Призраци

Двадесет и пета глава

ДУМИТЕ НА РИЧАРД им подействаха като плесница.

— Тогава защо се бихме досега? — викна един разгневен офицер и обиколи с ръка другарите си. — От години водим тази война. Мнозина от другарите ни вече не са сред нас, защото пожертваха живота си, за да защитават каузата и близките си. Ако е нямало шанс за победа, ако в крайна сметка сме били обречени да загубим, тогава защо изобщо се бихме? Защо да вървим напред в тази борба.

— Точно в това е смисълът — усмихна се горчиво Ричард.

— Кой смисъл? — избоботи мъжът. — Ако хората не виждат никакъв шанс за победа, а са убедени, че ги чака само унищожение и смърт, започват да губят желанието си да се бият. Ако видят, че нямат възможност да разпространяват убежденията си, че ако се опитват да го сторят, ще ги сполети сигурна смърт, тогава те ще искат да забравят всичко свързано с тази война. — Личеше си как човекът се разпалва все повече с всяка следваща дума.Това важеше и за голяма част от другарите му. — Значи се опитвате да ни убедите да забравим тази война? Че не можем да победим волята на Ордена? Че след като това е невъзможно, изобщо не бива да влизаме в бой?

Ричард сключи ръце зад гърба си и вдигна решително брадичката си. Изчака, докато се увери, че всички го слушат с внимание.

— Не. Опитвам се да ви кажа, че искам да накараме хората от Стария свят да се почувстват по този начин.

Мъжете сбърчиха неразбиращо чела и започнаха да си шушукат.

— Джаганг е насочил армията си към Д’Хара — продължи Ричард. — Иска да се изправим един срещу друг на бойното поле. Защо? Защото е сигурен, че ще ни победи. И аз смятам така. И то е не защото си мисля, че ви липсва смелост, опит, сила или умения, а просто защото знам с каква огромна армия разполага той.

Известно време живях в Стария свят. Знам колко необятно е това място. Именно защото съм обиколил тук-там из Стария свят, имам лични впечатления за многочислеността на населението, за изобилието на добитък, реколта и всичко останало. Става дума за мащаби, каквито никой от вас не би могъл да си представи. Повярвайте ми — и аз не знаех за какво става въпрос, докато не се уверих с очите си.

Джаганг е събрал огромна войска от диваци, верни на своята кауза. Те са готови да смажат всеки и всичко, което дръзне да им се противопостави. Те жадуват да се превърнат в завоеватели и да разпространяват идеите си. Джаганг си е осигурил всичко, което от опит знае, че би му било от полза — дори в двойни количества. И за да е абсолютно сигурен, е удвоил всичко още веднъж.

Джаганг не изповядва погрешни морални закони на военното дело, като например да не използваш повече ресурси от тези, с които разполага противникът ти. Той не вярва в равния старт, когато става въпрос за смъртна битка. Балансът на силите не му е приоритет — и не би трябвало. Единственото, което го интересува, е да победи. Това е неговата цел.

За да я постигнат, войските му се опитват да ни принудят да се защитаваме от позицията, в която сме най-уязвими — да се бием на бойното поле, в класическа последна битка. Джаганг е съсредоточил всичките си усилия в тази посока, защото това се очаква от всички. Те искат да се изправим едни срещу други именно по този начин, защото знаят, че така нямаме никакъв шанс срещу многобройната им армия. Просто е невъзможно да излезем насреща им с равностойна на тяхната многочислена войска. Ще ни смажат.

После ще отпразнуват своя триумф — като че ли е имало изобщо някакво съмнение в победата, — като изпържат тестисите ви и организират пиянски оргии, където да изнасилват вашите жени, сестри и дъщери! — Ричард се надвеси напред и заби пръст в слепоочието си. — Помислете! Нима идеята за класическа битка дотолкова ви е заслепила, че сте забравили за какво всъщност се биете? Нима за вас е по-важно, че „така се е правило винаги“, а не се замисляте над причината, поради която сте принудени да го правите? Единствената причина да влезете в такава битка е за да извоювате победа над врага, да решите въпроса веднъж завинаги. Идеята за последна битка е подплатена от убеждението, че трябва да постъпите по този начин, понеже винаги се е правило по този начин.

Няма смисъл да робувате сляпо на тая идея. Помислете. Не се оставяйте на течението само защото вече сте се били по този начин преди. Не допускайте сами да паднете в гробовете си. Помислете… Помислете как бихте могли да постигнете целта си.

— Да не би да ви е хрумнала по-добра идея как да ги победим? — попита един младичък офицер. Той, както между впрочем и почти всички останали, изглеждаше искрено удивен.

Ричард си пое дълбоко дъх, за да се овладее. Сниши глас и огледа мрачните лица на войниците.

— Да — продължи след малко той. — Вместо да постъпим така, както всички очакват, и да се хвърлим презглава в последната битка, аз просто предлагам да ги унищожим. Та нали това в крайна сметка е основната цел на великата финална битка. Ако тя не може да постигне тази цел, значи трябва да намерим друг начин.

За разлика от онези, които се бият на страната на Ордена, никой от нас не изпитва необходимост да се пъчи с величавата победа на бойното поле. Тук изобщо не става въпрос за величие. Има само успех или провал. Провалът означава нова мрачна ера. Успехът — живот на свобода. Цивилизацията е на кантар. Нещата са много прости.

В тази битка на живот и смърт, в тази битка, в която става въпрос за физическото ни оцеляване срещу хора, чиято единствена движеща сила е желанието да ни унищожат, понеже според тях нямаме право да съществуваме, не можем да се ограничаваме до едно дефинирано бойно поле. Такава битка не се води на някакво избрано място, тя е в главите на хората, подклаждана от идеите, които ги мотивират.

Една победа на бойното поле няма да донесе нищо по-добро на нашите близки. За тях важното е да победим в борбата на идеи.

Генерал Мейферт най-сетне вдигна ръка, за да даде знак, че иска да каже нещо.

— Господарю Рал, ако не се изправим срещу тях на бойното поле, как предлагаш да осъществим целта си срещу враг, който сам ти определи като толкова многочислен, че чак е непобедим? В крайна сметка дори движещата сила да са убежденията, нали физически те разчитат на мечовете си.

Мъжете закимаха, доволни, че генералът им е задал въпроса, който интересува всички. Именно този въпрос очакваше и Ричард. Първата стъпка беше да ги убеди, че не могат да победят по традиционния начин. Беше време да им покаже кой път трябва да изберат.

Трополенето на дъжда по сенника се усилваше. Ричард, сключил ръце зад гърба си, огледа всички вперени в него лица.

— От вас се иска да станете светкавицата и гръмотевицата на свободата. Трябва да се превърнете в отмъщението, което ще залее това море от хора с покварени идеи, които не само са позволили злото да се настани в сърцата им, ами са започнали да го прокламират и защитават.

Трябва да се бием по нашите правила. Трябва да се бием заради истинската причина — не като две войски, които спорят за надмощие на своите идеи, а във война за бъдещето на човечеството.

В този смисъл това е война, на която Старият свят се е посветил изцяло. Те преследват разгорещено своята кауза. И вярват в онова, което правят. Смятат, че правото е на тяхна страна, убедени са, че действията им са дълбоко морални и че изпълняват волята на Създателя. Това им дава правото да убиват наред, за да определят правилата, по които ще живее човечеството оттук насетне.

Те влагат в тази война всичко — имущество, труд, благосъстояние, дори живота си. Техният народ — не само войниците — иска да ни покори и да ни наложи кредото си. Искат да ни превърнат в роби на своята вяра, каквито са те самите. Насърчават армията да издевателства над хората от Новия свят, за да наложи догмите си тук. Искат да ни спечелят за своята кауза и да ни накарат и ние да сме готови на саможертва, да живеем живота, който те са избрали за нас, да диктуват в какво ще вярват децата ни… Ако се наложи — чрез сила.

Всички, които вярват в постулатите на Ордена, които дават своя принос, насърчават, подкрепят и се молят тяхната армия да ни смаже, са част от тези усилия. Всеки от тези хора дава своя личен принос. Следователно обикновените цивилни граждани са наши врагове в не по-малка степен от войниците, които размахват мечовете си вместо тях. Именно те наострят мечовете им, като вливат в редиците им свежа сила от млади мъже и всичко, от което се нуждаят бойците, за да ни преследват — от храна до морална подкрепа и насъскване. — Ричард посочи на юг. — На практика тези хора, заради които тази война стана възможна, са вероятно същинският ни враг, тъй като всеки от тях е наш зложелател, който ни изпраща отдалеч своята омраза, който вярва, че злонамереността му ще остане безнаказана.

Плячкосаното от нас се превръща в награда за подкрепата на цивилното население. Робите биват изпращани в Стария свят, за да работят там, където с кръв и сълзи им се налага да приемат чуждата вяра.

Тези хора са избрали да вярват, избрали са да мислят, че имат права над нашия живот, избрали са да направят всичко необходимо, за да ни поробят. Би следвало да си понесат последиците за избора, особено при положение, че по този начин съсипват живота на хора, които не са им направили нищо лошо.

И какво ще направим, за да си понесат те последиците? — разпери ръце Ричард, после ги сви в юмруци. — Ще пренесем войната там, при хората, които я подкрепят и насърчават. Няма само нашите приятели, нашите близки, семействата ни да бъдат хвърлени в кървавия казан, подклаждан от населението на Стария свят. Техният живот също ще бъде застрашен.

Те гледат на това като на битка за бъдещето на човечеството. Възнамерявам да се погрижа наистина да е така. Искам да разберат съвсем ясно, че ако смятат да ни тъпчат и убиват поради каквито и да е причини, ще трябва да си понесат последствията.

От днес нататък започваме истинската война, тоталната война, безмилостната война. Няма да се ограничаваме от лишени от съдържание постулати за справедливост и честност. Нашата цел е да победим. Само така имаме шанс да оцелеем не само ние, но и нашите близки, свободата ни. Единственият ни морал оттук насетне ще бъде победата. Искам всеки, който поддържа Ордена, да си плати за това. И цената ще бъде тяхната съдба, тяхното бъдеще, техният живот.

Дойде време да се изправим срещу тези хора, водени единствено от хладна черна ярост в сърцата си. — Ричард вдигна юмрук. — Да ги превърнем на кървава пихтия!

Настъпи всеобщо мълчание, множеството си пое едновременно дъх, след което изригна мощен взрив от радостни възгласи, сякаш всички тайничко бяха вярвали, че нямат никакъв шанс за успех и че са обречени на смърт и провал, а ето че изведнъж се оказа, че има изход. най-сетне видяха шанс да спасят своите домове и семейства, да спасят бъдещето си.

Ричард ги остави известно време да се порадват, после вдигна ръка, за да ги усмири, и продължи:

— Армията на Ордена разчита на подкрепата на хората у дома. Войниците от Ордена знаят, че техните семейства, приятели и съседи са с тях. Те изпитват необходимост да поддържат връзка с близките си в Стария свят. От сега нататък искам да се погрижим единствените звуци, които войниците чуват от родината си, да са писъци от болка. Искам да знаят, че домовете им са изтърбушвани, градовете и селата — сравнявани със земята, реколтите им унищожавани, а любимите им оставяни без нищичко.

Орденът учи, че животът на този свят е само нищета и мизерия. Нека да бъде така. Разкъсайте тънкото було на цивилизацията, която те тъй яростно ненавиждат.

Ричард погледна Вирна и жените до нея — всичките Сестри на светлината.

— Те мразят магията — накарайте ги да изпитат ужас от нея. Те са на мнение, че хората, които владеят магията, трябва да бъдат унищожени — накарайте ги да се убедят, че това е невъзможно. Те искат да живеят в свят без магия — накарайте ги да си пожелаят никога повече да не ни гневят. Искат да завладяват нови територии — накарайте ги да копнеят само за едно: да се предадат.

Мрачният следобед бе разтърсен от нова мълния, по сенника заплющя силен дъжд. Ричард насочи вниманието си обратно върху мъжете. Щом и последните звуци на мълнията отшумяха, той продължи:

— За да постигнем целта си, трябва да разчитаме на координиран план, който да покрива всички аспекти на заплахата. Ето защо част от силите ни трябва да се заемат с нещо много важно: преследването и изтребването на керваните с храна. Те са от изключителна важност за оцеляването на Ордена. Така войниците не само получават нужните подкрепления. Тези кервани непрекъснато им осигуряват нужните количества храна, за да оцеляват. Ордите на Императорския орден плячкосват безогледно и наред, но това пак не е достатъчно, за да ги изхрани. Тяхната многочисленост си има и своите недостатъци. Трябва да ги лишим от провизиите, необходими им, за да изхранват тези многохилядни орди. Трябва да прекъснем тази важна връзка. Няма никакво значение от какво ще умрат войниците на Императорския орден — в бой или от глад. Важното е да са мъртви. Всеки вражески войник, загинал от глад, е един проблем по-малко за нас. Само това е важното.

После, попълненията, които идват от юг, са несравнимо по-уязвими, преди да са се влели в редиците на опитните, изпечени в битки воини, преди да са станали част от необятното море от хора. Те нямат нужната подготовка и са едва ли не сган от недорасляци, тръгнали да изнасилват и плячкосват. Покосете ги навреме, преди да са се качили на север и да са натрупали опит. На войската ще й бъде много по-трудно да си набавя нови попълнения, ако отрядите биват изтребвани още преди да са напуснали границите на родината си, преди да са започнали да избиват безпомощни чужденци. Още по-добре би било, ако насочите вниманието си към малки отряди, едва-що напуснали родните си градове. Пренесете войната там. Избийте ги, преди те да успеят да я пренесат при нас. Ако сред младежите тръгне слух, че запишат ли се за доброволци, няма да имат шанс да станат герои, няма да успеят да се докопат до плячката и младите пленнички, ако се погрижите да бъдат нападнати от нашите войници още преди да са се отдалечили от дома, когато никой не очаква нападение, ако не им се отвори възможност да се включат в безплодната последна битка, страстта им да участват във войната внезапно ще изстине. Ако не, те също ще умрат, преди да са имали шанса да се присъединят към войската на север. Гледката на разлагащите се пред прага на собствените им домове млади тела ще ни помогне да сломим духа на населението в Стария свят.

Ричард плъзна поглед по втренчените в него напрегнати лица.

— Идеята за последна битка ще умре тук и сега. Днес ние ще се изпарим яко дим. От днес нататък няма да съществува армия на Д’Харанската империя, която Императорският орден да може да увлече в последна битка и да унищожи. В крайна сметка те целят да направят точно това, за да лишат народа ни от нашата закрила, да останат близките ни сами и уязвими. Няма да го допуснем. От днес нататък тази война ще се води по нов начин — по нашите правила. Те ще бъдат внимателно обмислени и в крайна сметка ще ни донесат победа.

Искам всички в Стария свят да изпитват страх от вас, да виждат във ваше лице отмъстителни духове. От днес нататък вие ще се превърнете в призрака на д’харанските легиони.

Никой няма да знае местоположението ви. Никой няма да знае кога ще се втурнете в атака. Никой няма да знае къде ще нанесете следващия си удар. Но искам всички в Стария свят да осъзнаят без сянка на съмнение, че ще сте по петите им и ще ударите с такава мощ, че все едно самият отвъден свят се е отворил да ги погълне и унищожи. Искам да изпитват страх от д’харанските легиони, все едно вие сте самата смърт.

Те копнеят за смъртта, защото смятат, че тя е пътят към вечната слава в живота отвъд… Изпълнете желанието им.

Един офицер от последните редици се прокашля.

— Господарю Рал — подхвана той, — ще загинат много невинни хора. Ние няма да нападаме войници. Това означава, че ще загинат и много деца.

— Да, за жалост това е така, но не допускайте разумът ви да бъде замъглен или решимостта ви разколебана от такива измислени угризения. Орденът е отговорен за започването на една насилствена война срещу невинни хора, които не са им сторили нищо лошо — включително жени и деца. Нашата единствена задача е да сложим край на агресията по възможно най-бързия начин. Вярно е, че ще пострадат невинни хора, сред които и деца. Мнозина от тях ще умрат. Но какво друго ни остава. Да продължим да жертваме живота на своите сънародници от страх да не пострада някой невинен? Всички ние сме невинни. Нашите деца са невинни. Но ето че те страдат. Орденът покосява всички по пътя си, без да прави разлика дали са деца или не. Орденът ще превърне много от тези деца в чудовища. Ако Орденът спечели в крайна сметка, ще загинат много повече хора.

Нещо повече, ние не сме отговорни за живота на хората в Стария свят — за тях би трябвало да се грижи Орденът. Не ние започнахме тази война, не ние нападнахме първи — напротив, бяхме нападнати. Единствената ни разумна реакция е да сложим край на войната колкото се може по-бързо. И не виждам друг начин да го сторим. В края на краищата какво по-хуманно от това решение, след като по този начин жертвите ще бъдат най-малко.

Разбира се, когато е възможно, трябва да избягвате да наранявате невинни хора, но не това трябва да бъде водещият мотив в действията ви. Водещият ви мотив е да бъде прекратена тази война. За да го направим, трябва да ги обезкръвим, да не им дадем възможност да влязат във войната. Това е нашата задача като войници.

Ние защитаваме правото си на съществуване. Справим ли се, ще помогнем на безчет други да живеят на свобода. Но нямаме за цел да освобождаваме техния народ. Ако искат да живеят на свобода, могат да се присъединят към нас и да ни помогнат в нашите усилия. В интерес на истината, познавам хора в Стария свят, които са организирали бунтове срещу Ордена и са на наша страна в битката. Например един най-обикновен ковач на име Виктор и неговите приятели в Алтур’Ранг запалиха искрата на свободата в Стария свят и вече се бият редом с нас. Попаднете ли на такива хора, които копнеят да бъдат свободни, насърчавайте ги, възползвайте се от помощта им. Те сами ще се погрижат да опожарят градовете и селата си, за да изгорят в пламъците всички онези изверги, които посягат на живота им.

Каквото и да правите, никога не забравяйте, че целта ни е да попречим на Императорския орден да ни изтреби. За да го направим, трябва да ги накараме да изгубят волята си за борба. А за да стане това, трябва да пренесем войната при тях.

Скърбя за изгубените невинни жертви, но те са пряк резултат от аморалните действия на Ордена. Не е наша работа да жертваме живота си, за да предпазим техните близки. Не можем да носим отговорност за техния живот в тази битка, започната не от нас.

Имаме пълното право да защитаваме правото ни на съществуване. Не позволявайте на никого да ви убеждава в противното. Заплахата трябва да бъде унищожена. Всичко друго е просто проправяне на път към гроба.

Мъжете стояха мрачни и безмълвни под навеса, който ги предпазваше от проливния дъжд. Никой не намери подходящи аргументи, за да спори с Ричард. Отдавна водеха тази битка, в която бяха губещата страна. Бяха дали хиляди жертви. Разбираха, че вече не са им останали алтернативи.

Ричард вдигна ръка към капитан Зимер — млад здравеняк с волева брадичка, който стоеше, скръстил ръце пред мускулестите си гърди. Слушаше Ричард с цялото си внимание. След като Калан произведе генерал Мейферт в главнокомандващ Д’Харанската армия, Зимер застана начело на специалните части. Калан бе споделяла с Ричард, че капитан Зимер и хората му са много добри в работата си, че са опитни, издържат на напрежение и наред с това са неуморни, безстрашни и хладнокръвни в убиването. Гледки, от които повечето войници пребледняваха, извикваха усмивки на техните лица. Пак от Калан Ричард бе чувал, че тези момчета имат навика да колекционират уши от враговете си.

— Капитан Зимер, за теб имам специална задача.

Младежът му се усмихна заразително, отпусна ръце покрай тялото си и застана мирно.

— На вашите услуги, Господарю Рал.

— Наша приоритетна задача е да изтребваме всеки — всеки, — който разпространява учението на Ордена. Тези хора са източник на омраза, извор на порочни идеи, които тровят живота.

Братството на ордена си е поставило за цел завладяването на човешкия род и заразяването на всички хора с техните идеи.

Те насърчават унищожаването на всеки, който не приеме техните убеждения. Идеите на тези хора са искрата, от която пламват убийства. Ако не бяха тези учения, техните орди нямаше да върлуват по нашите земи и да избиват близките ни.

Орденът е змия, която се храни от техните убеждения, от техните идеи, от техните учения. Опашката на тази змия се простира чак до тук, а главата й е в Стария свят. От сега нататък вашата цел е да обезглавите змията. Убийте всеки, който разпространява идеите им. Чуете ли някой да чете лекция, на следващата сутрин искам трупът му да лежи насред площада и да стане абсолютно ясно на всички, че не е умрял от естествена смърт. Искам да се разчуе, че който разпространява ученията на Ордена, ще го сполети незабавна смърт.

Не ме интересува как ще бъдат убити — важното е да са мъртви. Мъртви, те няма да могат да разпространяват отровата и да разпалват страстите сред хората, които ги подтикват да ни унищожат. Това е вашата задача — да ги убивате. Колкото по-малко време ви отнеме да убиете един, толкова по-скоро ще стигнете и до останалите.

Само не забравяйте, че първосвещениците на Ордена притежават дарбата. Помнете също така, че макар да са магьосници, те също имат сърца, които изпомпват кръв във вените им. Стрелите ви ще ги убият по същия начин, по който биха убили всеки друг.

Знам го от опит, тъй като неотдавна за малко да бъда повален от стрела, изстреляна по мен от засада. — Ричард посочи двете жени до него. — За късмет, Кара и Ничи бяха с мен и ми спасиха живота. Мисълта ми беше, че колкото и да са силни, тези хора си имат слаби места. И вие можете да ги убиете.

Нали все повтаряте, че сте стомана срещу стомана, за да бъда аз магия срещу магия. В тази максима се съдържа фундаменталната истина, че магьосниците са уязвими и смъртни като всеки друг човек.

Уверен съм, че ще намерите начин да се справите с тях. Искам всеки, който проповядва идеите на Ордена, които сеят омраза, да намери смъртта си. Искам да стане напълно ясно, че никой няма да се спаси от съдбата си, понеже притежава дарбата. Вие и хората ви трябва да им го докажете.

В крайна сметка всичко опира до истината и заблудата — на кое от двете ще служи човешкият род. Те заблуждават с вяра в нереални неща, говорят за царства в други светове, за възмездия и награди, които ще получим, когато вече ни няма. Готови са да убиват, за да принудят хората да приемат техните убеждения.

Срещу това ние поставяме обещанието, че всеки, който ни навреди, ще си получи заслуженото. Трябва да удържим на думата си. Нашето обещание е самата истина. Провалим ли се в битката, човечеството ще потъне в една безкрайно дълга мрачна ера.

Ричард плъзна поглед по смълчаните мъже, и заговори кротко, но така, че всички да го чуват.

— Разчитам на опита и преценката на всеки един от вас, за да постигнем целите си. Ако видите нещо, което ви се стори, че може да им е от полза — унищожете го. Ако някой се опита да ви попречи — убийте го. Искам да изгорите до пепел реколтите им, домовете им, градовете и селата им. Искам да видя от тук как Старият свят гори. Не искам да остане тухла върху тухла. Искам Старият свят да претърпи такава разруха, че да не може повече да сее смърт и унищожение. Искам да прекършите волята им за борба. Искам да сломите духа им.

Уверен съм, че сте достатъчно изобретателни, за да намерите начин да осъществите всичко това. Не се ограничавайте само с това, което изредих. Намерете онова, което е ценно за тях, разберете какво им върши работа. Помислете как най-добре да изпълните новите си заповеди.

Вгледа се в очите на мъжете. Пред тях стояха задачи, каквито никой от тях не бе очаквал да получи.

— Няма да има последна битка с войската на Ордена. Няма да се изправим срещу тях по начина, по който искат. Вместо това ще ги вкараме в гроба по неочакван начин.

Офицерите вдигнаха юмруци към гърдите си.

— Ти получи своята конкретна задача — обърна се Ричард към капитан Зимер. — Бъдете безскрупулни. Отрежете им всички пътища. Нека смъртта бъде единствената им алтернатива. Убивайте светкавично, безкомпромисно и без капка милост.

— Благодаря ви, Господарю Рал — рече капитан Зимер, изпъчил гърди, — задето позволихте на мен и хората ми да отървем света от вредителите, които разпространяват тази отрова.

— Имам още една задача за вас.

— Да, Господарю Рал?

— Донесете ми ушите им.

Капитан Зимер се усмихна и вдигна юмрук към сърцето си.

— За тях няма да има нито милост, нито спасение, Господарю Рал. Ще ви донеса доказателствата.

Офицерите бързо свикнаха с новата цел и започнаха да се надпреварват един през друг да дават предложения за обекти, които трябва да бъдат унищожени, както и за конкретни начини, по които да стане. Ентусиазмът оживи лицата им, които до преди миг носеха дълбоките белези на тревогата и примирението, че ги очаква неизбежното. Сега Ричард видя блясък в погледите, въодушевление от намереното решение и радост, че краят е близо.

Мъжете предлагаха да се сипе сол върху нивите, да се отровят водоизточниците с разлагащи се трупове, да се унищожат бентове, да се изсекат овощни градини, да се изколи добитък и да се подпалят мелници. Ничи отхвърляше някои от предложенията, като обясняваше защо няма да са ефективни или че ще изискват твърде много усилия, след което предлагаше алтернативни варианти. Други идеи доразвиваше, за да станат още по-мащабни и унищожителни.

На Ричард едва не му прилоша от нещата, които чу — все пак знаеше, че той е инициаторът на целия този хаос. Но след това се сети за видението, което му внуши Шота, преживя отново ужасите, които се бяха разиграли пред очите му и в крайна сметка изпита облекчение, че е намерил начин да отвърне и да направи възможно прекратяването веднъж завинаги на всички подобни ужаси. В крайна сметка Орденът сам си беше виновен за всичко това.

— Времето ни притиска — припомни Ричард на офицерите и Сестрите. — С всеки изминал ден Орденът завладява нови територии, поробва, изтезава и убива повече хора.

— Да, ако тръгнем пеша на юг, няма да успеем — съгласи се генерал Мейферт.

— Изключено е — поклати глава Ричард. — Трябва да препускате с все сила и да нанесете изненадващ удар. Орденът разполага с огромна армия и унищожава всичко по пътя си. Но в същото време числеността им ги прави доста тромави. Придвижват се доста бавно. Джаганг използва това като тактика. Така всеки град, попаднал на пътя му, изживява агонията на очакването; хората имат достатъчно време да си представят всичко, което ги чака. Така страхът расте и набъбва, докато стане непоносим.

Нашето предимство е в това, че ако използваме малки и пъргави кавалерийски отряди, ще можем да удряме като мълния ту на едно място, ту на друго. Тяхната тактика е да заливат градовете с море от хора и да ги завладяват. Ние няма да прахосваме толкова сили и средства. Просто ще дебнем в засада и ще унищожаваме светкавично всичко, което ни попадне на пътя, след което веднага ще се преместваме към следващата мишена. Нашата задача е да вселим страх у жителите на Стария свят, да ги накараме да осъзнаят, че отмъщението ни ще ги намери навсякъде.

Един брадат офицер вдигна ръка към лагера.

— Но ние не разполагаме с достатъчно коне, за да превърнем цялата армия в кавалерия.

— Тогава трябва да се постараете да осигурите коне — отвърна Кара. — Заемете се и го направете.

Онзи се почеса по брадата и се замисли, после се усмихна на Кара.

— Не се тревожете, ще измислим начин.

— Знам доста места в Д’Хара, където се отглеждат коне — обади се друг. — Мисля, че ще успеем да си набавим необходимите ресурси за сравнително кратко време. — След като Ричард му кимна одобрително, онзи вдигна юмрук към сърцето си. — Ще се заема незабавно — отсече той и излезе в дъжда.

— Трябва да разпределим войската на малки отряди — обърна се Ричард към генерал Мейферт. — Не трябва да задържаме по много войници на едно място.

Генералът се замисли над думите му.

— Ще ги разпределим на множество ударни отряди и ще ги изпратим незабавно на юг. Ще трябва да разчитат сами на себе си, сами да се грижат за прехраната си. Щабът няма да се ангажира нито с това да ги направлява в действията им, нито с осигуряването на каквото и да било.

— Но все пак трябва да разчитаме на комуникация между отделните отряди — прекъсна го един от по-възрастните офицери. — Иначе сте прав, едва ли ще съумеем да координираме действията на всички отряди. Просто трябва да дадем ясни инструкции и да ги оставим да си вършат работата. Старият свят е достатъчно голям, че да може всеки отряд да си избере къде ще нападне.

— най-добре да няма никаква комуникация помежду им — не се съгласи Ничи. Погледите на мнозина се насочиха към нея и тя продължи: — Всеки заловен вестоносец ще бъде подложен на мъчения. Орденът разполага с истински специалисти в тази област. Заловят ли някого, той ще им признае всичко, което знае. Ако отрядите поддържат връзка един с друг, съществува риск от разкриване на цялата схема. Ако пленят някого и той не знае къде са другите отряди, няма как да издаде когото и да било.

— Мъдър съвет — подкрепи я Ричард.

— Господарю Рал — подхвана внимателно Генерал Мейферт, — ако цялата ни армия нахлуе в Стария свят, без да има кой да й се противопостави, ще настъпи невиждано опустошение. Ако ги пуснем да върлуват с поставената пред тях конкретна цел, при това на коне, хм, трябва да ти кажа, че едва ли бихме могли да си представим какво ще сполети Стария свят.

Генералът явно искаше да даде на Ричард последен шанс да си промени решението. И се постара да се разбере ясно, че не възнамерява да губи разума си за тяхна сметка. Ричард нямаше да остави въпроса му без отговор. Пое си дълбоко дъх и сключи ръце зад гърба си.

— Как да ти кажа, Бенджамин, имаше времена, когато дори само споменаването на д’харанските войници събуждаше в сърцето ми страх. Привличайки ни в битка, която няма как да спечелим — продължи Ричард, — Джаганг успя да направи така, че д’харанските войници да изглеждат слаби и уязвими. Вече никой не се страхува от нас. Тъй като виждат, че сме слаби, си мислят, че могат да правят каквото си искат с нас.

Убеден съм, че това е последният ни шанс за победа в тази война. Изгубим ли го, сме загубени.

Не искам да пропиляваме шанса си. Не бива да си спестяваме нищо. Искам Джаганг да получава сведения от вестоносец след вестоносец, че Старият свят е опожарен. Искам те да си помислят, че самият отвъден свят се е отворил, за да ги погълне.

Искам хората пак да треперят, обзети от парализиращ страх, само като си помислят, че към тях приближават жадни за мъст д’харански войници. Искам всеки мъж, жена и дете от Стария свят да се страхува от призрака на д’харанските легиони, които нахлуват от север. Искам всички в Стария свят да започнат да изпитват дълбока омраза към Ордена, задето им докара такива страдания. Искам откъм Стария свят да се надигне вой, който да сложи край на войната.

Това е всичко, което искам да ви кажа, господа. Нямаме никакво време за губене, така че — на конете.

Мъжете, изпълнени с нови чувства, мотивирани, се отправиха навън, като пътьом вдигаха ръце за поздрав и благодаряха на Ричард, като му обещаваха, че ще се справят със задачата. Ричард ги гледаше как потъват зад пелената от дъжд и изчезват сред легионите.

— Господарю Рал — рече генерал Мейферт и пристъпи напред, — искам само да ти кажа, че макар физически да не си сред нас, ти ни поведе в предстоящата битка. Въпреки че няма да е мащабната битка, която всички очаквахме, ти даде на хората нещо, което без теб не биха имали. Ако нещата потръгнат, значи твоето водачество е променило хода на войната.

Ричард гледаше как дъждът капе от ръба на навеса и образуваше завеса от забързани капки. Земята под ботушите на войниците се беше разкаляла, но това не им пречеше да се щурат забързано във всички посоки. Гледката напомни на Ричард за видението, където бе коленичил в калта със завързани на гърба ръце и опрян в гръкляна нож. В съзнанието си чу как Калан го вика по име. Спомни си обзелото го чувство за безпомощност, за това, че светът му е свършил. Преглътна надигналия се в гърлото му ужас. От звука на писъците на Калан го прониза болка до мозъка на костите.

До генерала застана Вирна.

— Той е прав, Ричард. Не ми се нрави идеята в битката да въвличаме цивилни. Иначе всичко, което каза, е истина. Те започнаха всичко. Тук става въпрос за оцеляването на цивилизацията и в това те станаха част от битката. Няма друг начин. Сестрите ще изпълнят всяко твое желание — имаш думата ми на Прелат.

Ричард се бе опасявал, че тя ще бъде против. Беше й безкрайно благодарен, че го подкрепя. Прегърна я крепко.

— Благодаря ти.

Винаги бе вярвал, че неговите съмишленици трябва не само да разбират за какво се бият, но да могат да го правят със или без него — сами за себе си. Сега се убеди, че разбираха в дълбочина какво могат да загубят и се включваха в битката не само защото бе техен дълг, а и заради самите себе си.

Вирна се отдръпна от Ричард и се вгледа в очите му.

— Какво има?

— Нищо, просто се чувствам ужасно, като гледам какви ужасни неща се случват на хората — поклати глава Ричард. — Искам този кошмар да свърши.

Вирна му се усмихна.

— Ти ни показа пътя, по който трябва да тръгнем, ако искаме това да се случи, Ричард.

— А твоята роля, Господарю Рал, ти какво ще правиш? — попита генералът, щом Ричард извърна глава от Вирна. — Ако мога да попитам, разбира се.

Ричард въздъхна и се отърси от отвлечените си мисли, за да прогони ужасното видение.

— Боя се, че се е появил сериозен проблем с магията. Армията на Императорския орден е само една от заплахите, които трябва да бъдат елиминирани.

— Какъв по-точно проблем? — намръщи се генерал Мейферт.

Ричард нямаше сили да обяснява всичко наново, затова реши да се придържа само към най-основните моменти.

— Жената, която те произведе в генерал, изчезна безследно. Похитиха я Сестри на мрака.

— Която ме произведе в генерал ли? — Човекът изглеждаше искрено объркан. Напрегна се и заровичка в спомените си. — Не си спомням…

— Всичко е заради проблемите, свързани с магията.

Генералът и Вирна се спогледаха.

— Става въпрос за жената на Господаря Рал — Калан — обясни Кара. — Тя е тази, която те произведе в генерал, Бенджамин.

Той я погледна с неразбиращ поглед. Кара повдигна рамене.

— Дълга история. Сега няма време да ти я разказвам — рече тя и отпусна ръка на рамото му. — Никой освен Господаря Рал не си я спомня. Всичко е заради едно заклинание, наречено „лавинен огън“.

— Лавинен огън ли? — Вирна стана още по-подозрителна. — И какви са тия Сестри?

— Сестра Улиция и неколцина други — отвърна Ничи. — Те откриха древно заклинание, наречено „лавинен огън“, и го активираха.

— Сигурно си доста наясно какви проблеми биха могли да създадат тези Сестри — просъска Вирна и изгледа Ничи с леден поглед. — Все пак беше една от тях.

— Да, бях — отвърна уморено Ничи. — А ти отвлече Ричард и го заведе в Двореца на пророците. Ако не беше го направила, той нямаше да унищожи голямата бариера и Императорският орден щеше да си остане заключен в Стария свят, без изобщо да може да припари до Новия. Ако ще си приписваме вина, Сестрите на мрака никога нямаше да се срещнат с Ричард, ако ти не го бе намерила и превела през бариерата в Стария свят.

Вирна прехапа устни. Ричард познаваше това нейно изражение и знаеше какво следва.

— Добре, добре — намеси се той, преди да са влезли в открита препирня. — Всеки от нас е постъпил така, както е смятал за удачно навремето. Аз също нося отговорност за грешките си. Можем да моделираме само бъдещето, но не и миналото.

Вирна направи гримаса, от която личеше, че би дала какво ли не, за да продължат да спорят, но успя да се овладее.

— Прав си.

— Разбира се, че е прав — тросна се Кара. — Та той е Господарят Рал.

Вирна не можа да сдържи усмивката си.

— Да, Кара, той е Господарят Рал. И дойде да осъществи пророчеството, колкото и да не му се ще.

— Не — отвърна Ричард, — дойдох да се опитам да помогна на всички ни да се спасим. Нещата не са приключили, а пророчеството, което ти имаш предвид, носи по-различен смисъл.

Подозрителността на Вирна се надигна с нова сила.

— Какъв смисъл?

— В момента нямам време за обяснения. Трябва да се върна при Зед и останалите, за да видя дали са измислили нещо.

— Имаш предвид, дали са намерили жена ти ли, Господарю Рал?

— Да, генерале, само че не е само това. Случват се и други неща. Проблемът с магията е много сериозен.

— Тоест? — настоя Вирна.

Ричард я изгледа.

— Хармониите заразиха света на живота. Самата магия е заразена. Части от нея вече са повредени. Не е ясно кога ще се повредят още — дали ще бъде по-скоро или не. Трябва да се върнем и да видим какво може да се направи — ако изобщо има някакъв вариант. Там са Ан, заедно с Натан, и те работят със Зед по разрешаването на проблема.

Преди Вирна да го е засипала с лавина от въпроси, Ричард насочи вниманието си към генерала.

— И още нещо — последно. Сега, когато нашата армия няма да се пречка на пътя му, съм убеден, че Джаганг ще се опита да завземе Народния дворец.

Генерал Мейферт се почеса по русата глава и се замисли над думите му.

— най-вероятно — рече той и вдигна глава. — Но дворецът се намира на огромно и високо плато. До горе водят само два пътя — тесният с падащия мост и гигантската вътрешна порта. Ако портата бъде залостена, няма да бъде допуснато нападение. А пътят е твърде тесен за въоръжена атака.

И все пак — продължи генералът, — просто за сигурност, бих посъветвал да изпратим елитни части от най-добрите си воини като подкрепления. Сега, когато всички ще се насочим на юг, командващият генерал Тримак и Първият гвардейски отряд ще трябва да се изправят сами срещу армията на Джаганг. Но пък като се замисля, нападение над двореца? — Той поклати скептично глава. — Този дворец е непревземаем.

— Джаганг разполага с магьосници — напомни му Кара. — И не забравяй, Господарю Рал, че негови Сестри вече са прониквали в двореца. Нали си спомняш?

Преди Ричард да е успял да отговори, Вирна го дръпна за ръката и го обърна към себе си.

— Защо онези Сестри са задействали заклинанието, което спомена — този „лавинен огън“?

— За да накарат хората да забравят за съществуването на Калан.

— И за какво им е да го правят?

— Сестра Улиция искаше да вкара Калан в Народния дворец — въздъхна Ричард, — за да я принуди да открадне кутиите на Орден. Лавинният огън е заклинание, което прави избрания човек невидим. Благодарение на него никой не си спомня Калан. Никой не помни, че тя е влязла право в Градината на живота и е откраднала кутиите.

— Откраднала е кутиите? — примигна невярващо Вирна. — Че за какво са й?

— Сестра Улиция ги задейства — обясни Ничи.

— Скъпи Създателю — рече Вирна и допря ръка в челото си. — Ще пратя там няколко Сестри, като ги предупредя да си отварят очите на четири.

— Може би ще е добре и ти да си сред тях. — Ричард погледна навън и видя как дъждът вали косо и на талази. — Не можем да допуснем Дворецът да бъде превзет. Причиняването на хаос в Стария свят е относително лесна задача за Сестрите. Защитата на Двореца от ордите на Джаганг и неговите магьосници могат да се окажат далеч по-голямо предизвикателство.

— Сигурно си прав — призна тя и отметна от лицето си непокорен кичур коса. — Междувременно ще видя какво мога да направя, за да попреча на Улиция и нейните Сестри на мрака.

Ричард погледна Ничи и Кара, после обиколи с очи и мъжете, които сновяха насам-натам в дъжда и се готвеха за новата си мисия.

— Трябва да се върна в Магьосническата кула. Генерал Мейферт удари юмрук в сърцето си.

— Ще бъдем стомана срещу стомана, Господарю Рал, за да бъдеш ти магия срещу магия.

Вирна докосна Ричард по бузата и го погледна.

— Пази се, Ричард. Имаме нужда от теб.

Той кимна и я дари с топла усмивка, която говореше повече от думите.

Генерал Мейферт плъзна ръка около кръста на Кара.

— Може ли да ви изпратя до конете? Кара му се усмихна съвсем по женски.

— За мен би било огромно удоволствие.

Ничи придърпа качулката на главата си и всички се плъзнаха в проливния дъжд. Тя погледна Ричард и смръщи чело подозрително.

— Откъде ти хрумна това за „призрачния легион“? Той вдигна ръка на кръста й и я поведе към конете.

— Шота ми подсказа идеята, когато ми каза, че е време да спра да гоня призраци. Имаше предвид, че призрака не можеш нито да го видиш, нито да го хванеш. Искам тези мъже да се превърнат в призраци.

Тя нежно обви раменете му с ръка, докато тичаха към конете.

— Постъпи правилно, Ричард.

Тя явно бе прочела мъката в погледа му.