По залез

Тринайсета глава

След като полежах будна три часа в тъмнината, броейки се с хърканията на Дунди и очаквайки Лиъм да се върне, най-накрая се избутах нагоре от твърдия матрак и се отправих към коридора. Нямаше да го притеснявам, но просто... трябваше да съм сигурна, че той е там, където си мислех, че е.

Музиката, която се носеше от гаража, отеквайки в тунела, беше доста добър знак, че бях на верен път. Rolling Stones. Мик Джагър напяваше тихо за диви коне, а обещанието в гласа му ме спря точно пред вратата.

Сетих се за диска, който той бе донесъл за мен, за бележката, която все още беше скрита у него, и се почувствах раздвоена между нуждата да вляза и тази да се върна обратно в спалнята, да се пъхна под одеялото и да изчезна.

Още няколко деца се мотаеха из помещенията. Едно работеше на масата, поставена по протежение на отсрещната стена, а гърбът му криеше това, което в действителност правеше. Другите играеха карти на одеяло, което бяха разпънали на пода. Стана ми доста странно, че бяха тук, долу, вместо да използват столовете и масите в голямата стая горе, където най-вероятно бе поне седем градуса по-топло.

Пристъпих напред и обвих с ръце гърдите си, за да се помъча да се сгрея малко. Усетих лепнещо подръпване долу в обувките си. Погледнах към земята и веднага отскочих настрани. Голям, бял полумесец. Някой явно го беше боядисал тук по-рано вечерта.

Лиъм беше обърнат с гръб към мен. Навел се беше и майстореше нещо по мотора, който бе намерил. Сивият ореол от мръсотия, с който бе обгърнат, вече бе почистен, а сребристите части и черното табло блестяха в резултат на грижите му. Изглеждаше така, сякаш току-що го бе докарал вкъщи от магазина.

Изведнъж той се изправи и се пресегна за парче дунапрен, с което започна да обвива седалката на мотора, за да покрие цепнатините в кожата.

– Много ми харесва как сте променили мястото! – Наложи се да надвикам Мик Джагър, за да бъда чута. Радиото беше на трийсетина сантиметра от краката ми и някак си придобих усещането, че нямах правото да го изключа. Човек слушаше музика толкова високо само ако искаше да удави всеки и всичко, позволявайки на ритъма и звука от инструментите да го обгърнат като щит.

Лиъм се завъртя назад стреснато. Бялата му риза беше напръскана с масло и прах. Освен това – очевидно без дори въобще да го усети – беше съумял да намаже част от тях и върху челото и бузата си. Направо бе обезоръжаващо колко добре изглеждаше, колко много ми се искаше да отида право при него, да хвана лицето му между ръцете си и да го целувам, целувам и целувам, докато усмивката, изразяваща безгрижие, се завърнеше на устните му. Това ме подтикна да забравя онова, което се бе случило между началото на всичко това и настоящия миг. Умът ми все още бе съсредоточен върху спуканите гуми и Beach Boys, когато той каза:

– Какво има?

– Нищо – успях да измънкам. – Просто... Притесних се, когато не се прибра да легнеш. Исках само...

– Да провериш дали не съм избягал ли? Наистина ли? – Той започна да се обръща обратно към мотора си, но спря по средата и притисна ръка към челото си. – О, по дяволите! Постъпвал съм така, нали? Това не беше ли... в Нашвил, нали?

Малкият балон от щастливи спомени се спука около мен.

– Беше в Оклахома, в националния парк.

– Да, да. Това ми е последната замъглена част. Точно преди ти... – Той размаха ръка из въздуха. – Съжалявам. Имаме нужда от часовник тук.

Очите ми се преместиха върху профила му, върху линията на челюстта му и си помислих със смазваща увереност, че аз вече не съм желана тук.

– Ами, добре – казах, като насилих гласа си да прозвучи ужасяващо весело. – Добре... Ами аз просто ще взема... да си ходя...

Щом най-сетне смогнах да изкарам думите, гърлото ми вече ме болеше, а и имах чувството, че те нямаха никакъв смисъл. „Глупаво! Доста глупаво!“ Не бях ли аз тази, която настояваше за малко разстояние? Аз не бях пожелала да говоря с него за нещата и сега сякаш бях забравила как изобщо да започна разговор.

Направих стъпка настрани, когато музиката изведнъж затихна, а той извика:

– Мисля си да го кръстя Красивата Рита. Какво ще кажеш?

Въпреки всичко усетих как се усмихвам.

– Като в песента на Beatles ли?

Той се бе облегнал на седалката на мотора, краката му бяха изпънати напред, а ръцете му бяха кръстосани пред гърдите му. Отбелязах малка поправка наум – това беше най-красивото нещо, което някога бях виждала. За пръв път от месеци насам Лиъм най-после изглеждаше като себе си – от дивия си вид в стила на: постоянно-прокарвам-ръцете-през-косата-си до начина, по който дънките му стояха ниско върху хълбоците му.

– Става, нали? – каза той и ми хвърли възможно най-малката, но пък най-сладка усмивчица.

– Рита не събираше ли пари за паркинг? – попитах аз, връщайки се обратно към него, докато сърцето в гърдите ми туптеше. Той ме наблюдаваше толкова напрегнато, че почти се спънах в собствените си недодялани крака. Топлината, която извираше от сърцевината ми, заплашваше да се запали, щом ръцете му се протегнаха напред, с длани, обърнати нагоре... към мен.

Влязох в оградения от тях кръг и се облегнах на рамото му.

– Да – отвърна тихо той, – но тя е толкова красива.

Ръцете ми се приплъзнаха нагоре по гърба му. Почувствах се така успокоена, че и той бе точно толкова горещ на допир, колкото и аз. Исках да го попитам за пътуването на север, за това какви бяха хората, с които се бе свързал, но ми се стори достатъчно просто да ме задържи до себе си, да го усещам как целува косата ми, бузата ми.

Наведох се назад, поглеждайки към лицето му. Едната от ръцете му се помръдна и се вмъкна в задния джоб на дънките ми. Той все още ме наблюдаваше, когато се протегнах нагоре и се опитах да изтрия с палец част от маслото, което бе попаднало върху лицето му.

– По дяволите! – каза той, смеейки се. – Колко съм омацан в момента?

„Перфектен си.“ Пръстите и очите ми се спуснаха надолу към избледнелия белег в десния ъгъл на устата му и тогава долових натиска на нещо мрачно и настоятелно, което притискаше задната част на ума ми.

– Откъде ти е този белег? – попитах аз. Исках само да го чуя от него, да си потвърдя онова, което бях зърнала заключено в ума на Коул. – Така и не съм те питала.

– Много добре, че не си – каза той и се пресегна, за да хване ръката ми и да я задържи в своята. – Не е свързан с някоя забавна история. Имам го, откакто се помня. Коул ми каза, че съм го получил, когато той ме е бутнал от леглото си.

Затворих очи и издишах тихо. И когато той ме целуна, му позволих да изгони истината настрани.

– Коул ми каза, че си се обадил на Хари, за да ви помогне да откриете къде са отвели Кейт – додадох аз. – Благодаря ти! Много ти благодаря. Знам, че се опитваш да ги държиш настрани от това.

Лиъм се изсмя.

– Все едно бих могъл да задържа Хари или мама настрани от това да се вкарат в проблеми. Мисля, че историята на Зу го доказа.

– Имаше ли възможност да говориш с тях?

– Да. Използвах един от телефоните с предплатени карти – отвърна ми той. – Беше невроятно отново да чуя гласовете им. Имах чувството, че е минала цяла вечност от последния път.

Галех ръката му. Радвах се за него – искрено бях така развълнувана, че чак не ми се струваше възможно. Поне не достатъчно, че да не обръщам внимание на малкия пристъп на ревност, появил се в ъгълчето на все още нараненото ми сърце.

– Притеснявах се, че той няма да приеме помощта на Хари – продължи Лиъм. – Те двамата не мелят брашно още от ден първи.

– Защо така? – попитах аз. Ако той мразеше биологичния си баща, така както знаех, то защо тогава оказваше подобна съпротива на Хари?

Той вдигна рамене.

– Когато бяхме деца, Коул много драматизираше. На мама не ù даваше сърце да го порицава след всичко, което се бе случило с биологичния ни баща, и затова Хари трябваше да се погрижи за това. И да ти кажа, той е страхотен, любящ, суперзабавен мъж, но може и да е доста педантичен. Все пак е бил военен с години.

– А Коул никога не е обичал да му се казва какво да прави – довърших аз. А и бях убедена, че след като промяната го бе превзела и той бе развил ужасяващите си способности, с които е трябвало да се пребори, за да съумее да ги контролира, той бе прекарал болшинството от детството си ядосан и изплашен да не бъде разкрит. Преглътнах при тази мисъл. Не можех да говоря. Ако той просто бе казал на Лиъм...

– Мисля, че той бе... Не знам дали това ще ти прозвучи логично, но имам чувството, че Коул така и никога не успя да се довери на Хари. Той си спомня доста повече неща от времето, в което сме били с баща ми, и се държи покровителствено с мама. Това го разбирам. Но все едно през цялото време стои и чака Хари да ни предаде. Да ни нарани. А Хари не би го направил. Всъщност си мисля, че той влезе в Лигата просто напук на Хари.

– Може би сега, когато работят заедно, Коул ще се научи да му се доверява? – предположих аз.

– На същото се надява и Хари. И моля да се отбележи, че и аз се надявам – Лиъм залепи отново една целувка в косата ми, преди отново да се отдръпне. – Добре. Напълно съм изтощен...

Аз вече въобще не усещах умората и имах чувството, че и с него бе така. Целунах белега в ъгъла на устните му, прокарвайки ръцете си нагоре по врата му... заравяйки ги в косата му. Бледосините му очи като че ли потъмняха, когато се наведе, за да ме пресрещне по средата на пътя.

Някой се прокашля зад нас.

Сетне отново.

Лиъм изрече под носа си нещо нетипично вулгарно за него, но се отдръпна със зачервено лице и леко подивели очи.

– Да?

Беше момичето, което бе работило на масата горе – тя беше Синя и бе дошла със сборната група на Зу. Елизабет. Така се казваше. Лиза.

– Свърших, но не съм сигурна, че изглежда... Възможно е и повече да прилича на бял банан. – Тя вдигна пред нас черна каска, така че да можем да я огледаме. Върху едната страна беше нарисувано нещо, което на мен ми приличаше на полумесец. Ръцете на Лиъм около кръста ми се стегнаха.

– Изглежда чудесно – каза той.

– Това е защото ти знаеш какво трябва да е, ами ако тя не го разпознае? – попита Лиза.

– Тя? – повторих аз.

– Нашата свръзка – отвърна бързо Лиъм. – Искам да кажа тази, на сенатор Круз. Когато отивам да взимам припаси, тя иска да нося нещо, по което да ме идентифицира.

– Но нали ще караш кола или камион? – попитах аз. – А не мотора.

Той се поколеба, докато се изправяше и отдръпваше настрани от мотора. Видях усилието му да се концентрира, когато се извърна към мен с усмихнато лице.

– Понякога може и с мотора в зависимост от ситуацията. Ще боядисаме и една от вратите на камиона също.

Не знам какво точно ми го подсказа. Странният тон на гласа му; начинът, по който Лиза почти се изстреля с изблед­няло лице; или това колко бързо той отново взе ръката ми и ни насочи обратно към тунела. Всяка мисъл, която преминаваше през главата му, обичайно винаги се изписваше и върху лицето му – независимо дали бе добра, или лоша. Зървайки внимателно изчистеното му от емоции изражение, наполовина скрито от сенките в тунела, успях да осъзная нещо.

И той си имаше свои тайни.

Вида и Дунди тръгнаха на следващата утрин – много преди слънцето да изгрее. С Лиъм и Зу отидохме да ги изпратим до входа в тунела. Независимо дали го бяхме предсказали, или не, ала те двамата се караха толкова силно още от момента, в който алармата на часовника на Лиъм се включи, така че никой от нас нямаше и най-малкия шанс отново да заспи. Нико и Коул се появиха след няколко минути – и двамата бяха бледи и изцедени от изтощение, което не идваше от ставането в този нечовешки час, а от седенето будни без капка сън. Начинът, по който не искаха да погледнат в очите никого от нас, леко ме изнерви. Когато попитах Коул какво става, той просто каза:

– Ще говорим за това после.

Докато Вида преглеждаше за последно картата с Лиъм и Коул, аз издърпах Дунди настрани и го отведох малко по-нататък по коридора. Виждах го как се бори вътрешно за повечко хладнокръвие. Дунди беше толкова рационален и напътстван от логиката, че нямаше защитен механизъм за моментите, в които силни емоции застрашаваха внимателно планираните му ситуации. Не мисля, че се страхуваше за себе си, а по-скоро от това, което можеше да се случи, докато тях ги нямаше.

– Не правете нищо глупаво! – започна той. – Стойте в безопасност! Гледайте винаги да получавате правилна медицинска помощ...

– Тази лекция не трябва ли аз да ти я изнасям на теб? – попитах аз.

– Ей, няма време за разговорчета и прегръдки! – извика Вида. – Хайде да изчезваме!

Дунди вдигна един пръст във въздуха, с което искаше да сигнализира на другите, че ни трябва само минута. Вида изсумтя нетърпеливо, а после показа съвсем различен пръст в посока към него.

– Не се съмнявам, че ще се справите – започнах аз, – но как ще успеете да преминете през това, без единият от вас да удуши другия?

– Е, да кажем, че шансовете ни са изравнени – отвърна той разумно. – Тя е с мускули, аз съм с мозък. Или и двамата ще се приберем, или нито един от нас, защото ще сме си изболи очите.

– Дори не се шегувай с това – прошепнах аз.

– Трябва да се шегувам, защото иначе вероятно ще започна да плача – изведнъж лицето на Дунди ми се видя толкова измъчено, колкото се усещах и аз.

– Не си длъжен да тръгваш, ако не ти се ходи – добавих бързо. – Все още не е прекалено късно.

– Не е ли? И аз трябва да допринеса за общата кауза. – Той вдигна рамене с безгрижие, което никак не беше характерно за него. Гласът му звучеше неестествено, все едно бе филтриран през подутина в гърлото му.

– Вие двамата с Вида ще сте наред – казах аз и поставих и двете си ръце върху раменете му, принуждавайки го да погледне надолу и да срещне очите ми. – Всичко е под ваш контрол. И двамата ще внимавате, ще действате бързо и ще се върнете непокътнати.

Дунди се обърна към Вида, която беше единственият човек, когото познавах, който можеше да накара най-обикновеното крачене да изглежда като дебнене.

– Е – зае се да се поправя той с многострадален поглед, – да се надяваме на не повече от две парчета.

Независимо от това, което Вида бе казала, тя изчака търпеливо, докато Дунди приклякваше, за да поговори със Зу, а сетне да удари приятелски Лиъм по гърба. Коул отключи вратата и в коридора нахлу студена струя въздух, а след това се отдръпна, за да може Дунди да направи първите няколко крачки.

Колкото и вяра да имах в тях, ми се наложи да се преборя с желанието си да се хвърля пред тунела и да блокирам пътя им. Притиснах ръка към гърдите си, опитвайки се да изкарам оттам настанилото се паническо чувство. Но Зу нямаше подобни задръжки. Тя се стрелна, избягвайки захвата на Лиъм, и избута Коул, който тъкмо затваряше вратата зад тях. Когато ги настигнахме, тя се залови за раниците им, а петите ù оставяха дири в незавършения под. Тя плачеше по онзи неин тих, сърцераздирателен начин. Плачеше по-силно, отколкото някога бях виждала някого да го прави. Клатеше глава, а устните ù нареждаха безмълв­ни молби. Дунди погледна стреснато назад към нас.

Зу бе най-непоклатимата от нашата група по най-различни начини – тази, която най-бързо се съвземаше, след като ужас или тъга я бяха проснали на земята. Каквито и стени да бе издигнала сега, за да попречи на чувствата си да прелеят, те очевидно не бяха достатъчно високи, за да спрат отчаяния ù страх. И това ме опустоши. Моето гърло също болеше от нуждата да си поплача.

Вида пусна раницата си и клекна до нея.

– Ей, малката, не искам такива неща. Нали си говорихме за това?

Зу притисна лице към раницата на Дунди.

– Това, което ти се е случило с онзи човек, който те е откарал до Калифорния, това е било някакво... – Забелязах я как се спря и промени избора си на думи. – Това е било нещо объркано и аз съжалявам. Наистина съжалявам, че се станало с него. Но аз и Чарленцето? Ние ще се върнем. Никой от двама ни няма да те остави тук сама. Ние се грижим за семейството си, нали така?

Не бях осъзнала, че ръката на Лиъм все още е върху раменете ми, докато тя не се сви. Лицето му бе мъртвешки бледо.

Казаното успя да успокои Зу, поне толкова, колкото да пусне раницата на Дунди и да се обърне напълно към Вида.

– Довери ми се, Зи. Няма да те излъжа. Съгласна ли си?

Тя кимна и изтърка лицето си с ръкава си. Вида подаде юмрука си за поздрав, но Зу я изненада и обви хилавите си ръчички около врата на момичето. Вида каза нещо прекалено тихо, което никой от нас не можа да чуе, но когато Зу се дръпна назад, тя кимаше, а на лицето ù се бе изписала яростна решителност. Без повече предупреждения, тя се обърна и прегърна и Дунди, поглеждайки отново към Вида и посочвайки я с пръст, сякаш ù казваше: „Бъди мила!“.

– Обещах ти! – отвърна ù Вида, докато се изправяше. – Аз държа на думата си.

Лиъм пристъпи напред, опитвайки се да насочи Зу обрат­но към коридора, за да не се налага да гледа как вратата се затваря и заключва зад тях. Зърнах я как се изправя, с юмруци, свити край тялото ù, и повдигната брадичка – по същия начин, по който бях виждала Вида да се готви за битка.

– Хайде да отидем да си вземем нещо за ядене. Става ли? – попита Лиъм и хвърли поглед през рамо. – Идвате ли?

Аз поклатих глава.

– Трябва да се изкъпя и да се погрижа за няколко неща. Ще се видим по-късно.

Той ми махна с ръка и тръгна заедно със Зу по коридора. Отправяха се към кухнята на долното ниво.

– И така, какво се случва? – попитах, преди Коул или Нико да бяха успели да проговорят. – Какво се е разиграло снощи?

– По-лесно е да ти покажем – Коул тръгна покрай мен, отправяйки се в същата посока, в която и брат му бе поел – към стълбите. Последвах го безмълвно, наблюдавайки как Нико оглежда етажа, и стомахът ми се сви. Започваше да става прекалено трудно да се опитвам да си придавам вид, че не ми пука.

Това бе първият път, в който влизах отново в компютърната зала, след като снощи бяха пристигнали припасите. Там, където досега имаше само един лаптоп, сега вече бяха разположени пет настолни компютъра. Други три сребристи лаптопа бяха сложени на бюрата, които все още бяха покрай стените, оставяйки по този начин празно пространство в центъра на стаята – за планиране. Край стария лаптоп забелязах принтер и скенер. Нико, както бе обичайно, си бе избрал място в далечния заден ъгъл на стаята. Коул взе разпечатка на неразбираеми кодове от един от близките столове и ми я подаде.

Нико вкара някаква парола и разкри прозорец, изпълнен със същия код.

– Някак не ми става „по-лесно“ – осведомих ги аз. – Какво е това, което виждам?

– Това са данните за работата на сървъра ни – обясни ми Нико. – Снощи изглеждаше така, сякаш се забавяше, и реших да видя какъв е проблемът. Ето това тук... – Той посочи към екрана. – Това означава, че някой е изпратил един от запазените тук файлове и го е прехвърлил чрез нашия сървър на друг криптиран сървър.

– Кой файл? – попитах аз.

– Едно от клипчетата с изследванията в Търмънд – обясни Коул.

– Но има и още – Нико се върна обратно в горната част на екрана. – Има дупки в дневника на дейността на сървъра и всичките са между полунощ и четири сутринта в два други дни.

– Дали не е защото никой не е бил буден, за да ползва компютрите? – попитах аз.

Нико поклати глава.

– Ние оставяме компютрите включени и през нощта, за да прехвърлим всичко на сървъри за дистанционно архивиране, в случай че нашият се сгромоляса. Трябва да има огромни пикове на активност, но виж.

Огромните пикове на активност бяха там – започваха от единайсет вечерта, но изведнъж свършваха в два сутринта, за да продължат четири часа по-късно – точно около времето, в което Нико или някой друг Зелен обичайно се явяваше, за да започне работата за деня.

– Наистина ли няма начин да разберем кой го е сторил – попитах аз, гледайки към екрана.

– Бил е Зелен – каза Нико.

– Може да е бил Зелен – допълни Коул.

– Не – настоя Нико. – Трябва да е бил Зелен. Колко деца знаят как да изтриват данните за дейността на сървър?

– Добре – потвърдих аз. За съжаление, в това имаше смисъл. – Но след като толкова са се постарали да прикрият другите си следи, нарочно ли са оставили тази, така че някой да я открие?

Нико вдигна рамене.

– Може да са били прекъснати? Или пък толкова са бързали, че не са имали време?

Коул зададе друг въпрос, който изчезна под притока на кръв в ушите ми, докато се взирах в екрана и премигвах, за да изчистя размазаността, която го превръщаше в нищо повече от светещ квадрат.

– ... мислиш? – Коул ме докосна по рамото, за да му обърна внимание, и аз подскочих.

– Извинявай! – отвърнах бързо, мъчейки се да избегна втренчването му. – Уморена съм. Какво попита току-що?

– Моята теория е, че един от компютрите се е бъгнал или пък има проблеми със сървъра – каза Коул, а очите му бяха белязани от притеснение.

– Бръсначът на Окам – вметна Нико. – Прави възможно най-малко предположения. Най-простото решение обикновено е правилното.

– Не знам нищо за никакви бръсначи, но на кого биха изпращали децата тези сведения? – запита се Коул. – Кой би бил толкова глупав, че да се опита да продаде информация, рискувайки задникът му да бъде прибран и вкаран отново в лагер?

– Може ли някой от Щаба в Канзас да има дистанционен достъп до файловете? – попитах аз Нико.

Той поклати гава.

– Някой оттук е.

„По дяволите!“ Двамата с Коул се спогледахме.

– Иска ми се да повярвам, че това е нещо еднократно – каза той, – но продължавайте да следите. И ми кажете, ако пак се пробват да направят нещо. Става ли?

Последва почукване по прозорците, които се нижеха от едната страна на стаята – Кайли, облечена цялата в черно, с коса, вдигната в хлабав кок.

– А! – вметна Коул. – Това са групите, които тръгват тази сутрин, за да се опитат да намерят племената в Монтана. Вие двамата се посветете на ситуацията с камерите, моля ви.

– Чакай! – помолих го аз. – Тази сутрин ли тръгват? А откъде ще вземат коли?

– Ще отидат с джиповете, които Лий оправи за вчерашния превоз – каза той и се протегна, докато се изправяше. Аз го последвах до вратата, слушайки как издава инструкции за тренировки и за това кои оръжия да вземат от шкафовете на следващия ден, но когато стигнах до вратата, не поех след него по коридора.

Пристъпих назад в компютърната зала и с крайчеца на окото си забелязах бялата дъска. Някой, най-вероятно Коул, бе започнал да пише върху нея информация – координати, население на лагера, разквартирувани агенти на СОП – всичко, което Лигата бе имала по въпроса във файловете си. Информацията беше разширена и с детайли от документите на Кланси – съзрях бележки за управляващите лагера, които бяха нахвърляни като допълнения.

Планът за Оазис в общи линии също беше тук. Открих името си, написано до: да окаже въздействие върху управляващия лагера, който отговаря за комуникациите.

– Не е нужно да оставаш – каза Нико. – Аз мога да се справя сам.

– Знам. – Взех маркера от ръба на дъската и започнах да допълвам информация за Търмънд, отбелязвайки я в онези части от плана, където можех.

– Значи, това е твоят план – чух Нико да изрича над топлото мъркане на машините около нас. – Нали? Стори ми се, че е твой.

– Какво искаш да кажеш?

– Малко дързък е. Умен, но с никакво внимание към детайлите.

– Наистина ли? – попитах сухо и се обърнах, за да застана с лице към него.

Той през цялото време беше с гръб към мен, а раменете му бяха сковани от напрежение. Вярно е, че се бях държала като чудовище с него, и около мен сякаш имаше двуметров радиус, който Нико бе прекалено уплашен да прекоси. Борех се, за да не се отвратя от мисълта за това колко лошо се бях отнасяла с него.

– Как би го направил ти? – Посочих с брадичка по посока на празното място под думата Търмънд, опитвайки се да не обръщам внимание на начина, по който то като че ли се присмиваше и на двама ни.

Той се взря в мен и цели шейсет секунди на неловкост преминаха, преди да предприеме плаха стъпка по-близо до мен.

– Няма значение какво мисля аз.

– Каза, че не обръщам внимание на детайлите – подтикнах го аз. – Какво искаше да кажеш с това?

Нико погледна надолу към пода, по чиито плочки провлачваше обувките си. През ума ми премина мимолетната мисъл как Вида наричаше Зелените „Пискуните“ заради това, че всичките тътреха краката си, докато ходеха.

– Планът за Оазис е наред – каза най-после той. – Този, който имаме сега, е смислен. Като се вземе предвид колко голям е лагерът, ще има само двама или трима контролиращи и за теб ще е лесно да разбереш кой точно се занимава със сигурността и изпраща обновяванията на статусите към централната мрежа. Но така няма да сработи в Търмънд.

Гледах го как кърши ръце, без да смее да вдигне очи към мен.

– Там, в Контролната кула, ще има – колко – две дузини контрольори на лагера? Това бе според сметките във... файловете на Кланси. Позицията ù в центъра на лагера означава, че всеки, който си проправя път през входа, ще трябва да си проправи път с борба през всички кръгове от колиби, за да успее да подчини СОП и управляващите вътре, а през това време вторите ще са поискали подкрепления. Дори да намериш начин да ги контролираш всички, въпреки това ще е прекалено късно. Единственото, което ще трябва да направят, е да включат Белия шум и ние ще сме свършени. Генераторът на електричество и резервният генератор са в рамките на лагера и имам чувството, че спирането на тока автоматично ще задейства аларма в мрежата на военните.

Само за нищо и някакви две минути той бе успял да разбие самоувереността ми на прах.

– Затова ще ни е нужна по-голяма нападателна сила. Хора, които ще могат да работят по-бързо, да влязат вътре и да излязат.

– Идеята на Лиъм да се опита да накара родителите да щурмуват лагерите може и да проработи – предложи той. – Но успехът ù зависи наполовина от това да съумеем да вдъхновим цивилните да се разбунтуват и да тръгнат към лагерите, както и наполовина от това дали от Специален отряд „Пси“ ще стрелят по цивилните, или пък ще измислят някакъв друг начин да ги възпрат.

– Той цял план ли има? – попитах аз.

– Не и според техническата дефиниция на думата. Просто дочух как някои деца го попитаха какво точно би сторил той – вдигна рамене Нико. – И неговият избор не е перфектен.

– Има ли трета опция? – запитах аз.

Нико най-после се изправи и с колебливи, несигурни стъпки тръгна покрай мен. Опитах се да му връча маркера, но той не го взе.

– Сигурна ли си, че искаш да знаеш?

– Дай да видим.

– Единственият вариант, по който се сещам, че може да се извади от строя достъпът на управляващите лагера към лагерната система – не дори да се извади от строя или да се разоръжи самата система, а просто да ги заключим и да позволим системата да продължи да работи, така че никой отвън да не разкрие, че нещо не е наред – е като инсталираме програма от типа на троянски кон в тяхната система и я контролираме дистанционно. Те ще са толкова дезориентирани, че на тактическия екип ще му е доста по-лесно.

– Това може ли да е нещо, което да качим на сървъра им? – Лигата ни беше образовала в общи линии по отношение на технологиите и начина, по който действаха вирусите, но аз не бях много в час с нещата.

– Не. Програмите не се инсталират автоматично като вирус. Някой трябва да я инсталира – уведоми ме той. – А с всичките им предпазни мерки намясто, не вярвам който и да било от тях напълно небрежно да свали просто така прикачен файл към имейл.

– Значи, някой ще трябва да влезе в Търмънд и да я инсталира преди нападението? – попитах аз. – Но лагерът е затворен за нови деца от години.

– Те откарват избягалите деца обратно в лагера, в който първоначално са били разпределени – добави Нико тихо. – Вече съм започнал да кодирам троянския кон. Коул ми каза да...

Вдигнах ръка, за да го прекъсна.

– Коул вече е одобрил това, така ли?

Той кимна, а очите му се разшириха.

– Той каза, че ще поговори с теб по въпроса. Мога да съм готов след седмица. Те няма да имат силата да спрат прог­рамата веднъж след като вече е инсталирана.

Усетих как всяка капчица кръв се оттегли от главата ми.

– Не – казах аз ужасена. – Няма начин...

– Имах предвид себе си – намеси се Нико бързо. – Не теб. Бих могъл да вкарам програмата с троянския кон на флашка – по същия начин, по който ще вкараме камерите в Оазис. Рамки за очила. Виждала ли си ги? – Нико прекоси стаята и взе чифт очила с черни пластмасови рамки.

Наложи се да се облегна на едно бюро, за да остана права.

– Нико... не!

– Вече е инсталирана ето тук – обясни ми той, като не ми обръщаше внимание и сочеше към единия от два бляскави сребристи винта, които задържаха рамките заедно. – Това е камерата, а това е просто винт, от който рамката не се нуждае. Трябваше да ги направим да изглеждат възможно най-реалистични. Томи каза, че са супер, така че този чифт е за него. За Търмънд може би ще взема една от по-дебелите рамки, ще счупя една от частите, които се слагат зад ушите, и ще я заменя с малка флашка? Или ще направим така, или ще я вкараме под кожата ми, но те все още събличат всички голи, нали? Разрезът ще е прекалено очевиден.

– Нико! – прекъснах го аз. – Чуй ме! Не. Няма абсолютно никакъв начин ти да се върнеш там! Дори и да те пратят обратно в лагера, как ще влезеш в Контролната кула, за да я качиш? Не си бил там, откакто са реконструирали лагера. Никой не ти позволява да се разхождаш наоколо без охрана. Всяко движение, което правиш вътре, е предопределено до секундата. И това е най-укрепената сграда в лагера.

Той замълча, опитвайки се да осмисли казаното.

– Ще трябва да наблюдавам разписанията на агентите от СОП и да открия момент, в който ще мога да се измъкна. В крайна сметка все ми е тая дали ще ме хванат. Всичко ще е наред... Аз ще стигна до... Сега, когато Кейт я няма, вече нямам никого. А по този начин ще мога да направя нещата правилно. – Гласът му си сниши до шепот. – Така ще се отплатя на Джуд.

При тези думи аз се изправих напълно и се завъртях, за да застана лице в лице с него.

– Да се хвърлиш в опасност... Да се откажеш от живота си... Какво би казал Джуд за това? Какво би казала Кейт? През изминалите няколко седмици аз не ти бях добър приятел, но, Нико, кълна се в господ – моля те, знай, че ти прощавам. Напълно! Разбирам какво е станало и искрено съжалявам, че се държах с теб така. Бях се затворила прекалено в мислите си и не виждах нещата ясно. Но моля те, чуй ме...

– Всичко е наред – гласът на Нико бе пресипнал.

– Не е! – Не беше.

Начинът, по който се бях отнесла, беше толкова далеч от „наред“. Хвърлила бях вината за всичко върху него, мразейки го просто защото не можех да функционирам, ако цялата ми енергия отиваше в това да мразя себе си. Опитах се да си помисля какво ли би казал или направил Джуд в тази ситуация. Или дори Кейт – всички тези пъти, когато ù се бе наложило да изкара това дете от неговата мания за конспирации.

– Не можем да променим това, което се случи в Лос Анджелис. Аз бях сърдита, бях толкова ядосана, че той просто... се изплъзна, а аз не можах да го спася. Трябваше да поговоря с теб, трябваше да ти помогна или поне да се бях помъчила да разбера какво бе направил. Провалих се спрямо всички, но за мен беше по-лесно да хвърля вината върху теб. Така ме болеше по-малко. Но истината е, че бях наясно на какво е способен Кланси. Трябваше да се опитам да потвърдя по друг начин, че това, което ни бе казал, е вярно. И знаеш ли какво? Джуд щеше да поиска да се върнем при всички положения – дори и аз да бях казала „не“.

– Той бе най-добрият ми приятел – задави се Нико.

– Знам. Но... с Кланси е различно, нали? – тихо вметнах аз. – Правилата не важат, когато обичаш някого. А така е било с Кланси, нали? Ти не обичаше така Джуд, нито пък аз обичам така Дунди.

Проумях го в момента, в който видях лицето му в спомена на Кланси. Мъченическото изражение и накъсаните ридания бяха само част от него. Зърнах го в начина, по който Нико бе държал другото момче, как го бе хранил и почиствал с всеки грам нежност, който притежаваше в себе си. „Виждаш го в другите – помислих си, – след като го разпознаеш в себе си.“

– Ти си му се доверил, а той е взел думите ти и ги е изопачил според целта си – обясних му аз. – Бях ти толкова сърдита, че си му повярвал, за това, че си му дал всичко. Но знам от първо лице, че хората са способни да правят такива неща за онези, които обичат, неща, каквито преди дори не биха си представили.

Нико зарови лице в ръцете си и издиша на пресекулки.

– Не исках да разруша всичко – прошепна той. – Имах му доверие. Той се бе заклел, че ползва информацията, която му предоставям, за да ни помага, и аз смятах...

– Помислил си, че той ще ни задържи настрани и в безопасност, нали? – довърших аз вместо него. – Знам. Звучи ми така, сякаш и ти за момент си изпаднал в моето положение.

– Не знам защо... знаех, че това не е правилно, че е лошо, но той бе добър. По времето, в което го познавах, той беше добър и ми помагаше. И просто реших, че това ще се отнася и за всички други. Единствената причина, поради която вие се оказахте там, беше, защото не предвидих правилно резултатите. Не взех под внимание всички фактори, обвързани с поведенческите му модели. – Гласът му стана толкова тих, че ми се наложи да се наведа към него, за да го чувам. – Той невинаги е бил такъв, какъвто е сега. Те успяха да пречупят нещо в него.

– Съжалявам – казах аз. – За това, че не те оставих да ми обясниш. За това, че се държах по този начин и не бях там до теб.

– Аз трябва да оправя тази работа – каза той с дрезгав глас. – Трябва да оправя нещата. Не мога... Не мога да престана да мисля за всички други изходи, които бяха възможни. Вида казва, че ако вие не сте били там, ние е нямало да научим за лечението, но пък ние, така или иначе, не разполагаме с него, нали? Всичко бе безсмислено.

Това бе като удар в корема. Усетих как от очите ми извират сълзи и се насилих да ги задържа. Болката в него не спираше. Животът му беше низ от трагедии. А аз го бях игнорирала, бях го наказвала. Вида не се бе опитала. Кейт пък бе тръгнала. Нямаше кой да му помогне, за да премине през това. Заточили го бяхме насред тъмното море и дори не му бяхме дали спасителна жилетка.

– Ще оправим всичко – отвърнах аз и го хванах за раменете. – Ти вече толкова си направил, но има още много неща за вършене. Ще го измислим някак.

– Ти нямаш логична причина, поради която да ми се довериш в този момент – каза Нико.

– Може и да си го забелязал, но аз никога не съм била добра в следването на логиката.

– Това е така – съгласи се той. – Тя определено не е твоето нещо. Джуд харесваше това. Той казваше, че знаеш кога е редно да нарушаваш правилата, за да помагаш на хората. Също и че си била като супергерой, защото винаги си се стремила да правиш добри неща, независимо дали шансовете ти за успех са били минимални.

– Джуд обичаше да преувеличава – отговорих му, като се надявах да не забележи трептенето на гласа ми.

Нико кимна, а гарвановочерната му коса падна напред върху лицето му. Изглеждаше ми толкова болен – с боледуващо тяло, ум и сърце. Бледостта на иначе златистокафявата му кожа му придаваше вид на някого, чийто дух вече се бе оттеглил и бе напуснал тялото му.

– Джуд никога не е взимал логични решения, но се опит­ваше.

Той се опитваше. Той се опитваше толкова усърдно – за всичко, с всеки.

– Руби, как изглежда бъдещето? – попита Нико. – Не мога да си го представя. Мъча се през цялото време, но просто не мога да си го представя. Джуд каза, че приличало на открит път точно след дъждовна буря.

Обърнах се обратно към дъската. Очите ми обходиха онези седем букви, борейки се да отнемат силата им – да променят значението им от място, име... на просто каквато и да е дума. Някои спомени те хващат в капан и ти продължаваш да изживяваш и най-малките им детайли. Влажният, хладен пролетен въздух, който се полюшваше между снежните виелици и леките дъждове. Жуженето на електрическа ограда. Въздишката на Сам всяка сутрин, когато напускахме колибата. Спомнях си пътя до Фабриката така, както човек никога не забравя историята зад някой белег. Черната кал се плискаше върху обувките ми и покриваше за миг изписания там номер. 3285. Не име.

Човек се научаваше да гледа нагоре, да източва врата си назад, за да може да надзърне над завитата около върха на оградата бодлива тел. Иначе бе прекалено лесно да се забрави, че има свят отвъд ръждясващия метален затвор, в който бяха хвърлили всички нас като животни.

– Аз го виждам цветно – отвърнах му аз. – Тъмносиньо, избледняващо в златисто и червено... като огън на хоризонта. Залез. Това е небе, които иска от теб да се досетиш дали слънцето ще изгрее, или ще залезе.

Нико поклати глава.

– Мисля, че представата на Джуд ми харесва повече.

– И на мен – добавих аз тихо. – И на мен.