По залез

Втора глава

В момента, в който стигнах второто ниво на склада, гърдите ми вече горяха, а главата ми бе плетеница от тъмни мисли и страх. Противопожарната стълба се раздрънка, когато Сен започна да се катери зад мен. Не можах да премина през прозореца – надалеч от нея – достатъчно бързо. Мърдайки настрани черното яке за операции, което бяха провесили, за да блокират слабата вътрешна светлина от улицата, приплъзнах крак през ръба на прозореца и паднах вътре.

Очите ми прескачаха трескаво от един блещукащ ореол от светлина на свещ към друг, като пропускаха тъмните петна помежду им. Всяко едно дете сякаш бе наблъскано в далечния ъгъл на стаята, все едно Гейтс и Фъргюсън ги бяха заврели там в замяна на храна.

„Коул го няма – помислих си и прокарах ръка през косата си. – По дяволите!“ Имах нужда от него. Той трябваше да знае – ние трябваше да измислим изход.

– Малко признателност няма да навреди – подигра се Гейтс.

Думите му сякаш бяха обезпокоили дебел слой прах в смълчаната стая. Нагоре веднага изплуваха гласове и започнаха да се сипят тихи и бързи благодарности. Сетне децата отново се настаниха удобно долу, като впериха очи само в пода или едно в друго. Сега забелязах нещо, което не бях искала да си призная преди. В крайна сметка всички онези месеци и години, които бяхме прекарали в тренировки с агентите и биейки се рамо до рамо с тях... всичко това нямаше абсолютно никакво значение от секундата, в която те се бяха самонавили, че ние сме чекове, които просто трябва да бъдат осребрени.

Открих трите лица, които издирвах. Вида се бе завърнала от собствената си разузнавателна мисия, а Дунди се мъчеше да превърже неприятна рана, която грозеше тъмната ù бронзова кожа. До него имаше черна раница. Прехапах устна и се постарах да не разкривам успокоението, което усетих в себе си. Вътре бе изследването, което бях спасила от опита на Кланси да го опожари – листовете с графики и таблици, както и медицинският жаргон, който майка му бе използвала, докато бе търсила лек за ОМИН.

– Бабче, кълна се в Господ, че ако не престанеш с това суетене... – изсъска Вида.

– Нека просто го дезинфекцирам! – чух го да протестира.

Лиъм седеше подпрян на стената със сгънати колене и ръце, поставени върху тях. Наблюдаваше Гейтс с крайчеца на окото си и със същото онова строго изражение, което бе на лицето му от нападението насам. Той не се пресегна към храната, а просто я подаде на Дунди, след като достигна до него.

„Агентите ще ги предадат и тях.“ А какво щеше да стане, ако не ги бях засекла тази вечер и не бях спряла да изслушам какво си говорят Сен и останалите? Те щяха да ни заблудят и да сключат сделката предварително през следващите няколко дни. Нямаше да имам време да свърша каквото и да е. Защо си бях наумила, че мога да ги защитя всички? Та аз не успях да защитя дори едно хлапе, и то когато това бе най-важно. Джуд...

Сен се удари в рамото ми, когато нахлу зад мен в стаята. Почти не я усетих.

Знаех много добре, че съм над земята, но нямаше значение – в момента бях в тунел, опипвах на сляпо пътя си през срутилите се стени, които заплашваха да ни смачкат. Подгонена от далечни викове, невиждащи очи и рева на трошащ се цимент – пръст, която се стичаше и заливаше всичко след себе си. Лицето, което се носеше пред затворените ми очи, бе обсипано с лунички, а кафявите му очи като на кошута бяха разширени, докато наблюдаваха как собственият му живот го напуска. Съзрях всички тези неща и нищо не бе в състояние да ги спре. Нямаше хубав спомен, който да е достатъчно силен, за да изтрие онова, което си представях, че се е случило. Как Джуд бе преминал неу­сетно и завинаги в тъмнината.

Усетих как се разпадам. Всеки нерв в тялото ми светна, всяка част вътре в мен се надпреварваше и набираше скорост. Напрежението ми нарасна, докато накрая бях убедена, че ще ме смачка, а мисълта, че всички около мен ще станат свидетели на това, го превръщаше в нещо, което бе десетократно по-лошо.

Докосването в кръста бе толкова леко, че първоначално не го долових, но пък беше и достатъчно настойчиво, че да ме обърне към вратата – даже и достатъчно силно, за да ме задържи права, когато колената ми се подгънаха още при първата стъпка.

Вън от пълнещата се стая в коридора беше с поне десет градуса по-студено. Тихо и задоволително тъмно, за да може кожата ми да не се чувства така, сякаш ще се издуе на мехурчета вследствие на прилива на огън във вените ми. Направих само няколко крачки по коридора, точно колкото бе необходимо, за да изляза от полезрението на вратата, когато бях свалена внимателно долу и нагласена така, че главата ми да попадне между коленете ми. Познати ръце свалиха якето от раменете ми и вдигнаха косата ми настрани от потта, която мокреше врата ми.

– Всичко е наред, скъпа – успокояваше ме гласът на Лиъм. Нещо студено докосна врата ми... вероятно бутилка студена вода. – Поеми си дълбоко въздух.

– Аз... не мога – изрекох между две повърхностни вдишвания.

– Естествено, че можеш – спокойно отвърна той.

– Аз трябва да... – повдигнах ръце, дращейки по незнайната връв, която беше увита около гърлото ми. Лиъм ги притисна с едната си ръка и ги прикова към гърдите си.

– Сега не се налага да вършиш каквото и да е – каза той нежно. – Всичко е наред.

„Не е. Нямаш идея...“, исках да отвърна аз. Остра болка прониза дясното ми слепоочие. Започваше да пулсира по-силно и по-силно с всяка изминала секунда.

Докосването до него помагаше. Насилих се да синхронизирам дишането си с издигането и спадането на гръдния му кош. Студеният въздух работеше бавно върху подреждането на бъркотията от мисли, които се бяха вързали на възел от главоболие в предната част на черепа ми. Напрежението разхлаби хватката си достатъчно, че да се изправя и да се облегна назад върху стената.

Лиъм все още се бе навел долу пред мен, а сините му очи изучаваха лицето ми. Бръчките по челото му се изгладиха, след като той самият издиша. Грабна бутилката вода и изля малко течност върху кърпата, която бе извадил от задния си джоб. Бавно и нежно почисти кръвта и мръсотията от ръцете и лицето ми.

– По-добре ли е?

Кимнах и поех бутилката с вода, за да отпия.

– Какво се случи? – попита той. – Добре ли си?

– Аз просто... – Не можех да му кажа. Той и Дунди планираха от дни, търсеха начин да се изплъзнем на другите, когато дойдеше моментът да напуснем града. Малкото омраза, която носеше в себе си, бе насочена изцяло към аген­тите. Ако разбереше, щеше да ни накара да напуснем още тази вечер, или още по-зле – можеше, без да иска, да се издаде пред тях. Той никога не бе успявал да крие чувствата си така, както умееше Коул. За тях той щеше да бъде прочетен вестник и щяха да се освободят от него възможно най-бързо, така че да предотвратят разбунването на другите деца.

– Аз просто се... пренапрегнах.

– Често ли ти се случва напоследък? – Лиъм седеше пред мен със скръстени крака.

Боже! Не исках да говоря с него и за тези атаки. Не можех – дори и с него. Защото щеше да ми се наложи да говоря за Джуд, за случилото се, за всичко, което не бяхме имали време да обсъдим, преди нещата да отидат по дяволите. Той поне сякаш долавяше всичко това.

– Нямаше те цял ден – отбеляза той. – Започнах да се притеснявам.

– Отне ми известно време да открия някого, който да мога да ползвам – обясних аз. – Не бях навън просто за да обикалям и да се правя на безстрашна.

– Не съм казвал нищо подобно – защити се Лиъм. – Само ми се щеше да ми бе казала, че ще излизаш навън.

– Не мислех, че ми се налага.

– Не ти се налага. Не съм ти пазач. Просто се уплаших, ясно ли е?

Не отвърнах нищо. Така стояха нещата помежду ни сега. Бяхме заедно, но не по начин, който бе важен – така както бяхме само преди месеци. След като толкова зле бях предала доверието му, въобще не бях сигурна, че нещата можеха отново да станат както преди. И никак не ми помагаше усещането, че се уповавах на единствения начин, по който знаех как да се справя – борейки се с мислите си в главата си и хващайки ги там в капан, така че поне да не заразят никой друг. Внимателно бях издигнала невидима стена помежду ни – тухла по тухла – и тя бе там дори когато го прегръщах, хващах ръката му или пък го целувах.

Знаех, че е изключително егоистично да взимам дори това, при положение че не му отговорях със същото... но се нуждаех от него тук и сега. Нуждаех се от присъствието му зад гърба ми... край мен. Нуждаех се да виждам лицето му и да чувам гласа му, както и да знам, че е в безопасност и аз бих могла да го защитя. Това бе единственият вариант да премина през всеки отделен ден.

Но бе невъзможно нещата около Лиъм да се ограничат или раздробят. Той бе бъбрив човек. Усещаше ситуациите по-дълбоко от всеки, когото бях срещала. Дни наред се беше опитвал да подеме тези разговори с мен. Ти не си отговорна за случилото се с Джуд. Що се отнася до станалото в тайната квартира...

– Ама... сериозно, Руби, какво се случи? – попита той, а ръцете му държаха хлабаво китките ми.

– Съжалявам – промълвих, защото какво друго можех да кажа? – Съжалявам. Не исках да става толкова... Не исках така да ти се сопвам. Нищо няма. Трябваше да ти се обадя, но ми се наложи да тръгна бързо. – „А пък и знаех, че ще се опиташ да ме убедиш, че ще е твърде опасно, и не исках да спорим.“ – Но получих това, от което имахме нужда. Вече съм наясно как да се махнем оттук.

Докато ме наблюдаваше, устните му се извиха в права линия. Лиъм въобще не се задоволи с този отговор, но бе повече от готов да изостави темата в полза на друга.

– В такъв случай ще можем ли най-после да поговорим за онова, което следва?

– Коул няма да ни разреши да си тръгнем. – „Особено пък ти.“

– Бихме могли да потърсим родителите ми...

– Не е ли също толкова опасно да се скитаме безцелно насам-натам в търсене майка ти и Хари, колкото и да останем с другите? – попитах аз. – Това е нашата битка... Онова, което искахме с теб през цялото време, не помниш ли? Коул сключи сделка с мен, че сега действително ще се съсредоточим върху помагането на децата и освобождаването на лагерите.

Бяхме си го мечтали, поне докато бяхме в Ийст Ривър. Тогава Лиъм бе човекът зад волана – управляващ всички ни в посоката, водеща до освобождаването на децата от рехабилитационните програми. Може би беше глупаво от моя страна да се надявам, че случилото се там нямаше да повлияе на мечтата му. Но съвсем естествено очите му се насочиха към вратата нататък по коридора, зад която бях­ме допускани само аз и Коул, както и към очакващото ни вътре чудовище.

– Коул говори така сега, а агентите най-вероятно са решили веднъж да са от добрите – отбеляза Лиъм. – Но колко време ще мине, преди да се завърнат към собствените си планове?

Постарах се да не трепна. „По-малко, отколкото си мис­лиш.“

– Това вече не е Лигата.

– Именно. Може да е и по-зле.

– Не и ако ние сме тук и попречим – успокоих го аз. – Може ли поне да се отпуснем съвсем за кратко? Да видим какво ще стане? Ако нещата продължат към по-зле, ще се махнем. Обещавам. Ако не друго... Трябва да се убедя, че Кейт и останалите са успели. Ако е така, те ще ни чакат. В нея е флашката от изследването в „Леда Корп“ за причината за ОМИН. Ако съумеем да съберем тази информация заедно с лечението, ние няма просто да помогнем на себе си, но и на всяко дете, което ще тръгне след нас.

Той поклати глава.

– Не искам да те карам да се чувстваш така, сякаш всичко е било безсмислено, но ако се окаже, че няма нищо полезно в тези страници, които извади от огъня? Това, което разбираме от тях, дори ни позволява да ги нарежем довечера, което въобще няма да доведе до някаква промяна в живота ни. Не искам ние просто... да се привързваме към идеята за тях с надеждата, че някой ден по-нататък тези неща вече ще имат смисъл.

Обективно погледнато, знаех, че казаното от него е истина, но думите му породиха в мен такова жестоко отричане и ярост, че почти го избутах назад. В момента нямах нужда от реалността. А от надеждата, че ще мога да надзърна в опърлените страници и да видя нещо отвъд познатите думи: Проект „Снеговалеж“. ОМИН. Професорът.

Отказът от тази последна частица вяра щеше да означава, че краткотрайният миг, в който бях надхитрила Кланси, нямаше въобще да се окаже малък момент на победа. Щеше да значи, че в края на краищата той пак ще излезе победител. Той бе преживял разрушението на Щаба, а информацията, която се бе борил толкова усърдно да скрие от нас, щеше да е безполезна.

Нуждаехме се от това. Аз се нуждаех от това. В ума ми разцъфтя образ с лицата на семейството ми, огряни в гръб от слънцето. Също толкова бързо той изчезна и бе заменен от друг: Сам, сенките на Колиба 27, които издълбаваха бузите ù, докато тя изчезваше като дух. Мислите ми се превръщаха в безкраен парад на лицата на всички тях – онези, които бях оставила зад електрическата ограда на Търмънд.

Пръстите ми се заровиха в горната част на бедрата ми и завъртяха плата там до момента, в който бях сигурна, че ще се скъса. Независимо от това колко отричах пред себе си, ужасната истина бе, че ни липсваше важна информация. И единственият човек, който я притежаваше, беше този, за когото Кланси се бе погрижил никога повече да не бъде открит от нас – майка му Лилиан Грей.

– Аз не се предавам – заяви Лиъм с ярост в гласа си. – Ако това не сработи, ще открием нещо, което ще успее.

Пресегнах се, за да погаля бузата му с пръсти, и докоснах грубата брада, която бе прораснала там. Той въздъхна, но не се отдръпна.

– Не искам да се караме – признах тихо. – Не желая никога да се карам с теб.

– Тогава недей. Толкова е просто, скъпа. – Той наведе челото си към моето. – Но трябва да решаваме тези неща заедно. Важните въпроси. Обещай ми.

– Обещавам – прошепнах аз. – Но ще идем в Ранчото. Налага се.

Преди изграждането на Щаба, Лигата бе действала от Северна Каролина – от база, нежно наречена с кодовото име Ранчото. Самото му местонахождение сега се пазеше ревностно в тайна – съвсем уместно, като се имаше предвид статутът му на база „последен пристан“, в която да се приютим в случай на спешност. Само старшите агенти, включително Коул, го бяха посещавали по това време и знаеха в действителност как да го открият.

Ако Кейт бе успяла да стигне, тя щеше да ни чака там. Можех да я видя в ума си – суетеше се из празен коридор, като че ли ни очакваше всеки момент да преминем през вратата. Не би нарушила протокола. Към момента най-вероятно бе умряла от притеснение.

Една мисъл се вмъкна и прогони всички онези, в които се таеше надежда. „Ще трябва да ù кажа.“

О, боже! Защо не бях помислила за това? Тя нямаше как да знае – нямаше откъде. „Тя ми имаше доверие. Беше ми казала да се грижа за него.“ Нямаше никаква идея, че Джуд...

Затворих очи и се фокусирах върху нежния начин, по който ръката на Лиъм ме галеше по гърба.

– ... по дяволите, е това? – Гласът на Сен изплющя от стаята надолу по коридора и разби нашия малък балон. – Стюарт, правил си доста простотии, да, определено искам да кажа доста, но това е, това е...

– Гениално хрумване ли? – попита Коул и можех на практика да чуя усмивката в гласа му. – Напълно си права.

Изправих се на крака, преди Лиъм да съумее да ми хвърли раздразнен поглед.

– Хайде! – приканих го аз. – Нещо става.

– Да, да – съгласи се той и сложи ръка на долната част на гърба ми, подбутвайки ме към стаята. – Кога не става нещо с него?

Агентите толкова плътно бяха наобиколили прозореца, че зад главите им можех единствено да зърна черната плетена шапка на Коул. Хвърлих поглед към децата, повечето от които стояха прави и се мъчеха да видят какво става.

– Руу?

При споменаването на това име гърбът ми се изопна и нещо ме стисна в стомаха. Обърнах се по посоката на гласа на Нико.

– Да?

– Всичко... – Той погледна към агентите. – Всичко наред ли е?

– А ти как мислиш? – изсъсках аз. Нико се сви от тона ми, което някак ме разгневи допълнително. Нямах останала нито грам симпатия към него. Тъжният, уплашен предател Нико.

Зелените не знаеха какво да правят, след като осъзнаха, че нямаше начин да вземем каквато и да е електроника. Останалите само двама Жълти не смогваха да запалят искрата, която да ги върне обратно към живота. Нико прекарваше по-голямата част от времето си в сън, забелязвайки само мен и Вида и удостоявайки ни чат-пат с някоя дума.

Жалостта, която бях изпитвала към него заради начина, по който Кланси го бе манипулирал, се бе изпарила при ясното осъзнаване на факта, че ако Нико не бе предал на Кланси информацията за Проект „Снеговалеж“ и местонахождението на майка му – ако не се бе проявил като пълен глупак, карайки сина на президента да ни издири, – ние нямаше да попаднем в тази ситуация. Джуд щеше да е жив и нямаше да сме заклещени в капан в тази адска дупка, как­вато беше Лос Анджелис.

– Руби... – започна Лиъм с неодобрителен тон. Не ме интересуваше. Не бях тук, за да утешавам хлапето.

Вдигнах ръка, когато Дунди и Вида си проправиха път през агентите помежду ни и дойдоха да застанат до нас, но Дунди все пак попита разтревожено:

– Добре ли си? Ранена ли си?

– Не, бабче. Тя умира. Ще кърви до смърт в краката ти – Вида врътна очи. – Взе ли каквото ти трябваше?

– Да...

– Прощавай, че се притеснявам за приятелката си – изръмжа Дунди, като се обърна обратно към нея. – Разбирам, че това е непонятна идея за всеки психопат...

– Този психопат спи на по-малко от метър от теб – припомни му Вида, а гласът ù бе изпълнен със сладост и светлина.

– Еха! Имаме такива страхотни приятели – промърмори Лиъм, но аз вече се бях откъснала от разговора. Коул погледна към нас, а веждите му се извиха нагоре с тих въпрос. Кимнах му, ала той се обърна, за да погледне към жената, стояща край него.

Тя бе на средна възраст, с кожа с цвят на маслина, набраздена от бръчки и очевидно напрежение. Това, което някога бе представлявало скъпа тъмносиня рокля, сега бе със скъсан шев на полата, а косата ù беше провиснала от кок, в който цели участъци бяха сиви – било то заради циментовия прах или от възрастта. Големи тъмни очи огледаха стаята и се спряха при вида на децата.

– Знаете ли кой е това? – попита Коул.

– Цивилна, която вече може да ни идентифицира всичките и да ни предаде на военните – изстреля обратно Сен.

– Казвам се Анабел Круз – каза жената с изненадващо количество достойнство за човек, който накуцваше върху счупени високи токчета.

– За бога, тъпаци! – възмути се Коул, след като това бе посрещнато от празни погледи. – Един от сенаторите на Калифорния? Връзки с международната общественост на Федералната коалиция? Тя работеше по установяването на контакти и договарянето на евентуална подкрепа от страна на други нации.

Сен не изглеждаше впечатлена. Тя отново се обърна към Коул с ръце на кръста.

– Ти дори опита ли се да провериш самоличността ù? След като е била от Федерелната коалиция, защо не е в някой от лагерите?

– И сама мога да отговоря на това – намеси се сенатор Круз, а очите ù присветваха. – Когато нападението започна, бях на среща с Разпространение извън щаба ни.

– Нелегалната новинарска организация ли? – попита Гейтс.

Лиъм се обърна и ме погледна объркано. Обясних му тихо, с възможно най-малко думи. Тази група се бе появила преди две-три години. По мое мнение това бяха главно репортери и редактори, които бяха попаднали в черния списък на Грей за отразяване на „опасни“ теми като бунтове и протести, след което им се бе наложило да се крият.

Той отвори уста, а в очите му се появи някаква искра.

– Което... да... – Коул погледна към другите агенти. – Разбирам, че това определено издава нещо за здравия ù разум, но...

– Моля? – Сенаторът скръсти ръце пред гърдите си.

– Той иска да каже, че Разпространение определено не се славят с истории, които се разчуват. Те се добират до секунди слава тук и там, преди Грей да успее да ги заглуши – обясни Сен, докато отново преценяваше жената. – Онлайн, в сайтовете на социалните медии, които все още не са били блокирани – бързи-и-мръсни памфлети. Достигат до прекалено малко хора. Не успяват да свършат почти нищо.

Това определено бе нещо, за което Коул и Сен бяха на едно мнение.

– Тя и репортерът са останали хванати в капан в града – Коул уведоми другите. – Аз бях навън и си вършех обичайните проверки, когато чух, че военните атакуват близката сграда. Те издирваха него, а не нея. Застреляха го намясто и вероятно щяха да сторят същото и с нея, ако тя не се беше идентифицирала.

– И ти се намеси като спасител на бял кон – Сен завъртя очи. Омразата, която изпитвах към тази жена, започваше да обърква правилната ми преценка. Усетих как направих крачка напред. – И ти успя единствено да ни доведеш още едно гърло за хранене.

– Като говорим за... – Коул свали пълната раница от рамото си и я метна на единия от Зелените. – Намерих един магазин за сокове, в чиито хладилници все още има прилична храна. Не е много, но е по-добре от боклуците, които ядем.

Момичето изглеждаше така, сякаш той ù бе подал торта за рожден ден, която лично бе изпекъл и глазирал. Дунди бе вече край нея и разтваряше ципа. Стана толкова бързо, все едно се беше телепортирал. Другите го последваха, благодарейки на Коул и опитвайки се да му предадат обратно цяла ябълка.

– Няма нужда. Все пак благодаря – Когато той се обърна обратно към Сен, усмивката му още бе на мястото си и само се разшири под погледа ù, изразяващ пълно презрение. – Малко съм изненанадан, Сен. Мислех си, че ще си във възторг да имаме някого подобен в екипа. Веднъж щом се махнем оттук, тя ще е невероятно полезна в това да информира останалата част от света за нещата, което правим. – Каза той накрая, а тонът на гласа му беше закачлив. – Нали отваряме нова страница?

Ами... да. Сен нямаше никакъв интерес да се свързваме със света. Тя искаше да изгори всичко около нас. Въпреки това в думите му бе заровен въпрос – предизвикателство. Колкото по-дълго продължаваше това, толкова повече другите агенти започваха да провлачват крака и да си хвърлят погледи един на друг. Някои от Зелените – бързомислещите – очевидно разчитаха знаците по-надълбоко от другите, които пък изглеждаха доволни да разпознаят познатото напрежение в обичайното чувство за безизходност.

„Той знае.“ Осъзнаването на факта ме бодна някъде в задната част на ума ми. Коул може и да не беше наясно с всички подробности, но очевидно имаше чувството, че те щяха да се отметнат от дадената дума да ни помогнат да освободим лагерите. Ето защо той ù пускаше кукички, опит­ваше се да я накара да си признае пред децата.

– Ще съм щастлива да обсъдя идеите си с вас – информира ни сенатор Круз. – Ако успеем да напуснем града?

Вниманието на всички в стаята се насочи към мен.

– Да. Нещата са такива, каквито ги бяхме предвидили. Те нямат достатъчно сили, за да патрулират по улиците и да опазят толкова километри магистрали. Изградили са няколко участъци, които нощем се състоят само от празни коли и прожектори.

Отидох до картата на Лос Анджелис, която бяхме закачили на стената, след като я бяхме открили в една кола. Посочих трите места, които бях зърнала в съзнанието на войника, горда от това колко стабилен бе гласът ми, докато в ъглите на ума ми започваха да изникват сенчести образи. Специален отряд „Пси“. Обшитите в червено символи на отряда. Свински опашки. Намордник. Пари. Оръжия. Не можех да погледна към никого от агентите. Сега, когато знаех какво искат наистина и как щяха да ми се отблагодарят за измъкването на задниците им от града, едно тъмно малко гласче бе започнало да шепти в ума ми: „Излъжи!“. Искаше да пропусна няколко основни детайла. Нека се доближат достатъчно близо до опасността, за да се опарят.

– Ето – каза Коул, докато ми подаваше химикалката. – Маркирай ни ги.

Гейтс измърмори нещо под носа си и аз се обърнах към него, като скръстих ръце пред гърди и посрещнах погледа му безстрашно. Той веднага отмести очи настрани, като се преструваше, че си бърше устата и носа с ръкав. Това потрепване от страх, което забелязах в изражението му, бе по-добро за възвръщането на увереността ми от подкрепящата ръка на Коул, която той положи върху главата ми, докато надничаше над рамото ми, за да изучи поставените знаци.

– Сигурна съм, че има още – информирах ги аз, – но успях да видя само тези.

Коул се огледа из стаята и изчисли наум колко хора щяха да са в група, ако имахме само три потенциални точки за изход. Седемнайсет хлапета. Двайсет и четири агенти – с двайсет по-малко от групата, която бе дошла да освободи Щаба. Петима бяха умрели по време на първоначалната атака, а останалите бяха дезертирали. Значи, осем групи по пет. Беше възможно.

– Ще трябва да стане бързо и да преценим времето точно – изясни Сен. – Може да минем стотици километри, преди да стигнем до район, в който устройствата не са били подложени на електромагнитен пулс. Всички пеша.

– Те бяха отбелязали зоната на картата, която видях – казах аз, докато махах отново капачката на химикалката и обрисувах района за тях. На запад до Бевърли Хилс, на изток до Парк Монтерей, на север до Глендейл и на юг до Комптън. Като цяло не особено голям район. Поне доста по-малък, отколкото очаквахме.

– Довечера ще разпределим групите и след няколко часа тръгваме – в три или четири сутринта?

– Трябва да обсъдим стратегията си – запротестира Гейтс. – Да съберем припаси.

– Не. Това, което ни е нужно, е да се махнем от този град – каза Коул. – И то възможно най-бързо! Останалите ни очакват в Ранчото.

Хванах го за китката и посочих с очи към вратата.

Той кимна леко, преди да премести вниманието си отново върху стаята.

– Лягайте да спите възможно най-бързо, защото след няколко часа тръгваме. Да, точно така, Блеър – обърна се той към едно от по-малките Зелени момичета, което го зяпаше с отворена уста. – Ето това обичам да виждам. Вълнение! Пред нас се заформя промяна на пейзажа.

– Не можеш да вземеш подобно решение, без и ние да изкажем мнението си – прекъсна го Сен. – Не ти решаваш.

– Знаеш ли какво? – отвърна ù Коул. – Мисля, че току-що го направих. Някой да има проблем с това?

В стаята бе тихо. Децата клатеха глави, а агентите представляваха галерия от мрачни и напрегнати изражения. Въпреки това никой не продума.

– Ами хората в лагерите за задържане? – попита сенатор Круз, докато идваше към нас, за да проучи също картата. – Просто ще ги захвърлим на съдбата ли? По-скоро бих останала тук и...

– Бихте се оставили да ви хванат и да ви подложат на един от онези процеси ли? – прекъсна я Коул. – Вие ми казахте, че сте били по средата на важни преговори със световни лидери. Защо искате да отложите тази дискусия, когато завършването ù сa`мо би могло да помогне на всички ни? Освен ако не сте ме лъгали за това?

– Не съм лъгала – сопна се тя, а тъмните ù очи присветваха. – Тези хора са мои приятели и колеги. Рискувахме живота си, за да се опитаме да оправим тази страна.

– Хората ще разберат какво се е случило тук – обеща Коул. – Не остана още много време. Аз ще се погрижа за това, а вие ще трябва да ми помогнете.

След това разговорът отново се измести – премина към стратегията, правилния начин, по който да се разделят групите, както и към това кои улични трасета на повърхността да се използват в северна посока.

– Всички наред ли са? – обърна се Коул към групите деца, докато си проправяше бавно път към вратата. Очите му отскочиха към мен, когато продължи: – Всички имат ли достатъчно за ядене? – Чу се хор от „да“-та. Естествено, че лъжеха. Чудех се дали смятаха, че истината ще го разочарова, или че отново ще го изпрати навън. Дори ако пренеб­регнехме способността на Коул да очарова и котка, така че да е готова да му даде и кожата си, той пак щеше да ги спечели било с добродетелите си или с поведението си на човек, когото го е грижа. – Аз все още искам да участвувам в онзи турнир с осемте изпитания – добави той и посочи едно от Зелените момчета, които подминаваше. – Ще ти взема короната, Шон. Внимавай.

Той изсумтя.

– Продължавай с опитите, старче. Ще те видим дали можеш да издържиш на темпото.

Коул се престори, че е бил прострелян право в сърцето.

– Банда фукльовци! Бих могъл да ви науча на някои неща за побеждаването...

– Или на онова, което останалите от нас наричат измама – извика Лиъм от мястото, на което той, Дунди и Вида бяха застанали край прозореца и говореха тихо с Нико и още един Зелен. Очите ми се стрелнаха от гърбовете им към ръцете, а оттам към краката. „Къде беше тя?“

– Ето заради това той винаги губеше – осведоми Коул останалите с едно намигване.

Агентите се бяха събрали в другия край на стаята, за да бъдат по-близо до картата, и както допусках, за да си направят собствените планове. Каквото и да се опитваше да им каже сенатор Круз, те я игнорираха.

„Къде е раницата?“ Заобиколих назад около децата, които пречеха на видимостта ми, претърсих земята и я открих – беше метната на рамото на Фъргюсън. Температурата на тялото ми се покачи с пет градуса. И тогава разбрах, просто ей така, че ако исках отново да взема резултатите от изследването у себе си, щеше да се наложи да ги принуждавам – да заставям всеки един от тях да ми ги предава.

Коул достигна до вратата на коридора и наклони глава. Изчаках още минутка, преди да го последвам. Дори и агентите да бяха забелязали, явно не им пукаше. Та аз им бях осигурила всичко необходимо за изпълнението на плана им, нали?

В коридора все още бе поне десет градуса по-студено, отколкото в стаята. Веднъж щом се озовах извън мъждивата светлина, процеждаща се през отворената врата, едва съумявах да видя на няколко метра пред себе си. За секунда си пожелах да си бях взела откраднатото фенерче, но на разговора ни, така или иначе, май най-много му подхождаше да бъде проведен сред сенките. Съблечена от всичко друго освен от бетона и цветните тръбопроводи, тази сграда беше като гробница – дори и въздухът вътре бе спарен.

Преброих наум стотина крачки, сигурна, че наближавам края на коридора, когато една ръка се протегна от тъмнината и ме хвана. Бях издърпана в едно малко, тясно пространство – килер? Сърцето ми все още биеше ускорено, когато вратата се затвори с щракване зад мен.

– И така, съкровище... – започна Коул. – Дейна нощ ли?

Единственият начин, по който съумявах да се съхраня в цялост през изминалите две седмици, бе като затварях с похлупак всеки ужасяващ импулс на емоция, опитваща се да изплува нагоре. Сега обаче бях толкова разстроена, че беше само въпрос на време, преди да експлодирам. Просто се надявах да не е сега и да не дойде под формата на бликащи сълзи. Не можех да изкарам и думичка.

– Съкровище... господи! – Коул положи ръка върху рамото ми, за да ме успокои, а след това щракна с пръсти. В крайчеца им затрептя пламък, който изпълни тясното пространство със светлина.

– Аз се прибирах... – успях да промълвя аз. – Дочух Сен и другите... Те няма да... Ние няма да стигнем до Ранчото. Погледнах в ума ù и... те ще... Те ще...

– Дай отново отначало – помоли ме Коул. – Бавно. Разкажи ми всичко, което си чула да казват агентите. И какво видя.

Повторих всичко – дума по дума. Разказах му как щяха да качват по едно-две деца в кола с тях, как планираха да изчакат, докато сме на час-два извън града, преди да усмирят всяко дете. Замяната на плът и кости за кървави пари. Оръжията, които щяха да купят, експлозивите , които щяха да поставят – те щяха да преследват Грей там, където си мислеха, че е проявил глупостта да отиде: в наскоро възстановения Вашингтон, окръг Колумбия.

Изражението на Коул бе непроницаемо, непрогледно по начин, по който Лиъм никога не бе съумявал да го стори. Ако не бях забелязала как ръката му се сви, така и нямаше да разбера, че той бе яростен – поне докато не проговори. Известно време обаче не каза нищо. Усетих как по лицето ми се търкулна капка пот и бях изкушена за момент да отворя вратата и да оставя студения въздух да нахлуе.

В крайна сметка той каза:

– Ще се справя с това.

– Ние ще се справим. Но ти трябва да решиш – настоях аз. – Още сега. Не може да тичаш по средата и да се опитваш да си с по един крак от двете страни на линията. Реши дали си с нас, или с тях.

– Разбира се, че съм с вас – отвърна остро той, изглежда, ядосан от моето предположение. – Знаеш, че аз... Това се отнася и до мен. Нали ти обещах нещо в Лос Анджелис? Да не се опитваш да ме изкараш лъжец?

– Не, аз просто... – поех дълбоко въздух. – Ти не казваш на другите какъв си. Даже на Лиъм не си споделил. Не си погледнал отново изследванията на лекарството от онази първа вечер.

– О, боже! Дали пък не е възможно това да е така, защото се мъча да не привличам внимание към факта, че и аз имам личен интерес в това да се отърва от някои очарователни изродски способности? – Той остави пламъка да загасне за момент и после отново го запали, сякаш за да наблегне. – Не мога да проявявам интерес към нещо, без останалите агенти да се почудят защо или без да го поискат повече... просто защото и аз го желая. Това е игра, на която ми се налага да играя от години.

– Това не е игра. Липсва забавната част – напомних му аз. – Сега те вече няма да върнат изследването.

– Напълно съм наясно с това и съм взел предпазни мерки. Имената им са Блеър и Сара.

Двете момичета бяха Зелени. Имаха фотографска памет.

– Дал си им го, за да го запаметят ли?

– Пробвах ги. Накарах всяка от тях да възпроизведе диаграма или таблица и те бяха абсолютно точни. Мисля, че трябва да оставим раницата на агентите, това ще ни помогне да им пробутаме идеята ми – отбеляза той. Аз от своя страна държах гърба си изправен и гледах зад главата му, за да не се налага едновременно да слушам южняшкия провлачен говор и да съзерцавам тази усмивка – патентованото оръжие за нападение чрез чар на семейство Стюарт. – Имам идея, но също така имам и чувството, че няма много да ти хареса.

– Страхотно въведение, няма що!

– Сега съм напълно сериозен, съкровище. Това трябва да си остане между теб и мен, ясно ли е? Иначе няма да се получи. Обещай ми! Това е начинът да се справим с тях, преди те да се справят с нас.

Коул ми предложи ръката си и аз се поколебах, преди да я поема. Задържах я достатъчно дълго, за да усетя как природната му, вродена топлина сгрява въздуха около нас.

Кланси веднъж ми бе казал, че трябва да има естествена йерархия сред хората с пси способности – че онези с повече мощ трябва да водят останалите само защото нямаше никой друг достатъчно силен, че да ги предизвика. И сега, държейки Коул за ръката, усетих, че това бе вярно, но поради съвсем различна причина – чрез способностите, които ни бяха дадени, ние бяхме единствените, които виждаха пълния спектър на всичко правилно и грешно. Страхуваха се от нас и ни мразеха и затова и ние самите се страхувахме и мразехме себе си. Никой от нас не искаше това, което има. Ние никога нямаше да се опитаме да задържим способностите си или да злоупотребим с позицията си за по-дълго, отколкото се налагаше. И на едно начално ниво тези с повече сила следваше да са отпред, дори и само защото можехме да се грижим най-добре за защитата на другите.

Стиснах ръката му. Преди да успее да си възвърне обичайния вид на арогантно безгрижие, в очите му премина израз на успокоение и благодарност.

– Тогава каква е следващата стъпка? – попитах аз. – Как ще постигнем каквото и да било без обучена сила? Къде ще отидем?

– Ние все още отиваме в Ранчото – отвърна Коул. – Те ще идат в Щаба в Канзас с всички останали агенти. Те си измиват ръцете от нас, но няма да получат Ранчото. То е наше.

– И как ще направим това? – поисках да знам.

– Съкровище, правилният въпрос е: колко време ще ти отнеме да ги убедиш, че Ранчото е... ами... занемарено... че в него няма нищо полезно... че е трудно да бъде защитено?

Схванах идеята и замръзнах на място.

– Искаш да им повлияя. Но там има повече от дузина агенти...

– И разполагаш с три часа, преди да тръгнем – напомни ми Коул и остави пламъка отново да изгасне. – Затова ти препоръчвам да действаш бързо.