По залез

Дванайсета глава

Изтръгнах се от спомена, отблъсквайки се от него. Излизането бе по-неприятно от влизането. Не разбирах в каква посока вървя – не можех да се ориентирам. Напред означаваше да видя отново този ужасяващ момент – бръснатата глава на Нико и мършавото му тяло, сърцераздирателното изражение на лицето му, което разпознавах. Не исках пак да се натъквам на това, но не можех и да избягам. Това беше простата истина. Затова тръгнах в обратната посока само за да открия, че това бе като преминаване заднешком през поле от бодлива тел. Независимо в каква посока се опитвах да се издърпам от спомена, бивах срязвана и ме болеше.

Щом най-сетне се озовах в безопасност в собствения си ум, се оказа, че съм на колене, а челото ми е облегнато на прозореца. Поглъщах жадно глътка след глътка въздух.

– Това достатъчно ли ти беше? – озъби се Кланси. Кожата му бе придобила неприятен вид и той трепереше, почти се тресеше. – Доволна ли си?

Не знам как го направих. Нямам идея. Просто прекъснах връзката на ума си с всичко, което той бе видял, изстър­гах всеки грам чувство от гласа си.

– Не.

Той се завъртя назад.

– Аз вече знаех какви са били тестовете в Търмънд. – „О, боже! О, боже!“ Имах чувството, че отново щях да повърна. Това, което бяха сторили с ума му, дори и временно... – Тряб­ваше да ми докажеш, че самото лечение е жестоко.

– Тя е пригодила лекарството към тези изследвания. Към електрошоковете. Мислиш ли, че не се сещам какво се опит­ваш да направиш в действителност? – попита ме той. – Че ще съм достатъчно глупав да ти покажа истинската процедура по лечение или къде е майка ми...

„Той знае. Той знае къде е тя.“

Кланси закрачи към леглото си. Между умовете ни все още беше останала достатъчна връзка, така че да успея моментално да се изумя от възмущението, което се въздигаше на вълни през него. Той трябваше да спре. Исках той да спре. Замлъкнах напълно и се зарових надълбоко в ума му, оставяйки намерението ми да ме насочи покрай спомените му, за да проникна в онази част от ума му, която искреше от топлина и енергия.

Той замръзна: мускули, крайници, изражение като камък. Кланси не помръдна, докато аз не го сторих, а след това бе само огледало на моите действия. Това бе като дърпане на конци, всяко докосване на определена част от ума му произвеждаше различен отговор в него. Играех си с него, сякаш беше екшън фигурка, не обръщах внимание на натиска от страна на ума му, който се мъчеше да ме изтласка.

Ето това беше – така се бе чувствал той всеки път, когато си бе играл с някого от нас. С изпразнена глава, замаян от вероятности.

Аз не бях там, където трябваше да съм – не и в действителност. Някак трябваше да се пренасоча назад към спомените му. Само че не знаех как да се махна от тази част на ума му. Бе тъмно и приклещващо...

Огледало. Думата изскочи в ушите ми. Гласът на Кланси – убедителен, принуждаващ ме да слушам. Той беше наясно, че не мога да изляза сама, и вероятно се страхуваше от вредата, която бих могла да причиня вътре в него, поради което активно се стремеше да ми помогне. Огледални умове.

Разбрах.

Собствените ми мисли се преместиха. Стиснах очите си и ги затворих, ръцете ми бяха свити край тялото, след което предизвиках на повърхността да се издигне споменът за това как влизах в стаята. Освободих се постепенно от тъмното, усещайки се така, сякаш някой ме дърпаше отзад за косата. Отново бях в коридора и наблюдавах, докато прозорците към спомените му се затваряха един след друг. Имах само секунда – само една, – преди той да се възстанови...

– Лилиан – казах аз. – Майко...

Трикът проработи както винаги. Долавянето на думите пренасочи мислите му, изваждайки спомена, за който той си бе мислил най-скоро – онзи, който бе искал да защити.

Знаех какво търся, тъй като вече бях зърнала част от спомена. При първоначалната поява на красивата жена – с обрамчено от руса коса лице и молба, изписана на устните ù, – аз се гмурнах вътре и притиснах по-силно, отколкото някога досега. Около мен лабораторията на Лилиан Грей приемаше форма – предметите се нагаждаха по местата си като в пъзел. Тя се бе пробвала да примами сина си, за да го привлече и да му приложи процедурата. Пуснала беше местонахождението си в Джорджия, знаейки, че той ще успее да я открие – и той го стори. Дръпнах образа още по-силно, принуждавайки го да се задвижи по-бързо. Ръцете ù бяха вдигнати нагоре – успокояващо, – а думите „Успокой се, всичко ще е наред“ се изливаха от нея. Спомнях си плисването на кръв върху ревера на лабораторната ù престилка и как тя бе започнала да се моли от пода: „Не, Кланси. Моля те, Кланси“, докато той подпалваше света около нея и риташе машините ù.

Това, което не бях забелязала, беше как хвана врата ù между ръцете си. Действително бях в състояние да усетя препускащия ù пулс под пръстите си при най-малкия натиск. О, боже... той щеше да...

Но вместо това ръцете ми се отнесоха нагоре и обгърнаха лицето ù от двете му страни. Нямаше думи, които да опишат какво видях след това – разчитане на един ум в рамките на друг ум, експлозия от спомени вътре в спомен. Топлината по гърба ми беше нетърпима, но аз работех и я държах неподвижна, докато въртях, огъвах и чупех всяка мисъл, която жената имаше.

Изстрел от оръжие прекъсна връзката, а дясното ми рамо бе раздрано от болка. Обърнах се встрани от пустото лице на жената и я оставих да рухне на пода в момента, в който две тъмни фигури нахлуха през вратата. Стъклото около нея отрази премигващата светлина от огъня. Странната, омагьосваща красота на сцената бе последното нещо, за което си спомнях, преди да понеча да бягам.

Бях изхвърлена от главата му толкова мощно, че тупнах назад и ударих черепа си в стената зад мен. Кланси беше на пода – колкото бе смогнал, се бе отдалечил от мен. Лицето му се бе превърнало в стена. Цялото му тяло се давеше за въздух. Леглото беше съборено настрана – като бариера помежду ни.

– Махай се! – извика той. – Махай се!

Този път аз се затичах. Ръцете ми едва се справиха с първата ключалка, докато Кланси продължаваше да ми крещи тези две думи през цялото време. Вратата се отвори от другата страна и аз се сблъсках с човека там, борейки се да се изплъзна от захвата му в мига, в който вратата зад мен беше изритана да се затвори.

– Аз съм. Само аз съм... – Дунди ме затегли по късия коридор и ме натика в стария кабинет за съхранение на архивите. Вкопчила се бях в ръката му, а умът ми беше каша от мисли и чувства, които дори не бяха мои.

Краката ми ме предадоха още преди да излезем в коридора. Той вкара ключа в ключалката и го завъртя, спирайки само колкото да провери дали е добре заключено.

– Руби? – каза той, а лицето му се разцепи на две, на три, на четири... Крачехме бодро към края на коридора, през цялото време бях облегната на него и треперех от усилието, което ми костваше да стоя права. Той отвори една от вратите на спалните и ме издърпа вътре.

Аз се приплъзнах по най-близката стена, като се мъчех с всеки нов дъх да изчиствам звука от гласа на Кланси. Дунди се сви долу пред мен и се взря в лицето ми напрегнато. Колко точно бе успял да чуе... Колко от това, което беше видял, бе успял наистина да разбере...

„Ти над Кланси Кланси!“ Никога дори не си бях представяла, че има какъвто и да е шанс да съумея да направя това с моите способности. За да го победя, бях смогнала да се прeвърна в него. И въпреки всичките ми обещания, че щях да сторя всичко, което се наложеше, за да открия Лилиан, някак никога не си бях въобразявала... това. Че съм способна на нещо подобно.

„Не мисли за това.“ Имах това, за което бях дошла. Бях получила потвърждението, което ми трябваше.

– Тя все още е в Лигата – казах аз, преди той да ми зададе въпроса, който виждах, че стои на лицето му. – Накрая са се появили и са я отвели.

– Първата дама ли? Значи, той не е успял да я убие?

Поклатих глава.

– Направил е нещо много по-лошо.

Коул вече бе тръгнал, когато отидох да го потърся. Разбрах това от сенатор Круз, с която се разминахме в коридора на горното ниво.

– Той замина да се срещне с някакъв приятел, който все още е свързан с Лигата, за да види дали имат информация за арестуваните агенти – осведоми ме тя. – Помоли ме да ти предам да не се притесняваш. Щял да се върне довечера.

Естествено, той не бе взел мобилен телефон с предплатена карта със себе си, нямаше как да се свържа с него, за да го попитам дали не може да изкопчи и информация за местонахождението на Лилиан Грей от същия този „приятел“. Ако тя все още бе с Лигата, къде ли я държаха? Провеждала беше изследванията си близо до Щаба в Джорджия само с няколко агенти на разположение като нейна охрана. Дали пък не я бяха отвели в Щаба в Канзас с останалите, когато бяха затворили другото място.

Минах покрай фитнеса и се изненадах при вида на Зу, Томи, Пат и още няколко деца, които се опитваха да се спогодят с уредите за упражнения.

– Съжалявам – осмели се да каже Пат, дръпвайки се настрани от тежестите. – Ние просто... не правим нищо. А искахме да направим нещо. След като, както знаеш, ще ходим... аз и Томи.

– Ще ходите? – повторих аз.

Томи изникна до него, а червената му коса блестеше под голите крушки отгоре.

– Ние сме доброволци. За Оазис. Съжалявам, но гласувахме, след като ти си тръгна.

Ха! Изгледах ги и двамата преценяващо. След като Томи се смути под изпитателния ми поглед, Пат го блъсна отстрани, за да го накара да спре с тревогите, и побутна брадичката му по-нагоре. Аз се усмихнах.

– Искате ли да ви науча на малко самоотбрана? – попитах ги аз.

Не съм убедена, че реакцията им можеше да е по-ентусиазирана от тази, дори ако им бях предложила нещо сладко. Другите деца изоставиха уредите и се втурнаха към дюшеците, където ги инструктирах да се подредят. Показах им как да загреят, научих ги как да се освобождават от захвата на противника и им демонстрирах – нееднократно – как да прехвърлят някого през рамо, ако не бяха Сини. И часове по-късно, след като свършихме, не можех да преценя кой бе по-щастлив от начина, по който бе протекъл денят – аз или те.

Най-накрая Коул обяви пристигането си с три удара по вратата към тунела. Изстрелях се навън от бившия кабинет на Албан и зарязах старите папки за Операциите, които бях разглеждала, за да ида да му отключа. Той ми се усмихна резервирано и несигурно, когато се появи над стълбите.

– Другите също се върнаха – уведоми ме. – Казах им да закарат всичко пред вратата за товарене на гаража. Ще събереш ли децата, за да помогнат да вкараме нещата вътре? Аз ще отида да срежа веригата, за да можем да отворим скапаната врата...

– Коул! – извиках аз рязко, когато той тръгна да се отдалечава.

Той се спря и обърна леко глава.

– Съжалявам, съкровище. Търсят агентите, но и те не знаят нищо засега. Лиъм явно се е свързал с Хари зад гърба ми, защото той ми се обади тази сутрин, уведомявайки ме, че ще поразпита. Той е бивш тюлен и все още има доста приятели в различни поделения на военните и правителството.

Споменаването на втория му баща ме подсети за спомена, който бях видяла в ума на Коул, и болката в мен се размърда. Мъжът от спомена му – биологичният му баща, – който се усмихваше надолу към майка му по начин...

– Добре – казах тихо аз. – Благодаря ти за опита.

Той въздъхна шумно и се принуди да вдигне рамене.

– Ти... добре ли си?

– Да – отвърнах аз. – Нека да ида да извикам и останалите. Ще се видим долу.

Студеният нощен въздух изпълваше склада със свеж, чист аромат, който ни достигна в тунела. Вратата от другата страна вече беше отворена и ни очакваше. Но в мига, в който преминах в склада, се спрях намясто.

Цялото пространство изглеждаше така, сякаш накрая го бяха мили часове наред с пароструйка. Всъщност те не бяха успели да махнат боклуците от сградата – това можеше да предизвика нежелано внимание, – но някак си бяха съумели да подредят всичко заедно, използвайки четирите стени като рамка на пъзела. Наредили бяха всички стелажи, бяха направили нови рафтове от счупените легла и бяха създали работилница с инструментите, които бяха намерили. Подемникът и шасито все още бяха в центъра на огромното пространство, но изглеждаха така, сякаш са част от цялостната композиция. Някой поне му бе сложил гуми.

Два големи джипа и един бял ван се бяха изкачили по рампата за разтоварване и бяха паркирали вътре. Изтичах към Лиъм и Вида, които използваха способностите си, за да вдигат кашоните от багажнците и да ги оставят настрани.

Щом ги наближих, Лиъм погледна нагоре с добре познатата усмивка върху лицето си. Той махна на групата, която идваше зад мен.

– Редим нещата по видове. Оставяйте компютрите и електрониката ето там... – От един от Зелените се изтръгна действителна въздишка на блаженство, която го накара да се подсмихне. – Храната и водата се слагат там. Има и няколко чувала с дрехи и чаршафи... Не! Не. Оставете нещата от белия ван. – Извика той, докато изтичваше натам, за да затвори вратата. – Това е... Коул ще се погрижи за тези...

Което означаваше, поне според мен, че това бяха оръжия за прибиране.

Изражението на Вида бе... празно. По лицето ù дори не се разнесе и изблик на раздразнение, когато Дунди я обсипа със серия от безкрайни въпроси. Дори не съм сигурна дали тя осъзнаваше какво прави. Виждах толкова силно доловимото вцепенение, което я бе изключило от всичко.

Зу дойде и застана до мен, а тъмните ù очи срещнха моите и зададоха безмълвен въпрос. Исках да ù кажа да не се притсенява за това, че започвах да схващам, че колкото по-тежко ставаше на сърцето ти, толкова по-силен трябваше да станеш и ти, за да можеш да продължиш да го носиш. Но истината беше, че дори бях готова да рискувам да получа юмрук в лицето, но да отида и да прегърна Вида. Така и сторих.

А тя ми го позволи.

Ръцете ù останаха долу покрай тялото ù, арестувани там от здравата ми прегръдка. Бавно те се вдигнаха и се притис­наха към гърба ми. Долавях аромата на прах и на сол от океанска вода върху кожата ù, който се смесваше с изгорелите газове от колите, и си казах, че трябваше да се сетя и да изявя желание да отида вместо нея днес, за да можеше тя да си почине.

– Ние ще си я върнем със сигурност! – яростно заяви Вида. – Готова съм, ако трябва да изгоря и дома на Грей. А ако тя не е добре, направо ще му изтръгна сърцето и ще го изям.

Аз кимнах.

– Не трябва да ядеш сурово месо – намеси се Дунди някъде край нас. – В него може да има патогени...

И двете се обърнахме бавно към него. Той свали на земята кашона с компютъра, който носеше, и се дръпна назад.

– Канадците са успели да преминат, нали? – Сенатор Круз огледа подреждането, разхождайки се между купчините.

– А те какво ще искат в замяна за всичко това? – попита едно от децата.

– Не се притеснявайте за това – отвърна сенатор Круз. – Репарациите все още са някъде далеч в бъдещето. Това е нещо, което се нарича услуга. О... Не са ли осигурили бензин?

– Изпратили са цистерна – осведоми я Лиъм. – Скрихме я зад сградата, тъй като не може да мине през тукашната товарна врата. А и освен това не смятам, че е особено удачно да имаме тон експлозивен материал тук вътре.

– Напълно си прав – каза сенатор Круз с лек кикот.

– Те, изглежда, са напълно готови да ни помагат. Установихме място за доставки, така че да могат да ни снабдяват с още неща, когато съумеят да преминат през блокадата. Дадоха ми и това... – Той извади от джоба си лъскав среб­рист телефон. – Ще се свързват с нас, когато са готови с нова доставка.

– А спрей боя? – попита Дунди. – Сети ли се да вземеш и това?

– За какво? – поинтересувах се аз.

– Когато изпращаме колите, за да прибират племената – обясни Лиъм, използвайки ръцете си, за да подчертае думите си, – с нея ще отбелязват безопасните пътища, по които минават с пътния код. По този начин хем ще се приберем живи и здрави, хем има шанс другите деца, които не познаваме, да прихванат следите и да последват пътя към нас.

Тази усмивка на лицето му винаги е била заразителна. Захапах вътрешната част на устната си, той ме гледаше така, сякаш аз бях най-хубавото нещо, което някога бе виждал.

„Руби може и да ти изтрие спомените...“

– Страхотна идея – потвърдих аз и погледнах настрани.

– Да... – Гласът му му изневери. – Благодаря?

Децата бяха повече от доволни да разтоварят провизиите в Ранчото. Коул седеше край задната врата на белия ван и се бе облегнал на нея, докато наблюдаваше напредъка на децата около себе си.

– Чакайте... – казах аз и хванах Дунди и Лиъм за задната част на ризите им, преди те да могат да последват Зу и Хина към тунела. – Трябва да поговорим за нещо.

Коул и Видя явно усетиха нервността в гласа ми, защото и те дойдоха и се включиха в кръга.

– Аз... днес се справих с Кланси – уведомих ги аз. – За да разбера къде е майка му.

Коул се изправи.

– И?

– Тя е работила в някаква лаборатория в Джорджия и е била охранявана от агенти от тамошния Щаб. Изглежда, че те са я извели точно навреме. Но лабораторията е изгоряла.

– По дяволите, момиче! – каза тихо Вида. – Сигурна ли си?

– Абсолютно! И се съмнявам, че биха я изпуснали от поглед вече.

– В Канзас ли смяташ, че я крият? – попита Коул.

– Има логика в това, нали? Според процедурите на Лигата, когато организацията е атакувана, останалите сили и ресурси се издърпват в централно и безопасно местонахождние. След случилото се с Кланси едва ли ще рискуват вече да я държат някъде навън, а и не мисля, че тя е от типа пленници, който те биха пуснали на драго сърце...

– Биха ли я заменили? – прекъсна ме Вида. – Размяна на пленници?

– Първата дама ли? – намеси се Коул. – Няма да я заменят и за сто агенти. Просто не разбирам защо не са я ползвали досега, те не са особено скромни в използването на заложници за отправяне на искания.

– Ами... може да не желаят да я изправят пред камера – отвърнах аз.

– Обясни.

– Кланси е тършувал из мозъка ù. Ама наистина е разбъркал всичко.

– Мозъчно вуду? – опита се да изясни Вида. – Страхотно. Дотук с получаването на отговори.

– Искаш да отидеш и да я прибереш? – Гласът на Лиъм бе тих и можех да чуя нещастието в това, което не изрече. – Ти си мислиш, че можеш да поправиш това, което той е развалил.

Кимнах.

– Искаш да ми кажеш, че искаш да изпратиш екип по извличане, и то в подсигурено съоръжение, в което има стотина тренирани бивши военни, специализирани в мъчения и тероризъм... защото имаш своя теория по въпроса?! – запита ме Коул.

– Ако тя не е там, поне ще разберем къде точно е – защитих се аз. – Ще бъде бързо влизане и излизане. Не е като да не знаем къде е Щабът в Канзас. Ще идат двама от нас, ще огледаме ситуацията. Ако ни се стори прекалено опасно, ще се откажем. Рискът си струва. Ако я открием и аз мога да я оправя, ще имаме отговорите за лечението. Ако ли не, тогава... ще имаме някого, когото да заменим за Кейт.

При тези думи интересът на Вида към операцията внезапно се покачи.

– Обещай ми, че ще я заменим за Кейт, и аз участвам. Ти и аз – двете ще се справим. Не е нещо по-различно от това, което вече сме вършили поне дузина пъти.

Дунди изпъшка и сложи ръка на лицето си с жест на умора.

– Не ни казвай това. То само усложнява нещата.

– Руби не може да участва – намеси се Коул. – Тя е необходима тук. За да се грижи за него.

Отворих уста, за да протестирам.

– Чакайте, чакайте, чакайте, чакайте... – спря ни Лиъм. – Успокойте топката! Преди няколко часа се притеснявахте, че агент Конър може да разкрие местоположението на Ранчото, но какво ще стане, ако те се разприказват за Щаба в Канзас? Ами ако Щабът вече е закрит и напуснат?

– Тогава ще проследим следата им – информира го Вида. – Макар че съм готова да заложа сто долара, че самодоволните копелета се чувстват толкова непобедими и в безопасност, че едва ли са се оттеглили. Още са си там – залагам сто долара!

Аз се обърнах към Коул.

– Ако някой ще му носи храна, това ще трябва да си ти. Мога да ти гарантирам, че той известно време въобще няма да иска да види лицето ми.

Коул остана заинтригуван, но в крайна сметка само поклати глава.

– Не! Имаме нужда от теб тук. Ако не заради това, тогава за да ръководиш нападението над лагера.

– Това ще е само няколко дни – запротестирах аз.

– Не! И говоря сериозно.

Другите се размърдаха от неудобство, докато двамата с Коул се измервахме с погледи.

– Бих предложил да съм аз, но обещах на останалите да започна да организирам издирването на племената – каза Лиъм, прокарвайки ръка назад през рошавата си коса. – Искам лично аз да се опитам да открия групата на Оливия. Мисля, че имам идея къде точно са те.

– Наистина ли? – попитах аз. Оливия, Брет и всички останали деца, които бяхме срещнали в Нашвил, имаха известна каленост в битките. Щяха да бъдат незаменими, ако изберяха да ни помогнат.

Дунди поизпъна тъничкото си яке и го закопча догоре със стряскаща убедителност.

– Аз ще ида с Вида.

Последва миг на пълно и всеобхватно мълчание.

– Ъъ, не благодаря – отвърна Вида. – Почти съм сигурна, че ще ми е от по-голяма помощ да взема кърпа за подсушаване на чинии.

– Все още имам документа, удостоверяващ, че съм преследвач. Трябва само да спрем някъде, за да си извадя нова книжка – каза той повече на нея, отколкото на нас.

– Ти? Ти си бил преследвач? – Коул започна да се смее, но изведнъж се усети, че ние мълчим. – Еха, еми супер тогава. Защо не. Продължавай!

– Имам достъп до мрежата им и до GPS системата, така че ще успеем да стоим настрана от тях. – Дунди се завъртя към Вида. – Освен това, майната ти! Ти може и да си невидима и да можеш да проникнеш в сградата им и да изведеш жената, но аз пък мога да се погрижа да стигнем дотам и да се върнем в безопасност. Вършил съм това с месеци. Никой не ме е загледал втори път, дори и тези от отряд „Пси“.

– Може би защото грозното ти лице, приличащо на задник, е успявало да ги заслепи още от пръв поглед – измънка тя.

– Сериозно ли? Подигравки, свързани с грозота? – изсъска той. – Не ми казвай, че арсеналът ти от мъдрости се е изчерпал.

Лиъм застана между тях и ги блокира така, че да не се виждат, но въпреки това те продължиха да изстрелват думи един към друг, мърморейки под носа си.

– Слушай, Вида, за мен ще е радост да се съглася на размяната, която желаеш, но шансовете ти да имаш късмет с тази мисия не са особено големи, хлапе – изтъкна Коул. – Не искам дори да започвам да предсказвам какво ще се случи, ако те хванат. Какво въобще ще им кажеш?

– Ще кажа, че ми е писнало до смърт от това колко страх­ливи са всички тук и че съм била готова да поема истински риск, предвид очакваната огромна награда – каза тя остро. – „Наградата“ в техните умове трябва да бъде желанието ми да стана техен член.

– Това е доста приемливо – прецених аз.

За Вида най-важното не беше да си осигурим лечението. Нейната „инвестиция“ беше преди всичко във факта, че това ù отваряше пътя към връщането на Кейт обратно. Искаше ми се и аз да имам нейната увереност. Искаше ми се и аз да можех да повярвам, че те щяха да я оставят жива достатъчно дълго, че това да има значение, но какъв беше смисълът от това? Доста по-лесно беше да почувстваш скованата рамка на сигурността, отколкото да живееш по горящия ръб на надеждата.

– Добре, Вида. Добре! Можеш да отидеш, но само ако вземеш Пресльо Преследвача със себе си. Ненужните рис­кове не са сред опциите. Разбираш ли?

На косъм бях да му кажа, че те двамата разполагаха с доста противостоящи едно на друго определения за „ненужни рискове“, но успях да задържа устата си затворена. Не ми хареса идеята който и да е от двамата да е извън полезрението ми толкова дълго, да не говорим за онова, което можеше да им се случи по време на пътуването. Но ако щяхме да поемаме голям риск, то трябваше да е за нещо подобно.

– Приемам – съгласи се Вида. – Ако си мислиш, че ще прецакам шанса си да върна Кейт обратно при нас, значи, пушиш от добрата трева.

– Скъпа, би ми се искало...

Коул, Лиъм и аз работехме безмълвно, докато вкарвахме по една касетка с оръжия. Най-сетне и аз бях благодарна за неловкото мълчание. Независимо от това колко непоносимо беше напрежението, още една караница щеше да е безкрайно по-зле. В един момент, когато се бях навела, за да взема някаква пушка и да я кача горе върху съответната стойка в шкафа за оръжия, суитшъртът ми се бе вдигнал. Лиъм се пресегна и бутна плата надолу. Той не коментира нищо за синината отстрани на врата ми, а само оправи яката ми и се обърна настрани. Когато свършихме, той пръв си тръгна от стаята, изчезна през двойната врата и се насочи – ако трябваше да се досетя – обратно към гаража.

Последвах пътя, по който той пое, спирайки, за да проверя първо нашата спалня. Повечето от децата си бяха легнали да спят, но вратата към нашата стая беше отворена. Вътре бе само Дунди, който бе заспал на леглото с всички лампи, светещи около него, и с книга, лежаща върху гърдите му. Аз се усмихнах и се пресегнах към ключа на лампата, но в този момент забелязах цветната малка кутия върху леглото на Вида.

Отне ми не повече от трийсет секунди, за да разбера къде бе отишла. Горният капак на кутията за боя за коса беше скъсан, което можеше да означава само едно нещо.

Вентилацията в баните и без това беше зле, поради което държахме и двете врати частично открехнати, за да попречим вътре всички да се усещат като в Юга по време на късно лято. Пa`рата на моменти беше достатъчно плътна, че да се почувствам замаяна.

– Всичко е наред, знаеш ли... – нареждаше Вида. – Но Зи, това е наистина смотан начин да живееш.

Спрях се пред вратата – едната ми ръка бе облегната на нея, докато се навеждах напред, за да хвана монолога ù.

– Да, ама това не те ли притеснява? – продължи тя. – Няма ли неща, които да са достатъчно важни, че да ги кажеш. Знам, че можеш да ги напишеш. Не ме разбирай погрешно, но как ще успееш някога да свалиш цялата тази гадост от гърдите си, ако не можеш да поговориш за нея? Искам да кажа: слушай, Зу, знаеш, че те усещам, но единственият човек, който бива нараняван от това мълчание, си ти самата. Не им давай тази власт. Не им позволявай да те хванат в капана, в който не продумваш нищо. Има хора, които си заслужава да си спомняш, за които си струва да говориш. Ти самата си важна. Ти заслужаваш да говориш, а хората трябва да млъкнат, за да те слушат. Ти си по-умна от деветдесет процента от населението ни.

Затворих очи и се дръпнах назад, за да се подпра на стената.

– О, момиче! И мен ме хваща страх – увери я Вида. – Аз винаги се страхувам малко, когато тръгна на Операция. Не треперя така, че чак да нацапам панталоните си, но се притеснявам от това, което би могло да се случи на другите, ако аз се издъня или не ги покрия достатъчно добре. Нашата приятелка Руу ми дължи обратно около пет години от живота ми. – Тя спря, вероятно изчаквайки Зу да напише нещо. – Трябва обаче да знаеш, че страхът е безполезен. Той те спира точно тогава, когато трябва да се движиш най-много. И съществува единствено и само в главата ти. Може да се мразиш заради това, че те е страх, но това е отново допускането му да контролира живота ти. Не ти ли писна от едно и също нещо? Това нещо ще продължи да те дърпа надолу.

Последва още една пауза – достатъчно дълга, така че и аз пак да открехна вратата.

– Хора влизат и излизат от живота ни през цялото време – каза Вида със сериозен глас. – Те могат и да ти обещаят, че след малко ще се приберат, но може повече никога да не ги видиш. Тук имаме добър отбор и знаеш ли защо сме толкова силни? Защото ние сме решили да сме такива. Ние го правим такъв. Сестра ми не беше като родителите ти, но и тя ме изостави. Кучката предаде местонахождението ми, за да вземе награда, но аз няма да я оставя да победи. Няма да ù подаря удоволствието да ме накара да нямам никога вече доверие на когото и да е. Тя не ме избра и сега аз си избирам съвсем различно семейство.

Почаках, докато Вида започна отново да си мънка някаква песен, преди да се промъкна вътре.

– Ей, момиче, какво става? – Тя погледна към мен.

Този път миризмата като от белина не идваше от препаратите за чистене, които ползвахме, за да търкаме душовете, а от плътния крем, който Вида бе разресала през късата си коса. На раменете си имаше някакъв стар мизерен пешкир, който трябваше да спре течността, преди да нацапа спортния ù сутиен. За миг не можех да видя нищо друго освен белега върху раменете ù от изгарянията, които бе получила в Нашвил, докато се бе борила с Мейсън. Стомахът ми се преобърна.

Зу беше кацнала върху един шкаф до нея и люлееше краката си напред-назад, а белите ù чорапи подскачаха нагоре и надолу във въздуха. Тя вдигна две различни кутии в ръцете си, така че и аз да ги видя – една синя и една червена, – а след това направи знак към Вида.

– Накарах Момчето Скаутче да спре на връщане от Орегон – обясни Вида, махайки кърпата от раменете си и увивайки я около много по-малките рамене на Зу. – Много се радвам, че го направих. Трябваше да си намажа бойната боя, преди да вляза утре в битка.

Погледнах я в огледалото.

– Супер. Внимателно планираната ми и разумно преценена разузнавателна мисия. – Вида повдигна едната си вежда. – Сигурна ли си, че аз и ти не можем просто да се измъкнем тази вечер?

– Дунди е полезен – напомних ù аз. – Моля те, гледай да не го убиеш!

– Да, да. Ще видим. Искам само да кажа, че злополуки се случват.

Още преди да съм реагирала, тя използва пръстите си, покрити с ръкавици, за да вземе част от сместа от чашата, в която я бе разбъркала, и направи тънка ивица в косата на Зу.

– Ъъ... – умът ми се изпразни, когато си представих бързо как Лиъм, или дори още по-зле: Дунди ще реагират на това развитие.

Зу погледна назад към огледалото и направи нетърпелив жест, който сякаш казваше: „Още!“. Вида поклати глава.

– Започни с това и нека да видим дали то ще ти хареса. Реши ли какъв да е цветът?

– Тя ще иска да е розов – отвърнах аз. Зу се обърна отново, за да надзърне към Вида, а очите ù се бяха разширили от възможността, която виждаше пред себе си.

Вида наведе глава настрани и стрелна поглед към двете кутии.

– Мога да се опитам да смеся отделна част, като използвам малко по-малко от червената боя, отколкото нормално слагам. Може и да не сработи, но си струва да пробвам.

Зу закима енергично и ми отправи огромна усмивка.

– Чарленцето ще ме убие – изпя Вида и се облегна назад на шкафа. – Но на нас не ни пука какво мислят момчетата, нали така, приятелко?

Аз се изсмях леко стреснато.

– Чарленцето?

– Ами, все пак нали името му е Чарлс? – попита Вида бързо, гледайки към мен в отражението ми в огледалото. – Та да не би Дунди да е по-добре?

– Напълно си права – признах аз. – Ами... ще ви оставя да се оправяте...

– Накъде си се разбързала, дружке? – попита Вида, докато се наместваше на шкафа до Зу. – Постой малко. Напос­ледък не успяваме да те видим много често.

Поколебах се, тъй като знаех, че все още трябваше да открия Лиъм, но как можех да откажа, когато за пръв път от дни Зу приличаше най-после на себе си. Когато и на мен те ми бяха липсвали.

– Добре – казах и се пресегнах за купата с боя. – Да видим дали ще можем да ти докараме перфектния розов цвят...