По залез

Шестнайсета глава

Карахме цели четири часа, преди да зарежем камиона в Рино. В един идеален свят щяхме да се приберем директно в Лоудай, като щяхме да спираме само колкото децата да облекчат пикочните си мехури и да поразтегнат крака, но превозното ни средство бе белязано с военни знаци. Ако продължавахме с него, някой можеше да го забележи.

Сенатор Круз бе уредила един стар автобус „Грейхаунд“ да бъде докаран от Орегон и оставен в края на град Рино, предупреждавайки ни, че това най-вероятно щеше да е единственият път, в който тя щеше да може да използва този си контакт, тъй като бившият губернатор на щата – неин приятел от колежа – бе внимавал никога да не се заплита твърде надълбоко с делата на Федералната коалиция, за което бе награден от Грей с правото да запази длъжността си.

Двамата със Зак помогнахме на всяко хлапе да слезе, а аз не бях в състояние да сваля малката усмивчица от лицето си, виждайки начина, по който те всички сякаш искаха да се завъртят в кръг под топлата слънчева светлина. Роза бе сред последните, които щяха да слизат. Тя подмина ръката на Зак и хвана моята.

– Добре ли си? – попитах я аз. – Как се справяш?

Момичето изпъна ръцете си назад и напред и ги размаха наоколо. Аз самата се стараех да поддържам усмивката на лицето си, така че тя да е наясно, че може да си позволи да повярва, че всичко ще се нареди. Нещо, което бях научила от Кейт.

Докато събирахме от камиона кашоните с храна и медицинските изделия и ги прехвърляхме в багажника на автобуса „Грейхаунд“, се чудех какво ли щеше да си помисли тя за това. Когато я видех отново, щях да ù разкрия пълната величина на онова, което тя бе сторила за мен. Исках да вярвам, че ако усещам всички тези неща, ако довеждах лика ù до съзнанието си и се фокусирах върху него, тя някак щеше да успее да разбере, че мисля за нея – че не я бях забравила.

Че щях да ида да я освободя.

Лиъм водеше Алис към автобуса, без да обръща внимание на погледите, които си разменяше екипът, докато те преминаваха покрай тях. След като обмени няколко тихи думи с нея, той се качи отново но мотора си и обясни на Зак, че ще кара след нас.

Протегнах ръка към Роза, която я прие с благодарност. Зак скочи на шофьорското място и се завъртя назад, броейки, за да е сигурен, че всички са се качили. Децата се сместиха на седалките и на пода. След миг на вкаменяваща несигурност по-големите започнаха да си играят с вентилационните отвори и лампичките.

– Дръпнете изцяло пердетата си и ги оставете спуснати – казах им аз. – Има още три-четири часа до мястото, където отиваме.

– Къде е това? – попита едно от децата.

– Ка-ли-фор-ния! – изпя Гав, удряйки в ритъм с месестите си ръце по седалката пред себе си. – Да тръгваме вече!

– Колани! – извика Зак, докато запалваше автобуса. След това, осъзнавайки, че има вградена система от високоговорители, повтори заповедта през нея. – Колани. Добре дош­ли на борда на Автобусни услуги „Пси“. Аз съм Зак и ще бъда ваш шофьор по време на вашето епично търсене на свободата. Ако погледнете през прозорците си, но вие очевидно не може да го направите, защото Руби току-що ви предупреди да не го вършите, бихте могли да покажете среден пръст на Невада, докато потегляме.

Това поне успя да накара някои от тях да се усмихнат. Вдигнах пръст нагоре към Зак и той ми отговори със същото. Автобусът се наклони напред и ние отново поехме... като на истинско пътешествие. Усмихнах се, колкото и да не ми беше привично, носейки се на моя соствен облак от щастие. Не бях готова да сляза – дори и за секунда, – докато не погледнах към Роза.

Тя бе седнала до прозореца и беше свила крака до гърдите си, беше ги вкарала под ризата и бе притиснала лице към коленете си.

– Роза – казах аз и сложих ръка на гърба ù. Номерът върху джоба на ризата ù – 9229 – бе идентичността ù на онова място. Исках тя да чуе името си. Да се почувства човек.

– Не трябваше да идвате. Все още не сме готови. Все още сме пречупени.

– Не! – отвърнах ù нетърпеливо. – Не сте! Различни сте... това е всичко!

– Те ни казаха, че онези, които са починали, са били доб­рите – довери ми се тя и тогава забелязах лек белег, който минаваше по протежение на лявата ù буза – тънка, спираловидна розова линия. Какво можеше да е оставило подобна диря, освен някой, който нарочно я бе надраскал върху кожата ù? – Че ние всички сме лоши и че никога... никога няма да излезем. Но те така и не направиха нищо, за да ни помогнат. Аз искам... Искам да бъда оправена. Всички го желаят. Вършехме всичко, което искаха от нас, но и то не беше достатъчно.

– Ако те са ви карали да се чувствате по този начин, то те са били лошите – отговорих ù аз. Отне ми миг, за да осъз­ная защо думите ми бяха дошли толкова лесно. Кланси. С какво това беше по-различно от нещата, които той се опитваше да ми каже? Поразместих се от неудобство, мъчейки се да мисля за Кейт вместо за това, за начина, по който тя ме бе успокоила след бягството от Търмънд. – Най-важното нещо, което някога си направила, е да се научиш как да оцеляваш. Не позволявай на никого да се държи с теб така, сякаш не е трябвало да оцелееш или заслужаваш да си в онзи лагер.

– И ти ли си била в лагер? – попита Роза. – Ти си излязла и нещата вече са се подобрили?

– Напът са да се подобрят – уверих я аз. – Майка ти ни помага за това.

Ето. Една мъничка, треперлива усмивка.

– Тя носи ли червения си костюм?

– Червен костюм ли? – повторих аз.

Роза кимна и най-после се отпусна на седалката.

– Мама имаше един тъмночервен костюм, който винаги носеше, когато отиваше на важно гласуване или дебат. Тя каза, че той плашел старите белокоси чичковци, които искаха да я накарат да си затваря устата или да си седне на задника.

– Не – отвърнах аз. – Но знаеш ли какво? Мисля, че тя вече просто няма нужда от него.

Момичето разпери пръсти върху сините къси панталони от униформата си.

– И ти си абсолютно... уверена, че тя иска да... Искам да кажа, че бих разбрала, ако не желае да ме види. Аз бях с баба, когато те дойдоха. Мама така и не ме е виждала, след като бях повредена... Искам да кажа променена.

– Тя те иска! – казах аз, а думите от мен се изливаха от някакво място, което не бях дръзнала да докосна след напускането си на Търмънд. – Повече от всичко. Няма никакво значение какво можеш да правиш или пък какво ти е казал който и да е в лагера. Тя е там и те чака.

Това бяха правилните думи. Разбрах го по болката, която съпровождаше изтръгването им от мястото, на което ги бях погребала.

Знаех го, защото това бяха точните думи, които си бях фантазирала, че някой ще ми каже точно преди баба да дойде да ме спаси.

Тя се обърна към мен.

– Благодаря ви, че дойдохте да ни вземете.

Не бях убедена, че мога да се доверя на гласа си, но промълвих:

– Няма за какво.

– Ще изведете още деца, нали? – попита тя. – Не само нас.

– Всички! – уверих я и облегнах глава на седалката, затваряйки очи. Това бе единственият начин, който знаех, за да преодолея плача. Това бе повече от възможност. Ние вече го бяхме правили. Щяхме да го сторим отново в Търмънд. Щяхме да превърнем този момент в реалност за всички. За всяко едно дете.

Зак вкара автобуса в гаража, както бяхме инструктирани от Коул. Децата, които не бяха участвали в акцията, ни чакаха. Те отвориха голямата ролетна врата, която бяхме държали затворена и заключена през цялото време, откакто ползвахме пространството. Сенатор Круз и Коул стояха малко по-навътре. Жената бе скръстила ръце пред себе си и макар да изглеждаше като цяло спокойна, дори от разстояние можех да различа как едва успяваше да се удържи. Издърпах назад пердето и се поместих настрани, за да може и Роза да я види. Сенаторът явно я бе забелязала в същия този момент, защото загуби напълно битката, която водеше с контрола над себе си, и се затича към вратите на автобуса точно в момента, в който направих път на Роза да мине. Момичето се хвърли към майка си от най-горното стъпало и почти успя да събори и двете на земята.

Останалите деца се обърнаха настрани. Бяхме им обяснили по време на пътя към Калифорния за това, което се бе случило в Лос Анджелис. Като се имаше предвид, че мнозинството от родителите им бяха участвали във Федералната коалиция или пък просто бяха живели в този район, това не бе успяло да захароса суровата реалност.

– Но ние ще ви помогнем да ги откриете – бях обещала аз. – Ако сенатор Круз със сигурност не знае къде са, ще потърсим из различни мрежи, за да намерим дири.

Коул бе останал на първоначалното си място, кимаше на членовете на екипа, които слизаха от автобуса, тупаше ги по гърбовете и гордо ги поздравяваше, докато те се изливаха и оформяха кръг около него. В краката му имаше раница, но той не се пресягаше към нея – не и докато Лиъм и Алис не слязоха от автобуса. Знаех какво ще се случи, но, честно казано, аз самата бях толкова раздразнена, че не смятах да му попреча.

Той направи знак на сенатор Круз. С Роза, която все още се бе гушнала в нея, тя каза спокойно:

– Хайде, всички! Последвайте ме! Сега ще ви осигурим по един приятен топъл душ, малко нови дрехи и едно хубаво ядене. Как ви звучи това?

Пътят на Лиъм и на репортерката от Разпространение към нас бе препречен от децата от Оазис, които се изляха като поток и образуваха линия, следваща сенатора надолу по тунела, преминавайки покрай Зу, Хина, Майк и Кайли, които бяха дошли на бегом да ни посрещнат. Те се присъединиха към групата деца, които бяха останали тук, очаквайки ни върху белия полумесец, нарисуван върху цимента.

В момента, в който се доближи, Коул се наведе, за да вдигне раницата, и я хвърли към Лиъм, който клюмна под тежестта ù, щом я хвана.

– Разреших си – започна Коул, а гласът му бе обрамчен от лед – да ти събера багажа. Ти приключи тук. Качвай се на малкото си моторче и си отивай у дома.

– Никъде няма да ходя – изражението на Лиъм се вкамени, когато той метна раницата обратно към брат си. – Аз едва сега започвам. Не можеш да ме накараш да си тръгна.

Коул се изсмя с насмешка, но аз бях тази, която отговори. Думите изникнаха в ума ми и изпълниха устата ми като жлъчен сок.

– Не, но пък аз бих могла.

Видях как Зу премести погледа си от Лиъм към мен, а устните ù се разтвориха шокирано. Но това бе нищо в сравнение с болката, която изпитах от това да видя как Лиъм стегна челюстта си и побеля, а очите му запламтяха с ужасяващо, тихо разочарование. Как смееше той да се държи така, сякаш ние сега всъщност извършвахме предателството? Той беше сътворил всичко това зад гърба ми. Усетила бях, че той има някаква тайна, но не очаквах да е от подобна величина. Нищо, което да излагаше на риск безопасността и живота на всяко дете тук.

И защо? Защото бе ядосан на Коул, че бе отхвърлил идеята му? Той очевидно не схващаше как действат тези неща. Беше напуснал Лигата – бе избягал. Прекъснал беше обучението си прекалено рано, за да разбере, че огън се посрещаше с огън.

– Ти си действал зад гърба ми – каза Коул, а в думите му се изливаше горещина – и някак си се свързал с Разпространение, при положение че аз изрично те бях предупредил да не го правиш. Бил си достатъчно глупав да им изпратиш по мейл поверителни файлове, рискувайки те да бъдат прихванати от интернет копоите на Грей, които можеха да ги проследят обратно до нас. Очевидно си ни излъгал, че отиваш да се срещаш с онази група деца, когато всъщност си имал среща с Разпространение, и така си разхитил бензин и време. Прекъсна Операция в действие и постави в опасност всяко едно дете, участващо в нея, включително себе си и децата, които спасихме. И за капак на всичко, Лиъм, вкара в играта и цивилен. Наистина се надявам всичко това да си е заслужавало за теб, защото, докато ти изчезваш оттук, тя остава, за да може да я държим под око и под ключ, докато всичко приключи.

– Моля? – Алис се приближи до него, а кафявите ù очи сипеха мълнии. Тя прошушна на Лиъм: – Ти наистина ме предупреди, че ще е ядосан, но това е...

– Реалността – довърши Коул и протегна ръка. – Дай ми камерата си.

Тя се дръпна назад и притисна с ръка апарата, който сега беше в безопасност в чантата ù.

– Чуй много добре какво ще ти кажа – вметна тя, – защото ти говоря буквално. Само през трупа ми! Мислиш, че ме е страх от теб ли? Аз преживях бомбардировките във Вашингтон. Отразявала съм всеки по-голям градски бунт, включително онзи в Атланта, по време на който убиха оператора и годеника ми. Така че, давай! Пробвай се, тъпако!

– Добре, сладурче! – отвърна ù Коул. – Задръж си фотоапарата. Нека нежната светлина от дигиталния ти екран да ти прави компания, след като те заключим в новата ти стая и изхвърлим ключа.

– Това е...

Лиъм протегна ръка, за да я спре. Въпреки това жената не отстъпи назад, а абаносовата ù кожа не изгуби розовия си оттенък.

– Прав си – намеси се той. – Зад гърба ти открих как да се свържа с Разпространение. Срещнах се с Алис и екипа ù, но след като открих Оливия и Брет, на които казах да не идват, докато не съм сигурен, че пребиваването им тук ще им гарантира по-малък шанс да бъдат убити от оцеляването им сами в пустошта. За да докажа историята си на Разпространение, свалих файловете на флашка. Не съм им пращал нищо. И знаеш ли защо направих всичките тези неща? Защото независимо от онова, което каза в Лос Анджелис, това е всичко друго, но не и демокрация, да не говорим пък за ново начало! Ти не обръщаш внимание на ничии други идеи, освен на своите, и нито веднъж не си се постарал да вникнеш в това, което се опитвам да ти кажа. При това, въпреки че не знаеш нищо за нашия живот и за онова, през което сме преминали. Ти обичаш да се биеш, но някои от нас не харесват това.

– Това не е най-добрият ти аргумент – отбеляза Коул, като направи жест към екипа, – като се има предвид фак­тът, че нещата днес се развиха доста добре.

– Той казва истината – намеси се и Алис. – Самите ние никога нямаше да поискаме от него да рискува и да изпрати файловете по електронен път. Той само ни донесе отпечатани листове, при това съвсем малко – колкото да докаже обвързаността си с Лигата, или каквото там се наричате сега.

Лиъм издиша тежко.

– Може да използваме материала, който Алис днес засне, и да го предоставим за излъчване на техните партньори. Материал, в който ще има действително послание. Това ще докаже нещо, било и то само това, че хората няма защо да се страхуват от нас, децата. Ти май не разбираш. Няма значение дали ще успеем да изкараме всички деца от лагерите и да взривим всяка скапана ограда или стена, която се намира между нас и тях. Ако не променим разбирането на хората за нас, тогава къде, по дяволите, ще идат тези деца.

Коул скръсти ръце пред гърдите си и каза простичко:

– Довиждане, Лиъм.

Аз бях започнала да се обръщам с намерението да последвам Коул към тунела. Гневът караше главата ми да пулсира и изтриваше и последната следа от светлина в сърцето ми, когато изведнъж се дочу глас:

– Ако той трябва да си ходи, значи, това би следвало да се отнася и за мен.

Това бе Зеленото момиче, което бях видяла преди няколко нощи – онази, която бе нарисувала лунния полумесец на каската на Лиъм. Онзи момент, в който се бях запитала „коя“ бе тя, вече беше напълно логичен. Именно чрез символа Алис бе успяла да го разпознае при първата им среща.

– И поради каква причина...? – обърна се към нея Коул.

– Аз го прикрих. – Тя отметна тъмната си коса зад рамото си. – Знаех, че ще се среща с Алис, и не казах на никого.

– Аз също – добави Луси, чиито ръце се бяха зачервили от извиване. – Излъгах, че отива за припаси, които така и не видяхме, а и, честно казано, не искам да се бия. Съжалявам!

– И аз така – намеси се и Кайли. – Само че не съжалявам!

– И аз – включи се и Анна, една от Зелените, която успя да се спаси от Лос Анджелис. – Аз бях тази, която му показа как да достигне до файловете и да ги свали.

Покрай мен Зак се почесваше по главата и гледаше към тавана.

– Аз може и да съм му показал как би могъл при нужда да установи процедура за контакт с някого.

– Аз съм тази, която попита сенатор Круз как е влизала в контакт с хората от Разпространение – допълни едно друго от Зелените момичета. – Така че предполагам, че и аз съм за гонене?

– Аз също, тъй като...

Коул вдигна ръка, прекъсвайки Сара.

– Добре... За бога! Схващам, Спартак! Успяхте да изясните позицията си.

Той погледна към мен. Аз повдигнах рамо, оставяйки го да вземе решението. В този момент не се осланях на преценката си, а и ако те всички имаха интерес да саботират нападението ни над Търмънд, нямаше особено да съжалявам, ако си тръгнеха и отидеха да живеят някъде в безопасност и надалеч от нас, особено ако Хари наистина изпълнеше обещанието си да ни изпрати обучени войници.

– Имате право само на един опит – каза им той. – Докажете ми, че това работи така, както вие го искате, и ще адаптираме плана, но... – Гласът му изведнъж загрубя, когато децата зад нас започнаха да разговарят помежду си възбудено. Приближих се по-близо до него с желанието да използвам Коул като щит срещу вече видната истина, че повечето – ако не всички – бяха знаели за плановете на Лиъм и никой от тях не ме бе допуснал до тях.

„Те най-вероятно си мислят, че така ти се пада – прошепна глас в главата ми. – За това, че ги държа в незнание за начина, по който се отърва от агентите.“

Но разликата беше, че аз го бях сторила само с идеята да ги защитя. Коул бе напълно прав – Лиъм прекъсна една внимателно организирана Операция и въведе непозната променлива, поради която всичко можеше да завърши зле за нас, включително и за децата, които се опитвахме да спасим. Нова вълна от гняв се изля през мен.

– Но – продължи той – всички оставате тук и не можете, поради каквато и да е причина, да напускате Ранчото, без да поискате разрешение от нас. Това включва и теб, Морков.

Алис почервеня, след като чу този прякор, и без да го осъз­нава, се протегна, за да заглади назад червената си коса.

Той се приближи с една стъпка до нея и заговори по-тихо. Познавах този поглед – начина, по който сините му очи се притваряха и иначе приятелската му усмивка не издаваше и капчица от презрението, което той изпитваше. Само тихият му, груб глас.

– Ако разкриеш местоположението ни на когото и да е в Разпространение, ще разбера.

Алис се наведе към Коул със скръстени пред гърдите си ръце. Едната ù вежда се повдигна предизвикателно.

– Няма да успееш. Но аз не съм в бизнеса с убийството на деца. За разлика от теб.

– Хей! – предупредих я аз. И Лиъм най-вероятно ù бе казал нещо за мен, защото в крайна сметка тя се отказа.

– Добре. Всички наред ли са? – Коул кимна и даде знак на другите, че очаква и те да му кимнат в потвърждение. – Страхотно. Дайте да свалим продоволствията от автобуса и да организираме всичко. Някой трябва да ми разкаже за лицата на агентите на СОП, когато са ви видели.

При тези думи напрежението се разсея. Гав започна да се смее, докато преразказваше история за това как един от агентите май се бе изпуснал, когато бе разбрал срещу какво е изправен. Зу се опита да ме хване за ръката, докато преминавах покрай нея, но ако трябваше да съм честна, исках просто да остана сама – не ми дремеше дали щях да нараня чувствата ù. Не ми пукаше, че тя се притеснява за мен, а и не исках да се преструвам, че нямам проблем с това развитие на нещата. Загубата на фокус бе пилеене на време. Тя означаваше още мъртви деца, които аз нямаше да мога да спася.

Исках да питам Нико дали има новини от Кейт и дали Вида и Дунди не се бяха появили. След това ми се щеше да доизясня детайлите на плана за това как щяха отново да ме отведат в Търмънд.

Постарах се да изгоря излишната си енергия, като взех тунела между Ранчото и гаража на бегом. Безсилието се изтичаше от мен с всеки удар на ботушите ми по цимента. Преминах през кухнята – покрай купички с паста и солети, които децата от Оазис бяха взели на влизане, за да идат да ядат в голямата зала. Така поне предполагах. Тогава най-после го чух как ме викаше.

Не забавих крачката си, не позволих на нищо в мен да омекоти бронята от гняв, която бях навлякла. Лиъм изтича, за да ме догони.

– Руби! Искам да говоря с теб!

– Повярвай ми! – отвърнах му аз. – Не искаш!

Продължих по коридора, докато той не ме хвана за ръка и не ме завъртя. Взрях се в лицето му, провиждайки отвъд напрежението, отвъд сенките на мръсотията по челюстта и бузите му, достигайки до настойчивостта на очите му... и за един момент тялото ми обърка желанието да го убие с желанието да го целуне.

Издърпах се настрани и отворих вратата към стълбището.

– Защо си сърдита? Защото не ти казах или защото знаеш, че съм прав? – попита ме той. – Защото според мен е по малко и от двете.

– Смятам, че Коул успя доста добре да ти открои множеството причини, поради които ти се сърдим – казах аз и се обърнах, когато достигнах до първата пощадка. Той бе по петите ми и се опитваше да ме вкара в същия тъмен ъгъл, в който бях откраднала целувка от него. И неясно защо, но това единствено ме изнерви допълнително, сякаш го правеше нарочно.

– Прав съм, Руби! – отбеляза той и отново взе китката ми.

– Докосни ме само още веднъж – предупредих го аз, – и ще съжаляваш.

Той освободи захвата си и се дръпна назад.

– Моля те, изслушай ме...

– Не! – отвърнах аз. – В момента дори не искам да те виждам!

Усмивката на Лиъм стана подигравателна.

– Защото имах дързостта да не се съглася с Коул ли, който никога не може да греши – за нищо на света.

Извърнах се към него и го блъснах в гърдите и с двете си ръце.

– Защото бе на косъм от това да бъдеш гръмнат, явявайки се откъм грешната страна на пушката на Зак! Защото можеше да умреш и аз нямаше да имам възможност да го предотвратя! Защото въобще не си помислил и всичко, към което се стремим, можеше да изпадне...

Очите му проблясваха със сини пламъци, когато ме придърпа към себе си.

И ме целуна.

Той ме целуна така, както аз го бях сторила в гората на края на лагера в Ийст Ривър. Сред тъмнината сякаш ни обгърна мирисът на влажна земя, прах и кожа. Груби – отчаяни – ръцете му се заплетоха в косата ми, а моите в якето му.

Той ме целуна и аз го оставих, защото знаех, че е за последно.

Избутах го настрани и усетих как нещо в гърдите ми се къса и разтваря, докато пространството помежду ни се пълнеше от студен въздух. Лиъм се захвана за стената, мъчейки се да си възвърне нормалното дишане. А аз се борех с възможно най-тъпия порив да седна на стълбите и да зарева.

Той си пое колебливо въздух.

– Анна каза... Каза, че Нико работи тайно върху някакъв вид вирус. Тя си мисли, че е за удара в Търмънд. Той е от онзи вид, при който човек трябва да проникне вътре и да го инсталира, преди да може каквато и да е атака да бъде предприета. – Гласът му звучеше кухо. – Дали случайно не знаеш нещо по въпроса?

Аз погледнах настрани.

– За бога, Руби! – добави той тихо.

Даваше ми шанс да му кажа истината за атаката над Търмънд, но нищо – камо ли пък той – нямаше да ми попречи да осъществя замисленото. Не се нуждаех от неговото одобрение.

– Те ще те убият – каза той, а от думите му се изливаше гняв. – Ти знаеш това.Те са наясно каква си и какво можеш да правиш. Целия лагер ли ще овладееш? Ще ги поставиш под свой контрол, както Кланси бе направил в Ийст Ривър? Те няма да ти позволят да напуснеш лагера жива, а и на теб не ти пука, нали?

Той разтърка лицето си и въздъхна с искрено раздразнение.

– Имам ли дори правото да попитам кой ти наби тази идея в главата? Той не е един от нас, Руби! Не е, а ти все още си на негова страна, казваш му нещата, които преди споделяше с мен. Обясни ми какво се случи. Обясни ми как отново да поправя това между нас. Не разбирам как така се отдалечихме. Не разбирам защо той има такава власт над теб!

– Не съм длъжна да ти се обяснявам. – Усетих как при тези мои думи едно студено парченце лед се разпростря по гръбначния ми стълб... независимо от това колко правдиви бяха те.

– Преди го желаеше – отвърна той. – Искаш ли да знаеш защо не ти казах за Алис и Разпространение? Почти го направих около стотина пъти. Почти ти признах онази вечер, когато бяхме в гаража, но се спрях, защото напоследък... Напоследък няма абсолютно никакво значение какво казвам аз. Ти и Коул винаги смятате, че то е грешно, тъпо или наивно. По дяволите, писнало ми е от тази дума. Нито съм глупав, нито съм сляп. Мога да се грижа за това да сме нахранени. Мога да поправя всяка развалена част, която се разпада. Мога да се погрижа всички коли да вървят. Мога да открия единствената реална възможност да сътворим някакво истинско добро в този и без това вече достатъчно стихиен свят, но това май не е достатъчно. Дори не ме забелязвате, нали? Не и той. А вече не и ти.

Не казах нищо. Не усещах нищо. Бях нищо.

– Опитвам се да мисля за онова, което идва после, как ще продължим с живота си, когато всичко приключи. Преди сме си говорили за това. Не искам нито едно от тези деца да изживява живота си, опетнено от болка, съжаление или кръв. И на теб не ти пожелавам подобно нещо. Можем да свършим добра работа, можем да накараме целия скапан свят да види, че ние сме добри деца, поствени в скапано положение. Моля те! Руби, моля те. Коул ще те отведе право до пропастта и през цялото време ще те държи за ръка.

Останах взряна в очите му само още миг, позволявайки на думите да се разширят и да запълнят онези части от мен, които се срутваха. „Помисли за момичетата – казах си наум аз. – Колиба 27. Сам.“ Всички тези хиляди деца, които бяха зарязани там, след като аз бях излязла. Лицето на Ашли – мъртвите очи, които се взираха в мен, обвинението, което четях в тях. „Къде беше ти? Защо не дойде по-рано?“

– Ако съм те наранил дори наполовина от това, което ти ми причини – започна той с дрезгав глас, – тогава, за бога, просто ме убий! Не мога да издържам така. Кажи нещо. Кажи нещо!

Аз можех да пожертвам това – нещото, което исках най-много – за тях и за тази сделка, която никога нямаше да излезе на нула. Не и напълно. Дължах им много повече от любовта си. Дължах живота си на всяко едно от тези момичета. Те трябваше да разберат как се бях почувствала днес, докато напускахме Оазис. Ние щяхме да открием лечението, дори ако това беше последното нещо, което щях да свърша на тази земя, а то щеше да ги чака, когато те излезеха навън. Те щяха да познават истинската свобода – не защото щяха да са в състояние да захвърлят ужасяващите си способности – онова нещо, което ги бележеше като изроди. А защото най-после щяха да могат да направят всеки избор, който им е бил отказван с години. Те можеха да отидат където си поискат. Да бъдат с хората, които обичат.

В края на краищата нямаше абсолютно никакво значение какво щеше да се случи с мен, сега разбирах какво бе имал предвид Нико, когато говореше за това, че ще „компенсира нещата“. Аз самата не можех да се върна назад и да променя онова, които им се беше случило, но със сигурност можех да им дам възможност да управляват собственото си бъдеще. Това щеше да си заслужава. Загубата на това... щеше да си заслужава. Някой ден.

Но сега само ме болеше. Усещах се така, сякаш се разпадам на парчета. Краят дойде с мълчание и долових, че и Лиъм го разбира – макар да бе прекалено голям инат, за да си го признае. Не бе останало нищо за казване. Обърнах се и тръгнах нагоре по стълбите.

– Аз ще съм наоколо – извика той след мен. – Когато решиш, че искаш да ме намериш.

Преглътнах болезнената издутина в гърлото си и с гръб към него отвърнах:

– Не си прави труда да чакаш.

Бях на върха на стълбите и тъкмо бутах вратата да се отвори, когато той каза:

– Може и да не си го причиня.

Вратата зад мен се затвори, изщраквайки тихо, когато отново заех мястото си. Позволих на тялото си да рухне. Болката ме раздираше, докато се вмъквах в най-близката спалня и се срутвах върху едно от леглата. Свих юмруци, отпуснах ги, свих ги и отново ги отпуснах, мъчейки се да разнеса непоносимото стягане, да установя някакъв вид ритъм на дишането си на мястото на ужасяващото, грубо задъхване. Кикотещи се гласове се носеха по коридора от голямата зала – в пълен противовес на крясъка в главата ми.

Не знам как се случи – просто зрението ми се замъгли. Когато то най-после се изчисти, се оказах в офиса на Албан, без какъвто и да е спомен за това как се бях озовала тук. Щом се обърнах, видях пред вратата две фигури, стоящи рамо до рамо, с огледални изражения на загриженост. Те като че ли си предаваха цял разговор чрез един-единствен поглед.

– Е... – започна Вида. – Какво пропуснахме?