По залез

Деветнайсета глава

– Вярваш ли? – попитах аз. – Че това е направено от Червени?

При този въпрос Коул погледна нагоре.

– Така ми се ще да знаех. Това просто ме кара да искам да...

– Да искаш какво? – поинтересувах се аз.

Той се изправи внезапно – очевидно не можеше да остане седнал. Ръката му се тресеше в спазми през цялото време.

– Искам да ти кажа нещо, преди да идем там и да представим плана си на децата.

Ръцете ми се усукаха в скута ми, докато се борех да запазя гласа си спокоен.

– Какво има?

– Искам да отидем да разследваме и документираме дейностите в един лагер – Соутуут в Айдахо. Кланси твърди, че това е едно от съоръженията, използвани за обучението на Червени.

– И ти му вярваш? – попитах аз, клатейки глава. – Коул...

– Да – отвърна той. – Вярвам му, и при това не защото той ми влияе чрез способностите си, а тъй като всяка част от информацията, която ми е дал досега, е била потвърдена... а и може да съм му обещал, че ще си помисля дали да не го пусна да си отиде, ако ни помогне. Очевидно не, но все пак. Добра мотивация.

– Но защо? – недоумявах аз. – Защо трябва да го проучим?

– Сенатор Круз ми каза, че са ù необходими неопровержими доказателства за армията от Червени с цел да се подплаши международната общност и да се задейства. Искам да ù помогна да получи това – или поне да пробваме. А ако това е задънена улица, така да бъде. Но кажи ми, че имам подкрепата ти по този въпрос. Обещавам, че това няма да се отрази на удара ни над Търмънд.

Търпението ми най-накрая се изпари.

– Ако искаш да сториш това, ще трябва да признаеш на другите, че си Червен. Това е единственият начин да се съглася да те подкрепя.

Той се дръпна назад изненадан.

– Това пък какво общо има?

– Губим подкрепата на децата, чувствам го. Те трябва да разберат веднъж и завинаги, че ти защитаваш от сърце нашите най-важни интереси, защото си един от нас. – Можех да чуя собственото си изтощение в гласа си. – Това не продължи ли вече достатъчно дълго?

Той отвори уста, ядосан и очевидно преминал в защита, но я затвори, след като проучи лицето ми. След известно време просто каза:

– Ще обясня на Лиъм. Ще започна с него още тази вечер. Сетне, в зависимост от това как се развият нещата, ще кажа и на другите. Така разумно ли е?

Способна бях да се разплача, почувствах се толкова облекчена.

– Да. Но трябва да му признаеш още преди срещата тази вечер.

Той ми махна с ръка и седна на стола.

– Преди това искам с теб да обсъдим начина, по който си мисля, че трябва да те върнем в Търмънд. Реших, че може да искаш да го коментираме тук по-скоро, отколкото пред другите?

Кимнах.

– Ще им кажа и на тях, но не и докато всички не се съгласим върху обща стратегия. Все още ли смяташ, че е най-добре да ме оставите във Вирджиния?

– Да – отвърна той. – Целта тук е първо да те оставим пред някой преследвач, като същевременно се убедим, че ти няма да си омаломощена от самото начало. Ще подадем фалшив сигнал за Зелено дете на свобода, а ти ще трябва да влезеш в съзнанието на преследвача, преди той да може да вкара лицето ти в програмата си. Той ще те отведе в най-близката база на СОП, за да си вземе наградата, а ти ще го накараш да ти доведе някой агент навън, така че той да може „официално“ да те тества и да потвърди, че си Зелена. Ще ти се наложи да прескачаш между умовете на всички хора, на които се натъкнеш. Те не могат да знаят истината. В противен случай ти просто няма да успееш да стигнеш до Търмънд. Ключът е да се контролира общият брой хора, с които влизаш в контакт по всяко време. Това въобще изпълнимо ли е?

– Да – потвърдих аз, усещайки как гръбнакът ми се стяга от решимост. – Изпълнимо е.

Събрахме се в гаража два часа по-късно. Седнахме в кръг около белия лунен полумесец, нарисуван върху пода. Бях сложила столове за Коул, сенатор Круз и доктор Грей, така че да могат да седнат, докато вървеше обсъждането, но Коул се приближи до мен с друг стол, постави го вдясно от неговия и леко ме бутна да се настаня в него. Хвърлих му бегъл поглед, опитвайки се да разбера как бе протекъл разговорът, но изражението му бе напълно неразгадаемо.

Лиъм, от друга страна, изглеждаше така, сякаш току-що бе слязъл от буреносен облак. Чувствах очите му върху себе си през цялото време, но не бях достатъчно смела, за да се опитам да срещна погледа му.

– И така, както виждате, тази вечер имаме нов гост – започна Коул, със скръстени ръце и уверена стойка. – Тя е ученият, който е ръководил търсенето на лечението, и сега е тук, за да ви обясни причината за ОМИН, както и какво точно е възможното лечение.

Шепотът замря толкова бързо, че бях сигурна, че можехме да чуем, ако някоя кола се взривеше в радиус от поне сто и шейсет километра.

Лилиан заглади невидими гънки по спортните си панталони и започна да се изправя от стола си, след което си промени мнението и седна обратно. Някои от най-големите деца вероятно я бяха познали от стари новинарски емисии, но повечето... Те просто я гледаха със страхопочитание, напълно забравили за фамилното ù име. Aлис, от друга страна, бе друга история. Видях точния момент, в който съзнанието ù направи връзката.

– Здравейте! – Поемайки си дълбоко дъх, тя се обърна към Коул и попита: – Откъде да започна?

– Започнете с причината и завършете с лечението – отговори той.

– А. Добре. В началото... когато острата младежка идиопатична невродегенерация – ОМИН – бе призната за пръв път, общото предположение беше, че това е някакъв вид вирус, чието проявление е по-изразено и смъртоносно сред децата, отколкото при възрастните. Но от научната общност бързо бе доказано, че това е невярно, тъй като случаите извън Съединените щати се оказаха доста редки или много леки в сравнение с нашите. След няколко години на изследвания... „Леда Корп“ приключи своите експерименти и потвърди това, което някои, включително и аз самата, от доста време смятахме, че е причинителят на болестта.

Наведох се напред в стола си, а сърцето ми блъскаше в гърдите ми. Прехапах устни.

– Преди близо тридесет години е имало опити... всъщност няколко... да се застраши сигурността на нацията. Тези биотерористични нападения били извършени от врагове на Съединените щати и се изразявали във вмешателство в нашите посеви и водоизточници.

Лиъм стоеше в периферията на групата, в непосредствена близост до Алис. Той наблюдаваше доктор Грей през екрана на фотоапарата, но чувайки това, погледна нагоре стреснато. Аз се преместих нетърпеливо, изчаквайки я да продължи. От години имаше теории за това, че ОМИН е резултат от терористична атака. Това не беше нова информация.

– Президентът по това време, не моят... не президентът Грей, подписал тайна заповед за започването на разработка на химическо вещество, което да противодейства и да унищожи редица отрови, бактерии и лекарства, които биха могли да бъдат добавени към водоизточниците ни. „Леда Корп“ разработили и разпространили химикал, наречен Вещество Амброзия, който бил сложен в пречиствателните водни съоръжения.

Потърках челото си с ръка, борейки се с начина, по който зрението ми започваше да се размазва.

– А това вещество дали е било тествано как взаимодейства с обичайните минерали и съединения, намиращи се във водата? – попита сенатор Круз, която бе побеляла от гняв.

Доктор Грей кимна.

– Да, имало е рутинно тестване. Участниците са подписали железни договори за конфиденциалност и са били щедро възнаградени. Изследвали са деца, възрастни, животни. Дори бременни жени, от които всички родили бебета без каквито и да е усложнения или аномалии. В интерес на истината, тези изследователи са били обект на такъв натиск от страна на правителството бързо да изпълнят програмата, че не са били в състояние да изучат дългосрочните ефекти от веществото.

„Те са ни отровили. – Устните ми се свиха от отвращение. Наложи се да се захвана от двете страни на стола си, за да остана на него. – Те са ни отровили, след което са ни поставили под ключ заради тяхна грешка.“

Коул се надигна от мястото си и започна да крачи напред-назад. Главата му беше наведена. Слушаше.

– Скорошното проучване на „Леда“ заключи, че Вещест­вото Амброзия е това, което ние наричаме тератоген. Това означава... Означава, че жените, които, без да знаят, са пили третираната вода, несъзнателно са поели химикала в телата си и той е въздействал върху мозъчните клетки на децата в утробата им. Моето разбиране за техния доклад е, че тези мутации са останали латентни в детския... във вашия мозък, докато не сте достигнали възрастта на пубертета – около осем, девет, десет, единадесет години. И промяната в нивата на хормоните ви и химията на мозъка ви са дали начален тласък на мутацията.

– Защо толкова много са измрели? – Ръката на Коул рязко потрепна встрани.

– Тези майки са приели по-високи количества от химикала или пък е имало някакъв трети, неуточнен фактор от околната среда. – Тя разказваше всичко толкова студено и стерилно, с такова професионално безпристрастие, че отново ме разгневи.

„Та това се е случило и на теб. Защо не си бясна? Защо не си разстроена?“

Оливия се изправи на крака. Доктор Грей потрепна при вида на обезобразеното ù лице, преди да успее да се прикрие.

– Как обяснявате различните ни способности? Защо всеки от нас може да прави различни неща?

– Общоприетата хипотеза е, че всичко е обвързано с гените ви – индивидуалната химия на мозъка и върху кои неврални пътища ще бъде въздействано в момента на промяната.

– Този химикал все още ли е във водата ни?

Доктор Грей се поколеба достатъчно дълго, че да разберем отговора още преди да си бе отворила устата.

– Да. Макар че сега, когато „Леда“ потвърдиха, че вината е на Веществото Амброзия, бих допуснала, че те най-вероятно планират да пуснат във водоизточниците някакъв неутрализиращ химикал, като, естествено, ще започнат от големите градове. Но като гледам колко много жени и малки деца са погълнали тази замърсена вода, може би ще трябва да минат едно или две цели поколения, преди да започнем да виждаме деца без тази мутация.

Поколения. Не просто месеци или години. Поколения. Притиснах лице в ръце и си поех дълбоко въздух.

– Ако това обяснява какво се е случило – намеси се Коул, – какъв е вашият метод за лечението му?

Доктор Грей промени позата си и леко се отпусна. Това бе нейната територия и тя очевидно се чувстваше по-спокойно, след като бе преминала границата.

– От известно време насам научната общественост знае, че в най-общи линии вашите псионични способности се пораждат от изместването на естествения поток на електричество в мозъка ви. Или по-точно казано – в засилването му. Когато дете, класифицирано като Оранжево, манипулира електрическия поток на мозъка на някой друг човек и бърника из обичайните системи и процеси – това с нищо не се различава от начина, по който дете, класифицирано като Жълто, действа в по-голям външен мащаб, контролирайки електрическия поток в машина или енергийна мрежа. И така нататък. Всичко, включително и ние, се състои от частици и тези частици имат електрически заряд.

Независимо от това дали някой от нас я разбираше, тя продължи:

– Лечението не е под формата на нещо, което се пие цял живот. То по-скоро управлява способностите, отколкото да ги лекува.

Сърцето в гърдите ми замря. Зърнах лицето на Кланси, докато ми бе казвал точно това, но аз го бях отхвърлила, защото... Защото той лъжеше през цялото време, защото истинското лечение трябваше да може да унищожи изцяло мутацията.

– Това е операция, по време на която нещо, наречено дълбок мозъчен стимулатор – нещо като мозъчен пейс­мейкър, ако щете, – се имплантира. Мястото, на което се внедрява, зависи главно от способностите, но стимулаторът – във всички случаи – сам освобождава свой собствен електрически заряд. Той регулира абнормалния поток и го превръща в такъв, който е характерен за всеки типичен човек.

– Той по-скоро неутрализира способностите – разясни Коул, – отколкото да ги премахва.

– Да, именно.

– И тази процедура може да се извърши безопасно? – попита Алис. – Вие правили ли сте я?

– Да – потвърди тя. – Успешно я извърших на едно дете.

– Едно не е точно рекорд по успеваемост, докторе – изтъкна Коул. – Една операция не може да ни даде никакви вероятности за успех.

Тя просто вдигна ръцете си и додаде:

– Нямаше време за повече от това. Съжалявам.

– И идеята е да... – Почти не можех да изрека въпроса си. Усещах се смазана, задавена от гняв. – Та идеята да не беше на всяко дете, което се роди, да се направи тази процедура, за да се попречи то да умре или да се промени? На каква възраст?

– Около седем години – отвърна Лилиан. – Само че може да се наложи да се осъществява регулярна поддръжка.

Това породи шепот от смущение от страна на децата, които сякаш най-после се събуждаха от вцепеняващата си замаяност.

– Какви са следващите ни стъпки? – попита Алис, позиционирайки фотоапарата си на ново място. – Всичко това е невероятно, но ние нямаме категорични доказателства за това че Веществото Аброзия се добавя към водата. „Леда“ бързо затвориха програмата си за изследване. Никой от Зелените не стигна до никаква информация.

– Какво ще е достатъчно доказателство за вас? – попита доктор Грей.

На Алис не ù се наложи да мисли дълго.

– Някакъв вид документация, която го показва като част от третиращата смес.

– Можем да идем до близки пречиствателни съоръжения – предложи Лиъм. – Да проникнем с взлом, да вземем фотографии, да се опитаме да намерим информация на хартия или на компютрите им.

– Това може да се случи – съгласи се Алис с блестящи очи. – Струва ми се, че ще трябва да влезем поне в пет-шест, в случай че някои от тях се окажат неработещи. Освен това трябва да са в различни щати, за да сме сигурни, че не е било ограничено само в Калифорния. Имаме ли достатъчно бензин, за да изпълним това?

– Чакайте... Чакайте... – намеси се Коул. – Приоритетът ни сега би следвало да е да сме невидими, да усъвършенстваме атаката си над Търмънд и да изчакаме пристигането на подкрепленията си. Ако някой въобще излезе, то трябва да е само за да събере повече човешка сила за битката.

– Подкрепления? – повтори Лиъм, ръмжейки.

Коул повдигна вежди.

– Ах, ти, копеле! – извика Лиъм. – Хари? Поискал си от Хари да се бие?

– Той сам предложи. Той и отрядът му от четирийсет бив­ши военни момчета и момичета с нетърпение очакват да свършат своята част. – Коул се обърна, за да адресира думите си към децата. – Противно на това, което той ви казва, аз никога не бих помолил някого да се бие, при положение че той не желае това.

– Колко пъти трябва да ти го повторим, за да схванеш каква е реалността? – попита Алис. – Децата не искат никакви битки.

– О, те искат битка – отвърна Коул, като заобиколи кръга, за да застане точно пред нея, – но не желаят на тях самите да им се налага да участват в нея.

– Не. Ние искаме да координираме светкавична медийна война чрез истината – обясни Лиъм. – Да им дадем местонахожденията на лагерите, за които знаем, заедно със списъците на децата, които са там. Ние ще оставим американския народ да се надигне и да тръгне след тях. Това ще предизвика известен хаос, но сега, когато вече имаме информация, че ОМИН не е заразна болест, това увеличава вероятността чужди държави да дойдат като мироопазващи сили. Не е ли така, сенатор Круз?

– Това не е гаранция – отвърна тя. – Но мога да се опитам да поработя по въпроса.

– Вие надценявате интереса на хората към това – казах аз, докато клатех глава, отбелязвайки с известно задоволство, че другите всъщност спряха, за да ме чуят. – Виждала съм прекалено често, че единственият начин, по който ние можем да получим онова, което желаем, единственият начин, посредством който някога ще успеем да се сдобием със свободата си, е – ако сами си я извоюваме. Лагерите притежават сложни системи за сигурност, а Грей е показвал множество пъти, че е готов на всичко, за да си прикрие задника. Кой може да ни гарантира, че в секундата, в която извадите информацията за лагерите, той няма да си го изкара на децата? Да ги използва като заложници, да ги премести, да ги убие, за да прикрие уликите?

Очевидно беше, че по време на цялото планиране ни най-малко не бяха мислили по въпроса. А фактът, че доктор Грей не се опита да ме опровергае, като че ли придаде допълнителна достоверност на възможността.

– Вие не можете просто да разпростаните информацията за Веществото Амброзия. Съжалявам, но не може – потвърди тя. – Силно подценявате масовата психоза, която тази информация ще предизвика сред населението.

– Така е – съгласи се сенатор Круз. – Предпочитам да не наблюдавам как хората започват да се разкъсват един друг за достъп до естествени водни запаси. Но съм съгласна с Алис, че имаме нужда от доказателства; не за обществото, но за нашите чуждестранни съюзници.

Жуженето, което се носеше из стаята, бе осезаемо – децата вече се местеха, разпределяха се на групи, които да отидат до съоръженията за пречистване на водата. Там бе и Коул, който наблюдаваше всичко. Ръката му се сви болезнено, докато я вдигаше, за да разтрие врата си. Зачудих се дали и той го усещаше също – бавното разплитане. Влакът, който уж беше под наш контрол, видимо бе дерайлирал. Щом той ме погледна, в очите му имаше мълчалива молба – отчаяние, което не бях съзирала в него преди.

Не можех да го понеса, то ме докара до състояние на ярост. Той бе направил всичко по силите си, за да ни помогне. Да вземе трудните решения. А сега те се опитваха да го избутат от лидерското място? По погледите, които си разменяха Лиъм и Алис, долових, че те му се подиграваха. И ако в този миг той излезеше от стаята, не съм сигурна, че някой освен мен би го забелязал.

– Е – каза той най-накрая, – имам някои сведения за вас, ако ги искате.

Алис завъртя очи.

– Убедена съм, че имаш.

– Вие твърдите, че искате светът да се сдобие с усещане кои са тези деца, но всъщност така ги представяте, че да бъдат съжалявани. – Коул пъхна ръцете си в задните джобове на дънките си, а гласът му ставаше все по-силен успоредно с намаляването на глъчката около него. – Това, което мотивира хората дори повече от гнева, е страхът. Действайте и разкрийте на всички информацията за Амброзия и да видим докъде това ще доведе страната, когато хората започнат да се бунтуват заради последните няколко чисти и незамърсени водоизточници. Или пък може да им покажете най-големия коз на Грей – как той е изграждал армия от Червени.

– За какво говориш? – попита Алис.

– Всички видяхте какво се случи в Щаба в Канзас днес – отвърна Коул. – Но това, което новините не ви казаха, бе, че има сведения, че те не са били нападнати от военно поделение, а от Червени.

– О, удобно... сведения и нищо, което да ги подкрепи. – Алис му махна с ръка.

Но ако не друго, то поне Коул сега отново държеше юздите на разговора.

– Според мой доверен източник има един лагер за Червени, намиращ се не много далеч от тук – на място, наречено Соутуут. Бих искал да отида и да документирам доказателствата за тях, обучението им, съществуването им... и бих искал да ви ги предоставя за предаване към Разпространение, но при условие, че информацията ще се използва във връзка с действителния удар над лагера.

– Откъде се появи тази информация? – попита Лиъм, а очите му се присвиха подозрително.

– От надежден източник – потвърди брат му.

Лиъм завъртя очи. Само че Алис – да, Коул я бе разгадал правилно. Беше като котка, която бе забелязала пълзяща край дъските мишка. Тя искаше тази история и нямаше да рискува някой друг да я получи първи.

– Добре, какво ще кажете за това – започна тя. – Ще изпратим пет екипа до пречиствателните съоръжения, а ти можеш да вземеш една малка група, за да направите оценка на ситуацията там. Щракнете и няколко снимки.

– Трябва ми само още един човек – каза той, поглеждайки към мен.

– Аз ще дойда – намеси се Лиъм, преди аз да успея. Той стисна челюст, сякаш предизвикваше брат си да откаже. Коул скръсти ръце пред гърдите си, а очите му се стрелнаха към мен, като че ли търсеше спасителен пояс.

„Той не иска Лиъм да отиде.“ И въпросът нямаше нищо общо с това дали Лиъм беше, или не беше в състояние да се справя... или дали той му имаше доверие. Вече го виждах ясно.

– Аз също бих искала да дойда – добавих на свой ред. – Мисля...

– Той каза, че двама ще са достатъчни – притисна ме Лиъм, обръщайки се обратно към брат си. – Освен ако не смяташ, че ще прецакам всичко по време на ценната ти малка мисия?

Коул изсумтя, а устните му се изкривиха в тъжна усмивка.

– Добре, разбрахме се. Сега... някой да ми разкаже за положението с колите. Какво е нивото на бензин в момента?

Доктор Грей най-накрая се върна на мястото си, с очи, вперени в положените в скута ù ръце. Сенатор Круз я попита нещо. Срещата приближаваше към естествения си край, след като се бяха формирали пет екипа, които да отидат до пречиствателните съоръжения. Алис пое водачеството и ги раздели по щати, като накрая избра и тези, с които искаше да замине.

Не останах, за да наблюдавам напрегнатия разговор между Коул и Лиъм. Завъртях се на пети, долавяйки смътно, че Дунди ми каза нещо, докато си проправях път обратно в тунела към празната компютърна зала. Седнах отново пред компютъра на Нико и включих новинарския канал.

Водещият изви сивата си, пухкава вежда и каза с дълбок настойчив глас:

Прозорецът на клипчето се замъгли от статичен шум.

„Това е краят“, си казах наум и разтрих лицето си. В стаята бе топло, машините бръмчаха изцяло в синхрон една с друга и подемаха тиха песен. Колкото по-дълго я слушах със затворени очи, толкова по-лесно ми беше да обработя приливната вълна от информация, която се бе появила и се бе разбила върху главите ни по-рано тази вечер; толкова по-лесно ми беше и да позволя на немия гняв да премине през мен.

Какъв беше смисълът от това да се опитвам да го държа вътре сега – ярост­та ми заради решения, които са били взети преди почти двадесет години?

И това „лечение“ – каква шега! Да се оставиш на една инвазивна процедура, която може да сработи, но може и да не успее... която бе кръпка върху проблема, а не отстраняването му. Чувствах се странно, предадена от собствената си надежда. Мислех си, че се бях научила да не инвестирам в неща, които са напълно извън моя контрол. Но... все пак. Все пак болеше.

„Какъв е смисълът сега да изкарваме когото и да било, ако те няма да разполагат с бъдеще? – Гърлото ме болеше от тази мисъл. – В лагерите поне са защитени от онова, с което ще им се наложи да се справят тук.“ Колко ли хора щяха наистина да посрещат с добре дошли „изродите“, ходещи по улиците? Борех се с инстинкта да отида до сателитното изображение на Търмънд, да го сваля от стената и да го разкъсам – просто да го надробя на хиляди пърхащи парчета, за да е в синхрон с начина, по който аз се разпадах вътрешно. Защо просто не можеше тези деца да бъдат изведени от лагера, а агентите на СОП и военните да сринат със земята сградите, без да се оставят дори и белег върху земята?!

Изправих се и протегнах схванатите си крайници, докато се насочвах към сателитния образ на лагера. Изгладих един ъгъл, който бе започнал да се отлепва от стената. Всички означения, които бях направила, все още бяха там, но видях и някои нови – стрелки, които Коул бе поставил, очертаващи потока на нападението. Той искаше да проникнем през предния портал с помощта на военни превозни средства. Ние щяхме да се представим – имах такова усещане – или като поделение, което щеше да помогне за преместването, или като допълнително подкрепление.

Първата атака щеше да бъде разделена между Лазарета и Контролната кула, като по-малки групи бойци – състоящи се от двама или трима – щяха да се придвижат през пръстените от колиби.

Отдръпнах се, за да видя пълния мащаб на всичко това, и седнах на едно от празните бюра.

„Това е най-правилното нещо, което може да се направи.“

Всичко щеше да бъде просто въпрос на убеждаване на всички останали.

Вратата на компютърната зала се отвори и аз се извърнах натам, казвайки:

– Как мина?

Но това не беше Коул. Беше Лиъм. Стисната челюст, буреносни сини очи. Дори и да не бях успяла да почувствам гнева, който се изливаше от него, той трепереше от усилието, което му коставше дори само да влезе и да затвори вратата с някакво подобие на спокойствие.

Целият ми свят сякаш се катурна към него. Вътре в мен сега имаше толкова много празни пространства, че дори не знаех дали ги бях разпознавала до момента, в който той се появи и ги запълни. Копнежът се превърна в тъпа болка, играеща си игрички с ума ми. Това ме накара да си помисля, че мога да видя същото и в очите му, докато той ме наблюдаваше. Гневът му срещна отчаянието ми и искрите от сблъсъка изкристализираха, заклещвайки ни в капан в този миг на заредено дълговечно мълчание.

– Съжалявам – казах най-накрая аз. – Знам, че вече е прекалено късно, но наистина съжалявам.

Лиъм прочисти гърлото си. Гласът му беше тих.

– От колко време знаеш?

Нямаше никакъв смисъл да го лъжа, опитвайки се да замажа истината. Просто не можех да го правя вече. Не можех повече да задържам това чувство за вина под кожата си, което ме разрязваше до кост всеки път, когато си замълчавах. Коул ме бе помолил да запазя тайната му и аз го бях сторила, защото усещах, че това бе неговото право да се пребори със собствените си способности, при своите си условия и в определените от самия него срокове. Но не трябваше да позволявам тази измама да продължава толкова дълго, не и когато допринесе много повече за разрушаването на нещата, отколкото за сближаването на всички.

В този момент вече не бях сигурна дали е възможно Лиъм да ме мрази повече от това.

– От Щаба – отвърнах аз. – Когато той и другите агенти дойдоха да го завземат наново, той ми спаси живота. Разбрах го тогава.

Лиъм си пое рязко дъх и в мъглата от бясно движение удари с юмрук по стената до вратата, достатъчно мощно, че да натроши мазилката.

– Оф... Майната му! – Той отскочи назад и залюля ръката си. – Боже... тази жена защо ми каза, че това ще ме накара да се чувствам по-добре?

Озовах се на крака и го достигнах, преди да успея да се опомня.

– Кой? Алис ли? – Предположих и се намразих за това, че долових горчивината в собствения си глас.

– Да, защото една репортерка ще е първият човек, на когото ще се доверя, след като открия, че брат ми е Червен – изстреля в отговор той. – Вида. Когато я попитах къде си.

– О. Съжалявам! – отвърнах аз. Не бях осъзнала до този момент, в който чух как двете думи напускат устата ми, колко внимателно бях съумявала да балансирам на върха на една игла. И сякаш всеки грам сила, който ми бе останал, просто... се изплъзна. Усетих как правя още една стъпка, а коленете ми се подгъваха, докато не се строполих на земята. Не можех да намеря думите, от които имах нужда, не можех да ги навържа заедно. Притиснах ръце към лицето си, плачейки, без да ме е грижа.

– Съжалявам, съжалявам, съжалявам...

Чух го как идва към мен, видях между пръстите си как се наведе на пода близо до мен и се облегна назад на масата. Положи ръце на коленете си, оставяйки подутата си дясна ръка да виси във въздуха. Не промълви нищо, изчакваше ме да завърша с това или пък бе в очакване на нещото в себе си. Не знаех добре.

– Той каза, че те е накарал да се закълнеш в живота си, че няма да ми кажеш – поде той с дрезгав глас. – Че трябва да виня него, а не теб.

– Да, но аз бих могла да ти кажа, така или иначе – отвърнах тихо.

– Но не го стори.

– Не.

Той нададе звук на безсилие, прокарвайки ръце назад през косата си.

– Руби... можеш ли поне да ми помогнеш да разбера защо? Аз съм... Искам да разбера. Това ме убива. Не мога да разбера защо никой... защо нито един от двама ви дори не се и опита.

– Ами, защото... Знам какво е чувството да... – Борех се да открия точните думи, но всеки път, в който мислех, че съм ги хванала, те се изплъзваха.

– Това е различно за нас... за него и за мен. За опасните. Знам, че не искаш да слушаш това. Съжалявам, но е вярно. Видях го в начина, по който агентите на Специален отряд „Пси“ се отнасяха към Оранжевите и Червените деца в Търмънд. Видях го в трудния начин, по който Зу се бореше да се научи да контролира способностите си. И го виждам в лицето на всяко дете, с което говоря. Така че знаех много добре защо Коул не бе казал нито на теб, нито на родителите ти. Аз живеех със страха от това да не бъда разкрита. Същото е било и с него. Първо със семейството ти, а след това с Лигата.

– Никой ли в Лигата нямаше идея? – попита Лиъм невярващо.

– Трима души знаеха – отвърнах аз. – Албан, Кейт и аз. Това бяхме.

Той въздъхна тежко и поклати глава.

– Би ми се искало да съм по-добра в това – в обясненията. Аз просто си мислех за това как трябваше да запазя собствената си тайна толкова дълго време. Шест години. И след това, просто ей така: в рамките на секунди ми се наложи да ви разкрия всичко, което бях, за да помогна да избягаме от онази жена. Това бе едновременно и най-тежкото, и най-лесното решение, което някога ми се е налагало да взимам, защото то означаваше, че вие всички щяхте да сте в безопасност, но бях толкова сигурна, че всичко щеше да свърши и щях да загубя и трима ви, след като вече знаехте.

– Ти... в гората, след като преследвачът се опита да ни хване – каза той, извиквайки правилния спомен, – когато си мислеше, че ще те изоставим.

– Да. – Докато казвах това, в гърдите ме прободе остра болка. – Но вие говорихте с мен, заявихте ми, че единственото, което искате, съм аз самата. Не може да знаете как се чувства човек, след като... след като е бил сам вътре в главата си толкова дълго. Това промени живота ми. И съм наясно, че звучи глупаво, но допускам, че част от мен се почувства така, сякаш би могла да бъде същата за него. Аз можех да му помогна да стигне до точката, в която вече нямаше да е толкова дяволски засрамен от онова, което е. Да го накарам да се почувства в мир от факта, че е един от нас, така че да не се усеща самотен... Това не ми изглеждаше правилно, знаеш ли? Той все още е хванат в капан в това пространство, намиращо се по средата. Не е един от нас, но не е и един от възрастните.

– Това е негов личен избор – напомни ми Лиъм. – Той можеше да ни признае.

– Видя ли как реагираха половината деца, когато той засегна темата за лагера на Червените? Оливия? Брет? Той не си е помислил: „О, но аз доказвам, че тези истории не са верни“, а е решил: „Те ще ме намразят. Те ще се страхуват от мен. Никога няма отново да бъдат в състояние да ме погледнат в очите“.

Лиъм надзърна надолу към ръцете си.

– Ти все още ли си мислиш тези неща?

– То идва и си отива – признах тихо. – Понякога. Когато съм с теб, се чувствам, сякаш съм... лъч слънчева светлина. Ти гониш лошите неща далеч. С Коул – той разбра тъмнината, от която така и не можах да се отърся. Мислех си, че е от онзи тип хора, които не се страхуват от нищо, но него го е страх от собствената му сянка, Лиъм. Не смятам, че бях проумяла това до тази вечер, когато забелязах колко се страхува, че ще го видиш такъв, какъвто е.

– Но това е толкова несправедливо – отбеляза Лиъм, а гласът му се напрягаше от втори прилив на гняв. – Знам, че не е правилно, но го мразя заради това, че мисли, че аз, мама и Хари, че което и да е от тези деца, които в действителност боготворят земята, по която той ходи, ще го обичат по-малко. Иска ми се той да ни имаше доверие. Можеше да му окажем подкрепа. За мен нищо не се е променило.

– Нищо ли?

– Нищо – повтори разпалено той. – Освен че сега вече знам, че той не ми е палел играчките с кибрит, само за да се прави на идиот. Предполагам, че и това е нещо.

– Не е могъл да се контролира – отбелязах аз. – Той все още се бори с това.

Лиам не изглеждаше особено убеден.

– По малката демонстрация, която ми направи, човек никога не би допуснал подобно нещо.

– Така е – потвърдих аз. – Зависи от ситуацията. – „Като например, ако е ужасе`н, че ти си наранен или мъртъв.“

– Но след като ти се научи да го контролираш, и той ще успее, нали?

– Придобиването на контрол не означава, че хората ще ти се доверят да вземеш правилните решения, нали? – Усетих как гласът ми изчезна по средата на въпроса и веднага съжалих, че въобще го повдигнах.

– Ти какво... Оо... ти... – веждите на Лиъм рязко се сключиха. Наблюдавах как гневът му намалява и бива изместен от учудване и покруса. – Ти си намерила... бележката ми? Руби, защо не ми каза нищо?

– Какво бих могла да ти кажа? Беше прав да не ми се доверяваш. Погледни докъде те доведе доверието ти в мен.

– Не! По дяволите, въобще не трябваше да пиша тази глупост, но бях толкова сигурен, че той ще ме накара да напусна, че ще те убеди, че трябва да си тръгна. – Аз се дръпнах назад. Не исках да чуя обяснението, не и когато усещах болката все още така доловима като в онази нощ. Той не ми позволи да си ида. Лиъм се обърна с лице към мен и сякаш за първи път от години ме докосна, хващайки ме за рамото... или поне се опита да го направи. В момента обаче, в който сви ръката си, потрепери.

– Ох, по дяволите!

– Дай да видя! – Взех я внимателно между своите и я прегледах. Докосването беше достатъчно, за да ускори отново пулса ми, да запали искрата под кожата ми. Очите му пропълзяха по мен, почувствах ги като повторно... сладко докосване и се запитах дали и той се бе оставил на същата изпълваща отвътре топлина. Потребността.

Когато бе ударил по стената, бе протрил кожата на кокалчетата си, но кървенето вече бе спряло и на негово място се бяха появили подуването и посиняването. Опипах внимателно нежните му костици, а през това време хлабавата ми плитка падна през рамото ми. Другата му ръка се пресегна към нея, взе я между пръстите си и я погали по дължина. Задържах дъха си, докато той се отъркваше в моята ключица. Затворих очи. Усетих топлината около нас да се променя, когато той се наведе към мен и ме погали с пръст по ивицата гола кожата. Не заслужавах подобна нежност, но бе минало толкова дълго време, а аз го исках така силно, че въобще не ме бе грижа.

Вдигнах ръката му и притиснах устни към разранените кокалчета. Той затвори очи и потръпна.

– Не са счупени – прошепнах аз до кожата му. – Просто са насинени.

– Ами ние?

Въпросът ме изпълни с равни части надежда и страх.

– Аз не мога да забравя. Ти можеш ли?

– Това обаче има ли значение – попита той. – Аз не искам да забравям. Вече има толкова много неща зад гърба ни, това е вярно, но има ли значение, ако продължаваме по един и същи път напред? Последните няколко дни бяха истински ад. Виждах лицето ти и това бе като... Пожелавам си... Пожелавам си никога да не бях писал тази тъпа бележка. Иска ми се да ти бях разказал за Алис. Просто ми се щеше да се почувствам по друг начин... освен като непотребен. Исках да видиш нещо хубаво в мен.

– Лиъм... – Дъхът ми спря. – Никога не съм виждала нещо друго. Толкова ми се иска да имам реален живот. Да бъда някой, който може да се прибере у дома и да бъде отново със семейството си. Мислех си, че мога да се оправя и да стана от онзи тип хора, които заслужават някого като теб. Някой, който заслужава Зу, Дунди, Вида, Джуд, Нико, Кейт. Мислех, че ще мога да се справя с лечението. Това е всичко, което някога съм желала – да приключа с тази история. Но сега просто искам да съм по-мила със себе си. И няма да приема някой да ми вменява идеи или пък да си играе с това, което съм. Когато всичко приключи – независимо от времето, което отнеме, – никога, ама никога повече няма да използвам способностите си отново. Но за момента ми се налага и трябва да се доверя на себе си, че ще действам правилно по стандартите на всички. Кажи ми какво трябва да сторя, за да спечеля правото да те имам в живота си и ще го осъществя, каквото и да е...

Ръката на Лиъм се приплъзна нагоре по косата ми и сетне да ме погали по бузата. Облекчение – чисто и красиво – разцъфна в мен, докато устата му покриваше моята. Когато той се отдръпна, започна внимателно да следи реакцията ми. Усмихнах му се срамежливо, а той ме целуна отново и последните ми задръжки се срутиха, разбивайки се на пух и прах. Целувката му стана по-настойчива, опит­вайки се да го оставя точно толкова без дъх, колкото се чувствах и аз.

Той отстъпи назад. Лицето му беше зачервено, очите му светеха. Знаех, че изражението му отразява и моето. Цялото ми тяло трепереше, толкова отчаяно да продължи, да задълбочи гонитбата на страстната любов, която чувствах към него. Избягвайки внимателно ранената си ръка, Лиъм се премести на колене и се заизправя от пода, протягайки се, за да ми помогне да направя същото. Изведнъж се стресна, когато улови нещо с периферното си зрение.

– Какво е това? – попита той и се приближи с една крачка до разпечатката, залепена на стената.

– Това е Търмънд – отвърнах аз. – Хари е задействал някакъв познат в правителството, за да може да получи тази картина.

Лиъм бавно се обърна към мен.

– Това е... Всичко това е Търмънд?

Аз пристъпих до него и се облегнах на рамото му.

– Контролната кула, Лазаретът, Столовата, Фабриката... Надписала съм ги. Виждаш ли?

Той кимна мълчаливо.

– Къде живееше ти?

Пресегнах се покрай него към една от дузините малки кафяви постройки, разположени в кръг около внушителната тухлена кула.

– Колиба двайсет и седем, ето тук.

– Руби, това е... Всички онези пъти, когато си ми разказвала за лагера, знаех, че е бил голям, но не точно... такъв. – Той поклати глава, мърморейки си нещо, което не можех точно да чуя. Щом отново се обърна към мен, Лиъм изглеж­даше поразен.

– Виждаш ли сега? – попитах го аз. – Ако ударим Търмънд, ще трябва да е истинско нападение. Ще се нуждаем от стотици цивилни, за да смажем съпротивата на агентите и това само при положение, че успеят да проникнат през портала. Но на мен ми харесва това, което се мъчите да направите, мисля, че двата плана трябва да се слеят. Медийният взрив да се фокусира върху Търмънд, а информацията да бъде пусната точно по време на нападението. Можем да го използваме като възможност да се създаде място за среща с родителите, от което те да приберат децата си, след като вече сме ги изкарали навън.

– Но някой трябва да влезе и да инсталира програма за деактивиране на системата за сигурност – отбеляза той. – Именно това си и мислех. Ти искаш да влезеш.

– Налага се – отвърнах му аз.

– Не! Не е вярно! – рязко отсече той. – Няма начин да ти позволя да извършиш това! Обещай ми, че когато се върна, ще седнем и ще обсъдим обстойно тази част от плана. Руби, моля те.

Той изглеждаше толкова опустошен от самата идеята, че се чух да се съгласявам. Бихме могли да говорим, но това нямаше да промени нищо. Налагаше се да стане по този начин.

Той притисна ръката ми.

– Аз съм такъв идиот... Наистина си мислех, че той намеси Хари в това само за да ме ядоса. А то просто е неизбежно, защото само той всъщност ще бъде в състояние да се справи с този вид операция.

– Той наистина иска да бъде част от нея – казах му аз.

– Кой, Хари ли? Говорила си с Хари ли?

– Само за секунда – признах си аз. – Той ми каза, че са открили Кейт и другите и са ги освободили от затвора.

Лиъм леко се засмя.

– Разбира се. Екшън героят Хари. Трябва също така да се запознаеш и със спортния фен Хари, майстор-готвача Хари и механика Хари. Този човек не прави нищо наполовина.

Аз се облегнах на рамото му отново, стараейки се да блокирам с нещо по-лесно за приемане спомена, който бях видяла в ума на Коул.

– Той и майка ти как въобще са се срещнали? Никога не ми е хрумвало да те питам...

– О, боже! Това е почти отвращаващо романтично – поде Лиъм. – Та, когато мама най-накрая напуснала... Когато изоставила стария си живот и ни взела със себе си, карала цяла нощ само за да ни отдалечи достатъчно от къщата на баща ми. Колата ни се развалила в Северна Каролина. Хари тъкмо се прибирал от последната си мисия в чужбина, когато я видял да крещи на старата тойота, да удря по капака и други подобни. Той отбил до нас и предложил да погледне, а когато станало ясно, че са необходими нови части, ни откарал всички в къщата на майка си, която, щом зърнала мама, веднага я осиновила във всякакъв смисъл, освен в юридическия. Останахме с тях една седмица. Убеден съм, че това е най-бавният ремонт в живота на Хари. Той се прибирал у дома, за да отвори гараж. Не ти споменах това, нали? Той си бил наумил, че тя ще е първият му клиент и че ще ù се наложи да се съгласи да ù поправят колата безплатно – като кадем за новия му бизнес. Продължавал да лъже, че не е възможно да получи частта – ах, този мошеник, просто за да удължи престоя ни достатъчно. Това дало на мама време да си намери работа, както и едно сладко малко местенце, в което да живеем. Те започнаха да се срещат чак след три години. Тя просто... не бе готова да продължи с тази част от живота си дотогава. А след това бяха просто нелепи.

– Еха – казах аз. – Какъв късмет! Ако тя бе тръгнала по различен път, или пък той бе минал час по-рано или по-късно...

– Ами... – Лиъм леко сведе глава. – И с нас се случи нещо подобно... Нали? Може и никога да не съм ти го казвал, но бе абсолютен шанс, че ние въобще бяхме в Западна Вирджиния в онзи ден, в който те открихме. Аз правех всичко по силите си, за да избегна преминаването през щата.

– Заради баща ти ли? – осмелих се да попитам аз.

– Аха. Значи, Коул ти е разказал в основни линии? – Той ме изчака да кимна, преди да продължи: – Все едно целият щат е обвит в някакъв тъмен облак. Чувствам се наистина дяволски късметлия заради това, че не си спомням нищо от живота ни преди Хари, защото от малкото, което мама и Коул са ми казали, той е бил един истински кошмар. Като дете знаех достатъчно – искам да кажа като много малко дете, че да се плаша от щата и човека, който живееше в него. Ето как майка ми все още си спомня за онази част от живота ни: „В Западна Вирджиния това“ или „в къщата в Западна Вирджиния“ онова – по този начин. Коул ми каза веднъж, когато не исках да го оставя на мира, че ако се държа лошо, мъжът ще дойде да ме вземе. – Той направи гримаса. – Аз знаех, че мъжът е все още там и че е жив. Страхувах се. Наясно съм, че това е ирационално, защото Дунди ми го е напомнял един милион пъти. И така, докато не станах на осемнадесет години, все си носех този страх, че ако се върна на това място, той ще ме намери и ще ме принуди да остана.

– Защо тогава въобще сте били там? – попитах аз. Лиъм имаше достатъчно добри познания за маршрутите, че да може да избегне щата.

– Защото онази преследвачка – Лейди Джейн, – тя ни дишаше във врата. И аз просто исках да я изгубя. А и стана така, че както в един момент си карах, видях името на нашия предишен град и се почувствах... сякаш... се затваря един кръг, който така и не бях осъзнал, че е останал отворен. Защото този път имах възможността да се измъкна оттам. Знаех, че ако се наложеше, можех да се боря с него и да спечеля, а мама и Коул бяха в безопасност. Като минах оттам с колата за последен път, все едно си откраднах обратно последното парче контрол, което той имаше над живота ми. Но ми се наложи да се върна, за да го разбера. Не знам дали някога бих повярвал, че би могло да стане така, ако не се намирах в колата с всички вас.

Той усети, че ръката ми трепереше, и я вдигна, за да я прилепи към гърдите си, където можех да усетя туптящото под ребрата му сърце.

– Това, което се опитвам да кажа, е, че колкото и зле да изглежда всичко, все си мисля, че в сърцевината си животът е хубав. Той не ни поднася нищо, с което знае, че няма да успеем да се справим, и дори и да му отнема известно време, винаги връща всичко по местата. Така ми се иска цялото това нещо вече да е приключило за теб. Искам да отида до Търмънд и да изкарам тези бедни деца навън, така че и ти да можеш да затвориш собствения си кръг. Ако не друго, ако това нещо експлодира в лицата ни, искам просто да знаеш, че те обичам и нищо никога не ще промени това.

– Аз също те обичам. – Изчервих се от неговата усмивка, учудвайки се на факта колко добре се усещах, докато изричах тези думи.

Обичам те. Обичам те. Обичам те.

– И какво? – попита той. – Старият чар на Стюартови най-после те пребори ли?

Аз се изсмях.

– Предполагам. Определено не се дадох много лесно.

– На мен ли го казваш...

Вратата се отвори отново и аз надникнах от прегръдката му, проточвайки врат точно в мига, в който се появи Нико. Той се стресна при вида на двама ни.

– Оо... Аз съм... Вие сте...

– Хей – успокоих го аз.

– Аз... забравих, че имам нещо. За правене, искам да кажа – добави Нико, докато се люлееше назад. – Но ако ще оставате тук, аз ще... измисля нещо.

– Не – увери го Лиъм и ме погледна. – Мисля, че приключихме тук?

– Цялата съм твоя! – потвърдих и аз. – Но се опитай да поспиш, става ли?

Нико кимна разсеяно. Аз се задържах още миг на прага, наблюдавайки го, докато той отиваше към компютъра си, а светлината от монитора го освети в синьо-бяло сияние.

Лиъм ме дръпна за ръката към другия коридор, към стълбите и спалните. Обърнах се и го затеглих в обратната посока – към стаите на старшите и най-вече към празната стая на Кейт. Леката усмивка на лицето му ме караше да се чувствам малко замаяна... но в хубавия смисъл на думата. Една ръка започна нежно да ме гали по гърба, пораждайки съвсем различно усещане ниско в корема ми.

Стоях изправена на пръсти и държах лицето му между ръцете си. С крайчеца на окото си мернах как една тъмна фигура излезе от близката стая – малката стаичка за лечение, която бяхме създали. Лиъм се обърна натам, когато вратата изскърца и се затвори, а човекът – Дунди – погледна нагоре, надолу, след това отново нагоре, докато мозъкът му обработваше ситуацията.

– О, ето те и теб! – каза Лиъм, очевидно пропускайки начина, по който ноздрите на Дунди пламтяха, а очите зад очилата му се бяха разширили. – Тъкмо се чудехме къде сте се скрили.

– Аз просто... сглобявах някои рафтове, за... ъ-ъ, доставките и книгите в медицинската, ъ-ъ, зала – заяви Дунди, поглеждайки вратата между нас и назад зад рамото си... явно буквално търсеше път за отстъпление.

– Успя ли да ги сглобиш всички? – попитах, забелязвайки за пръв път, че ризата му бе закопчана накриво. Тръгнах към вратата, като се опитвах да не се изсмея, докато върху лицето на Дунди се прокрадваше нещо подобно на смъртоносно изражение. – С радост ще ти помогнем...

Лиъм най-после разбра какво става и едната му вежда бавно се изви нагоре, нагоре, нагоре...

– Не, не още... Искам да кажа, че изгубих един винт и ми се наложи да спра... А вие къде сте тръгнали? Ще дойда с вас...

– Ама, ти добре ли си? – попита го Лиъм. – Държиш се доста странно.

– Напълно перефектно – Дунди бутна очилата на носа си, онези, които Вида беше направила за него, а след това погледна надолу към ризата си. Без никакво предупреждение той грабна ръката ми и започна да ме дърпа по коридора.

– Как сте? Вие добре ли сте? Не ми спестявайте никакви подробности. Сега ще...

Вратата зад нас се отвори със скърцане. Дунди се отдръпна към стената, докато Вида излизаше, все едно отиваше на разходка. Раменете ù бяха изправени, главата с разрошената лилава коса бе вдигната високо, а извивката на леко подутите ù устни ù придаваше самодоволен вид. Лиъм отстъпи назад и ù направи път да мине.

Вида не каза нищо. Докато минаваше, тя просто хвърли якето на Дунди върху главата му и го остави да виси там. Той изчака звукът от ботушите ù по плочките да заглъхне и се свлече долу на земята. Задържа якето притиснато към лицето си, изглеждайки така, сякаш искаше да се задуши.

– О, боже! – изпъшка той. – Тя ще ме убие. Действително ще ме убие.

– Я чакай... – започна Лиъм, без да си прави труда да крие усмивката от лицето си. Аз сложих ръка на рамото му, страхувайки се, че ще започне да подскача, обзет от пълна радост. – Вие двамата...?

Дунди най-после свали якето. И след като пое дълбоко дъх, кимна.

„Я виж ти – помислих си аз, изненадана от... липсата ми на изненада. – Брей, брей, брей...“

– Еха... Искам да кажа, еха. Струва ми се, че мозъкът ми ще започне да изтича през ушите ми – отбеляза Лиъм и притисна длани към челото си. – Толкова се гордея с теб, Дунденце, но същевременно съм толкова объркан. Но съм горд и си мисля, че трябва да полегна.

– От колко време продължава това? – попитах аз. – Вие нали не сте... Не сте...?

Погледът, изразяващ смущение, ми каза всичко, което ми бе необходимо да знам. Те го бяха направили. Те бяха... Лиъм малко се задави при това развитие на нещата.

– Какво? – включи се Дунди. – Това е... Това е напълно нормален човешки отговор на... на стресовите фактори. И освен това е зима, както знаете, а когато се спи в кола или в палатка, може да е смразяващо... Всъщност знаете ли какво? Това въобще не ви влиза в работата.

– Влиза ми, ако се държиш така тъпашки – отвърна Лиъм.

– Извинете ме, но аз знам за контрацептивните методи още откакто бях на....

– Не това имах предвид – бързо изясни Лиъм и вдигна ръце. – Въобще нямах това предвид, но, хм, добре е да се знае.

Аз клекнах долу пред Дунди и поставих ръка върху неговата.

– Мисля си, че това, което той се опитваше да каже, бе, че ако нещата не се получат или някой от вас двамата пострада, ще бъде трудно за преживяване.

– О, искаш да кажеш, ако например тя ми изтрие паметта и ме принуди винаги да държа в себе си малък списък с неща, обясняващи ми кой съм, в случай че отново го стори? – В секундата, в която това напусна устата му, долових как му се щеше да върне думите си назад, там, откъдето бяха дошли. Това поне малко намали ужилването.

– Ей... – предупреди го Лиъм.

– Не, това е справедливо – признах аз. – Знам, че ти можеш да се справиш, но Ви е била... Да кажем, че хората в живота ù наистина са я поставяли в центрофуга. Ще внимаваш със сърцето ù, нали?

– В тази уговорка не са включени сърца – увери ме той, което, реално погледнато, въобще не бе успокояващо, а още по-малко и правдоподобно. – Това е... справяне.

– Добре – съгласих се аз.

– Освен това тя не се нуждае от някого, който да я защитава или да води битките ù вместо нея. Ясно ли е? – добави той, поглеждайки между нас. Яростта му леко намаля. – Боже, тя ще ме убие, задето раздухах това. Та още няма и седмица, откакто сме се върнали... Нали няма да кажете на никого?

– Вида е от типа хора, на които не им дреме за онова, което си мислят другите – изтъкна Лиъм. – Качество, на което искрено се възхищавам.

– Да не искаш да кажеш, че тя те е помолила да си мълчиш, защото я е срам? – попитах аз. – Срам я е от това, че е с теб?

– Не ми го е казвала директно, но това е доста очевидно, нали?

– А дали пък не иска да си остане за момента само между вас двамата, тъй като е толкова ново – добавих аз. – Или пък просто защото не влиза в работата на никой друг, освен на двама ви.

– Ти си страхотен улов, приятелче – завърши Лиъм. – Вината не е в теб. А и не може да е чак толкова сърдита, като се има предвид, че само ние двамата знаем и едва ли някога ще си говорим по въпроса. Е, може евентуално да преразкажем събитията на Зу. Но, човече, дай път на малко себеуважение. Очевидно в теб има нещо, след като е близка с теб.

– Лиъм Майкъл Стюарт – летописец и поет – отбеляза Дунди, клатейки глава, докато се изправяше от земята. Аз го наблюдавах, докато той замлъкна, кършейки ръце и осмисляйки нашата логика. През лицето му премина някаква сянка, която ме подтикна да полюбопитствам какво си мислеше той или пък какво си спомняше. Накрая обаче той просто поклати глава. – Не съм... Искам да кажа, че не страдам от илюзии за величието на тези неща. Знам кой съм аз и коя е тя, и знам, че това е като да поставиш ябълка в непосредствена близост до глава лук. Както и да е. Разбрали сме се.

Лиъм го стисна окуражително по рамото.

– Няма значение, лека нощ! – каза Дунди. – Не стойте до твърде късно. Не забравяйте, че тръгвате утре сутрин.

Лиъм изчака Дунди да се скрие зад ъгъла в другия край на коридора, след което се обърна към мен без дори да се мъчи да скрие усмивката си.

– Искаш ли да дойдеш с мен да сглобим няколко стелажа?

Протегнах ръка към него и го поведох обратно към дясната врата. Помислих си, че е почти болезнено сърцето ти да е толкова издуто от благодарност и нещо, което най-вероятно беше чисто и неопетнено щастие. Исках да остана да живея вътре в това чувство завинаги.

Ако не друго, това нещо – този избор – не бе направен под натиск или страх, или дори отчаяние. То беше нещото, което исках. Да съм възможно най-близо до него и да няма нищо, което да стои помежду ни. Исках да му покажа онези неща, за които думите ми бяха твърде тромави или стеснителни, за да са в състояние наистина да го предадат.

Никой от нас вече не се смееше. Моментът ме придърпа по-близо до него, намота нещо вътре в мен и накара сърцето ми да се усети безтегловно от очакване. Очите му бяха тъмни – внезапно озарени от прокрадващия се в тях истински въпрос. Аз се пресегнах към него и отметнах непокорен кичур коса от челото му, преди да наклоня лицето си и да докосна леко устните си в неговите, задавайки там мой собствен въпрос.

Лиъм изпусна сладка, нежна въздишка и кимна. Аз го издърпах вътре в стаята и успях да се откъсна от него достатъчно за дълго, за да заключа вратата зад нас и да поема дъх.

Той седна на ръба на леглото. Силуетът му бе ярък на фона на мрака. Сетне протегна ръка и прошепна:

– Ела тук.

Аз леко се олюлях на краката си, докато пристъпвах в кръга на очакващите му ръце и наблюдавах мързеливата му усмивка. Отместих косата настрани от лицето му, знаейки, че той ме чака. Цялото това време – от мига, в който се бяхме срещнали... той ме бе изчакал да разбера, че ме е познавал винаги и че никога не му се е искало да съм различна.

– Онази, която беше тогава, която си сега и която ще бъдеш – започна той тихо, сякаш усетил мислите ми, – аз те обичам. С цялото си сърце. През целия ми живот – колкото и време да имам щастието да получа – нищо няма да се промени за мен.

Гласът му звучеше дрезгаво, залят от същите изгарящи чувства, които се надбягваха в мен. Успокоението, увереността, всеобхватната благодарност, която усещах към съдбата за това, че ми го бе дала, нажежаваше очите ми и отново ме оставяше в състояние, в което не можех да говоря. Така че го целунах и му казах това отново и отново между вдишванията, докато той се движеше над мен, вътре в мен – докато на света не остана нищо извън нас и обещанието за завинаги.