По залез

Шеста глава

Не знам дали спах в действителност, или просто изпадах и излизах от безсъзнание. Бях по гръб, а ръцете ми бяха свити над стомаха ми. Слушах звуците на Ранчото, което се пробуждаше. Гласове крещяха нагоре-надолу по коридора, питайки за прането, което бяха оставили, оплаквайки се от липсата на топла вода в банята, смеейки се – затворих очи при звука на викащата ме Вида.

„Стани – наредих си аз. – Трябва да се справиш с това.“

Прехвърлих крака странично на леглото, разтрих лицето си и се опитах да загладя косата си обратно в конска опашка. Още преди да светна лампите и да отворя вратата, Вида вече беше в другия край на коридора, внезапно сменяйки посоката, когато излязох навън.

– Какво има? – попитах я аз.

– О? Най-после наваксахме със съня за красота ли? – нападна ме тя. – Те те чакаха. Чакаха те цял час, а ти не се появи! Какво? Прекалено си добра, за да им кажеш дори довиждане ли?

Нещо студено се сви в стомаха ми.

– Кейт и Доли вече тръгнаха ли?

След всичко, което се бе случило през изминалите няколко месеца, бях изненадана от това колко ме заболя. Не бе останала, за да си вземе довиждане. Не бе останала да ни чуе да ù обясним ситуацията. Кейт по-скоро беше готова да пробва да взриви всичко, което бяхме постигнали чрез принуждаването на агентите да напуснат, като ги помолеше да се върнат обратно. Бе готова да ни саботира.

– Почти три следобед е – каза Вида.

Погледнах я невярващо. Част от леда в изражението ù най-после се бе разтопил. Тя поклати глава, мърморейки нещо под носа си, което се направих, че не чувам.

– През цялото това време ли спа? Явно си била по-скапана, отколкото си мислех.

– Слушай – започнах аз. – Що се отнася до по-рано...

Тя вдигна ръка.

– Схващам. Имам само един въпрос – ти скри плана на Сен от мен, защото бе убедена, че ще я промуша в бъбрека ли?

– И така може да се каже – признах си аз.

– Тогава, значи, не ме познаваш толкова добре, колкото смяташ – каза тя. – Защото щях да я нацеля право в сърцето. Но... добре.

– Къде са всички? – попитах аз.

– Бабчето лежи някъде депресирано – отвърна Вида. – А скаутчето досажда на всички в кухнята.

– Какво? Защо? – При повдигането на рамене от нейна страна, добавих: – А Зу?

Изведнъж изражението ù отново се смрази. Когато проговори, гласът ù можеше да реже кожа от костите ми.

– Изглеждам ли така, сякаш въобще ми дреме къде е?

– Вида – казах аз. – Ама сериозно...

Каквото и да беше, тя не искаше да приказва за него. Ето защо вече се отдръпваше назад и се отправяше към стълбите.

– Трябва да си поговорим за това – казах аз, тръгвайки зад нея. Погледът, който ми отправи, ме спря намясто. Това бе изражението на човек, който искаше да бъде оставен на мира.

– Между другото, ако решиш, че въобще ти пука, докато Кейт вървеше надолу по тунела – вметна Вида, – тя ми предаде нещо: „Кажи на Руби, че който си играе с огъня, накрая се опарва“. Това говори ли ти нещо?

– Не – казах аз накрая. – Нямам никаква идея.

Вида отчасти бе права. Лиъм беше в кухнята – само че в действителност беше в килерчето за провизии, намиращо се след фурните и мивките в тъмния заден ъгъл. Той бе оставил вратата широко отворена, вероятно за да даде шанс на още малко светлина да проникне вътре като допълнение към фенерчето, което бе стиснал между зъби. Драскаше нещо върху малка тетрадка със спирала. Пресегнах се, за да запаля лампите, и тъкмо се готвех да му се подиграя, че не е видял ключа, когато... нищо. Опитах два пъти, за да съм сигурна.

Лиъм извади фенерчето от устата си и се усмихна. И просто ето така, изминалите няколко часа сякаш се разто­пиха в мрачна локва, от която аз излязох непокътната.

– Знаеш ли, че това място се нуждае от трийсет и шест нови крушки? Защо, по дяволите, им е трябвало да прибират чак и крушките? – попита Лиъм.

– Трийсет и шест е доста точно – отвърнах с лек смях. – Това ли е най-доброто ти предположение?

Той изглеждаше объркан.

– Не. Преброих ги. Кайли и Зу ми помогнаха малко по-рано. Също така бихме могли да използваме пет нови ключалки за врати, няколко килограма прах за пране и около две дузини хавлии. А това... – Лиъм направи жест към оскъдните рафтове пред него. – Това е покъртително. Дори нямам идея как са успели да намерят толкова консерви с цвекло... но, милостиви боже, какво дори може да се стори с тях?

– Ами има пържено цвекло, супа от цвекло, кисело цвекло...

– Ъъ? – Той покри ушите си и наистина потрепери. – По-скоро бих пробвал белените домати.

– Наистина ли е толкова зле? – попитах аз, влизайки в килерчето при него. В действителност не се налагаше да питам – така беше. Всъщност даже беше още по-зле, защото, като изключим няколко хляба и нарязани салами в хладилника, разполагахме най-вече със зеленчуци в консерви и ужасна храна като солети и чипс.

Докато Лиъм продължаваше да търси паста, супа в консерва и овесена каша, аз се облегнах на него и затворих очи. Гърдите му стопляха гърба ми, харесваше ми как можех да усетя оживяването на всяка дума, която преминаваше през него. Той се пресегна и нежно разроши косата ми.

– Досаждам ли ти? А?

– Не, съжалявам. Слушам те – отвърнах аз. – Та говореше ми за Луси?

– Да. Тя бе едно от момичетата, което се грижеше за храната в Ийст Ривър. Мисля, че ще може да ни даде малко знания за това как да въртим запасите и какво би било хубаво да търсим.

Правилно. Щеше да се наложи да създадем някакъв екип, който да се грижи за набавяне на запаси, макар и вече да бяхме толкова малко, че не си представях как Коул ще се съгласи, освен ако ситуацията не станеше особено отчаяна. А и не си представях как щеше изобщо да го приеме, ако този, който излизаше, бе Лиъм.

– Уморена си – каза той, прокарвайки палец под окото ми. – Къде изчезна вчера? Останах да те дочакам, но припаднах още в момента, в който легнах.

– Взех си душ и бях прекалено уморена, за да ви търся в коя стая сте – отвърнах, защото... как можех да си призная, че аз съвсем тенденциозно бях избегнала стаята, която бяха избрали. Не исках да отговарям на въпроси, не и когато главата ми тежеше точно толкова, колкото и сърцето. След като се бях изправила срещу Кейт, в мен не бе останало никакво друго желание за противоборство. – Намерих първата отворена стая и се пробвах да заспя.

Той се протегна и издърпа от полицата една от онези малки консерви компот, стигащи за един човек, и отвори капака, преди да успея да откажа. Сетне продължи с внимателната си инвентаризация на стелажите, докато аз изсипвах консервата в устата си и поглъщах плодовете. Виждах как чертите му издаваха различните разговори, които водеше наум, всеки въпрос, който искаше да ми зададе, и долових тревожно настръхване, увеличаващо се с всяка безмълвна секунда, която изминаваше.

– Не искам да те питам, но... ти евентуално нали щеше да ни признаеш за това, което си направила с агентите? Нали нямаше да ни оставиш да се досещаме сами, когато тук пристигнеха само коли с деца?

– Трябваше да ви кажа още в момента, в който напуснахме града – признах аз. – Но то просто... ми се изплъзна от съзнанието заради всичко, което се случи.

– Можеше да ни кажеш още преди да бяхме тръгнали – нежно каза той.

– Трябваше да стане бързо – възпротивих се аз. – И ако някой дори само бе намекнал, че е наясно какво се случва, това можеше да разкрие всичко на агентите. Наложи се да ги объркаме.

– Ти и Коул.

– Той познава останалите агенти по-добре от всеки от нас. Необходимо беше да ме насочи как да направя така, че да усетят внушението като нещо истинско. – „И ако ви бях казала, щяхте да се опитате да ни накарате да напуснем.“

Понякога – всъщност през по-голямата част от времето – бе трудно да мисля за нас като за хора, които са имали различни животи, преди те да се влеят един в друг. Сега жизнените ни пътища бяха така скрепени, че изпитвах непреодолим импулс да му разкажа всичко, да чуя разсъжденията му по въпроса и да проверя дали съвпадаха с моите. И преди бях крила тайни от него – за това каква съм, какво бях сторила с родителите си, но... не че реално се чувствах по-зле, а по-скоро изпитвах някаква заядливост, непоколебимо усещане, че нещо вече не сработваше така, както се беше случвало преди. Сякаш бях съумяла да прекъсна някакъв естествен ход на съществуването ни. Прехапах устни, наблюдавайки как веждите му се сключват заедно по същия начин, по който го правеха тези на Коул, когато се концентрираше.

– Затова се бе паникьосала, нали? Тъкмо си била разбрала... – Лиъм разтри челото си с опаката част на ръката си. – По дяволите! Та какъв е планът сега?

– На вечеря ще се срещнем всички, за да обсъдим план за освобождаване на някои от лагерите.

– Може и да няма вечеря, ако това е всичко, с което разполагаме... – започна той. – Но ще измисля нещо. Всичко ще е наред.

Той обви ръка около раменете ми и ме притегли към себе си. Аз притиснах лице към рамото му и издишах, потрепвайки. Ръцете ми се обвиха около кръста му.

Това бе правилно. Усещах близостта си с него като нещо правилно. За пръв път умът ми не препускаше. Тук, в тъмното, пулсът ми биеше ускорено вследствие на близостта му. Всичко друго ми изглеждаше далечно. Той целуна косата ми, бузата ми и аз си помислих: „Не мога да изгубя това. Не мога да си позволя да загубя и това“. Не можех да му доверя всичко, не и ако исках той да има полза от онова, което се опитвахме да предприемем, нито пък, ако исках да го защитя. Но можехме да съхраним това, нали?

– Имаш ли ми доверие, че ще те запазя в безопасност? – попитах го аз. Знаех си, че вероятно му се е сторило, че извадих този въпрос от нищото, но изведнъж той ми се видя жизненоважен. Ясно можех да забележа, че ми се беше обидил заради това, че не му бях казала за агентите.

– Мила, ако трябва да избирам между теб и стотици от най-изявените екземпляри на Грей, всеки път ще избирам теб.

Изненадах го, като се повдигнах на пръсти и го целунах право в устата.

Пръстите ми все още държаха ризата му, когато се дръпнах назад. Гласът ми звучеше в ушите ми нисък и прегракнал. Наложи ми се да се боря за думите, а в момента бях толкова смутена, че въобще не бях сигурна дали щях да избера правилните.

– Искам да...

Обърканото му изражение бавно изчезна, докато ме наб­людаваше и чакаше.

„Искам да...“ Усетих как лицето ми се зачервява, но не можех да преценя дали това беше от срам, или поради образите, които преминаваха през ума ми. Никога не се бях чувствала толкова неудобно и така напрегната. Бях го целувала и преди – наистина го бях целувала, – но всеки предишен път бях подтиквана от стрес, неотложност или гняв и във всяка от тези ситуации бивахме прекъснати от изискванията на света около нас. Това тук действително беше първата ми възможност да помисля за него, единствено и само за него, при това, без да бързам. Да го изуча внимателно. Усещането от ръцете му. Прежулването на наболата му брада. Малките, задъхани звуци, които издаваше в задната част на гърлото си.

Намирахме се в килерче, а навън в кухнята работеха деца. Рационалната част от мен осъзнаваше границите на този момент, но ако следващия път се окажехме някъде другаде и отново се озовяхме в откраднат миг само за двама ни – тогава какво? Долових как през мен премина лек трепет, захранван от равни части паника и копнеж. Нямаше да знам какво да сторя. Как да не объркам всичко.

Ръцете на Лиъм покриха моите, когато той се облегна назад върху стелажите. Щом зърнах, че се усмихва, в мен се изля облекчение. Той разбираше. Естествено, че разбираше. От момента, в който се бяхме срещнали, той ме познаваше по-добре, отколкото аз сама себе си.

Когато заговори, гласът му беше сладък, но изражението му беше далеч от това. В очите му забелязвах дяволитост, гладен поглед. Усетих раздрусване ниско в стомаха си, когато установих, че то се дължеше на мен.

– И така, мила, току-що ми мина една бърза мисъл.

– Така ли? – промърморих аз, разсеяна от начина, по който той се пресегна нагоре и прокара палец над долната ми устна.

– Съвсем вярно. А именно, че ти си на седемнайсет, а аз на осемнайсет и имаме абсолютно всички права да се полюбуваме един на друг като нормални тийнейджъри. Като обикновени, щастливи, луди хлапета. – Той хвана с два пръста колана на дънките ми и ме привлече по-близо. Обичах гласа му, когато го понижаваше така. Акцентът му се усилваше, затоплен като летен въздух в минутите преди буря. Това бе атака с пълната мощ на известния Стюартов чар и аз бях напълно безпомощна срещу него. – Искаш ли да чуеш правилата?

Сърцето ми думкаше лудо, докато кимах. Същата тази ръка се провря покрай бедрото ми, нагоре под ризата ми. Чувствах я топла и съвсем на място върху долната част на гърба ми. Затворих очи, когато устните му едва преминаха покрай моите. Докосването му ме караше да се усещам смела. Той избутваше несигурността толкова назад, че тя вече не можеше да ме достигне.

– Първото правило е, че въобще не трябва много да мис­лиш. Второто е да кажеш, когато искаш да спреш. Третото е, че правиш всичко, което намираш за хубаво. Четвъртото е...

– ... че спираш да говориш – казах аз, мъчейки се слепешком да бутна вратата, за да се затвори – и ме целуваш?

Той все още се подсмихваше, докато ми се подчиняваше. А после и аз започнах да се смея, защото нервите ми се тресяха, защото щастието му бе заразно и защото това тъпо първо правило нямаше абсолютно никакво значение. Лиъм бе единствената мисъл в главата ми. Той бе стотиците диви чувства, които експлодираха в гърдите ми. Той започна да ме целува по-настойчиво и принуди устните ми да се разтворят към неговите. Впуснах се да имитирам движенията на езика му и бях възнаградена с леко ръмжене, изразяващо одобрение.

Нормална. Щастлива. Луда. За него.

Половин час по-късно, след като вече го бях чула да ме вика няколко пъти, докато вървеше по коридора, Коул най-накрая влезе в кухнята и заудря по големия износен хладилник. Това ми даде секунда да се отдръпна от Лиъм и да се съвзема, преди да изляза, за да го посрещна.

– Животното трябва да бъде нахранено – каза Коул, докато пълнеше една картонена чаша с вода. – Или вече напълно го забрави?

И просто така, безтегловната, прекрасна радост се изпари изпод краката ми и аз се приземих с грохот отново в реалността.

– Никога не забравям за Кланси. – Думите ми бяха изострени от раздразнение. – Не трябваше ли да предположа, че ще се погрижиш за него?

– Не, не трябваше – извика Лиъм от килера.

Коул се усмихна.

– Сега ще има убийствено главоболие след всички лекарства, с които го наблъскахме. Хлапето тъкмо бе започнало да се съвзема, когато го обезопасих в малката му клетка. Изглеждаше толкова ядосан и уплашен.

– Добре. Да приключваме с това.

Вместо да ни поведе обратно нагоре, Коул пое по коридора и после надолу към по-ниското ниво, подминавайки няколко спални, преди да достигне до вратата, на която пишеше:

Той извади малък ключодържател и ми го предаде. Ключалката оказа леко съпротивление, докато вкарвах ключа в нея. Поогледах се наоколо, за да съм сигурна, че никой не ни наблюдаваше, и разтърсих дръжката, за да се уверя, че ще си остане заключена. Вмъкнахме се вътре. Коул се пресегна, за да дръпне шнура за самотната електрическа крушка над главите ни.

Видях прости, практични метални полици, изпълнени с различни кутии и купчини хартия – най-вероятно архивирани файлове от вече проведени Операции, ако можеше да се вярва на лъжата, която бе гравирана на вратата. На пръв поглед бе достатъчно убедително. Очите ми обходиха библиотеката от папки и класьори – всичките прилежно наредени по полиците, – докато Коул се приближаваше към двата стелажа, които бяха прикрепени към задната стена.

– Ето тук – каза той. – Червената кутия. Дръпни я.

Пресегнах се над кутията за писма. Прахът върху капака изглеждаше така, сякаш наскоро е бил обезпокоен от ръце, пресегнали се, за да достигнат до скритото резе, намиращо се върху задната лайсна на полицата. Пръстите ми се свиха около него и го повдигнаха нагоре. Чу се силно, радостно прищракване и цялата полица се завъртя навън към мен. Автоматичното осветление в коридора зад нея се включи и наводни малкия килер със заслепяваща, ултрабяла светлина.

Пътят от празния коридор до още една заключена врата бе кратък. Тук трябваше да вкарам ключа и да набера кода за достъп – 4-0-0-4-0-0-4, – преди вратата да се отвори с хрущене.

– Ще бъда тук – каза тихо Коул. – Ако имаш нужда, викни ме.

Още една част от сделката – той искаше някой винаги да пази гърба ми иззад тази врата, когато идвах да нося храна на малката напаст. Можех да избирам между него, Кейт или Вида, но аз бях добавила и Дунди към списъка, тъй като той неизменно оставаше недостижим за влиянието на Кланси.

Влязох във втората стая, като оставих Коул да затвори и заключи вратата зад мен.

Вътре имаше две килии, всяка от тях беше три метра широка и дълбока около метър. И двете бяха оборудвани с легло, пластмасова тоалетна и кофа вода за миене на лице и зъби. Ако килиите можеха да се сравняват, тези определено бяха подобрена версия в сравнение с влажните, плесенясали пространства, които бяха издълбани в блока за разпити в Щаба. Бяха и по-добре осветени, почти заслепяващи заради искрящите светлобели стени и откритите флуоресцентни крушки отгоре. Това бе далеч от обичайния стандарт на живот, към който Кланси Грей бе привикнал, но въпреки това той се бе разположил доста удобно на леглото, а ръката му бе просната над очите му. Явно, че преди да го вкара вътре, Коул го беше измил и преоблякъл в чист анцуг. Това бе повече, отколкото заслужаваше.

Докато приближавах към вратата, той не помръдна. В металния ù капак имаше нова ключалка. Предположих, че ключът ми ще проработи и в нея, и се оказах права. Вратата проскърца, докато се отваряше, но от затворникът ни все още нямаше отговор. Пуснах пакета с храна вътре, оставих чашата с вода на малкия перваз от другата страна и се погрижих внимателно отново да заключа. Кланси изчака, докато почти се бях обърнала да си ходя, за да проговори.

– Нанасянето лошо ли се развива? – Гласът му бе обезпокояващо любопитен, когато се извърна с лице към мен. – Мислите ти са толкова силни, че ги чувам и през стъклото.

Това бе лишено от разум, но за момент се притесних, че ми говори буквално. Все пак можех да го усетя, докато се мъчеше да ме заобиколи и да проникне в ума ми. Винаги имаше прилив на гъделичкане, който слизаше по задната част на главата и по врата ми.

Кланси издърпа с крак храната до леглото си, отвори сандвича си и направи физиономия.

– Защо така? Няма ли пържоли на запад от Тексас? Какво е това месо?

Врътнах очи, но изведнъж осъзнах, че той говори напълно сериозно.

– Това е мортадела.

Той го помириса, устната му се сви от отвращение, а пос­ле го покри с фолиото, в което бе обвит.

– Май ще предпочета да умра от глад.

– За мен ще е удоволствие.

– Във всеки случай – каза Кланси, без да обръща внимание на коментара ми, – дълбоко съм разочарован от липсата на самодоволство от твоя страна. Мислех си, че ще се явиш при първа възможност, злорадствайки как най-после си се събрала отново с малката си флашка. Какво те направи толкова кисела?

– Стоя пред източника на всичко това.

Той се изсмя леко.

– Явно съм надценил колко ще успееш да разбереш през тези първи няколко часа. Флашката въобще работи ли, или пък е била изтрита от електромагнитния пулс? Как се онези обгорели страници от изследването, които смогна да спасиш от огъня? Най-вероятно все още не си установила какво правят в Търмънд, нали?

Сякаш невидима ръка се обви около врата ми и ме накара да се наведа напред. „Търмънд?“ Какво толкова ставаше в Търмънд, че той изглеждаше така зарадван при вида на празния ми поглед?

„Не го казвай – заповядах си, докато се борех с паниката, която се издигаше на спирали вътре в мен само при споменаването на тази дума. – Не реагирай.“

Кланси откъсна парче от хляба на сандвича и го пъхна в устата си. След като не поисках отговор, ъгълчето на устните му се повдигна насмешливо.

– Ако пожелаеш да разбереш, ще се наложи да го потърсиш и разкриеш сама. – Той потупа слепоочието си, което беше предизвикателство или покана?! – Знам, че си ядосана – додаде той – за начина, по който протече всичко в Лос Анджелис...

„Търмънд – продължавах да мисля аз. Тази дума бе като инфекция, точно както и той се бе надявал да се случи, ако трябваше да се досещам. – Той е в плен при нас от седмици. Няма начин да има нова информация.“ Освен ако това въобще не беше нова информация, а просто карта, която бе държал, очаквайки точния момент, в който да я изиграе.

Отне ми няколко прекалено дълги секунди, за да му отговоря.

– Ядосана дори не може да покрие и началното ми състояние.

Той кимна.

– Въпреки това някой ден... Някой ден след месеци или дори години може би ще успееш да видиш, че унищожаването на това изследване всъщност е било безкористен акт, а не действие, продиктувано от егоизъм.

– Безкористен? – Завъртях се обратно към стъклената стена, прекъсвайки по този начин собственото си изтегляне към вратата. – Да отнемеш на децата шанса да оцелеят и никога повече да не им се налага да преживяват трансформацията? Да ги лишиш от единствената възможност да се съберат отново със семействата си и да се завърнат вкъщи? Това ли е безкористно?

– Ти това ли искаш? Аз си мислех, че освобождаването на Търмънд след време ще има предимство – допълни Кланси, изучавайки един грозд. – Това грозде био ли е?

Завъртях се на пети и прекосих разстоянието между килията му и вратата колкото можех по-бързо, без да тичам.

– Руби... чуй ме! Лечението е друг начин за контрол над нас, целящ да ни оставят без вариант да взимаме решения. Какво се случи, като донесе изследването тук? Позволиха ли ти въобще да го видиш? Знаеш ли къде е в момента?

Ръцете ми се свиха в юмруци покрай тялото ми.

– Това не е някаква магическа лепенка, която ще изцери всички рани. Тя няма да изтрие клеймото на онова, което представляваме ние в умовете им. Ако няма странични ефекти, те винаги ще чакат, ще наблюдават, ще се молят болестта да не рецидивира. Кажи ми – продължи той, вдигна краката си и ги кръстоса върху леглото. Наблюдавах тихо как пръстите му барабанят по коленете. – Това, че вече знаеш, че има лек, променя ли начина, по който агентите тук се отнасят с теб?

Тишината се простираше помежду ни. Той се усмихна.

– Това, което те се опитват да осъществят, въобще не ви засяга вас. Може и да са ви казали разни неща, за да ви принудят да дойдете, да им се доверите, но те няма да си удържат на обещанията. Дори и Стюарт.

– Единственият човек, за когото трябва да се притеснявам, че не бива да му имам доверие, си ти.

– Каквото и да се опитваш да постигнеш, идвайки тук – каза той съвсем тихо, – накарай колкото може повече от децата да застанат зад теб. Те са тези, които ще те последват и ще ти се доверят, а не някой от възрастните. Ще си късметлийка, ако големите някога погледнат на теб по друг начин, освен като на полезно оръжие.

– Защо смяташ, че ще е много лесно да попадна на криещи се из страната деца?

– Аз мога да ти помогна да намериш племената, които се скитат наоколо. Ще можеш да ги тренираш, да ги обучиш да се защитават сами. Наближаваме финала на играта и ако ти не ги откриеш, те ще се превърнат в невинни жертви в тази война. – Стиснах зъби, но той отново взе думата, преди да мога да изстрелям нещо дръзко в отговор. – Заб­рави за възрастните, Руби! Погрижи се да си около децата. Накарай ги да те обичат и ще разполагаш с лоялността им завинаги.

– Да ги накарам да ме обичат! – казах аз, а гневът ми се завръщаше като прииждаща вълна.

– Не всичко в Ийст Ривър бе фалшиво – рече той хладнокръвно.

Но всичко, което беше важно – всеки спомен, който пазех за мястото, – бе опетнен от пълзящото черно докосване на ума му. Просто мисълта за начина, по който ме беше изучавал през лагерния огън... начина, по който бе преодолявал всяка от умствените ми прегради... начина, по който онези деца го бяха гледали с пълно обожание. Потръпване преряза гръбначния ми стълб. Стаята бе станала прекалено малка и твърде студена, за да мога да остана и да слушам всяка нова глупост, която той реши, че иска да избълва.

Обърнах се назад към вратата, отключих я и изрично проверих дали съм изгасила светлините. И въпреки всичко гласът на Кланси долетя до мен през тъмнината. Замърси въздуха и прозвуча така, сякаш бе едновременно навсякъде.

– Когато си готова да поемеш водачеството и действително да направиш нещо, кажи ми! Аз ще бъда тук и ще чакам.

И ако се съдеше по видяното от последния поглед, който хвърлих към лицето му, това беше точното място, на което той искаше да бъде.