По залез

Четвърта глава

Дъждът започна с гръм точно в покрайнините на Мохаве – малък град, намиращ се в подножието на скалистите склонове на близките планини. В далечината отвъд назъбените им корони можех да видя първото загатване за зеленина.

– При този „Дейс Ин“¹ – каза Коул, сочейки към малък двуетажен комплекс, който се разкри зад ъгъла. – Спри там. Трябва да им намерим друга кола и ние също да сменим своята.

Градът е бил лишен от живот преди известно време, поне това ставаше ясно от абсолютното и пълно отсъствие на каквато и да било поддръжка на магазините и домовете в него. Това беше гледка, с която бях свикнала през изминалата година, и то дотолкова, че вече не изпитвах пълзящото усещане за страх, което се пораждаше от подобни празни детски площадки или прясна кал в гробищата, или къщи, чиито прозорци и врати бяха оковани с дъски. Излизаше, че дори Калифорния, която бе управлявана самостоятелно от Федералната коалиция – отделно от останалата част от нацията, – не се бе оказала имунизирана спрямо новата норма на икономическото съперничество, през което се бе наложило да преминат в другата част от страната.

– Тук биха могли да отседнат хора – отбелязах аз. – Освен това могат да си го заградят като собствена територия...

– Погледни колите наоколо – каза Коул, – виж какво количество мръсотия има върху тях. От доста време явно стоят тук. Не видях никакво движение през прозорците на хотела или в периметъра му. А ти? Паркирай. Можеш да спреш ето там, точно до онази сива тойота.

Изключих двигателя, докато той отново проверяваше дали Кланси все още е в безсъзнание и дали е обезопасен със свинските опашки. Сетне отиде да инспектира останалите коли, за да открие някоя работеща и с бензин, а аз скочих долу от шофьорската седалка и изтичах отзад, за да развържа брезента. Тримата там се изправиха и седнаха в унисон, примигвайки срещу мъждукащата светлина.

Докато им помагах да слязат, по лицето и врата ми се стичаше студен дъжд. Въздухът бе напоен с онази странна, прекрасна и неописуема миризма, която бе характерна за бурите в пустинята.

– Ей – казах аз, а ръцете ми се сключиха около тези на Лиъм, за да го прикрепя, докато се приплъзваше от дъното. – Добре ли сте?

Той кимна и стисна рамото ми, когато премина покрай мен.

– Дунди... почакай!... По дяволите, брат... – Без очилата си хлапето не виждаше нищо. Дунди успя да мушне пръстите си в някаква дупка в настилката и се просна още преди Лиъм да смогне да се протегне за него. След като използва здравата си ръка, за да вдигне приятеля си обратно на крака, той поведе Дунди към края на паркинга на мотела и те изчезнаха бързо зад ъгъла. Поради липсата на обяснение и съдейки по това колко бързо се движеха, съумях да се досетя каква работа точно имаха да свършат.

– И отпред ли беше толкова готино, колкото и отзад? – попита Вида, скачайки долу до мен. Ставите ù изпукаха, когато протегна ръце напред и после назад.

– Засега всички сме живи – информирах я аз. – Тук, отзад, гадно ли беше?

– Не – отбеляза тя с повдигане на рамене. – Малко неудобно и студено на моменти. По едно време ти направи остър завой и Дунди ме опипа, без да иска. Всеки път, когато отново заговоря за случая, той изглежда така, сякаш иска да умре от срам. Казано накратко, смятам да се възползвам максимално от тази простотия.

– Налага ли се? – попитах остро аз.

– Няма значение. Той, така или иначе, се разсърди още повече на играта кой ще му измисли най-гадния прякор.

– Нека отгатна. Ти ли спечели?

– Всъщност Скаутчето успя. Но да си говорим истината. Дори аз не можах да победя Дунди Дунде Дунденце. Почти се напиках от смях.

Отбелязах си наум да прегърна Дунди продължително, преди отново да потеглим.

Когато погледнах, за да се уверя, че момчетата идваха отново към нас, окото ми бе привлечено от цветно петно. Прикривайки очите си от дъжда, направих стъпка към двете малки циментови къщи, които бяха странно позиционирани на известно разстояние от ъгъла на улицата.

Внушителен брой груби графити обезобразяваха напуканата циментова стена, която разделяше къщата от близките паркинги.

– Какво? – попита ме Вида. – Какво означава изражението ти?

По-голямата част от това изкуство въобще не приличаше на такова, а един участък от стената дори не бе изрисуван със спрей. Избърсах дъжда от лицето си и дръпнах назад мократа си коса. Тук имаше имена, изписани с перманентен маркер – Хенри, Джейдън, Пайпър и Лизи – всичките бяха написани с огромни ръкописни букви под огромен черен кръг, в чиято вътрешност имаше нещо, приличащо на полумесец. Вида ме последва, когато отидох до него, за да разгледам по-добре.

Очите ми обходиха бавно стената, в далечината долавях приближаващите зад нас стъпки. Едната от маркировките, която бе направена със син спрей, бе толкова прясна, че съдържащите се в нея букви – нещо, което приличаше на К, Л, З и Х – се разтичаха и капеха по земята. Притиснах пръсти към нея и не се изненадах, когато ги отдръпнах лепкави и нацапани.

– О! Еха! – Лиъм се изкиска притеснено и застана до мен, за да може да разгледа по-добре.

– О! Еха! За какво? – попита Дунди.

– Това е пътна маркировка. Помниш ли? В Ийст Ривър?

Погледнах Дунди, чиято вежда се повдигна. Очевидно бе не по-малко объркан от мен самата. Лиъм пръв се бе влял в лагерния живот и се бе сприятелявал с всеки, аз обаче бях контактувала основно с Кланси, а Дунди – със себе си.

– Ами – каза непоколебимо Лиъм, – това беше системата, която бяха разработили за безопасно пътуване. Използвахме я, за да отбелязваме как да се върнем, след като бяхме излезли в търсене на запаси. Преподаваха я на всички деца, които напускаха и тръгваха сами. – Той постави длан върху полумесеца. – Помня този символ. Означава, че това е безпасно място. За спане. За почивка. Нещо от този род.

– А имената какво са? Децата, които са преминали оттук ли? – попита Вида.

– Да. Това се прави, в случай че им се наложи да се разделят или пък се опитват да оставят следи на друга група, която да ги догони. – Дъждът се сипеше още по-силно, което го принуди да се спре и да го избърше от лицето си. – Има различни символи за места, от които може да се вземе храна, на които могат да се открият припаси, къща на приятелски настроени хора, които биха ви помогнали... и така нататък.

– Кланси ли е измислил това? – попитах аз.

– Невероятно, нали? – каза Лиъм. – И аз не знаех, че е способен да мисли за някой друг освен за себе си, че дори и за две секунди, без да се самоубие от отвращение.

– Хм! – Дунди вдигна едното от счупените стъкла и погледна през него като през лупа, без да обръща внимание на кикота на Вида. – Хлапетата са успели да стигнат дотук чак от Вирджиния?

„Ние също“, за малко да добавя, но нашите обстоятелства бяха... меко казано, различни.

– Обзалагам се... – Той ме хвана за ръка и ме отведе настрани от другите, поемайки към ъгъла, на който оградата на къщата се срещаше с тази, опасваща паркинга. На противоположния ъгъл на улицата имаше някаква църква. С удебелени черни щрихи там бяха нарисувани две странично обърнати V-та – едно върху друго, подобно на стрелки, заобиколени от кръг. – Това е маркировка за посоката, която да им покаже по кой път да поемат.

– Еха! – възкликнах аз. – Виждала бях такива, след като бяхме напуснали Лос Анджелис. Но тогава нямах идея какво е това, бях приела, че е нещо, свързано със строителството на пътища.

– Странното е, че аз ги помня отпреди... Още от времето, когато карахме напосоки... – той се поколеба. – През Харисънбърг?

Погледнах към него объркана, ала скоро схванах и регистрирах въпросителната му интонация, нещо като остра болка от повторно нараняване.

– Нали сме минавали оттам?... Искам да кажа... заедно? Не съм... Нали не си спомням нещо грешно?

Това, което ме убиваше, като изключим обърканото изражение на лицето му, беше липсата на обвинение в гласа му. Знаех, че онова, което бях сторила с паметта му, в общи линии бе поправено. Така предполагах. Но той все още имаше моменти на препокриване между това, което наистина се бе случило, и историята, която аз бях вкарала в ума му. Дочула бях как няколко пъти беше искал от Дунди разяснения, но сега за първи път се обръщаше директно към мен. Целият ми гръден кош ме болеше. Ако можех да избера да бъда разтопена в локва и да се оставя да бъда отнесена до канала, щях да се съглася.

– Не! – успях да кажа аз. – Напълно си прав. Минахме оттам на път за онзи „Уол-Март“².

Започнах да се обръщам обратно към мотела, но той хвана китката ми. Подготвих се за това, което щеше да последва. Което очевидно бе нищо.

Той погледна надолу, а палецът му галеше меката част от вътрешната страна на китката ми.

Най-накрая Лиъм каза:

– Спомням си и другия мотел. Приличаше почти изцяло на този, но вратите не бяха червени. – Той разтри врата си, а лицето му се озари от тъжна усмивка. – Аз се държах като идиот и се опитвах да ти дам чифт чорапи.

Въпреки всичко и аз се усмихнах.

– Да. А помниш ли как ми направи серенада с The Doors? „Хайде, скъпа, запали моя огън...“

– Много бе вероятно да ти изпълня цял номер с песни и танци, ако не беше започнала да ми се смееш – призна той. – Толкова много исках тогава да те накарам да се усмихнеш.

Сърцето ми сега ме болеше по абсолютно нов начин. Повдигнах се на пръсти и залепих нежна целувка на бузата му. От паркинга се чу остро изсвирване. Коул ни махна да се връщаме, застанал беше до компактен бял седан. След като го видя, Лиъм врътна очи, но тръгна към шофьорското място. Коул поклати глава и посочи към Вида.

– Тя ще кара – той прекъсна протеста на Лиъм още преди да е успял да обели и дума. – Не си готов. Рамото ти трябва да си почине. Ще се смените по-късно.

– Ти си такъв тъпак! Аз съм добре...

– Това ли наричат братска обич? – се запита на глас Дунди.

– Ей, аз нямам нищо против – отбеляза Вида, като го пренебрегна. – Може би най-после ще успеем да надвишим шейсет километра в час. До после! И гледайте да не ни насадите отново на друг военен патрул. Става ли?

– Внимавай! – извиках след нея напълно безсмислено.

– Готова ли си, съкровище? – попита Коул. Вместо да продължа към червения камион, той ме обърна в посока към един нов – този път син. – Имаме си ново превозно средство. Някой най-вероятно вече е съобщил за червения. Малкият принц е вътре и е обезопасен.

Забелязах, че той се бе отправил към пасажерското място.

– Не искаш ли да караш – попитах го аз?

– Защо? Искаш да си починеш ли, или можеш да издържиш още няколко часа? Бих могъл малко да поспя. Може да се сменим, когато се стъмни.

Малко се стреснах, щом забелязах колко бързо се отнесе Коул веднага след като тръгнахме. В един момент си бе облегнал главата на прозореца и ми казваше да завия в следващата отбивка и да пусна чистачките, а в следващия сякаш умря за този свят.

Можех да се справя с това. Камионът бе достатъчно нов и имаше електронен компас на дисплея си. Трябваше само да продължа в северна посока, докато не започнех да виждам табели за Лоудай или Стоктън.

Но единствените знаци, които зървах засега, бяха тези, нарисувани със спрей по фасадите на сградите. По стените. Върху шатри и витрини в търговски центрове. Веднъж след като очите ми ги бяха забелязали, започнах да ги съзирам навсякъде. Те привличаха погледа ми към себе си отново и отново, крещейки за внимание.

Когато видях следващите в далечината, усетих как една безразсъдна мисъл се прокрадва в мен. Поколебах се и се обърнах към Коул, опитвайки се да преценя точно колко щеше да се разгневи. Летяхме към пътните знаци и ако сега не направех завой, можеше напълно да изгубя пътя...

„Има ли значение? Та ти дори не познаваш тези деца...“

Имаше. Защото знаех какво е да се мъчиш да оцелееш на пътя и ако те се нуждаеха от помощ, исках ние да сме тези, които ще им я окажем.

Когато стрелките изведнъж се промениха, направих първия си завой надясно. Те ме отведоха настрани от двете магистрали, които от своя страна щяха да ме преведат през планините до Оук Крийк Роуд, който в един друг живот щеше да е панорамният път за преминаване из тези части. Още един завой надясно – по Тъхечапи Уилоу Спрингс Роуд, – който заобикаляше град Тъхечапи. Всички табели, които съобщаваха за приближаващия град, бяха отбелязани с голямо Х с малък кръг около центъра на буквата. Формата ми напомняше достатъчно за череп и кости, поради което не исках да рискувам и да я пренебрегна.

Близо до един аква парк мозъкът ми започна леко да се размеква. Долавях как неведнъж очите ми се затваряха и сетне рязко се отваряха. „Престани – мислех си. – Събуди се. Събуди се. Събуди се.“ Коул трябваше да успее да се презареди след двете адски седмици, през които бяхме бягали в Лос Анджелис. Щях да се справя с това. Поне можех да остана будна, докато ни се наложеше да спрем пак за бензин.

Светлината избледняваше с всяка изминала минута – зимното слънце залязваше по-рано зад сребристите буреносни облаци. В синьо-сивата светлина циментовият знак, указващ зоната за почивка, изглеждаше така, сякаш светеше, а табелите бяха особено тъмни в сравнение с него. Инициалите, които забелязах, подадоха на ума ми нещо, с което да си играе, поне докато наблюдавах пътя.

Под тази линия с инициали имаше друга по-бледа. Намалих скоростта на камиона, присвивайки очи, за да видя през дъждовната пелена навън. Пороят почти бе изтрил буквите, но все още можах да различа бледи остатъци на КЛЗХ.

По дяволите, със „З“ бе трудно – зебри, зоопарк, заря, зомби и Зу. И това бе всичко. Единственото, което роди мозъкът ми.

Прозях се през усмивка.

Или по-скоро

Въздухът свистеше през вентилационните отвори – сега по-силно , тъй като умът ми най-после бе напълно неподвижен и притихнал. Той изпълни ушите ми, докато сърцето ми започна да удря мощно в гръдния ми кош – достатъчно отривисто, че звукът да достигне до ушите ми.

Кайли, Луси, Зу и Хина. Умът ми припяваше имената отново и отново, докато накрая почти не изпаднах в делириум. „Престани!“ Опитах се да продължа. Пробвах: кенгуру, лъв, зебра, хиена, но не можех да се отърва от напиращото вълнение в кръвта ми.

Ако тези надписи се оставяха от деца, не можеше да сме много далеч зад тях. И ако те знаеха как да проследяват този код, то те бяха... трябваше да са от Ийст Ривър, нали? Видяла бях само една група да напуска Ийст Ривър и това бе групата на Зу.

„Престани“, помислих си, докато поемах дълга глътка от въздуха, преминаващ през вентилацията. Протегнах се, за да увелича леко парното, мъчейки се да прогоня студа. Имаше други деца – много други деца – със същите букви. И независимо от това кое е било другото момиче, ако това беше групата на Зу, в нея трябваше да има и едно „Т“ за Талон – момчето, което бе тръгнало с тях. Опитах се да извикам всяко от техните лица, но Кайли, Луси, Талон и Хина не се явяваха. Странно как можех да си спомня косите им, начина, по който носеха черните си кърпи, звученето на гласовете им, но не и как изглеждаше реално който и да е от тях. Умът ми бе блокирал толкова голяма част от времето ни в Ийст Ривър като защита срещу болката, че все едно всичко се бе случило на някой друг човек.

Но Зу – помнех всичко за Зу – от начина, по който косата ù стърчеше рано сутрин, до всяка луничка по носа ù.

С периферното си зрение видях още един знак от кода – даже два – на табела с упътване към близката магистрала, която отброяваше километрите до следващия град. Единият бе полумесец в кръг, а вторият две стрелки, сочещи надясно – на изток – а не напред като другите.

Включих фаровете на камиона, оставяйки ги да навод­нят групите дървета от двете страни на пътя. Заех се да го изтегля в крайната лента с намерението да си осигуря някакъв начин да поговоря с Лиъм и Дунди, но се спрях.

Тези изминали няколко дни вече бяха достатъчно трудни за Лиъм. Да му дам тази надежда, само за да му я изтръгна после, ми се струваше особено жестоко. Дунди можеше да понесе разочарованието, но Лиъм... Не исках да зърна как лицето му щеше да помръкне, ако всичко това се окажеше едно нищо. Вече го бях подвеждала толкова много пъти, по толкова много начини. Не можех да добавя и това към списъка.

Но дочувах и онзи тих гласец, който се издигаше над другите мисли и шептеше: „Ами ако пък това е тя?“.

Кайли, Луси, Зу и Хина. КЛЗХ.

Това бе опасно – позволявах си да допусна, че понякога животът придобива онова почти магическо свойство да се подрежда. Той можеше да се развие толкова по-добре и в по-лесна посока от тази, която човек би могъл да си представи.

Боята е била достатъчно прясна, за да се разтече под настоятелния напор на дъжда, нали? Не можеше да са много пред нас.

„Не си го причинявай“, казах си наум. Бяхме доста п`o на север от мястото, на което Лиъм вярваше, че е домът на чичо ù, а сред инициалите все още липсваха тези на Талон – „Т“. Може това да беше от изтощение или отчаяние, или пък от някаква потребност да си докажа, че понякога животът можеше да е и мил. Каквото и да беше, не бях в състояние да го пренебрегна.

Какъв бе рискът от поемането подир тази следа, и то само за да видя какво ни чакаше накрая? Ами ако това бе единственият шанс, който щяхме да имаме да я намерим.

Джуд щеше да го стори. С него това дори нямаше да е предмет на разговор.

Все още се усещах някак налудно, докато завивах в следващата пресечка вдясно, а очевидно, че и другите се чувстваха по същия начин. Вида натисна клаксона – тих въпрос. Пътят бе второстепенен – дори не беше павиран. Камионът се насади в калта и се затъркаля из пресните следи, оставени от друг комплект гуми. Обраслите дървета, които бяха наредени край пътя, бяха съсухрени и усукани едно в друго. Поддържах скоростта на камиона достатъчно висока, за да може да ги разкъса, чупейки клони и свличайки листа на земята.

Именно този звук, а не по-ранното въпросително изсвирване на клаксона от другата кола най-после разбуди Коул от двучасовия му сън. Забелязах как се стегна, прокарвайки ръце през лицето си веднъж, два пъти, опитвайки се да се отърси от дезориентацията, която настъпваше след подобен дълбок сън.

– Трябваше да ме събудиш! – Той присви очи от светещата конзола на таблото. – Чакай... Къде сме, по дяволите? Защо отиваме на изток, а не на север?

– Имам предчувствие – казах аз.

– Да, а пък аз имам трън в задника... и изненада, това си ти! – каза той и ме стрелна гневно над проснатото тяло на Кланси. – Какво става?

– Мисля си... – Дърветата изведнъж се отдръпнаха назад и видях, че пътят, по който бяхме дошли, въобще не бе истински път, ами дълга алея до нещо, което едно време е било великолепна планинска къща. Нещото беше масивно – два етажа, двоен широк гараж. Фасадата на къщата бе от камък и дърво, като че ли за да докаже, че въпреки масивното си присъствие, тя все пак следваше да се слее с околността.

– Все още чакам отговор – допълни Коул, докато паркирах колата.

– Мисля си, че тук може да се крият деца – казах аз. – Искам само набързо да огледам наоколо. Заклевам се. Кълна се, че ще бъда бърза!

Коул стисна зъби, а аз се зачудих какво ли е било изражението ми, че накрая той просто кимна и каза:

– Добре, но вземи Вида с теб. Имате две минути.

Другите бяха отворили вратите си, но само Лиъм бе излязъл навън в дъжда.

– Какво става? – попита той.

– Трябва ми Вида за малко – отвърнах му аз. – Не, само тя. Тя. Това ще е нещо... бързо.

Дунди изпъшка.

– Какво нещо? Руби-попада-в-смъртна-опасност ли?

Затворих вратата на всякакви следващи въпроси, потрепвайки, когато съзрях изпълнения с очакване поглед на Вида, който тя ми хвърли, докато се приближаваше.

– Това да не е... нещо свързано с Кейт?

Цялото ù лице грееше с надежда. Бадемовите ù очи бяха широко отворени, а устните леко открехнати, като че ли не бе много сигурна дали щеше да се усмихне. Боже! Ако Кейт не бе успяла да избяга, ако не ни чакаше, не мисля, че щях да успея отново да събера Вида.

– Смятам, че е възможно там да се крият деца.

Това веднага я оживи. Видях как ръката ù пропълзя обратно в джоба на суитшърта ù, в който бе скрила пистолета си.

– Добре, супер – отбеляза тя. – Как искаш да изиграем това?

Предната врата и прозорците на първия етаж бяха покрити с дъски – задните и страничните входове също. Първоначалното вълнение на Вида бързо избледня, докато газехме през калта и високата трева в тъмното – приплъзвайки се около къщата за втори път. Нямаше пуснати светлини, отвътре не долиташе никакъв шум. Странното тъмно очертание върху гаражната врата, което приемаше форма, колкото повече се приближавахме към него, ме закова намясто. Бе груб полумесец, изрязан от някакъв вид метал. Някой го беше зачукал с един-единствен пирон.

„Безопасно място.“ Поех дълбоко въздух и се пресегнах към студения метал на дръжката на гаражната врата. Вида изостана, но извади пистолета си и се прицели...

В нищо.

Нямаше коли, нямаше торби, нямаше деца, сгушени върху одеяла. Като изключим редиците от градински инструменти и кошчетата за боклук, имаше само отпадъци. Ярките пликове бяха разхвърляни на купчини из цялото тъмно пространство.

Вида провлачи ботушите си през боклука и го разпръсна. Сега, когато очите ми се приспособяваха към светлината, вече можех да видя и други знаци, че тук наскоро бе имало поне един човек. Малка купчинка от одеяла и изоставен сак.

– Хайде! – прикани ме тя. – Ако някой е бил тук, сигурно се е изнесъл преди дни.

– Имаше следи в калта по алеята – казах аз, чудейки се дали думите ми звучаха по-солидно от мислите ми. Поех към вратата, която водеше към къщата, само за да бъда спряна намясто от вида на катинара, който висеше на нея.

Коул свирна с клаксона и това бе плесницата по лицето, от която се нуждаех.

„Държиш си налудничаво – казах си. – Съвземи се. Има по-важни неща...“

Не. Не, нямаше. Защото истината беше, че щях да дойда пеша дотук, щях да вървя през целия път от Лос Анджелис дотук – сама в тъмнината и леещия се дъжд, – ако това означаваше, че ще намеря Зу. Толкова много го желаех – трябваше да знам, че е в безопасност и е наред, че не се бях провалила спрямо нея, така както се бях провалила спрямо другите.

Дори и онази част от мен, която бе очаквала това, се почувства тъжна, малка и глупава, докато следваше Вида навън. Сега вече бях благодарна за дъжда – за всичко, което можеше да прикрие факта, че една грешна дума или лоша случайна мисъл би могла да ме доведе до сълзи.

Вида постави ръце върху хълбоците си, проучвайки тъмната линия от дървета, които образуваха висока стена около къщата.

– Това несъмнено е готино място за пребиваване за няколко дни. Знаеш ли, аз също видях знаците. И допускам, че ако не бе дошла да провериш, това щеше да те тормози за вечни времена.

– Извинете, че ви докарах тук – измънках аз. Вида ми махна с ръка да вървя, докато се придвижваше към другата кола. Лиъм бе оставил вратата си отворена, а светлината вътре ми позволи да зърна две доста притеснени лица.

Вида се спря, бавно се наведе покрай ръба на алеята и вдигна нещо – бяло и изцапано с кал.

– Я виж! – извика тя, преди да ми го подхвърли. Пръстите ми трепереха и бяха хлъзгави от дъжда, но някак успях да го уловя.

Беше малка обувка – очевидно детски номер. Белият плат бе почти черен от кал и мръсотия, но връзките все още бяха светлорозови, все едно дори нечистотията не би могла да остави своя отпечатък върху тях. Разгледах я, прокарвайки пръсти през шевове по страните ù.

Коул ми бе дал ясно да разбера, че бяхме приключили с отклоняването от пътя ни. Той вече бе заел мястото ми зад волана и тъкмо сваляше надолу прозореца си, когато подхвърлих обувката обратно на земята и казах:

– Знам, знам.

Цялото ми тяло се разтресе вследствие на силното тракане на зъбите ми. Коул се смили над мен и насочи в моя посока топлия въздух, който духаше от вентилацията, но не обели нито дума, а и аз самата не направих опит да започна разговор.

Тази обувка... Боже, тази обувка с тези розови връзки...

Вида завъртя колата и пое водачеството по алеята обрат­но към главния път. Коул я последва, настройвайки радиото, докато фаровете на камиона прорязваха дърветата и короните им. Долових бързо движение, докато вероятно някое животно бягаше настрани.

– Добре – каза Коул. – Имаш ли някаква идея къде сме? Видя ли име на някакъв град? Съкровище?

Умът ми се бе фиксирал върху тази обувка, беше обладан от шевовете, от това как все още беше топла въпреки хладния въздух и дъжда. А и тези връзки. Тези розови връзки бяха като нещо, извадено от...

Поех си дъх толкова дълбоко и отривисто, че стреснах Коул и той натисна спирачките.

– Какво? Какво?

Но аз вече се борех да си махна колана и изскачах обрат­но навън под дъжда, тичайки нагоре към къщата.

Познавах тези връзки. Бях избрала тези обувки единствено заради тях. Ровила се бях надълбоко в контейнера в „Уол-Март“, защото знаех, че тя ще ги хареса. Знаех...

Изстрелът, който проехтя и отекна над тъмните планини около нас, бе единственото нещо, което можеше да ме спре – и успя. Инерцията ми продължи да ме води напред, докато краката ми не преставаха да се плъзгат в калта, и аз разперих ръце във въздуха. И двата автомобила бяха спрели. Коул използва отворената шофьорска врата на камиона, за да се опита да пресече пътя на Лиъм и Вида. Не искаше да преминат покрай него. Оръжията, които имахме, бяха извадени и насочени към дърветата.

Направих още една малка стъпка напред. Не мислех за преследвачи, за СОП, за Националната гвардия или дори за собствениците на къщата. Мислех си само за това колко ли ужасяващо щеше да е за дете, което се крие в тези гори, да не знае кой точно обикаляше около едно от малкото места, което те възприемаха като безопасно.

Те все още не ме бяха застреляли. Това поне бе добър знак.

– Зу...? – изкрещях, надвиквайки рошещия листата дъжд.

Нямаше отговор.

– Зу? – викнах аз, правейки още една стъпка. – Сузуме? Зу?

Гората около мен като че ли въздъхна и отново се отпусна успокоено в нощта. Ако някой беше там, това явно не беше тя. Тя щеше да дойде.

Нямаше ли?

Когато започнах да отстъпвам заднешком, усетих остър прилив на отчаяние долу в корема си.

– Добре – примирих се аз. – Добре. Съжалявам. Тръгваме си.

Когато надзърнах назад през рамо, видях как Коул сваля пистолета си. Забелязах как Лиъм минава покрай вратата и застава до него, протягайки ръка в посока към мен, само за да я отпусне отново покрай тялото си. Той стори още една крачка напред и спря, а очите му се бяха ококорили.

И щом се обърнах обратно към гората, тя бе единственото нещо, което видях.

Петно от бяло, розово и черно се стрелна от прикритието на дърветата, надалеч от бледи ръце, които се опитаха да хванат ризата ù и да я върнат назад. Дълги и слаби крайници се пързаляха през калта, покривайки разстоянието помежду ни толкова бързо, че едва имах време да подготвя ръцете си за прегръдка.

Зу се блъсна в мен с такава сила, която можеше да килне целия свят настрани. Паднах назад и я отнесох със себе си, увивайки ръце около нея и издавайки звук, който бе нещо средно между смях и ридание. Тя зарови лице в косата ми и се отпусна върху мен. Всеки крайник на тялото ù се размекна, сякаш се опитваше да се прилепи към мен.

Приливът на чиста и непоколебима радост ме цапардоса като мълния. Той пееше омайна песен в ума ми и ме затопли от глава до пети. Така бях обгърната от чувството, че измина цяла минута, преди да усетя колко силно се тресеше тя и колко студена беше на допир. Тя плачеше – малки звучни хлипания, които не бяха признак за щастие. Дръпнах я назад, за да мога да видя лицето ù, а тя само хвана ръкавите ми още по-здраво и поклати глава.

– Мисля си, че това е твое – казах аз, подавайки ù обувката. Тя ме остави да се опитам да избърша калта от босия ù десен крак, преди да ù я нахлузя и да я завържа. Най-вероятно бе паднала, докато беше тичала към дърветата. Бяха ни чули да идваме и се бяха паникьосали.

– Зу? – Лиъм дойде до нас толкова бързо, че последните няколко метра се приплъзна през калта и кацна на земята до мен и нея. – Зу?

Единственото, което тя трябваше да направи, бе да обърне главата си към него и еуфорията, изписана на лицето му, премина в паническа загриженост. Той взе ръцете ù, когато тя се протегна към него, и изучи всеки сантиметър от лицето ù, издирвайки синини, рани или нещо, което да обясни защо тя ни гледаше, все едно се бяхме завърнали от мъртвите, защо се държеше за нас така, като че ли щяхме да изчезнем със следващия ù дъх.

– Това тя ли е? – извика отчаяно Дунди, докато се препъваше към нас. – Не мога да видя...

– Чакай... Озапти търкалянето си... – Вида се обърна и го изведе иззад вратата на колата, упътвайки го откъде да мине. Той потупа предния си джоб, търсейки едното от стъклата.

– Ей! Какво прави момиче като теб на такова място? – попита Лиъм, позволявайки на малките ù ръчички да преминат през мократа му коса и да хванат лицето му.

Дунди падна на колене и запрати кални пръски към трима ни, сетне протегна ръце в посока, която си мислеше, че сочи към нея.

– Не си сама, нали? Нали знаеш какво се случва, когато се пробваш да пътуваш сама? Има...

Зу го събори на земята. Калта изплющя под гърба му в същия миг, в който въздухът излезе от него.

– Ами... добре – прошепна той, притискайки я внимателно към рамото си. – Ти си замръзнала. Трябва ни одеяло, преди тя да изпадне в хипотермия...

Зу се пресегна и постави ръка над устата му, което накара Лиъм да се разсмее бурно. Усмивката, с която тя му отвърна, бе трепереща и недоловима, но все пак бе там. Самата аз поисках да се разплача, след като я бях видяла.

Разгледах я, опитвайки се да вместя това ново видение в образа, който бях скътала в безопасност в паметта си. Косата ù бе пораснала достатъчно, че да се накъдря около ушите ù. Всичко друго в нея също се бе променило, беше по-висока, но по-слаба. Болезнено слаба. Кожата на бузите ù бе хлътнала. И дори на тъмното можех да видя, че същото се отнася и за другите, които излязоха зад дърветата. Те се запрепъваха към нас, примигвайки срещу фаровете на колите. Пребоих общо дванайсет – различни височини, различни телосложения, но всичките деца. Само деца.

Кайли и Хина, братовчедката на Зу, излязоха следващи иззад дърветата. Само ми трябваше да видя Луси, за да се сетя за стотиците пъти, в които бях поемала от нея храна, която тя бе сипала по време на всичките ни хранения в Ийст Ривър. Тя ме накара да си спомня за дима от огън, за боровете, за залеза, който се отразява в близките езера. И трите – всъщност всички деца – ни гледаха така, сякаш ги заслепявахме.

– Съжалявам – каза Кайли. – Не разбрах, че това си ти. Иначе нямаше да стрелям. Ние просто... Преследвачите и войниците... и всичко...

Чух как Коул отпусна дълга въздишка зад мен.

– Ще ни се наложи да намерим друга кола – вметна той. – Нали така?

¹ Американска хотелска верига. – Бел. ред.

² Голяма търговска верига. – Бел. ред.