По залез

Двайсет и втора глава

– ... правиш? Спри! Спри...

– ... Руби, събуди се!

– Не можеш да направиш това... Спри... Руби... ПРЕСТАНИ!

Аз се носех под вода. Бе достатъчно дълбоко и наоколо нямаше нищо освен сладка, хладна тъмнина. Не ми се налагаше да се движа, не можех да говоря, имаше леко течение и то ме носеше натам, накъдето трябваше да ида. То ме буташе напред и аз отивах натам с желание, предавайки се на усещането. Това бе доста по-добро от болката.

– ... погледни ме! Погледни ме! Руби!

Гласовете бяха изкривени от вълните – преминаваха в дълго, непрекъснато бучене. Думите изпълваха пространствата между ударите на сърцето – постоянното ба-дум, ба-дум, ба-дум в ушите ми. Не исках те да ме намерят тук.

Съкровище. Хей, съкровище.

Обърнах се, търсейки източника на думите, принуждавайки схванатите си мускули да се раздвижат.

Грижи се за нещата, шефе.

Там нямаше никого. Черните течения около мен се завих­ряха още по-здраво и притискаха измръзналата ми кожа. Там нямаше нищо.

Съкровище. Руби.

Въздухът, който бе хванат като в капан в дробовете ми, гореше.

Къде си?

Руу, добре ли си?

Аз се замятах във водата, размахвайки ръце нагоре и отново нагоре, за да се добера до повърхността. Горе – там имаше светлина, просто връх на игла, но растеше, ставаше по-голяма, очакваше...

Хайде, скъпа! Хайде...

Аз се дърпах, влачех се, катерех се нагоре със зъби и нокти...

– Тя ще направи...

– ... нещо! Спрете я!

– Руби!

Затворих се обратно в собствения си ум. Гъстата, мътна вода около мен започна да се изтича, докато реалността добиваше очертания. Статичната, суха миризма на компютърната зала. Сиянието на мониторите, отразяващи се в близката бяла стена. Лицето на Нико – безкръвно – с ръце, изправени пред него. Очите ми се преместиха от студения, тежък пистолет в ръката ми към жената със светла коса на пода, издигнала ръце над главата си в защитна поза.

Трепнах и погледнах отново към Нико, а пистолетът се премести надолу с частица от сантиметъра. Ръката ми гореше и болеше така, сякаш беше държала тази тежест в продължение на часове. В очите му изгря разбиране и зърнах как стойката му се отпусна, само за да се напрегне отново, когато той извика:

– Ви, не!

В един момент стоях права, а в следващия вече бях на земята, болката изяждаше всяка моя объркана, изгубила посоката си мисъл. Свалена бях на пода от удар между раменете и какъвто и дъх да имах, той излетя от дробовете ми, докато Вида ме държеше прикована към земята.

– Чакай! – извика и Зу. – Руби...?

– Какво... – чувствах се, като че ли устата ми е пълна с пясък.

– Руби? – лицето на Дунди се появи над мен. – Ви, дръпни се от нея...

– Тя щеше да я застреля... Помислих си, че тя... Тя щеше да стреля...

– Какво става? – кресна сенатор Круз някъде над нас.

– Аз не... – започнах да говоря, но болката разцепи главата ми надве. Усещах се обърната с вътрешността навън и с главата надолу. – Как се озовах тук?

– Ти не си ли спомняш? – попита доктор Грей, която звучеше най-спокойна от всички в стаята. – Ти си тръгна, а после се върна обратно... Бутна ме на земята. Не пророни нито дума.

– Какво? – ноктите ми застъргаха по плочките. – Не! Аз не бих... Аз не...

– Ти не беше на себе си – намеси се Дунди и ме хвана за раменете. – Ти не реагираше на нищо, което ти казвахме.

– Съжалявам! Мамка му! Толкова съжалявам – извиняваше се Вида. – Не знаех какво да направя... Всеки път, когато се приближавахме до теб, ти изглеждаше така, сякаш ще стреляш!

– Нико? – попитах аз и притиснах ръка към очите си, за да спра потока от сълзи. Нямаше как да ги задържа вътре. Агонията замъгляваше мозъка ми и стъпкваше отговора на тялото ми. – Нико?

– Той просто избяга... – отвърна сенатор Круз. – Погледна нещо към монитора и просто се понесе... Какво се случва?

Той. Той е бил. И през болката, през продължаващото объркване, което се бе впило в съзнанието ми, аз най-накрая разбрах какво се случва.

Вкопчих се в ръката на Дунди.

– Трябва да ме... Изслушай ме, става ли?

– Добре, Руби! Добре! – отвърна той. – Само си поеми дъх.

– Не, слушай. Тръгвайте... Ти и Вида, идете и съберете останалите. Децата. Идете и ги вземете и ги закарайте заедно със сенатор Круз и... и доктор Грей... през гаража. Отидете в някоя от близките сгради. И не позволявай на никого да излиза. Ясно ли е?

– Да, но ти какво ще...

– Вземете с вас каквато храна и вода можете да носите, но изчакайте в онази сграда, докато не получите сигнал, че всичко е чисто.

Празнините в паметта ми започнаха да се оцветяват. Ако затворех очи, можех да се видя по средата на разговор, който не си спомнях да съм водила. Седейки в компютърната зала, докато всички светлини бяха угасени. Върховете на пръстите ми помнеха всеки удар на клавиш, тръпнеха от мисълта. Ходене на сън. Съобщенията, които бях изпратила. Той може да движи хората наоколо. Все едно са играчки. Последното предупреждение на Кланси.

Мислите ми се въртяха в спирала – завихряха се, докато не се споиха в цялостно осъзнаване, което сякаш ми преобърна червата.

Той е планирал бягство.

Идват за него.

Някой идва да го освободи... и той ме използва, за да му организирам транспорта.

– Имаше изтичане на информация – казах им аз. – Аз!

– Какво, по дяволите, означава това? – попита Вида, докато ми помагаше да се изправя от земята.

– Нико... Той забеляза, че някой изпраща съобщения извън Ранчото и се опитва да ги прикрие, като ги изтрива от дейността на сървъра. Решихме, че това е... – Аз се обърнах към Алис. – Мислехме, че си ти или някое от децата, които работят с вас. Но не сте били вие, нали?

– Не, по дяволите! Нали ти казах! – избухна Алис.

– Знам! Съжалявам! Вече знам. Той ме е разкарвал наоколо. Използвал ме е да шпионирам какво се случва. Карал ме е да изпращам съобщения вместо него. Мамка му!

Бягство. Оставих съзнанието си да работи по начина, по който той щеше да го направи. Единствената група, която можеше да го освободи, бяха военните на баща му или някаква паравоенна групировка. Той не знаеше къде точно се намира Ранчото, докато не бях отишла до Оазис и той не бе успял да види през очите ми как да се върне.

Единственото, което щеше да му се наложи, бе войниците само да му отключат килията. След това щеше да му е толкова лесно да ги накара да го оставят на мира, за да насочат вниманието си към прибирането на другите деца от Ранчото. Онова, което той трябваше да направи в този момент, бе да се изплъзне.

Но тогава защо просто не ме бе принудил да му отворя вратата на килията? Защо да чака и да действа по такъв заобиколен начин?

– Ти не се ли контролираше? – попита доктор Грей. – Кой беше тогава?

Взрях се в нея и получих отговора си. Кланси бе пожелал ние да я намерим, за да я доведем тук и той да продължи онова, което беше започнал. Само че тя бе права – той никога нямаше да я убие.

Щеше да ме накара аз да го свърша вместо него.

Погледнах настрани. Тя щеше да разбере достатъчно скоро, че нямаше да мога да спазя нашата част от сделката.

– Лилиан, да вървим – подтикна я сенатор Круз. – Трябва да ида да взема Роза... Другите... Руби после ще ни последва. Нали, Руби?

– Това е... – Макар и да нямах нищо против да възразя директно пред нея, сенаторът я хвана здраво за ръка и започна да я води към вратата.

Изтичах до дъската в предната част на стаята, избърсах я, за да е чиста, свалих сателитните снимки на Търмънд, сгънах ги и ги метнах към Вида.

– Моля ви – обърнах се аз към нея и Дунди, – идете вземете децата и ги изведете... Аз трябва да се погрижа за Кланси, но скоро и аз ще дойда. Моля ви се! Издърпайте сървъра и вземете каквото можете от шкафа.

Запасите от оръжия не бяха големи. Децата, които бяха отишли до пречиствателните станции, бяха събрали повечето пистолети като предпазна мярка. В базата бяхме останали пределно малко хора и повечето бяха деца от Оазис, които бяха толкова малки и неопитни, че не можеха да участват в Операции. Не бяхме имали време да ги обучим за нещо подобно.

– Ако си мислиш, че ще те оставя, направо си се побър­кала! – отбеляза Дунди.

Аз удвоих натиска си, а счупените ми нокти разрязваха кожата му.

– Тръгвайте! Трябва да тръгнете веднага! Веднага! Местоположението на Ранчото е издадено. Трябва да изкарате децата навън. Вземете също сенатор Круз и доктор Грей. Чарлс! Чуй ме! Ще бъда точно зад теб, но ако... Ако се позабавите още малко, никой няма да може да си тръгне. Давайте!

Тъмните очи на Вида проблеснаха, когато тя го хвана за ръка и започна да го дърпа настрани със сила.

– Нали ще ни последваш?

– Ще ви последвам.

Изтичах от компютърната зала, пробих си път с рамене през двойните врати и се заковах намясто. През мен премина тръпка, когато неестествената тишина в коридора бе белязана от звука на истеричен глас. Разпознах го с чувство на ужас и потъване.

Завъртях се към склада. Вратата вече бе отключена и оставена частично отворена. Безпокойството ми се увеличи и вече не можех да кажа дали тихите ревове, които дочувах в далечината, бяха истински хеликоптери, или пък продукт на моето неистово въображение.

– ... ти обеща! Бе обещал, че повече няма да правиш това!

Втурнах се по малкия коридор, през отворената врата и се озовах насред вече разиграващата се сцена.

Ръцете на Нико се бяха вкопчили в черната му коса и унищожаваха зализаната ù назад форма, което я караше да стои паднала във всички посоки. Той крачеше редом до килията на Кланси – лицето му бе яркочервено, сякаш беше плакал.

– И го направи с нея! Как можа да нараниш Руби? Как можа?

Кланси седеше на леглото с кръстосани крака, изглеждаше леко раздразнен, но иначе невъзмутим от избухването на Нико, което се случваше пред очите му. Щом влязох, очите му се пренасочиха към мен, а ръцете му се скръстиха здраво върху гърдите му. Нико не бе пристъпил в килията. Слава на господ! Но у него видях копие на ключовете, които държах в ръката си.

„Комплектът на Коул“, осъзнах аз. Смогнали бяхме да съхраним тази част в тайна от повечето деца тук, в Ранчото, но Нико може би беше видял как някой от нас влиза вътре или пък бе намерил някакъв вид план на сградата на някой от сървърите. По дяволите, та той можеше и просто да се бе досетил.

– Руби, това не може постоянно да му се разминава! Не става! – В очите му имаше сълзи. – Трябва да го накараш да напусне. Просто го остави да си иде. Преди...

– Най-после – обърна се към мен Кланси. – Можеш ли да го изкараш оттук? Вече имам достатъчна мигрена.

– Ако главата те боли сега, представи си как ще се чувстваш, когато ти я откъсна от врата – озъбих му се аз.

Той се подсмихна и ме огледа от горе до долу.

– Май си имала интересна вечер.

– Млъкни! Млъквай! Руби, той... – Нико си пое дъх. – Както вече ти казах, той може да контролира телата на други хора. Той може да ги движи като марионетки, при това, без те да го осъзнават. Правеше го през цялото време с всички изследователи. Знам, че той може да го върши... и той те е накарал... принудил те е да изпратиш онези съобщения чрез сървъра!

За миг бях сигурна, че той ще се опита да отрече всичко и да обвини Нико, че съвсем е изперкал. Но Кланси не си направи труда да скрие малката усмивка, подпъхната в ъгъла на устата му.

– Ама аз май наистина успях да те заблудя, а?

– Ти... – Идеята за това ми дойде твърде много. Проникването му в съзнанието ми, докато бях заспала, не ми позволяваше да усетя гъделичкането, което слизаше отзад по черепа ми и се появяваше, когато някой се мъчеше да установи принудителна връзка между нашите умове. Той ме бе разхождал като кукла, бе подслушвал разговорите, бе откраднал цели моменти от живота ми. Аз се бях превърнала в неговите очи и уши, а дори не знаех, че това бе възможно.

– Откога? – попитах аз.

– От колко време имаш тези „главоболия от стрес“? – Кланси скръсти ръце в скута си. – Те са особено ужасни, нали? Радвам се, че не само аз страдах от тях. Но ти трябва да си знаеш, че единствено и само ти си за обвиняване. Всеки път, когато проникнеш в нечий ум, ти образуваш връзка с него – спомените, мислите стават и твои. Всеки път, когато влезеше в съзнанието ми, всеки път, когато аз проникнех, тъй като защитата ти бе свалена, ти ми позволяваше да укрепя връзката ни. Ти си причината аз да съм в състояние да направя това.

– Какво пишеше в съобщенията? – настоях аз, доближавайки се до стъклото. Нико се свлече надолу по стената зад мен, криейки лицето си зад ръцете си. – На кого бяха изпратени?

– Нямам представа за какво говориш – отвърна Кланси. – И двамата сте прекалено емоционални, за да схванете. Ти си под такъв стрес, Руби. Винаги е по-трудно да контролираш способностите си, когато си така... изтощен...

... Нали?

Чух думите така, сякаш те бяха изречени вътре в черепа ми, и веднага свалих черна стена между двама ни, срязвайки връзката, преди да може напълно да се образува.

Ето как ме бе изиграл отново – той знаеше за симптомите на тревожност и липсата на фокус, а дори и главоболието можеше да бъде обяснено със стреса от ситуацията.

Отново и отново, и отново, помислих си аз. Всеки път влизам директно в капана. Ние бяхме на различни нива и аз трябваше да престана да се преструвам, че не сме. Умът ми дори не бе достатъчно извратен, за да си представи, че той щеше да е в състояние да осъществи това.

– Така е по-добре – Кланси ми кимна одобряващо. – Виждам, че вече разбираш. Ролята ти тук приключи. Червения го няма. Така добре ми подготви нещата, че ще е изключително лесно да се намеся и да приключа всичко. Сега можеш да си починеш. Нали това искаше?

– Ти си знаел, че ще го наранят... Убият – казах аз, задавяйки се от думите.

– Само защото ти успя да гарантираш това – отвърна Кланси, а победата в очите му ги караше да блестят. – Кой мислиш, че изпрати съобщение до охраната там, предупреждавайки ги да внимават?

Последва момент на черепоразбиваща болка и след това изкрещях. Крещях и крещях, удряйки с ръце по стъклото, докато не остана нищо освен едно нещастно, тихо ридание. Моя грешка. Моя грешка. Моя грешка.

– Малко е трагично, нали? Да дадеш на някого нещо, което той отчаяно желае, знаейки, че в края на краищата само той има силата да го унищожи. Той толкова силно желаеше да знае, че не е единственият от рода си... да се впише сред нас. Беше жалък.

Наклоних се напред, зрението ми примигна в червено, черно, бяло... и невидимите ръце в съзнанието ми вече се бяха устремили към него.

Той не можеше да получи това.

Ийст Ривър, Лос Анджелис, Джуд, изследванията, Коул – вече бе отнел прекалено много. Унищожаваше всяка следа от надежда точно когато тя започваше да се оформя в нещо реално в ръцете ми. Не можеше да получи и това. Бяхме твърде близо. Аз бях прекалено близо до завършека.

Нико ме върна към настоящето, заставайки пред мен и размахвайки ключовете. С непоколебими ръце и съсредоточено изражение той отключи всяка от трите брави на вратата.

– Изчезвай! – каза той, оставяйки вратата отворена. – Изчезни отново по начина, по който винаги постъпваш! Махай се оттук, преди да си съсипал всичко около нас – накарай хората, които си наел да те освободят, да се оттеглят. Просто... разкарай се!

Кланси се изправи от леглото със странен поглед.

– Не разбираш ли? – попита го Нико. – Като надроби всичко това, ти не нарани хората, които те бяха наранили – никога няма да го направиш, а и няма да си го признаеш! Та ти не можеш дори да се доближиш до тях. Единственото нещо, което свърши, беше да нараниш децата, които искаха да ти помогнат. Ние всички искахме да ти помогнем!

– Тогава трябваше да стоите настрана от мен.

– Защо помогна на Лигата да ме изкарат от програмата на „Леда“? – попита Нико, отстоявайки територията си, докато Кланси се запътваше към него. – Нали ти им даде плана да ме извлекат от Филаделфия? Но същевременно ти бе и този, който ме заряза в Търмънд – изостави всички нас, дори и след като ни бе казал, че ще се измъкнем заедно, че ще бъдем в състояние да живеем без страх, срам или болка. Кланси... Не си ли спомняш болката? – Гласът му спадна до шепот. – Защо просто не ме остави да умра като другите? Каза ми, че трябва да живея, но ми се иска да бях... Иска ми се да бях умрял, така че ти да не можеше повече да ме използваш.

Кланси го наблюдаваше, а на лицето му бе изписано изражение, което никога не бях виждала преди.

– Защо трябва да имаш всяко хубаво нещо, което се опит­ваме да ти дадем, и да го счупиш на парчета? – додаде Нико. – Позволи им да те превърнат в това...

– Това съм именно аз – сопна се Кланси. – Не съм им позволявал да ме променят. Няма да им разреша да ме докоснат. Не и отново.

– Никой няма да те принуди да се подложиш на процедурата – каза Нико с изпънати напред ръце в жест на омиротворение. – Свободен си да си тръгнеш. Можеш да изчезнеш. Моля те... Моля те... Просто нареди на хората, които идват, да се махнат. Моля те, Кланс. Моля те.

– Казах ти да стоиш настрани от това – отговори Кланси, а гласът му трепереше дори и докато гледаше към изхода, дори и докато го виждах как обмисля бягството си. – Защо никога не ме слушаш?

– Моля те! – помоли го Нико.

– Прекалено е късно – отвърна той, а ръцете му бяха пъхнати в джобовете на анцуга му. – Ако не беше толкова глупав, щеше вече да си го осъзнал. Не ги ли чувате? Те са на покрива. Тук са.

– Но ти може да ги накараш да си тръгнат. Да направиш така, че да си идат.

Той го пързаля, осъзнах аз полуизумена. Кланси в действителност размишляваше над това, претегляше думите на Нико. Аз не помръдвах, прекалено уплашена, че бих могла да прекъсна странната магия, която бе паднала над стаята. Очите ми постоянно се стрелкаха между двете момчета извън килията. Напрежението в стаята бе спаднало и намаляваше по някакъв... естествен начин.

– Кой е тук? – дочу се нежен глас зад вратата. – Кой си извикал, за да те освободи?

И просто ей така, Кланси пак се стегна и мина напред, изблъсквайки Нико.

– Здравей, майко. Дали пък не си се надявала, че ще си тръгна, без да си взема довиждане?

– На кого се обади? – повтори тя, а скованата ù поза перфектно имитираше тази на сина ù.

– На кой мислиш? – каза той, целият сладост. – Обадих се на татко.

– Казах ви да се махате! – излаях ù аз.

– Не, остани! – пожела Кланси. – Очевидно, че последния път не съм се справил добре. Ще се наложи да пробваме отново и този път Руби няма да е там, за да ти помогне.

Последва мълчание, траещо колкото един удар на сърцето, а сетне цялата сграда се разтресе, потръпвайки под действието и силата на някакъв вид експлозия. Кланси погледна покрай нея към вратата и в този момент бях сигурна, че никога не съм го мразила повече.

Светлината попадна върху пистолета – моя пистолет – онзи, който беше избит от ръцете ми в компютърната зала. Лилиан Грей го вдигаше и се прицелваше в Кланси.

– Обичам те – каза тя и стреля.