По залез

Десета глава

Напуснах компютърната стая в поредната безжизнена замаяност. Вървях, вървях, а в главата ми имаше само пленени образи на всички тези деца. Изгаряния. Операции. Взимане на кръв. Въпроси. Толкова много вариации на „Какво става?“. Или „Защо правите това?“.

Ако умът ми беше замъглен, то поне тялото ми знаеше къде иска да отиде. Целият ден бе преминал като година, прекарана под вода. Исках само да си легна за малко и да се опитам отново да се добера до повърхността малко по-късно.

Другите си бяха заплюли една от празните стаи на по-дол­ното ниво – там си имах собствено скърцащо легло. Да си призная обаче, бях готова да се свия и в ъгъла на някой от коридорите – върху студените плочки, – ако това щеше да означава, че ще затворя очи поне за малко.

Някой очевидно бе имал същата идея. Централната лампа беше изключена, но бе включена една по-малка настолна лампа, кацнала върху евтин миниатюрен скрин от другата страна на стаята. Не се бях замисляла колко много исках да го видя до момента, в който той се озова тук и сърцето ми сякаш бе озарено от лека светлина. Лиъм се бе проснал по корем върху едно от долните легла, лицето му бе извърнато настрани, а ръцете му бяха плъзнати под нагънатия суитшърт, който ползваше като възглавница. Косата и гърбът му бяха все още влажни от душа, който най-вероятно си бе взел.

– Ей! – казах аз, докато се приближавах към него. Нещо като малка проверка на настроението му. Ако искаше да остане сам, щях да се обърна и да си тръгна без секунда колебание. Вместо това първо раменете му, а после и останалата част от тялото му се отпусна. Положих коляно върху празното място на ръба на голия матрак. Ръката му автоматично се приплъзна, за да се провре зад него.

– Ей и на теб! – измънка Лиъм. Не звучеше заспал, но беше като изцеден. – Време за вечеря ли е?

– Не още! Как изглежда гаражът?

– Почти сме готови. Вече се вижда половината под. Това си е напредък, нали? – уведоми ме той и най-накрая вдигна глава и я обърна към мен. – Подарък за теб.

Проследих погледа му до скрина, където видях пластмасов квадрат вляво от лампата. Взех го и се изсмях – беше компактдискът на The Beach Boys “Pet Sounds”. Отворих го и се усмихнах на текстовете и диска вътре.

– Сякаш нашата песен ни преследва навсякъде – изтъкна той.

Говореше ми за “Wouldn’t It Be Nice”– началното парче. Усмихнах се.

– Нашата песен?

– Нямаше ли да е прекрасно, ако бяхме по-възрастни... – Тихият му глас премина в мъркане. – Предположих, че би мог­ла да използваш приятна музика за фон, за да заглушиш звуците от боя на живот и смърт между теб и Коул, ако това ще се случва всяка сутрин.

Топлината в сърцето ми се изпари. Затворих кутията и я притиснах към гърдите си.

– Как разбра?

– Вие двамата бяхте единствените, които се появихте на закуска с нови синини. Не бе особено трудно да събера две и две. – Най-после погледна към мен. – Моля те... Моля те, внимавай! Мисълта, че той те удря и те бута... направо ме кара да искам да го убия.

– Това е просто спаринг. Трябва да тренирам.

– И не можа ли да помолиш Вида?

Усетих как се разгорещявам.

– Ти да не... намекваш нещо?

Не исках да му обяснявам това. Не виждах защо се налага да го правя. То нямаше нищо общо с него. Започнах да се отдръпвам назад, но ръката му се протегна отново и хвана моята.

– Не, по дяволите! Разбира се, че не. Не това е причината. – Той затвори очи и въздъхна. – Открих го в колата, която бе на трупчета... в жабката. Донесох го, защото ме накара да се сетя за теб.

Пресегнах се и го оставих върху най-близкия шкаф.

– Извинявай! Днес ми е малко нервен ден – призна той и впери онези сини очи отново нагоре към мен. Долових как объркването издърпва ноктите си от стомаха ми. – И знам, че можеш да се грижиш за себе си, но все още се побърквам само като се замисля за това. Предполагам, че е доста лицемерно от моя страна, като се има предвид как бях на косъм да те ударя тази сутрин.

Той бе прекарал целия ден, прехвърляйки боклуци и опит­вайки се да организира гаража в някакъв вид ред, което беше станало, след като брат му му се бе скарал. Естествено, че имаше право да си го изкара на мен.

Седнах на ръба на леглото.

– Не ме нарани. Ей! Сериозно. Не ме уцели. Нямаше да се намеся помежду ви, ако не бях сигурна, че мога да те парирам. – Поех ръката му, свих палеца към дланта му и останалите четири пръста върху него. – Освен това юмрукът ти бе свит по този начин, което е прекрасен вариант да си счупиш палеца.

Притиснах устни към кокалчетата на пръстите му, за да му покажа, че просто се шегувах. Най-после – най-после – бях възнаградена с усмивка.

Меката му памучна риза леко се бе вдигнала на гърба му и излагаше на показ част от кожата му. Така ми се искаше да я докосна... че всъщност го сторих. Избутах ризата му още по-нагоре, докато нежно галех с пръсти гърба му.

– Страхотно е – прошепна той. – Ще останеш ли? Не искам да виждам никой друг освен теб. Поне за малко.

Той се отдръпна към стената – безмълвна покана да се плъзна в леглото до него. Усещах се толкова добре. Всичко бе лесно. Знаех точно как си пасвахме заедно, все едно бяхме изрязани по един и същи шаблон.

– Добре ли си? – попитах аз, а пръстите ми си играеха с предната част на ризата му. Лиъм обгърна кръста ми с ръка и ме приближи до себе си. Всичко, което идваше от пералнята, миришеше на прах за пране и на белина, включително и ризата, с която беше, но под всичко това се долавяше ароматът на топла кожа, вечнозелени дървета и ментова паста за зъби. А това беше Лиъм.

Този аромат оказваше упойващо въздействие върху цялата ми същност. Поемах успокояващ дъх след успокояващ дъх.

– Просто умирам от умора, скъпа.

Тишината, която последва, бе първото истинско състояние на спокойствие, което изживявах от месеци. То беше бледата приглушена светлина, стабилното издигане и спадане на гръдния му кош до бузата ми, топлината му, притис­ната в моята. Всички тези неща бяха в конспирация срещу мен. В един момент бях будна, а пръстите на Лиъм нежно галеха разпуснатата ми коса и я дърпаха от лицето ми, а в следващия изпаднах в протяжна, сладка дрямка.

Нежната целувка беше единственото нещо, което можеше да ме изведе от нея.

– Време е за вечеря – каза той, а собственият му глас също звучеше дрезгав от спането. – Току-що извикаха по коридора.

И въпреки това никой от нас не помръдна.

– Какво прави днес? – поинтересува се той след малко. – Дори не съм те питал...

– Убеден ли си, че искаш да знаеш?

При тези думи той се облегна назад и погледът му се изостри.

– Успях да разбера как да проникнем в личните файлове на Кланси. Освен списък на различните племена и последните им известни местонахождения, това е като дигитален лексикон на кошмарите.

– Как получи достъп?

Сега бе мой ред да го прикова с очи.

– По обичайния начин.

Наблюдавах реакцията му внимателно, чувствайки вече как думите застават помежду ни и добавят пространство. Те бяха нежелано напомняне. „Ето какво правя. Това съм истинската аз.“

Той прие нещата спокойно.

– Има ли нещо за лечението?

– Малко за изследванията, които са правили в Търмънд, за да открият причината. Но... излезе, че ще затварят Търмънд в края на март.

– По дяволите! – каза той. – Съжалявам.

– Коул все още иска да планираме нападението.

– Ами... предполагам, че два месеца е по-добре от две седмици – каза той. – Ще се оправим. Но мога ли да те попитам нещо и да очаквам искрен отговор от теб?

Щом чух това, леко настръхнах.

– Онова, дето го предложи: да стана интендант... Това нещо като утешителна награда ли е?

– Какво искаш да кажеш?

– Това начин да ме задържиш тук ли е? Искам да кажа, да ме държиш тук, отзад. Когато нещата с лагерите напреднат, да не смяташ, че аз ще стоя тук в очакване и ще се надявам, че всички ще се върнете живи и здрави?

– Искаш да кажеш, че ще правиш абсолютно същото, което и ние, докато си навън в търсене на провизии? – отвърнах му аз. – Не. А и ако трябва да сме честни, Коул се беше панирал, защото ти не му бе казал къде отиваш. С мен беше същото, ти просто бе тръгнал. Знам, че можеш да се защитиш, ако се налага, но не мисля, че той е убеден.

– Той няма идея през какво съм преминал... Какво ми се е наложило да върша. Държи се така, сякаш дори не знам как се борави с пистолет. – Ръцете му сграбчиха задната част на ризата ми в топка. – Но аз знам. Хари ме научи, преди да напусна дома. Просто не искам да стрелям по никого, освен ако не го изисква ситуацията.

– И така трябва да си остане – обясних му аз. – Понякога не мога да повярвам, че тези неща са се случили с нас, и се чудя кога точно стана толкова естествено да вземеш пистолет и да се държиш така, сякаш това е напълно в реда на нещата. Ще трябва да приуча другите деца да стрелят и все още нямам никаква представа как ще го сторя. Не знам как да им покажа колко абсурдно и ужасяващо е, че дори им се налага да се учат на това.

– Може би не трябва да е така – каза той тихо. – Може пък да не трябва да се явяваме там с гърмящи оръжия.

Не знам дали щях да съм по-изненадана, ако той бе предложил да идем директно при Грей и да го убием. Аз бях основала плана си за освобождение на лагера на този, който той и другите деца измислиха в Ийст Ривър. И двата се осланяха на значително използване на сила.

– Не. Битката трябва да е истинска – напомних му аз. – Трябва да ни приемат сериозно. Важното е... Това, което не ми е много ясно, е как ще я възприемат децата. Какво ще се случи, ако те се окажат в положение да убиват и да дърпат спусъка. Ние можем да ги тренираме да контролират нервите си или пък да им осигурим мишени, върху които да се упражняват, но си оставам с чувството, че това е все едно да ги караме да пият отрова, която никога няма да напусне тялото им. Знам, че това е саможертва и че именно те ще изберат да я направят, но се притеснявам за цената. Страхувам се от онова, в което ще се превърнем в края на пътя.

„Виж какво ни причини това.“ Плачещото лице на Зу от онази вечер изплува напред в ума ми само за да бъде заместено от спомена за признанието на Дунди за изискванията за превръщане в преследвач; стрелбата по него; битото лице на Лиъм – всички те сега бяха свързани в съзнанието ми. И никога нямаше да избледнеят, дори и в залеза на всичко това.

– Мисля, че те разбират доста повече, отколкото си мис­лиш – каза той, описвайки фигури с пръст по ръба на ухото ми. – Децата, които не са от Лигата, са бягали – с години. Тук никой не е невинен. И те го искат точно толкова, колкото и ние. Ще измислим начин, по който да ги защитим възможно най-добре. Ще се погрижим за тях.

– Това достатъчно ли е?

– Ще бъде. – Целувката на Лиъм бе непоносимо нежна. – Това ми липсваше. Разговорите помежду ни... имам предвид.

При тези негови думи през мен премина проблясък на вина заради задоволството, което усетих в гласа му.

– Всичко друго ми се струва лудост – продължи Лиъм, като с едната си ръка разресваше пуснатата ми коса. – Нека просто си останем тук – ти и аз – и да не допускаме никой друг за известно време. Съгласна ли си?

Ето с това беше опасен той. Притежаваше дарбата само за миг да вдига всичко от раменете ми и да го запокитва настрани. Той се превръщаше в отговора на всяко съмнение и надвиснал въпрос. Моят свят се фокусираше наново, като той ставаше негов център – красивият, перфектен той. Не се налагаше да мисля за това, което съм направила, и за другото, което щеше да ни се случи дори само след пет минути.

Може би той никога нямаше да ми прости – не и напълно, – но това не беше нещо, за което да мисля. Ако не можех да му споделя всяка своя тайна, да разтоваря всичко от сърцето си, поне можех да съм близо до него по този начин. Той искаше утеха. Същото търсех и аз.

Кимнах и потърках устните си в задната част на ухото му – нежни като дъх. Отговорът беше моментален, той потръпна и за мен се превърна в нещо като предизвикателство да се опитвам да получавам от него този отговор отново и отново. Той се претъркули върху мен, а аз се наместих така, че да обгърна краката му с моите. Притисна ме, за да улови устата ми, а аз замръзнах от триенето помежду ни.

Лиъм се дръпна назад, допря лактите си от двете страни на главата ми, а веждите му се сключиха, докато изучаваше лицето ми. Усетих как се изпълвам с цвят, който започва да се разпростира от долната част на шията ми през гърдите. Не за първи път чувствах колко много ме желае, но тук – в тази стая, на това легло – вече долавях, че трябва да взема решение. А аз не бях готова за него.

– Не е нужно да стигаме по-далеч от това – каза нежно той. – Не искам да си мислиш така. Да ти кажа, и това е просто страхотно. – Пръстите му едва докосваха гръдния ми кош и се разхождаха по края на спортния ми сутиен. Всяка последна частица от вниманието му се насочи отново към устните ми. – Но ако... когато излязох, се подсигурих и взех... – Думите бяха притеснени, заплетени една в друга, но схванах мисълта му и това изпрати през мен малка, набъбваща спирала от щастие. Той толкова искаше това, че бе мислил за него предварително. И щеше да вземе необходимите предпазни мерки. – Дни, седмици, години напред... Когато си готова, и аз ще съм. Става ли?

Чудех се дали можеше да усети колко бързо бе нацелил сърдечния ми ритъм, при това само с няколко думи. Бях достатъчно близо, за да забележа пулсирането в основата на гърлото му, въпреки че треперещите му ръце вече го бяха издали.

Увих ръце около кръста му и го притеглих отново надолу към мен.

– Какво ще правя с теб? – попитах аз почти на шега.

Малката му усмивка се увеличи, докато навеждаше лице към мен.

– Ами, би могла да опиташ едно-две неща...

– Какви по-точно? – закачих го аз, дърпайки се назад, докато той се приближаваше. Лиъм издаде тих звук на нетърпение. – Неща, които ще ни вкарат в беля ли?

– Ти си беля! – отвърна той. – С главно Б...

Приласках го и секнах смеха му, преди въобще да имаше шанс да започне. Целувката ми се поотпусна под докосването му и се превърна в нещо по-бавно и мързеливо по един особено сладък начин. Тя ме накара да се почувствам за пръв път в живота си така, сякаш имам време. Можехме да се отдадем на тези бавни темпове. Да ги изследваме.

– Не може ли всяка вечер да не ходим на вечеря? – попитах аз, когато устните му напуснаха моите и започнаха да си проправят път надолу по врата ми.

– Става – прошепна той. – Навит съм.

Не се усещах срамежлива или непохватна, когато ръцете ми отново се приплъзнаха под ризата му и започнаха да я теглят нагоре. Дочух как той прошепна името ми, звукът беше така задъхан и суров, че имаше ефекта на упойващо вещество за тялото ми. Исках да го чуя отново. Отново и отново, и отново, и отново...

Последва колебливо почукване по вратата.

Лиъм се дръпна назад, дишайки учестено. Беше ми трудно да определя кое изглеждаше по-диво – косата или очите му.

„Не издавай звук – казах си наум. – Те ще си тръгнат...“

Поне така изглеждаше. Въздъхнах тихо, докато Лиъм се наместваше отново върху мен, блокирайки с едрите си рамене гледката към останалата част от стаята.

И тогава вратата се открехна с проскърцване.

Лиъм се изстреля толкова бързо, че заби главата си в гор­ното легло и в действителност наполовина се препъна и наполовина падна на земята. Кожата ми беше обгърната от студен въздух. Погледнах надолу и осъзнах, че в даден момент собствената ми риза бе изчезнала мистериозно, само за да се появи от другата страна върху тънкия матрак на леглото.

– Изчакай! – излая Лиъм. – Секунда!

Нахлузих ризата обратно през главата си, докато той се навеждаше, за да вдигне своята от пода. Малко парченце нагъната хартия изпадна от задния му джоб и леко започна да се носи към земята. Той се препъна в краката си в опита си да стигне до вратата, преди тя да може да се отвори напълно, и я прихвана с ръка. Лиъм изпълни рамката на вратата с тялото си, пречейки на онзи, който беше там, да надзърне или да влезе.

– Ей, прощавай! – дочу се плах глас. – Само че душът се побърка. Мислиш ли, че можеш да го поправиш?

Цялостната поза на Лиъм се отпусна.

– Моментът не е особено подходящ...

– Банята се е наводнила. Наистина съжалявам. Не съм искал така да стане...

– Няма проблем – каза Лиъм и погледна обратно към мен. Лицето му бе олицетворение на извинението. Той повдигна един пръст и ми направи знак да изчакам.

Веднага след като вратата се затвори зад него, реших да оправя леглото, да сгъна горното одеяло, което някой от нас или и двамата бяхме съумели да изритаме в даден момент. Петата ми се докосна до нещо топло – нещо, което не беше студена плочка.

Наведох се и вдигнах парчето хартия, което бе изпаднало от джоба на Лиъм. Листчето беше сгънато, но тупвайки на земята, се бе разтворило. Очите ми вече разчитаха ясните букви, изписани грижливо там, преди да мога изобщо да размисля дали това е грешно.

Четях думите отново и отново – даже трети път, – за да се опитам да вникна в смисъла им. Защото тези думи ми бяха познати. Осъзнавах, че чета изреченията, но умът ми сякаш се бе изключил. Той се издигна и напусна сцената, преди сърцето ми да може да направи връзката.

Руби може и да ти вземе спомените...

Това беше бележка до него самия, до онзи бъдещ той, за когото очевидно не бе особено сигурен дали няма отново да стане жертва на ума ми. Това бе пищов. Подсигуреност. Защото очевидно, че думата ми нямаше никаква тежест. Можех многократно да му обещавам, че никога вече няма да докосна ума му, но това не означаваше нищо. Вече го бях направила веднъж. Доверието помежду ни бе прекършено.

Изстинах до мозъка на костите си. Шокът от всичко – скокът от топлото му докосване до това тук – ми дойде прекалено много. Аз бях пепелта, която измитаха настрани, след като огънят беше догорял. „Ти си толкова глупава, толкова глупава, толкова глупава. Независимо какво казва, той просто ти няма доверие.“

– Престани! – Светът ме извади от свободното падане, в което се бях впуснала, и просто в миг усещането за сгромолясване и потъване сякаш бе изтрито. Казах думата пак, принуждавайки сърцето си да излезе от гърлото ми, успокоявайки мислите си. Изрекох го отново и още веднъж, докато гласът ми зазвуча като моя собствен, а не като някакво сухо стържене.

Крачех из стаята, мъчейки се да спра стремителния поток от мисли, който протичаше през ума ми. Бързи стъпки отекваха по коридора – боси крака шляпаха по плочките. Изпаднах в паника и набутах бележката в компактдиска точно в момента, в който Лиъм се втурна в стаята.

Той бе подгизнал на най-различни места – лявото рамо, надолу по дясната страна, задната част на анцуга, плата под коленете му, – а изражението му беше като смирения поглед на човек, номиниран за светец въпреки желанието си.

Залепих една усмивка на лицето си и задържах дъха си с надеждата, че това ще ми попречи да се разрева. Ала само зърването на лицето му беше достатъчно, за да започне да се разнищва подвързията, която бях увила около болката.

– И такааааа – каза той, докато избутваше влажната коса от лицето си, – очевидно трябва да престана да казвам на хората, че разбирам малко от водопроводни инсталации. Защото малко означава как да врътнеш кранчето, за да пуснеш или спреш водата. Какво? Толкова жалко ли изглеждам?

– Не!... Съвсем не! – отвърнах аз.

– Какво не е наред? – Той пристъпи към мен. – Гласът ти звучи...

– Току-що осъзнах, че е почти седем – казах аз. – Коул иска да се качим горе, за да обсъдим плановете за лагерите. Трябва... Трябва да вървим.

Веждите му се смръщиха, но той се дръпна от вратата и я отвори пред мен. Докато преминавах през нея, ме хвана за рамото и ме обърна към себе си. Сетне преглътна и капчица вода си проправи път надолу от косата му, чертаейки пътечка по бузата му, над челюстта му, по гърлото му. Докато ме изследваше, не успях да вдигна поглед към очите му, но поне се постарах да не се свия, когато се наведе напред и положи сладка целувка върху бузата ми.

Другите тъкмо бяха започнали да пристигат в компютърната стая, присъединявайки се към Зелените, които преподреждаха бюрата, като ги изваждаха от обичайните им редици и ги дърпаха до стените, така че да оградят стаята с тях. Нико отново си бе върнал компютъра и седеше на едно от бюрата покрай задната стена с гръб, обърнат към нас. Всички други бяха с лице към старата, нацапана с остатъци от маркери бяла дъска и картата на Съединените щати, която бе залепена точно до нея – в отсрещния край на стаята.

Дунди стоеше пред картата и забиваше малки червени кабърчета, докато Вида му четеше нещо – имена на градове? – от един напечатан списък.

– Добре се справи с мозъчната магия, приятелко – каза тя, когато ни забеляза. – Смятай, че ти е простено за това, че не дойде да ни помогнеш в разтребването на боклуците в гаража.

Дунди ми стрелна поглед през рамо, с ръка, която все още бе разперена върху картата.

– Ако ще се опитваме да присъединим някои от тези групи, общо взето, имаме четири опции. В Уайоминг има около десет деца.

– Ако вече не са се придвижили – посочи му Лиъм.

– А сега кой се прави на Господин Гибел и Мрак? – изстреля в отговор Дунди.

Каквото и да искаше да отговори Лиъм, то бе спряно от нахлуването на брат му в стаята, подобно на разбушувало се торнадо, край което крачеше видимо доволната сенатор Круз. Рядката гледка на радост, обхванала чертите ù, я караше да изглежда поне десет години по-млада. Тя се усмихна, когато прихвана погледа ми, и ми кимна леко и утвърдително с глава.

Значи, все пак се бе справила. Успяла беше да осигури някакви запаси за нас.

Зу, Хина и Кайли бяха последните, които се появиха на вратата, и внимателно си проправиха път през стаята с деца, насядали по пода, за да дойдат да се настанят край нас.

– И така – каза Коул, пляскайки с ръце. – Та. Благодаря на всички ви за находчивите планове и схеми. Прегледах всичко и мисля, че попаднахме на печеливша стратегия.

Той тръгна назад към бялата дъска и взе един от маркерите, като начерта по средата ù някаква синя линия. В горната половина написа ТЪРМЪНД, а в другата – ОАЗИС.

Без повече предисловия, той започна направо.

– Ще извършим два удара. Първият – Оазис е в Невада. Той ще ни послужи като генерална репетиция за голямото ни нападение над Търмънд след пет седмици. Освен че ще изведем милите деца навън, мислете за Оазис като за възможност да доизкусурим подробностите в нашата стратегия.

Аз скръстих крака и положих лакти върху коленете си, а ръцете си стиснах пред себе си. Спокойна. Нещо в ума ми щракна при познатостта на всичко това – информирането за предстояща Операция. Останалите деца от Лигата – включително и Вида, – като че ли се чувстваха по същия начин. Те се навеждаха напред в момент, в който всички други се дърпаха назад в недоумение.

– Един или двама доброволци ще влязат в Оазис преди самото нападение. – Той се обърна, за да застане с лице към групичката Зелени, които бяха седнали заедно. – Ще имаме нужда да се сложи малка камера в рамката на нечии очила, така че да може да предават обратно към нас. Трябва да придобием добра представа за формата на лагера, за да можем да нагодим планирането на времето.

– Защо очила? – попита сенатор Круз. – Няма ли да им ги вземат в момента, в който проникнат в лагера?

– Не. Те са смятани за предмет от първа необходимост – обадих се аз. – Това вероятно е единственото нещо, което няма да вземат.

Ако Лиъм се бе досетил, че това е заемка от оригиналния му план от Ийст Ривър, то той не го показа с нищо. Седеше с проснати напред крака и облегнат назад на ръцете си. Наблюдаваше брат си с предпазливост.

– Уловката е, че децата, които предложат услугите си, не може вече да са били в лагер. Политиката на СОП е да връщат децата в първоначалния лагер, в който са били приети, а Оазис е сравнително нов лагер. Няма абсолютно никакъв натиск върху вас да участвате. Както казах, всичко е на абсолютно доброволни начала.

Зу погледна Лиъм и после Дунди, но именно Вида приглади кичур от косата си в жест на тиха увереност.

– Тази част от сценария няма да се отнася за Търмънд, защото имаме трима души, които са били в него и са детайлно запознати с плана му. Другата разлика между този и големия удар е това, което ще направим с освободените деца. От сведенията, които имаме – казано иначе, – сведенията, до които Кланси ни допусна, – в Оазис се намират около петдесет деца. Бих се радвал, ако всички те изберат да дойдат с нас. В зависимост от това колко желание имат да се бият, можем да им предложим да се присъединят към нас в нападението над Търмънд или пък може полека-лека да ги върнем при родителите им – на няколко групи от по няколко деца.

– Все още ли ще идем да търсим племената от деца? – попита Дунди, посочвайки с палец назад към картата.

Коул кимна.

– Ще започнем да изпращаме коли веднага щом имаме запаси. Трябва ни възможно най-голяма човешка сила, за да успеем сами да се справим с нападенията.

Той набързо премина през останалите части от плана, които бяха доста общи, поне докато нямахме действителни снимки от вътрешността зад лагерните стени. Щяхме да сме малък екип, не повече от десет въоръжени души, но със заповед да избягваме въоръжена борба при възможност. За да пазят само петдесет деца, вероятно там щеше да има най-много дванайсет агенти на Специален отряд „Пси“ и един или двама от контролиращите лагера. Щяхме да се направим на военен конвой, който докарва седмичните продукти. Естествено, аз щях да съм отпред, защото трябваше да повлияя на единия от лагерните началници. Той или тя щеше да продължи да докладва, че всичко в лагера е наред, докато ние изкарваме децата навън, използвайки собствения транспорт на лагера – независимо дали това щяха да са джипове, камиони, или автобуси.

Децата мълчаха и осмисляха чутото, а най-накрая Лиъм каза:

– Петдесет деца е доста по-различно от три хиляди деца.

– По-добре да се пробваме в този намален мащаб – каза Коул, на чието лице се появи някаква мнима усмивка.

– Добре. Може и така да е, но освен че ще придобием опит и ще освободим малка група деца, какво ще постигнем с това?

Коул сложи ръце на кръста си и повдигна едната си вежда.

– Това не ти ли стига? Вярно ли?

– Не. Искам да кажа... – Лиъм прокара разпалено ръка назад през косата си. – Планът е добър, но не може ли да послужи и за нещо друго също така? Няма ли да пуснем снимки или клипчета оттам, за да могат хората да видят какви са условията вътре?

Няколко деца промърмориха в съгласие – включително и Луси, която добави:

– Тази идея много ми харесва. Хората трябва да имат възможност да видят каква е реалността там.

– Имате ли начин да направите това, без Грей да стигне до извора, да го нападне ненадейно и да го взриви във въздуха?

Лицето на Лиъм все още бе сурово, но съумях да го усетя как се отдръпва под погледа на Коул.

– Чий беше този план? – попита Дунди. – Аз ги прочетох всичките и не го разпознавам...

Челюстта на Коул се втвърди макар и само за миг.

– Този е комбинация от няколко плана. Взел съм най-доб­рото от всички тях.

В действителност това беше точно същият план, който му бях дала, и той го знаеше много добре. Останах с лице към предната част на стаята и отказах да се обърна, когато долових вперения взор на Дунди в гърба ми. Нямаше нужда да разпалвам огъня, като си признавам.

– Сенаторе? – Коул ù махна, за да се приближи.

– А, да – сети се тя. – Успях да осигуря обещания за доставка на припаси от приятелите ми в Канада. Храна, бензин, техника и ограничено количество оръжия. Проблемът е, че отказват да ги прехвърлят през границата в Калифорния. Искат да ни ги донесат с лодка до Голд Бийч, Орегон. Възможно ли е да ги вземем оттам?

Лиъм продума, преди Коул да смогне.

– Трябват ми само карта и кола, а тук има и двете.

– И поне три деца подкрепление – промени условието Коул. – Кайли, Зак и Вида.

– И аз... – Думите току-що бяха напуснали устата ми, когато в другия край на стаята се разнесе трясък. Обърнах се навреме, за да видя как Нико се спъва назад и се блъсва в стола, върху който седеше до момента. Той притисна и двете ръце към устата си, докато коленете му поддаваха под него. Звукът, който издаде, беше силен, пронизителен стон.

Изправих се и се запътих към него, преди да съумея да се спра. Хванах ръцете му, за да му дам опора и да предотвратя треперенето му.

– Какво? Какво има?

В този момент вече и Коул, както и всички останали в стаята се бяха събрали край лаптопа и блокираха видимостта ми към онова, което беше на екрана.

– Кейт! – извика Нико. – Кейт. Руби, те са я хванали... Прибрали са Кейт.

Около мен се разлетяха ахвания като ято птици. Освободих натиска си над Нико и си проправих път до децата отпред, които се бутаха едно в друго, за да ми направят място да мина. Вида държеше лаптопа, вдигнала го беше от бюрото и само защото Дунди я бе прихванал през ръцете, не успяваше да го тресне в твърдата повърхност.

– Ах, ти, кучи син! – Изригна тя по адрес на Коул. – Ти си виновен за това, тъпако! По дяволите! По дяволите! – Дунди обгърна гръдния ù кош и с двете си ръце, задържайки ръцете ù край тялото ù, но тя изстреля краката си напред, без да се интересува кого ще срита. Дърпаше се и се опитваше да го удари с глава, но смогна само да му избие очилата от лицето. Зу побърза да ги вдигне, преди някой да ги е стъпкал.

Клипчето на екрана беше качено на страницата на новинарски сайт. Картината бе размазана и подскачаше, все едно е било заснето от разстояние. Дълга редица мъже и жени с черни качулки и завързани ръце и крака лежаха отстрани на магистрала, а покрай тях димяха останките на една кола. После един по един бяха натоварени в задната част на военен камион. Действията им се наблюдаваха от въоръжени войници с автомати, чиито корпуси отразяваха светлината на късния следобед. Заглавието, вървящо под снимките, беше Агенти на Детската лига арестувани в Колорадо.

Главата ми пулсираше, докато гледах клипчето отново и я търсех, мъчейки се да разбера защо Вида и Нико са толкова сигурни. Почти всички затворници бяха облечени в черни спортни дрехи или униформи за Операции – същите, в които бяха напуснали Ранчото. Някои бяха доста лесни за идентифициране. Дългата плитка на Сен. Внушителната височина на инструктор Джонсън.

Може пък тя да не бе достигнала другите агенти навреме, за да се опита да ги накара да се върнат. Може би именно тя бе записала клипчето и сега се връщаше в безопасност към нас... Може би тя...

Коул спря клипчето на кадър, в който арестуваните се бяха подредили пред камиона, и посочи към по-дребна фигура в края. Наведох се напред, приближавайки лицето си към екрана. Щом той отдръпна пръста си, зърнах краищата на свелоруса коса, които бяха убегнали на качулката. Фигурата стоеше спокойно, независимо от странния ъгъл, под който бяха завързали ръцете ù. Другите агенти ритаха и се блъскаха във войниците, които ги тормозеха дори по пътя им към задържането в плен. Коул пусна отново клипа и тя тръгна напред – с наведена глава. Даже не потрепна от досега на войниците, които я вдигнаха в задната част на камиона.

„Не!“

Усетих болезнена цепнатина, която сряза тялото ми. Формите и лицата покрай мен като че ли се замъглиха. Отдръпнах се назад и се обгърнах с ръце. Кръвта ми пулсираше във вените и караше краката ми да се чувстват леки, а главата в пълна безтегловност. Не можех да укротя усещането, не можех да овладея треперенето и нервите си достатъчно дълго, че да започна отново да мисля свързано. Кейт.

Тя тръгна.

Аз я пуснах.

„Те ще я убият. Ще я екзекутират като предател.“ Аз я пуснах и сега, когато я бяха хванали... Кейт беше при тях... Чух плача на Нико и долових напрежението, което нарастваше зад собствените ми очи – болка, която се разпространи и покри цялото ми лице.

– Какво означава този воден знак РАЗ? – запита Лиъм. – Този, в горния десен ъгъл на клипчето.

– Това е съкращение от Разпространение – отговори сенатор Круз. – Те са ъндърграунд новинарска агенция. Грей вероятно е бесен. Показаха, че той не е успял да смаже Лигата по време на нападенията в Лос Анджелис, както бе обявил.

– Те самите ли събират информация? Как я разпространяват? – настояваше Лиъм. – Имате ли познати при тях?

– Ами, да, но...

– Но това няма значение, Лий – прекъсна ги Коул.

– Погледни това! – каза Лиъм, сочейки към лаптопа. – Те са дали видеото на голям новинарски сайт. Убедили са ги да го пуснат, знаейки, че Грей ще тръгне да преследва и тази компания. Ето върху това трябва да се фокусираме и ние. Не върху воденето на битки. – Децата вече също кимаха и си шушукаха. – Не ни трябват оръжия. Просто е нужно да доставим информацията на хората – информация за местонахождението на лагерите и за реалните условия в тях. Разпространение могат да ни помогнат да информираме хората и тогава самите родители ще искат да направят нещо, за да подкрепят децата си. Ще идат до лагерите, ще протестират...

– Лиъм! – излая Коул. – Обърни внимание на това, което е важно тук. Не може да се има доверие на новите организации, независимо от това колко нелегални претендират, че са те. Те биха те продали за миг, стига само името им да бъде прикачено към добра история. Искаш ли да знаеш защо не желая да се свържа с тях? Защото не ми се ще да рискувам живота на всички тук, като случайно или напълно съзнателно разкрия местонахождението ни. Можем да се справим сами. Край на обсъждането!

Лиъм не помръдна, а руменината започна да преминава от шията към лицето му, засилвайки се успоредно с набъбването на гнева му. Коул бе застанал в отбранителна позиция и изглеждаше толкова яростен, колкото досега не го бях зървала.

– Трябва да идем да ги спасим – каза Вида. – Кой е най-близкият затворнически бункер до мястото, на което са ги хванали? Да не би да ги откарат със самолет на изток? Те ще трябва да ги задържат живи, защото ще искат да ги разпитат, нали? Можем да разучим нещата и да направим Опер...

– Не можем да го сторим, Вида, и ти го знаеш много добре – отвърна ù Коул. – Той се облегна на бюрото и скръсти ръце пред гърдите си. Въпреки това забелязах как ръката му потрепери и как я притисна към тялото си, за да се опита да го прикрие. Лицето му бе нашарено с гняв, но и набраздено от прилив на съчувствие. Думите му губеха всякакъв смисъл в контекста на изражението му.

– Какво, по дяволите...

– Хей! Хей! Да не мислиш, че аз не искам да спася приятелката си? Смяташ, че искам тя да преживее всичко това? Никой не заслужава това, най-малко пък Кейт. Но сега е твърде късно да се стори каквото и да е. Права си. Те ще се опитат да ги приберат, за да ги разпитат, но щом веднъж ги вкарат под земята... все едно са изчезнали. Няма ги. Никога повече... – Той преглътна. – Никога вече няма да видим когото и да било от тях жив.

Вида нададе гневен вик.

– Нали успяхме да освободим задника ти! Нали те изкарахме именно от такъв затвор...

– С напълно въоръжен и добре обучен тактически екип – напомни ù Коул. – И дори в тази ситуация имаше няколко смъртни случая. Дори и да открием къде са ги отвели, наистина ли си мислиш, че Кейт би могла да живее с идеята, че който и да е от вас е пострадал, докато сте се мъчили да я освободите? Ето заради това имахме онова правило в Лигата. Ако те хванат, не можем да те освободим.

– Да. Освен ако не става дума за теб – изсъска тя.

Тъй като Албан бе смятал, че в него все още е флашката с информация от „Леда“ – тази, която сега бе неизползваема. Заради това, което той всъщност беше. Погледнах към него и тихичко го подтикнах просто да им признае, така че да разберат.

– Ти все се хвалиш с тези луди мисии, в които си участвал – нареждаше Вида, а гласът ù беше придобил умолителен тон. Тя се бе пречупила, а яростната ù енергия бе така порита, че сега се налагаше Дунди да я прикрепва на краката ù. – Защо не и в тази? Защо?

– Защото тази няма да е просто откачена! Тя ще е самоубийствена – отговори Коул. – А и най-бързият и добър начин, с който разполагаме, за да изкараме нея и другите, е като успеем с плана си. А така ще отстраним и Грей от служба.

– Говори с Хари – намеси се Лиъм. – Той има връзки сред военните. Може да ти препоръча някого, с когото да го обсъдиш.

Стори ми се, че на Коул му се щеше да поспори относно това, все едно идеята да поиска помощ от баща си го отвращаваше, но той си замълча.

– По-голямото притеснение, което имаме в момента, е да решим дали да останем тук, или да изчезнем. Всеки един от тях може да издаде местонахождението ни.

– Нали каза, че планът ти е бил да ги накараш да си мис­лят, че и ние се махаме оттук – попита Дунди. – Че въобще няма да идваме тук.

– Така е – поколеба се Коул. – Но Конър знаеше, че оставаме.

– О, майната ти! – изкрещя Видя, освобождавайки се най-после от захвата на Дунди. – Майната ти, Стюарт! Мис­лиш, че тя ще ни предаде?

– След като лично съм преживявал методите им на мъчение, скъпа – отвърна Коул с отровен глас, – бих казал, че това е злочеста възможност.

– Няма! – Другите се обърнаха, за да ме потърсят с очи, и аз се зачудих дали изглеждах толкова зачервена и полудяла, колкото се и чувствах. – Кейт по-скоро би умряла, отколкото да ни предаде. – И това бе основният проблем, не бе ли? Тя щеше да ги остави да я убият. Щеше да се принесе в жертва, преди да им разреши да ни наранят. В гърдите ми се заформи вик, а Лиъм се пресегна към мен и се опита да ме обвие с ръка. Аз се освободих и се отдалечих от докосването му. В момента не исках да съм до никого. В стаята можеше да се задушиш, тя ставаше все по-малка, по-малка и по-малка, колкото повече хора се обръщаха към мен.

„Трябва да се махна оттук.“ Сега. Веднага – преди черната дупка в зрението ми да превземе всичко. До гърдите ми не достигаше въздух, не и при наличието на толкова много хора около мен.

Въздухът в коридора поне бе хладен. Исках да тръгна – просто да тръгна, – но не можех да се въртя из тунела или пък да обикалям коридорите долу като тотално изгубила разсъдъка си. Без капчица мисъл, без да си спомням как стигнах там, се озовах горе, преминах през двойните врати, които разделяха коридорите, и се вмъкнах в стаята за тренировки.

Качих се на най-близката пътеча, а кръвта ми бушуваше така силно в ушите ми, че давеше електронните звуци, докато регулирах скоростта и започвах да тичам. Нивата летяха, а аз все още държах пръста си на стрелката нагоре, докато не се почувствах така, сякаш се отлепям от земята. Краката ми удряха пътеката в ритъм с отекващия пулс на сърцето ми. „Няма я, няма я, няма я. Тя си отиде като Джуд. Ти ù каза да си ходи. Ти я отпрати. Сега ще я убият...“

Изгубих представа за времето. За себе си... Изгубих всичко и просто тичах.

Ръцете ми помпаха така усърдно край страните ми, като че ли можеха да продължат да ме дърпат напред, след като краката ми започнаха да поддават. Климатикът пращаше ледени тръпки надолу по гърба ми и охлаждаше потта, която се стичаше от лицето ми. Дробовете ми се сдобиваха с въздух само под формата на продължителни, пронизващи вдишвания, а всеки дъх навътре и навън от мен сякаш ридаеше.

С периферното си зрение мернах черно петно – пред очите ми имаше черта. Залитнах напред, когато пътеката под мен внезапно спря, и едва успях да се хвана за дръжките отстрани. Веднъж след като краката ми бяха престанали да се мърдат, те като че ли се разтвориха под мен. Не можех да наложа никаква тежест на глезените си, камо ли да изпъна коленете си.

Вдясно от мен долових звуци, шепот, който се превърна в думи. Думи, които най-после придобиха смисъл. Легнах по гръб и вдигнах ръце, за да покрия лицето си, докато поемах дъх след дъх. Ръцете ми бяха издърпани настрани. В полезрението ми доплува лице. Руса коса, квадратна челюст, сини очи – Лиъм.

– Добре, само спокойно! Хайде, съкровище. Стига толкова.

Коул. Той ме хвана за ръцете и ме принуди да се изправя, избутвайки ме напред, така че да седна на ръба на спортния уред. Пот жилеше очите ми, усещах я солена върху устните си.

– Аз ù казах да тръгва – сподавих дрезгаво аз. – Аз съм виновна!

– Не си виновна ти! – нежно каза той и бутна настрани залепналата за челото ми коса. – Тя сама направи избора да тръгне. Вършеше това, което вярваше, че е правилно – точно както и ти, и аз.

– Не мога да изгубя и нея – признах му.

– Знам – отвърна той. – Въпреки това тя ще се справи. И да, не грешиш, няма да ни издаде! Разбира се, че няма. Конър е умна. Тя ще измисли начин да оцелее и да се върне при децата си. Просто е такъв човек.

Тя, Джуд... и още кой? Кой друг трябваше да изгубя, преди всичко това да свърши?

– В Щаба в Канзас вероятно вече работят по въпроса – тихо предположи той. – Нямаме средствата, чрез които да стигнем до нея, но те имат. Това са много агенти, при това добри. Ще видя дали мога да проверя дали не планират нещо.

Той ме завъртя леко надясно, ориентирайки погледа ми към вратата, на която поне десет деца наблюдаваха случващото се, а по лицата им бяха изписани вариращи степени на притеснение. Опитах се да направя една стъпка, но мускулите ми бяха неподвижни, сякаш бяха блокирали.

– Трябва да се изправиш и да тръгнеш, съкровище – каза ми тихо той, обръщайки се с гръб към тях. – Трябва сама да излезеш оттук. Не само заради себе си, но и заради тях. Хайде. Трябва да излезеш оттук на двата си крака.

Така и сторих. Всяка стъпка караше краката ми да вият от болка там, където се триеха в ръбовете на маратонките. Сведох очи, където червени петна бяха започнали да се разпростират по белите ми памучни чорапи.

Задържах ръката си върху рамото на Коул, стараейки се да скрия колко тежко се облягах на него, докато завивахме наляво по коридора, вместо да се отправим надясно, за да идем долу на следващото ниво, където бяха спалните. Просто нямах енергия да протестирам, когато той отвори вратата към старата стая на Кейт и запали лампите.

Успях да остана права, докато не установих, че леглото е на една ръка разстояние. В този момент коленете ми вече бяха отказали. Навеждайки се напред, се насилих да развържа връзките си, но ръцете ми се тресяха толкова бурно, че се наложи Коул да ги развърже вместо мен. При вида на чорапите, които буквално обелих от краката си, той изцъка с език, но не каза нищо.

– Скапах всичко, нали? – попитах аз. – Останалите деца няма да ми имат доверие.

Коул поклати глава.

– Единственото нещо, което видяха, бе човек, нещастен от това, че е загубил някого, когото обича. Както се казва, няма проблем, щом всичко завърши добре. Ще си дадеш ли малко почивка, преди да се разпаднеш във всеки един смисъл? Погрижи се за себе си, за да можеш да ми помогнеш да се погрижа за тях. Става ли? Това е сделката и тя започва да тече от тази вечер. Веднага! С това, че ще останеш да спиш тук, при това поне седем часа.

– Но, Кланси...

– Една вечер и аз мога да занеса вечерята на Малкия принц – увери ме той. – А и наистина ли си мислиш, че ще можеш да се справиш с него в момента, ако той се пробва да те нападне?

– Вземи някого с теб – помолих го аз. – Накарай ги да следят зад вратата, за да е сигурно, че няма да се опита да направи нищо.

– Ще помоля Вида.

– Дунди ще е по-добрият избор.

– Слушам!

Докато той се изправяше, аз изпънах краката си върху леглото – твърде уморена да споря, твърде уморена да предприема каквото и да е, освен да го наблюдавам как си тръгва. И тъкмо когато той гасеше лампите, аз казах:

– Утре. Утре ще открия Лилиан Грей. Ще се погрижа за това. – За всички. И когато всичко това приключеше, лично щях да отида и да намеря Кейт. Щях да я спася точно както ме бе спасила тя.

– Това е моето момиче! Не се и съмнявам. – Той се спря на вратата и се обърна назад. – Тук някой те чака. Искаш ли да я поканя да влезе?

Кимнах.

Беше Зу. Коул затвори вратата зад себе си и можех просто да различа очертанията на тъмния ù силует, загатнат от слабата светлина, която прокървяваше в стаята изпод вратата. Тя издърпа тънкия горен чаршаф и ме зави, завършвайки с целувка по челото ми.

И това, а не клипчето, не представата за онова, което щяха да причинят на Кейт като затворник – тази нежна целувка изтласка сълзите на повърхността.

– Съжалявам – прошепнах аз. – Не съм искала да те притеснявам. Но тя се грижеше за мен... а аз никога не се бях отнасяла с нея така добре, както трябваше. И сега нея я няма и тя не знае, че съжалявам за това. Те може да я убият...

Усетих ръката ù около моята. Стискаше ме, предавайки ми увереност. „Знам, знам.“ Тя използва другата си ръка, за да заглади косата ми настрани от лицето.

– Ти си загубила някого – подех, а собственият ми глас звучеше дрезгав. – Мъжът, който ти е помогнал да стигнеш до Калифорния. Ще ми разкажеш ли за него? Не за това, което му се е случило, не и ако не ти се говори за него, ами какъв беше като човек. Съгласна ли си?

Очите ми се бяха приспособили достатъчно добре към тъмнината, за да смогна да видя, че тя кимна, дори и да не можех да разчета изражението ù.

– Как се казваше той?

Зу вдигна малката тетрадка, която мъкнеше със себе си от седмици. Затворих очи и се заслушах в лекото проскърцване на молива ù върху хартията. Отворих ги едва когато тя ме потупа по рамото с него. Пресегна се към мен и запали лампата на шкафчето, така че да мога да го прочета: ГЕЙБ.

В едничката секунда, преди тя да загаси лампата, зърнах сълзи, оплетени в миглите ù. Изражението ù направи чист разрез през сърцето ми. Бях готова на всичко – всичко, – за да сваля от раменете ù тежестта на този товар, преди да я бе смазал и превърнал в прах. Но и аз самата осъзнавах добре – за това нещо нямаше истинско облекчение. Човек просто трябваше да е съгласен да позволи на хората около себе си да играят ролята на опора и да поемат своята част, когато товарът изглеждаше непосилно голям, непосилно смазващ, за да го задържиш сам.

Издърпах се назад върху тесния матрак и ù направих място, за да се свие до мен. Зу бе само кожа и кости. Тя растеше и се издължаваше по същия начин, по който го правеха всички точно преди да преминат тази странна, неопределена граница, отвъд която се превръщаха в тийнейджъри. Почти във възрастни.

Ала начинът, по който тя се разплака, по който уви ръцете си около мен и зарови топлото си, мокро лице във врата ми – разкри едно дете. Това бе дете, което вече бе преживяло доста тежки изпитания, а от него се искаше да поеме още.

– Знам – потвърдих тихо аз. – Знам.

Тъмнината се издигна и падна върху мен като студена вълна. Затворих очи, наслаждавайки се на простия факт, че умът ми беше като празен лист, изтискан от всякакви мисли. Но часове по-късно, независимо от това колко неподвижна се опитвах да бъда, не можех да се отърся от прилива на сетивност в краката ми – от чувството, че те все още тичаха.