По залез

Двайсет и шеста глава

Плесницата изплющя в лицето ми и издърпа булото на безсъзнанието. Зрението ми се замъгли, докато очите ми се отваряха и примижаваха срещу светлината. Усещах ума си подут и крехък, точно толкова изтощен, колкото и всяка останала част от тялото ми. Едва наполовина осъзнавах, че ръцете и краката ми все още се тресяха в спазми, а мускулите ми потрепваха. Остатъчната болката ме остави празна и ленива, а аз не можех да си спомня защо и как се бе случило всичко.

Шумът, който образуваше мехури в съзнанието ми, се изключи внезапно. Бавно, бавно стаята около мен придоби форма. Под от плочки. Четири тъмни стени. Една лампа. Две фигури в черно, влизащи и излизащи от сенките, говорещи тихо. Долових тихо металическо изщракване, когато един от тях се приближи. Усетих аромата на мента от дъвката, която той джвакаше.

– Малка кучка...

И просто ей така... споменът се блъсна в мен.

Кула.

Навън.

Тичай.

Заизвивах се, опитвайки се да се измъкна от стола, в който ме бяха поставили, но ръцете и глезените ми бяха вързани към металната рамка със свински опашки. Адреналиновият шок, инжектиран от страха ми, прочисти ума ми точно навреме, за да може О’Райън да ме удари с ръка.

– Сега, когато отново разполагаме с твоето внимание... – изръмжа той, изправяйки се на крака. Студеният въздух ме захапа по пищяла и аз погледнах надолу, за да открия, че той бе навил и двата ми крачола до коляното. Бяха съб­лекли от мен униформеното яке на агент на СОП, бяха взели и ножа, оръжията – всичко, което бих могла да използвам, за да окажа отпор. Ботушите също, макар че не разбирах защо, не и докато O’Райън не даде знак към палката, която агентът, намиращ се зад него, носеше.

Другият мъж прие това като сигнал, за да вдигне преносимата машина за Бял шум. Задърпах се назад като обезумяла, мъчейки се да го избегна... начина, по който цялото ми съзнание се изпразни... Аз мога... Аз мога да направя... Какво можех да направя? Какво?

– Кой те изпрати? – попита O’Райън. – Каква бе твоята цел тук?

– Да... да ти кажа... – Думите, които излизаха от устата ми, въобще не бяха толкова яростни, колкото онези, които протичаха в главата ми. Управляващият лагера се наведе напред, а очите му се присвиха в цепки. – Да вървиш... по дяволите!

Белият шум се включи – по-силно, по-високо – куршум, който ме удари в слепоочията. Не можех да задържа вика вътре. Пот се стичаше по гърба ми, по гърдите ми. Това се превърна в матрица – включено агония, изключено болка, включено агония, изключено болка. Не можех да си поема дъх. Налагаше ми се да се преборя, за да държа настрани примамливата празнота на безсъзнанието. Не можех да заспя. Не можех да изоставя този момент. Те щяха да ме убият. Аз нямаше да мога да... Аз нямаше да съм в състояние да...

– Кой те изпрати?

– Майната ти! – Извиках му аз обратно в лицето.

Стегнах се, когато той засили ръката си назад, но това не успя да направи нищо – нищо, – за да ме подготви за експлозията от нажежена до бяло агония, която се изстреля през мен, когато палката му шибна изложения ми пищял. Изкрещях и се замятах въпреки ограничителите. Чух пукането, усетих го вътре в главата си, все едно черепът ми се разпадаше. Агентът на СОП зад управляващия лагера гледаше безучастно, докато O’Райън удряше отново с усмивка счупената кост, а аз повръщах върху пода.

С подигравателната усмивка върху лицето си той пак се засили, спирайки точно пред крака ми. Махна мълчаливо с ръка към агента, който за пореден път посегна към устройството за Бял шум.

– Не и Детската лига – каза O’Райън през урагана от звуци, който раздробяваше изопнатите ми нерви. – Не може да са те. Тогава кой?

Продължавах да чувам ехото от шума, дори и след като изключиха машината, а зад клепачите ми проблясваха бели петна.

– Отговори ми, три-две-осем-пет! – Той се наведе над лицето ми, бутайки счупената флашка пред мен. – Какво имаше тук? Кажи ми и ти обещавам, че ще живееш.

Аз искам да живея.

O’Райън стисна брадичката ми между ръцете си.

– Три-две-осем-пет, би следвало да знаеш, че нямам никакви угризения да изтребвам вашия вид.

Моят вид.

Оранжеви. Поех се рязко дъх, облизвайки кръвта, която бе протекла от носа ми над наранената ми устна. Оранжеви.

Той се обърна отново към агента на отряда „Пси“ и му махна да мине напред. Кракът ми приковаваше вниманието ми, изгаряше концентрацията ми, но очите ми се плъзнаха към по-младия мъж и аз се протегнах... Аз се протегнах...

O’Райън вигна устройството за Бял шум в едната си ръка, а в другата бе пистолетът му.

– Кое от двете би си избрала?

Аз трябва да изляза оттук.

Пистолетът се приближи с ръката му, приплъзна се по гърлото ми, под брадичката ми. Устройството за Бял шум премина по ръба на ухото ми.

– Едва ли бих могъл да получа по-голямо удоволствие от това да видя мозъка ти разбъркан и течащ от ушите ти. Пръснал се на този под. Кажи ми защо си тук, три-две-осем-пет и аз ще спра всичко това. То ще свърши.

Искам да живея.

Сградата се разтърси, изхвърляйки го крачка назад и събаряйки както близката маса, така и обикновената лампа, надвиснала над нас. Пукане и ръмжене като от далечна стрелба. Странна, сладка симфония на надеждата.

Стъпки трополяха по коридора, докато се отправяха към изхода. O’Райън се отблъсна от мен и отиде до огледалния прозорец, който бе поставен в стената, поглеждайки през него между свитите си длани в опит да различи нещо. Той почука по огледалната повърхност и изчака. Моят кръгозор отново бе започнал да се свива и се бе отправил към тъмнината. Вратата в ъгъла – онази, през която очевидно бяхме влезли – нямаше дръжка. Тя можеше да се отвори само от външната страна.

Затворих очи, затягайки юмруци в противовес на втората настъпваща вълна на гадене.

Искам да живея.

Искам да живея.

Аз трябва да живея.

– Руби – изграчих аз.

O’Райън се обърна бавно.

– Какво беше това, три-две-осем-пет? Готова ли си вече да говорим?

– Името ми – отговорих аз през свити зъби – е Руби.

Прекатурих стола си, паднах на земята и един вторичен трус от болка прониза крака ми. Изрепетирах сцената в ума си и чух реалността с половин секунда закъснение.

Агентът на СОП в ъгъла на стаята вдигна пистолета си и стреля три пъти, пропускайки O’Райън с първия изстрел и разбивайки част от стъклото зад него. Ала с втория и третия опит уцели. Гръден кош. Глава.

O’Райън стреля само веднъж и успя да порази гърлото на агента, преди да се свлече по стената под огледалното стъкло.

Трябва да съм припаднала за няколко секунди, може би минути. Контролната кула мълчеше зловещо, а единственият звук, който чувах, докато изплувах обратно към настоящето, беше бавният, постоянен ритъм на собственото си сърце.

„Мърдай – наредих си аз. – Действай, Руби. Размърдай се.“

Придвижването ми през пода към тялото на O’Райън бе бавно и мъчително. Нуждаех се от ножа на колана му, за да скъсам връзките на краката и ръцете си, но това означаваше да успея да извлача стола през локвата сгъстяваща се под него кръв. Режех трескаво, наранявайки дланите си, докато действах на сляпо с ножа зад мен.

Поех рязко въздух и погледнах надолу. Странната, размазана кожа на пищяла ми ме накара да повърна, а гледката напомни на тялото ми отново, че го болеше. Скочих и закуцуках към вратата, но се оказа, че съм била права – нямаше дръжка и се отваряше само от външната страна.

Вдигнах пистолета на O’Райън и се облегнах на срещуположната стена, като я използвах за опора след отката на оръжието. Ехото хукна нагоре по ръцете и раменете ми, докато парчетата стъкло се сгромолясваха на вълни. Махнах предпазителя на пистолета и продължих с чупенето на останалите парчета, захванати за рамката на прозореца. Хващайки се с ръце за перваза, се издърпах нагоре. Зъбците му уловиха и разкървавиха ръцете и краката ми, докато просто не се изсипах в коридора.

Пистолетът излетя от ръцете ми. Пресегнах се към него през ореола от стъкло около мен. Пръстите ми се сключиха около дръжката му точно когато скърцането на гума върху плочки достигна до ушите ми.

Обърнах се по гръб, вдигнах торса си нагоре, колкото да мога да се прицеля в тъмната фигура, тичаща към мен. Преборих се с предпазителя и го махнах. Шумът от стрелбата навън нажежи кръвта ми и върна вниманието ми върху ситуацията. Зърнах черната униформа и пръстите ми се свиха около спусъка. Щях да изляза оттук... Щях да се махна...

– Не стреляй!

Токът изгасна и потопи сградите в тъмнина, но аз бях успяла да видя лицето му, когато той бе свалил каската си. Отначало мислех, че виждам призрак, някак реалността бе почти по-невъзможна.

Лиъм.

– Престани да правиш това! – извиках, докато отпусках пистолета си в ужас. – Едва не те убих!

Лицето му беше толкова слабо, почти изтъняло до кост. Той се втурна към мен, падайки на колене и приплъзвайки се през последната част от разстоянието помежду ни. Ръцете му шареха по тялото ми и той ме целуваше – по устните, по бузите, по челото, навсякъде, където можеше да достигне, – а аз вдишвах аромата му, вкопчена в подгизналата му риза. Умът ми не успяваше да обработи простия факт, че той бе тук... и бе наред.

Той се размърда, шокиран от вида на крака ми, а аз не можах да задържа писъка в гърлото си.

– По дяволите... По дяволите! Съжалявам. Господи... – Лиъм затърси радиостанцията, която бе закрепена за якето му. – Намерих я... Тате, имам нужда от помощта ви!

Всичко се случи прекалено бързо. Стъпки затрополиха по пода зад мен и когато Лиъм погледна нагоре, сякаш безпомощният му гняв се беше втвърдил и бе преминал в хищническа ярост.

Той посегна към пистолета в закрепения към крака му кобур и аз потреперих. Разпознах тъмнината в изражението му. Съзирала я бях твърде много пъти у брат му. Ръката ми излетя и удари неговата, но оръжието му остана на мястото си.

Не и Лиъм. Не сега. Нито когато и да било. Той не беше убиец. Ако дори и за миг изгубеше себе си, това щеше да му нанесе непоправимо поражение. Това щеше да е кост, която щеше да заздравее накриво вътре в него, докато не променеше същността му.

Усетих момента, в който той се върна обратно на себе си – начина, по който ноздрите му пламнаха, а очите му се избистриха. Когато той погледна нагоре към агента от СОП, който се бе затичал отново към нас, този път просто протегна ръка и запрати войника с трясък обратно в най-близката стена. Вследствие на което онзи изпадна в безсъзнание.

Лиъм въздъхна и потръпна, щом погледна отново надолу към мен. Внимателно и с грижа, която бе в пълно противоречие с действията му отпреди секунда, той огледа раните по ръцете ми и изруга. Треперех, но той най-вероятно бе объркал болката със студ, защото махна якето си и го загърна около мен, вдигайки ципа до брадичката ми, сякаш за да хване топлината вътре в капан. Успях да прехапя риданието, което пълнеше в гърдите ми.

– Защо трябваше да си ти? – попита той. – Защо трябваше да си ти?

– Съжалявам – прошепнах аз. За Коул, заради това, че го накарах да дойде тук, за всичко... в случай че тъмнината се върнеше и после не можех да му го кажа... – Съжалявам. Обичам те. Толкова много те обичам...

Лиъм ме целуна отново.

– А сега може ли да се махаме оттук?

Някаква друга фигура в черно се появи в подножието на стълбите, а раменете му се вдигнаха, когато си пое дъх. Аз се добрах до пистолета си, но Лиъм стисна ръката ми.

– Насам...

Щом той се втурна към нас, съумях да зърна проблясък на смугла кожа и красиво, прошарено лице.

– Добре ли е?

– Не... съвсем – каза Лиъм и се отдръпна така, че вторият му баща да може да види крака ми. А пред мен той настоя: – Но всичко ще бъде наред. Чуваш ли ме?

– Ей, скъпа – каза Хари, когато приклекна, за да го разгледа. – Ще те изкараме оттук. Нали?

– Аз трябва да изляза... Аз трябва да изляза оттук – отвърнах, а умът ми замъгляваше болката. – Аз трябва да изляза оттук. Със собствените си крака.

Той си размени един напрегнат поглед с Лиъм.

– Имаме нужда от нещо, с което да направим шина – започна Лиъм, търсейки наоколо.

– Няма време за това – каза Хари. – На мястото на срещата ще има лекари.

– Аз трябва да изляза. – Въобще не ми пукаше колко луда изглеждах. Те трябваше да разберат. Коул ще разбере – щеше да разбере. Коул вече бе в миналото. Стиснах очите си и ги затворих.

Щом ги отворих отново, Хари се пресягаше към радио­станцията, прикрепена върху лявото му рамо.

– Говори Стюарт. Тя е при нас. Продължаваме с изтеглянето. Очаквано време за действие: три минути.

Последва вихрушка от статичен шум.

– Добре, скъпа, аз ще те вдигна – каза Лиъм и се изправи на крака. – Сложи ръцете си около раменете ми. Точно така. Браво – Верни на думата си, след като ме изправиха, те ми помогнаха, за да мога да стоя на здравия си крак.

Не си спомням коридора, през който минавахме, а само как се чувствах всеки път, когато десният ми крак се стрелваше напред. Студеният въздух върху кожата ми, когато излязохме навън в нощта. Първото докосване на дъжд. Усетих мириса на дим. Въздухът бе натежал от него.

Отпред пред нас имаше река от зелено и синьо, която изтичаше през портала на лагера. Децата вървяха бързо, а отстрани им махаха фигури в черно, върху чиито ръкави рязко се отбелязваха сложените там бели ленти. Бях горда от това колко спокойни бяха всички, от начина, по който изслушваха дадените им инструкции, дори и да бяха наполовина ужасени или занемели. Търмънд поне ги беше обучил на това.

– Червени... – Опитах се да кажа аз. Видях топлото сияние на пожар в далечния край на лагера, където гореше Фабриката.

– Те са обезопасени – увери ме Хари, стискайки ме леко по ръката, с която бях обвила врата му. – Доста яростно се бориха.

– Ранени?

– Всички са добре – успокои ме той. След което изсвири остро и най-близката фигура в черно се обърна в очакване и се затича към нас. Тя се движеше с някаква животинска грация, ръцете ù бяха свити край тялото, а ботушите ù пръскаха мръсотия навсякъде, докато прекосяваше локвите и гъстата черна кал.

Не можех да зърна лицето ù през завесата от дъжд, но знаех кой е. Вида.

Тя директно щеше да се метне върху нас, ако Хари не беше протегнал напред силната си ръка, за да я хване.

– Внимавай! – предупреди я Лиъм и ме притисна до себе си, когато Хари се отдръпна назад и ме пусна. Вида зае мястото му и ме прегърна с две ръце.

– Мамка му! – отбеляза тя. – Направо ще те убия. Смятам да ти извия малкото вратле. Мисля да... да...

– Ще ида да проверя Столовата за последен път, за да огледам за изостанали – информира ни Хари. – С Мак и Джон ще останем в края.

– Ще се видим на мястото на срещата – потвърди Лиъм. – Руби, позволи ми, моля те... да те нося...

– Аз трябва да вървя. – Гърлото ми ме болеше, а думите ми излизаха като квакане. – Би ли ми помогнал?

Той вече бе започнал да премества захвата си, когато Вида го спря и пое останалата половина от тежестта ми.

– Каквото пожелаеш, ако това ще означава, че ще се измъкнем от този проклет кошмарен лагер. Сериозно, Буу. Плашещо е!

Напредъкът ни през калта бе бавен и необичаен, клатушкахме се и плавахме през прилив от деца, които се движеха навън, устремени към широко отворения за тях портал.

Беше валяло в деня, в който ни доведоха в Търмънд.

И валеше в деня, в който излязох оттам.

Знаех, че съм в беда, когато не успях да се отърся от студа. Не можех да спра да треперя. Докато вървяхме през гората, следвайки децата пред нас и мъжете в черни униформи с бели ленти отпред, треперенето ми накара мускулите ми да спрат да работят, а крайниците ми да блокират.

Вида погледна към Лиъм и темпото ни се съживи.

– Боли – прошепнах аз.

– Искате ли да спрем? Да починем? – попита тя. – От крака ти ли е?

Аз поклатих глава.

– Всичко.

За да запълни тишината или за да ми отвлече вниманието, Лиъм се опита да ми обясни какво се бе случило.

– Мама ми даде номера, за да се свържа с Хари и да му кажа ... за... за Коул. Тя ми каза как да го открия. Те ме чакаха, а по това време аз вече си бях изяснил, че трябва веднага да се върна при вас – защото така исках. Но когато ние стигнахме в Ранчото, ти отдавна бе тръгнала. Дунди се беше побъркал, както и Зу, а и всички други. Нико бе успял да ги успокои, докато не се появихме ние.

– Скапаният Кланси – намеси се Вида. – Тъпото лудо семейство Грей. Имаше едно предаване с него и майка му...

– Гледах – казах аз, без особено да желаех или да можех да навлизам в подробности в този момент.

– Как успяхте... Няма значение. Това не е важно – отбеляза Лиъм. – Ще ми кажеш по-късно, когато всичко това свърши.

– Коул... – започнах да изричам аз, а захватът ми върху него се усили.

Лицето му се изкриви от белега на тлеещата скръб.

– По-късно. Става ли? Няма още много. Наложи се да се определи място на срещата в близост, твърде много деца има за извозване. Така ми се искаше да можеше да го видиш, Разпространение препратиха навсякъде информацията, която им споделихме. Телевизия, интернет, пътни знаци, направо бомбардираха света с истината.

– Да видим дали това действително е проработило – промърмори Вида. – Ако няма чакащи родители...

– Ще чакат – настоя на своето Лиъм.

Без значение колко стъпки бях направила, все още се чувствах така, сякаш пропадахме все по-далеч и по-далеч от светлините, преминаващи през дърветата. Осъзнах обаче, че той бе прав, когато първият хеликоптер се появи над нас, хвърляйки светлина надолу и порейки вятъра и дъжда. Тя бе заслепяваща и не бях в състояние да преценя дали той принадлежеше на военните, или на новинарите.

Заради пронизителния звън, който ехтеше в ушите ми, ми бе трудно да доловя този тих и жужащ шум. Сега изведнъж сякаш можех да чуя пулса на света около мен и под краката ми. Отпред имаше още повече светлини и всички бяха насочени към нас.

Тактическият екип, децата и възрастните спряха прииждащата огромната група напред точно покрай линията на дърветата. Наоколо имаше сгради, най-вероятно това беше изоставената централна част на Търмънд, Западна Вирджиния. Лиъм и Вида ни проправиха път през морето от застинали тела, доближавайки ни по-близо до предната част.

Три хиляди деца се бяха разпръснали измежду дърветата като лавина, превземаща всяка празнина помежду им. Усетих, че сме близо, защото някой бе взел мегафон и излая:

– Останете намясто! Всяко продължаване напред ще се разглежда като знак на враждебна агресия!

Но ако въоръжените сили вече ни бяха видели, това се отнасяше и за събралите се зад тях семейства.

Започнахме да се движим отново напред, по-бавно сега, но с постоянно темпо. Накрая сред заслепяващото ни поле, стелещо се пред нас, започнаха да се мержелеят форми.

Някой бе вдигнал две големи бели палатки. Сирени на линейки и полицейски коли проблясваха в синьо, червено, синьо и се разпадаха някъде над нас... и двойните редици войници, които стояха между нас и стотиците, ако не и хиляди хора.

Примигнах и се опитах да прочистя мислите си. Това бе правилно... Именно така трябваше да стане. Алис очевидно беше пуснала последния си информационен залп по време на нападението, включително имената на децата в Търмънд, както и мястото, от което те можеха да бъдат взети. Предположила бях, че това щеше също така да даде време и на военните, за да отговорят, и се бях оказала права. Войниците, Националната гвардия, полицията и агентите на Специален отряд „Пси“ бяха заели отбранителна позиция, облечени в бойното си снаряжение.

– Хвърлете оръжията, легнете на земята и поставете ръце на главата си – нареди същият мъж. – Всяко по-нататъшно напредване ще се разглежда като знак на враждебна агресия и по вас ще бъде стреляно.

Ние продължихме да се движим напред към мъжете и жените в камуфлажни униформи, към малкото агенти в черни униформи на СОП, докато не се озовахме на по-малко от сто метра от тях.

Високите прозрачни щитове образуваха истинска стена помежду ни, която не успяваше да прикрие начина, по който очите на войниците се стрелкаха към нас.

Редицата зад тях беше въоръжена и инструктирана да направи точно онова, с което ни бе заплашил офицерът. Дулата на пушките им бяха внимателно поставени в празните пространства между щитовете. Те стояха гръб в гръб с цяла редица агенти на ФБР и униформени полицаи, които пък бяха изправени лице в лице с тълпата от репортери и цивилни. Камери – имаше камери навсякъде. Те мигаха, записваха, дори и докато мъжете и жените се мъчеха да блокират попълзновенията им или да смачкат устройствата им.

Шумът от перката на хеликоптера обяви пристигането му дълго преди той самият да се появи в небето. Прожекторът му премина през нас няколко пъти, сякаш търсеше някакъв определен човек. Един войник седеше на ръба на отворената врата с автоматична пушка в ръце и правеше обзор на ситуацията.

Отговорният офицер бе разположен вляво от центъра, точно зад двете редици войници. До ухото му беше долепен сателитен телефон. Той постоянно ту се появяваше в полезрението ни, ту изчезваше, като че ли приклекването долу можеше някак да му помогне да заглуши рева на тълпата, която се възправяше зад него и нямаше търпение да се слее с нас.

„Имена“, помислих си аз, принуждавайки се да погледна отвъд оръжията и оборудването, към лицата зад тях, изразяващи съжаление и надежда. Едно от децата зад мен очевидно разпозна едно от тях, защото се хвърли напред с вик:

– Мамо... Мамо!

– Легнете на земята и сложете ръце зад главата си – извика офицерът в мегафона. – Направете го сега... Сега!

– Тук! – извика в отговор една жена. – Тук съм! Емили, аз съм тук!

Докато гледах лицето на войника пред мен, ми се стори, че наблюдавам как стичащо се поточе се превръща в река. Емоцията изрева от очите му и дори блясъкът от прожектора на хеликоптера не можа да прикрие погледа, който той хвърли назад към борещата се с трима агенти на ФБР жена. Те я бутнаха на земята. Цивилните около нея я подпряха и се опитваха да ги прогонят.

Войникът беше на зряла възраст, а наболата брада по закалените му страни бе сребриста и кореспондираше напълно на едрите вежди над светлите му сини очи. Той отново се обърна напред, без да отдава внимание на смутено пристъпващите по-млади мъже и жени вляво и вдясно от него, които очакваха следващата си заповед. Погледът му се премести към момичето на няколко крачки от мен. Тя плачеше и все още крещеше:

– Мамо! Мамо!

Тъмните ù къдрици залепваха за мокрите ù бузи.

Войникът поклати глава. Толкова бавно и просто движение. Той поклати глава и пусна щита да падне напред в калта. Звукът някак успя да пререже цялата врява наоколо. После остави собствената си автоматична пушка на земята, изправи се в цял ръст, изпъчи гърди и се изплъзна от ръката на онемелия войник в непосредствена близост до него, който с половин уста се опитваше да го спре.

Той прекрачи собствения си щит, разкопча закопчалките на жилетката си и я свали. Прожекторът на хеликоптера намери пътя му и го проследи, докато той се приближаваше бавно към нас, показвайки ни, че не е въоръжен. Сетне протегна ръка към нея и след миг колебание тя я пое и му позволи да я издърпа напред, за да ù нахлузи жилетката. После свали каската си и макар да бе прекалено голяма за нея, той все пак ù я закрепи на главата и затегна каишката под брадичката ù.

Войникът вдигна момичето и тя обви ръце около врата му с пълно доверие. Докато той я носеше обратно към редицата с войници, командващият офицер най-накрая се отърси от вцепенението си достатъчно, че да осъзнае, че се налагаше да раздава заповеди. И той опита. Но никой – нито един от нас – не слушаше. Чувах сърцето в ушите си – все по-силно и по-силно... и затаих дъх.

Протегнал ръка напред, той си проправи път през войниците, които се опитваха да затворят дупката, оставена от него в редицата си, докато накрая няколкото агенти на ФБР, които все още се бореха с жената, я пуснаха. Тя срещна войника на половината път, изтръгна момичето от ръцете му и го грабна в своите. Чак когато Лиъм се протегна и леко ме стисна по ръката, която бях обвила около врата му, осъзнах, че децата около мен се движеха отново. Пукнатината в редицата с войници се разшири, когато през нея преминаха две деца, последвани после от три, четири...

Офицерът крещеше в мегафона, но с изключение на малцина войници останалите пускаха щитовете и излизаха от редицата, след което се обръщаха настрани. Децата прииждаха през тях по същия начин, по който бяха преминали през дърветата – намираха пролуките, събираха цялата си храброст и прекосяваха нататък.

Вида каза нещо, което не можах да чуя. Главата ми вече бе прекалено натежала, за да стои изправена. Те и двамата се спънаха, след като левият ми крак поддаде. Ръцете на Лиъм мигом се озоваха върху лицето ми, принуждавайки ме да отворя очи. Беше толкова студено – как въобще бе възможно да се потя.

Пренесена бях на ръце през блъсканицата от семейства. Повечето от тях се бяха досетили да направят табели с името на детето си, използвайки тези странни, немислими фрази като: добре дошъл у дома и ние те обичаме.

Когато очите ми се отвориха отново, следващото лице, което видях, беше това на Дунди. А думата, която съумях да разчета на устните му, бе шок. И Кейт... Там беше Кейт, бузата ù бе насинена, а в очите ù имаше сълзи. Тя задържа лицето ми между ръцете си и ми говореше, докато ме вдигаха от земята.

Червената, синята, червената, синята, бялата светлина оцветяваше кожата ù. Знаех, че бягаме, но не можех да почувствам нищо – дори и след като ме вдигнаха отново, но този път по-високо. Върху мека повърхност. Непознати лица. Проблясващи светлини, плющящи звуци, гласове, Лиъм...

Линейка. Лиъм се опита да се качи отзад с мен, но бе принуден да напусне, когато двама от членовете на тактическия екип също бяха качени. Двама мъже – единият, стискащ неестествено отпусната си ръка, а другият, кървящ обилно от едната вежда.

– Ще дойда и ще те намеря! – крещеше Лиъм, докато отстъпваше назад. – Ние ще те намерим!

Екипът на линейката ме постави да легна върху носилката и ме закопча. Лиъм стоеше на няколко крачки, а Дунди бе обвил ръце около него, мъчейки се да го успокои и да го задържи намясто. Той виждаше паниката, която го обвземаше толкова ясно, колкото и аз.

Вратите се затвориха и сирената бе включена.

– ... кажи ми името си? Можеш ли да ми кажеш името си? – Жената от линейката беше млада, а изражението ù, докато ме изучаваше, бе сериозно. – Имаме възможна напречна фрактура на десния пищял. Четири-пет-шест разкъсвания, вариращи от четири сантиметра до шест върху горната и долната част на тялото... Погледни ме! Можеше ли да ми кажеш името си? Можеш ли да говориш?

Аз поклатих глава, а езикът ми бе като камък.

– Боли ли те?

Кимнах.

– Кръвно налягане ниско, ускорен пулс – хиповолемичен шок... Може ли да... – Един от мъжете на пода бе блокирал чекмеджето, което ù бе нужно, но успя да го отвори със здравата си ръка, давайки ù нещо, което приличаше на голям лист от станиол. Жената го разпростря над мен, а неин колега пое ръката ми и започна да я превързва.

Странното одеяло прихващаше като в капан малък джоб от топлина. Започнах да треперя, когато болката отново се събуди.

– Какво се е случило с крака ти? – Аз изсумтях, докато тя го вдигаше в някакъв вид скоба. – Можеш ли да ми кажеш какво е станало с крака ти?

– Боли... – успях задавено да отвърна.

Тя задържа лицето ми между ръцете си и се почувствах подивяла, почти откачена, когато я погледнах в очите.

– Добре си. В безопасност си. Ние ще се погрижим за теб. В сигурни ръце си.

Един от войниците, лежащ на пода, се пресегна нагоре, а окървавената му ръка се облегна на китката ми.

– Ти си добро момиче – каза той. – Ти си добро и смело момиче. Свърши страхотна работа.

– Вече си в безопасност – повтори жената от спешния екип. – Ние ще се погрижим за теб.

Стената, която бях изградила срещу кладенеца от болка, страх и гняв, най-накрая се срути и аз започнах да плача. Изхлипах така, както го бях направила в гаража в къщата на нашите в онази последна утрин, преди да ме вземат. Изплаках всичко, тъй като бе такова облекчение да не ми се налага да го задържам по-дълго, да не трябва да се преструвам.

Не се налагаше и да оставам будна, когато дойде първото подръпване от изпълненото с мир нищо.