Призраци

Двадесет и втора глава

НИЧИ ЗАБЕЛЯЗА РИЧАРД да стои на назъбения крепостен вал, недалеч от високата кула, втренчил поглед в изоставения град далеч долу. Здрачът потъмняваше цветовете на гаснещия ден и обливаше в сиво тучните зелени ливади. Кара бе застанала малко по-встрани, безмълвна, но нащрек.

Ничи го познаваше достатъчно добре, че веднага да забележи напрежението в тялото му. Познаваше и Кара, за да види как състоянието му се отразява и на нея и сковава пресилено спокойното й поведение. Ничи притисна с юмрук корема си, където усещаше да се затяга възел от тревожност и безпокойство.

Сплесканите сиви облаци бяха помътнели и сегиз-тогиз от тях политаха капки дъжд. Откъм планинските проходи се чуваше далечен тътен — обещание за бурна нощ. Въпреки неспокойните облаци въздухът бе необичайно кротък. Горещината на деня внезапно бе изчезнала, сякаш побягнала пред приближаващата буря. Щом спря, Ничи отпусна ръка на стената и вдиша дълбоко влажния въздух.

— Рика каза, че си искал да ме видиш. Спешно. Ричард бе планинска буря, затворена в човешки образ.

— Трябва да замина. Веднага.

Ничи някак си бе очаквала да чуе точно това. Погледна Кара, но Морещицата не реагира. Той беше потиснат вече дни наред. Напоследък избягваше всички, явно имаше нужда да обмисли добре чутото от Джебра и Шота. Зед посъветва Ничи да го остави сам с мислите му. Тя и бездруго щеше да постъпи точно така — никой не познаваше по-добре от нея мрачните му настроения.

— Тръгвам с теб — рече тя с категоричност, която не допускаше възражения.

— Би било добре да мога да разчитам на присъствието ти — кимна разсеяно той. — Особено сега.

Ничи се радваше, че той се съгласи с нея, но възелът на безпокойството се затегна още повече при последните му думи. Наоколо се усещаше недвусмислено чувство за опасност. Точно в този момент нейната задача бе да гарантира, че каквото и да е намислил той, тя ще се погрижи за неговата сигурност.

— Кара също идва.

— Разбира се — кимна той, без да отвръща поглед от далечината.

Ничи установи, че вниманието му е съсредоточено на юг.

— Сега, след като Том и Фридрих се върнаха, Том ще настоява и той да дойде. Уменията му биха ни били от полза.

Том бе от елитната гвардия защитници на Господаря Рал. Въпреки приветливия си вид едрият д’харанец демонстрираше удивителни качества при изпълнението на задълженията си. Никой не поставяше левенти като него на отговорни постове около Господаря Рал заради милите им усмивки. Както и редица други д’харанци, защитници на Господаря Рал, Том прие присърце задължението да охранява Ричард.

— Той не може да дойде с нас — отвърна Ричард. — Ще използваме Плъзгата. Само Кара и ние с теб можем да пътуваме с нея.

При мисълта за пътуване по този начин Ничи преглътна.

— Къде отиваме, Ричард?

най-накрая сивите му очи се обърнаха към нея и погледът му като че я прониза право в душата.

— Разбрах — рече той.

— Какво разбра?

— Какво трябва да направя.

Ничи усети как по пръстите й пропълзява безформен ужас. Непоклатимата решимост в сивите му очи я разтрепери.

— И какво е то, Ричард? Той помълча известно време.

— Благодарих ли ти, че дръпна Шота от мен, когато тя ме докосна?

Внезапната смяна на темата не изненада Ничи. Вече знаеше, че това е типично за Ричард. Особено в моменти, когато е под голямо напрежение. Колкото по-притеснен беше той, толкова повече мисли се блъскаха в главата му, сякаш завихрени от някаква вътрешна виелица, която ги превръщаше в буен поток, напиращ да излезе навън.

— Благодари ми, Ричард. — Стотина пъти.

— Е, пак ти благодаря — кимна леко той.

Гласът му беше станал отнесен, далечен, сякаш Ричард потъваше обратно в мрачните дълбини на някаква загадка, от която зависеше бъдещето.

— Причини ти болка, нали.

Не беше въпрос, а констатация, в чиято истинност Ничи постепенно се бе убедила в дните, след като Шота си тръгна от Кулата. Ничи нямаше представа какво е направила вещицата, но съжаляваше, че не успя да се намеси по-рано. Дори това мимолетно докосване явно бе причинило на Ричард невъобразими щети. В крайна сметка светкавицата също блясва внезапно и за кратко. Ричард така и не й каза какво му е показала Шота, но незнайно защо, Ничи се страхуваше да го попита.

— Да, наистина — въздъхна Ричард. — Показа ми истината. Благодарение на тази истина най-сетне разбрах какво трябва да направя. Въпреки ужаса, който изпитвам…

Той замлъкна и Ничи внимателно го подкани да продължи.

— И какво всъщност трябва да направиш?

Пръстите на Ричард се вкопчиха в каменния парапет, погледът му се плъзна по ливадите, обвити в мрак, продължи нататък към надиплените планини в далечината.

— Бях прав още в началото. — Обърна се да погледне Кара. — Трябваше да направя точно това — да ви заведа, теб и Калан, в Средната земя, в планината.

— Помня, че тогава ми обясни — смръщи чело Кара, — че се връщаме в онази пустош, понеже си разбрал, че не можем да спечелим войната, като се изправим срещу армията на Императорския орден. Каза, че не можеш да застанеш начело на една обречена битка.

— И бях прав — кимна Ричард. — Вече съм убеден. — Нямаме шанс срещу тях. Шота ми помогна да го проумея. Вероятно се е опитвала да ме убеди, че трябва да вляза в тази битка, но отчасти благодарение на онова, което ми разказаха тя и Джебра, аз вече знам, че нямаме шанс да победим. И знам какво трябва да се направи.

— Е, и какво е то? — настоя Ничи. Ричард най-сетне се отдръпна от каменната стена.

— Да побързаме. В момента нямам време да ви обяснявам всичко с подробности.

— Събрах част от багажа — каза Ничи и го последва. — Почти сме готови. Ричард, защо не можеш да ми кажеш какво си решил.

— Ще ти кажа. по-късно.

— Губиш си времето — прошепна й кисело Кара, настигайки ги. — Този път съм го извървяла, вече сили не ми останаха.

Ричард, чул забележката на Кара, стисна Ничи за ръката и я дръпна напред.

— Още не съм обмислил нещата докрай. Трябва да изчистя някои детайли. Ще ти обясня, когато пристигнем. Всички ще разберат. Но точно сега нямаме време. Става ли?

— Като пристигнем къде? — попита Ничи.

— В лагера на Д’Харанската армия. Основната войска на Джаганг скоро ще тръгне към Д’Хара. Трябва да предупредя нашите, че нямаме шанс за победа в предстоящата битка.

— Това определено ще ги ободри — отбеляза Кара. — Няма нищо по-окриляващо за един войник пред битка от това главнокомандващият да му каже, че ще бъде победен и ще умре.

— Значи предпочиташ да ги лъжа, така ли? — попита Ричард.

Кара само го изгледа изпод вежди. В края на насипа Ричард отвори масивната дъбова врата в основата на Кулата. Озоваха се в стая, където вече бяха запалени няколко газеника. Ничи чу по каменното стълбище отстрани да изтрополяват стъпки.

— Ричард! — Беше Зед, който подтичваше след едрия русоляв д’харанец Том.

Ричард спря и изчака дядо му да изкачи стъпалата и да влезе в непретенциозната каменна стая. Зед едва си поемаше въздух.

— Ричард! Какво става? Рика буквално влетя при мен, за да ми каже, че заминаваш.

— Изпратих я да ти каже, че се налага да замина — кимна Ричард. — Но няма да е задълго. Само за няколко дни. Да се надяваме, че междувременно Натан и Ан ще открият нещо полезно за лавинния огън в книгите. Или пък че ти ще намериш някакво решение на въпроса със заразата от Хармониите.

— А случайно да искаш да излекувам небето от тази буря? — махна нервно с ръка Зед.

— Не се дразни, Зед, моля те. Наистина се налага да вървя.

— Добре, но поне ми кажи къде отиваш. И с каква цел?

— Готов съм, Господарю Рал — извика Том, като влетя в стаята.

— Съжалявам, но не може да пътуваш с нас — отвърна му Ричард. — Налага се да използваме Плъзгата.

— Плъзгата! — вдигна ръце във въздуха Зед. — Направи всичко възможно, за да ме убедиш, че магията загива, а сега възнамеряваш да повериш живота си на едно изтъкано от магия същество? Ти какво, откачи ли? Какво става?

— Съзнавам опасността, но се налага да поема този риск. Нали го знаеш онзи звездообразния символ, изобразен на вратата на анклава на Първия магьосник?

Зед кимна.

— Същият е, като този тук — потупа Ричард сребърния си накитник.

— Е, и? — погледна го въпросително Зед.

— Нали помниш, че ти казах какво означава — предупреждение да не оставяш погледа ти да се съсредоточи върху един обект, а да гледаш във всички посоки; да не пренебрегваш едно нещо за сметка на друго. С други думи, да не позволяваш на врага да привлече вниманието ти в посоката, в която той желае. Допуснеш ли го, значи ще бъдеш сляп за всичко друго.

Аз направих точно това. Джаганг ме принуди — не само мен, но и всички нас — да гледам в една посока. И като последния глупак аз се поддадох.

— Какво имаш предвид — войската му ли? — попита Ничи. — Това, че всички сме съсредоточили вниманието си върху завоевателния му поход.

— Именно. Звездата означава, че човек трябва да отвори сетивата си във всички посоки, да не се вторачва в конкретен обект. Това е валидно дори когато влизаш в двубой. Вместо да се съсредоточаваш върху прекия си противник, трябва да разгърнеш съзнанието си към всичко, което те заобикаля, като, разбира се, не губиш връзката с основната заплаха.

— Ричард, трябва да се съсредоточиш върху заплахата, която се опитва да ти отнеме живота — напомни му Зед. — Армията на Джаганг наброява хиляди войници. Те тъпчат всичко по пътя си, заробват наред.

— Знам това. Ето защо не бихме могли да се изправим насреща им — ще загубим.

Лицето на Зед пламна.

— Значи предлагаш да ги оставим да завладеят Новия свят необезпокоявани? Възнамеряваш да позволиш на армията на Джаганг да нахлуе безпрепятствено във всеки град, който се изпречи на пътя й, да допуснеш да се случи всичко онова, за което ни разказа Джебра? Искаш да им позволиш да колят и бесят наред?

— Мисли за разрешението, не за проблема — напомни на дядо си Ричард.

— Тази максима едва ли звучи успокоително за жертвите, посечени от войниците на Ордена.

Ричард застина на място и се втренчи в дядо си, като че думите на Зед го оставиха без ума и дума.

— Виж, точно сега нямам време за всичко това — отрони накрая и прокара пръсти през косата си. — Ще говорим, когато се върна. Всяка минута е ценна. Вече изгубих твърде много време. Надявам се все още да не е станало твърде късно.

— Твърде късно за какво! — изпухтя Зед.

Ничи чу нечии стъпки да приближават по стъпалата. В стаята връхлетя Джебра.

— Какво става? — попита тя Зед.

— Внукът ми е решил, че трябва да загубим войната, че не бива да влизаме в битка с армията на Джаганг.

— Сигурно се шегуваш, Господарю Рал — възкликна тя. — Не може да оставиш онези изверги да… — Гласът й увисна във въздуха. Тя пристъпи напред и се вгледа в лицето на Ричард. Закова се на място, после отстъпи назад. Лицето й беше станало бяло като платно. Долната й челюст увисна, тя понечи да каже нещо, но от гърлото й не излезе нито звук. Лицето й бе сковано от ужас. Забели очи и припадна. Том успя да я улови във въздуха и внимателно я положи на гранитния под. Всички се събраха около падналата в несвяст жена.

— Какво стана? — попита Том.

— Нямам представа — призна Зед, докато коленичеше, опрял пръсти в челото на Джебра.

— Припадна. Не знам защо.

Ричард се запъти към вратата, зад която започваше желязна стълба към вътрешността на Кулата.

— Погрижи се за нея, Зед, ти разбираш от лечителство. Джебра е в добри ръце. Не мога да си позволя да изгубя нито миг повече. — На прага се обърна. — Ще се върна веднага щом мога — обещавам. Не би трябвало да отнеме повече от няколко дни.

— Но, Ричард…

Вече беше тръгнал надолу по железните стъпала.

— Ще се върна — провикна се към тях, гласът му отекна в мрака.

Без да се замисли, Кара тръгна след него в тъмната Кула. Ничи не искаше да го оставя да се отдалечи прекалено, но знаеше, че ще му отнеме няколко мига, докато призове Плъзгата, затова прецени, че разполага с още малко време. Докато Зед се суетеше около Джебра, Ничи клекна от другата й страна и опипа челото й.

— Гори.

Зед погледна Ничи така, че едва не й спря сърцето.

— Получава видение.

— Откъде знаеш?

— Знам туй-онуй за прорицателките, а тази специално я познавам добре. Виденията й са много силни. Джебра е по-чувствителна от повечето прорицателки. Понякога, докато получава видение, не издържа на емоциите. Явно този път е било толкова мощно, че е изпаднала в несвяст.

— Мислиш ли, че е свързано с Ричард?

— Не бих могъл да знам — отвърна старият магьосник. — Тя сама ще трябва да ни каже.

Зед явно нямаше желание да налучква. Но все пак точно преди да припадне, Джебра погледна Ричард в очите. Ничи нямаше време за любезности. Не можеше да допусне Ричард да замине без нея — а беше убедена, че той ще го направи, ако тя не бъде където трябва, щом той е готов. Но в същото време не можеше да тръгне, без да разбере дали видението на Джебра е свързано с него и дали няма да им разкрие нещо важно.

Ничи пъхна ръка под главата на жената и притисна пръсти в основата на черепа й.

— Какво правиш? — попита подозрително Зед. — Ако е онова, което си мисля, трябва да те предупредя, че е твърде безразсъдно и опасно.

— Невежеството също е безразсъдно и опасно — отвърна Ничи, докато освобождаваше струйка магия.

Джебра отвори очи и ахна.

— Не…

— Спокойно, ето така… — успокои я Зед, — всичко е наред, скъпа. Тук сме, до теб.

— Какво видя? — попита направо Ничи, без да губи време. Изпълнените с ужас очи на Джебра намериха Ничи. Протегна се и я сграбчи за яката на роклята.

— Не го оставяй сам!

Нямаше нужда да я пита кого има предвид.

— Защо? Какво видя?

— Не го оставяй сам! Не го изпускай от поглед — дори за миг.

— Но защо? Какво ще стане, ако го оставя сам?

— Оставиш ли го, ще го изгубим.

— Как така? Какво видя?

Джебра се пресегна и с две ръце придърпа към себе си лицето на Ничи.

— Върви! Не го оставяй сам. Няма значение какво съм видяла. Ако не остава сам, няма да се случи. Разбра ли? Ако допуснеш да се отдели от тебе и от Кара, ще бъде все едно какво съм видяла. Не бива да го допускаш за нищо на света. Само това е важното. Върви! Бъди с него!

Ничи преглътна и кимна.

— по-добре я послушай — посъветва я Зед. — Аз не мога нищо да направя. Всичко зависи от теб.

Хвана ръката й и я стисна — не като Първи магьосник, а като дядо на Ричард.

— Не се отделяй от него, Ничи. Пази го. Той може да е Търсачът, Господарят Рал, предводителят на Д’Харанската империя, но дълбоко в сърцето си е най-обикновен горски водач. Нашият Ричард. Разчитаме на теб.

Ничи го погледна. Думите му изведнъж прозвучаха дълбоко по човешки, нямаха нищо общо с мащабните цели за опазване свободата на Новия свят — в тях личеше просто обич към човека Ричард. В този миг тя разбра, че без дълбоката и искрена загриженост към Ричард като към човек всичко останало е без значение. Ничи понечи да се надигне, но Джебра я дръпна към себе си.

— В това видение не става въпрос за нещо, което евентуално би могло да се случи. Сигурно е. Не го оставяй сам, иначе ще го унищожи.

— Кой ще го унищожи?

Джебра прехапа долната си устна и сините й очи се изпълниха със сълзи.

— Черната вещица.

Ничи усети как към раменете й пропълзява внезапен леден ужас.

— Върви! — прошепна Джебра. — Моля те, побързай. Не допускай да тръгне без теб.

Ничи скочи и се втурна през стаята. На прага спря и се обърна. Сърцето й биеше толкова бясно, че едва се държеше на краката си.

— Кълна ти се, Зед. Докато дишам, той ще бъде под моя закрила.

Видя как Зед й кимна, по старческото му лице се отрони сълза.

— Побързай.

Ничи се обърна и изтича по железните стъпала, като вземаше по две наведнъж. Какво ли друго бе видяла Джебра, какво ли очакваше Ричард, ако се отдели от тях, ако го оставят сам. Всъщност едва ли имаше особено значение каква съдба го очаква според видението — важното беше, че Ничи нямаше да позволи да се случи.

Стъпките на Ничи надолу по стълбата подплашиха вълнист облак прилепи, които се стрелнаха през отворените прозорци под покрива и поеха на нощен лов. Плющенето на хиляди мрежести крила прозвуча като продължителен, плътен стон, изтръгнат от гърлото на Кулата. Ничи прелиташе, без да спира, през железни врати на стълби. Сегиз-тогиз се налагаше да потърси опора в някой парапет. Щом стигна най-долу, заобиколи тичешком алеята около езерце със застояла вода на дъното на Кулата. Из черната вода плуваха дребни твари.

Тя изтича през вратата, която бе разбита, откакто Ричард унищожи голямата бариера, която някога разделяше Стария и Новия свят. Кулите, които поддържаха тази бариера, бяха издигнати по времето на Голямата война — преди три хиляди години. В по-нови времена Джаганг и армията му бяха затворени от другата страна на бариерата и не можеха да я преминат. Но Ричард унищожи кулите, за да може да се върне в Новия свят, след като го държаха насила в Двореца на пророците, и в резултат на това Императорският орден нахлу в Новия свят. Войната не избухна по вина на Ричард, но без неговата намеса не би била възможна.

Ричард и Кара стояха в очакване върху парапета на кладенеца на Плъзгата — създание, което бе държано отвъд тази бариера, в Стария свят.

Зад Ричард и Кара живачното лице на Плъзгата посрещна Ничи, която влетя в стаята.

— Искаш ли да пътуваш? — попита тя с призрачния си глас, който затрептя в стаята.

— Да, искам — отвърна останалата без дъх Ничи и грабна раницата си, явно донесена от Кара. — Благодаря — рече тя на Морещицата.

Ричард й подаде ръка, докато тя мяташе раницата си на гръб.

— Да вървим.

Ничи му позволи да я повдигне на парапета. Сърцето й бе заседнало в гърлото. Бе пътувала и преди и това удивително преживяване й бе познато, но въпреки всичко се страхуваше да вдиша живата материя на Плъзгата. Самата мисъл за това сякаш противоречеше на самата идея за дъха на живота.

— Ще ти хареса — рече Плъзгата, щом Ничи се присъедини към другите двама. Тя не възрази.

— Хайде — намеси се Ричард. — Искам да пътувам.

От кладенеца се надигна една лъскава ръка и обгърна Ричард и Кара, но без Ничи.

— Почакай! — извика тя. — Трябва да пътувам с тях. — Плъзгата се сепна. — Чуй ме, Ричард. Хвани се за Кара и за ръцете ми. Не се пускай за нищо на света.

— Ничи, вече си го правила. Ще бъде…

— Замълчи! Двете с Кара ти се доверяваме, довери ни се и ти. Не бива да се отделяш от нас. За нищо на света. Нито за миг. Допуснеш ли го, ще бъдеш изгубен за нас. Случи ли се, няма да имаш възможност да осъществиш плановете си.

Ричард се вгледа мълчаливо в лицето й.

— Да не би Джебра да е получила видение за нещо предстоящо.

— Само ако се отделиш от нас. Само ако останеш сам.

— Какво е видяла?

— Онази вещица, Шеста. Джебра я нарече „черната вещица“.

Ричард се вгледа внимателно в лицето й.

— Шота тръгна да я търси.

— Нали си спомняш, че Шеста вече победи Шота, при това на нейна територия.

— За момента да. Но не искам да съм на нейно място, когато Шота я настигне. Тронът на Шота е тапициран с кожата на последния, който искаше да отнеме дома й — а той все пак беше магьосник.

— Не се съмнявам, че Шота е много опасна, но не знаем на какво е способна Шеста. При различните хора дарбата е различна. Може да се окаже, че в крайна сметка Шота не може да се мери с Шеста по възможности. Знам само, че Сестрите на мрака се страхуваха от нея. Джебра имаше ужасно видение и каза, че не бива да те оставяме сам за нищо на света. Нямам намерение да дам дори минимален шанс за осъществяване на видението й.

Ричард сигурно разпозна категоричността в гласа на Ничи, затова кимна.

— Добре. — Хвана я за ръката, после хвана и Кара. — В такъв случай не се пускайте и няма да имаме причина за притеснение.

Ничи му показа съгласието си, като на свой ред го стисна за ръката. Надвеси се пред него и се обърна към Кара.

— Разбра ли? Не бива да го губим от поглед дори за секунда.

— Че кога съм го губила от поглед? — свъси вежди Кара.

— Къде искаш да отидеш? — попита Плъзгата.

Ничи погледна Ричард и Кара и установи, че въпросът е насочен към нея.

— Там, където отиват и те.

— Не мога да разкривам желанията на другите си клиенти. Кажи ми твоето желание и ще го удовлетворя.

Ничи изгледа Ричард изпод вежди.

— Тя е много дискретна. Умее да пази тайната на клиентите си. Отиваме в Народния дворец.

— Народния дворец — каза Ничи. — Искам да отида в Народния дворец.

— Ще пътува заедно с Кара и с мен — обърна се Ричард към Плъзгата. — До същото място. Разбираш ли? Трябва да пътуваме заедно.

— Да, Господарю. Ще пътуваме. — Лицето, което изглеждаше като полирана статуя, се усмихна. — Ще ви хареса.

Течната сребриста ръка ги обгърна, свали ги от парапета. Ничи стисна Ричард за ръката.

Щом потънаха в абсолютната тъмнина на Плъзгата, Ничи задържа дъха си. Знаеше, че трябва да вдиша, но самата идея да погълне сребристата течност я ужасяваше.

Дишай.

Тя най-сетне вдиша и Плъзгата нахлу в дробовете й. Цветове, светлина и форми се сляха в изумителна картина. Ничи стискаше здраво ръката на Ричард, докато се плъзгаха в коприненото пространство. Беше величествено, плавно, воднисто изживяване, устремно спускане с невъобразима скорост.

Вдиша още веднъж и пое материята на Плъзгата. Освободи се от всичките си мрачни мисли, отърси душата си от всички тежести. Остана й единствено връзката с Ричард. Нищо друго. Никой друг.

Беше неземно.

Не й се искаше да свърши.