По залез

Осма глава

Коридорът беше окъпан от познат нюанс на червеното – такъв, който огряваше по доста обезпокоителен начин. Ставаше все по-ярък и започваше да пулсира, докато правех поредна стъпка напред, взирайки се в редиците рамкирани снимки, които бяха поставени на всяка от двете иначе празни стени около мен. Тук имаше лица, които разпознавах и помнех – онзи млад агент, който бе убит по време на бягство от ареста след неуспешния край на една Операция. Жената, която беше прибрана точно когато отивала на среща със свръзка – вкарана в тъмен ван и сякаш изчезнала от лицето на земята.

Прокарвах ръка под снимките, броейки ги по две, а пос­ле и по три. Мъртви. Тук Лигата отбелязваше животите, които бе принесла в жертва, и си спомняше за телата, които така и нямаше да имат гроб. Толкова много – толкова много мъже и жени, които бяха починали, преди аз въобще да се присъединя. Почти осем години, изпълнени със смърт.

Пръстите ми се спряха под лишеното от усмивка лице на Блейк Джонсън. Той изглеждаше... малък. Може и това да се дължеше на факта, че бе заобиколен от по-възрастни лица, или защото снимката беше направена в момента, в който е бил доведен от Лигата. Вероятно това беше причината. Той изглеждаше толкова по-възмъжал, когато бе отишъл на онази Операция, по време на която го бяха убили. Нали? Защо имаше такава разлика между лицето на четиринайсетгодишен и шестнайсетгодишен?

Нещо топло и мокро се блъсна в пръстите на краката ми. Тънка линия черна течност, приличаща на мастило, се събираше там и проникваше в кожата ми. Опетнявайки я. Малкото поточе бе резултат от четири различни криволичещи струи, които се приплъзваха по плочките на коридора. Ръката ми се удари в следващата снимка, докато се подпирах. Усетих остра, заслепяваща болка в дланта си, която най-накрая ме принуди да погледна нагоре. Последната дузина снимки бяха напукани, а рамките им бяха забити заедно с нещо, което приличаше на извити парчета метал и стъкло.

Червената светлина гореше по-ярко, после избледняваше и пак се усилваше. Отново и отново. Вдигнах ръка, за да предпазя очите си, но това бе обикновен знак ИЗХОД. При следващия напор на светлина видях, че черното мастило си има извор – нарастващ басейн. Тогава и разбрах, че въобще не беше черно мастило.

Тялото беше с лице към пода. И ръцете, и краката бяха свити под някакъв странен ъгъл. Това бе... Това беше момче с тънки крайници. Големи ръце, големи крака, все едно все още не бе успял да ги догони в растежа си. „Кучешки лапички“, така ги бе нарекла веднъж Кейт. Светлината над него избледня, докато аз се втурвах напред, а после стана по-ярка и беше достатъчна, за да различа, че това беше Джуд.

Кръвта беше навсякъде – докосваше лицето му, ръцете му, счупения му гръбнак. Аз крещях и виках... и пак крещях, тъй като очите му бяха отворени, а устата му беше обърната към басейнчето, но пък устните му се движеха. Той се разтресе. Тялото му правеше тези последни неволни потрепвания...

Две ръце ме хванаха за горната част на моите и ме издърпаха от този коридор в друг. „Не... О, боже!“ Той се нуждаеше от помощ. Аз трябваше да му помогна...

Умът ми се събуди толкова бързо, че реших, че ще повърна. Завъртях се. Краката ми изчезнаха под мен, но някой ме задържа. Докато ме разтръскваха, за да се върна обратно в реалността, зъбите ми затракаха.

– Спокойно!... Спокойно! – Южняшки акцент. Лиъм? Не. Коул. Фокусирах притесненото му лице. Светлините над нас бяха чисто, нетрепкащо бяло, а от малките прозорци във всеки край на коридора проникваше още светлина. Концентрирах се над стъклото зад главата му, през което се виждаше разнообразие от тежести, бягащи пътеки и постелки. Фитнес. Лицето на Коул бе плувнало в пот, кожата му бе зачервена. Очевидно идваше от фитнеса. Но аз не бях дошла дотук. Не го бях търсила. Не бях напускала...

Той ме издърпа в залата за тренировки. Климатикът работеше на пълни обороти и незабавно охлади потта по гърба ми и мишниците ми. Коул ме свали да седна на една от пейките и изчезна за секунда, завръщайки се с малка кърпа и картонена чаша вода.

Не бях осъзнала, че треперя до момента, в който се помъчих да отпия. Той взе лявата ми ръка и притисна кърпата към дланта ми. Погледнах надолу и се изненадах да зърна ивици прясна кръв, които се стичаха по китката ми, към свивката на лакътя ми. Тя бе изцапала дънките и ризата ми.

Скочих... или поне се опитах да го сторя. Умът ми се забоде върху образа на Джуд и начина, по който червената светлина беше превърнала кръвта му в черна. Но това беше... Това не беше неговата кръв, нали? Това не беше Щабът. Не бяхме в Лос Анджелис.

Ние бяхме оставили Джуд в Лос Анджелис.

– Знаеш ли къде си? – попита Коул и се сви долу пред мен. Изчака да му кимна, преди да продължи: – Съжалявам, че те събудих така рязко. Знам, че не бива да се прави, но те видях как минаваш, а и ти започна нещо да крещиш. Не бях наясно, че си толкова гласовита, хлапе.

Едва го чувах.

– Аз да не би... да ходех насън?

– Така изглежда – отвърна той мило. – На какво си си срязала ръката?

Повдигнах рамене, а гърлото ме болеше.

– Колко е часът?

– Някъде около пет сутринта е. – Линиите около устата на Коул бяха по-отчетливо забележими. Сега, когато зачервяването напускаше лицето му, сенките се завръщаха отново – под очите му, под високите му скули, наболата брада, която растеше по челюстта му. – Стигнали са ти близо пет часа сън?

– Май са повече от твоите – отбелязах аз.

– Е, добре. Реших да се пробвам да избягам от кошмарите си, вместо да се метна в тях с главата напред. – Екранчето на бягащата пътека, която бе ползвал, все още присветваше. Бе оставена на пауза. – Имам прекалено много адреналин. Прекалено много мисли се гонят из ума ми. Енергия за изразходване.

Най-после се завърнах напълно в настоящето, когато ушите ми доловиха мекия глас на новинаря, идващ от закрепения за стената телевизор. Миризмата на стаята проникна в носа ми: пластмаса, пот и метал – и най-сетне изтика навън мириса на кръв.

Коул се взря в мен изпитателно, изучавайки ме за момент с поглед, който разкриваше, че виждаше в мен нещо, което аз самата май не знаех, че е там. За разлика от Кейт, Лиъм, Дунди или Джуд, той просто остави това, което се беше случило, да изчезне зад гърба ни. Не ме натискаше да разбере как се чувствах или какво бях видяла. И аз исках точно същото. Да го избутам назад и да го зарежа там.

Той издърпа кърпата от дланта ми и провери раната.

– Изглежда повърхностна – обяви, докато се изправяше на крака. – Вече е започнала да заздравява. Най-вероятно обаче известно време доста ще те щипе. – Когато свърши с мен, повдигна ризата си, за да изчисти потта от лицето си, разкривайки ми проблясък загоряла кожа, за какъвто не бях молила.

Погледнах настрани.

– Всяка сутрин ли си тук?

– Да, през целите два дни, откакто сме дошли – каза той развеселен. – Опитвам се да вляза отново във форма. Мина доста време, откакто съм тренирал за последно. Също така помага и за преодоляването... – Той направи неясен жест с ръка. – Да изпуснеш парата.

– Липсва ми – чух се да казвам. – Усещането за сила. Имам чувството, че ние знаем къде отиваме. Аз и ти. Но не мога да се отърся от идеята, че просто се въртя и въртя, и въртя... и чакам да се озова там. И, по дяволите, изследването върху причинителя на ОМИН... просто не мога да преодолея тази огромна загуба. След всичко случило се дори не можем да имаме достъп до това. Преди успявах да се справям с нещата. Не мога...

– Да. И какво можеш да направиш по въпроса? – Коул обви гърдите си с ръце. – Разбираш проблема, но как ще го разрешиш? Престани да мислиш за флашката, за причината. Не хаби енергията си за скръб или самосъжаление. Ако този път е затворен за нас, ще се фокусираме върху узнаването на лечението. Та... отново: кажи ми какво ще сториш по въпроса?

– Ще тренирам – отвърнах аз. – Трябва да тренираме и останалите деца. Ще им се наложи да могат да се бият.

– Няма да тренираш никого, докато сама не влезеш във форма.

– Това предложение ли беше?

Бавна усмивка разцъфтя на лицето му.

– Защо? Смяташ ли, че твоето чудовище може да не изостава от моето?

Лично аз допусках, че моето може да тича в кръг около неговото. И да го завърже на възел.

– Няма просто решение, ако разсъждаваш върху това – каза Коул и наклони глава към бягащата пътека. – Гледам да стана силен и бърз, така че, ако не мога да се боря с чудовищата си, поне да ги надбягам в главата си за кратко. Кога за последно си тренирала сериозно?

– Преди... – Боже, кога бе последният път? Седмица, преди да тръгна да търся Лиъм? Тренировките в Щаба първоначално бяха брутални, самото определение на трудна битка – такава, която се водеше с отпуснати, слаби крайници. Имах мазоли по краката си и дланите си, а безкрайната поредица от натъртвания ме караше да изглеждам така, сякаш бях преживяла жестока катастрофа. Болката бе пламтяла, бе ме дърпала и извивала, като че ли променяше тялото ми по собствените си стандарти.

Повечето от децата бяха в програмата достатъчно дълго, че да смажат добре телата си за Операции, като едновременно с това овладяваха и пси способностите си. Това означаваше вдигане на тежести и кардио упражнения през ден, успоредно със самоотбрана, кикбокс и тренировка с оръжия в добавка за по-голямо разнообразие. Когато полагаш толкова усилия, ти се фокусираш върху всяко движение, което тялото ти прави, опитвайки се да тренира всеки един мускул да е остър като нож. И за известно време забравяш за всякакви мисли.

Имаше един период, когато всичко това бе работило в моя полза, бях силна психически и физически и повече от уверена, че ще издържа всяка Операция. И някак, по време на търсенето на Лиъм, бях съумяла да загубя тази част от себе си. Допуснала бях съмнението и несигурността обрат­но в себе си. Загубила бях контрол над себе си.

– Искам да ме притискаш повече, отколкото го правеха инструкторите – информирах го аз. – Не мога да продължа да се разпадам и да очаквам всеки около мен да събира наново счупените парчета. Искам аз да се грижа за всички.

Коул вдигна ръце.

– Схващам.

– Нищо не схващаш – казах и мигом намразих отчаянието в гласа си. – Всеки път, когато завия покрай някой ъгъл, сякаш отново се намирам в онзи тунел със срутващите се стени и се чувствам...

– Не! – изправи се Коул. – Няма просто да си седим, да се държим за ръце и да ползваме методите на Кейт Конър за справяне със ситуациите – терапия чрез изкуство и рисуване с пръсти. – Той прекоси стаята с две дълги крачки и се наведе над някакъв син пластмасов кош, за да извади чифт стари ръкавици за спаринг. Сетне ги хвърли към мен.

Коул скръсти ръце, но не отпусна тялото си ни най-малко. Аз ги нахлузих на ръцете си без колебание или притес­нение и бях възнаградена с одобрително кимване, което ми подейства нажежаващо. Ако аз бях готова, и той беше готов.

Той извади чифт ръкавици и за себе си. В далечния край на залата имаше няколко черни постелки, прекосих разстоянието и отидох до тях. Пластмаса, пот, гума – това бе позната миризма. Поех дълбок дъх и заех позиция, оставяйки тежестта ми да хлътне в малкото еластичност, която постелките осигуряваха.

– Само за да знаеш – започна Коул, докато се обръщаше към мен и удряше ръкавиците си една в друга, – да станеш силен, означава да поемаш удари. Много удари. Ако се държиш така, все едно ти идва прекалено много, или пък не можеш да си вдигнеш задника от земята, тогава всичко свършва.

– Добре – съгласих се аз. – Но само ако ти не се отдръпнеш, решавайки, че не мога да поема повече.

Той изсумтя.

– И, съкровище? Едно последно нещо. Не казваш на никого какво правим. Нито на Конър, нито на Вида, нито на Лий... на никого от тях.

Та на кого въобще му пукаше дали тренирахме заедно?

– Да видим като начало дали въобще можеш да ме удариш. – Присмях му се, но очите му бяха сериозни, затъмнени от нещо, което не разбирах. – Да не би да се притесняваш?

– Да кажем просто, че се съмнявам, че биха одобрили подобен метод на справяне – каза той, пристъпвайки назад с единия си крак и вдигайки ръце пред лицето си, за да го опази. Гласът му беше толкова тих, че почти не го чувах. – Те не горят, нали? Не и като нас.

Юмрукът му излетя напред и ме докосна странично по слепоочието. Залитнах назад, но останах на крака. Гняв – към себе си за това, че не внимавах, и към прилива на болка, преминал през мен. Устните му се разкривиха в усмивка, когато насочих ръката си към него. Той спря, коригира движението ми и ме принуди да го повторя отново и отново, докато не направих удара по точния начин, по който той искаше. Коул ме шляпна игриво по рамото и все още се усмихваше, когато замахна с крак и ме цапардоса по моя. После отскочи назад, удряйки ме отново в центъра.

Минутите минаваха, а аз сякаш се движех с тях. Мускулите на тялото ми си спомняха как да се бият, макар и сърцето ми да се бе отказало от тази игра. Гореща вълна на ободрение мина през мен, когато смогнах да блокирам един удар и да го нацеля директно в стомаха. Въздухът му излезе в полусмях, полупъшкане от болка. В мига, в който той се сети, че всъщност се очакваше да ме обучава, вече и двамата бяхме по гръб върху постелките и се опитвахме да възстановим дишането си.

„Не – помислих си, докато се протягах, за да махна напоената с пот коса от очите си. – Не като нас.“

Часове по-късно, с мускули като желе и със съзнание, прочистено от мъглата на кошмара, се присъединих към останалите в залата за развлечения, за да започнем официално да планираме атаките над лагерите.

Огледах групата ни, включително и последната новопристигнала кола, която бе дошла, докато се къпех под душовете след тренировката с Коул. Децата – всичките четири – се бореха храбро с изтощението си, обяснявайки, че са били задържани поради проблеми с колата. В този момент Коул се доближи до мен зад гърба ми и ме избута леко напред към кръга с деца, които седяха на пода. В отговор едва забележимо мръднах назад – объркана, – но усмивката му бе окуражаваща.

– Именно за това говорихме, помниш ли? Дай им анализа.

– Не би ли трябвало ти...

– Не. Нужно е да дойде от теб – той отново ме побутна към тях, без да обръща внимание на строгото изражение на лицето на Дунди. – Успех, съкровище!

„Накарай ги да те обичат...“ Поклатих глава, без да отдавам значение на мрънкащия глас на Кланси в ухото ми. Зу се върна обратно и направи знак на Хина и на Томи да сторят същото, като по този начин започнаха кръга.

– Та това... – подех аз, но само за да спра. Изведнъж вече не ставаше въпрос за лицата, които бяха там, а за тези, които липсваха. Обърнах се към Дунди, който чоплеше някаква дупка в дънките си, перфектната картинка на принудително наложеното безгрижие. – Къде е Лиъм? А Кайли... и Джеймс?

– Сигурно са в банята – успя да каже той с неестествено тънък глас. И тогава – внезапно – вече никой не можеше да ме погледне в очите. Дори и Зу.

„Не си го направил, Лиъм – прошепнах си наум, борейки се с прииждащата паника. – Кажи ми, че не си излязъл в търсене на провизии, без дори да вземеш оръжие, за да се защитиш.“

– Те тръгнаха – промълви едно гласче. Огледах се, но не разбрах откъде дойде.

– Кой е тръгнал? – попита Коул, хващайки само края. – Един от...

Усетих конкретния момент, в който установи кой точно липсваше. Той млъкна, а изражението му бе контролирано и празно. Това бе погледът на човек, който тъкмо се канеше да наръга някого с нож спокойно и методично.

– Защо са тръгнали? – попитах аз.

– За да имаме какво да ядем днес! – сопна се Дунди.

– Къде отидоха? – трябваше да се въздържам, за да не се развикам, за да не се пресегна и да го разтръскам възможно най-силно.

– До следващия град – призна Луси. – Обещаха, че ще се върнат до час.

– Така ли? – Коул сякаш наточваше думите. – Добре. Ако ги убият, това ще вдигне средното ниво на интелигентност на групата ни тук. Не – сега той се обръщаше към цялата група – излизайте навън, докато не сте минали тренировките, нужни за вашето оцеляване, и докато не получим оръжия. Аз ще се погрижа за всичко и въобще... смятам да се грижим един за друг, но ще трябва да слушате какво ви казвам. В противен случай това няма да сработи. Ясно ли е, деца?

Няколко кимвания. Няколко звука на потвърждение.

– Добре – казах аз. „По дяволите, Лиъм. Какво си мислеше?“ – Добре. – Принудих ума си да премине отново в правилния коловоз. – Първото нещо, което трябва да знаете, е, че флашката, която съдържаше изследването, откраднато от Коул от „Леда Корп“, засягащо причината за ОМИН, бе изтрита от електромагнитния пулс.

Вида вероятно вече беше съобщила това на Дунди и Зу, защото те въобще не изглеждаха толкова смутени като останалите. След като зърнах лицата им, усетих как остро пробождане от безнадеждност ме уцели право в сърцето. Успях да се съвзема, долавяйки очите на Коул върху гърба ми.

– Няма ли начин да се възстанови? – попита Томи.

– Не – отвърна Нико. – Опитахме всичко. Файловете са изчезнали.

– Въпреки това все още имаме изследването върху лечението – добавих бързо аз. Зелените пак го бяха копирали и го бяха качили на единствения ни лаптоп. Всичките петнайсет неразгадаеми страници. – Ще тръгнем от него. Но междувременно мисля, че трябва да напредваме и с освобождаването на лагерите. Това е нещо, което е правилно и ще е най-силната ни стратегия, за да държим Грей отговорен за онова, което се случи с нас. Но аз – ние – посочих назад към Коул – не можем да предприемем това сами. Затова трябва да ви попитам: с нас ли сте? Всичко е наред, ако ви е страх или не искате да участвате в Операциите. Наистина. Няма от какво да се срамувате. Тук има толкова много неща за правене, че вие, така или иначе, ще сте част от всичко. А след като стане по-безопасно, ще измислим начин да се върнете по домовете при родителите си. – Изчаках, докато те започнаха да кимат или пък да изразяват съг­ласието си. – Най-добрият път да осъществим това е като измислим заедно евентуален план за нападение над лагер. Може ли да се разделите на по-малки групи, може би всяка от по четири-пет деца, и просто да започнем да мислим как бихме могли да изпълним нещо подобно. Няма значение дали в момента това ви се струва лудост, или пък сега нямаме материалите, от които ще се нуждаем. Просто проявете творчество и ще тръгнем оттук.

Оставих ги да се разделят и бях горда от начина, по който те се смесиха – старите членове на Лигата и новодошлите, които взехме заедно със Зу. Коул положи ръка на рамото ми и ми се усмихна с одобрение, след което започна да обикаля. Аз му се усмихнах в отговор, усещайки се достатъчно лека, че да подскоча от пода до покривните греди горе.

И просто така... чувството изчезна. Тихо, тежко присъствие се приближи зад мен и хвърли сянка отгоре ми. Не се налагаше да се обръщам, за да разбера, че това е Дунди. Колкото по-дълго той ме наказваше с потискащото си мълчание, толкова по-голямо раздразнение се промъкваше в мен. Обърнах се настрани, наблюдавайки Вида, която бе кацнала като кралица в средата на групичка, съставена от Томи, Пат и две други деца от Лигата. Те я бяха коронясали с възхвала, почуда и обожание за цели три минути, преди тя да благоволи да им даде мнението си по предложението им.

– Кога ще започнеш да ни информираш за тези неща по-рано? – най-после попита Дунди. – Имам чувството, че ни подхвърляш разни трохи, тъй като знаеш, че ние няма да сме съгласни с нещо.

Издишах през ноздрите си въздуха, който бях задържала в себе си, и отвърнах на настойчивия му поглед с подобен.

– Струва ми се, че истинският проблем май е недоверието ти, че аз бих могла да взимам правилни решения без вас.

Коул ме бе предупредил, че това ще стане, беше ми казал, че около мен има прекалено много гласове, които обсъждат изборите ми, и именно затова никога не се чувствах сигурна, когато взимах решение. Те ми бяха заявявали множество пъти, че ми имат доверие, че вярват в мен. Очевидно обаче случаят не беше точно такъв.

– Защо допусна Лиъм да излезе? – попитах го аз. – Та той дори не е въоръжен.

Той вдигна ръце във въздуха.

– Те са Сини! Боже, Руби, трябва да... Виж, няма значение... Това не е...

– Какво трябва да направя?

Дунди ми хвърли един надменен поглед, на който не му останах длъжна.

– Добре, виж – каза той, започвайки с дълбоко вдишване. – Както и да искаш да определиш това, което е между теб и Лий, то не ми влиза в работата. А и, честно казано, ми е доста стресиращо да се мъча да съм в крак с пируетите, които правите един около друг. Но става вече моя работа, когато един от най-добрите ми приятели започва да се държи с другия по начина, по който ти го правиш напоследък с него.

– Какво искаш да кажеш?

– Държиш го на една ръка разстояние. Ти просто си... тук и едновременно с това не си. Разбираш ли? – попита той. – Дори когато си с нас, ти не присъстваш в действителност. Ограждаш се като с пояс, избягваш теми, стоиш настрана. А от време на време просто... изчезваш. Има ли нещо друго, което не ни казваш?

– Напоследък си толкова зает да критикуваш всичко, което върша, но изглежда, че нямаш дори идея какво е то. Аз ли изчезвам? – попитах на свой ред. – Пробвай с тренирам, за да съм сигурна, че няма да се изложа, когато ми се наложи да вкарам тези деца във форма. Пробвай с планирам, така че никой да не пострада или да не бъде убит. Пробвай със справям се с Кланси, защото никой друг не може.

Гласът ми премина в яростен шепот и силата му очевидно го зашемети. Той се пресегна, хвана ме за рамото, а изражението му се смекчи, докато моето се напрегна. Мразех начина, по който ме изучаваше.

– Просто искам да говориш с нас – каза той. – Знам, че не може да е както преди, но ми липсва. Липсва ми... – Дунди поклати глава. – Нямах предвид да те захапвам за гърлото.

– Само че го направи – казах аз с въздишка.

– Защото трябваше да го чуеш от някого – продължи той. – От моя гледна точка ти се сдуши с Брата Тъпак. Щом искаш, добре. Но не забравяй кой настояваше за тези нападения над лагерите, и то практически от момента, в който пристигнахме в Ийст Ривър. Не си ли спомняш? Лиъм вярваше, че всичко е премислил, и бе във вихъра си, тъй като работеше, правеше разлика и виждаше някакъв резултат в децата около себе си. Трябва да му позволиш да върши нещо, Руби. Това, което искам да знам, е дали си сърдита, защото Лиъм излезе, без да поиска разрешение от вас?

Поклатих глава невярващо, а мислите ми бяха точно толкова объркани, колкото и чувствата ми.

– Защото е опасно! Защото могат да го хванат или да го убият! А аз не мога... – Думите се задавиха и бях изненадана от прилива на чувства, който ме завладя. Притеснение, гняв и най-вече страх. – Не мога да загубя още един човек...

Дунди издиша дълбоко и ме прегърна, дарявайки ме с неговите обичайни странни-но-грижовни потупвания. Притиснах ръце към гърба му, държейки го по-здраво, докато си припомнях прилива на главозамайване, който бях усетила, когато го бях видяла за пръв път от месеци и най-после бях научила, че е оцелял. Формата на спомена се беше променила, той се бе превърнал в избледняващ слънчев лъч. Дунди не ми говореше тези неща, за да ме обвинява или за да е жесток. Той просто искаше да сме в безопасност и заедно, но не мислеше толкова напред в бъдещето. Целият му фокус беше върху нашия малък кръг, но моят не можеше да се ограничи дотам – вече не. Трябваше да се боря срещу този инстинкт и да имам предвид всеки.

– Той е просто един човек. Знам. Но той е нашият човек – продължи той, все едно бе прочел мислите ми. – И истината е, че аз смятам, че трябва да се концентрираме върху Зу. Нужно е да се опитаме да получим от нея пълната история на всичко случило се с онзи човек, с когото тя е пътувала. Не вярвам, че ще бъде толкова просто, като да я изчакаме да стане готова да говори за това.

Кимнах и се облегнах назад върху стената, наблюдавайки я как седи между Хина и Луси. Очите ù се бяха заковали в пода, ръцете ù бяха прилежно свити в скута, а краката ù бяха пъхнати под нея.

– Нали не бе грешка, че ги доведохме тук? – попитах аз. – Малките? Няма да позволя те да се бият, но не мога да се отърва от усещането, че това ще ги нарани по начин, който дори не мога да си представя.

– Не можем да ги защитим от предстоящото. Не и ако сме решени да им оставим право на избор. Нали всичко е именно заради това? Да дадем на тях и на следващата вълна деца възможност за един по-добър живот от този, който ние имахме. Да излязат от скривалищата.

Да, именно това беше. Свободата, която вървеше ръка за ръка с това да можеш да правиш избор за живота си веднага след като способностите ти изчезнеха. Свободата да живеем където си пожелаем, с когото искаме и да не се страхуваме от всяка преминаваща сянка. Децата да не растат със страха, че един ден може и да не се събудят от съня си или че може да изгорят като електрическа крушка по средата на иначе нормален ден.

Знаех, точно както и Коул, че единственият път, по който можехме успешно да стигнем до другата страна, бе чрез сила. Истинска битка. Но цената... Огледах се отново наоколо, запомняйки оживените им лица, и се постарах да попия тихото им бърборене и смеха, за да отпусна с тяхна помощ хватката на страха около ребрата ми. Не можех да имам и двете, нали? Не можех да си получа битката, без да приема, че имаше доста голям шанс не всички от тези деца да оживеят, за да се насладят на победата.

– Толкова го искам, Руби. Да се прибера в къщи, да видя родителите си и да се разходя из квартала по светло. Искам да ходя на училище, така че дори един ден да остана без способности, те да не могат да ми откажат нищо, тъй като не съм образован. Това ми стига. Знам, че няма да е лесно, и знам, че ще бъда голям късметлия, ако успея да остана жив, но си струва. Ако мога да имам само това. – Дунди замълча за миг, след което додаде тихо: – Всичко ще си струва и ние ще сме тук, за да му се насладим.

– Това не са думи на човек от Отбор Реалност.

Усмивката му бе широка колкото моята.

– Майната му на Отбор Реалност. Напускам го и се присъединявам към Отбор Здрав Разум!

Един час по-късно Лиъм и другите се появиха на входа към тунела, като всеки от тях влачеше огромен кашон или пластмасов контейнер. Гласовете им се носеха по дългата пътека и преливаха от вълнение. Очевидно не знаеха какво ги очаква на другия край.

Лиъм се появи пръв. Лицето и ръцете му бяха покрити с лек слой прах, а косата му беше безнадеждно разрошена от извиващия се навън бурен вятър. Като го видях така разрошен, смеещ се и изглеждащ толкова щастлив, направо забравих защо се бях ядосала в началото.

Само че ефектът върху брат му не бе същият.

Коул бе застанал прав, подпрял рамо на стената отдясно на входа. Не беше обелил и дума, но през последния час дишането му бе станало по-тежко. Дори и с ръце, свити пред гърдите му, той все пак не успяваше да скрие начина, по който пръстите на дясната му ръка подскачаха на всеки няколко минути. Намираше се на една искра от експлозията – можех ясно да забележа това.

И въпреки това не съумях да скоча достатъчно бързо на краката си.

Лиъм успя да се наслади на половин секунда радост, виждайки ме да седя там, след което Коул го подхвана. Ръката му се изстреля и го сграбчи за предната част на ризата, завъртя го и го блъсна в стената. Кутията в ръцете на Лиъм се разби на земята и изпрати консервите и пакетите, които бяха вътре в нея, да се пързалят във всички посоки. До мен достигна една светлочервена кутия със зърнена закуска, която се спря точно в краката ми.

– Боже господи... – задави се Лиъм, но Коул вече го издърпваше настрани, водейки го към стария офис на Албан. Смогнах да хвана вратата, преди да бъде тресната в лицето ми. Лиъм практически бе запратен в голямото надраскано бюро. – Какъв ти е проблемът, по дяволите! – Той се задъхваше, все още изпитващ затруднение да си поеме въздух. Коул бе няколко сантиметра по-висок, но гневът на Лиъм като че ли издължаваше гръбначния му стълб и изравняваше разликата. Никога не си бяха приличали повече, отколкото в този момент... на секунди от това да се обезглавят взаимно.

– Моят „проблем“? Пробвай с това, че открих как едно хлапе е изчезнало, опитвайки се да убие себе си и още двама! Наистина ли си толкова тъп? – Коул обикаляше в кръг около него и размахваше ядно ръка из въздуха. – Надявам се да си е струвало. Надявам се, че пак си се почувствал добре, правейки се на герой, защото ти току-що застраши цялата Операция! Някой може да те е проследил обратно дотук. Някой може в момента да наблюдава сградата!

В този миг самообладанието на Лиъм го напусна. Той бутна Коул назад към празната библиотека зад него и го притисна там с ръка, положена напряко на гърдите му.

– Да си играя на герой? Искаш да кажеш да се държа като теб през цялото време ли? Да се разхождам и да раздавам заповеди, като че ли въобще имаш каквото и да е право да ръководиш тези деца. Все едно знаеш какво чувстват или през какво са преминали?

Коул се изсмя подигравателно и за секунда допуснах, че ще признае тайната си на брат си, само за да може Лиъм да види колко греши. Да получи шокираната и ужасена реакция, от която се бе страхувал толкова дълго.

– Погрижил съм се! – отвърна яростно Лиъм. – Не са ни проследили, никой не ни видя. Правил съм това стотици пъти, в доста по-гадни места и всеки път успявах да се справя, което щях и да ти призная, ако се бе държал с мен така, сякаш мога да свърша и нещо друго, освен да си седя на задника и да чакам някой да се погрижи за мен!

Той бе прав. От всички, присъстващи тук, той имаше най-голям опит в извършването на подобни удари. Екипът по сигурност в Ийст Ривър се бе грижил за това всички да са нахранени и да имат на разположение лекарства и дрехи просто като плячкосваха пратки от камиони, минаващи по близката магистрала.

– И защо се държиш, все едно наистина ти пука? – продължаваше да настоява Лиъм, а гласът му бе обвит в разочарование. – С години игнорираш напълно съществуването ми и живееш, мислейки, че...

– Въобще не знаеш какво си мисля – озъби се Коул, отговаряйки най-после. – Искаш да знаеш ли? Наистина ли? Ще ти кажа... Притеснявам се от това как ще кажа на мама, че още едно от децата ù е умряло!

Думите сякаш изгълтаха всяка останала следа от въздух в стаята. Цветът върху лицето на Лиъм се отдръпна, а стиснатата му челюст напълно се отпусна.

– Ти ме накара да ù кажа. Помниш ли? Не можеше да спреш да плачеш. Не можеше да излезеш от стаята на Клеър. Аз трябваше да сляза долу и да я спра, тъй като тя вече ù правеше сандвич и подготвяше обяда ù за училище.

Притиснах ръка към устата си. Този образ беше прекалено болезнен дори само за представяне. Лиъм се спъна заднешком, удряйки се на сляпо в бюрото, но ръката му се захвана за ръба, което му позволи да остане прав. За момент видях покрусеното изражение на лицето му, след което то отново изчезна зад ръцете му.

– Съжалявам... Боже! Наистина съжалявам. Не съм си мислел... Просто исках да направя нещо...

След като вече бях виждала толкова вариращи оттенъци на гнева на Коул, все пак се изненадах, когато открих колко ужасяващо студени можеха да бъдат гласът и лицето му.

– Единствената причина, поради която си тук, е защото аз не знам къде, по дяволите, са се установили мама и Хари, поради което не мога да те изпратя направо при тях... Какво?

Лиъм винаги е бил лесен за разчитане. Всяка мисъл, която преминаваше през ума му в даден момент, биваше изписана и върху лицето му. Дори и за едно доста увредено момиче, което бе напълно ужасено, беше прекалено лесно да повярва, че това, което той изрича, е наистина с най-чистото намерение и желание да ти бъде дадено – нямаше уловки, не се водеше сметка, не се очакваха услуги. Спомням си, че се чудех колко ли болезнено е да имаш подобно сърце, което да усеща нещата толкова дълбоко и в което дори най-тайните неща не можеха да бъдат напълно затворени.

Просто страшно ми се искаше той да не бе поглеждал нагоре в момента, в който Коул спомена родителите му. Защото в мига, в който Коул видя лицето му – той разбра. Както и аз.

„Лиъм не е казал на Коул“, мислех си, без да мога да го проумея. Лиъм и Коул – и двамата знаеха, че майка им и вторият им баща бяха приели фалшиви имена, след като бяха напуснали дома си в Северна Каролина и се бяха скрили – Дела и Джим Гудкайнд. Само че търсенето онлайн и в телефонни указатели бе довело единствено до задънени улици. Коул трябваше да е първият човек, когото той да информира, след като Зу му бе казала за срещата с майка им. Лиъм трябваше да стане веднага от масата и да отиде веднага да открие брат си...

– Ти знаеш! – Този път Коул го удари, а леденото му държание рухна, когато крошето му срещна брадичката на Лиъм. – Излъгал си ме право в лицето! Къде са те?

– Спрете! – извиках аз. – Престанете и двамата!

Лиъм залитна към него. Зърнах как ръката му се дръпна назад, проблясъка в очите на Коул и удара напред. Вмъкнах се помежду им точно когато Лиъм запрати напред крошето си, едва успявайки да го блокирам, преди да влезе в контакт със стомаха на Коул. Имаше един момент, в който той сякаш се противеше на това и все още се бореше да вкара удара, след което обаче успя да дойде на себе си и да прецени ситуацията. Видях го как се случи – болката и обидата, освободени чрез остро вдишване и ужасен поглед. Наложи ми се да сграбча с ръка ризата му, за да предотвратя незабавния му инстинкт за паническо бягство. Другата ми ръка бе насочена към Коул, за да го предупредя да не мърда.

– Боже мой! – каза дрезгаво Лиъм. – Защо го... Това бе толкова тъпо...

Разтворих пръсти, приплъзвайки ръка към гърба му, като същевременно се приближавах близо до него. Той все още дишаше трудно, бореше се да озапти емоциите си, за да не кипнат отново. Трябваше да се досетя колко бързо щеше да го превземе срамът. Той не бе борец – не и по природа. По дяволите – мисълта да нарани някого, за когото го е грижа, щеше да нанесе много повече щети, отколкото някога това щеше да стори юмрукът на Коул.

– Лиъм трябва да е интендант – казах аз.

Коул скръсти ръце пред гърдите си.

– Това е...

– Страхотна идея – довърших аз. – Знам. Той е наясно къде са родителите ви и сега с радост ще ти разкаже детайлите.

– Нещо като сделка ли? – Коул поклати глава и хвърли на брат си поглед, изпълнен със съмнение. – Ти въобще знаеш ли какво е интендант?

– Разбира се, че знам – отвърна Лиъм между стиснати зъби. – Знам, че се опитваш да забравиш, но и аз бях част от Лигата няколко месеца.

– Това не е сделка! – изясних аз. – Той просто е най-подготвен за тази позиция от всички тук. Това е пост, който трябва да се заеме, при това възможно най-бързо. Освен това и защото вие двамата сте братя, обичате се, трябва да уважавате способностите на другия и да фокусирате енергията си върху действителната битка, пред която сме изправени, а не върху това да се борите помежду си. Греша ли?

– Съкровище, именно сега стана толкова очевидно, че си просто едно дете. Радостите от роднинството никога не се подчиняват на елементарната логика.

Отговорността за наблюдението на нашите припаси и търсенето на начини да се докарат нови бе огромна работа. Самата аз щях да се спра и да се замисля наново, ако не бях виждала със собствените си очи, че той може да се справя.

– Коул – започнах тихо и усетих как Лиъм пак се стегна, – той вече е правил това.

– Не става въпрос дали може, или не може да го върши, а за това дали го заслужава – отвърна яростно Коул. – Той не се подчини на пряка заповед да не напуска сградата и действа без разрешение.

– А, да! Забравих, че ти се самоназначи за лидер – намеси се Лиъм и грозната нотка в гласа му ме накара да се свия. – Така се радвам, че участвахме в гласуването. Какво? Да не би да се страхуваше, че някой ще подложи на съмнение квалификацията ти за подобен пост? Какво знаеш за нас и за живота ни? Или пък това е било поредното решение, което вие двамата сте взели и сте държали в тайна от нас, надявайки се ние всички просто да кимнем с глава и да се наредим на опашка зад вас като малки мишленца?

Отдалечих се от него, повече ужилена от тона му, отколкото от думите му. Коул пък реагира по абсолютно различен начин – приближи се до него и застана директно пред лицето на брат си. Запазвайки достойнство, Лиъм не трепна. Не и докато Коул не каза:

– Моята квалификация? Пробвай с не съм успял да убия сто и пет деца по време на наивно планиран и лошо изпълнен опит за бягство от лагер, който по начало не е бил толкова зле.

– Напълно извън контекста! – предупредих аз Коул, долавяйки как собственият ми гняв започва да се подпалва. – Фактът, че смяташ който и да е лагер за „не толкова зле“, показва, че нямаш никаква идея какво приказваш. Вие двамата...

– Искаш да ме накажеш ли? – Лиъм ме прекъсна и ме избута назад от мястото, което бях заела между тях. Диря от яростно червено си проправи път нагоре от шията до лицето му. И той, и гласът му трепереха. – Чудесно! Давай! Ако искаш да тормозиш хората, продължавай! Само че аз няма повече да си губя времето с теб.

Хвърлих на Коул остър предупредителен поглед, но той вече изричаше:

– Измий баните! С белина!

До момента няколкократно бях виждала Коул със самодоволна усмивка, но никога не я бях съзирала върху лицето на Лиъм. Този предизвикателен, високомерен поглед.

– Вече е направено.

– Изчисти каналите!

– Направено.

– Ще переш. Цял месец. Само ти!

– Нали благодарение на теб сме без чаршафи и кърпи – напомни му Лиъм. – В случай че си успял да го забравиш.

Коул издиша звучно през ноздрите си, а очите му се свиха. Нещо обаче явно прещрака, защото усмивката му се видоизмени в такава със стиснати устни.

– Тогава може да почистиш и да подредиш гаража.

Извърнах се към него видимо объркана.

– Кое?

Той не каза нищо друго, а просто отиде до вратата и я задържа отворена. Хванах как Лиъм следи реакцията ми с периферното си зрение, докато се отправяше първи натам. Единственото друго нещо, което зърнах после, докато следвахме Коул надолу по стълбите, бе гърбът му. През цялото време той се движеше на две крачки напред и нито веднъж не се обърна назад, за да провери дали все още съм там. Докато преминавахме през кухнята, чувството на притеснение в мен прерасна в недоумение. Виждах как бледото ми лице се отразява в повърхностите от неръждаема стомана, докато вървяхме покрай мивки, печки, фурни, а най-накрая и покрай килера, за да стигнем впоследствие до стена от метални шкафове, в които бяха прибрани тенджери, тигани и тави.

Мускулите на ръцете на Коул се стегнаха, докато дърпаше стелажите настрани от стената. Металът протестираше срещу балатума, който бяха използвали, за да покрият пода, но веднъж след като рафтовете бяха изтеглени настрани, успях да видя съвсем ясно какво бяха крили те.

– Сериозно ли? – казах аз раздразнено. – Още една тайна врата?

Лиъм най-после ме погледна и повдигна вежди.

– И други ли има?

– Тя не е тайна – отвърна Коул, пристъпвайки в тъмния коридор. Той търсеше пипнешком нещо по стената, а пос­ле идведнъж се запалиха лампи, които разкриха поредния влажен бетонен тунел. – Престанахме да ползваме това място и просто... го зарязахме така. Мисля да се превърне в наш изход в моменти на спешни случаи. Трябва да направим така, че всички деца да разберат къде е.

– За какво са го ползвали преди? – попитах аз повече за да запълня тишината, отколкото заради нещо друго. Вървях между двама им, а очите ми следяха мощните, целеустремени крачки на Коул и начина, по който широките му рамене мърдаха под ризата му. Умът ми обаче се беше фиксирал върху Лиъм и върху това как от него се излъчваше объркване, което заоблачаваше въздуха около нас. Сега той се влачеше зад мен и ясно долавях как очите му ме оглеждат, все едно се бе протегнал и ми бе дръпнал плитката. Тътренето на краката ни и дишането ни отекваха в стените около нас и звукът някак набъбваше от неприятното усещане, че те двамата бяха само на дума разстояние от из­правянето на другия до някоя стена и пребиването му до пълна безчувственост.

– Използвахме това пространство, за да правим симулации на Операции. Това е една от причините, поради която то трябва да се почисти, всеки удар срещу лагер трябва да бъде репетиран и отработен – обясни Коул. – После се превърна в нещо като склад за всички боклуци, с които се сдобивахме през годините.

– Фантастично! – измънка Лиъм. – Предполагам, че тук няма нищо полезно?

Коул подвигна рамене.

– Надявам се ти да откриеш това, малко братче.

В отговор Лиъм само изсумтя.

Аз се пресегнах назад, забавяйки крачка. Внезапно не можех да избягам от мисълта, че той бе най-сърдит на мен, защото най-вероятно чувстваше, че не го бях защитила достатъчно горе. А това, че не му бях споделила за плана ни с Коул, го бе наранило повече, отколкото очаквах. Пресегнах се за ръката му, търсейки сигурността на докосването му, исках да го успокоя, да се извиня, просто да... съм аз и той да е до мен. Дори не го бях погледнала, за да проверя дали е добре. В момента бе емоционално наранен, но не бях проверила за синини, натъртвания или рани.

И... нищо. Ръката ми увисна в студения въздух. Нищо! Боже, той ми беше сърдит. Вероятно бе яростен. В гърдите ми се оформи болезнен възел. Прибрах ръката си, като я приближих максимално до себе си в последен опит да се защитя от суровото усещане за отхвърляне.

Лиъм хвана пръстите ми, но вместо да ги преплете със своите, ги целуна и измина последните две крачки, които ни деляха, за да може да започне да ходи успоредно с мен. Той сложи ръка на рамото ми и не се отдръпна, когато се приближих до него. Прокарах ръка по гърба му отново и отново, докато усетих как стегнатите мускули там се отпускат. Щом надзърна към мен, изражението му дотолкова беше омекнало, че почувствах внезапен порив да се изправя на пръсти и да положа нежна и бърза целувка върху челюстта му. Така и сторих. Той наведе глава и се помъчи да скрие малката си, доволна усмивка. За пръв път, откакто се беше върнал при нас в тунела, усетих как се отпускам.

„Всичко е наред – казах си наум. – Наред е.“

За да се стигне от едната до другата врата, ходенето общо отнемаше пет минути. В другия край ни чакаха стълби и установих с притеснение, че се бяхме запътили отново над земята. Вратата, която се намираше в горния край на стълбите, изглеждаше така, сякаш бе изкована от солиден метал, и макар да не бе заключена, на Коул все пак му се наложи да я подпре с рамо, за да я помръдне от касата ù. Той се препъна от силата на натиска си.

Самодоволната усмивка се изтри от лицето на Лиъм в момента, в който влязохме вътре.

Ясно беше, че се намираме в някой от близките складове – една от многото идентични, дълги бели сгради, които, изглежда, бяха под път и над път в Лоудай. Тя като че ли беше със същите размери, с които бе и Ранчото, но беше само на едно ниво и определено по-малко обитаема – бетон, метални покривни греди. Горната част на стената бе обрамчена с прозорци, които бяха обвити в прах и затъмнени от плътни листове хартия. Лампите, които висяха от гредите, оживяха и осветиха издигащите се планини от бок­лук, струпани около нас.

Нямаше стени или офиси, да не говорим пък за топлина или изолация – поне по моя преценка. Това бе просто един недовършен гараж. Вътре имаше няколко истински коли – по-скоро техните шасита. Всички те бяха поставени на стойки. Лиъм се запъти към най-близката и се вмъкна отдолу под нея, за да огледа двигателя и чарковете, разположени на пода. Всички гуми и тасове бяха наредени в линия по протежение на вратата за товарене, която бе обезопасена няколко пъти с метални вериги и ключалки. В по-голямата си част обаче това беше странен асортимент от неща: счупени рамки за легла, спални чували, чанти, пълни с винтове и пирони. Пристъпих, за да отворя един от близките чували за боклук, страхувайки се донякъде от това, което можех да открия вътре, но това бяха само смачкани стари дрехи, които вероятно бяха взели от някоя благотворителна акция.

Миризмата беше леко кисела, напоена с изгорели газове и масло. Около нас се стелеше дебел и тежък прах, който ме принуждаваше да го махам от лицето си, за да мога да дишам. Не се открояваше някаква основателна причина, поради която от Лигата да бяха взели решение така да сортират и подредят нещата. Усетих как надигащото се в мен раздразнение ме блъсва и обръщайки се, видях как Коул крачи през сградата.

Лиъм седеше с ръце на кръста и с очи, озарени от нещо, което не разбирах. Вече не изглеждаше ни най-малко обезсърчен, след като първоначалният шок бе намалял. На негово място се бе настанила пламенност. Някак си той съзираше нещо, което аз не можех – някакъв вид потенциал в ситуацията.

Аз виждах само червено.

– Това е огромна работа! – извиках аз след брат му. – Коул! Той няма да върши това сам!

– Очевидно! – кресна в отговор Коул. – Разрешено му е да вземе някои от по-малките деца, които няма да тренират. Приятелчето си... онзи, дето все има вид на такъв, на когото си му изпил млякото.

Аз тръгнах след него.

– Те не могат да свършат това за една нощ...! Трябва всички да помагаме!

Тракането на нещо метално върху бетона ме накара да се обърна назад. Лиъм се бе преместил от колата към близка купчина от колела, които бяха заплетени едно в друго като къпинови храсти. Той разделяше рамки, спици и гуми, действайки внимателно, опитвайки се да стигне до онова, което бе забелязал под тях. Прекрачих някаква паднала лампа, за да му помогна. Зърнах проблясък на сребристо, а после пръстите ми докоснаха гума. Лиъм се изсмя безшумно, работейки вече двойно по-бързо, а усмивката му бе заразителна.

– Какво видя? – попитах, когато изтеглихме нещото изправено. – Кросов мотор ли?

Той се тресеше от вълнение, а ръцете му летяха над лъскавия му корпус и бършеха мръсотията и праха.

– Божке! – издиша той. – Страхотен е, нали?

– Щом казваш... – отвърнах аз.

Приличаше на хибрид между кросов мотор и обикновен мотор. Очевидно не бях много далеч от истината, защото Лиъм ми обясни, говорейки припряно.

– Това е дуал-спорт мотор. Има качествата на кросов мотор за офроуд разходки, но погледни! Има си огледало и скоростомер и става за каране по улиците. Изглежда ми като... Да. Това е „Сузуки“. Еха! Напът съм да се побъркам...

– Знам – изсмях се аз. – Виждам. Мислиш ли, че ще запали?

Лиъм го инспектираше с благоговеещи ръце и милваше всеки негов сантиметър.

– Изглежда в добра форма. Взели са му здравенцето. Не са се грижили добре за него. Но може лесно да се поправи. – Той погледна нагоре и видя изражението ми. – Какво?

– Ти наистина ли можеш да го караш?

– Дали мога да го карам ли? – присмя ми се Лиъм и се наведе над седалката на мотора, така че лицето му да е на сантиметри от моето. Бледосините му очи се бяха наелектризирали от вълнение. Изпратиха заряда си през мен и разтвориха остатъка от света в спокойна, занемяла неподвижност. Това последно разстояние помежду ни очевидно се бе оказало точно толкова непоносимо за него, колкото и за мен, защото пръстите му се спуснаха върху ръката ми, облегнатата на счупената кожена седалка. Усетих как докосването му се разпростира над кожата ми като слънце в късен следобед. Устните му леко допряха бузата ми, а дъхът му затопли ухото ми, когато той каза тихо с меден глас:

– Не само мога да го карам, скъпа, но мога и да ти дам някои уроци...

– Ехо, Ангелите от ада³! – изджафка Коул. – Не ви доведох тук, за да пазарувате за себе си! Довлечете си задниците при мен!

Изражението на Лиъм се помрачи, докато се дърпаше назад, а трептящото му вълнение изчезна като свещ, която бе угасена на един дъх. Вероятно в този миг съм изглеждала точно толкова разочарована, колкото се и чувствах, защото изохках ядно и той отново се усмихна, а после прибра зад ухото ми изплъзнал се кичур коса. По-мека и сподавена усмивка от предишната, но предназначена само за мен. И все пак успя да ме стопли от глава до пети.

След малко, след като се увери, че стойката ще удържи мотора, той използва ризата си, за да избърше мръсотията от ръцете си. Аз поех ръката, която ми подаде, и я стиснах. Щом Лиъм хвърли последен поглед през рамо към находката си, ние си проправихме път до Коул, който стоеше пред извисяваща се купчина палети. Намирахме се точно зад него, когато най-после направих връзка и усетих към какво точно гледахме.

Вече бях виждала подобни кашони, затова и разпознах надписите от външната им страна:

– Какво точно гледаме? – попита Лиъм.

– Хуманитарна помощ – казах аз, прекъсвайки Коул. При вида им почуствах някаква празнина. – Знаеш ли от коя страна са?

– Виждала ли си такива преди? – попита Коул с вдигнати вежди. – Правителството ги държи под ключ. А не са носили от тях и в Щаба.

– Беше в... – Пуснах ръката на Лиъм и се приближих до кашоните, за да не се наложи да гледам лицето му, докато говоря. – Случи се, когато бяхме в Нашвил. Военните бяха складирали храна и медицински изделия в един стар самолетен хангар.

Нападението беше като нощен прилив в ума ми, то непрестанно се изливаше от най-тъмните му кътчета, за да ме хване неподготвена и да ме свали ниско. Лиъм – толкова блед, докато се бореше да диша. Ножът в гърба ми. Тихата храброст на Джуд, когато застана пред всички нас и изхвърли електрическия заряд към войниците. Изгубването на другите. Роб. Намордникът. Кръв върху счупен прозорец на кола.

Обърнах гръб на кашоните и палетите, но се принудих да остана намясто, докато смазващата тежест не се вдигна от гърдите ми, позволявайки ми отново да дишам. Ставаше все по-трудно да избягам от досега ù.

– Добре! – чу се най-накрая от Лиъм. – Но откъде е дош­ло това? И колко е старо?

– От няколко години е, но повечето неща нямат срок на годност. Направени са да издържат. Бях забравил, че са тук, докато не видях един опис в офиса. – Коул издърпа малък нож от задния си джоб и извади острието навън. Той разряза кашона и остави червените единични опаковки храна да се посипят в краката ни. Върху тях се мъдреше простичко изображение на човек, доближаващ храна към устата си, както и китайското знаме. – Чухме слухове, че правителството се опитва да скрие хуманитарната помощ, която хвърляха от въздуха от други страни. Цялото това „Ние сме Америка, ще се справим сами, всички други са ни изоставили“ е пълна измислица. Този товар бе оставен някъде в Невада.

– Не сте ли ги използвали? – попитах аз.

– Не ни се е налагало – отвърна Коул. – Имахме доставчици на храна. Албан просто го държеше като доказателство как Грей действа срещу хората, но така и нищо не излезе от това. Тази сграда е изпълнена с полуфабрикатни идеи и напълно загубени мисли.

Той затвори очи и разтри челото си с горната част на ръката си. Видях как мрачното му изражение сякаш се изви от болка в секундата, преди да се обърне към Лиъм.

– Ако успееш да подредиш това място, ще е супер. Смятай се за интендант. И ще можеш да измисляш начини за доставка на запаси.

– Припаси като храна, препарати за чистене и други джунджурии – изясни Лиъм. – Ако си мислиш, че знам начини, по които да ти доставя оръжие...

– Вярно ли бе, хлапе! – прекъсна го Коул. – Ще се наложи да използваме връзките на сенатор Круз за бензин, оръжия и планината от муниции, която ще ни е нужна.

– И колко точно допускаш, че ще са ни потребни? – попита Лиъм притеснено. – Колко ще се бием? Една или две битки? Нали няма да е цяла война...

– Ти тормози красивата си малка главичка със закуските, обедите и вечерите – отвърна му Коул. – Остави на големите момчета трудното за измисляне.

Пратих му един изпепеляващ поглед, на който той не обърна никакво внимание. Наведе се и взе едно от пакетчетата с дневна порция от земята. Започна да си го прехвърля от ръка в ръка, а челото му се присви замислено.

– Но това не решава по-големия проблем, който имаме сега. Въз основа на плановете, които пристигат извън тази стая, ще ни се наложи да имаме доста повече хора, работещи тук. Най-малко още поне две дузини деца за нападение над лагер. Ако имате някакви гениални идеи по въпроса как да ги намерим, целият съм в слух.

Леко уморено примирение започна да нахлува и да изчезва от мислите ми, като успяваше да надмогне и най-страшните от задръжките ми. Най-вероятно съм въздъхнала, защото и двамата Стюарт се обърнаха към мен, огледални образи на заинтересованост.

– Всъщност – казах аз, а гласът ми издаваше обезпокоителната увереност, която си проправяше път през мен, – допускам, че аз имам.

³ Международен мотоклуб, основан в САЩ в началото на 50-те години на миналия век. – Бел. ред.