Призраци

Тридесета глава

ШЕСТА РЯЗКО СЕ ИЗПРАВИ. Без да каже нито дума, тя направи три големи крачки към стената на пещерата с огромната картина на Вайълет. Внимателно притисна кокалестите си ръце върху символите, изрисувани от Вайълет с тебешир няколко дни по-рано. Изведнъж символите бяха започнали да светят. Жълтият тебешир бе засиял с жълта светлина, червеният — с червена, а синият — със синя. Загадъчната светлина озаряваше стените на пещерата.

Рейчъл погледна Вайълет, която седеше на ниска, тапицирана с алено кадифе, табуретка. Отегчената Кралица зачопли с нокът шуплестия камък на стената зад нея. Рейчъл вече наричаше Вайълет кралица на пещерата, защото прекарваха там почти цялото си време.

Когато не рисуваше, Вайълет не обичаше да седи върху камъните. Мръсните стари камъни, обичаше да казва тя, са подходящо място за сядане за Рейчъл, но не и за една Кралица. Шеста изобщо не подвиваше крак. Занимаваха я много по-съществени неща от възглавниците за сядане. Вайълет се умори да чака, докато Шеста мислеше върху тези съществени въпроси, и затова накара Рейчъл да донесе тежката табуретка в пещерата.

Сега на фона на факлите и светещите символи кралицата на пещерата седеше на кадифения си трон и чакаше съветничката си да й даде по-нататъшни указания.

— Той идва — просъска Шеста. — Отново идва през празното пространство.

На Рейчъл й беше ясно, че жената не говори на Вайълет, а на себе си. Все едно, че Кралицата я нямаше.

Вайълет вдигна очи. Изглежда, нямаше намерение да си прави труда да става, освен ако Шеста не й кажеше, че се налага да нарисува още нещо. Но се виждаше, че е заинтригувана. В края на краищата нали тъкмо това искаше и именно поради тази причина бе дошла във влажната и тъмна пещера да рисува всичките тези символи, вместо да мери рокли, да пробва бижута и да ходи по пиршества, където гостите да се умилкват около младата Кралица.

Докато плъзгаше ръце по рисунките, Шеста сякаш беше попаднала в някакъв свой свят. Допря буза до камъка и същевременно протегна назад ръка.

— Ела, дете мое.

— Искаш да кажеш, „Кралице моя“… — намръщи се Вайълет.

Шеста или не я чу, или нямаше намерение да се коригира.

— Побързай. Време е да започнеш връзките.

— Сега ли? — надигна се Вайълет. — Отдавна е време за вечеря. Умирам от глад.

Шеста отърка бузата си по тебеширеното изображение на Ричард, както котка търка лицето си в нечии крака. Изглежда, изобщо не се интересуваше от вечерята.

Простря дългите си пръсти към Вайълет:

— Трябва да бъде направено сега. Побързай. Не бива да пропускаме тази рядка възможност. За връзките, които ни трябват, е нужно време, а не се знае с колко време разполагаме.

— Тогава защо не започнахме по-рано, когато там…?

— Трябва да се започне сега, докато той е в празното пространство — рече Шеста и разсече въздуха с ръка. — Когато е сляп, е по-лесно да го одереш по очите — изсъска тя.

— Не разбирам защо…?

— Това е начинът. Искаш ли го, или не?

Вайълет скръсти ръце, а съпротивата й като че ли поотслабна.

— Искам го — рече мрачно тя.

На лицето на Шеста се появи лукава усмивка.

— Тогава да започваме. Трябва сега да завършиш връзките.

Изпълнена с неочаквана решителност, Вайълет взе цветните тебешири от малката полица в каменната стена зад кралската табуретка. Щом тя застана до Шеста, жената потупа камъка с дългия си, тънък пръст.

— Започни със знака на кинжала, както съм те учила и както си се упражнявала, за да си сигурна, че с въвеждането на връзката това, което си изобразила, може бързо и сигурно да бъде срязано.

— Знам, знам — каза Вайълет и смело допря жълтия тебешир до върха на един от сложните светещи символи откъм Ричард.

Шеста сграбчи китката й и я дръпна, за да отдели тебешира от стената. Премести ръката й няколко сантиметра встрани, после пак отпусна тебешира върху символа, само че върху съседния връх в композицията от дванайсет такива връхни точки.

— Предупредих те — рече Шеста, като се стараеше да не повишава тон, докато помагаше на Вайълет да започне връзката, — една грешка може да ни коства цяла вечност.

— Знам… просто посегнах към грешната точка, това е — тросна се тя. — Вече се поправих.

Шеста не обърна внимание на думите на Кралицата и продължи да гледа рисунките и да кима одобрително, наблюдавайки как тебеширът тръгна да се движи по камъка.

— Сега с червено — нареди тихо Шеста, след като Вайълет беше направила с тебешира няколкосантиметрова черта.

Без да спори, Вайълет уверено взе червения тебешир и започна да го движи под ъгъл спрямо жълтата черта, която беше прекарала. След като измина с него половината от оставащото разстояние до фигурата на Ричард, тя спря и без подсещане взе синия тебешир.

После се поколеба и погледна към Шеста.

— Тук е пресечната точка, нали?

— Да, точно така — кимна тя, доволна от това, което вижда. — Опиши кръг и тръгни в обратна посока, за да направиш първата връзка.

Вайълет описа син кръг в края на червената черта, преди да поеме към празното пространство на гладката, тъмна каменна стена. Щом синият тебешир стигна един от върховете на следващия символ, тя свърна обратно и прекара черта от кръга, за да го свърже с Ричард. Завършената триада от линии, която току-що беше начертала, засия. В синия кръг припламна син лъч светлина, който се вряза в тъмния камък.

Шеста рязко вдигна ръка, за да покаже на Вайълет да спре, преди да е успяла да постави тебешира върху следващия връх.

— Какво има? — попита Вайълет.

— Нещо… не е наред…

Шеста притисна лице към рисунките, като този път постави бузата си точно върху лицето на Ричард.

— Изобщо не е наред….

Ричард вдиша още веднъж сребърната субстанция, която винаги го бе изпълвала с екстаз. Но предвид налегналите го тежки грижи, този път не усети възторженото чувство, което обикновено изпитваше в Плъзгата.

Напомни си, че всъщност в повечето случаи, когато бе пътувал с Плъзгата, го бяха терзали проблеми. Та нали точно сериозните неприятности го принуждаваха да избере този начин на придвижване. Но беше факт, че никога не се беше чувствал чак толкова ужасно. Чувстваше се не толкова изплашен, колкото смазан под голямата, но неизмерима тежест на предчувствието. С всяко следващо вдишване тази невидима тежест го притискаше все повече и повече.

В Плъзгата той губеше сетивността на зрението си, както и чувството си за време и пространство. Все се запазваше някакво подобие на зрително поле, както и цветове, а от време на време пред очите му внезапно изскачаха неясни форми, които изчезваха толкова бързо, колкото се бяха появили. Имаше също визуално възприятие на умопомрачителната скорост, която го караше да се чувства като стрела, изстреляна от мощен лък. И същевременно да изпитва чувството, че само се носи неподвижен в сгъстеното пространство на Плъзгата. Тъкмо смесицата от толкова различни усещания по време на пътуването му създаваше чувството за шеметно опиянение и той потискаше порива си да ги раздели на съставните им части.

Докато се носеше в живачната субстанция на Плъзгата, започна да забравя за тревогата си. И точно в този момент долови някакво странно усещане по кожата си, един прокрадващ се натиск, който моментално разпозна като непознато — не го бе изпитвал при никое от предишните си пътувания. Цялото му същество беше сковано в необясним страх. Каза си, че предчувствието не се усеща по този начин.

Докато продължаваше да се носи в прегръдката на необятната сребърна празнота, Ричард се опита да се отърси от усещането, че е бил докоснат от нещо чуждо. Чувстваше се спокоен сред изолацията на заобикалящата го Плъзга. Тя го галеше и го изолираше от шеметната, главоломна скорост, която в противен случай би разкъсала човек на парчета. Продължаваше да усеща ведрото чувство, което притъпяваше страха му да вдиша в дробовете си течността, сред която се носеше.

Но сред амалгамата от разнородни усещания Ричард регистрира и нещо друго, макар и да не беше в състояние да го обособи от останалите усещания, за да го определи.

Но убеждението му, че нещо не е наред — при това сериозно — се засилваше. Това усещане беше още по-тревожно, защото не можеше да проумее как е разбрал, че има нередно. Помъчи се да разбере какво го е накарало да си го помисли.

Реши, че вероятно е заради онова едва доловимо докосване. За миг си каза, че може да си е въобразил, но после отхвърли тази мисъл. Беше го усетил.

Чувството беше като за нещо гнусно и отвратително. Като че ли в прекрасен ден лежеше върху топла, огряна от слънцето поляна, заобиколен от най-различни цветове и аромати на диви цветя, загледан в пухкавите облаци, зареяни из синьото небе, а ето че изведнъж до носа му достига слаба миризма на разлагащ се труп и се чува бръмчене на мухи.

Пътуването, което обикновено бе вълшебно усещане за реене с главоломна скорост сред безвремието на гладката сребриста Плъзга, започваше да се изражда в мъчително стопиране на всяко движение напред.

Кара стискаше дясната му ръка в желязна хватка, Ничи го сграбчи за лявата още по-силно. Това припряно стискане му подсказа, че тя също е усетила нещо. Де да можеше да я попита какво е почувствала. Но говоренето в Плъзгата беше невъзможно.

Ричард облещи очи още по-широко, за да се опита да види по-добре какво има около него. Но съзря само един сумрачен свят, пронизан от откъслечни лъчи светлина — жълти, червени и сини, — които прорязваха мрака, в който се носеха. Ричард беше почти сигурен, че лъчите светлина се движат по по-различен начин, не както друг път. Макар че в Плъзгата такива неща се определяха трудно. по-скоро се касаеше за някакво мъгляво усещане за събитията, отколкото за действително прозрение.

Ричард си даде сметка, че пред него има нещо, което си проправя път през сребърния мрак. В първия момент му заприлича на красиви, удължени листенца на цвете, които тепърва се разтваряха. С приближаването на странния обект видя, че всъщност повече прилича на множество ръце — източени и дълги, те се олюляваха и се разгръщаха като ветрило. Но повече от това не успя да види.

Гледката беше объркваща, защото беше неразбираема. След още известно време установи, че въпросното нещо е направено от парчета стъкло, подредени така, че да се разгръщат пред погледа му. През прозрачните, удължаващи се ръце виждаше цветни лъчи и блещукаща отвъд тях светлина.

Никога не беше виждал по-странно нещо. Колкото и да се опитваше, не можеше да разбере какво е. Хем беше там, хем не беше.

После изведнъж му просветна и тялото му се вкочани от смразяващ страх.

В този момент Ничи го дръпна за ръката толкова силно, че едва не я изтръгна от ябълката. От рязкото дръпване явно бе отскочил назад, защото изведнъж видя как Кара, все още вкопчена в другата му ръка, прелетя покрай него, като че ли падаше в празното пространство. Ричард се наведе. Полупрозрачното нещо профуча на сантиметри от лицето му.

Ничи го беше дръпнала тъкмо навреме.

Сега вече Ричард разбра какво е видял.

Беше звярът.

Усещането за присъствието на злото внезапно стана толкова осезаемо, че го обзе задушаваща паника. Когато звярът, подобно на някакво мимолетно видение, профуча покрай него, той направи рязък завой. Стъклените ръце отново се разпериха и се протегнаха, опитвайки се пак да го сграбчат.

Ничи отново го дръпна рязко назад от звездообразните, разпрострели се широко пред него пипала. И те пак се опитаха да се сключат около Ричард.

Той издърпа ръката си от ръката на Кара и извади ножа си. Със свободната си ръка Морещицата го сграбчи за ризата и се вкопчи в него.

Ричард направи всичко възможно, за да посече неспирно протягащите се ръце, които се опитваха да го хванат в смъртоносната си хватка. Не му беше нужно много време, за да разбере, че е почти невъзможно да се брани с нож в Плъзгата. Средата беше твърде течна и гъста, за да може той да нанесе бърз удар. Беше все едно да се опитва да се движи в мед. Смени тактиката и позволи на ръцете да го обгърнат, за да изчака онова, което се намираше в прозрачния център, да се приближи до него.

Когато това стана, насочи острието към предполагаемия център на полупрозрачната заплаха. Но вместо да се натъкне на острието, съществото само се огъна около ножа и без усилие се изви встрани.

После отново се хвърли в атака, този път още по-стремглаво, с ярост, осезаема за Ричард. Това същество се движеше с гъвкавост, на която течната среда като че ли не пречеше ни най-малко.

От едната си страна Ричард виждаше фигурата на Кара, която все още го държеше за ризата, докато се опитваше да атакува звяра със свободната си ръка. Знаеше, че от другата му страна Ничи се опитва да направи магия. Но, изглежда, тя не действаше в Плъзгата.

Една от ръцете на звяра се уви около китката на Ричард, друга обхвана ръката на Кара. Морещицата се вкопчи в Ричард, а звярът — в нея. Без никакво усилие звярът раздели Ричард от Кара. След миг нея вече я нямаше. В полумрака Ричард не можеше да я види, не знаеше дали е близо до него. по-лошото беше, че не знаеше дали е добре, или съществото я е погубило.

Ничи обви с ръка кръста на Ричард, за да го предпази, като продължаваше отчаяно да се съпротивлява. От мрака продължаваха да изплуват още и още поклащащи се ръце, които се увиваха около тях. Сякаш двамата бяха попаднали в гнездо на змии, преплетени една в друга, които започваха да се увиват с голяма сила. Тази около крака на Ричард го дърпаше толкова яростно, че той си помисли, че месото му ще се откъсне от костта.

Въпреки че не можеше да чуе Ничи в стандартния смисъл на думата, той усещаше сподавените й яростни викове, докато тя се съпротивляваше на съществото, в чиято примка бяха попаднали. Около Ничи заблестя странна, не особено ярка светкавица. Ричард знаеше, че тя се опитва да използва силата си, но това не оказваше никакво въздействие върху звяра.

Без да обръща внимание на болката от прозрачните пипала, които го стискаха, той продължаваше упорито да ръга и реже дебелите ръце, които като хем бяха там, хем не бяха. Замахна с яростна решителност и успя да отреже няколко наведнъж. Откъснати от основата си, те започнаха да се гърчат бясно и отплаваха в пространството, сякаш потънали в бездънно море.

Изглежда обаче, от това нямаше много полза, защото от тъмнината срещу Ричард изпълзяха нови пипала. Все едно беше попаднал на дъното на тъмна яма, пълна с раздразнени усойници. Ричард продължаваше да се съпротивлява с всички сили — режеше, ръгаше, посичаше. Ръцете го заболяха от усилието. С едната си ръка Ничи сграбчваше дебелите пипала, а с другата продължаваше да стиска Ричард за ръката. Тялото й се извиваше и гърчеше и той разбра, че тя агонизира. Престана да реже спиралите около себе си и с всичка сила започна да размахва ножа срещу лапите на звяра, които се бяха обвили около Ничи и се опитваха да я откъснат от него.

И в крайна сметка успяха да го сторят.

Изведнъж Ричард се озова сам посред нищото, атакуван от едно прозрачно, хлъзгаво и мощно създание, което се опитваше да го изтика към нещо, което Ричард чуваше да ръмжи и да трака със зъби.

Невъзможно беше да се бори с такава сила, да я надвие или да избегне хватката на многобройните пипала. А те ставаха все повече и се увиваха около него като камшици.

Преди да успеят да го докопат за ръката, той с все сила замахна с ножа към центъра на тази маса, който не можеше да различи съвсем ясно.

Този път ударът му попадна в целта. Звярът изрева с такава сила, че Ричард усети как ушите му писват. Лапите отслабиха леко хватката си, без да изпускат плячката си, но Ричард се възползва от случая и изви рязко тялото си, за да се опита да се измъкне. И внезапно, подобно на тиквено семе, стиснато между мокри пръсти, се изсули от смъртоносната хватка.

Опита се да отплува настрани, да избяга от протегнатите към него прозрачни пипала, но те бяха по-бързи, по-силни и по-неуморими от него.

— Тук! — каза припряно Шеста и почука с кокалчетата на пръстите си в центъра на един символ.

Вайълет насочи тебешира към посоченото от нейната съветничка място. Пръстите й се движеха чевръсто и уверено. С опакото на другата си ръка избърса потта от лицето, а после и от очите си. Рейчъл никога не беше виждала Вайълет да работи толкова много и толкова енергично.

Не знаеше какво става, но беше очевидно, че нещо не се е получило според предвижданията на Шеста. Вещицата като че ли балансираше по ръба между паниката и яростта. Рейчъл се страхуваше и от двете.

Докато Вайълет чертаеше връзките, като сменяше тебеширите и се придвижваше към следващата точка, Шеста започна отново да нарежда заклинанията си. Разяждащият звук на тези прошепвани думи като че ли се врязваше право в душата на Рейчъл. Въпреки че не можеше да разбере думите, нито значението им, те бяха изречени със злоба, която я ужасяваше.

Погледна към входа на пещерата, но тъй като навън беше тъмно, не можа да види нищо. Искаше да избяга, но не смееше. Знаеше, че ако тя стане причина Вайълет или Шеста да прекратят заниманията си, за да тръгнат да я гонят, здравата ще си изпати.

Чейс я беше научил да обуздава импулсите си и да изчаква реални възможности. От него знаеше, че ако не се намира в непосредствена смъртна опасност, е добре да действа само по предварително съставен план. Не биваше да се оставя да я ръководи слепият страх, а трябваше да търси начини да увеличи шансовете си за успех.

Независимо колко погълнати от работата си изглеждаха другите две, Рейчъл знаеше, че в напрегнатото състояние, в което се намираха, щяха да реагират на всяка погрешна стъпка от нейна страна с бързо и необуздано насилие. Това не беше нейният шанс — не беше добър план да стане точно в този момент и да хукне навън. И тя го знаеше.

Докато Рейчъл продължаваше да стои неподвижна и безмълвна, като се стараеше да не привлича вниманието върху себе си, Шеста леко почука с опакото на ръката си по няколко светещи пресечни точки от линиите, които Вайълет вече беше прекарала. Всеки ярък кръг, до който се докосна, угасна с глухо ръмжене, от което по гърба на Рейчъл пробягаха тръпки. Пещерата като че ли се изпълни с монотонните ритмични заклинания на Шеста.

Вайълет, която продължаваше да чертае със смели, отсечени движения, погледна встрани, за да види как се справя Шеста. Тя продължаваше да гаси една след друга светещите точки и да настига Кралицата. Като изпаднала в транс, Вайълет започна да чертае още по-бързо. При нанасянето на всяка линия се чуваше тракането на тебешира върху камъка. Този звук беше в синхрон с ритъма на заклинанията на Шеста.

Шеста продължаваше да изрича напевно и шепнешком заклинанията си около Ричард и постепенно те докараха вятър, който се изви с вой в пещерата. Продължаваше да почуква с опакото на ръката си пресечните точки в линиите на Вайълет, които тя не спираше да прекарва в продължение на часове. Рейчъл си помисли, че Вайълет скоро ще се строполи на земята от изтощение, но стана точно обратното: тя като че беше обхваната от някаква трескавост и единствената й цел бе да изпревари Шеста. Колкото и бързо да се движеше ръката й, всяка начертана от нея линия беше вярна, а всяка пресечна точка беше точно там, където й беше мястото, при това напълно завършена. Шеста беше работила упорито с Вайълет по очертаването на символите и сега усилията й даваха резултат.

Рисунката на Ричард беше почти напълно впримчена в мрежата от символи и свързващи линии.

Шеста произнесе някаква странна дума така, че да бъде чута въпреки воя на вятъра, и угаси и последната светеща точка около фигурата на Ричард. Вятърът моментално изчезна. В стихналия въздух продължаваха да се носят листенца и други останки.

Шеста прекрати монотонните си заклинания. Веждата й помръдваше. С върховете на пръстите си докосна няколко от символите, като че ли за да провери пулса им. Из пещерата заблещукаха разноцветни светлинки.

— Спипа го — прошепна на себе си Шеста.

Вайълет спря да чертае, преглътна и пое дълбоко дъх.

— Моля?

— Апогей до най-долната връхна точка — рече Шеста и изгледа злобно стреснатата Вайълет. — Хайде!

Без да се колебае, Вайълет се обърна към стената, протегна ръка и прекара спираловидни линии надолу от един от централните елементи над главата на Ричард.

Шеста вдигна ръка.

— Бъди готова, но не докосвай основното заклинание, докато не ти кажа.

Вайълет кимна. Шеста повдигна нагоре очи, докосвайки с върховете на пръстите си фигурата на Ричард. Докато Вайълет и Рейчъл чакаха, тя изрече шепнешком някакви странни думи.