По залез

Двайсет и пета глава

Планът ми се избистри през следващите два дни. Сглобих го набързо, докато работех в Градината, без да обръщам внимание на мазолите по дланта си, както и в онези минути на нощта, преди да потъна в сън от пълно изтощение. Осъзнаването, че това ще свърши скоро – в рамките на няколко часа, – ме накара да се чувствам безразсъдна, и то по начин, който не бях очаквала. Сякаш оставаше все още прекалено много време и същевременно въобще не беше достатъчно. Не можех да се отърся от страха, че другите бяха променили графика на първоначалния план, който Коул, Нико и аз бяхме начертали. Казала им бях първи март, но какво щеше да стане, ако бе невъзможно да пристигнат навреме?

Какво щеше да се случи, ако бяха решили въобще да не идват?

Избутах мисълта надалеч още преди да може да се вкопае твърде надълбоко в сърцето ми.

В шест часа същата вечер лежах в леглото си, с ръце, скръстени върху стомаха ми. Матракът на Сам се измести, докато тя са завърташе настрана и изкривяваше формите, които бях очертала в пластмасата. Пресегнах се нагоре и взех между счупените си нокти едно малко парче от нагънатото пластмасово покритие. Дърпайки леко, успях да извадя лентата, която внимателно обработих отстрани, така че да образува кръг.

– ... и така, след като разбойниците решили да я отведат, момичето успяло да открадне една от камите им и да среже въжето, с което били завързали ръцете ù... – Рейчъл бе онази, която разказваше историята днес, запълвайки единия час, който имахме, преди да ни извикат на вечеря. Тази вечер тя плетеше историята на поредното безименно момиче, което бе изпаднало в поредното опасно изпитание. Затворих очи, а по устните ми се изписа лека усмивка. Историите не бяха станали по-добри или пък по-оригинални – те всички следваха една и съща схема: момичето е онеправдано, момичето се бори, момичето успява да избяга. Най-разпространената мечта в Търмънд.

Физическото изтощение ме държеше неподвижна. Колкото и да бях тренирала в Ранчото, тези часове на безкрайна работа без почивка, и то с ограничено количество храна и вода, бяха измислени така, че да изцедят енергията, която ни бе нужна, за да организираме бягство или пък съпротива. Тялото ми бе каша от трептящи мускули, но се чувствах странно спокойна, въпреки че знаех какво щеше да се случи, ако направех дори една погрешна стъпка или пък ако те разберяха каква бях, преди да съм съумяла да изпълня това, за което бях дошла тук.

„Трябва да изляза оттук.“

– Руби? – извика Ели от леглото си в центъра на стаята. – Твой ред е.

Облегнах се на лакти и пуснах краката си от леглото, за да мога да ги люлея. Свивах и стягах мускулите в долната част на гърба си, докато размишлявах над това как щях да завърша тази история.

– Момичето... – По времето, в което бях по-малка, просто щях да добавя само няколко думи и да предам историята на Сам, но сега щях да се възползвам от случая. Не бях сигурна дали те щяха да ме разберат, но се надявах някаква част от тях да осъзнае, че това е било предупреждение, когато моментът настъпеше. – Момичето се освободило от въжето и изритало от коня бандита пред себе си. Тя поела юздите и обърнала коня в обратна посока, поемайки към мястото, от което били дошли: към замъка.

Последва шепот. Ванеса бе прекарала петнайсет минути, описвайки битката, бушуваща извън неговите стени. Оказало се беше, че благодарение на настъпилата вследствие на нея суматоха, бандитите бяха успели да отвлекат момичето.

– Тя използвала тъмнината – обясних им аз. – Оставила коня си в близката гора и пропълзяла към един проход, за който знаела, че бил скрит в далечния край на каменната стена. Боевете били спрели веднага щом рицарите в черно съумели да превземат замъка. Те заключили белите рицари навън, които не могли да помогнат на семействата си, озовали се вътре като в капан. Но никой не забелязал едно малко, обикновено момиче, което проникнало през задната врата. Тя приличала на безпомощно слугинче, което носело кошница с храна в кухнята. С дни тя останала в замъка и наблюдавала. В очакване на подходящия момент. И той дошъл. Тя се промъкнала обратно навън, проправяйки си път из сенките на нощта, и отключила портата на белите рицари, които нахлули обратно вътре.

– Защо ù е било да се връща? Защо просто не е избягала, не се е скрила? – попита Сам, а гласът ù бе притихнал. Издишах леко, доволна, че поне разбира.

– Защото – признах аз накрая – в края на краищата осъзнала, че не може да изостави семейството си.

Момичетата се поразместиха безшумно върху леглата си, споглеждайки се, като че ли се чудеха за едно и също нещо. Никой не зададе въпроса, не знам дори колко от тях наистина се осмелиха да се надяват... Но след три кратки минути електронната брава на вратата на колибата се задейства. Вратата се отвори и вътре влезе агент на СОП.

– Подредете се! – излая тя.

Набързо се подредихме по азбучен ред, гледайки право напред, докато тя ни броеше. После даде знак на момичетата в предната част на редицата да започнат да се изнасят.

Не можах да се сдържа. Една стъпка, преди да стигна до вратата, и се обърнах да погледна назад. Независимо от онова, което щеше да се случи, това бе последният път, в който виждах Колиба 27.

След като същата тази вечер влязохме през вратата на Столовата, ми се наложи да преразгледам ключов компонент от плана си. Защото, закрепен на отсрещната стена срещу нас, вляво от прозореца, пред който се нареждахме да получим храна, бе голям бял екран. O’Райън стоеше пред него, скръстил ръце пред гърдите си, а синята светлина от проектора го обливаше. Сам ми хвърли нервен поглед, докато придружителят ни от СОП я побутваше към нашата маса.

Последният път, в който ги бяхме видели да използват този екран, беше по време на първата ни седмица тук. Управляващите лагера бяха настроили проектора да превърта списъка с правилата в лагера. Без говорене по време на работните задължения. Без говорене след изгасването на лампите. Не говори с офицер от Специален отряд „Пси“, освен ако не те е заговорил пръв. И още, и още, и още.

Вместо да ни накарат да се наредим, за да си вземем храната, агентите ни сигнализираха да седнем и да останем по местата си. Енергията в стаята беше обезпокоителна. Не можех да разчета израженията на никого от тях – контролиращите лагера или агентите на СОП.

– Имаме интересно развитие на нещата – информира ни O’Райън, а уравновесеният му глас бе достатъчно силен, за да прокънти през залата. – Що се отнася до вашата ситуация. Обърнете внимание. Това ще ви бъде показано само веднъж.

„Решението“, помислих си аз. Те най-после щяха да им кажат за закриването на лагера.

O’Райън отстъпи назад, докато светлините леко изблед­няха. Един компютър бе включен към проектора, което ни осигури поглед към нечий десктоп, преди прозорецът на видеото да се разшири и агентът на СОП да го пусне.

Видеото обаче не започна веднага.

Сам, която стоеше до мен, всъщност се отдръпна назад, а ръката ù потърси моята. Примигнах в ужасяващо недоверие.

Това беше гледка, която не бях виждала от осем години насам: президентът Грей беше застанал на някакъм подиум пред гeрба на Белия дом. Той се усмихваше толкова широко, че на бузите му се появиха трапчинки. Сетне махна, тоест извика на някого извън кадър, и този път изпълнената с репортери и камери стая пред него избухна в звуци, докато жена със светли коси пристъпваше към него, облечена в безупречен костюм. Доктор Лилиан Грей.

– Аз май никога не съм крил от вас основната новина, нали? – засмя се президентът Грей. Първата дама изчезна сред трескавото мигане на камерите, а бясното прищракване на светкавиците можеше да накара всяка картечница да се срамува. – Прекрасно е отново да сме си вкъщи във Вашингтон, да се върна в тази зала заедно с всички вас и с красивата си съпруга. Тя е жива и здрава, противно на битуващите спекулации.

Нервен смях в отговор.

– информира ни той.

Още шепот от страна на пресата, още повече светкавици на фотоапарати. Децата около мен бяха обучени твърде добре, за да реагират външно с нещо повече от стреснати прошушвания или бързи и прикрити погледи. Болшинството от тях просто си седяха там невярващо.

Няколко репортери се опитаха да се намесят с въпроси, крещейки името на Лилиан; мъчейки се, предполагам, да я примамят към микрофона. Вместо това обаче очите ù си намериха парче килим, в което да се взират. Онзи, който я бе накиприл, бе успял също така да „изпрахосмуче“ и пос­ледната капцица живот от нея.

Зави ми се свят, докато наблюдавах как едно друго тяло бе преведено от мъж в тъмен костюм през сцената и бе оставено до тях. Главата му беше обръсната и покрита с бейзболна шапка, украсена с президентския герб. Той държеше лицето си наведено, без да поглежда напред и за секунда, и отказваше на камерите пред него право на снимка, докато президентът не се наклони настрани от микрофона и не му каза нещо. Раменете му се прегърбиха и Кланси най-после вдигна глава. Напомняше ми на кон, който лежеше на земята със счупен крак; никога повече нямаше да може да се изправи отново, да не говорим пък за това да бяга.

Въпреки всички ужасни неща, които бе направил, и всички ужасни неща, които си бях представяла, че ще му причиня, това точно никога не ми бе идвало наум. Бях шокирана от наплива на емоции, който се надигна в мен – всичките бяха прекалено сродни, твърде диви, че да успея да ги разгранича една от друга. Почувствах се зле.

Той трепереше и с всеки изминал момент започваше да изглежда по-дребен, а през това време усмивките на родителите му стояха консервирани на лицата им и те вкупом осигуряваха на репортерите онова, което искаха: семеен портрет. „Колко перфектно“, помислих си аз. Дали пък тези хора не бяха вкарали Кланси в най-лошия му кошмар.

Преди първата лавина от въпроси да успее да го помете и да го бутне на земята, президентът Грей обгърна с ръка раменете на Лилиан, помаха приятелски към камерите и я изведе извън сцената и залата, без да ù даде шанс да обели дори една-единствена дума.

Видеото приключи, замръзвайки на последния образ. В този момент се почувствах като в капан.

„Не – помислих си аз. – Спомни си защо дойде тук. Сега. Направи го сега!“

Нашият придружаващ агент от СОП ни даде сигнал да станем и да се подредим в редица, за да получим храната си, а лицето ù бе сбърчено от нетърпение. Изненадващото видео леко бе отложило първоначалния ми план, но не беше чак толкова трудно да събера парчетата отново и да ги сглобя в работещ порядък. Бяхме близо до кухнята и се влачехме напред, когато усетих очите на агента върху себе си.

Бутнах Сам и я свалих на земята. И ако това не беше достатъчно, за да пресуши всеки тих звук около нас, то моите викове към нея: „Млъкни! Просто... млъкни!“ със сигурност се справиха. Гласът ми плющеше през тишината и кацна като шамар върху обърканото ù лице.

„Влез в играта – примолих ù се аз, стрелвайки я с очи. – Моля те!“

Леко кимване. Беше ме разбрала. Вдигнах ръка, сякаш за да я ударя, без да обръщам внимание на начина, по който Ванеса се опита да хване китката ми, за да ми попречи. Най-трудното нещо беше да не реагирам на нашия агент от СОП, когато тя дойде към мен, изминавайки разстоянието помежду ни с яростни крачки. Това беше повече от добра причина, за да ме накажат.

Повече от добра причина, за да ме изхвърлят от вечеря.

Момичетата около нас държаха главите си сведени, но страхът и объркването им се утаяваха във въздуха около мен, когато жената ме хвана за яката и ме издърпа настрани. O’Райън и другите контролиращи лагера, които разглобяваха проектора и екрана, дори не погледнаха нагоре към сбиването.

Не се наложи да внушавам нищо на агентката, за да я накарам да ме завлече в кухнята. Сините деца, които миеха тенджерите и тиганите под водата, подскочиха. Някои от тях, които сортираха продуктите за менюто за следващия ден, се обърнаха, внезапно разсеяни от работата си. Огледах тавана за черните камери, преброявайки ги, докато вървях – две, три. Една над прозорчето за сервиране; втора в близост до големия килер; трета над дългата работна маса от неръждаема стомана, върху която няколко от децата белеха картофите, току-що извадени от нас от Градината.

Гърбът на Столовата гледаше към гората и предоставяше може би три метра разстояние между сградата и оградата. Камерите никога не записваха какво се случва тук, а само сочеха към гората. Това бе едно от слепите петна, от които доста бързо се бяхме научили да се страхуваме.

Тя бутна задната врата, отвори я с рамо и на мен ми трябваше секунда, за да реагирам.

Завъртях агентката, като усуках ръката ù зад гърба до точката на припукване на костите ù. Тя издаде сподавен звук от изненада, който прекъсна рязко, когато влязох в съзнанието ù.

После разкопча униформата си, събу ботушите си, съб­лече черната камуфлажна риза и панталоните, колана и тъмната шапка и ги остави да паднат на земята. Аз събух гуменките си, опитвайки се да отговоря на френетичния ритъм, който бях задала в ума ù. Тя взе униформата ми, когато и я подадох, и я навлече с поглед на покорство. Твърде спокойна. Аз ù пратих образ на нея самата като малко дете, което стоеше в центъра на лагера, а наоколо имаше само войници, които се приближаваха. Отпуснах я малко едва когато тя се разплака.

Флашката падна от обувката ми в измръзналата трева и аз бързо я сграбчих в дланта си. Стиснах я здраво към себе си, за да се успокоя, че бе наистина там.

Размяната не беше отнела повече от две минути. Две минути... прекалено дълго може би. Не съм убедена, но на аген­тите, изглежда, им беше позволено да ни водят в тъмни, ненаблюдавани ъгли и да ни поступват малко, преди действително да извършат наказанието. Ако и тези „липсващи“ моменти по някакъв начин се вписваха в същата идея и не бяха направили впечатление на контролиращите лагера, които бдяха от Контролната кула, то това щеше да е идеално.

Водех агентката към Градината, а дъхът ми замъгляваше въздуха и го правеше бял с всяко рязко издишане. Не отмествах очите си от тънките вериги, закачени около един от стълбовете на оградата.

Иска ми се да можех да кажа, че съм достатъчно добър човек, който не изпита удовлетворение, докато оставяше агента на СОП да седне в студената кал и я принуждаваше да остане намясто, с гръб към камерите на близките колиби и войниците, патрулиращи по платформата на Кулата. Но не бях. След като бях наблюдавала как толкова много деца биваха захвърляни навън в продължение на часове, и то единствено заради това, че бяха отговорили или пък ги бяха погледнали в лош за тях ден, исках поне един от тях да знае какво бяха изпитали. Исках поне един от тях да види какво бяха причинявали на Сам всеки път, когато я бяха довеждали тук.

Но чак след като тръгнах обратно и минах покрай червените жилетки, поставени на пост по пътя към Контролната кула и Столовата, у мен започнаха да се зараждат първите признаци на нервност. Докато се приближавах към нея, тухлената кула някак увеличи двойно размера си. Кривите ù стени, изглежда, се накланяха дори по-рязко, гледани отблизо.

„Това е Oперация – напомних си аз. – Това не е с нищо по-различно, отколкото която и да е друга Oперация.“ Щях да приключа с нея и да се прибера вкъщи.

Агентът на СОП, разположен в непосредствена близост до вратата на Контролната кула, се взря в мен през тъмнината. Прожектори от платформата за наблюдение отгоре се кръстосаха пред мен и не спряха да сноват из лагера, достигайки дори до притъмнените джобове, в които не попадаше друга светлина.

– Хаутън... ти ли си?

Кимнах и нахлупих шапката си още по-надолу върху очите, а едната ми ръка се отклони към пушката, която бях преметнала през рамо.

– Какво е... – Умът му се разви в спирали от зелено, бяло и червено. Исках от него да притисне баджа си за влизане в черната електронна ключалка отзад... и той го направи. Стори всичко, което пожелах, и дори ми задържа вратата отворена, за да мога да вляза вътре.

Прекрачих прага и проникнах в бумтящото сърце на лагера. Топлината от отдушниците се промъкна през слоевете дрехи и достигна право до кожата и костите ми. Щом погледнах по коридора – към стълбите, които водеха към платформата, намираща се два етажа по-горе, – осъзнах, че никога не се бях чувствала толкова могъща през живота си.

Вратата от дясната ми страна се отвори и един от контролиращите лагера излезе навън, държейки чаша за кафе между ръцете си. Стаята зад него изчезна, когато вратата бавно се върна в затворено положение, но преди това успях да видя телевизора, диваните и столовете. Черната му риза се набръчка, когато той вдигна ръка, за да прикрие прозяв­ката си. Погледът, който ми хвърли, бе приятелски, нещо като: „Какво да се прави?“. Наполовина смутен, наполовина нежелаещ да се извинява и обяснява. Все едно всичко това бе една голяма шега.

Усмихнах му се и го оставих да мине, за да се придвижи до вратата малко по-нататък по коридора, която бе подпряна, за да стои отворена. След секунда и аз го последвах. Лявата половина на по-ниското ниво на сградата представляваше огромна станция за наблюдение. Далечната стена беше облицована с големи и малки екрани, всеки от които показваше различен ъгъл от лагера. Един бе нагласен на сателитна снимка на времето. Друг предаваше новинарски канал без звук.

Общо имаше три редици компютри, макар че само половината столове явно бяха заети. Като че ли бяха започнали да опаковат и тази стая – работейки от ляво надясно, отстранявайки бавно несъществените звена.

„Ето защо се нуждаеха от Червените“, помислих си. Наборът вече бе приключил за доста агенти на Специален отряд „Пси“, а онези, които оставаха заедно с новите попълнения, бяха натоварени със задачата да прехвърлят файловете и техниката, преди да затворят лагера.

Фокус.

Слязох до втория ред и седнах на един стол. Мониторът оживя и се събуди, за да ми разкрие основния си екран. Кръвта пулсираше в ушите ми, но ръцете ми бяха изненадващо непоклатими, докато вкарвах флашката.

Папката се отвори и аз прехвърлих файла с програмата на компютъра. Първоначално реших, че не съм прочела нещо правилно, тъй като умът ми бе наполовина прояден от тревогата, но JUDE.EXE се прехвърли бързо и се появи на черния фон на екрана до иконата на кошчето – точно под черна триъгълна икона, наречена Security.

Когато приключи, изтрих оригиналния файл от флашката и я пуснах на пода, счупвайки пластмасовия корпус с тока на левия си ботуш. Часовникът в долния десен ъгъл на екрана показваше 19:20.

Отворих прозореца за команди и въведох START JUDE.EXE. Иконата изчезна от основния екран.

Нищо друго не се случи.

„По дяволите! – казах си наум, поглеждайки отново към малкия часовник. – Всичко наред ли е? Защо никой…“

От удара задната част на черепа ми изпука толкова силно, че бях захвърлена наполовина извън стола, но все пак хваната в последната секунда от ръка, която ме дръпна назад и ме запокити в масата. Някой сложи ръка на гърлото ми и опря пистолет в лицето ми.

– Тук е! – Лицето на агента на СОП бе разделено надве. Примигнах, опитвайки се да изчистя зрението си, тъй като още повече фигури нахлуваха през отворената врата. – Тук!

Бях изтеглена иззад бюрото и блъсната на пода. Пистолетът беше на сантиметри от челото ми. Налагаше се да отстъпя мястото си на управляващия лагера, който го зае и започна да пише. Значи, някой най-накрая все пак бе забелязал нещо. Всичко бе приключило, но аз бях направила това, което трябваше.

Бях стигнала дотук.

Поне се бях справила с това.

Останалите в стаята се изправиха разтревожени, но се отдръпнаха, когато познатият глас на O’Райън излая:

– Стойте настрана!

Той написа нещо друго и отвори командния прозорец.

– Какво направи? – изръмжа в посока към мен.

Фокусирах се върху лицето му, без да обръщам внимание на топлината, която се стичаше по врата ми. Зрението ми се възстанови отново и повдигнах рамене, а една самодоволна усмивка си проправяше път към устните ми.

O’Райън избута другия войник настрани, обратно в кръга от агенти на СОП и контролиращи лагера, които стояха наблизо с извадени оръжия. Зъбите ми изтракаха, когато той ме хвърли назад в стената и запита:

– Каква е целта ти тук?

Избърсах кръвта от ъгъла на устата си и не продумах. Сега вече нямаше абсолютно нищо, което той можеше да ми направи, за да ме накара да се почувствам уплашена, малка или безпомощна.

Управляващият лагера се обърна към една друга жена, която седеше наблизо.

– Настрой на Контрол на спокойствието.

– Но група C все още е в Столовата – отвърна тя. – Не е ли по-добре първо да им наредим да се върнат обратно по колибите си?

– Настрой. Го.

Тя се обърна към екрана си и написа нещо яростно, завършвайки с удар на кутрето ù върху клавиша ENTER.

– Чакайте...

Един по един мониторите на стената изгаснаха, а след това и всеки екран на компютър, като изображенията се затъмняваха, придружавани от зловещо електронно съскане.

– Започнете изпълнение на протокола при пробив в системата за сигурност – каза той.

– Сър? – обади се отново тя стресната, но все пак се опита... – Аз съм изключена от системата...

– От какво?

– От всичко!

– Аз също...

– ... И аз така...

Въпреки че отново бях стъпила на краката си, знаех, че е безсмислено, но не исках да си го призная – просто не бях свършила, не бях готова всичко това да приключи. Оръжията около мен ми предлагаха поне дузина различни начини да умра. Опакована бях от всички страни с черни униформи. Ушите ми бучаха и земята под краката ми се въртеше, но позволих на невидимите ръце в ума ми да потекат към съзнанията около мен... запратих ги във всички посоки като стрели, търсещи цели.

O’Райън дръпна ръката си назад и ме удари през лицето.

Не можех да вдигна ръцете си достатъчно бързо, за да успея да го блокирам. Не можах и да ги сваля надолу достатъчно бързо, че да ме подпрат. Блъснах се в земята, а зрението ми се парализира, докато черепът ми се разбиваше в плочките. Той се наведе над мен, дърпайки малко устройство от колана си и задържайки го до дясното ми ухо. Плюх в лицето му, но той само се засмя и включи Белия шум.

Светът около мен се раздроби. Ръце подхванаха моите и ме издърпаха нагоре от земята, повлекоха ме през плетеница от крака и столове. Не можех да виждам добре, не можех да изчистя мозъка си от звуците, които го замърсяваха. Всеки мускул в тялото ми се свиваше и ме караше да потръпвам, краката ми се удряха в пода, а вътре в себе си крещях: „Още не съм готова“... но не можех да се чуя мислите си. Белият шум ме хвана за раменете и ме избута надолу под тъмнината, където ме задържа, докато не се удавих.