По залез

Четиринайсета глава

След като оставих Нико да работи, се отправих към горното ниво, едва успявайки да удържам яростта, която ме разкъсваше. Нямаше никакво значение – дори за секунда, – че сенатор Круз беше в стария офис на Албан заедно с Коул, където водеха сериозен, приглушен разговор. С влизането си в стаята просто избухнах.

Сенатор Круз скочи на крака и притисна ръка към гърдите си. Коул пък само се облегна назад в стола си.

– Той ти е казал – каза ми с равен глас той.

– Да! Каза ми! – сопнах се аз. – Как си могъл да разрешиш...

– Затвори вратата!... Руби! – Коул удари с ръка върху бюрото, като прекъсна по този начин тирадата ми преди дори още да беше започнала. Начинът, по който гласът му незабавно омекна, както и измъчената нотка в него ме накара да с закова намясто. – Затвори вратата.

Сритах я зад себе си, за да се притвори, и скръстих ръце пред гърдите си.

– Изпращането на това хлапе в Търмънд е като подписване на смъртната му присъда – уведомих го аз. – Той няма да може да се справи, а и дори да успее, откъде знаеш, че ще го закарат обратно в лагера, а не в някоя от тестовите програми на „Леда“?

– Тази, в която беше той, беше затворена скоро след като изкарах флашката навън – отвърна Коул.

– И все едно няма други ли? – попитах аз.

– Нямаше нищо против да изпратим Томи и Пат в Оазис – напомни ми сенатор Круз. „Значи, и тя знаеше за това.“

– Не съм напълно съгласна и с това. И на мен не ми харесва. Но те ще изиграят ролята на очи и уши и до два дни ще ги изкараме оттам. Нико няма да успее да инсталира програмата, а и дори да го стори по силата на някакво чудо, едва ли ще има шанса да се измъкне от Контролната кула, след като вече е готово.

– Тогава какво предлагаш? – попита Коул. – Сериозно. Целият съм слух.

Сетих се за реакцията на Зу към тръгването на Вида и Дунди – смътния ужас, който я бе обвил с ледените си ръце. Ако Нико бе прав и това беше единственият възможен начин, значи, той... Поех си дълбоко въздух и пръстите ми се свиха в юмруци. Не трябваше ли това да съм аз? Нико беше прекалено крехък в момента. Връщането му там щеше да го унищожи. Но аз можех да го направя, ако това щеше да помогне на хората, които обичах, или на всяко хлапе, което ни последваше... можех да приема, че това е ролята, която ми бе отредено да изпълня.

„Те ще те убият“ – казах си. Кланси вече ми бе потвърдил какво бяха направили с останалите Оранжеви. „Ще трябва отново да ги убедиш – да ги накараш да помислят, че си Зелена.“ Поклатих глава в опит да прочистя мислите си. Последен пристан. Такъв беше нашият план – последен пристан.

– Струва ми се, че трябва да обмислим идеите на Лиъм – казах аз. – Може би трябва да действаме малко по-косвено. Да използваме медиите. Да въвлечем родителите. Ако развалим имиджа на Грей, ако разсеем последните остатъци от доверие, които хората имат в него, ще успеем по този начин да свалим и правителството. Международната общност не може дълго да не обръща внимание на доказателствата за злоупотреби и нарушения. Те ще се намесят...

– Скъпа, та те не обръщат внимание на доказателствата от години – каза сенатор Круз. – Опитаха се да ни спуснат помощи в страната и това имаше обратен ефект. Грей заплаши, че ще свали самолетите им, ако още веднъж преминат през нашето въздушно пространство. Пробвала съм се толкова пъти.

– Просто трябва да им подсигурим правилното доказателство – казах аз. – Можем да използваме думите на Лилиан Грей за лечението и това, което тя е знаела за причинителя на ОМИН, за да им докажем, че за тях е безопасно да навлязат в страната и да ни помогнат да свалим от власт Грей. В миналото не е ли имало мироопазващи сили?

– Ние имаме сделка. Оазис срещу провизии – рязко добави сенатор Круз и се обърна, за да погледне към Коул. – Отстъпваш ли от поетите обещания?

– Не. Кълна се, че няма да сторим това – каза той, а двете му ръце бяха положени пред него в омиротворителен жест. – Съвсем нормално е да се поуплашим преди такава Операция. Може ли да поприказвам насаме с Руби за няколко минути?

Сенатор Круз се изправи сковано и хвърли недоволен поглед в моя посока, докато излизаше от стаята и затваряше решително вратата зад себе си.

– Говори с мен, съкровище! – помоли Коул. – Обясни ми какво се случва в тази твоя глава.

– Трябва да задържим плана за Оазис, но вярвам, че ще е по-добре да премислим подхода си към Търмънд. Нико няма да успее да се справи с напрежението, а и каква е гаранцията, че въобще ще го вкарат там. Не е нужно да се правим на Лигата – да се провалим при очевидно нападение.

Коул се изсмя безрадостно и се залюля назад в стола си.

– Знаеш ли защо това се превърна в основната им стратегия? Невинаги е било така. Албан от години се опитва да извадия наяве истината за Грей и качеството на живот в лагерите. Опита се да го постигне чрез пропаганда, целеносачена, емоционална манипулация. И всички съобщения, които смогваха да пробият стената, се усещаха някак кухи. Не че на хората не им пукаше. Просто вече бяха толкова затънали навътре в играта на Грей, а той им повтаряше през цялото време, че ако изведат децата си от лагерите, те ще умрат. За да може да сработи това, което предлага Лиъм, ще ни трябва не само да докараме родителите там, но и да изпитат желание да дойдат. И ако не допускаш, че СОП ще открият огън по цивилни, жестоко се лъжеш, Руби. Жестоко.

– Да, но досега не е имало подобна ситуация – отвърнах му аз. – Не можеш да знаеш със сигурност.

Чу се звук от удряне на метал и сетне проскърцване – Коул се пресегна към най-долното шкафче на бюрото и го затвори отново. Изправи се и започна да разстила по празната му повърхност листове хартия, които залепваше там с удар – по един, нареждайки ги в прави редици като отвратително ехо от съдържанието на снимките.

Те бяха – всичките бяха снимки на деца, облечени в тънки, закодирани по цветове лагерни униформи, с черни идентификационни номера, изписани по гърбовете им. На някои от тях очите бяха отворени, ала на повечето не бяха. Някои бяха разкървавени – с подути лица. Други изглеждаха така, сякаш спяха.

Единственото нещо, което присъстваше неизменно във всички, беше дългата празна канавка в краката им.

– Откъде си ги взел? – прошепнах аз.

– Разпространение ги пуснаха преди няколко дни – отвърна Коул. – Не смятам, че е необходимо да ти казвам, че не са фалшифицирани, независимо колко много се стараят да докажат това приближените на Грей в новинарските емисии.

Поклатих глава, чувствайки се, сякаш всеки момент щях да изпълзя извън кожата си. Щеше ми се да се отдръпна назад, ако имаше въобще накъде да се измъкна. Но в случая стените се огъваха над главата ми, падаха върху мен и ме притискаха, притискаха, притискаха.

Трябваше да изляза от тази стая. Дланите ми бяха подгизнали от пот и бяха прекалено хлъзгави, за да отворят вратата. Коул ме хвана за ръката и ме принуди да застана пред бюрото. Накара ме да погледна към снимките и да ги видя. Да попия кръвта, костите, празните погледи...

– Ето това са хората, с които се борим – каза той. – Това е реалността. Това са хора, които няма да се притеснят да убият когото и да било, ако противостои на заповедите им. Ето това ни струва нашето колебание. Ето затова трябва да се борим. Революциите се печелят с кръв, а не с думи. Тези снимки бяха разпространени преди дни и с какво помогнаха хората навън да бъдат въвлечени? Да се ядосат достатъчно, че да се надигнат и да протестират? С нищо. Руби, дори това не е достатъчно. Болшинството си мислят, че снимките са манипулирани.

– Пусни ме! – Преборих се, за да се освободя от захвата му, а подът под мен се издигаше и се въртеше. Това лице! Познавах това лице... Момичето в зелено...

– Никой няма да се бие вместо нас, Руби... Ние трябва да се бием. Ние трябва да сложим край на това. Да отговорим на силата със сила. Всяка секунда, която хабим, докато се въртим в кръг и обсъждаме едни и същи глупости, е време, в което бихме могли да спасяваме тези деца от нещо подобно. Какво си мислиш, че е причинило това? Тези деца са били пребити до смърт. Дали е било защото са се опитали да избягат? Или пък са ги заловили по време на бой? Дали пък някой агент на отряд „Пси“ не е превъртял? Това въобще има ли значение?

Боже мой! Щях да повърна. Притиснах юмруци към очите си, опитвайки се да си спомня как дишах обичайно.

– Тези снимки са от Търмънд... Това е Търмънд... Това момиче... Това момиче в зелената униформа...

Захватът на Коул върху мен се усили. Имах смътното усещане, че той бе единствената причина, поради която все още се държах на краката си.

– Познавам я. Името ù е... беше... Ашли. Тя бе от по-големите момичета в моята...

– В твоята колиба ли? – довърши Коул. – Сигурна ли си? Може би трябва да погледнеш отново.

Направих го, но това не промени нищо. Бях живяла с тези момичета години. Познавах лицата им по-добре от моето собствено. Ашли вече бе стояла в Търмънд повече от година, когато аз се появих там. Тя се грижеше за нас така, както една голяма сестра би го правила. Тя бе мила. Тя бе...

Мъртва.

– Добре – каза тихо Коул. – Съжалявам. Вярвам ти. Толкова съжалявам. Въобще нямаше да ти ги показвам, ако знаех. Източникът, който ги е продал на Разпространение, не е идентифицирал лагера, от който са.

Господи... Тази канавка... Осъзнаването на истината се стовари около мен с гръм. Те ги хвърляха в тази канавка, нали? Това ли бяха получили? След всичко преживяно – това?

Прекалено късно беше.

Това бе Търмънд. Това бе истинско. Ние не действахме достатъчно бързо. Не бях имала шанса да стигна до тях навреме. Жлъчният ми сок се надигна и аз се отърсих от захвата на Коул, падайки на колене. Едва успях да наведа лицето си над кошчето за боклук, преди да повърна всичко, което се намираше в стомаха ми.

Щом отново се завърнах в настоящето, Коул държеше косата ми назад с една ръка, а с другата масажираше гърба ми с кръгообразни движения. Обгърнах с ръце пластмасовия контейнер и се отдадох на жилото на сълзите.

– Източникът разкрил ли е какво е станало? – използвах кърпичката, която той ми подаде, за да си избърша устата. Чувствах главата си изпразнена, все едно се изплъзвах извън момента и започвах да оказвам съпротива на дърпането.

– Направили са изявление, според което един от стационираните там агенти на СОП е вкарал тайно в лагера мобилен телефон и е успял да заснеме децата. Руби,... мисля си... не ми се иска да го вярвам, но ми се струва прекалено нагласено това да се случи и скоро след това да затворят лагера. Там има повече от три хиляди деца, а другите лагери са малки и препълнени. Възможно ли е те да се мъчат да намалят живеещите в него деца преди обявяването?

– И преди са убивали деца – напомних му аз. – Онези, които се опитваха да избягат... Оранжевите. Червени, които не се оставяха да ги контролират. След като се е случило веднъж, ще се случи отново. Те ще продължават да правят това. Докато ние стоим и чакаме да получим полезна информация, те умират. Това едва ли е само заради доказателства. Не и за Търмънд. Трябва да освободим тези деца веднага.

Зърнах бъдещето с безжалостна яснота и то не представ­ляваше път. Не беше и небе. Не бе нищо красиво. То бе елекричество, пеещо чрез метални окови и решетки. То беше кал и дъжд... и хиляди дни, които кървяха в поток от чернота.

Коул вероятно го усети или го видя, отразено в лицето ми, защото се отпусна назад и най-накрая ме пусна.

– Ще ни потрябват действителни бойци за атаката над Търмънд – казах аз. – Обучени войници, които да проникнат първи.

– Съгласен съм – отвърна Коул и погледна настрани. – Хари... Хари ни предложи да ни помогне в битката. Аз не смятах да се съгласявам. Мразя дори самата мисъл, че ще съм му длъжник, но вече нямаме никакво време за губене. Нико е прав. Единственият начин да се преодолее защитата на лагера е като ги нападнем отвътре. Ще видя дали не мога да подкупя някой от агентите на Специален отряд „Пси“... Все някой трябва да познава някого там...

– Не – казах с напълно спокоен глас. – Трябва да съм аз. Аз трябва да съм тази, която ще се върне. Агент на СОП може да размисли, да вземе подкупа и после да предаде на управниците информацията за това, което ще правим. Ако трябва да се извърши, аз ще се погрижа за това сама.

– Другите никога няма да се съгласят с подобно нещо – каза тихо Коул, но не изказа неодобрение. Той явно не искаше да ме спира.

– Знам – признах аз. – Затова и няма да им казваме до момента, до който не се наложи.

През следващата седмица лицето на Ранчото сякаш започна да се променя.

Кайли и другото дете, с което бяха отишли да търсят племената, се завърнаха победоносно, докато Лиъм два пъти се отправи да търси Оливия, но и двата пъти се завърна с празни ръце. Ако се бе почувствал разочарован заради изгубеното време и изхабения бензин, той поне не го показа. Част от мен пък се чудеше дали не използваше времето, за да се махне от всички нас за няколко часа, като отвеждаше Красивата Рита в посока на изгряващото слънце и се завръщаше навреме за залеза му.

Новите попълнения бяха достатъчно благоразположени. В групата от пет Сини, които се бяха върнали – Изабел, Мария, Адам, Колин и Гав, – всички бяха служили в стражата на Ийст Ривър и на теория знаеха как да използват оръжия. Проблемът беше, че след месеци, прекарани в пустошта на Юта, и изглеждащи така, сякаш бяха преживели метеоритен апокалипсис, те бяха свикнали да приемат заповеди само от Гав, който пък не се наслаждаваше особено на факта да ги приема от когото и да е – особено пък от „стар тъпанар“ като Коул. Той се оплакваше от неудобните условия за спане, от обикновената скромна храна, която ядяхме, от миризмата на шампоаните, все едно беше някакъв изтънчен познавач на флоралните нотки в аромата. Гав беше нисък и набит, с поруменели страни и изглеждаше достатъчно жесток, че да иска да се бие, но само ако много му се помолехме.

Сагата за Задника Гав приключи, когато Коул го издърпа за ръката по време на една вечеря, заведе го в стрелбището и заключи вратата зад тях. След пет минути и един приглушен изстрел, Гав излезе като отборен играч, а Коул вече нямаше вид на човек, който иска да запали косата на хлапето.

Другото племе беше някаква група от Зелени, която прекарваше дни в обикаляне на различните компютри, към които местните Зелени сега изглеждаха приковани нощем и денем, дори и ако това бе само за да попречат на новите ръце да бърникат из техните настройки. Едно от момичетата – Мила – предложи да се присъедини към тактическия екип, но се налагаше да работя с нея всяка сутрин, за да успея да ù разясня какво означаваше всеки сигнал с ръка, така че тя да може да следва командите ми.

Третата група, която пристигна два дни след тази на Мила, просто ни откри. А ние ги познавахме.

Нико беше забелязал тримата тийнейджъри, които се оглеждаха около „Смайлис“, очевидно привлечени от полумесеца, който бяхме боядисали върху вече бившата врата на бара. Кайли и Лиъм едва не бяха побегнали към вратата на тунела, за да ги посрещнат. Но чак след като видях на монитора държанието им и начина, по който Лиъм тупаше по гърба едното от момчетата с рошава тъмна коса и почерняла кожа, аз го разпознах.

– Ваши приятели ли са? – попита Коул и излезе от офиса, докато те петимата приближаваха към нас през тунела, смеейки се и приказвайки един през друг в опит да получат отговори на своите въпроси.

– Спомняш ли си Майк? – каза Лиъм и направи жест към хлапето с бейзболна шапка на „Чикаго Къбс“. Той беше по-слаб, отколкото го помнех – поне с пет килограма по-лек заради стреса и напрежението по пътя, – но го познах по бдителния поглед, който хвърли в моя посока. Хлапето ми кимна сковано, а след това се обърна, за да приеме мечешка прегръдка от Луси.

При тази картинка Коул подсвирна лекичко.

– Разбирам, че не ти е фен.

– Чувството е взаимно – уверих го аз. Майк не ме бе харесвал или не ми се беше доверявал, а и никога не бе пожелал да отвори очите си, за да види ясно какво представлява Кланси.

– Това тук са Оли и Гонзо. Те са братя – Лиъм продължи, сочейки към двамата тийнейджъри, които стояха отстрани. Единият, мисля, че беше Гонзо, държеше ръката си върху импровизиран нож, направен от парче стъкло, пръчка и плат.

– Заедно обикаляхме като охрана. Момчета, гладни ли сте? Май вечерята съвсем скоро ще е готова...

Хванах ръката му, преди той да отведе групата.

– Не бива да им казваш за Кланси.

– Вече го направих – призна ми той с тънък глас. – А и на тях не им дреме, поне докато си стои заключен.

– Ако те се опитат да го открият...

– Няма – каза Лиъм, издърпвайки ръката си. – Те не са тук заради него.

Исках да го питам какво точно имаше предвид с това, но той вече беше изчезнал, тичайки да достигне останалите. Зу, която бе наблюдавала сцената наблизо в коридора, дойде и застана край мен, поглеждайки нагоре с въпрос.

– Ще ти кажа по-късно – обещах ù аз. Защото нямахме време. Нямах възможност сега да мисля за Лиъм, да не говорим за това постоянно да го издирвам в гаража, където той се криеше.

Сутринта, след като Зелените усъвършенстваха камерите, поставени в очилата, две и половина седмици преди първи март, Кайли откара Томи и Пат извън Калифорния. Те се придвижиха по второстепенни пътища и околовръстни шосета, докато не достигнаха Елко, Невада – най-близкия град до Оазис, който не представляваше повече от няколко къщи, печащи се на пустинното слънце. Момчетата прекараха следващите няколко дни в покрайнините на града, като ту се появяваха, ту изчезваха, но всичко това бе достатъчно, за да породи съмнение в някои алчни за пари души, които да ги предадат, за да получат награда. В един момент ситуацията беше на косъм, когато изглеждаше, че агентите на СОП, които ги бяха прибрали, щяха да ги отведат извън щата, някъде нагоре към лагер в Уайоминг, но в последния момент бяха сменили курса си.

Очилата им уловиха всичко. Имахме места на първия ред, докато децата бяха откарвани през пустинята, докато ги приемаха в Оазис, докато преминаваха през коридорите с множеството им врати, докато ги вкарваха в стаите им, докато агентите на отряд „Пси“ ги малтретираха, за да покажат надмощие, и цапардосаха Томи толкова силно, че му избиха очилата от лицето. Успяхме да установим времето за храна, за изключване на светлините, смените на караулите, както и да сравним списъка на персонала, който намерихме в мрежата на СОП, с лицата, които видяхме.

След ден вече бяхме проучили всички сгради. Лагерът бе двуетажна постройка, скрита от чужди очи посредством висока електрическа ограда и брезентови сенници, както за да предпазват от слънцето, така и да блокират погледи към двора отгоре.

Узнахме също, че седмичната доставка на припаси идва в четири и половина всеки петък сутрин. Шумните двигатели и гумите, които дъвчеха чакъла и мръсотията, обявяваха пристигането им.

– Батериите в камерите скоро ще се изтощят – предупреди ни Нико.

– Всичко ли е запаметено и свалено някъде? – попита Лиъм, докато стоеше зад него и непосредствено до очевидно впечатлената сенатор Круз.

Нико се обърна назад в стола си.

– Да, но защо?

Лиъм се втренчи в пода.

– В случай че се наложи да насочим вниманието си към тях, докато планираме действието и времето.

– Значи, няма какво друго да се стори – добави Коул. – Можем само да тренираме. И да чакаме.

Четири дни на чакане.

Четири дни на основни тренировки по самоотбрана.

Четири дни на напомняне на децата, че трябва да държат предпазителя на пистолета спуснат, докато не са готови да стрелят, да се подготвят за опасностите, когато бе необходимо, и да използват способностите си преди дори да си помислят за стрелба.

И сега, ден трети от репетициите. Първият от тях беше протекъл достатъчно просто, защото повечето от децата в тази група, поне онези от Ийст Ривър, имаха опит с превземането на голям камион, движещ се по шосе. Наложило им се беше да го направят няколко пъти, за да откраднат провизии. Номерът се състоеше в това постоянно да им се повтаря, че по време на процеса не можеха да унищожават камиона.

Когато се наведох, за да вдишам от чистия, студен февруарски въздух, коригирах каишката на тактическата ми каска и я затегнах дотолкова, че я усетих да се впива в меката кожа под челюстта ми. За пръв път бях навън от около... струва ми се месец. Беше ни разрешено да се разположим точно край вратата за зареждане на гаража.

Отнело ни бе почти половин ден да разчистим пространство в гаража и временно да преместим колите, мотора на Лиъм, както и по-обемистите мебели и щайги отвън. Видях го как се обляга назад, като че ли искаше да се увери, че все още са от другата страна на сградата, където ги бяхме оставили. Днес определено ми бе трудно да нацеля точното му настроение, защото то сякаш се променяше с всяка минута.

Децата зад мен бяха като купчина разхвърляни черни униформи. Всяка от тях беше осигурена и докарана тук от Лиъм и останалите, които се занимаваха с набавянето на продоволствия и оборудване, и то единствено и само защото приличаше на тези, които носеха агентите на СОП. Външният вид на децата се довършваше от автоматите в ръцете им. Всеки бе прекарал часове през последните три дни в импровизираното стрелбище, което бяхме изградили. Бързото изстрелване на куршумите бе закалило нервите ми повече, отколкото очаквах. Завързването на черните кубинки, нагласяването на кобури и колани ме бе накарало да се чувствам така, сякаш се завръщах обратно в черупка, която бях изоставила в деня, в който се разделихме с Лигата. Нелошо занимание, поне действаше успокоително. Усещах краката си прикрепени непоклатимо към земята, благодарение на добавената тежест на необходимите за битката оръжия.

Лиъм сложи ръка на рамото ми, за да потърси опора, докато оправяше ремъка на пушката си, и за десети път днес долових как гърдите ми се стегнаха, а ръцете ми се свиха около собствения ми пистолет. Като се сетех, че си бях мис­лила, че присъствието му в Детската лига щеше да го унищожи и да погуби всяка добра част от него. Единственият човек, който го тласкаше в тази престрелка, бях аз.

– Започни!

Стигнахме до вратата, обзети от прилив на енергия, подплатена от свръхнетърпеливост, и се заизнизвахме през отвора. Усетих как адреналинът близна сърцето ми, докато броях наум. Двамата Сини пред мен – Джош и Сара – доближиха мерниците до очите си и пристъпиха в импровизирания коридор, който бяхме съградили от палети, симулирайки разположението на долния етаж, което бяхме видели. Те издигнаха ръце към Зу и Хина, които се преструваха на агенти на СОП, стоящи на пост във всеки край на коридора, и момичетата спретнаха драматично шоу, демонстриращо как биват захвърлени назад. Зад мен Лиъм се изсмя, което доста ме изнерви.

– Спрете! – Коул извика от високото място, което бе заел върху една от стълбите. – Момичета! Трябва да се отнасяте към това сериозно. В противен случай ще ви заместя. Нямаме достатъчно време, за да си правим шегички, не и когато този екип може и да не запамети разписанието си. Ясно ли е?

Зу и Хина оклюмаха от грубите му думи, но успяха да кимнат.

– Започнете отначало! – нареди Коул. – Всички обратно на начални позиции... Но този път, Лиъм, смени мястото си със Зак... Да, ти ще бъдеш зад Руби. Луси, излез навън... ти също, Мила! Съжалявам, дами, но вие просто не сте за тази Операция. Искам Гонзо и Оли да заемат местата им.

Лиъм отвори уста да каже нещо, но успя да се спре. Кимнах му набързо, колкото да му потвърдя, че всичко е наред. През изминалите два дни Коул постоянно правеше такива въртележки и замени, опитвайки се да се добере до най-добрата спойка в групата. Бяхме напът да постигнем необходимото, но процесът на раждане беше болезнен и чувствах преминаването на всеки изминал ден като тъп удар в тила си.

Какво ли не бих дала Вида да е тук до мен. Всеки ден проверявах с Нико, за да разбера дали не е получил някаква нова информация от тях, но последно се бяха свързали с нас само за да ни съобщят, че са съумели да пристигнат безопасно в Канзас.

– Започвайте! – И танцът започна отново от самото начало.

Навлизахме в гаража по двама – Гав, който бе вляво от мен, изсумтя, докато падаше на коляно. Той се престори, че прикрива Джош и Сара, които пък се правеха, че връзват със свински опашки ръцете и краката на Зу и Хина.

– Помнете – викаше Коул, с ръце, свити като фуния около устата му, – целта е да бъдете възможно най-бързи и тихи. Не стреляйте, освен ако животът ви не зависи от това. Овладейте агентите на СОП безшумно, така че да не могат да предупредят контролиращите лагера!

Зак и аз се втурнахме напред, той ме покриваше, докато се свивах в разстоянието между две палети, които следваше да представляват Контролната стая. Изпънах ръка към Луси, която сега играеше ролята на контролиращ лагера, отговорен за сигурността му. Тя направи крачка назад, а очите ù се разшириха от нещо, което ми заприлича на истинско притеснение. Стомахът ми се сви.

Зак изимитира движенията, които щяха да съпровождат обезоръжаването на другото дете, влязло в ролята на управ­ляващ лагера. След което се озовахме в тила на групата. Присъединихме се към тях, когато те отидоха да нападат другия край на коридора, а ние симулирахме изкачване нагоре по стълби. Лиъм измърмори нещо под носа си, което накара Майк, Гонзо, Оли и Сара да избухнат в смях.

– Спрете! – викна Коул. – Лий, и ти напускаш. Майк, ти също!

Лиъм се обърна назад, а на лицето му беше изписано пълно изумление.

– Моля?

– Ти – повтори бавно Коул, все едно проблемът беше в слуха на Лиъм, – напускаш.

– И защо така? – Лиъм се обърна към мен, жестикулирайки с ръце и изисквайки от мен нещо, което нямах намерение да му давам. В секундата, в която думите излязаха от устата на Коул, цялото ми същество бе завладяно от облекчение. Изражението на Лиъм се промени внезапно и придоби мрачен вид, докато той клатеше глава и се въртеше настрани по посока на брат си.

– Защо? Направих всичко, което поиска. А и двамата с Майк имаме опит в ударите срещу камиони. Така че... защо?

Децата около нас започнаха да пристъпват от крак на крак и да гледат встрани. Напрежението бързо нарастваше от неловко към болезнено.

– Защото – заобяснява Коул, докато скачаше от стълбата – реших, че дванайсет сте прекалено много... Та вие буквално се препъвате един в друг. А ние трябва да влезем и излезем по-бързо и по-тихо. Ако го възприемаш лично, значи си идиот.

– Това са глупости – отвърна Лиъм с ръце на хълбоците си. – Просто искаш да ме разкараш от играта.

– Е, в интерес на истината, поведението ти хич не ти помага, малки братко – каза Коул и протегна ръка напред. – Каската и оръжието ти. И иди някъде да се успокоиш. Майк, трябваш ми като друг агент от отряд „Пси“... Третата врата вдясно. Да, точно там...

Лиъм изтръгна ремъка на автомата от рамото си и го навря в гърдите на брат си. След това откопча каската и я остави да падне на земята. Завъртя се на пети и се запъти към тунела и вратата, водеща към гаража. Тялото му бе сковано, а изражението – сурово и яростно.

Вдигнах пръст към Коул, преди да успее да ми каже нещо негативно, и последвах Лиъм навън. Той вече беше на около три метра пред мен в тунела, но когато все пак го зърнах, извиках:

– Хей!

Той спря, но не се обърна. Разкопчах собствената си каска и го приближих бавно, разпознавайки червенината, която бе заляла шията му, и начина, по който ръцете му се бяха свили в юмруци. Вените му бяха видимо изпъкнали, толкова здраво се бе стегнал.

– Лиъм – казах тихо аз. – Погледни ме!

– Какво? – отговори той, докато подръпваше униформата си. – И тези ли трябва да ви дам?

– Искам да се успокоиш – помолих го аз. – Съжалявам... но ти сам знаеш, че трябва да стане така.

– И какво точно е „така“? – попита той. – Ти просто си стоиш там тихо и позволяваш да ме изгонят, все едно съм хлапе, изпратено да си ляга!?

Въздъхнах от безсилие.

– Налага се да го слушаме. Тук трябва да има някакъв вид ред и структура. Иначе всичко ще се разпадне.

Лиъм се взираше в мен, а неверието му преминаваше в безрадостна усмивка.

– Разбирам – каза той, когато започна отново да ходи. – Повярвай ми, Руби. Разбирам!

Щом се прибрахме обратно в Ранчото след шест часа, той вече беше изчезнал. Зу ме чакаше в спалнята и стискаше в ръцете си сгънато парче хартия. Наблюдаваше ме, докато го четях, а очите ù караха сърцето ми да усеща болка.

В търсене на Лив. Успех.

Не бях разстроена. Направо бях бясна.

– Тръгнал е, и то без да вземе каквото и да е подкрепление. Отново! – отбелязах аз, издърпах ризата си над главата и изритах униформата си. Зу вече беше облякла огромната риза и шортите, с които спеше. – Нали?

Тя кимна, а после вдигна тетрадката си, на която пишеше: Какво става? Прелисти страницата: Защо се държите като кретени?

– Дунди ли те накара да ме попиташ това?

Зу се върна на първата страница, подчертавайки първия си въпрос два пъти. Какво става?

– Обикновено разногласие – уверих я аз, а малката лъжа вече ме глождеше. Надянах раздърпаната риза и долнището и седнах до нея върху леглото ми. – Май тази вечер ще сме само аз и ти.

Легнах назад по гръб и тя ме последва. Благодарна бях за топлината ù до мен, за присъствието ù, което сякаш винаги подслаждаше горчивите ситуации. Бях усетила остатъка от симулацията като нечия разходка върху гроба ми. Все още не можех да се отърся от това чувство.

Тя взе химикалката и тетрадката си отново и написа: Добре ли си?

– Била съм и по-добре – признах си аз.

Постоянно се завръщаш в твоето лошо място, добави тя. И аз си имам такова. Но ако стоя там твърде дълго, направо се заклещвам като в капан.

Преместих се, така че да мога да обвия раменете ù с ръка и да я притегля по-близо.

Не е необходимо да ходиш там сама. Тя направи пауза, като че ли искаше да си събере мислите. Помниш ли, че точно преди да напусна Ийст Ривър, ти обяснявах как имам да ти казвам нещо, но не знам как точно да го сторя?

– Да – всеки спомен за този ден бе като забиване на пирон в сърцето ми.

Не толкова, че не знаех как да ти го кажа – исках думите да са по-удачните. Предполагам, че трябваше да са по-красиви. Но Лий ми каза, че няма значение и че понякога най-простичкото е най-доброто. Тя обърна страницата, пишейки думите бързо. Звукът на химикалка, дращеща върху хартия, бе странно успокояващ. Няма значение какво правиш – това никога няма да промени начина, по който ние те обичаме. Аз се гордея с това, че съм ти приятелка.

Взрях се в нея и преглътнах топката в гърлото си.

– Благодаря ти. И аз се чувствам по същия начин към теб. Най-щастливият ден от живота ми беше, когато те срещнах. Нали си спомняш колко уплашена бях...

Не беше това, че си уплашена, написа Зу, а след това добави бързо: Е, може би съвсем малко имаше значение, но искаш ли да знаеш как разбрах, че можем да ти имаме доверие?

Поклатих глава, очарована от този поглед към преценката ù.

Когато хората, които те следваха и търсеха, започнаха наистина да се приближават, ти бе готова отново да започнеш да бягаш, а не да останеш да се криеш зад Бети. Това се случи, тъй като не искаше междувременно да намерят и мен, нали?

– Точно така.

Тя протегна ръце напред, сякаш за да каже: „Ето, виждаш ли“. След което отново вдигна химикалката си. Това означаваше, че никога нямаше да ни завлечеш нарочно в беда. Че си добър човек.

– О, това е страхотно и сериозно предположение! – казах аз. – Можеше просто в момента да съм била в паника, да не съм мислила въобще...

Зу вдигна рамене. По-добре да рискуваш и да помогнеш на някого, отколкото да съжаляваш за онова, което си можел да направиш. Лий ми каза това.

– Това звучи точно като него – отвърнах аз сухо. И беше конкретната причина, поради която с Дунди ни се налагаше да бъдем особено бдителни относно всяко ново дете, с което кръстосвахме пътищата си.

Вие с Лий да не се карате заради онова нещо с паметта?

А! Значи, той или някой друг ù бе казал.

– Не съвсем. – Но като се замислех, какво точно вършехме? Не се държахме един към друг като приятели. Не се държахме както преди. – Малко е сложно. След като му причиних това, отношенията ни постоянно са сложни. И аз приемам напълно отговорността за нещата, но...

Както винаги Зу успя да уцели право в десетката. Мис­лиш ли, че той не може да ти прости?

С неохота се протегнах покрай нея и издърпах диска на Beach Boys от шкафчето край леглото. Хартията беше мека и започваше да се къса в основата си, вследствие на многото пъти, в които бях отваряла съобщението, прочитала и затваряла наново. Не знам защо допусках, че е нужно да го препрочитам всяка вечер... защо се самонаказвах по този начин.

Зу го прочете, а бръчката между тъмните ù вежди се увеличи. Тя очевидно разпозна почерка му, но когато отново погледна към мен, зърнах в очите ù объркване, а не разбиране.

– Какво?

Тя написа: И какво доказва това?

– Фактът, че той е сметнал за необходимо да напише това, е доста сериозен знак, че предполага, че мога да го сторя отново. Искам да кажа, да му взема спомените. Да го изпратя някъде.

Зу спокойно сгъна бележката, а след това се пресегна да ме закачи по носа с нея, и то с онзи неин патентован поглед от рода на: „Ама ти сериозно ли ми говориш?“.

Долавяйки как все още не я разбирам, тя отново взе тет­радката и химикалката си. ИЛИ... той го е написал, защото се е уплашил, че някой друг може да те накара да го направиш – като например брат му. Той казва, че иска да остане. Това означава, че той иска да остане – с теб, с нас – въпреки че много добре знае какво се е случило. Ти въобще говори ли с него за това? Той знае ли, че ти си я взела? Сега тя ме изгледа доста по-различно. Не трябва да присвояваш неща, които не ти принадлежат.

– Не съм говорила с него за това – признах си аз.

Да не си пропуснала това? Тя ми посочи към последния ред.

Поклатих глава и преглътнах тежко.

– Видях го.

Зу ме изучаваше с поглед – черните ù очи проникваха в мен и светеха с разбиране. Да не се чувстваш така, сякаш не го заслужаваш?

– Аз мисля, че той.... Смятам, че той заслужава много повече от най-доброто, което аз бих могла да му предложа. – За пръв път си позволявах да го изрека на глас и пускането на думите в пространството като че ли само добави допълнителен товар към целокупната тежест на истината. Усещах се зле, изпразнена. „Той заслужава нещо по-добро от мен.“

Тя изглеждаше разкъсана между повика да ме срита и да ме прегърне, но се спря на последното. Твърде късно осъз­нах как това щеше да ù се отрази – как някой, който и без това вече беше достатъчно паникьосан и уплашен, щеше да реагира, виждайки как хората, които приемаше за своя опора, се срутваха, губейки почва под краката си.

Когато той се върне, трябва да поговориш с него, нали?

– Добре – казах аз, но въобще не бях толкова сигурна като нея, че той въобще ще иска да говори с мен.

И ако отново отидеш на лошото място, каза простичко тя, ела и го кажи на някого от нас, така че да можем да ти помогнем да се върнеш.

– Не искам да съм ви такъв товар – прошепнах аз. – „Единственото, което някога съм желала, бе да ви защитавам.“

Не е товар, ако хората сами искат да го носят, ми посочи тя и след като бе изложила и последния си довод, позволи на съня да я отнесе. Аз се завъртях настрани и се помъчих да направя същото.

Очевидно в някакъв момент бях успяла, защото сънувах, че ходя из влажните, тъмни коридори на Щаба, по пътя към разхвърляния кабинет на Албан, а очите ми обхождаха голите крушки над мен. В следващия миг вече бях в различен коридор, под краката ми имаше студени плочки, а ризата ми бе захваната от малки юмруци.

Дръпнах се назад, а умът ми започна да изплува от мъгливата омара на съня, събуждайки се пред ужасения поглед на Зу. Светлините на долния коридор бяха угасени, както се случваше винаги след полунощ. Тя стоеше в контраст на сенките, а върху лицето ù притеснението превземаше объркването. Докато пристъпваше колебливо към мен, веждата ù се вдигна. Тя се протегна към ръката ми, която бях притиснала към сърцето си в опит да го укротя.

– Съжалявам – казах ù аз. – Извинявай... Сомнамбулство... Стрес... Това е... – Не можех да накарам езика си да извади правилните думи, но тя сякаш ме разбра. Зу пое ръката ми решително и ме заведе обратно в нашата стая, като не ми позволи дори веднъж да се спъна. Чувствах главата си достатъчно лека, че да мога пак да се отнеса. Щом се озовах обратно в леглото, ударих непохватните си колене в металната решетка. Последното нещо, което си спомням, беше как Зу ме галеше по косата и я приглаждаше отново и отново, докато болката, която бушуваше в черепа ми, ме отпусна и аз бях способна да дишам нормално.

В ранните часове на следващата утрин с екипа за Операцията се отправихме към пустинята на Невада.