По залез

Двайсета глава

На следващата сутрин той ме събуди с целувка, а пос­ле – още една, докато топлата мързелива мъгла се разстилаше, а аз бях принудена да се върна обратно в реалността. Лиъм се отдръпна с нежелание и се пресегна към дрехите си на пода, за да започне да се облича. Аз останах взряна в него за миг, изумена от това колко тиха и спокойна се чувствах, сякаш осъзнаването, че той ме иска и ме обича цялата, при това безусловно, най-накрая напълно бе подредило парчетата в мен. По свой начин той успяваше да ме събере, а в онова, което усещах към него, имаше нещо толкова красиво и просто. Дори нещо подобно, нещо всъщност толкова важно... бе просто за мен.

Накрая, след като видях развеселения му поглед, когато се обърна, аз се принудих също да се изправя. Вече не можех да пренебрегвам факта, че той заминаваше, но това не означаваше, че не се опитах да го прилаская за една последна дълга целувка на вратата.

Лиъм и аз бяхме първите, които се явиха край входа на тунела тази сутрин, даже и след като той заобиколи, за да вземе храна от кухнята и да се изкъпе. Той току-що се бе появил, след като бе ходил на долния етаж да си вземе довиждане с Дунди и другите, когато и Коул изникна от лявата ми страна, излизайки от стария офис на Албан.

Точно преди вратата да се затвори, той я прихвана с крак и я задържа отворена, оглеждайки стаята. Цялото му тяло беше обхванато от изтощение, а върху лявата му буза имаше прясна рана.

Посочих към лицето му.

– Това пък откъде се появи?

– Ъъъ... – Коул завъртя очи и леко се изсмя. – Като в сценка от пиеса, писана от Лий, се претърколих от леглото тази сутрин и се цапардосах в скрина. Така ми е тръгнало от сут­ринта.

– Ти си успял да спиш? – не повярвах аз. Той се обърна към мен и отговорът бе повече от ясен. Знаех, че това трябваше да се случи, че той не можеше да продължава още дълго, без да каже на брат си истината, но след като аз самата бях пазила тайни, все още се чувствах виновна за това, че снощи го бях поставила в подобно положение.

– Всичко... наред ли е?

– Всичко е наред – отвърна той. – Честно казано, чувствам се по-добре, отколкото очаквах. Лиъм не е най-добрият лакмус, макар че хлапето би могло да обикне и еднооко, трикрако, плешиво куче, ако то само си размаха опашката в негова посока. Трябваше да му изпълня коронния си номер цели пет пъти, преди да ми повярва, че не крия запалка в дланта си.

Коул вдигна черен спортен сак и го провеси на рамото си, докато съдържанието му хлопаше зловещо.

– Достатъчно пистолети ли имате?

– Чиста предпазливост – каза той с намигване.

– Дано да е така. Нали помниш, че това не е нападение, а наблюдение?

– О, съкровище, не се притеснявай – Коул придвижи свободната си ръка до тила ми и приглади косата ми.

– Ще го върна до довечера.

Аз го отблъснах и завъртях очи.

– Говоря сериозно. Моля те... просто внимавайте.

– Ти също – отвърна той. – Съжалявам, че отново те оставям да се занимаваш с Малкия принц. Ако той не се държи добре, не се притеснявай да го изпратиш в леглото, без да е вечерял. И провери повторно дали екипите, които ще ходят до водните пречиствателни съоръжения, имат всичко необходимо, преди да се запътят натам.

– Ясно!

– Хари каза, че ще се пробва да се обади тази вечер около осем. Ако ние не сме се върнали обратно дотогава, ще можеш ли да го помолиш да подсигури още две кила и половина С-4? Кажи му, че съм проверил за наемането на автобуси, които да откарат всички обратно на изток, и това просто няма как да стане.

– Ясно – потвърдих аз, като междувременно вече бях нетърпелива Хари най-после да пристигне при нас в края на седмицата, тъй като това щеше да означава най-накрая да видя Кейт. – Ти взе ли телефона от Нико?

Алис не можеше да понесе да бъде отделена от модерния си фотоапарат – дори и заради общата цел, – а нямаше никакво време, за да намерим друг. Нико бе програмирал един мобилен телефон автоматично да качва снимките на сградата, които те щяха да направят, и да ги изпраща обрат­но към нас.

Коул погледна към часовника си, а после над главата ми към коридора, където току-що се бяха появили другите.

– Тази сутрин въобще не си дава зор да си размърда задника.

– Или просто някой е малко прекалено нетърпелив да тръгне – изтъкнах аз.

– Просто готов – отговори той. – Можем ли леко да вдигнем темпото, слънчице? Като че ли котка те е изплюла с гърба напред.

– По-добре от теб. Ти все едно си излязъл от грешното място.

Коул се засмя.

– Е, тук ме разби.

Аз грабнах ръката на Лиъм, докато той ме подминаваше по пътя си към вратата на тунела, и го целунах по бузата.

– Ще се видим по-късно довечера.

Той пристъпи в тунела, прехвърлил през рамо раницата, която Коул бе оставил там за него. Когато се обърнах, за да кажа довиждане на другия Стюарт, той вече се бе навел и бе обърнал бузата си към мен в очакване. Аз я ударих лекичко с пръст и го накарах отново да се засмее.

– Направо си невъзможен – информирах го аз.

– Всичко това е част от чара ми – отвърна той и прехвърли тежката чанта върху рамо. – Грижи се за нещата, шефе!

– А ти се грижи за него – казах аз многозначително.

Той отново ми отдаде подигравателно чест и затвори вратата към тунела. Изчаках, докато звукът от неговите стъпки и тези на останалите не избледя напълно, преди да заключа вратата.

За момент се изкуших да отида да си легна – само да си взема душ и да се отнеса за още няколко часа звучеше изключително добре. Денят вече ми се струваше протяжен, а едва беше започнал.

В около два часа следобед осъзнах, че ме следят.

Тя не говореше и стоеше далеч, но Лилиан Грей бе там и ме наблюдаваше от безопасно разстояние. Начинът, по който очите ù ме преценяваха, накара кожата ми да настръхне.

Доктор Грей беше там – наблюдаваше обучението през прозорците на фитнеса; висеше пред компютърната зала; излизаше от кухнята точно когато аз влизах в нея. Отне ми още два часа, за да проумея, че тя най-вероятно се опитва да събере кураж, за да ме пита нещо. И дори това се случи единствено защото Алис ме дръпна настрана, след като изтормози жената с едно кратко интервю, и ми каза от упор:

– Тя иска да види детето си. – Забелязвайки изражението ми, Алис добави: – Значи, аз нямам собствени деца, така че не бих могла да ти помогна да разбереш как мозъкът на една жена успява да се пренастрои така, че да обича безусловно същия този боклук, който ù е объркал мозъка, но имам чувството, че отношението ù към нас доста ще се стопли, ако ù помогнем да го види.

– Тя даде ли ти информация, която наистина би могла да използваш? – попитах аз, докато вървяхме обратно към голямата зала.

– Тя е истинска съпруга на политик – отвърна унило Алис. – Говори с мен два часа и успя да не каже нищо полезно. Между другото, имаш ли интерес да седнем да си поприказваме?

– Нито дума ли за президента? – попитах аз, измествайки темата отново към основния въпрос. Ето това ме притесняваше най-вече в уговорката ни – доктор Грей се бе споразумяла с Албан да помогне на Кланси и го бе направила зад гърба на съпруга си. Доколкото ние знаехме, те бяха загубили контакт от години, но нямахме никаква идея относно реалните ù чувства към този мъж. Изникнеше ли името му, тя се затваряше.

– Мисля, че тя ще проговори, ще ми даде информация по въпроса откога точно президентът е знаел за Веществото Амброзия, но няма да е безплатно, тоест – ще има цена. Има ли някакъв начин...

– Не – отвърнах твърдо аз. – Това въобще не е добра идея. – До момента Кланси се държеше съвсем разумно. Не исках да предизвиквам съдбата, като дори му намекнех, че майка му е някъде наоколо.

– Лиъм щеше да се съгласи.

– Добре тогава, че не е тук.

Раздразненото изражение на Алис премина в такова на искрена забава.

– Ти си шефът, госпожичке. Ще измисля друг начин, за да я накарам да се разприказва, преди да тръгна довечера.

– Готови ли сте за пътуването?

– Всичко следва да е наред. Нашата пречиствателна станция не е много далеч. В противен случай щяхме да тръгнем рано тази сутрин като останалите.

Нямах представа дали Алис бе казала на другата жена, че аз бях преградата по пътя, но близо час по-късно доктор Грей ме намери в кухнята, където бавно и неохотно приготвях поредното хранене на Кланси. Един поглед към бързо изчерпващото се съдържание на килера бе изместил фокуса ми от нея, докато тя не влезе вътре в кухнята като нежелан хлад и не затвори вратата след себе си.

– Ако ме следите с надеждата, че ще се подхлъзна и ще ви разкрия къде е той, ще трябва да ви разочаровам. Освен това – добавих аз – така ще забавите храненето му.

Устата ù се стегна в равна, безкръвна линия. Всичко в това семейство бе студено и далечно, нали? И с тази жена, и със сина ù все се чувствах така, сякаш постоянно ходех на пръсти и се мъчех да запазя равновесие.

– Той има лека алергия от ядки – информира ме тя и кимна към отвореното бурканче с фъстъчено масло, което почти бях остъргала. – Освен това не обича ябълки от сорта „Грани Смит“.

Вместо да бъда впечатлена от тази демонстрация на майчинска загриженост, долових как изражението ми се променя в такова, демонстриращо пълно и абсолютно раздразнение.

Всъщност прехапах езика си, за да се въздържа да не отговоря с: „Той е голям щастливец, че въобще получава някаква храна“.

– Предполагам, че госпожица Уелс ви е предала моята молба?

Госпожица Уелс... О, Алис. Срязах сандвича наполовина и се обърнах, за да занеса ножа в мивката. Тя все още седеше там и ме наблюдаваше с очакване. Обърнах се към нея.

– Да, направи го. Изненадана съм, че въобще сте го пожелали.

– Защо?

– Наистина ли трябва да ви напомням какво се е случило последния път, когато сте го видели? – попитах аз. – Имате късмет, че сте си тръгнали жива.

Най-накрая се появи пукнатина.

– Кланси никога не би ме убил. Той не е способен на това. Давам си сметка колко дълбоко затормозен е, но това е защото той така и никога не успя да получи емоционалната помощ, която му бе нужна, след като напусна онзи лагер.

– Мнозина от нас бяха в тези лагери – казах аз. – Никой от нас обаче не стана като него.

Доктор Грей задържа погледа ми със секунда по-дълго, но достатъчно, за да се почувствам некомфортно.

– Така ли?

Усетих как изопвам рамене и вдигам глава, без да обръщам внимание на познатото хладно пробождане от страна на вината.

– Да – продължих аз студено. „Тя не ми вярва. Изобщо.“

– Трябва да знаеш, че аз винаги съм била против програмата за рехабилитационните лагери, и то още преди да се превърнат в това, което са днес – отбеляза доктор Грей. – Никога не съм одобрявала външната политика, водена от съпруга ми, нито пък мога да разбера крайните действия, които той предприе в Калифорния. Но ако той ми бе дал сградата и материалите, които ми бяха нужни, за да направя операцията на сина ми, това дори нямаше да бъде и решение. Щях да се върна при него, преди сърцето ми да е отброило един удар. Бих сторила това – за Кланси.

Почти я съжалих. Простата истина беше, че лагерите не вредяха на всички ни по същия начин. Ако човек бе прекарал времето си там, чувствайки се малък и ужасен, веднъж след като излеше извън електрическата ограда, той не можеше веднага да се изправи в пълния си ръст и да поднови стария си живот, забравяйки отчаянието, което го бе обладавало, само и само за да остане невидим. Ако човек бе пребивавал там, къкрейки в собствения си гняв и безпомощност, тази ярост щеше да се пренесе и навън. Просто я взимаше със себе си и в новия си живот.

Направо бе притеснително, че вече виждах толкова ясно гледната точка на Кланси. Майка му наистина нямаше представа какво му бяха направили в Търмънд. Как може някой, който бе взел участие или поне беше видял изследванията, правени върху деца пси, да няма представа за болката или унижението, през които бяха преминали?

– Нали разбирате, че дори да го оперирате, това няма да го оправи? – попитах аз. – Не и по начин, който наистина би имал значение за вас.

– Той повече няма да бъде в състояние да влияе на когото и да е – настоя тя. – Ще се върне към същността си.

Идеята бе толкова абсурдна, че дори не бе смешна.

– Отнемането на способността му няма да отнеме желанието му да се опитва да контролира другите – напомних ù аз. А и това със сигурност нямаше да го излекува от факта, че бе задник. – Процедурата ще го направи още по-ядосан, отколкото вече е. – „И ще те намрази още повече.“

– Знам какво е най-добре за него – увери ме тя. – Той се нуждае от лечение, Руби. А още повече от това се нуждае и от семейството си. Искам просто да се уверя, че ще е добре. За мен не е достатъчно да чуя, че е наред – аз трябва и да го видя. Моля те. Само за миг. Нали снощи ви дадох всичко, което искахте? Не може ли това да е жест на добра воля?

Бях готова да ù дам това. Досега тя ни се бе доверявала и ни бе предоставила много повече, отколкото дори бях очаквала. Албан – единственият човек в Детската лига, когото тя бе познавала и в когото бе имала доверие – вече не беше наоколо, за да ù каже, че няма никакъв проблем да ни се довери.

Гласът на Нико плуваше някъде в дъното на съзнанието ми. „Те пречупиха нещо в него.“ Нещо фундаментално. Може би беше необходимо тя да го види, за да го разбере.

– Ако ви заведа да го видите – започнах аз, – не бива да му давате каквито и да е индикации, че сте там. Нито дума. Ще трябва да правите точно това, което ви кажа. Ако той разбере, че сте тук, най-вероятно ще престане да ни сътрудничи и ще започне да обмисля как да избяга. А в замяна вие ще трябва да отговорите на всички въпроси на Алис, но този път искрено.

– Аз мога да направя това – потвърди тя. – Искам просто да го видя. Да знам, че се държите добре с него и че той е достатъчно силен, за да се подложи на процедурата. Не ми е необходимо да го докосвам. Аз просто...

„Дали майката, или ученият в теб иска да го види?“ – чудех се аз, като не бях особено сигурна кое е за предпочитане.

– Добре – съгласих се и взех в ръцете си храната му и бутилка вода. – Нито дума! И ще останете точно там, където ви оставя.

За нея това нямаше никакъв смисъл до момента, в който достигнахме вътрешния коридор, водещ към стаята с малките килии. Поклатих глава, прекъсвайки въпросите, които тя беше напът да зададе, и ù показах къде да застане, за да може да гледа през вратата, без Кланси да може да я забележи през малкото си прозорче.

За първи път от близо седмица Кланси Грей надзърна нагоре и срещна погледа ми, когато влязох. Книгата, която четеше, остана безжизнена в скута му, докато отнасях храната към заключения метален капак на вратата му. Подадох му я в очакване да я вземе. Той се изправи и се погрижи да разтегне раменете си, преди да прекоси малката килия. Тъмната му коса беше вече достатъчно дълга, че да бъде вързана назад на опашка с ластик, но той продължаваше да я поддържа спретнато сресана и разделена.

Кланси имаше три чифта анцузи, които сменяше, и днес очевидно бе ден за пране, защото той безмълвно се наведе и взе другите два комплекта, които ми предаде през отворения процеп.

– Не очаквах да те видя – каза той достатъчно небрежно. – Значи, той все пак е отишъл в Соутуут?

Наистина ли очакваше да му отговоря на това?

Не. Очевидно не.

– Как се чувстваш? – попита той, поставяйки дланта си върху стъклото. – Да бъдеш от тази страна на нещата? Да контролираш потока от информация?

– Почти толкова добре, колкото, като знам, че ти никога няма отново сам да го изпиташ.

– Невероятно е само как се развиха нещата – отбеляза той. – Преди година ти все още беше в лагера... зад онази ограда. Виж се сега. Погледни и мен.

– Гледам те – напомних му аз. – И единственото, което виждам, е някой, който е изгубил всякакъв шанс да успее наистина да промени нещата за нас.

– Но ти сега ме разбираш, нали? – попита той изненадан. – Виждаш защо съм направил тези избори. Всеки оцелява по свой собствен начин. Ако нещата се свеждат само до това, ти щеше ли да промениш което и да е от решенията, които някога си взимала – добро или лошо? Би ли останала в Търмънд, ако възможността да избягаш беше в обсега ти? Би ли отишла направо във Вирджиния Бийч, без да им позволяваш да те убедят да се опитвате да намерите Ийст Ривър? Би ли запечатала отново спомените на по-младия Стюарт? Изминала си толкова дълъг път. Срамота ще е нашето приятелство да приключи тук.

– Защо ми се струва, че тук някъде остана погребан един комплимент?

Той изсумтя.

– Просто наблюдение. Не бях сигурен, че имаш тази сила. Макар че се надявах все пак.

– Наистина ли?

– Някога не си ли се запитвала защо исках да дойдеш с мен след нападението над Ийст Ривър? Не беше просто защото ми харесваше толкова много.

– Очевидно не. Искал си да ти покажа как бърникам из спомените на други хора.

– И това. Но също така, защото се стараех да се събера около себе си хора, които можеха да застанат до мен и да ми помогнат да изградим това бъдеще. Ако това бе станало, най-вероятно въобще нямаше да си губя времето, изпробвайки лагерната стратегия. Щях да се концентрирам директно върху върха. Все още е така.

– Само да не беше като хванат в капан в тази малка стъклена клетка – напомних му категорично.

– Така е – усмихна се Кланси. – Сега ще е толкова по-лесно да се отървем от всички, ако това, което ми каза Стюарт – по-големият Стюарт, – е вярно, то вие тежко сте поразили доверието към правителството. Аз щях да направя още една крачка напред. Баща ми. Неговите глупави съветници. Управляващите лагерите. Един по един – щях да им опропастя живота. Работата е там, Руби, че ти можеш да застанеш начело на тези деца и те ще те слушат. Ще го направят дори не поради друга причина, а просто защото ти си Оранжева и такава е йерархията на нещата. Но ти не можеш да накарш света да падне на колене по същия начин, по който аз ще го направя.

– Начинът, по който ще го направиш. Така ли? – попитах аз, чукайки по стъклото. – И кога да очакваме това?

Едно от ъгълчетата на устните му се повдигна нагоре и долових как студена капка от нещо се стича надолу по гръбнака ми.

– Руби, това е последният ти шанс да минеш от правилната страна на историята – уведоми ме той. – Повече няма нищо да ти предлагам. Можем да напуснем сега и никой няма да пострада.

Погледът му бе толкова черен и бездънен, колкото е бил винаги – той изсмукваше жизнените ми сили, опитваше се да ме удави в спокойните, лесни възможности, които предлагаше.

– Наслади се на времето в кутийката си – казах аз и се обърнах, за да си тръгна, държейки прането му пред себе си с отвращение.

– Едно последно нещо – извика Кланси. Аз не се обърнах назад, но това нямаше никакво значение за него. – Здравей, Майко!

Разтворих вратата към коридора, но жената вече беше изчезнала, прогонена от смеха на сина си.

Тази нощ спах непробудно... от онези сънища, които те хващат за гръдния кош и отказват да те пуснат лесно. Гласът в съня ми – същият, който отекваше някъде зад мен, докато вървях по познатия път към Колиба 27 в Търмънд, се промени и премина от дебелия баритон на мъж към силното, почти пискливо викане, но този път на жена.

– ... ставай! Руби! Руби, хайде...!

Осветлението в стаята отново бе запалено и подчертаваше пепелявия тен на лицето на Вида, което кръжеше над моето. Тя отново ме разтърси бурно, докато не се освободих и от последната частица объркващ сън.

– Какво се е случило? – Може би бяха изминали пет минути или пък пет часа. Така и не можех да кажа. Зу пристъпваше зад Вида, а бузите ù бяха целите мокри от сълзи. Страх ме разряза, когато грабнах ръката на Вида и усетих начина, по който тя трепери.

– Бях в компютърната зала – започна тя, а думите се заизливаха от нея. Тя трепереше ли? Вида да трепери? – Говорех с Нико и гледах снимките, които пристигаха, докато Коул ги правеше. Всичко вървеше спокойно близо час... Тъкмо си бях тръгнала, за да ида да си легна, когато бе дошла поредната снимка... и Нико изтича, за да ме спре и... и, Руби...

– Какво? Кажи ми какво става! – Опитах се да се разплета от чаршафа, а сърцето ми блъскаше в гърдите ми така, сякаш току-що бях спринтирала петнайсет километра.

– Единственото, което той повтаряше, беше... – Вида преглътна. – Той само повтаряше едно и също нещо: Стюарт е мъртъв.