Призраци

Двадесет и първа глава

РЕЙЧЪЛ ПРИСТЪПИ КОЛЕБЛИВО в мрачния вход. Видимостта прогресивно намаляваше. Не й се щеше да вижда рисунките по стените, но все още ги различаваше. През цялото време, докато вървеше из пещерата, се стараеше да не гледа странните сцени по стените. От някои от картините настръхна. Умът й не го побираше как е възможно някой да рисува такива потресаващи сцени на жестокост, но поне разбираше защо са ги скрили в пещера, а не са имали смелостта да ги покажат на дневна светлина.

Мъжът я блъсна неочаквано. Рейчъл политна напред и се просна по лице на земята. Вдиша дълбоко, за да напълни дробовете си с въздух след рязкото им изпразване. Изплю малко пръст и се надигна на ръце. Беше твърде ядосана, за да се разплаче.

Обърна се да го погледне през рамо и установи, че вместо да гледа нея, онзи е забил поглед в тъмнината, неспокойните му златисти очи святкаха, сякаш мисълта му бе отлетяла някъде надалеч и бе забравил напълно за присъствието й. Рейчъл хвърли поглед към светлината и се опита да прецени дали би могла да се измъкне покрай дългите му крака. Можеше да пробва да го финтира и да избяга в противоположната посока — сигурно щеше да се получи. Но пък той беше огромен в сравнение с нея и със сигурност бягаше по-бързо, особено сега, когато крачетата й бяха отекли от продължителното връзване. Ако обаче не й беше взел ножовете… И все пак, ако е достатъчно бърза, може би щеше да успее да му се измъкне.

Но преди да е понечила да пробва, онзи пак я забеляза. Сграбчи я за яката и я дръпна да стане, после я блъсна напред, още по-дълбоко в пастта на пещерата. Рейчъл политна и едва намери къде да стъпи между камънаците. Нещо пред нея се размърда и тя се закова на място.

— Виж ти, виж… — вряза се в тъмнината остър като бръснач глас. — Посетители.

Особено последната дума прозвуча като просъскване на змия.

По кожата на Рейчъл пропълзяха ледени тръпки, докато се взираше в тъмнината с облещени очи. Изобщо не й се мислеше на кого ли принадлежи този глас.

От мрака, сякаш направо от отвъдния свят, се материализира сянка, която се плъзна напред към приглушената светлина.

Само че сенките не се усмихват, каза си Рейчъл. Пред нея стоеше жена — висока жена в дълга черна роба. Дългата й чуплива коса също беше черна. За сметка на това кожата й беше толкова бяла, че лицето й сякаш се носеше като отделено в тъмнината. Напомни на Рейчъл на кожата на саламандър албинос, скрит под горския килим от листа денем, недокоснат от слънчева светлина. Всичко у нея — от грубата черна канава на роклята й, през пергаментовата й плът, изопната върху кокалчетата, до твърдата й коса — изглеждаше изсъхнало като опечен на слънцето труп.

Усмихваше се така, както Рейчъл си представяше, че би се усмихнал вълк, ако в леговището му най-неочаквано тупне вечеря.

Макар очите й да бяха сини, цветът им бе воднистобял като кожата й, така че едва ли не изглеждаше сляпа. Но се насочи право към Рейчъл, така че явно виждаше прекрасно не само на светло, ами по всяка вероятност и в пълен мрак.

— Дано поне да си струва — рече мъжът зад Рейчъл. — Малката кучка ме намушка в крака.

Рейчъл го стрелна с очи през рамо. Тя не знаеше името на мъжа. Той не си направи труда да й се представи. Откакто я плени, говореше съвсем малко, едва ли не сякаш тя беше не човек, а неодушевен предмет, който бе взел отнякъде. По същия начин би се отнасял и към чувал зърно, метнат през седлото.

— Ти уби Чейс — рече Рейчъл. — Заслужаваш много повече от едно намушкване.

— Кого си убил? — смръщи чело жената.

— Мъжа, който беше с нея.

— А, той ли. Значи си го убил? — Явно любопитството й бе събудено. — Сигурен ли си? Погреба ли го?

— Мисля, че е мъртъв. Хората не се възстановяват след такива рани. Заклинанието ме скри достатъчно добре, точно както ти ми обеща, така че той изобщо не ме забеляза. Нямах време за губене, за да тръгна да го закопавам, защото знаех, че искаш да се върна възможно най-бързо.

Тя се ухили широко. най-сетне се приближи и като протегна ръка, прокара кокалестите си пръсти през гъстата му коса. Призрачните й сини очи го огледаха най-внимателно.

— Много добре, Самюъл — изгука тя. — Чудесно. Самюъл приличаше на куче, почесано зад ушите.

— Благодаря, Господарке.

— Донесе ли и другото?

Той кимна енергично. На лицето му грейна усмивка. Може би заради особените му златисти очи Рейчъл го бе определила като студен човек, но усмивката скри истинската му същност. Сега й се стори доста по-симпатичен, макар че беше убедена, че за нея винаги ще си остане чудовище. Една топла усмивка едва ли щеше да промени стореното от него.

Настроението на Самюъл изведнъж се приповдигна. Рейчъл никога не го бе виждала толкова щастлив. Тъй като обаче през повечето време той я държеше вързана в чувал, завързан за седлото на коня, тя не можеше да е сигурна дали е бил в добро или лошо настроение. Пък и не я интересуваше.

Единственото й желание бе той да е мъртъв. Беше убил Чейс — най-хубавото нещо в целия й живот. Чейс беше най-прекрасният човек на света. Чейс я беше прибрал, след като тя избяга от кралица Милена, двореца в Тамаранг и онази ужасна принцеса Вайълет. Чейс обичаше Рейчъл и се грижеше за нея. Научи я да се грижи сама за себе си. Той имаше семейство, което обичаше и което се нуждаеше от него.

Чейс беше огромен здравеняк и толкова вещ в боравенето с оръжие, че на Рейчъл и през ум не й беше минавало, че е възможно някой да го надвие. Но Самюъл се бе появил като призрак и бе пронизал Чейс в съня му, беше го намушкал с прекрасния меч на Ричард, за който Рейчъл беше убедена, че не може да е на Самюъл. Направо не й се мислеше как се е сдобил с този меч и кого още е наранил с него.

Самюъл имаше вид на пълен идиот, стоеше, отпуснал ръце покрай тялото си, увесил рамене, докато жената прокарваше пръсти през косата му и му шепнеше успокоително в ухото. Струваше й се твърде нетипично за него. Дотогава Самюъл си бе давал вид на уверен в себе си човек. Бе давал на Рейчъл да разбере съвсем ясно, че той държи нещата в свои ръце. Винаги знаеше какво точно иска. В присъствието на тази жена обаче беше различен. Рейчъл едва ли не очакваше да го види с увиснал език и потекли лиги.

— Каза, че си донесъл и другото, Самюъл — изсъска тя.

— Да. — Той вдигна ръка към светлината. — На коня е.

— Ами не го оставяй навън — подкани го нетърпеливо жената, — върви и го донеси.

— Да, добре… ей сега. — Сякаш нетърпелив да изпълни желанието й, той хукна навън.

Рейчъл го изпрати с поглед как излезе от пещерата, проправяйки си път между камъните, сегиз-тогиз се подпираше с ръце на земята за равновесие, прелетя през смразяващите кръвта рисунки по стените и се отправи към изхода. Рейчъл забеляза по стените да пробягва светлина. Щом чу пращенето, разбра, че гори факла. Обърна се и видя от тъмнината да изплува друга фигура.

Рейчъл зяпна.

Беше принцеса Вайълет.

— Виж ти, виж, сирачето Рейчъл се върна при нас — рече Вайълет, докато поставяше факлата си в стойка на каменната стена, за да заеме мястото си до жената в черно.

Рейчъл имаше чувството, че очите й ще изскочат от орбитите си. Нямаше сили да затвори уста. Гласът й потъна в недрата на корема й.

— Ех, Вайълет, скъпа, струва ми се, че изкара акъла на бедното мъниче. Езика ли си глътна, малката?

Принцеса Вайълет бе тази, която си бе глътнала езика, но ето че пак говореше. Колкото и невероятно да изглеждаше, тя наистина говореше.

— Принцесо Вайълет…

Вайълет изопна гръб и разгърна широките си плещи. Беше станала двойно по-едра от последния път, когато се видяха. Изглеждаше по-масивна, по-възрастна.

— Кралица Вайълет.

— Кралица…? — Рейчъл примигна слисана. Усмивката на Вайълет би смразила и клада.

— Да, точно така. Кралица. Нали знаеш, майка ми беше убита, когато онзи Ричард избяга. Той го направи. Той е виновен за смъртта на майка ми, за смъртта на обичаната от всички нас предишна Кралица. Той ни донесе само море от скръб и ужасни мигове. — Въздъхна. — Но нещата се промениха. Сега Кралицата съм аз.

Рейчъл не можеше да повярва. Кралица. Струваше й се невъзможно. Но най-удивителното беше, че Вайълет, при положение че бе изгубила езика си, можеше отново да говори.

На устните на Вайълет се разля хладна усмивка.

— На колене пред твоята Кралица!

Рейчъл като че ли не я разбра. Ръката на Вайълет изскочи изневиделица и нанесе на Рейчъл толкова силен удар, че тя се строполи на земята.

— На колене пред твоята Кралица!

Писъкът на Вайълет отекна в тъмнината. Зяпнала от ужас и болка, Рейчъл вдигна ръка пред лицето си и се свлече на колене. Усети по брадичката й да се стича топла кръв. Вайълет беше станала много по-силна отпреди.

Болезнената плесница сякаш стовари отгоре й цялото й минало, сякаш всичко бе сън и тя пак извикваше наяве кошмара на предишния си живот. Пак беше съвсем сама, без Гилер, без Ричард, без Чейс — без никой, който да й помогне. Пак беше безпомощна пред Вайълет, сам-самичка на този свят.

Усмивката на Вайълет се беше изпарила. Докато Рейчъл бе коленичила пред нея, тя така присви очи, че Рейчъл преглътна.

— Той ме нападна. Тогава беше Търсач. Ричард ме нападна, причини ми болка без причина. — Вдигна юмруци на хълбоците си. — Ужасна болка. Нападна и нарани едно дете! Счупи ми челюстта. Разби ми зъбите. Нарани ми езика, точно както ми беше обещал. Останах няма. — Гласът й се сниши до ръмжене, от което кръвта на Рейчъл замръзна в жилите. — И това бе най-малкото, което изстрадах. — Вайълет си пое дъх, за да се успокои. Приглади с длани розовата си копринена рокля. — Съветниците на майка ми не можаха да направят абсолютно нищо. Станеше ли въпрос да се свърши нещо свястно, те бяха пълни некадърници. Предлагаха какви ли не помади и отвари и аромати и заклинания. Правеха жертвоприношения на добрите духове. Използваха пиявици и вендузи. Нищо не помогна. Майка ми бе погребана без мен. Защото бях в несвяст.

Дори звездите не можаха да кажат нищо за моето състояние и шансове за оцеляване. Съветниците само стояха отстрани и кършеха пръсти — и вероятно крояха заговори кой да отмъкне короната, след като умра. Подозирам, че ако се бях забавила, все щеше да се намери кой да ми помогне да отида при майка си. Чух ги как си шушукат, притеснени да не би да стана Кралица. — Вайълет си пое дъх, за да се успокои. — Насред кошмарните болки и страдания, насред мъката и агонията, докато бях обладана от страх, че някой ще дойде и ще ме убие, се появи Шеста и ме спаси. — Посочи жената до себе си. — Точно когато имах най-голяма нужда, Шеста дойде и ми помогна да спася короната и Тамаранг. В момент, когато всички бяха отвърнали глава от мен.

— Но… но вие не сте достатъчно възрастна, за да станете Кралица — заекна Рейчъл.

Разбра, че е допуснала грешка, още щом думите излязоха от устата й, преди да е имала време да ги осмисли. Вайълет замахна с другата си ръка и зашлеви Рейчъл и по другата буза. После я сграбчи за косата и грубо я дръпна да застане на колене. С едната си ръка Рейчъл прикри пулсиращата си буза, докато с другата изтри кръвта от устните си.

Вайълет сви рамене, без да обръща внимание на болката и кръвта, които бе предизвикала.

— Грешиш, през последните няколко години пораснах достатъчно. Вече не съм онова дете, което си спомняш от времето, докато живееше в двореца и се радваше на нашата щедрост и добрина.

Рейчъл не беше на мнение, че Вайълет е пораснала достатъчно, за да бъде Кралица, но бе достатъчно умна, че да не повтори грешката си. Освен това не би нарекла робството си и отношението, което получаваше, „добрина“.

— Шеста ми помогна да се възстановя. Тя ме спаси.

Рейчъл се вгледа в бледото усмихнато лице.

— Предложих й услугите си. Вайълет ме прие в двореца. Съветниците на майка й определено не си вършеха работата както подобава.

— Шеста използва силата си, за да излекува счупената ми и лошо инфектирана челюст. Бях доста поотслабнала, понеже единствената ми храна бе само рядък бульон. Благодарение на Шеста постепенно започнах пак да се храня и възвърнах силите си. Пораснаха ми нови зъби. Не бях чувала на някого да са му поникнали трети зъби, но ето че това се случи с мен.

Но колкото и да бях добре, все още не можех да говоря. И когато укрепнах достатъчно, Шеста използва удивителните си способности, за да направи така, че да ми израсте нов език. — Тя стисна ръцете си в юмруци. — Защото бях изгубила езика си заради Търсача.

— Заради предишния Търсач — поправи я тихо Шеста. Вайълет кимна утвърдително, вече доста поуспокоена.

Усмивката се върна на пухкавото й лице. Рейчъл познаваше добре тази усмивка.

— А ето че сега и ти си тук. — В тона й се долавяше недвусмислена заплаха.

— Ами другите? — попита Рейчъл в опит да печели време. — Какво стана със съветниците на Кралицата.

— Аз съм Кралицата! — Явно, наред с всичко останало, избухливостта на Вайълет също бе набъбнала.

Шеста лекичко я докосна по гърба, при което Вайълет се извърна и я погледна с усмивка. Пак си пое дъх, за да се успокои, все едно някой й бе казал да внимава с обноските. най-сетне отговори на въпроса на Рейчъл.

— Съветниците на майка ми не са ми нужни. Те и бездруго бяха напълно безполезни. Сега тази роля изпълнява Шеста, при това доста по-добре от онези глупаци. Все пак никой от тях не би могъл да ми даде нов език, нали така?

Рейчъл погледна Шеста. Вълчата усмивка пак беше на устните на жената. Призрачните сини очи сякаш надзъртаха право в разголената душа на Рейчъл.

— Подобно нещо е далеч над възможностите им — рече онази с тих глас, в който се долавяше тежест и авторитет. — За мен обаче нямаше никакъв проблем.

Рейчъл се запита дали Вайълет е заповядала съветниците на майка й да бъдат екзекутирани. Докато Рейчъл живееше в двореца, принцеса Вайълет, застанала до майка си, правеше първите си стъпки в издаването на смъртни присъди. Днес, когато вече беше Кралица, при това със съветничка като Шеста до себе си, едва ли имаше граници за прищевките й.

— Шеста ми върна езика. Върна ми гласа. Търсачът се заблуждаваше, че ми е отнел всичко това, но ето че аз си го върнах. Тамаранг е в сигурни ръце под мое ръководство.

Ако не знаеше съвсем точно какви последствия би имало това за нея, Рейчъл би се изсмяла при мисълта, че Вайълет е станала Кралица. Рейчъл бе живяла в двореца в Тамаранг като компаньонка на Вайълет, но на практика това означаваше нейна лична робиня. Майката на Вайълет, Кралица Милена, бе взела Рейчъл от едно сиропиталище с идеята дъщеря й Вайълет да има върху кого да се учи; да разполага с някой по-слаб до себе си, когото лесно може да тормози и обижда.

Рейчъл не само че избяга, ами и взе със себе си безценната кутия но Орден, която беше у Кралица Милена, за да я предаде впоследствие на Ричард, Зед и Чейс.

Това се случи преди доста време. Вайълет би трябвало да е в девическа възраст, макар че Рейчъл много-много не я биваше да познава кой колко е голям. Във всеки случай беше значително пораснала в сравнение с последния път, когато се видяха. Косата й беше още по-дълга. Тялото й беше наедряло. Лицето й бе станало обло като питка, но очичките й бяха останали все така мънички, чернички и пресметливи. Нямаше и следа от детинското й излъчване. Гръдта й се беше наляла, изглеждаше като истинска жена, току-що излязла от пубертета. Тя и бездруго беше по-голяма от Рейчъл, но сега разликата в годините им изглеждаше значителна.

И въпреки всичко Рейчъл не я смяташе за достатъчно пораснала, че да носи корона на главата си.

Вайълет обаче беше Кралица.

Голите колене на Рейчъл, опрени в твърдия камък, я боляха неистово. Не посмя да помоли за разрешение да се изправи, но все пак не се стърпя и зададе въпрос.

— Вайълет…?

Пляс.

Вайълет я зашлеви изневиделица, явно бе очаквала извинение, не въпрос. На Рейчъл й се зави свят. Ударът беше толкова силен, че нищо чудно да й се бе разклатил зъб. Предпазливо опипа с език, за да провери дали не се е отворила дупка.

— Кралице Вайълет! — изръмжа Вайълет. — Не повтаряй тази грешка, че да не бъдеш подложена на мъчения като подстрекател към измяна.

— Да, Кралице Вайълет. — Рейчъл преглътна буцата на ужаса.

Вайълет се усмихна победоносно. Тя наистина беше Кралица.

Рейчъл знаеше, че Вайълет си пада само по най-изискани вещи, все едно дали става въпрос за пердета или за чинии; обичаше само най-красивите рокли и най-скъпите бижута. Държеше около нея всичко да е на ниво — и това Рейчъл го знаеше още от детските й години. Затова доста се учуди, че я вижда в пещера.

— Кралице Вайълет, какво правите на това ужасно място?

Вайълет я изгледа продължително, после тикна под носа на Рейчъл парче тебешир. — Това е моето наследство.

— Моля? — не разбра добре Рейчъл.

— Моят дар — сви рамене Вайълет. — Е, не точно дар, но нещо подобно. Как да ти кажа, аз произхождам от артистичен род. Нали си спомняш Джеймс? Дворцовият художник?

— Дето имаше само една ръка — кимна Рейчъл.

— Именно — провлачи Вайълет. — Беше доста дързък. Мислеше си, че само защото е роднина на Кралицата, ще му се разминат някои провинения. Но не позна.

— Роднина ли? — примигна Рейчъл.

— Далечен братовчед или нещо подобно. Имаше далечни родствени връзки с кралския род. Този изключителен ген носи уникална дарба за… художественост. Кралската фамилия на Тамаранг продължава да носи гена на тази древна дарба. Майка ми не притежаваше тази способност, но по тази кръвна линия явно я е предала на мен. По онова време обаче единственият, за когото знаехме, че притежава тази дарба, беше Джеймс. И така, той бе избран за дворцов художник в двора на майка ми — кралица Милена.

Търсачът, имам предвид предишният Търсач, Ричард, преди да създаде неприятностите, довели до убийството на майка ми, уби и Джеймс. Страната ни, за пръв път в историята, остана без своя художник, който да пази короната.

Тогава ние не знаехме, че всъщност този древен талант е запазен и у мен. — Посочи високата жена до себе си. — Но Шеста го забеляза и ми каза за удивителната ми способност. Оттогава ми помага да се науча да я използвам, напътства ме в моите… уроци по изкуство.

Мнозина не бяха съгласни аз да се възкача на трона — сред тях и някои от най-висшите сановници в двореца. За щастие обаче Шеста ми разкри техните тайни комплоти. — Вдигна тебешира пред лицето на Рейчъл. — Изменниците се намериха изобразени на тези стени. Погрижих се всички да разберат какво се случва с тях. Благодарение на това, както и с помощта и съветите на Шеста, аз се възкачих на трона. Вече никой не дръзва да ми се опълчи.

Някога, докато живееше в двореца, Рейчъл бе възприемала Вайълет като изключително опасна. Навремето обаче тя не бе и подозирала колко по-опасна може да стане тя. Обзе я чувство за съкрушителна безнадеждност.

Вайълет и Шеста чуха Самюъл да се връща и вдигнаха глави. Страхувайки се да не получи нов удар от Вайълет, Рейчъл реши да не гледа. Усети, че Самюъл приближава само по тежкото му дишане.

Вайълет вдигна ръка и даде знак на Рейчъл да се отстрани от пътя. Рейчъл незабавно се подчини, ужасно щастлива, че й се удава възможност да се отдалечи от плесницата на Вайълет.

Самюъл носеше кожена торба, завързана с шнур. Остави я внимателно на земята и я отвори. Погледна към Шеста. Тя го подкани с ръка да продължи.

Вътре явно имаше някаква кутия. Щом кутията се показа от торбата, Рейчъл видя, че е черна като смъртта. Имаше чувството, че всички ще бъдат всмукани в черната бездна на отвъдния свят.

С една ръка Самюъл вдигна страховитата вещ към Шеста. Тя се усмихна и протегна ръка.

— Както обещах — рече тя на Вайълет. — Представям ви кутията на Орден на Кралица Вайълет.

Рейчъл си спомни как Кралица Милена се отнасяше към този предмет със същото благоговение. Само дето сега кутията не беше обсипана със злато, сребро и скъпоценни камъни. От Зед Рейчъл знаеше, че истинската кутия на Орден се намира под всичките тези скъпоценности. Вероятно пред нея сега беше кутията, която е била скрита, докато Рейчъл я отмъкваше от двореца по заръка на магьосник Гилер.

Сега Гилер беше мъртъв, Ричард вече не притежаваше Меча на истината, а Рейчъл пак бе в лапите на Вайълет. А ето че Вайълет се сдоби и с безценната кутия на Орден, принадлежала някога на майка й.

— Виждаш ли, Рейчъл? — ухили се самодоволно Вайълет.

— За какво са ми онези дърти, безполезни съветници? Могат ли те да постигнат онова, което съм постигнала аз? За разлика от тези безволеви хора, с които си се събрала, аз винаги преследвам целите си докрай. Така се става Кралица.

Получих си обратно кутията на Орден. Върнах си и теб.

— Пак размаха тебешира. — И ще получа и Ричард, за да си понесе наказанието.

— Да сложим край на тази радостна среща — въздъхна Шеста. — Вие получихте онова, което искахте. Сега двамата със Самюъл трябва да обсъдим следващата му задача, а за вас е време за нов урок по изкуство.

— Да, урокът ми — усмихна се заговорнически Вайълет и изгледа гневно Рейчъл. — В двореца те чака желязна клетка. Което ме навежда на мисълта за наказанието ти.

— В такъв случай, аз да вървя, Кралице моя — сведе глава Шеста.

Вайълет я освободи с махване на ръка. Шеста подхвана Самюъл под мишница и двамата се отдалечиха. Той трябваше да внимава да не падне, докато стъпваше опипом върху камъните и между тях. Шеста като че се плъзгаше напред без никакви затруднения въпреки слабата светлина.

— Хайде — рече Вайълет с преднамерено жизнерадостен глас, от който Рейчъл тръпки я побиха. — Можеш да ме погледаш как рисувам.

Докато Вайълет вземаше факлата си, Рейчъл се изправи на разтрепераните си крака и тръгна след Кралицата си. Мъждукащият пламък осветяваше стените, покрити с безчет рисунки на ужасни сцени на изтезавани хора. По стените нямаше празно местенце, което да не е изрисувано с някоя грозна картина. Рейчъл изпитваше нужда да е с Чейс, липсваше й неговата увереност, усмивката му, с която я насърчаваше, бащинската му ръка на рамото й. Толкова го обичаше. А Самюъл го уби; уби всичките й надежди и мечти. Обладана от неизразима безнадеждност, тя потъна след Вайълет в тъмната паст на пещерата, още по-дълбоко в недрата на лудостта.