По залез

Осемнайсета глава

Отне ми миг, за да схвана какво виждах, докато приближавахме. Два бели чаршафа бяха закрепени с тиксо като фон зад разположената върху някакъв сгъваем стол Зу. Тя сияеше под сноповете светлина, идващи от четирите настолни лампи, които бяха обърнати и насочени към нея. В един от ъглите на стаята бяха построили импровизирана бедняшка версия на студио.

Имаше още два стола. Онзи срещу нея, до фотоапарата, бе за Алис, която бърникаше нещо по уреда. Другият беше за Лиъм, който бе седнал вдясно на Зу и говореше тихо с нея.

Той беше първият, който ни забеляза, и се намръщи.

– Какво става? – попита Дунди, който се мъчеше да осъз­нае сцената.

– Сузуме се съгласи да ни даде интервю – отвърна Алис, завъртайки глава така, че да ни погледне. Все още бе облечена изцяло в черно, но сега косата ù бе вдигната в хлабав кок. До нея имаше две различни тетрадки, всяка от които отворена на страница, изпълнена с драсканици със синьо мастило. В скута ù лежеше трета.

„Коул ви каза, че имате само един шанс да докажете, че това ще сработи.“ Почти го изрекох, но реших, че е доста дребнаво. Минали бяха само няколко часа и нямаше начин да измерим пълното влияние на първия материал до медиите, който вече бяха пуснали.

– Проблем ли има? – попита Лиъм.

Вида подсвирна, сякаш вече предвиждаше как щеше да завърши цялата ситуация. Но противно на онова, което Лиъм очевидно мислеше, аз не бях тук, за да се заяждам.

– Зу – обърнах се аз, – мога ли да поговоря с теб? Само за секунда?

Тя веднага кимна и усетих как напрежението отпусна захвата си върху стомаха ми. Заведох я малко по-встрани от другите.

– Съгласна ли си да направиш това? – попитах я аз. Тя кимна усмихнато и вдигна пръсти в знак, означаващ „да“.

– Нали разбираш, че ако го сториш, образът ти ще е навсякъде? Това обясниха ли ти го? – Не желаех да си мисли, че се отнасям с нея като с дете, което не е способно да взима собствени решения. Не ми се щеше и да намеквам, че Лиъм би я излъгал съвсем тенденциозно, но държах тя да го потвърди сама. Независимо от всичко инстинктът ми, който ме водеше по отношение на останалите, винаги щеше да бъде да действам като техен щит – заставайки между тях и любопитните очи на света. А Зу, която си беше просто Зу, изглежда, го проумяваше.

Тя издърпа някаква малка, тясна тетрадка от джоба си и написа: Нали не мога да се бия? Не ме пуснахте в Оазис. Няма и в Търмънд, нали?

Щом поклатих глава, тя въобще не се натъжи, а просто погледна примирено. Това е единственият начин, за който мога да се сетя, за да направя нещо. Искам да помогна!

– Надявам се, че не смяташ, че не съм забелязала или че не оценявам всичко, което си направила в Ранчото досега – напомних ù аз.

Зу продължи да пише: Това, което се случи вчера, ме накара да разбера, че е важно да говориш и да изразяваш мнението си, както и онова, в което вярваш.

– Лиъм има такова въздействие върху хората – казах тихо аз.

Тя хвана ръката ми и придвижи палеца си от ъгъла на страницата, така че да мога да прочета какво друго бе написала. Искам да съм силна като теб. Искам да го направя, за да ти помогна да стигнеш до това, за което мечтаеш. Писна ми да се страхувам. Не искам те да спечелят.

Думите ù притъпиха болката в сърцето ми, макар и само за малко. Успях да ù се усмихна и да я прегърна достатъчно силно, че от нея да се изтръгне мълчалив, разтърсващ смях.

– Добре – казах аз. – Лиъм ли ще говори вместо теб?

Тя кимна. Казах му, че може – стига да не влиза в кадър. Той каза, че всичко е наред, но аз не искам никой да започне да издирва семейството му заради това.

– Ами твоето семейство?

Моето семейство е тук.

Прехапах устната си.

– Права си. Тук сме. И ако искаш да знаеш, убедена съм, че ще ги размажеш.

Зу написа нещо в тетрадката си и ми я подаде, за да го видя. Права си. Упражнявах се. Ще останеш ли да гледаш?

– Разбира се.

Дунди и Вида все още седяха там, където ги бях оставила. Говореха си приглушено помежду си, с гърбове, обърнати към Лиъм. С наближаването ми се отдръпнаха, а тихият разговор между Лиъм и Алис приключи в момента, в който Зу седна обратно на мястото си.

Долових как погледът на Лиъм ме закова, макар и само за момент, но задържах очите си върху Зу и ù се усмихнах окуражаващо, когато тя се обърна към мен за последен път.

– Готова ли си? – попита я Лиъм.

– Имам хартия и химикалка, с която да пише – каза Алис, повдигайки и подавайки ù една от по-големите тетрадки от пода. – Може да ми каже да спра във всеки един момент и ще го направя. Двете сме се разбрали.

– Знам. Давайте.

Лиъм скърцаше със зъби, но не отвърна нищо. Алис изчака само миг, за да види дали ще отправя някой друг протест, преди да се обърне. От мястото, на което стоях зад нея, смогнах да зърна как тя превключи фотоапарата от режим снимки на видеозаснемане. Зу не можеше да фокусира очите си върху обектива за дълго – не и без да придобие изнурен вид. Наблюдавах я как оправяше чистобялата си риза и дънките си, как кръстосваше и отпускаше ръце в скута си. Правеше същото и с глезените си.

– Добре, миличка. Гледай да пишеш хубаво и с големи букви, за да може Лиъм да чете лесно. Ако не искаш да отговаряш на нещо, просто поклати глава. Ясно ли е? Супер! Да започнем с два лесни въпроса. Би ли ми казала, ако обичаш, името и възрастта си?

Зу нахвърля думите набързо, като изглеждаше облекчена от това, че вече не ù се налагаше да се взира във фотоапарата. Мислех си, че това е единствената причина, поради която тя продължаваше да пише, макар да бе ясно, че Лиъм знае отговорите и на двата въпроса.

– Името ми е Сузуме – каза той. – На тринайсет години съм.

– Сузуме? Това е прекрасно име.

– Благодаря ти – прочете Лиъм. – Приятелите ми ме наричат просто Зу.

– Можеш ли да ни разкажеш защо приятелят ти говори вместо теб?

Зу погледна встрани от обектива – към мястото, на което стояхме ние. Улових беглото движение с крайчеца на окото си – начина, по който Вида ù вдигна палец ниско долу.

Аз тренирах.

– Защото... Защото дълго време бях прекалено уплашена да кажа каквото и да било – отвърна Зу. – А и не м-мислех, че който и да било би ме и-и-изслушал.

Лиъм подскочи така, сякаш го бе застреляла право в сърцето. Лицето му беше пребледняло от шок. Светът спря да се върти под краката ми през тази първа секунда, в която сладкият ù, мелодичен глас се появи. Той заекваше леко и бе белязан от нервите, които тя не позволяваше на никого да съзре, изписани по лицето ù. Беше толкова по-различен от начина, по който бе прозвучал, когато бе говорила в съня си – сега не беше дрезгав заради това, че не беше използван...

– Успях – каза тя почти изумена.

– Да, успя! Давай, момиче! – окуражи я Вида и силното ù пляскане бе единственият звук, който се появи в последвалата тишина. Децата, които бяха наблюдавали интервюто, седнали на земята като разперено ветрило, изглеждаха, меко казано, втрещени.

Дунди се размърда чевръсто, премина покрай мен, Вида и Алис, която тъкмо се изправяше, за да сложи апарата на пауза, и едва не се блъсна в Зу. Докато я прегръщаше, лицето му бе олицетворение на чистата радост, а и той не се опитваше да скрие сълзите, които бяха започнали да се стичат по лицето му.

– О-опитвам се да дам интервю – оплака се Зу, а гласът ù беше приглушен от ризата му. След известно време тя омекна и го потупа по гърба.

– Добре, Чарли – каза Вида. – Нека момичето приключи, преди да си успял да я удавиш в сълзите си. Хайде! – Тя внимателно го издърпа от „сцената“, на която се провеждаше интервюто, и го отведе обратно дотам, където стоях аз и където остатъкът от прегръдката му бе прехвърлен върху мен. А и аз самата бях повече от доволна от извинението да погледна встрани от Зу и да се справя със сълзите, които започваха да напират зад собствените ми мигли.

– Защо всички се държат като л-луди? – попита тя, а гласът ù вече ставаше по-стабилен и силен. – Може ли да започнем отначало?

Лиъм се изправи и тъкмо щеше да издърпа стола си настрани, когато тя го хвана за ръката и му каза нещо тихо. Първоначално не съумях да видя изражението му – не и докато беше с гръб към нас, – ала имах шанса да го зърна, докато той преместваше стола си от другата страна на фотоапарата. Гърлото ме болеше от изпитаната гордост, от радостта. Той седна отново, а Зу незабавно се обърна така, че да гледа към него, а не към репортерката. Цялата ù поза се промени. Тя се отпусна дотолкова, че чак започна да люлее краката си напред-назад.

– Така добре ли е? – попита Лиъм и нея, и Алис.

Репортерката кимна и задраска следващите два въпроса от списъка си.

Последвалият въпрос беше за цветовата принадлежност на Зу и за това, което тя можеше да прави. Това, естествено, доведе до един още по-сериозен въпрос.

– Родителите ти ли те изпратиха в лагер, или бе взета насила?

– Развалих колата на баща си, без да искам изпържих двигателя ù. Това беше злополука. До този момент бях успяла да разваля само няколко лампи. Будилника си. Те говореха за... терористи. Мисля, че казваха, че ОМИН е бил причинен от терористи и че трябва да си тръгнат възможно най-бързо, за да се върнат в Япония. Аз се стреснах и тъй като нямах добър контрол, изпържих двигателя и разни коли започнаха да се удрят в нас. Тазът на майка ми бе счупен, а след като излезе от болницата, тя настоя да отида на училище идния понеделник. Тогава бе първият Набор.

Наборът представляваше поредица от прибирания на деца, които се провеждаха тайно от самите тях. Ако родителите се чувстваха застрашени от децата си или пък си мислеха, че те са заплаха за себе си или за останалите, ги изпращаха на училище в определени дни и агентите на СОП ги залавяха.

– Спомена, че вече можеш да контролираш способностите си. Как се научи на това?

Зу повдигна рамене.

– С тренировки. И без да се страхувам от тях.

– Какво би казала на хората, които смятат, че ако Пси децата бъдат оставени да се научат да контролират спосоностите си, това ще постави в опасност другите?

Тя докара на лицето си онова свое патентовано изражение, с което сякаш казваше: „Ама ти шегуваш ли се?“.

– Повечето деца искат да ги контролират, за да могат да се почувстват нормални. Защо бих искала да давам накъсо всяка лампа или телефон, който докосвам? Всеки компютър? Вероятно има деца, които злоупотребяват с това, но повечето от нас... ние сме по-опасни, ако не знаем как да го контролираме, а всеки може да се научи да го прави, стига да му се даде време.

– Как се почувства в онзи ден, когато осъзна, че силите на СОП те отвеждат от училището ти? – попита Алис.

– Реших, че е някаква грешка – отвърна тя, свеждайки поглед към ръцете си. – Почувствах се глупава и малка... като боклук.

Въпросите на репортерката очевидно бяха предвидени в такъв порядък, че да накарат старите рани на Зу да прокървят до последния ужасяващ детайл. Въпросът за ежедневния им график в Каледония преля в този за отношението на Специален отряд „Пси“ към тях – как се бяха отнасяли с тях в „нормалните“ дни и как, когато се бяха държали лошо. Мъчително бе дори да си представиш, че тези неща са се случили на това дете, да не говорим за усещането, когато Алис попита:

– Преди си ми споменавала, че си успяла да се махнеш от Каледония благодарение на това, че сама си избягала оттам. Ще ми разкажеш ли за онова, което се случи?

Зу се обърна и се наведе леко, за да потърси с очи Лиъм. Той я бе наблюдавал с ръце, скръстени пред гърдите му, борейки се да не позволи на чувствата си да се изпишат върху лицето му. Сега обаче той кимна незабележимо с едва доловима усмивка, която можеше да разбие всяко сърце. „Давай!“

– Всичко бе планирано в продължение на месеци от моя приятел. Тогава все още не ми беше приятел, но пък се държеше много мило с всички. Толкова е умен. Знаехме, че ще имаме само един шанс, за да избягаме, и изглеждаше, че това бе именно той... – Тя се впусна в описание на детайлите на бягството, как си бяха предавали информацията един на друг... и стигна до онази вечер. – Тогава се случи всичко... Схемата проработи... Предния ден бе валяло и навсякъде имаше купчини сняг. Това затрудняваше бягството ни, но можехме да видим, че някои от по-големите деца вече бяха в командната кабина – мястото, откъдето контролираха портата на електрическата ограда. Опитваха се да я извадят от строя – да накарат портата да се отвори. Не знам защо не се получаваше. Управляващите лагера явно я бяха блокирали по някакъв начин. Тогава ние просто се...

Алис ù даде няколко секунди, в които да събере мислите си, преди да я притисне:

– Вие просто се... какво? Как ви отвърнаха агентите на СОП и управляващите лагера?

Зу не можеше да се накара да го каже. Самата аз си спомнях тази сцена толкова добре, а я бях виждала от втора ръка в паметта ù. Да си го преживял наистина... Хвърлих бегъл поглед към Лиъм. Той не бе промъднал и на милиметър от скованата си поза, но кожата му бе придобила пепеляв вид.

Най-после Зу вдигна ръка и изимитира с пръстите си пистолет, който стреля в посока към камерата. Алис действително потрепери.

„Защо това е изненадващо – зачудих се аз. – Защо те да се притесняват от това, че ще ни убият?“

Как така не им беше хрумнала тази възможност, когато бяха предали децата си на един от клоновете на военните?

– Да не би да казваш, че са започнали да стрелят по бягащите деца? Сигурна ли си, че са използвали истински муниции?

Зу отвърна с равен глас:

– Снегът стана червен.

Алис се взря в тетрадката в скута си, като че ли несигурна как да продължи.

– Не мисля, че тези войници ни възприемат като хора – отвърна Зу. – Иначе не мога да си обясня как могат да сторят това, което си позволиха. Можеше да се види, че агентите на СОП са малко уплашени, но също така много ядосани. Те мразеха факта, че им се налага да са там. Обиждаха ни, наричайки ни с различни думи – „животни“, „изроди“, „чудовища“, лоши думи, които не бива да използвам. Ето така го правеха те. Ако в съзнанието им ние не представлявахме човешки същества, те можеха да се държат с нас по този начин и да не се чувстват зле заради това. В онази нощ бяхме като животни в кошара. Повечето от тях стреляха към нас от прозорците на сградата на лагера. Изчакваха, докато някое от децата се приближи близо до портата, и тогава...

Не бях забелязала, че тя бе съумяла да събере тълпа около себе си, докато някой не изпъшка леко. Тогава се обърнах и открих на известно разстояние зад нас останалите деца и Коул. Повечето бяха вперили погледи в бледото лице на Зу, докато тя обясняваше, а Коул наблюдаваше брат си.

– Как успя да избегнеш тази съдба? – Алис звучеше напълно вглъбена, съпричастна.

– Моят приятел, онзи, който го беше планирал. Отвориха вратата. Той дойде, вдигна ме и ме изнесе. Аз паднах и не можах да се принудя да стана и да се затичам. Той ме носи с часове. После открихме една кола – стар миниван – и карахме с дни просто за да се отдалечим. Оттогава все търсим безопасни места.

– Как оцеляхте сами на пътя? Къде откривахте храна и подслон?

– Ние... Не искам да казвам – отвърна Зу. А щом Алис се изправи от изненанада, тя добави: – Защото навън има още толкова много деца, които все още търсят тези неща, така че не желая да подсказвам на хората къде да ги издирват или как да изчакат да се появят. Има много начини да го направиш. Просто трябва да се научиш да оставаш невидим, да не поемаш големи рискове.

– Под „хора, които ги издирват“ имаш предвид преследвачи, нали? – попита Алис. – Потърсих профила ти в мрежата им. Наградата за „възвръщането“ ти и предаването ти под опеката на Специален отряд „Пси“ е оценена на трийсет хиляди долара. Ти знаеше ли за това?

Зу кимна.

– Това разгневява ли те – да си наясно, че някой ще печелбарства на твой гръб?

Отне ù доста време за нещо, което изглеждаше съвсем лесен отговор: „Да, ядосана съм. Направо съм яростна“.

– Не знам – каза в края на краищата тя. – Понякога – да. Много ме разстройва. Парите не са отражение на това колко струва животът ми. Та как би могло да се изчисли подобно нещо? Те взимат някаква начална сума – десет хиляди долара – и я увеличават въз основа на способностите си и потенциала, който те смятат, че имаш, за да им се противопоставиш. Мисля, че съм съгласна с тази цена, защото тя им показва, че няма да се предам и просто да тръгна с тях, а че ще се боря, за да се защитя.

Екранът в задната част на фотоапарата показваше как Алис приближава в по-едър план лицето на Зу, докато момичето продължаваше:

– Навън има мъже и жени, които вече живеят само за това – не защото се нуждаят от парите, а защото им харесва или пък си мислят, че са добри в това. Объркано е. Държат се така, сякаш са обявили началото на ловния сезон. Но аз си мисля... че повечето от тях са били принудени да прибегнат към нещо подобно. Те се нуждаят от парите, за да оцелеят. Агентите на СОП трябва да се занимават с това заради Набора. Струва ми се, че ако спрат и помислят по въп­роса, ще разберат, че действително не са ядосани на нас за онова, което се случи. Може би са уплашени, но най-вече са разгневени на хората, които не ги опазиха – правителството, президента. И тъй като нямат властта да премахнат тези обстоятелства от живота си, те прехвърлят вината. Държат се като че ли ОМИН бе наша грешка, а не нещо, което ни се случи. Кой е виновен за разпадащата се икономика? Ние. Кой е виновен, че губят къщите си? Ние.

Алис тръгна да задава друг въпрос, но Зу все още не бе приключила.

– Познавах такъв човек. Той бе добър. Страхотна личност. Най-добрият! Лошото е, че ако държиш да си преследвач, трябва да го докажеш. Не може просто да те допуснат в системата си или да ти дадат от техните джаджи, преди да си предал някое дете – обясни Зу в лавина от думи. Тя изви тетрадката в ръцете си. – Пътувах с кола с група деца към Калифорния и бяхме преследвани от двама преследвачи – истински, от онези гладните, за които говорех. Те направиха така, че колата ни се преобърна и се удари толкова зле, че единият от приятелите ми... Той умря. После щяха да ме хванат, но се появи друг преследвач, който вместо това ме извади от колата. Бях останала заклещена под колана. Трябваше да ви го разкажа по-рано. Не можех да изляза и да тичам като останалите.

Лиъм изруга на висок глас. Аз бях прекалено вцепенена от разказа, за да правя каквото и да е, освен да слушам.

– Той един от тези, които спомена преди малко ли е? От тези, които е трябвало да предадат дете, за да започнат? Ще ни разкажеш ли за него?

Зу кимна.

– Той бе възрастен. Не точно възрастен, но определено не беше двайсетгодишен. Може би на двайсет и седем?

Алис се засмя леко.

– Двайсет и седем не е особено възрастен.

Тя вдигна рамене, преди да продължи:

– Бяхме в Аризона... Мисля, че той беше от Флагстаф или Прескот, не съм много сигурна. Беше много сърдит. Със сигурност му се бе случило нещо много тъжно. Можех и сама да видя това, но той не говореше по въпроса. Беше човек, който просто искаше да напусне този тип живот, но не можеше да се оправи без пари. Независимо колко пъти ми каза, че ще ме предаде, аз знаех, че няма да го направи.

– Как си била толкова сигурна? – попита Алис.

„Да – помислих си аз, – как, за бога, си могла да имаш доверие на този човек?“

– Казах ти, той бе добър човек. Той бе... наистина се бореше. Това го ядеше отвътре. Независимо колко пъти се опитваше да се държи с мен така, сякаш съм изрод, в крайна сметка винаги се предаваше. Имаше две възможности да ме предаде на СОП, но просто не можа да го стори. Не само че ме спаси, но ми помогна да окажа помощ и на още едно хлапе и да го върнем на хората, които се грижеха за него. Именно благодарение на него стигнах до Калифорния.

Парчетата на историята вече започваха да се наместват – тези хора, за които говореше, бяха родителите на Лиъм. Именно в онзи миг нейният път се бе пресякъл с този на майката на Лиъм.

– Какво се случи с него?

– Той... Той се казваше Гейб, казах ли го вече? Името му бе Гейб и той бе... Беше наистина мил.

– Какво стана с него? – попита отново Алис.

– Гейб умря.

Дунди изпусна въздуха, който бе задържал, и потърка лице с ръцете си. Знаех края на историята, но въпреки това се почувствах опустошена. Виждайки лицето ù, чувайки тези две думи...

– Какво му се случи? – този път по-леко и по-колебливо. Алис погледна към Лиъм, като че ли да попита дали е правилно да продължава да дълбае в тази посока. Той кимна, защото той също разбираше. Тя искаше да говори за това. Имах усещането, че се съгласяваше да направи всичко това единствено за да разкаже за Гейб и за онова, което той ù бе причинил.

– Децата, с които бях пътувала в началото? Те стигнаха в Калифорния преди нас и чакаха при моята... на мястото на среща, за което се бяхме разбрали. Само че тогава не знаехме това.

„Божичко...“

Гейб ме накара да вървя зад него, докато оглеждахме. Беше наистина много, много тъмно – едва успявахме да зърнем каквото и да е. Щом отворихме вратата към една от близките сгради, се оказа, че в нея вече се криеха останалите деца. Те го видяха и го разпознаха от Аризона. Решиха, че той ги е проследил. Едно от момичетата се паникьоса и го застреля.

Погледнах към Лиъм в същия момент, в който и той погледна към мен... абсолютно покосен.

– Той беше добър човек и искаше само да помогне. Стана грешка, но нямаше нищо, което можехме да направим. Те бяха помислили, че той ще ги нарани. Не знаеха това, което знаех аз. Той умря, защото помогна на мен, вместо да помогне на себе си.

– Това е ужасно – каза Алис, която все още търсеше правилните думи. – Това е...

– Всички се страхуват толкова един от друг – продължи Зу. – Не искам да поглеждам към възрастните хора и да предполагам, че си мислят колко могат да изкарат от мен. Не ми се ще и те да ме поглеждат и да се чудят колко много бих могла да ги нараня. Твърде много... Твърде много от приятелите ми живеят в болка. Били са сломени жестоко от това, през което са преминали, но въпреки всичко се погрижиха за мен. Това е другата страна на нещата. Защото има хора, които се страхуват, както и хора, които са храбри. Ние успяхме да оцелеем въпреки глада, страха и обидата именно защото бяхме заедно.

Алис остави камерата да записва още няколко секунди, преди да я изключи и да се облегне назад.

– Мисля, че това е достатъчно за днес.

Зу кимна, изправи се и положи тетрадката върху стола си, след което отиде направо при Вида.

– Добре ли се справих?

Вида протегна юмрук за поздрав.

– Направо ги разби, момиче!

Лиъм слушаше наполовина това, което му говореше Алис, и наполовина онова, което се случваше между Зу и Вида. Той ме хвана, че го наблюдавам, и вместо да отмести поглед встрани, ми се усмихна колебливо. Усетих как му отвръщам, но моментът приключи толкова бързо, колкото бе и започнал. Това, което беше важно в момента, бе Зу. Малката искрица щастие, която почуствах при това кратко временно примирие, не беше нищо в сравнение с радостта, която бушуваше вътре в мен, докато тя говореше с Вида, а ръцете ù мърдаха, за да подчертаят думите ù. И докато аз се бях заслушала в сладкия начин, по който гласът ù се извисяваше успоредно с нарастването на вълнението ù, в задната част на ума ми започна да се формира една мисъл.

Докоснах ръката на Дунди, за да привлека вниманието му.

– Коя част от мозъка контролира говора?

Той излезе от своя унес, все едно бях запокитила към лицето му гарафа, пълна с ледена вода.

– Това е цяла система, помниш ли?

– Да, разбирам. Предполагам, че въпросът ми е дали има нещо в ума ти, което може да те остави безмълвен или неспособен да обработваш думи, дори ако всичко друго изглежда така, сякаш функционира нормално?

Сега той просто изглеждаше объркан.

– Зу не говореше по собствен избор.

– Мисля си за Лилиан – разясних му аз. – Сякаш всички лампи в дома са светнати, но тя не може да отключи вратата, може да открие по малко думи, но не е в състояние да ни разбере, нито пък ние можем да разберем нея. Чувал ли си за нещо подобно?

Той се замисли по въпроса.

– Не мога да се сетя за медицинския термин, но подобни неща са се случвали понякога с пациенти, получили сърдечен удар. При баща ми в спешното отделение веднъж постъпил пациент, който бил по средата на урок върху Шекспир, а след две минути получил удар и въобще не можел да комуникира. Това е... загуба на говор... при инсулт. Или пък сензорна афазия? Не съм сигурен. Трябва да проверя. Тя свидетелства за увреждане в зоната на Вернике в мозъка.

– Inglе’s, por favor – каза Вида, която хвана края на всичко това. – За съжаление, ти си единственият, говорещ свободно медицински.

Той изсумтя.

– Казано най-общо, ние съставяме това, което искаме да кажем, в зоната на Вернике в мозъка, след което планираната реч се прехвърля в зоната на Брока, която всъщност я изважда. Чудя се...

– Какво? – прекъснах го аз.

– Може би Кланси е успял да... затвори или просто да вцепени тези части от ума ù? Или просто ги е умалил така, че да не функционират с пълния си капацитет – той ми хвърли проницателен поглед. – Какво точно направи, за да възвърнеш спомените на Лиъм?

– Ами, мислех си за... Спомнях си нещо, което се бе случило помежду ни – отвърнах му аз. – Аз го... – Целувах. – Някак си се протягах към него. Действах някак... инстинктивно. Опитвах да се свържа с нещо в него. – Опитвах се да открия стария Лиъм, от когото се бях отказала.

Огледални умове.

– О! – казах аз, притискайки и двете си ръце към устата. – О!

– Сподели и с нас! – помоли Вида и сложи ръце върху раменете на Зу. – Твоята половина от разговора е единствената, която разбирам.

– Просто трябва да ù дам ток – казах аз.

– Моля? – попита Коул, който също се включи в разговора. – Кого ще третираме така шоково?

– Допускаш, че можем да „нулираме“ тази система в ума ù? – включи се разбиращо Дунди. – Но... как точно?

– Кланси ми каза нещо последния път, когато бях в ума му – признах аз. – Огледални умове. Смятам, че именно това се получава, когато вляза в нечия глава. Отразявам със собствения си ум онова, което е в ума им. Когато бърникам из спомените и ги претърсвам, сякаш поставям огледало помежду ни и всички промени, които си представям всъщност, незабавно се отразяват в другия ум.

– Добре – отбеляза Коул. Щеше да е почти невъзможно да им обясня. Нямаха никаква идея какво бе усещането, а аз не бях убедена, че въобще мога да го опиша.

Слава богу, Дунди можеше.

– Значи, мислиш, че ако активираш тази част от мозъка си, това ще се отрази и на същата част в нейния мозък и ще я рестартираш?

Вдигнах ръце.

– Заслужава ли си да се опита?

– И още как – намеси се Коул. – И без това е време да я проверим...

Чу се удар по вратата за зареждане – силен звук, който прозвуча като куршум през спокойствието, което се бе настанило в стаята. Лиъм скочи на крака, а на лицето му изгря усмивка, докато тичаше да отвори. Това бе и причината, поради която си позволих да се отпусна, докато той и Кали отключваха катинара, който бяха поставили там. Вратата се вдигна нагоре, тътнейки като гръмотевица, докато слънчевата светлина се изливаше вътре.

Преброих осемте деца, докато влизаха едно след друго. Някак всяко успяваше да изглежда по-зле от следващото – бяха мръсни и облечени във всевъзможни плетива. А от мястото, на което стояхме, можехме да доловим миризмата, която се носеше от тях. Коул реши да отбележи това с повдигнати вежди и изражение, което бях виждала върху лицето на Лиъм многократно.

Разпознавах новите лица, но не бях прекарала достатъчно време в лагера на Нокс в Нашвил, за да мога да си спомня имената им. Ситуацията за децата там беше безнадеждна. Не получаваха почти никакви запаси, тъй като Нокс и няколко от другарите му взимаха за себе си всичко, което донасяха. Тази група обаче изглеждаше в малко по-добра форма. Разполагаха с няколко раници и импровизирани чанти, навързани от стари чаршафи. Ако не знаех нищо, щях да си помисля, че идват чак от Нашвил.

Лиъм се бе пресегнал, за да започне да спуска вратата надолу, но спря и се подаде навън, за да махне на последните двама, които крачеха към нас. Първата – високо русо момиче – се спря, за да го прегърне през рамото с едната си ръка. Другият – един още по-висок младеж, който на главата си имаше ушанка в шахматно разположени яркочервено и черно, пусна раницата си и се протегна.

„Оливия – казах си наум. – Брет.“

И съвсем естествено, Кайли и Луси се втурнаха напред с вик.

– Лив!

Момичето се обърна към тях и двете са заковаха намясто – буквално буксувайки по цимента при гледката към лицето ù, която им се беше разкрила. Едната му страна бе изгорена от Мейсън Червения, който Нокс бе държал като затворник в лагера си, и бе останала лошо белязана по време на оздравителния процес.

– Малко съм трансформирана – каза ведро тя. – Както сами можете да видите. Здрасти, Руби!

За миг Брет се озова до нея и прокара ръка през дългата ù плитка, която после пусна върху кръста ù.

Прекосих последните няколко метра помежду ни. Независимо от факта, че никоя от нас не беше от типа особено топли, прегръщащи се хора, аз я прегърнах, сякаш бяха минали години, а не само месец, откакто се бяхме разделили.

– Радвам се да те видя – казах ù аз. Така беше в дейтвителност. – Теб също, Брет!

– Чувството е взаимно – увери ме той. Аз отстъпих назад, позволявайки на Кайли, Луси и Майк да я доближат, прегърнат и посрещнат малко по-решително в лоното ни. – Значи, това е Лоудай, а?

– Това е – потвърди и Лиъм. – Бяхме малко заети. Днес слушали ли сте новини? Атакувахме онзи лагер, за който ви споменах преди.

– Сериозно ли? – попита Оливия, премигайки. – Помня, че ни го каза, но...

Тя размени един объркан поглед с Брет.

– Докато вървяхме насам, само за това говореха по радиото – уведоми ни Брет. – Вие нали знаете, че Детската лига си приписва заслугите за него...?

И просто ето така, вятърът, който бе опънал платната на Лиъм, изчезна напълно... В действителност като че ли целият въздух бeше изсмукан от гаража. Коул отиде до компютъра, разпръсна намиращите се там деца и включи радиото.

Бяхме хванали радиоводещия насред изречението.

– ... току-що получихме следното изявление, направено от представители на Детската лига...

Погледнах към ботушите си, опряла ръце на хълбоците си. Сенатор Круз и Роза нахлуха откъм коридора, а Нико бе точно зад тях. Лицето на жената беше бледо, когато тя отвори уста, за да ни извика. Сериозният глас откъм колоната обаче изпревари новините, които тя носеше.

– „Рано вчера сутринта ние предприехме нападение над един от рехабилитационните лагери на Грей, намиращ се в Оазис, Невада. Освободихме жертвите на неговата жестокост – интернираните там деца – и ще ги пуснем едва след незабавната оставка на президента. Ако на исканията ни не бъде отговорено, ще ударим следващата си цел.“ Силни думи! Ако току-що се включвате, това са последните допълнения по извънредните новини, свързани със снимките и клипчето, публикувани от няколко известни вестника...

– Не могат да направят това! – Зак надвика жужащите около нас разговори. – Та те нямат нищо общо с това! Карат ни да изглеждаме като терористи...

– Това възможно ли е? – Сенатор Круз се обърна към Коул. – Може ли наистина да поемат отговорност за това? Или пък Грей се мъчи да им го припише, за да има основание за още едно нападение над тях?

– Мисля, че наистина искат да им бъде приписано – казах аз, усещайки нуждата да инжектирам спокоен глас сред паникьосаните възгласи. – На Грей не му трябва поредно извинение, за да ги нападне, а и той се бори да поддържа на повърхността теорията, че всичко е било манипулирано. Макар че това няма никакво значение. Сега вече от Лигата имат мишени на гърба си – ние не.

Коул успя да потисне самодоволния си поглед, или поне някак да го смекчи.

– Е, имахте шанса да налеете вода в мелницата им. Но Руби е напълно права. Това поне е добре за нас.

Репортерът продължи необезпокояван.

– ... Петнайсет офицери от Специалния отряд „Пси“ са претърпели леки наранявания и за тях са се погрижили намясто. Всички те са отказали коментар по въпроса за отношението към децата и рехабилитационния лагер като такъв преди пристигането на старши военни чиновници. До момента няма никакъв отговор от страна на президента Грей. Вашингтон запазва мълчание по въпроса.

Неизречените думи се завъртяха из ума ми. Но не за дълго.

Лилиан бе не само будна, когато отключихме вратата и влязохме, но и се разхождаше надлъж и шир из стаята в тъмното. Не беше запалила нито една лампа, освен тази върху бюрото. В сравнение с по-рано изглеждаше малко по-представителна. Някой – най-вероятно Коул – ù бе дал кърпи, за да си измие лицето, както и четка и чисти дрехи. Зървала я бях в изрезки от пресата, облечена като Първа дама – костюми, перфектно фризирана коса, перли, – а също така и в спомените на Кланси като учен – свежа и уравновесена в бялата си лабораторна престилка. Тук обаче, облечена по този начин, тя можеше да бъде който и да е. И това доста улесняваше контакта с нея. Щеше да е много по-постижимо да направя това, което исках.

– Здравейте, доктор Грей – казах аз. – Дали помните мен и Дун... Чарлс?

Вида и Коул също бяха изявили желание да наблюдават, но аз се притеснявах да не объркам доктор Грей с прекалено много хора около нея. Имах нужда тя да е по-спокойна от предните пъти, в които се бях занимавала с нея.

Жената измънка нещо под носа си и премерено продължаваше да крачи назад-напред, назад-напред, без да нарушава ритъма си, докато гледаше към леглото си и разхвърляните върху него листове. Изведнъж тя спря и посочи към тях с настойчивост, а устата ù се бореше с всеки звук, който се напрягаше да издаде. Цялото ù тяло се разтресе от безсилие и тя притисна ръка към гърлото си, за да го разтрие.

В този момент аз разбрах. Кланси не бе искал само да я заглуши, за да не може да разкаже на другите за лечението. Той бе пожелал да я накаже по единствения начин, който бе знаел, че ще я нарани най-много. Похитил беше брилянтния ù ум и я бе затворил в него.

– Точно така. Искаме да говорим за изследването, което сте направили.

– Тааабббб... – Тя преглътна и отново се опита. Изглеж­даше толкова унизена, колкото никой друг, когото бях срещала досега. Трябваше да се преборя с подтика да я хвана за ръката, когато тя я вдигна към нас. – Тааааблица.

– Точно така, таблиците. – Обгърнах я внимателно през раменете и я насочих към леглото ù. Не знаех дали си спомня какво се беше случило последния път, когато бях тук с нея, но тя не оказа никаква съпротива, докато не се опитах да я принудя да седне.

– Руби? – попита Дунди. – Готова ли си?

Раменете ù се изопнаха, а мускулите ù се стегнаха под ръката ми. Тя вече се подготвяше. Знаеше много добре каква съм.

Второто ми гмуркане в ума ù не бе по-малко болезнено от първото. Доктор Грей превърна спомените си в ревяща река, която не можех да пресека – поток от пейзажи, къщи, детски играчки, учебници, цветя, прибори за хранене – каквото и да е... и всичко, за което тя можеше да мисли, за да защити важните си спомени.

Но ние бяхме свързани. Само това имаше значение.

– Руби – Дунди стоеше зад мен. Наясно бях с това, но ми се струваше, че ми говори някъде извън стаята. – Руби, кой е... хммм... любимият ти цвят?

– Моят любим цвят – повторих аз и оставих думата да приеме форма в ума ми – е зелено.

Промяната настъпи по средата на думата. В единия миг бях дърпана от сцени, които не продължаваха по-дълго от частица от секундата. В следващия вече се чувствах така, сякаш бях запратена в стена от парчета стъкло. Свих се – физически и умствено.

– Кажи ми второто си име – попита ме Дунди.

– То е... – Думите ме доведоха по-близо до болката и до нейната острота. Тази част от ума ù бе толкова тъмна, така непоносимо черна. Вероятно за нея беше особено болезнено всеки път, когато се бе опитвала да проговори или пък да използва тази част от мозъка си. Той бе искал да я боли. Болка.

– Какво е второто ти име? – повтори той.

– Елизабет. – Долових как устата ми оформя думите, но не можах да ги чуя заради прилива на кръв в собствената ми глава. Трябва да избутам това. Това е стъкло. Трябва да го счупя. Трябва да мина през него. Огледални умове.

– На кого си била кръстена? – Въпросите на Дунди ме задържаха в тази част на ума ù. Всеки път, в който ми се налагаше да спра и да помисля за онова, което той ме питаше, болката ставаше малко по-поносима.

– На баба ми – отвърнах аз. – На баба.

Баба. Баба. Баба. Човекът, който ме помнеше, когото щях да открия веднага след като всичко това приключеше. Аз се нуждая от теб. Ние се нуждаем от теб.

Захватът ми върху нея се засили до точка, в която бях почти сигурна, че ноктите ми са се впили в плътта ù. С един последен, дълбок дъх аз се бутнах в стената колкото можех по-силно, превръщайки ума си в прилеп. Продължих да се блъскам в нея, докато не я усетих как поддаде с оглушително пропукване. Приплъзнах се напред, пробивайки си път, а тя се счупи и сряза връзката на парчета.

– Руби, как бе името на вана ни? Как го наричахме? – Дунди най-вероятно ми крещеше този въпрос. Гласът му беше дрезгав.

– Черната... – измънках аз, а умът ми бе като надробен... болка навсякъде... агония... – Черната Бети.

Не успях да се приплъзна навътре, а по-скоро паднах покрай остатъците от бариерата. Светът около мен експлодира в елекриковосиня светлина...

Щом се съвзех и се освободих от всепоглъщащата болка, се оказах легнала по гръб на пода, а притесненото лице на Дунди беше на сантиметри от моето.

– Добре ли си? – попита той и грабна ръката ми, за да ми помогне да седна. – Как се чувстваш?

– Все едно са ме наръгали с пламтящ нож в главата – успях да изкарам аз през стиснатите си зъби.

– Беше в безсъзнание близо минута. Вече бях започнал да се притеснявам – каза той.

– Какво стана? – попитах на свой ред аз и се обърнах към леглото. – Какво...

Лилиан Грей седеше на ръба на леглото си, а лицето ù беше скрито зад ръцете ù. Раменете ù се тресяха и трепереха при всеки дъх, който поемаше.

„Тя плаче – установих аз, докато се изправях на колене. – Аз я нараних...“

Лицето ù беше червено и подпухнало от силата на риданията ù. Въздухът в стаята се бе променил – гръмотевичната буря от чувства се бе оттеглила и над нас бе останало само безтегловно синьо небе. Когато тя ме погледна, тя ме видя. Устните ù се разтеглиха в болезнена усмивка.

– Благодаря. Ти. – Отнасяше се към всяка дума като към чудото, което наистина си беше.

И тогава, без каквото и да е предупреждение, и аз започнах да плача. Напрежението, което се беше насъбрало в гърдите ми, се пропука при следващото дълбоко вдишване и беше изпъдено напълно с последвалото издишване. Аз сторих това. Дори и да не направех повече нищо значимо в живота си, поне бях помогнала на тази жена. Аз ù бях върнала гласа. Не бях пречупила някого, а бях успяла обратно да го сглобя.

– Хм... – започна с неудобство Дунди. – Дали не трябва аз... Ъъ...

Изправих се и избърсах лицето си през смях.

– Ще отида да открия Коул – казах му аз. – Ти би ли ù разказал какво става? Погрижи се всичко да е наред.

Веднага след като напуснах стаята, използвах края на ризата си, за да избърша лицето си. Позволих си няколко успокояващи вдишвания, преди да погледна във фитнеса и кабинета, а после и в голямата стая, в която децата вече сядаха с чинии пълни с макарони и сирене.

Правилно. Вечеря. Това означаваше...

Взех стълбите по две наведнъж, подскачайки по коридора към кухнята. Децата, които сервираха там, само вдигнаха ръце и ми съобщиха, че Коул бил дошъл и си тръгнал с две чинии. Щеше да изглежда прекалено съмнително, ако останех да чакам пред килера. Затова издърпах верижката, на която държах ключа около врата си, огледах се във всички посоки, за да съм сигурна, че никой не ме наблюдаваше, докато влизах вътре, и заключих след себе си. Крушката над мен се залюля от движението на въздуха, а вратата зад етажерката изскърца, тъй като не бе напълно затворена.

Именно любопитството – повече от каквото и да е друго – ме накара да пристъпя в тесния коридор. За пръв път от дни бях дошла да го видя – Коул ме бе отхвърлял всеки път, когато предложех да го направя, убеждавайки ме, че за мен е по-добре да стоя настрани и да избягвам сблъсъка с него, особено като се имаше предвид, че той вече ми беше бесен. Освен това твърдеше, че бил станал напълно отзивчив и не давал никакви признаци да се опитва да влияе над ума му.

Сега, когато тя се бе върнала, почти бях очаквала да зърна Вида тук как го наблюдава през малкото прозорче във вратата от другия край на коридора, но грешах. Там нямаше никого, който да се грижи за това Кланси да не си прави каквото поиска в ума на Коул.

Ако някой ми бе казал, че Коул и Кланси щяха да седят лице в лице на пода и да се хранят, разделени само от двусантиметрова стена от бронирано стъкло... щях да му кажа да си запази халюцинациите за себе си. Но ето, че те бяха тук. Двамата се бяха отпуснали и си приказваха с лекотата, присъща на стари приятели.

Наведох се напред и притиснах ухо към вратата, долавяйки части от разговора.

– ... няма да има никакви файлове за това. Точно толкова поверително е. Единствената причина, поради която знам, че още съществува, е един профил в СОП...

– ... заслужава, ако това означава повече войници на мястото...

– Не омаловажавай пропагандата, която извършват... Опитай се да я използваш, за да прокараш собствените си идеи. Да привлечеш желаещи войници...

Минаха десет минути. Петнайсет. Повишеното ми настроение спадна до нещо, което приличаше на страх. Не от това, че те двамата си говореха – имах доверие на Коул, че ще приеме всичко казано от страна на Кланси с възможно най-голямото съмнение, което човечеството въобще някога бе познавало, – а от това, че бях съгласна с онова, което чувах.

– Целта трябва да бъде да се оставят максимално голям брой възможности за избор пред децата и да не се позволи на никого да прокара закони за това какви биха могли да са... или би следвало да са – продължи Кланси. – Сенаторът готова ли е да защитава правото им да взимат решения за бъдещето си?

„Лечението е друг способ да ни контролират и да изтръгнат решенията от ръцете ни.“

Дръпнах се назад от вратата и поклатих глава. Не... Помагането на Лилиан ни даваше избор. Не можехме да вземем истинско решение, без да знаем какво беше лечението.

Тогава защо изведнъж изминалите няколко часа ми се струваха такава грешка?

– ... да ми кажеш нещо друго за Соутуут? – Коул вече бе на крака и прибираше празната чиния на Кланси от процепа във вратата.

Кланси се върна на леглото си, където разполагаше с ново по-дебело одеяло, а също така и с истинска възглавница. Покрай леглото му имаше купчина книги, почти толкова високи, колкото беше и то. Очевидно Кланси се бе държал като много добро момче, след като Коул бе пожелал да му донесе всичко това.

– Знаеш онова, което знам и аз. Това не беше лагерът, който им помогнах да направят. Онзи бе оригиналният, който се намираше в Тенеси – информира го Кланси. – Руби, няма ли да ни се покажеш все пак?

Отстъпих назад от вратата, което обаче беше безсмислено. Очите му се преместиха към прозореца и се спряха на моите през стъклото. Поемайки си дълбоко въздух, отключих вратата и я подпрях с крак, за да остане отворена. Ръката на Коул потрепваше отстрани край тялото му, докато той се движеше към мен. Започваше да ми става все по-трудно да различавам опасенията му от раздразнението му.

Изчаках, докато не излязохме обратно в коридора, преди да си отворя устата.

– Недей! – каза той, като вдигна ръка. – Държа нещата под контрол!

– С него никога нищо не е в действителност под контрол – отбелязах аз. – Но докато си бдителен...

– Направо ме убиваш, съкровище – каза той и прокара ръка назад през косата си. – Какво има?

– Мисля, че ще се наложи да го видиш, за да ми повярваш.

Докато останалите бяха заети да монтират интервюто със Зу и по предложение на Лиъм сами да дадат такива, с Коул успяхме да се занимаем с планирането на действителното нападение над Търмънд. Стояхме будни цяла нощ и преработвахме детайлите. Щях да вляза вътре с флашката на двайсет и седми февруари. А на първи март наш екип от двайсет деца заедно с четирийсетте войници на Хари щеше да атакува лагера приблизително в седем вечерта и щеше да нападне и арестува агентите на СОП. Аз трябваше да кача програмата в сървърите петнайсет минути преди това. Сетне децата щяха да бъдат откарани до безопасно място – някъде, докъдето можеше да се стигне пеша от лагера, и там щяха да изчакат да бъдат взети от родителите си. Написан стъпка по стъпка, планът ни почти звучеше просто. Реалността обаче беше сурова.

Официалният старт на сутринта беше даден, след като Коул пусна огромно количество хартия върху главата ми и ме събуди, стряскайки ме, там, където бях заспала – на едно от бюрата в компютърната зала.

– Какво е това? – попитах и се дръпнах настрани. Поне петнайсет листа хартия бяха залепени заедно, за да образуват един цял, смислен образ на пръстени от колиби, недодялани тухлени сгради, сребриста ограда и зелена пустош около всичко това.

Аз скочих на крака.

– Това е Търмънд. Как се сдоби с плана?

В отговор той спокойно ми подаде сребрист телефон с предплатена карта – имаше нещо неохотно в изражението му, колебливо. Взех го от него и го вдигнах бавно до ухото си.

– Ало?

– Търся Руби?

– Аз съм – отвърнах и погледнах към лицето на Коул, който ме наблюдаваше.

– Казвам се Хари Стюарт... – От другата страна на линията се дочу статичен шум и това само ме накара да хвана телефона още по-здраво. Хари. Хари на Лиъм. Гласът му бе по-дебел, отколкото бях очаквала, но можех да доловя усмивката в него. – Исках да знаеш, че снощи проведохме операция...

– Ние? – попитах аз глупаво. Нико беше дошъл и бе застанал до Коул. Изглеждаше озадачен. Аз превключих телефона на високоговорител, така че и той да може да слуша.

– Операция, която така и не бе съгласувана с мен – измънка Коул.

– Един отряд от стари пенсионирани типове от армията – каза той, смейки се. – Също така и някои нови приятели, които наскоро са преосмислили службата си към президента. Тази сутрин приблизително в 02.00 часа атакувахме предполагаем затвор за черни операции.

Сърцето ми действително спря. Усетих го как удари, а после не последва нищо, докато задържах дъха си.

– Акцията бе успешна и имахме късмета да освободим неколцина заподозрени предатели и информатори. – Той изрече тези думи – „предатели и информатори“ – леко, с насмеш­лива нотка в гласа си. – Ние вече изпратихме информацията, която открихме намясто, както и получената от нашите източници в правителството. Към края на седмицата ще се присъединим към вас, но исках за знаете, че успяхме да освободим и вашата...

Гласът му бе приглушен, все едно се отдръпваше от телефона. Долових още един глас – този беше по-тънък и принадлежеше на жена.

– Спокойно – чух Хари да казва. – Радвам се, че се събудихте... Тези господа ще ви обяснят какво стана... Да, може да говорите с нея след минутка....

Сърцето ми биеше като лудо. Чувах го в ушите си. Усещах го долу в пръстите на краката си. Разнесе се звук от боричкане, докато телефонът принудително попадаше от едни ръце в други.

– Руби?

Нико нададе вик и притисна ръце към устата си. Да чуя гласа ù... Това не можеше да е истина... Те... Кейт бе...

– Кейт – задавих се аз. – Добре ли си? Къде си сега?

– Руби – каза тя, прекъсвайки ме. – И-изслушай ме... – Гласът ù бе толкова дрезгав, че собственото ми гърло ме заболя в знак на съпричастност. – Ние сме наред. Всички сме добре, но ти трябва да ме чуеш... Нещо се е случило с Лигата, нали? Те...

Хванах как Хари нарежда някъде там:

– Всичко е наред. Моля ви се, легнете обратно...

Коул се подпря на ръце върху бюрото.

– Конър, какво става?

– Ние чухме разговор между хора от... охраната тук. Те ни се подиграваха и казаха, че Щабът в Канзас ще бъде нападнат. Никой от агентите... Никой от нас не може да се свърже с когото и да било там. Можете ли да ги предупредите? Можете ли да им съобщите това...?

– Ще се погрижим – обеща ù Коул. Нико вече се бе преместил пред компютъра си, а ръцете му летяха по клавиатурата. – Ти стой спокойно. Хари ще ви докара обратно тук при нас.

– Агентите искат да отидат в Канзас – уведоми ни тя, а гласът ù бе напрегнат.

– Възможно е да нямат право на подобен избор – каза Коул, без да бъде груб. – Хей, Конър, страхотно е отново да чуя гласа ти.

– Аз също се радвам. Грижиш ли се за децата ми?

Коул ми се усмихна леко.

– Май те се грижат за мен.

– Руби?

– Тук съм – думите бързаха да се излеят от мен. – Добре ли си? Кажи ми, че си наред...

– Добре съм. Ще се видим скоро. Чув... Чуваш ли ме? Съжалявам... връзка... се разпа...

Сигнал за набиране.

Аз се взирах в устройството, позволявайки на Коул да се пресегне и да го изключи. Просто нямах сили да се боря с вцепененото униние, което прокърви през мен. Нуждаех се от повече от това. Тя трябваше да знае... Исках да ù кажа колко съжалявам.

– В момента преминават точно през средата на пустош­та – информира ме той. – Лоша връзка. Хари ще звънне отново, когато наближат.

Аз кимнах.

– Мислиш ли, че това е истина. Че ще атакуват Щаба в Канзас?

– Сървърите им са извън строя – намеси се Нико. – Току-що се опитах да им звънна, но... нищо.

– Ще се опитам да осъществя телефонен контакт с някого от агентите, които все още са навън, за да видя дали те знаят нещо. – Коул прибра косата ми зад ухото и ме погали по бузата с кокалчето на пръста си. – Това е страхотен успех! Кейт е добре. Към нас идва действителна бойна сила. Само две седмици и вече ще сме от другата страна на цялото това нещо. Засега се фокусирай над настоящото. Не се оставяй това с Канзас да те разстрои. Що се отнася до моето мнение, за мен това е без значение.

– Разбира се, че има значение – отвърнах аз. – Вече толкова хора умряха...

– Така е – каза той. – Не исках да прозвучи по този начин. Имах предвид, че с Лигата е свършено във всички случаи. Решението да обявят нашата атака като тяхна собствена беше отчаяно, последно издихание за добиване на значимост. Концентрирай се върху бъдещето. Лечението – сега, когато доктор Грей отново работи. Търмънд... – Той почука с пръсти върху отпечатаните страници. – Хари си даде целия този зор, за да ни подсигури това. Нека го използваме добре.

Той се изправи и взе плана със себе си, за да го залепи на стената. Аз останах там, където бях, докато той не излезе, за да отиде да изпълни даденото обещание на Кейт да разузнае казаното от нея. След това станах и се запътих към сателитните снимки на Търмънд – все едно бях насред сън. Очите ми преминаха през пръстените от колиби – очевидно несиметрични и неправилни като форми. Реещият се поглед, подобно на свободна птица, преминаваща отгоре, заглади ужасното чувство, което бе започнало да се заражда в стомаха ми.

– Сега е много по-голям – отбеляза Нико. Аз кимнах и взех перманентните маркери, които той ми подаде.

Той се отдръпна назад, облегна се на бюрото и се загледа. Колкото по-дълго работех, толкова повече внимание привличах към себе си, докато накрая не осъзнах, и то, без да ми се налага да се обръщам, че наоколо имам съб­рана публика. Поставих етикети на всяка от по-големите структури – ФАБРИКА или БАРАКИ НА СОП върху двата правоъгълни блока вляво от пръстените с колиби, както и СТОЛОВА, ЛАЗАРЕТ и ПОРТАЛ отдясно. След това се прехвърлих към колибите и отбелязах кръглата КОНТРОЛНА КУЛА. Всеки пръстен от малки колиби бе оцветен или със зелен, или със син маркер, за да показва цвета на децата, които живееха в тях.

Усетих силата на нечий поглед между раменете си, сякаш беше слънчева светлина, преминаваща през леща – изгаряше ме до момента, в който вече не можех да не обръщам внимание на малките вълни стеснителност, които започнаха да се надигат. Това бе напълно ирационално, но имах чувството, че разкривам нещо срамно – нещо, от което трябваше да се притеснявам. Настроението ми се бе променило толкова бързо от нетърпеливо вълнение в ужас и съжаление, че долових как започвам да настръхвам като самозащитна реакция.

– Само Зелени и Сини ли има там? – Обърнах се назад при този въпрос от страна на сенатор Круз. Тя стоеше на вратата, а ръката ù бе прокарана през тази на доктор Грей, която, изглежда, искаше да се приближи. Нико я погледна, замръзна, а после се оттегли в по-далечната част на стаята, почти успявайки да се спъне, докато се мъчеше да седне.

– Имаше Жълти, Оранжеви и Червени деца – отговорих аз, надзъртайки отново към жените, – но те бяха изведени от лагера преди пет години и половина. Червените бяха включени в една тренировъчна програма – Проект „Джамборе“. Жълтите бяха преместени в друг лагер в Индиана, който е специализиран за задържане на деца, работещи с електричество.

– Ами Оранжевите деца? – попита д-р Грей.

Ръката ми замръзна, както и въздухът около мен.

– Нямаме потвърдена информация за местонахождението им – отвърнах аз.

– Къде е това? – Думите на доктор Грей все още бяха леко колебливи, все едно едва ли не очакваше да започнат да ù изневеряват отново всеки момент. Тя се приближи с крачка по-близо, разглеждайки петната от избуяла трева и сняг. Ако някой се взреше достатъчно детайлно, щеше дори да успее да разпознае малките точки от сините униформи, които работеха в Градината. – Това не е Търмънд! – Каза тя. – Търмънд бе само една сграда. Аз самата съм я виждала.

– Веднага след като преместиха началните изследователски програми, те бързо увеличиха площта на лагера, за да могат да приемат повече деца – обясних аз. – Добавила съм малки Ч, О и Ж до колибите, в които живееха. Те бяха изключили за механичните брави на колибите на Жълтите, а после така и не ги бяха сменили. Доколкото знам, в колибите на Червените е имало единствено допълнително кранчета и пръскачки за вода.

Сенатор Круз положи ръка на рамото ми и се наведе напред, за да прегледа работата ми.

– Защо Червените и Оранжевите са във втория пръстен от центъра навън, вместо да са в най-външния? Ако са щели да създават проблеми, много по-логично е било да ги дръпнат възможно най-далеч от Контролната кула.

– Те ги бяха обградили от всяка страна с буфер от колиби на Зелени – обясних аз. – Така, ако те решаха да нападнат контролиращите лагера или пък се опитаха да избягат с помощта на способностите си, щеше да им се наложи да изгорят и няколко деца по пътя си.

– Това някога спирало ли ги е?

Поклатих глава.

– Някой някога успявал ли е да избяга?

Отново поклатих глава.

– Онези, които са се опитвали, са били застрелвани още преди да достигнат до оградата. През цялото време те държаха по един снайперист върху Контролната кула – двама, ако групата деца работеше в Градината.

– Това вече уби и последната ми частица вяра в човечеството, която ми беше останала – отбеляза Коул, който отново се бе завърнал.

– Успя ли? – попитах го аз.

– Не – отвърна той. – Ще говорим по-късно. А сега би ли ни „превела“ през един обичаен ден? Убеден съм, че сте имали някакво разписание, нали?

– Пет сутринта – аларма за събуждане. Пет минути по-късно – вратите се отключват. След това графикът се променяше в зависимост от месеца. Хранеха ни два пъти дневно, така че, ако нямаше предвидена закуска, се отиваше в Баните, а след това се работеше шест часа до обяд, когато получавахме храна. След това имахме по два часа в колибите, преди да започнем вечерната работна смяна – обичайно това бе някакво почистване като например пране или пък отдръстване на ужасяващата канализационна система, която винаги се запушваше. Сетне вечеря. А после в осем лампите се изключваха.

– Боже мой! – бе едиственият коментар на сенатор Круз.

– Бяхме над три хиляди – продължих аз. – Изчислили бяха системата до секундата. Дори бяха измислили как да се справят с постоянно намаляващия брой агенти, след като повече хора започнаха да приключват с четиригодишната си задължителна повинност.

– Според теб какво бе съотношението между деца и аген­ти на СОП? – попита Коул. – Грубо казано.

Вече му бях дала тази информация в плана си, но той питаше заради двете жени пред мен.

– Кейт ми каза, че обичайно в лагера през цялото време има двеста души, плюс допълнителни двайсет, които работят в Контролната кула. Сега, когато са в процес на затваряне на лагера, може да са и по-малко. – Аз поклатих глава. – Може и да не звучи като голяма бройка, но те са разположени стратегически и имат разрешение да тормозят и бият децата.

За човек, който е бил толкова въвлечен в изследването на лечението на ОМИН, доктор Грей изглеждаше ужасена от всичко това, все едно го чуваше за пръв път. Това ми се струваше невъзможно. Някои неща бяха конфиденциални, но все пак съпругът ù бе президентът – той бе играл основна роля в развитието на програмата за рехабилитационните лагери.

Тя погледна настрани.

– ... ти си като сина ми, нали?

– Да – потвърдих аз, – но не и по... този начин.

– Била ли си в Търмънд, когато и той е бил там?

– След него. Въобще не сме се засекли там. Аз пристигнах в лагера чак след като вече го бяха разширили. Има ли причина, поради която ме разпитвате?

Тя наклони глава настрани и аз се преборих с потръпването, което застрашаваше да премине през мен. Това простичко движение принадлежеше на Кланси. Цялата бе Кланси.

– Предполагам, че причината, поради която съм тук, е защото искате да знаете за успеха ми в контрола над детските пси способности? – започна тя и се изправи в стола си. – А така също и крайната оценка на „Леда Корп“ за причинителя?

– Съвсем точно – потвърди Коул. – Затова, съвсем естествено, нашият въпрос е какво искате в замяна на това?

Беше директно и без заобикалки. Въпреки всичко бях леко шокирана. Не знам защо бях очаквала – един Грей – да направи това от добро сърце. Предполагам, че се бях надявала крушата да е паднала поне в този план по-далеч от дървото.

– Може ли да поговорим някъде, където е по-уединено? – попита тя и погледна през стъклените прозорци към децата, които вървяха по коридора.

– Разбира се – отвърна Коул. – Нико, информирай ни, ако чуеш нещо за Канзас.

Ние го последвахме нагоре покрай групите деца, които се придвижваха между стаите по коридорите. Никой от тях очевидно не осъзнаваше коя е русата жена. Щом достигнахме до офиса, Коул покани двете по-възрастни жени да седнат, докато той мина от другата страна на бюрото, а аз заключих вратата зад нас.

Доктор Грей се облегна назад в стола си, а тъмните ù очи огледаха малката стая с един поглед.

– Това е бил кабинетът на Джон, нали?

Някак бях успяла да забравя факта, че семейство Грей и Джон Албан някога са били близки приятели. Албан бе помогнал на Първата дама да изчезне, бе спонсорирал изследванията ù и бе сключил сделка с нея... О!

– Вие искате от нас да изпълним уговорката, която сте имали с Албан – досетих се аз. – Ще ни дадете информация в замяна на това да можете да направите процедурата първо на Кланси.

Коул подсвирна леко.

– Аз бях останал с впечатлението, че това е вид операция. Не вярвам да очаквате да може да я извършите тук...

– Разбира се, че не – потвърди тя. – Може да изтъркате всеки сантиметър от това място с белина и то пак няма да бъде достатъчно чисто за операция. Ще имам нужда тихомълком да ми помогнете да си запазя час в някоя местна болница, където ще ми помага обучен екип.

– Това е трудна задача – поясни Коул. – Почти не е възможно това да остане незабелязано.

– След като процедурата приключи, планът ми винаги е бил да взема Кланси и да се скрием някъде. Искам да се завърна към живот, който да прилича на нормален, и то със сина, когото имах едно време.

„Лечението е просто друг способ за контрол над нас, начин да отнемат правото на вземане на решения.“ Думите на Кланси си проправяха път през ума ми с шепот. Заслушах се в тях.

– Аз не... – започнах да казвам. Но какъв проблем имах аз лично с това? Кланси ми беше доказал отново и отново, че не може да му се има доверие, че ще използва способностите си по начин, който няма да нарани другите. Ийст Ривър... Джуд... Колко пъти той ме би демонстрирал докъде може да стигне? И всичко това, за да избегне онова, което бе усетил в Търмънд: безсилие. Доловила бях безпомощността му, когато го бяха завързали за масата в Търмънд, болката от волтовете електричество, които биваха изстрелвани в мозъка му. Бях усетила срама от загубването на контрола над функциите му, яростта от това да бъдеш третиран като животно.

Той бе готов да спаси себе си пред това да спаси хиляди други. Но този път щяхме да изберем хилядите пред него.

– Добре – казах аз, когато стана ясно, че Коул ме изчаква да отговоря. Какво бе това, което видях да проблясва в очите му? Разочарование ли? Разбиране? То се появи и изчезна толкова бързо, маскирано от обичайната му мрачна усмивка, че някак останах несигурна дали в действителност бях видяла каквото и да било.

– Имаме сделка – каза той. – Довечера ще съберем децата, за да можете да им обясните. Утре сутрин започваме да издирваме подходящи болнични заведения за вас.

Доктор Грей наклони глава в тихо съгласие. Аз се изправих, измънквайки някакво извинение, че трябва да ида да проверя Вида и тренировките, които се провеждаха горе. Истината бе, че сякаш не можех да поема тежкия въздух в стаята в дробовете си – нито навътре, нито навън. Задушавах се от думите, които останаха да висят между тези четири стени, а и не можех да се отърся от чувството, че по ръцете ми има разлята кръв – дори и като ги триех трескаво в краката си.

Бях сама в компютърната зала с Вида и ù разказвах за краткия разговор, който бях имала с Кейт, когато лицето на Зу изненадващо се появи в предаването на живо по новинарския канал, който Нико ни бе настроил.

Аз седях с колене, допрени до гърдите си, и правех каквото можех, за да отговоря на всичките ù въпроси, които сякаш бяха все вариация на един-единствен: „Но тя е наред, нали?“. Очите ми бяха останали застопорени в екрана, очаквайки някакви извънредни новини от Канзас, така че, когато зърнах Зу, така бързо си свалих краката на пода, че столът подскочи напред заедно с мен.

– Включи отново звука – помолих аз.

Не знам дали това бе дело на новинарската мрежа, или на умната Алис, която бе монтирала материала така, че първоначалните му секунди да са запълнени с представяне на всяко от десетте деца, които се бяха съгласили да бъдат интервюирани.

– Зак... Аз съм на седемнайсет.

– Казвам се Кайли и съм на шестнайсет.

Един след друг, докато в края на клипа се появи и Зу. Имаше кадри от интервюто ù по-късно. Сега обаче тя само се представяше. Веднага след това видеото тръгна и тя започна да описва как родителите ù я бяха оставили в училище. Всяко от децата разказа своята версия за това как са избягали от СОП, от родителите си, от света.

Притиснах ръка към устата си и погледнах да преценя реакцията на Вида. Тя отпи глътка от бутилката си с вода и удари с длан капачката, за да я затвори отново.

– Доста са бързи в натискането на спусъка, признавам им го! – каза тя. – Но, сладурче, знаеш, че иначе съм с теб. Това е супер за подръпване на малко сърдечни струни, но колко ли задници ще вдигнем от кушетките? Какво ще успеем да постигнем с това? Те имат нужда от нашата информация. Но тук има прекалено много надежда и не достатъчно стратегия.

– Макар че те се оказаха прави – казах аз, чувствайки се странно куха отвътре. – Имахме необходимост от нещо подобно, трябва да разкрием истината на обществото, така че, когато децата наистина излязат, те да бъдат приети. А това е добро. – Инстинктът на Лиъм се бе оказал правилен.

– Това, че те са прави, не означава, че ти грешиш, сладурче – отвърна тя, докато намаляваше звука. – Чарли бе прав. Вие, малоумници, се разпаднахте тук, докато ни нямаше да ви нареждаме какво да правите.

Новинарката – наперена руса жена с тъмночервен костюм – се появи обратно на екрана, но почти моментално бе свалена оттам заради снимка, изпратена от зрител. В центъра на нещо, което от програмата идентифицираха като „Таймс Скуеър“ в Ню Йорк, лицето на Зу грееше от три билборда, и то в рязък контраст с тъмните билбордове наоколо – онези, които не бяха осветявани от години. Това бе разбиваща сърцето снимка – дори без да познаваш момичето или контекста на интервюто, от което бе взет кадърът с нея, той те пробождаше и привличаше вниманието ти. Думите

присветваха над снимката – перфектно калибрирано парче емоционална манипулация.

– Къде е Дунди? – поинтересувах се аз.

Вида започна да маха етикета от бутилката си с вода.

– Попитах Коул дали нашето момче може да използва една от празните стаи на старшите агенти, за да си направи... стационар или нещо подобно... Център за бърза помощ. Място, на което да сложи всичките си медицински боклуци и книгите, които разхожда навсякъде като скапан зубрач. Та там е и си разпределя бурканчетата с памучни тампони и клечки за уши.

– Ще вземеш да ме разнежиш, Ви – казах аз. – Това е почти сладко...

Светлината от екрана се смени автоматично от електриковото синьо и бяло на новинарския канал в мигащо червено, което удави дори цвета на косата на Вида.

– О, по дяволите!

Сградата бе почти неразпознаваема, но думите, които вървяха отдолу, бяха достатъчно ясни:

Не останах, за да чуя остатъка. Ако бяха изпратили дронове в Колби, значи, това, което виждахме, в действителност бе Щабът в Канзас и всички агенти – освен ако не го бяха напуснали по-рано през деня – вече бяха умрели.

Коул беше в кабинета, а вратата му бе затворена, но я бе оставил отключена. Вмъкнах се вътре и го открих в стола, с ръце, покриващи по-голяма част от лицето му. При звука на затварящата се врата той погледна нагоре, след което превключи телефона на високоговорител.

– Момчетата казаха, че когато са пристигнали там, всичко все още е пушело – Хари. – Те са открили двама оцелели около километър по-нагоре от останките на сградата, но не могат да се приближат по-близо. Ще ги накарам да се изтеглят и да се срещнем в Юта.

– Как са избягали? – попитах аз. Как бе възможно това?

– Не е ясно. Връзката не бе добра, а и оцелелите напълно са се били загубили в момента, в който нашите хора са ги открили. Историята, която ни разказаха, звучеше доста нереалистично.

– Какво те кара да кажеш това? – попита Коул.

Статичен шум изпълни стаята и мозъка ми. Но заради убийственото изражение на Коул и начина, по който топ­лината изпод кожата му караше и последния остатък от мекота в него да се изпари, установих, че бях разбрала Хари съвсем добре.

– Оцелелите – продължи Хари. – Те твърдят, че са били атакувани от отряд деца. Казаха, че са били Червени.