наведе през парапета и се взря в кладенеца. Долу в мрака забеляза слабо сребристо блещукане, но след миг и то изчезна, като остави след себе си пълна тъмнина.

Ничи се извърна към Кара и я сграбчи за рамото. Скочи от парапета и повлече Кара след себе си.

— Хайде. Знам кой може да ни каже къде е Ричард.