Призраци

Четиридесет и девета глава

РИЧАРД СЕ СТРЕСНА и се събуди от отключването на вратата. Звукът го изтръгна грубо от съня, в който бе дошла да го навести Калан. Не си спомняше какво точно сънува, но знаеше, че тя беше там. Чувстваше се изпълнен с присъствието й, сякаш действително е бил с нея, само за да бъде изтръгнат оттам със събуждането. След като той се разбуди, чертите й бързо избледняха. Превръщането дори и на нереалния й образ в студена и празна действителност беше обезкуражаващо. Светът от сънищата му бе далеч по-богат. Въпреки че не си ги спомняше, тези сънища му се струваха сладки, сякаш бяха музика, която звучи в далечината. Само представата за тях беше достатъчна да го накара да не желае да пребивава в действителността.

Ричард седна, което само му напомни колко болезнено се спи на каменен под. Съдейки по това колко замъглена беше главата му, той се съмняваше да е спал повече от два-три часа. Когато стражите нахълтаха в стаята, Ричард се изправи, олюлявайки се, и се опита да разтегне схванатите си мускули.

Шеста нахлу вътре подобно на зъл вятър. На фона на твърдата й черна коса и надиплената й черна роба кожата й изглеждаше призрачна. Воднисто сините й очите се заковаха върху му, сякаш освен него не съществуваше нищо друго на света. Ричард почувства спускащия се поглед така, като че ли тежестта на планина се стовари отгоре му. Този поглед, присъствието й пречупиха волята му.

Заплува в усещането, което сякаш се мъчеше да го удави. Когато Шеста го наближи, той се бореше да задържи главата си над тъмните води, които заличаваха волята му. Сякаш се бореше за живота си сред бушуващите води на река, чието мощно течение го теглеше надолу.

— Ела с мен, трябва да стигнем до пещерите. Нямаме много време.

Не го попита за какво нямат време — въпрос, за който се съмняваше, че ще намери сили да зададе. Вместо това формулира въпроса, който не му излизаше от главата и за който имаше необходимата сила.

— Знаеш ли къде е Калан?

Шеста спря и се обърна наполовина, за да го погледне.

— Разбира се. Тя е при Джаганг.

Джаганг. Ричард остана като гръмнат. Шеста не само си Спомняше за Калан, но знаеше и къде е. Изглеждаше доволна от болката, която очевидно му беше причинила току-що.

Обърна се и се отправи към вратата.

— Сега тръгвай. Побързай!

Нещо не беше наред. Не знаеше какво точно, но го чувстваше чрез силата, която тя упражняваше върху него. Тя го държеше омагьосан от съблазнителното си влияние, сякаш го бе вързала на гъвкава каишка с желязна сила. Но все пак нещо не беше както преди. Усещаше, че нещо се е променило. В поведението й имаше намек за надвиснала беда.

Но това малко го касаеше. Калан е в ръцете на Джаганг. До такава степен бе зашеметен от думите на Шеста, че Калан е при Джаганг, че изобщо не се запита откъде Шеста знае коя е Калан.

Ако не беше вещицата да го тегли след себе си, Ричард вероятно би рухнал на земята. Не можеше да си представи по-страшен кошмар от този, в който Джаганг притежава Калан. Мислите му панически кръжаха в ума му, докато следваше вещицата по криволичещия каменен път. Трябваше да предприеме нещо. Да помогне на Калан. Освен че Сестрите на мрака я държаха във властта си, те действаха и в съюз с най-опасния враг на Ричард и Калан.

Другата мисъл, която владееше ума на Ричард наред с тази за Калан, беше, че той знае къде е Джаганг. Императорът бе на път за Д’Хара, на поход срещу Народния дворец. А сега разбираше, че Калан беше при него.

Толкова дълбоко бе потънал в мислите си, че със закъснение осъзна, че са излезли навън. Изведнъж разбра какво безпокоеше Шеста. Озоваха се сред океан от войници — същите, които бяха видели да лагеруват в долината предишната вечер.

Шеста тихо изруга, докато търсеше начин да заобиколи двора. През всеки вход нахлуваха войници. Пътят, който водеше обратно към двореца и каменната стая, беше вече преграден от голямо множество мъже, които маршируваха към земите около двореца.

Всички тези мъже бяха мръсни — някои носеха пластинчести брони, други ризници, но мнозинството използваше за защитно облекло тъмни кожи. Обковани кожени презрамки, на които бяха закачени торби с провизии или ножове в ножници, към които можеше мигом да се посегне, кръстосваха гърдите им. Закачени на тежки кожени колани, те носеха брадви, боздугани, топузи и мечове. Ричард никога в живота си не бе виждал по-свирепи на вид мъже. Стражите, облечени в ризници, под които се виждаха червени туники, не бяха толкова глупави, че да направят опит да ги спрат — особено когато бяха толкова много на брой.

Ричард знаеше без сянка на съмнение, че това са войските на Императорския орден.

Един мускулест воин пристъпи към Шеста.

— Дойдохме, за да проверим дали Тамаранг е в безопасност в името на каузата на Императорския орден.

— Да, разбира се — каза Шеста — Но… пристигате значително по-рано от предвиденото.

Мъжът положи ръка върху ефеса на меча си, а тъмните му очи внимателно огледаха местността. Ричард оцени качеството на оръжията, които носеше онзи, съвършената изработка на бронята му и това как веднага взе инициативата в свои ръце — беше главнокомандващият.

— Имахме късмет — заобяснява той. — Някои от градовете по пътя ни не оказаха съпротива, така че успяхме да стигнем дотук още сега, а не след зимата, както първоначално смятахме.

— Е… от името на Кралицата ви приветстваме с добре дошли — каза Шеста. — Тъкмо… бях тръгнала да се срещна с нея.

Командирът носеше нараменници и нагръдник от пресована кожа с орнаменти. Нагръдникът явно му бе служил добре, защото личаха цепнатини и драскотини от ударите, които беше отклонил. В горната част на лявото му ухо имаше халки, както и татуирани люспи върху цялата дясна половина на лицето му — сякаш бе наполовина човек, наполовина влечуго.

— Ние работим за благото на Ордена и за нашето дело. Тамаранг е вече част от Императорския орден. Вярвам, че всички тук ще са щастливи да станат поданици на Ордена!

Тропотът на ботуши заглушаваше песента на птиците, отправена към изгрева. Мъжете прииждаха от всички страни, нахлуваха по алеята право към Ричард.

— Да, разбира се — отвърна Шеста, като че ли възвърнала си хладнокръвието. — Кралицата и аз вярваме, че ще уважите сключените споразумения, според които прагът на двореца ни не може да бъде прекрачван от никой представител на Ордена и трябва да си остане територия единствено на Нейно величество, съветниците и слугите й.

Мъжът за момент се вгледа в очите й.

— За мен това е без значение. Дворецът ви не ни е нужен. Той примигна, сякаш леко изненадан от себе си, че се съгласява на подобно нещо. След което издиша шумно, възвръщайки си част от самонадеяността.

— Но според споразумението ни останалата част от Тамаранг вече е провинция на Императорския орден.

Шеста се поклони с глава в знак на съгласие. Тънката й усмивка се появи отново.

— Това гласи нашето споразумение.

Ричард наблюдаваше разговора, но му беше трудно да чуе за какво си говорят. Възползва се от облекчената хватка на Шеста, за да й се изплъзне. Невниманието й му послужи като железен лост, с който разтвори впитите в него невидими нокти. Успя да разхлаби хватката точно толкова, колкото да позволи на ума си да се изплъзне.

Беше време да направи нещо за себе си и за Калан.

Въпреки че беше загубил дарбата си, както и Меча на истината, не бе забравил уроците, получени от това оръжие — помнеше ги по-добре от всички други уроци в живота си. Може и да не притежаваше дарбата, но си спомняше значението на символите. Познаваше ритъма на танца със смъртта.

Все още владееше острието.

Оставаше само да постави ръка на някое острие.

Докато Шеста и командирът определяха периметъра, където мъжете можеха да се разположат, или местата, чиито граници не биваше да пристъпват, и уточняваха каква част от самия град се пада на тях, Ричард хвърли поглед назад и огледа дървените ефеси на мечовете на войниците, както и кожената дръжка на меча на офицера зад себе си, който стоеше леко вдясно.

Усмихна се на мъжа, докато вадеше от джоба си медна монета, която небрежно претърколи по кокалчетата на пръстите си. Престори се на несръчен и остави монетата да му се изплъзне и да падне. Наведе се, за да я вземе, като се облегна на една ръка — сякаш за да запази равновесие — на мръсната песъчлива пръст встрани от пътеката. По този начин, докато взимаше монетата, остави песъчинките да полепнат по дланта и пръстите му. Заедно с монетата загреба и малко от пръстта и пясъка. Офицерът отзад, който наблюдаваше разговора между началника си и Шеста, погледна към Ричард само докато Ричард избърса монетата и я прибра в джоба си. Шеста беше далеч по-атрактивна от някакъв си непохватен младеж. Ричард се престори, че бърше ръцете си, а всъщност внимателно разпределяше песъчинките по пръстите и дланите си.

Искаше да направи така, че пръстите му да не се хлъзгат по кожата.

Без да се обръща, той се наклони назад по посока на низшестоящия офицер зад себе си. Мъжът бе съсредоточен върху омайващата фигура на Шеста, докато тя оплиташе мрежата си и обясняваше на мъжете какви желания има спрямо тях. Въпреки че дръжката на оръжието върху бедрото на мъжа беше извън периферното му зрение, Ричард знаеше с точност къде се намира. То бе по-фина изработка в сравнение с оръжията на повечето от останалите мъже.

Докато Шеста и военачалникът разговаряха, Ричард леко се обърна, все едно се протяга. В миг ръката му се озова върху меча. В следващия миг той освободи острието му.

Наличието на меч в ръката му веднага съживи поток от спомени, усещания и умения, които той бе натрупал по време на дългите часове, прекарани в упражнения. Уроците идваха може би отчасти от източници от други светове, но познанието не бе магическо. Това беше опитът на безбройни Търсачи преди Ричард. Въпреки че сега оръжието не беше с него, той все пак притежаваше необходимото знание.

Офицерът явно реши, че той си прави някаква шега и посегна да си вземе обратно оръжието. Ричард завъртя меча и с обратен удар го промуши.

И други мъже се включиха в схватката. В хладния предутринен въздух заблестяха остриета.

Едри мъже освободиха големите ятагани от коланите си, полетяха боздугани и топузи.

Ричард изведнъж се озова в стихията си. Мъглата от съзнанието му се вдигна. Не бе очаквал, че тази част от ума му, която здраво бе заключил, за да успее да я съхрани, ще бъде призована толкова скоро, но времето беше настъпило и той трябваше да действа. Това беше неговият шанс.

Знаеше къде се намира Калан и трябваше да се добере до нея. А тези мъже преграждаха пътя му. Ричард се завъртя, отсичайки ръка, която държеше брадва. Викът и пръсналата кръв почти накара мъжете да се разбягат. В тази малка пролука от време Ричард извърши следващото движение. Прониза с меча си друг мъж, който тъкмо бе вдигнал своя меч. Той умря дори преди да успее да спусне ръката си. Ричард, завъртайки се, избегна посоката на оръжията, които се бяха насочили към него.

Въпреки внезапно настаналата какофония от звънтящ метал и крещящи гърла, Ричард бе потънал в безмълвния свят на своята цел. Владееше положението. Тези мъже може би си бяха помислили, че пред него е изправена непреодолима армия, но в определен смисъл това беше предимство за него. Той не се сражаваше с армия. Сражаваше се срещу отделни индивиди. Те мислеха като колективна маса, като си позволяваха един другиму да се придвижват, сякаш всеки от тях бе крак от огромна воюваща стоножка.

Това беше грешка, която Ричард използва, за да се вклини в тях. Докато се колебаеха и изчакваха кой от тях ще се хвърли първи в схватката, Ричард вече се движеше през редиците им и ги съсичаше; завърташе се и се хвърляше върху врага, като се опираше на силата и опита си и се носеше през яростната стоманена атака. Всеки негов прободен удар попадаше точно в целта. С всеки замах на оръжието си той съсичаше по някого. Сякаш си пробиваше път през гъст шубрак, като сечеше клоните, изпречили се на пътя му. Вместо да замахва наново с меча си, за да нанесе следващия удар, той използваше инерцията му, като по този начин оръжието не извършваше празен ход. Ако спускащото се острие срязваше по пътя си нечий врат странично, той продължаваше движението му нагоре в обратната посока, като по този начин промушваше войник, който в момента се приближаваше, после измъкваше острието и ловко се завърташе, за да избегне мечовете, брадвите и топузите, които се стоварваха там, където само преди миг стоеше той. Това бе плавен танц, чрез който Ричард се носеше през грухтящите, напиращи един през друг, подскачащи мъже. Сеч, сеч, сеч — нека виковете да изпълват утринния въздух, нека тревогата от това, че не може да бъде спрян, да накара останалите да тръпнат от страх пред онова, което би могло да им се случи.

През цялото време Ричард държеше целта си под око. Той си проправяше път към изхода в стената. Начинът, по който вилнееше и си проправяше път, целият му щурм бяха подчинени на плана му да се добере до този изход, до свободата си. Трябваше да се промъкне от там и после да се добере до Калан.

Някои от мъжете по пътя си Ричард покосяваше по своя си начин, на други се изплъзваше. Целта му бе не да убива колкото се може повече, а да се добере до отворената порта.

Въпреки шумно изкрещяваните заповеди, въпреки виковете на войниците, обхванати от бяс в желанието си да достигнат до него, и писъците на онези мъже, които в момента биваха разпаряни, изкормвани или намушквани, в ума на Ричард се бе утаила една цел, която той спокойно следваше. Той подбираше жертвите си бързо и ги съсичаше също толкова бързо. Не хабеше усилия да замахва, а уверено съсичаше. Съзреше ли сред множеството по-ярка фигура, която останалите следваха, Ричард се насочваше към него. Докато се придвижваше към изхода в стената, той се промушваше през пролуките в защитата на врага, като през цялото време не преставаше да сече около себе си. Не си позволяваше да спре неумолимото си настъпление дори и за миг. Враговете му не можеха да си поемат дъх, а той вече бе пресякъл пътя им. Съсичаше безпощадно всеки, до когото достигаше. Независимо дали изглеждаха свирепи или уплашени, Ричард ги убиваше. Те очакваха той да се уплаши от числеността им, от бойните им викове. Но той не се страхуваше. Ликвидираше ги без всякаква милост.

Накрая достигна до портата и обезглави стража, застанал до лявото й крило, а после и този отдясно. най-сетне изходът бе свободен от войниците на Ордена. Ричард се втурна навън.

Изведнъж всичко спря. Срещу него се надигна стена от стрелци с изпънати лъкове и стрели, насочени към него. Мъжете, въоръжени с лъкове и арбалети, се бяха наредили под формата на полукръг от другата страна на портата, като по този начин го бяха затворили в капана на острите си като бръснач стрели със стоманени остриета, до една насочени към него. Ричард прекрасно знаеше, че срещу стотиците стрели, насочени към него от такова близко разстояние, е безсилен.

Военачалникът се появи на портата.

— Забележително. Никога не съм виждал нещо подобно. В тона на мъжа личеше неподправено въодушевление, но същевременно с това напомняне, че всичко е приключило. Ричард тежко въздъхна и хвърли меча си на земята. Военачалникът приближи и се намръщи, докато оглеждаше Ричард от глава до пети. Шеста изплува през портата — черен силует на фона на изгрева.

Военачалникът скръсти мускулестите си ръце.

— Умееш ли да играеш Джа’Ла д’Джин?

Ричард си помисли, че това е най-странният въпрос, който би могъл да очаква в този момент. На заден план, отвъд изхода в стената, през който успя да премине, ранените мъже надаваха болезнени викове, стенеха и молеха за помощ.

Ричард не се смути от военачалника.

— Да, умея да играя играта на живота.

Мъжът се усмихна на Ричард, който използва превода на израза Джа’Ла д’Джин, който на езика на императора означаваше точно „играта на живота“.

Командирът, който съвсем не изглеждаше загрижен за броя на своите хора, посечени от острието на Ричард, се усмихна на себе си и поклати учудено глава. От своя страна Ричард също не проявяваше загриженост към убитите и ранените. Те бяха избрали да са част от армия завоевателка, за да грабят, изнасилват и убиват хора, които не са им причинили нищо лошо, хора, чийто единствен грях беше, че не вярваха в идеологията на Ордена, хора, които бяха пожелали да живеят свободно.

— Оценявам вашите доблестни усилия да арестувате този опасен човек — рече Шеста, като се изправи до военачалника. — Той е осъден затворник и аз отговарям за него. Наказанието му ще бъде определено лично от Кралицата.

Военачалникът отмести поглед към нея.

— Той току-що уби значителен брой от моите хора. Сега е мой затворник.

Шеста изглеждаше готова всеки момент да започне да бълва огън.

— Няма да позволя…

Стотици стрели се издигнаха като една по посока на жената. Тя се вцепени, оценила опасността. Също като Ричард, тя очевидно схвана, че дарбата няма да й помогне срещу толкова много стрелци, които с едно докосване на тетивата можеха да задействат оръжията си. Само едно докосване я делеше от края на живота й.

— Този човек е мой затворник — повтори Шеста на военачалника с тих, но твърд глас. — Тъкмо го водех при Кралицата, за да…

— От този момент нататък той е мой затворник. Върни се обратно в двореца. Земите му вече принадлежат на Ордена. Тук вече няма власт нито Кралицата, нито ти. Нито пък този човек.

— Но аз…

— Свободна си. Или искаш да нарушиш нашето споразумение и да се наложи да започнем масово клане?

Воднисто сините очи на Шеста обходиха стотиците мъже, насочили стрелите си към нея.

— Разбира се, че споразумението ни остава в сила, командире. — Тя обърна поглед към мъжа. — Аз го уважавам, както сме се споразумели, и се надявам, че това важи и за вас.

— Много добре — леко сведе глава той. — А сега ни оставете да си вършим задълженията. Според уговорката ни вие и хората, на които е поверено управлението тук, можете да се захванете с ваши си дела, да отидете където пожелаете, без да бъдете притеснявани от моите хора — нито всички вие, нито персоналът на замъка.

След като отправи последен убийствен поглед към Ричард, тя се обърна и се отдалечи, гордо изправила глава.

Заедно с военачалника и всичките му хора Ричард наблюдаваше как вещицата се шмугна през отвора в стената и се отправи по кървавата пътека, сред мъртвите и умиращите, без да си прави труда да погледне повторно към тях, докато прекрачваше входа на замъка. Мъжете отстъпиха, за да й сторят път.

Военачалникът се обърна към Ричард.

— Как се казваш?

Ричард знаеше, че не трябва да казва истинското си име. Не можеше дори да каже името, с което отрасна — Ричард Сайфър. Да го стори, би означавало да се изложи на риска да бъде разпознат. Умът му трескаво търсеше ново име, което би свършило работа. Внезапно в главата му изникна името, което Зед обичаше да използва, когато му бе необходимо прикритие.

— Казвам Рубен Рибник.

— Е, Рубен, давам ти право на избор — можем да те одерем жив, да те изгорим на клада или да разпорим корема ти и да те оставим да гледаш как лешоядите измъкват червата ти и се бият за тях.

Ричард знаеше, че няма да му се наложи да се сблъска с тази участ, защото всичко, което бе необходимо да предприеме, беше да атакува и стрелците щяха да то убият. Но все още не му се умираше. Мъртъв не можеше да помогне на Калан.

— Този избор не ми допада особено. Нещо друго? Мъжът грейна в лукава усмивка, която идеално пасваше на онази половина от лицето му, която бе татуирана с люспи като на влечуго.

— Всъщност има и друго. Всяко подразделение на армията има свой отбор по Джа’Ла. В нашия освен войници от Ордена участват и най-добрите мъже, които срещнахме по пътя си — всички те надарени от Създателя с някаква изключителна дарба.

Начинът, по който си проби път през всички тези мъже и стигна чак до портата, беше много впечатлязащ. Имах чувството, че следваш упорито своя собствен път към целта. Ти не позволи да бъдеш спрян, независимо какво хвърляха по тебе противниците ти. С други думи… ти си роден за нападател в отбор по Джа’Ла.

— Позицията на нападателя е рискована.

— Това е играта на живота — повдигна рамене военачалникът. — В момента имаме нужда от нападател. Нашият загина при последната игра. Докато избягваше един защитник, той не успя да улови паса и брокът се заби в ребрата му. Дробовете му станаха на решето. Сполетя го жестока и мъчителна смърт.

— Не звучи обнадеждаващо.

В очите на военачалника проблесна заплаха.

— Ако предпочиташ, може да си опиташ късмета одран и да гледаш как лешоядите се бият за вътрешностите ти.

— А ще получа ли шанс да играя срещу отбора на императора?

— Срещу отбора на императора, значи — повтори командирът. За момент задържа погледа си върху Ричард, заинтригуван от въпроса му. — Наистина си състезателен тип. най-накрая кимна. — Всички регистрирани отбори по Джа’Ла мечтаят за възможността да се изправят срещу отбора на императора. Ако докажеш качествата си и с уменията си на нападател ни помогнеш да печелим турнири, то тогава, да, много вероятно е да получиш възможността да играеш срещу отбора на императора. Ако оцелееш толкова дълго.

— В такъв случай, да, бих желал да се включа. Военачалникът се усмихна.

— Мислиш си как ще се превърнеш в герой, а? Играч на Джа’Ла, който жъне овации? Състезател, който се радва на голяма слава?

— Може би.

Военачалникът се наведе по-близо до него.

— Според мен си мечтаеш за жените, които ще ти осигури една такава победа. За възторжените погледи по лицата на красавиците. За усмивките на привлекателните жени.

Ричард си представи красивите зелени очи и усмивката на Калан.

— Да, точно това ми мина през ума.

— Мина през ума ти! — Онзи се изсмя. — Е, Рубен, по-добре си го избий от главата. Ти не си просто играч. Ти си пленник, при това опасен. Ще бъдеш поставен в клетка и пренасян с каруца. Ще те пускаме, за да участваш в игрите или тренировките, но през останалото време ще си просто затворено в клетка животно. По време на тренировките ще ти се налага да работиш усилено, за да се нагодиш към останалите играчи — нали все пак си нападател. Но дори да си нападател, все пак не играеш сам.

Ричард не виждаше друга възможност.

— Ясно.

Военачалникът си пое дълбоко въздух и пъхна пръсти под колана с оръжията си.

— Е, добре. Ако играеш умело, ако във всяка игра даваш всичко от себе си и ако се случи да победим отбора на императора, ще ти дам възможност да си избереш която си пожелаеш жена измежду желаещите да преспят с някого от играчите.

— С победителите — поправи го Ричард.

— С победителите — кимна военачалникът, после вдигна пръст във въздуха. — Но направиш ли дори една грешна стъпка, ще бъдеш убит.

— Сделката е сключена — каза Ричард. — Имате си нов нападател.

Военачалникът вдигна ръка, подканяйки останалите офицери да приближат. Те застанаха мирно пред командира си.

— Докарайте каруцата — онази с клетката. Тя е за нашия нов нападател. Мисля, че вече се убедихте колко е опасен. Бъдете нащрек. Искам да използвам таланта му срещу нашите съперници. — Офицерът отправи доволен поглед към Ричард. — Ще бъде хубаво да спечелим някой турнир не само по случайност. — После кимна и започна да раздава заповеди: — Поставете стражи близо до замъка и в града — толкова, колкото са необходими, за да няма безредици сред населението на Тамаранг. После изпратете всички налични работници да започнат работа по пунктовете за керваните. Първо трябва да намерите достатъчно голямо място. Потърсете извън града, близо до реката.

Лятото преваля. Зимата ще настъпи още преди да сте разбрали, а керваните с продоволствия, които скоро ще преминават оттук, ще бъдат много и начесто. Всички наши армии в Новия свят ще имат нужда от продоволствия, за да оцелеят през идващата зима.

Град Тамаранг ще осигури на мъжете ни всичко необходимо за строежа. Край реката има пристанище, където ще бъде доставян дървеният материал, така че ще трябва да предвидите и пътища до строителния обект, както и до казармите, докъдето ще трябва да стигат всички войници, които ще бъдат разквартирувани тук отсега нататък.

— Готови сме с всички планове — кимна един от офицерите.

Ричард си направи извода, че Орденът възнамерява да използва град Тамаранг като помощ при строежа на складовете за припаси. Не за пръв път виждаше подобно нещо. по-лесно се оправяха с градове, които изразяваха желание да се приобщят към Ордена, вместо първо да разрушават всичко, а после да го строят наново.

— Аз заминавам незабавно с нашите войски и този керван — продължи военачалникът. — Джаганг събира всичките си сили за нападението над Д’Харанската империя.

Владетелят на Д’Харанската империя спокойно слушаше плановете за последното нападение над Новия свят, за предстоящата кланица над хората, които вярваха в свободата, за битката, която той се бе погрижил да не се случи.