Призраци

Петдесет и шеста глава

КАЛАН СЕ СГУШИ в наметалото си, вървеше редом до императора. Бе станала негов неизменен, мълчалив придружител. Не по собствена воля, разбира се, а по принуда — независимо дали явна или прикрита. Нощем спеше на килима до леглото му — нещо като постоянно напомняне за това, къде ще се озове накрая. През деня не се отделяше и на крачка от него, все едно беше негово куче, което водеха на каишка. Нейната каишка обаче бе желязна яка, която я държеше в пълно подчинение.

Не можеше да си представи какво би могло да породи такава ненавист, какво може да е дало тласък на обсебилата го нужда да накаже нея за греховете, които приписваше на враговете си. Каквото и да бе сторил, за да си навлече тази омраза, той я заслужаваше.

Когато внезапен порив на режещия студен вятър премина през лагера, Калан скри едната страна на лицето си под мантията. Мъжете извръщаха лицата си от връхлитащите ги песъчинки, които вятърът носеше. Есента си отиваше бързо и съвсем скоро щеше да ги застигне зимата. Калан знаеше, че тя няма да бъде приятна навън в полето около обсаденото плато, на което се намираше Народният дворец, но също така знаеше, че с плячката пред очите си Джаганг нямаше да пропусне тази възможност за нищо на света. Ако имаше качество, с което да се слави, то това бе упоритостта.

Предполагаше се, че има още едно копие от „Книгата на преброените сенки“, скрито някъде в това плато, и Джаганг възнамеряваше да се сдобие с него.

В равнината Азрит строителството напредваше. Бе продължило през цялата есен и тя знаеше, че ще продължи и през зимата, ако е необходимо чак до пролетта, докато не бъде завършено започнатото. Разбира се, ако почвата под краката им не замръзне. Но Калан подозираше, че императорът има планове как да продължи дори и това да се случи — вероятно щяха да бъдат запалени огньове, ако е необходимо, за да се размразява пръстта. Калан предполагаше също така, че стига да е суха, земята пак ще може да се копае, макар и замръзнала.

Нямаше начин голямата вътрешна порта към платото да бъде пробита, а що се отнася до външния път, който водеше нагоре, беше установено, че е безсмислено да бъде атакуван от такъв огромен брой хора.

Но Джаганг намери разрешение на тази трудна ситуация.

Възнамеряваше да построи широк полегат път, по който армията му да достигне право до стените на двореца, кацнал отгоре на платото. Веднъж стигнали под стените, щяха да използват обсадни машини за разрушаването им. Но първо трябваше да се доберат до там.

И така, войската се зае със строителството на пътя. Той трябваше да е достатъчно широк и това се налагаше по две причини — и двете еднакво важни. Първо, така щяха да имат възможност да атакуват масирано, за да е трудно на защитниците да ги отблъснат. И второ, платото се издигаше над нивото на равнината Азрит. За да достигне пътят до тази височина, трябваше да има огромна основа, иначе цялата конструкция можеше да рухне. По тази причина се наложи първо да издигнат малка планина срещу платото и така да достигнат нужната височина. Замисълът беше наистина дързък.

Разстоянието, което делеше изходната точка от заветната цел, беше обезкуражаващо голямо. Заради височината на платото се наложи да предвидят пътя с достатъчно голяма дължина, за да се издига плавно и оборудването да може да бъде извозено безпрепятствено нагоре, до самите стени на Народния дворец.

В началото идеята изглеждаше налудничава и неосъществима, но е наистина поразително какво могат да постигнат милиони мъже, които нямат друга работа, и техният обхванат от бяс император, който изобщо не се интересуваше от тяхното състояние. Във всеки един момент от деня, а понякога и под светлината на факлите, дълги, виещи се като змии редици от хора носеха сандъци с пръст и камъни по посока на уголемяващата се рампа на пътя или пък изкопаваха могили с нов материал. Камъкът се смесваше с по-фината почва, за да я заздрави.

Почти целия наличен състав беше включен в начинанието. Въпреки че беше на пръв поглед непосилно, благодарение на усилията на толкова много хора резултатът постепенно започна да се забелязва. Пътят напредваше с всеки изминал ден. Разбира се, колкото по-високо отиваха, толкова повече време щеше да отнема строежът, тъй като се изискваха огромни количества строителен материал.

Калан виждаше нещо много показателно в това, че тази сган от мърляви войници се канеше да превземе с пръст изящния и красив мраморен комплекс. Това Сеше типично за философията на Ордена — да се ровиш в пръстта, за да разрушиш красотата, създадена от човешка ръка.

Калан нямаше представа колко дълго ще отнеме завършването на това начинание, но Джаганг нямаше намерение да се отказва, докато не доведе плана си до успешен край. Обичаше да повтаря на своите офицери, че краят се вижда, като очакваше от тях пълна отдаденост и жертвоготовност в името на благородната им цел. Решението му да срине последната крепост на свободата беше неумолимо.

Откъм периферията на императорските покои, докато наблюдаваше строежа, Калан видя да се задава вестоносец на кон. На юг тя можеше да види облака прах, съпровождащ приближаващия продоволствен керван. Следеше го от известно време, наблюдаваше как напредва и ето че първите каруци вече навлизаха в лагера.

Джаганг въздъхна с облекчение, щом видя, че керванът е тук. Армия от такъв мащаб имаше постоянна нужда от всякакви продоволствия, но най-вече от храна. В равнината Азрит войската нямаше откъде да си набавя храна — наблизо нямаше нито ферми, нито реколта, нито стада с добитък. Необходимо беше постоянното зареждане с продоволствия от Стария свят, за да може армията да оцелее и да издигне рампата на императора до небесата.

След като слезе от коня си, вестоносецът приближи и търпеливо зачака. най-накрая Джаганг махна на няколко офицери да приближат заедно с пристигналия мъж.

Онзи се поклони.

— Ваше превъзходителство, аз съпровождам продоволствията, които добрите хора от нашата родина са изпратили. Много от тях направиха жертви, само за да могат нашите достойни войски да победят врага.

— Няма съмнение, че продоволствията са ни необходими. Мъжете работят усилено и аз трябва да подхранвам силата им.

— Заедно с кервана пристигнаха и някои от отборите по Джа’Ла, които искат да се включат в турнирите с надеждата, че един ден ще имат късмета да се изправят срещу именития отбор на Ваше превъзходителство.

— Що за отбори са това? — попита Джаганг разсеяно, докато разглеждаше декларацията, която друг вестоносец му подаваше.

— Повечето са съставени от наши войници от различните дивизии. Един от отборите е на командира на кервана. За да попълни липсите в отбора си, той е събрал мъже от Новия свят по време на похода си на север. Надява се с тези попълнения в отбора си да успее да осигури един вълнуващ спектакъл за забава на Ваше превъзходителство.

Джаганг кимна, докато продължаваше да чете.

— Ще е полезно тези варвари да научат нещо от нас. Игрите Джа’Ла д’Джин са добър начин да приобщим и други хора към нашите обичаи и култура. Те отклоняват вниманието на обикновените хора от безплодното съществувание, което всички трябва да понасяме през този безсмислен живот.

— Да, Ваше превъзходителство — поклони се мъжът.

Джаганг най-накрая приключи с четенето и вдигна поглед.

— Дочух някои слухове за този отбор от пленници — дали е толкова добър, колкото ми го хвалят?

— Изглеждат костелив орех, Ваше превъзходителство. Победиха отбори, които никой друг не бе успявал да победи. Отначало всички приемаха това за чист късмет. Вече никой не го отдава на късмета. Те имат нападател, за когото се твърди, че е най-добрият, играл някога.

Джаганг изсумтя скептично.

— най-добрият нападател е в моя отбор.

Мъжът се извини с поклон.

— Да, Ваше превъзходителство. Разбира се.

— Какви вести ни носиш от родината? Мъжът се поколеба.

— Ваше превъзходителство, боя се, че трябва да ви съобщя някои тревожни новини. Докато товарехме кервана с продоволствия долу, в Стария свят, той беше нападнат и унищожен. Всички нови попълнения от войници, които трябваше да бъдат изпратени на север… бяха… Ваше превъзходителство, боя се, че те бяха убити. Главите им бяха набучени на колове покрай пътя. Редицата от колове се простираше от един опожарен град до съседния. Други, по-големи градове, както и гори и земеделски земи, също горят. Пожарите са мащабни и ако вятърът задуха в нашата посока, ще можем да усетим пушека дори толкова далеч на север. Трудно е да се установи какво точно се случва, но сигурни източници докладват, че нападенията са дело на войниците от Новия свят.

Джаганг погледна към Калан. Сигурно за да провери дали пак се усмихва. На нея не й беше необходимо да се усмихва. Можеше да запази каменно изражение на лицето, а вътрешно да ликува. Вътрешно сякаш приветстваше тези непознати мъже, които започваха да дразнят Джаганг с пораженията, които нанасяха.

Почти толкова пагубни, колкото пораженията, се оказваха и слуховете, плъзнали из лагера. Нападенията в родните им земи тревожеха мъжете, които винаги бяха вярвали, че Старият свят е не само неуязвим за такива атаки, но е и непобедим въобще. Когато слуховете започнаха да се разпространяват, внесоха смут сред мъжете. Джаганг вече беше екзекутирал не един от онези, които ги разпространяваха. Калан искрено се съмняваше, че екзекуциите ще успеят да сложат край на слуховете. Щом мълвата за случилото се нарушаваше спокойствието на войниците, Калан само можеше да си представи какъв страх е сковал жителите на Стария свят. Сега, когато армията им се бе отдалечила на север, воювайки за нови територии, тя си представяше, че в Стария свят хората са до голяма степен беззащитни.

— Вестите, Ваше превъзходителство, са, че тези мародери унищожават всичко по пътя си. Изгарят реколтите, избиват добитъка, унищожават мелниците, разбиват бентовете и потъпкват всеки, който полага благородни усилия да разпространява идеологията на Ордена.

Особено тежки са пораженията сред проповедниците и учителите, които внушават необходимостта да се правят жертви, за да бъдат смазани неверниците на север.

Външно Джаганг изглеждаше спокоен, но Калан, както и офицерите, които го наблюдаваха, знаеха, че отвътре кипи от ярост.

— Имате ли представа кой преследва нашите проповедници? Може би определена войскова част на врага?

Мъжът пак промърмори някакво извинение, после отговори на въпроса му.

— Ваше превъзходителство, съжалявам за това, което трябва да доложа — всички наши проповедници и братя от Ордена, които бяха убити, докато проповядваха законите на Създателя и постулатите на Ордена, ами… бяха им отрязани десните уши. На всички до един.

Лицето на Джаганг почервеня от гняв. Калан можеше да забележи как мускулите на челюстта му и слепоочията се изопнаха, докато скърцаше със зъби.

— Как мислите, дали са същите, които ни създаваха грижи, докато пътувахме към Средната земя, Ваше превъзходителство? — попита един от офицерите.

— Разбира се! — изрева Джаганг. — Искам да видя, че нещо се прави по този въпрос — изкрещя той на офицерите. — Ясно ли е?

— Тъй вярно — отвърнаха всички, като наведоха глави и останаха да стоят така.

— Искам да се сложи край на всичко това. Трябва да гарантираме безпрепятственото пристигане на керваните с продоволствия. Близо сме до великата победа, с която ще приключим тази война. Няма да позволя усилията ни да се провалят. Ясно ли е!

— Тъй вярно, Ваше превъзходителство — отговориха те в един глас, без да вдигат глави.

— Тогава залавяйте се за работа — всички!

След като те се разотидоха, за да се заемат със задълженията си, Джаганг се отправи навън, извън границите на своите покои. Калан усети болката от нашийника да я пронизва, подтиквайки я да го последва. Императорът мигновено бе наобиколен от въоръжената си стража.