По залез

Двайсет и трета глава

Пръски кръв избухнаха от рамото му и го повалиха назад върху стъклената стена. Но Лилиан не бе завършила. Тя направи още една крачка напред, без да обръща внимание на болезнения стон на сина си, и този път се прицели по-ниско, стреляйки в крака му. През цялото време лицето ù бе като студена маска, сякаш ù се беше наложило да притъпи някоя важна част от себе си, за да довърши това.

Двамата с Нико подскачахме при всеки изстрел. Той покри лицето си и се обърна настрани, така че да не му се налага да гледа. Аз обаче наблюдавах. Трябваше да се уверя, че сега вече нямаше да му се размине.

Таванът се разтресе, а екотът от тежки стъпки гърмеше над главите ни. Може би разполагахме с минути, преди да ни открият. Неотложно беше да реагирам бързо. И представяте ли си? Единственото нещо, за което можех да мисля, докато ме обземаше старото познато спокойствие, беше една проста фраза: „Приеми, приспособи се, действай!“.

Сигурността на това беше най-вече успокояваща, а не ужасяваща. Също така всичко ми изглеждаше толкова странно – в един момент, след изтикването на възможността в най-тъмния ъгъл на съзнанието ми, тя бе пуснала корени и бе разцъфтяла. Старият план беше изчезнал. На негово място се беше родил нов.

Верижката около врата на Нико, на която беше закачена флашката, се бе показала от ризата му, когато той се спъна, отдалечавайки се от Кланси, и падна назад върху стъклената стена на килията. Аз бях пред него още преди да съумее да си поеме дъх, стиснах черното парче пластмаса и го издърпах достатъчно силно, че да скъсам верижката, на която бе нанизана. И преди да се е възпротивил, избутах напълно шокирания Нико обратно в празната килия и затръшнах вратата.

– Не!

Ключовете бяха в мен. Почти не чух ключалката, когато тя се върна на мястото си.

– Не, не, не – стенеше той. – Руби, нали знаеш какво ще направят. Те ще те отведат отново на онова място. Ще те убият... те ще те убият.

Доктор Грей се бе преместила до сина си, беше паднала на колене и притискаше раните му. После погледна назад – очевидно стресната.

– Няма да им позволя да ме наранят – казах аз, осъзнавайки какво кухо обещание бе това. Но в този миг се почувствах толкова сигурна в плана, толкова силно исках да се погрижа той да не дерайлира след всичко случило се тук, че се усетих уверена, че бих могла да повлияя на достатъчно агенти на СОП, така че да съхраня живота си.

Искам да живея.

– По план това трябваше да съм аз. Налага се да съм аз!

– Предай на другите: първи март – помолих аз, докато натисках дланта си към стъклото и пусках ключовете да паднат на пода. – Първи март. Хари знае плана.

– Руби – изхлипа той, – недей така.

Наведох чело към хладното стъкло и тихо му отвърнах:

– Вече мога да го видя... Пътя, за който говореше Джуд. Толкова е красив. Дъждът е спрял и облаците се разотиват.

Искам да живея.

Избутах с рамо доктор Грей настрана и се пресегнах, за да хвана Кланси под ръка, отказвайки да се превия под отпуснатото му тяло. Извлякох го през вратата в късия коридор.

– Какво правиш? – Жената се влачеше след мен. Ръцете ù, ризата ù, лицето ù бяха покрити с кръвта на сина ù. – Къде го водиш?

– Затвори вратата! – наредих ù рязко.

Нико все още беше притиснат към стъклото и удряше с длани по него, докато доктор Грей затваряше вратата, скривайки този последен образ от очите ми. Надзърнах надолу към тъмната глава на Кланси, докато се движех и слушах бълнуванията му в несвяст. Медната миризма на кръв изпълни носа ми. Сведох поглед към ръцете си и си помислих: „Дори и сега, той пак ме цапа“.

Те изключиха електричеството точно когато издърпах Кланси през последната врата. Той се плъзна свободно от ръцете ми и тупна върху плочките, все едно беше без кости. Обърнах се назад, за да се уверя, че доктор Грей бе затворила и последната врата, осигурявайки на Нико безопасност вътре. Натиках флашката в ботуша си и легнах по корем, просвайки се върху студените плочки. Гордеех се с факта, че ръцете ми не трепереха, докато ги слагах зад главата си.

Дишай.

Придвижих се до онова място дълбоко вътре – онова, за което ме бе разпитвала Зу. Оттеглих се колкото можех по-назад, преди първият лъч светлина да прониже тъмнината на коридора. Там страхът не можеше да ме докосне, не бе способен дори и когато бях теглена за косата и рамото, а в лицето ми присветваше някакво устройство. Тъмните петна в зрението ми заличиха лицето на войника. Не можех да чуя нищо повече от собствения си стабилен сърдечен ритъм. Когато хватката върху мен се стегна и нещо студено и метално бе притиснато в основата на черепа ми, разбрах, че те ме бяха идентифицирали.

Кланси беше скрит от един кръг мъже в тъмни униформи, а доктор Грей бе издърпана настрани. Тя заби нокти във войника, който я отдели от сина ù. Един от тях – лекар – се отдлечи на достатъчно разстояние, че да мога да видя как слагат бял пластмасов накрайник върху лицето му.

Радиостанциите бръмчаха, рояк от гласове прелиташе над главата ми, но аз не чувах нищо. И двете ми ръце бяха обезопасени – свинските опашки бяха непоносими, тъй като войникът, който ме държеше, ги бе стегнал толкова здраво, че да ме обърне по гръб. Нещо беше забито отстрани във врата ми и аз долових налягането на инжекцията, която насилствено проникваше в кръвта ми.

Те ще ме убият. Ако това не сработеше, дори нямаше да успея да изляза от сградата, да не говорим за щата. Трябваше да тренирам повече преди. Трябваше и да съм открила начин за въздействие върху цяла група, но не тепърва, не сега, когато животът ми висеше на косъм.

Лекарството, което ми бяха били, превърна крайниците ми в прах. Почувствах се толкова лека, че можех да бъда издухана, но то поне не можеше да докосне съзнанието ми – засега. Борех се с плъзгането на клепачите ми, с тежестта, която се установи върху тях. Имах нещо... Имах да направя още едно нещо...

Прекарала бях толкова месеци на внимателно навиване на дарбата ми в стегната макара, в които отпусках само по сантиметър, и то когато се налагаше. Напрежението да я държа винаги в готовност беше постоянно присъстващо напомняне за това, че трябва да работя, за да съхраня живота, който си бях изградила тук. Тя беше мускул, който внимателно бях тренирала да устоява на почти всякакъв вид натиск.

Усетих отпускането ù като разклащането на бутилка с газирана напитка и отварянето на капачката. Тя изсвистя, преля и излезе от мен, търсейки връзките, очаквайки да ги осъществи. Нито я направлявах, нито я спрях, а и не знаех дали можех да се справя, ако се бях помъчила. Аз бях горящият център на галактиката от лица, спомени, обич, мъка, разочарования и мечти. Това бе като да живееш дузина различни животи. Аз бях въздигната и разбита. Колко странно красиво беше да долавям как съзнанията им са свързани с моето.

Въртенето в главата ми се забави успоредно с движението около мен. Чувствах как времето виси някъде в близост до мен и чака да възобнови обичайното си темпо. Мракът се плъзна в краищата на зрението ми и се процеди през ума ми като капка мастило във вода. Но в момента контролирах ситуацията и имаше едно последно нещо, което трябваше да им кажа, последна идея, която да отпечатам в съзнанията им.

– Аз съм Зелена.

Събудих се от студена вода и нежен женски глас.

Миризмата на белина.

Усещането в устата след повръщане.

Сухо гърло.

Напукани, стиснати устни.

Металното чукане и тракане на стар радиатор в мига, преди да изпусне топла глътка въздух.

– ... да се направи тестът, когато субектът е в съзнание...

„Събуди се – заповядах си аз. – Събуди се, Руби. Събуди се...“

– Добре. С това не може да се допуска объркване, разбирате ли?

Издърпах се нагоре и навън от мъглата, съшита от болка и умора. От съня по очите ми се бяха образували гурели. Постарах се да вдигна ръка, за да ги избърша и да облекча сърбежа във върховете на пръстите си. Самозалепващите ленти се огънаха, но ме задържаха, врязаха се в голите ми китки със злобно ухапване, докато се мъчех да се изправя от вледенената метална маса за изследвания.

Оказа се, че студената вода въобще не беше вода, а пот. Тя капеше в белия пастмасов накрайник, който улавяше всеки трудно затоплен дъх. Черните петна, плаващи в зрението ми, започнаха да се изчистват, приспособявайки се към грубата изкуствена светлина в стаята. Парчетата се наместваха.

Плакатът на стената – онзи с цветната табличка, очертаваща способностите на всяка една група от Червени до Зелени – класификационна система „Пси“. Устните ми офор­миха думите, които седяха там най-отгоре.

Високо в ъгъла на стаята окото без клепач на камерата мигаше като сърдечен пулс.

„Успокой се, Руби. – Поне рационалната част от мозъка ми все още работеше. – Успокой се. Ти си жива. Успокой се.“

Благодарение на чистата ми воля и на нищо друго, успях в крайна сметка да озаптя пулса си. Вдишах през носа си, издишах през зъбите. Това беше Търмънд – Лазаретът. Разпознах лимоновия аромат на ужас и звуците на плачещите наоколо деца, тракането на колички, стъпките на тежки обувки и въпреки всичко все още някаква част от ставащото ми се струваше нереална – дори и докато последните мигове в Ранчото се удряха обратно в мен. Флашката – ботушите ми все още бяха на краката ми. Слава на господ, не ги бяха взели. Опитах се да усукам крака си около ограниченията, но не успях да я почувствам покрай глезена си. Огънах крака си, а след това изпънах пръсти и почти се разплаках от облекчение, когато долових очертанията на острите пластмасови ъгълчета под петата си. Явно се беше хлъзнала надолу.

„Ти не дойде тук случайно – напомних си аз. – Останалите се нуждаят от теб, за да приключите с това. Вие трябва да го довършите.“

Стиснах очите си, мъчейки се да блокирам образите, които се изливаха от най-тъмните ъгли на моето въображение. „Те нямаше да те доведат тук, ако щяха просто да те убият.“ Видях образа на бледото, сиво лице на Ашли. Начинът, по който безжизнената ù ръка бе тупнала на земята и висеше в канавката, в която иначе щяха да я положат. Може би просто им се налагаше да имат официален отчет за това къде ще бъде погребано тялото ми.

И изведнъж... вече нямаше никакво значение какво съм и какво бях преживяла. Отново бях на десет години, очаквайки в смразяваща тишина някой да ме събуди от този кошмар, в който бях допуснала да ме хванат. „Помогнете ми – помислих си аз. – Някой ще ми помогне ли...“

Съкровище.

Притворих очите си, регистрирайки този познат глас, който шепнеше в ухото ми. Задавих се пак, но този път от мъка. „Не ми позволявай да прецакам нещата, моля те. Помогни ми“, нареждах наум. Бях сама тук. Знаех, че ще е така. Но все пак... някак бях подценила колко ужасяващо щеше да бъде. Пресегнах се към образа на Коул и го задържах в предната част на съзнанието си. Той не би се страхувал. Той не би ме напуснал.

„Трябва да излезеш оттук. – Усетих как думите се настаниха в ума ми. – Не само заради тях, но и заради себе си. Трябва да излезеш оттук на собствените си два крака.“

Вратата се открехна със скърцане и звуците от останалата част от сградата нахлуха. В процепа се появи лице на старец – сивата коса обрамчваше главата му като чепка стар прах. Очите му се присвиха зад очилата му, но аз не можах да го позная. Не и докато не пристъпи навътре и не засмуках в дробовете си потресаващия му мирис – алкохол и лимонов сапун. Д-р Фриймонт все още бродеше из залите на това място.

Мъжът възкликна изненадано.

– Тя е будна.

Някакво друго лице се появи директно зад неговото – жена в сива престилка, която набързо бе избутана настрани, за да стори място на двама агенти на СОП да влязат в стаята. Черните им униформи бяха съвсем нови – от излъсканите им ботуши до бродираното червено " ψ " върху гърдите им. Видях лицата им и се почувствах така, сякаш живеех вътре в някой спомен. Моментът придоби сюрреалистичен оттенък.

„Фокусирай се.“

Още един човек нахлу в стаята. Той бе на средна възраст, с пясъчен нюанс на косата, която под светлината ставаше сребриста. Униформата му беше различна от тази на войниците – черна куртка, закопчаваща се с копчета, и подобни на цвят панталони. Познавах тази униформа, но само веднъж я бях зървала отблизо. Управляващ лагера. Един от мъжете и жените, които работеха в Контролната кула, наб­людаваха камерите и следяха за изпълнението на дневния график.

– Ах, ето ви! – започна д-р Фриймонт. – Тъкмо се канех да започна теста.

Мъжът, на чиято риза бе избродирано името О’Райън, се приближи напред и махна с ръка. Очевидно даде сигнал за действайте.

Стиснах челюстта си, а пръстите ми се свиха в юмруци. Бях по-умна от това да попитам какво се случва, но се ориентирах в ситуацията достатъчно бързо, че да предположа нещо. Старецът извади от джоба си малка преносима машина за Бял шум и нагласи едно копче на нея.

Всичките онези пъти, в които си бях представяла как се разиграва този план, бях виждала себе си да повлиявам едновременно на управляващите лагера и на агентите на СОП... един по един, вкарвайки в ума им убеждението, че съм Зелена. Успявах да повлияя на всеки, който се изпречеше пред очите ми. Ала в този миг, когато пръстът на лекаря натисна надолу най-големия бутон върху устройството, забелязах, че не ми се налагаше да влияя на десетки, а само на четирима.

– Това е Зелено – каза д-р Фриймонт.

Звукът, който излезе от устройството, бе по-нежен, отколкото очаквах. Все едно го чувах от няколко етажа над мен. Пискливите височини и какофонията от сигнализационни и кънтящи звуци накара косата ми да се изправи и стомахът ми да се стегне, но това не бе нищо в сравнение с Белия шум, който пускаха през високоговорителите на лагера.

„Проверяват каква честота мога да чуя – мислех си аз, – мамка му...“

Нашите мозъци превеждаха звуците по по-различен начин от нормалния човешки ум. Ако възрастните в стаята чуваха този шум, за тях той не бе нищо повече от бръмчаща около ушите им муха. Имаше един спектър от височини, които ни засягаха, като всяка от тях беше специално нагласена да влияе на всеки различен цвят. Научила бях за това, когато Кейт и Лигата бяха успели да вградят редовен Бял шум редом с тоновете, предназначени за Оранжеви и Червени, надявайки се да разкрият онези от нас, които бяха успели да се скрият или пък се представяха за различен цвят. Онзи звук – поредица от нараняващи ума трясъци и удари, сякаш ме бе пробол и ме бе оставил в безсъзнание.

Напрегнах докрай маншетите от самозалепящите ленти, поставени по мен, очите ми се изцъклиха и тялото ми се разтресе в спазми така, сякаш звукът беше нож, който бе забиван многократно в гърдите ми. Звуците, които излизаха от намординка ми, бяха тихи, животински стонове.

О’Райън вдигна ръка и слабият шум бе изключен. Той пристъпи по-близо до леглото, взирайки се към лицето ми. Трябваше да трансформирам омразата си в страх.

– Успешна реакция – отбеляза д-р Фриймонт. – Трябва ли да...

Лицето на управляващия лагера беше безизразно, макар да успях да забележа как изви устната си, преценявайки нещата. Сега можех да го видя добре – широките му рамене изпълваха ризата му. Застанал над мен, той изглеж­даше като триметров. Имаше нещо в позата му, което ми напомняше на острие на нож. Стоеше някак неподвижно горд, очите му прерязваха всеки слой на контрол, който си бях изградила, и осъзнах секунда по-късно, че това не беше обикновен управник на лагера. Това бе Управляващият лагера.

И аз го гледах в очите.

Извърнах поглед, но вредата вече бе сторена. Показала бях твърде много воля. Той я бе прочел като предизвикателство.

– Сложете го на Оранжево.

В състояние бях да поема доста сега, но знаех, че само една „нота“ от този Бял шум щеше да е като преминаване пред влак, движещ се на пълна скорост. О‘Райън застана над мен и се взря в лицето ми. Мислеше си, че контролира ситуацията, нали? Че ако ме гледаше достатъчно отблизо, щеше да открие, ако ползвам способностите си – че ако намордникът ми пречеше да говоря, не можех да издам команда.

Не се налагаше да го погледна. Не ми бе нужно и да приказвам с него. В крайна сметка трябваше да повлияя само на един човек.

Умът на д-р Фриймонт беше като блато, изпълнено с деца без лица и компютърни екрани. Посадих образите насред всички тях – чист, спретнат пакет, въз основа на това, което можех да си спомня от първото ми преминаване през лагера, и незабавно се оттеглих назад.

Вкарах в съзнанието му образа на това как той бърника по циферблата и го дърпа обратно към гърдите си, докато го настройва отново на предишните показатели. Той се бе обърнал настрани от агентите на СОП, които стояха край вратата. О’Райън гледаше към мен – толкова самодоволен и сигурен в себе си, че даже си позволи и многозначителна усмивка. Премигнах, радвайки се за пръв път, че имаше намордник, който да ми попречи да повърна.

– Започвайте – каза той.

Твърде лесно беше да пусна към д-р Фриймонт командата да натисне бутона – бях го видяла как го бе направил преди малко и можех да изимитирам движението по точно същия начин, по който лекарят го бе сторил. Белият шум отново се изля навън и протече по кожата ми като електрически поток. Завъртях едва доловимо очите си, но този път бе по-трудно да имитирам страх. Прилив на хладен самоконтрол се настани в ума ми.

O’Райън погледна през рамо.

– Включвайте!

„Включена е“, помислих си аз.

– Включена е! – каза д-р Фриймонт. Замръзнах при безизразния тон на гласа му и рискувах един поглед към O’Райън, за да проследя реакцията му.

Устната на управляващия лагера се сви назад.

– Ще поръчам да ни пратят една от машините за тестване от Ню Йорк.

Ню Йорк? Вече бяха ли преместили всички големи тестови машини и скенери навън?

Вкарах думите в устата на лекаря. Това може да отнеме седмици.

– Това може да отнеме седмици – уведоми го д-р Фриймонт.

Машината не може да сгреши.

– Машината не може да сгреши.

Погледът на O’Райън бе изпепеляващ, докато се местеше между стареца и мен. Позволих на контрола си да се разшири, улавяйки в него и ума на управляващия лагера. Докоснах бегло спомените на повърхността – влажни утрини, мъгла, потоци от деца в униформи, – но ми се наложи да се избутам със сила покрай тях, за да му предам идеята. Това момиче е Зелено. Погрешно е била идентифицирана като Оранжева.

Отдръпнах се назад, като се изнизах от умовете и на двамата, и преместих погледа си към плочките на пода.

– Добре. Определянето ù като Оранжева очевидно е било грешка – O’Райън се обърна към един от агентите на Специален отряд „Пси“. – Извадете от кутиите една Зелена униформи и обувки. Личният ù номер е три-две-осем-пет.

– Какъв размер, сър?

– Има ли значение? – излая O’Райън. – Действайте.

Лекарят примигна.

– Тя няма ли да остане тук? Предполагам, че може да е малко... притеснително за другите деца, ако я видят.

– Една нощ е достатъчно. – Той се обърна да надзърне към мен и добави: – Искам всички да разберат, че без значение колко далеч ще избягат, ние винаги ще ги намерим. Те винаги ще бъдат върнати.

Цяла нощ. Боже, лекарствата, които ми бяха дали, ме бяха нокаутирали достатъчно силно, че да загубя цял ден. Военните явно ни бяха откарали със самолет обратно на изток до Западна Вирджиния, защото не бяха пожелали да рискуват с наземен транспорт. Което значеше... че днес бяхме... двадесет и пети февруари. Мамка му! Само три дни, за да разреша задачата.

Лекарят не ми махна белезниците и намордника, докато агентите от СОП не се върнаха и не хвърлиха тънката памучна униформа и белите гуменки без връзки върху масата за прегледи.

– Преоблечи се! – нареди O’Райън и ги метна върху гърдите ми. – Действай!

Миризмата на черен перманентен маркер нахлу в носа ми, докато ги вдигах и раздвижвах болящата ме челюст назад-напред. Ако това бе мускул или става, със сигурност болеше, но не исках да им правя удоволствието да накуцвам, когато се изправих и се преместих в ъгъла на стаята, за да започна да се събличам. Усещах през цялото време очите им върху гърба си. Започнах с обувките – развързах връзките бързо и наклоних дясната назад, за да взема от нея флашката. Чувствах ръцете си подути и тромави, докато я плъзгах в новата си обувка, преструвайки се, че оправям езика от плат. Те бяха поне два размера по-големи, но това нямаше значение за никого от наблюдаващите ме. Лицето ми гореше от омраза, докато стоях обърната към стената и събличах дрехите си. Униформата се приплъзна над замръзналата ми кожа като тъпата страна на острие. Щом свърших, се извърнах назад и задържах главата си наведена.

Лейбрук – агентът от СОП, който бе отишъл да донесе униформата, пристъпи напред и ме хвана за ръката.

– Колиба двадесет и седем – каза O’Райън, а ъгълът на устата му се усука в подигравателна усмивка. – Държахме леглото ти свободно за теб, знаейки, че отново ще се срещнем. Сигурен съм, че си спомняш пътя.

Той даде знак с ръка и аз бях издърпана, буквално изнесена през вратата в коридора. Лейбрук изви ръката ми пак, докато завивахме към най-близкото стълбище. Боже, почти можех да се видя – всички тези малки деца, които се влачеха зад гърба ми нагоре в другата посока, без да знаят какво ги очаква. Зърнах себе си в пижамата си, а Сам с палтото си.

Темпото беше невъзможно за поддържане. Подхлъзнах се и почти паднах на колене, когато достигнахме до първата площадка.

Изражението на Лейбрук притъмня от раздразнение, когато той стисна гърба на ризата ми и шията ми, изправяйки ме обратно на крака.

„Ето така ще бъде – помислих си аз – с всички тях. Аз избягах. Избягах и победих системата им...“ И сега какво? Те трябваше да ми докажат, че това няма никога повече да се случи отново? Че сега на седемнадесет съм точно толкова малка и безпомощна, колкото и когато бях на десет? Искаха от мен да остана в този сенчест ъгъл, в който бях позволила да бъда изтикана, да се свия в себе си и да се отделя от другите. Искаха отново да ми отнемат всичко и да ме захвърлят напълно опустошена.

Прещраках.

Погледнах назад към стълбите, по които бяхме слезли, и преместих очите си към следващите, докато най-накрая не ги заковах върху черната камера, наблюдаваща ни отгоре. Веднага след като излязохме от обсега ù и завихме зад ъгъла, за да тръгнем по следващите стълби, аз свих ръката си и ударих с лакът гърлото на Лейбрук. Втренчих се нагоре през сантиметрите, които разделяха зашеметеното му лице от моето, и проникнах в съзнанието му. Пушката му издрънча в стената, а ремъкът ù се плъзна от рамото му. Мъжът беше с десетилетия по-възрастен от мен, както и с най-малко петдесет килограма по-тежък, но в крайна сметка тези предимства се оказаха без значение. От този момент нататък щяхме да следваме моя ритъм.

O’Райън беше прав поне за едно нещо – аз си спомнях пътя към Колиба 27. Моят страх си го спомняше също и се наложи да се боря да не се разтреперя, когато лагерът се разпростря пред мен.

Просто някои неща сe бяха променили в месеците, в които ме бе нямало.

По-ниското ниво на Лазарета преди представляваше нещо като коридор с легла и завеси, но всички тях вече ги нямаше и бяха заменени от подредени, небелязани кутии. Докато крачехме по плочките, а пластмасата в обувката ми щракаше при всяка стъпка, видях агенти на СОП, които носеха още от задните стаи и офисите. Любопитните им погледи ни последваха през целия път навън до проливния дъжд.

Сивото небе с цвят на пушечен метал винаги караше зеленото на тревата и дърветата, които заобикаляха оградата, да изпъква. Водната завеса, която се стелеше около нас, не намали този ефект ни най-малко, нито пък премахна земната миризма, която веднага запрати сетивата ми в режим на претоварване на висцералната памет. Прехапах устни и поклатих глава. „Сега е различно – напомних си. – Сега ти контролираш нещата. И ще се измъкнеш оттук.“ Помъчих се да достигна до старото, така познатото изпразнено от съдържание вцепенение, което бях преживявала, докато бях в този лагер, но не можах да го открия.

Наводнената земя мърдаше под краката ми, докато се оглеждах за калната пътека. Сведох поглед, а очите ми се застопориха върху белите гуменки върху краката ми. Номерът 3285 се взираше обратно в мен, нацапан с мръсна вода и увехнала трева.

Поех си успокояваща глътка въздух и се принудих да продължа напред. „Ти си тук с определена цел. Ти ще се измъкнеш.“ Това бе просто още една Операция. Налагаше се да съм непоклатима и уверена, да се боря с това тук. Сега не биваше да се разпадам. Не биваше да се поддавам на страха. Не и ако исках да спася останалите.

Пръстените от колиби се извиха пред мен. Изглеждаха по-тъмни и по-малки, отколкото си ги спомнях. Видях дупките в покривите, закърпени с плоскости от огъната пластмаса. Дървената облицовка по протежение на стените също се диплеше и се белеше, докато останките от последната снежна буря капеха от покривите. Студът бодеше като иглички по кожата ми. Щипеше, докато най-накрая се предадах и започнах да треперя.

Червената тухлена Контролна кула в центъра на колибите бе станала по-тъмна вследствие на докосването на дъж­да, но по горния перваз все още имаше множество аген­ти на СОП, които следваха с пушките си пътя на всяка редица изтощени деца, тътрещи се по пътеките на Градината.

Техните Сини униформи бяха залепнали по раменете им, по хлътнатините пред стомасите им.

Повечето от децата държаха главите си наведени, докато се отклоняваха и прииждаха към нас. Успях да уловя няколко любопитни погледа – всичките светкавично бързи, контролирани от зоркото око на техния ескорт от агенти на СОП. Не, не бяха от Специалния отряд...

Завъртях се на пети, гледайки как войниците в края на редицата маршируват с изопнати гърбове и режисирани, но сковани движения. Те носеха алени жилетки над черните си униформи.

Насочих Лейбрук да слезе от пътеката със съвсем малък натиск върху ръката му, позволявайки и на следващата група да ни подмине, за да достигне до своите колиби. Отново, движещи се отстрани край тях – в предната и задната част на двете прави редици, – се открояваха войниците в пурпурни жилетки. Без пушки. Без каквито и да било оръжия. Предупредителни трели зазвучаха в съзнанието ми, докато последната група се приближаваше към нас и ужасното ми подозрение премина в потрес.

Лишени от всякаква емоция, червените жилетки следяха децата. Те бяха млади, а лицата им – все още окръглени и пълни. На моя възраст или може би няколко години по-големи. Поставени бяха на местата, на които следваше да се намират намаляващите сили на СОП.

Те бяха Червени.