По залез

Двайсет и четвърта глава

Имаше един час между последната работна смяна – независимо дали тя бе в Градината, Фабриката, почистване в Столовата, или Тоалетните – и времето, по което ни сервираха вечерята. Децата бяха връщани в колибите си, а за всяка група бе отредено определено време, за което да измине разстоянието между сградите. Това бе песен, която звучеше само ако лагерът изсвирваше всяка нота правилно. Децата бяха потоци от синьо и зелено. Толкова надълбоко се бяха вкопали в изпълнението на ролите си, че никога не излизаха извън зададените рамки – нито веднъж, – за да се осмелят да прекъснат темпото.

Червени. Боже, другите нямаха идея. Не разполагах с начин да ги предупредя и колкото по-близо се озовавах до Колиба 27, толкова повече се чувствах така, сякаш всичко бе свършило.

Лейбрук ме последва до колибата, отключи вратата и я задържа отворена, за да мина, демонстрирайки принудена любезност. Аз пристъпих вътре, а очите ми срещнаха неговите за последен път. Вкарах у него спомени, разстилащи се над истината, „инжектирах“ сцени, в които той се държеше грубо с мен, влачеше ме наоколо, в резултат на което го накарах да си мисли, че е точно толкова непоклатим, колкото би искал да бъде. Щом той се обърна и се отправи наново под дъжда, вратата се затвори автоматично.

Разбрах по тишината, която ме бе посрещнала при отварянето ù, че момичетата все още не се бяха върнали. Най-вероятно току-що бяха преминали от работа във Фабриката в Градината и сигурно все още се влачеха из калта или пък чакаха разрешение за движение при ниската ограда.

Колибата – моята колиба – бе достатъчно малка, за да се обиколи само с едно завъртане. Кафяво върху кафяво, накъсвано само от пожълтяващите бели чаршафи върху двуетажните легла. Мирисът на плесен, смесен с естествената миризма на човешкото тяло, се пропиваше в дори невзрачните дървени стърготини. Снопове сребриста светлина струяха през пукнатините в ламперията. Вятърът шептеше из колибата и ме тласкаше към първите няколко легла, намиращи се в задната част.

Вгледах се в леглото си и познатото безнадеждно отчаяние се стовари с трясък отгоре ми. Прехапах устна отново, за да не се разплача.

През стената до него бе проникнал дъжд, падайки косо и навлажнявайки матрака. Приближих се до него, усещайки се така, сякаш съм под вода – едва го почувствах, когато седнах. Дъхът ми заседна в гърлото ми и си остана там, докато гледах нагоре към долната част на матрака на Сам. Пръстите ми проследиха формите, които бях отлепяла през нощите, когато не можех да спя.

„Ти ги остави тук. – Една ръка се надигна и се притисна към гърдите ми. Искаше да се увери, че сърцето ми все още бие. – Ти ги остави тук да живеят в този ад.“

– Престани! – прошепнах аз. – Стига!

Нямаше начин някога да мога да им се реванширам за това. Нямаше начин да се върна и да променя решението, което взех в онази нощ – да изпия хапчето на Кейт. Единственият път навън беше напред.

„Аз ще изляза оттук. И ще взема всяка една от тях с мен.“

Вратата на колибата се отвори. Те мълчаха, докато се вмъкваха и се подреждаха в тясното пространство между близките легла.

Агентът на СОП влезе и ги преброи. След това със самодоволна усмивка тя се обърна и добави и мен към общия сбор. Другите знаеха, че е по-добре да не се движат, преди униформената да напусне и да заключи вратата зад себе си, но нищо не можеше да ме изненада повече от това да видя как Сам се завърта назад с нещо като надежда, изписана върху лицето ù.

Меднорусата ù коса бе небрежно сплетена назад, а лицето ù беше нашарено с ивици черна мръсотия. Изглеждаше уморена, докарана до точката на изтощение. Но позата ù – с ръце на кръста и наклонена встрани глава, като че ли очакваше нещо, – това беше Сам. Това бе истинската Сам.

– О, боже мой! – Ели, едно от по-големите момичета. Тя и Ашли винаги се бяха опитвали най-много да се грижат за по-малките сред нас. Без най-добрата ù приятелка, която да стои рамо до рамо с нея, аз едва я познах. Последва миг тишина и сетне тя се втурна към мен, катерейки се по леглата, които ни разделяха. Това също беше нещо хубаво. Не съм сигурна, че бях способна да помръдна, дори и да го бях пожелала. Как беше възможно да бъда изпълнена с щастие при вида им и въпреки това да се ужасявам от онова, което щяха да си помислят?

– О, боже мой! – Тези три думи се повтаряха отново и отново. Ели клекна пред мен. Зелената ù риза бе напръскана от дъжда. Хвана лицето ми между замразналите си ръце, леко докосване, което се превърна в страстна прегръдка веднага след като тя се увери, че съм истинска.

– Руби?

– Върнах се – казах задавено аз.

Другите момичета заприщиха пътеката между леглата, а някои – включително и Сам – просто се приплъзнаха през дюшеците и рамките, които стояха между тях и мен. Ванеса, Мейси, Рейчъл – всички те се пресягаха и пипаха лицето ми и ръцете ми, които седяха отпуснати в скута ми. Не бяха сърдити. Не ме обвиняваха. Не се страхуваха.

„Не плачи“, казвах си и се усмихвах дори и докато очите ми горяха зад миглите ми.

– Те съобщиха, че си умряла – информира ме Ели, докато все още коленичеше пред мен. – Че било от ОМИН. Какво стана? В онази нощ те отведоха и повече не те видяхме...

– Излязох – признах им. – Една от сестрите бе планирала цялото бягство. Срещнах други деца като нас и... ние се крихме. – Засега съкратената версия на истината трябваше да свърши работа. Така и никога не си бях направила труда да попитам Кейт дали камерите могат да записват и звук в допълнение към картината, но дори и само гледката на тях, събрани около мен, беше достатъчно опасна. На нас не ни бе разрешено да се допираме.

– Но те са те открили? – Това беше Ванеса, чиито тъмни очи все още бяха широко отворени от недоверие. – Знаеш ли дали не са хванали и Ашли? Чувала ли си нещо за нея?

– Какво се случи? – попитах аз, като внимавах да запазя гласа си равен.

– Те я привикаха да работи в кухнята... може би преди два месеца? – продължи Ели. Това не бе нещо необичайно. Ако имаше някакви специфични, дребни задачи или пък ако те имаха нужда от допълнителна работна ръка някъде в Кухнята или в Пералнята, изтегляха някое от по-големите Зелени деца, мислейки си, предполагам, че те са по-надеждни. – В онази нощ те не ни позволиха да се храним в Столовата. А после... тя просто не се върна. Знаеш ли дали някой друг не ù е помогнал да избяга?

Те всички се бяха вторачили в мен, а надеждата в очите им бе непоносима. Какво щеше да предизвика истината у тях? Не знам дали добротата, или малодушието ме накараха да отговоря:

– Не знам.

– Как беше? – попита една от тях. – Навън?

Лек смях се изниза от устните ми, когато погледнах нагоре.

– Странно и толкова... шумно. Ужасяващо, изпълнено с насилие... но просторно, широко отворено и красиво. – Надзърнах към всяко едно от лицата им – изгладнели, отчаяни за нещо друго извън оградата. – И почти готово.

– За какво? – зачуди се Ели.

– За нас.

След като изядахме хляба и безвкусната супа, която сервираха в Столовата за вечеря, ние се върнахме отново обратно в колибата, придружени от един Червен, който следеше всяка наша стъпка, докато ръцете му се люлееха покрай тялото му. Обръснали бяха косата му отдолу под униформената шапка до тъмен мъх, а оттенъкът на кожата му бе станал жълтеникав. В очите му нямаше нищо, а по лицето му нито следа от емоция. По време на вечерята ми се наложи да гледам настрани, за да удържа сърцето си спокойно, забелязах, че и Сам правеше същото. В един момент обаче той беше застанал зад нея, а тя бе изпуснала лъжицата в купата си и бе престанала да се преструва, че иска да яде. Но след това я мернах как гледа към гърба му, а очите ù поглъщаха силуета му... и се зачудих.

До този момент бях успяла да прочистя мислите си от онова, което се случваше на другите. Онова, което те правеха. Дали бяха в безопасност. Дали действително идваха, или не. Не можех да позволя на тези неща да отвличат вниманието ми от това, което трябваше да се случи тук. А и само като се сетех за Лиъм – сам, някъде там навън, опитващ се да намери родителите си, за да им разкаже за случилото се...

Докато крачехме обратно, изместих мислите си към онези сладки, малки спомени. Смях по време на вечеря. Отблясъци от огън върху усмихнатото лице на Зу. Джуд, който се спъваше в краката си, и Нико в момент, в който една от изработените от тях самите играчки бе проработила. Начинът, по който Пат и Томи боготворяха земята, по която бе стъпвала Вида. Виждайки Дунди в Северна Каролина за първи път от месеци и осъзнавайки, че е жив. Ведрата усмивка на Коул, докато се пресягаше, за да приглади косата си. Лиъм. Лиъм, пеещ в шофьорската седалка. Лиъм, който ме целуваше в тъмното.

Аз ще си тръгна оттук.

Аз ще оживея.

Сам ме следеше с крайчеца на окото си. Кожата около устните ù се стегна и дръпна краищата им надолу. Там все още имаше крив белег – бледорозова линия, която някак свързваше напуканата ù горна устна с носа. Но и това, както и всичко останало в нея... бе избледняло. И когато се обърнах, за да срещне погледа ù, тя просто извърна своя встрани.

Аз обаче познавах Сам. Бяха изминали три години, откакто бях изтрила всеки неин спомен, свързан с мен, и въп­реки това все така успявах да разчета лицето ù, все едно беше моя стара любима книга. С напредването на времето тя стана по-смела и по-малко несигурна от присъствието ми. Умът зад светлите ù очи очевидно работеше, а тя не спираше да ме наблюдава от момента, в който алармата се пускаше сутрин в 5:00, през целите десет минути, които ни бяха отпускани, за да си изядем овесената каша в Столовата. А сетне беше неотлъчно до мен, докато напредвахме през влажния, смразяващ утринен въздух, за да започнем дневната си работа.

Предната вечер, когато отидохме и се върнахме от Столовата, бях забелязала лекото ù накуцване, но тази сутрин десният ù крак бе очевидно по-схванат, а движението беше по-силно изразено.

– Какво се е случило? – прошепнах, докато я наблюдавах как се хваща за ръба на леглото си. В момента, в който тя се плъзна отстрани по него и надолу към земята, глезенът ù отново поддаде. Аз се наведох, за да ù помогна да си оправи леглото, тъй като и без това никой не си бе мръднал пръста да ми даде чаршафи за моето, и се опитах да видя какво бе причинило това.

Със своята обичайна жестокост агентите на СОП в Лазарета ми бяха дали лятна униформа, съставена от къси панталони и тениска, докато всички останали бяха облечени в зимните си такива – ризи с дълъг ръкав и панталони. В нейния случай свободно падащият плат криеше каквото и да я притесняваше.

– Ухапване от змия – отговори Ванеса, докато Сам минаваше покрай мен, за да влезе в редицата. – Не питай. Тя не обича да говори за това.

Градината бе чак в другия край на лагера, срещу входния портал. Електрическата ограда започваше да „пее“, щом наближахме до нея. Когато бях по-малка, си представях, че жуженето идва от семейства насекоми, които живееха по заобикалящите ни дървета. Не знам защо, но това ме караше да смятам, че нещата така са по-поносими.

Нашият Червен придружител беше същото момче от предишната вечер: обръсната коса, тъмни очи с форма на бадем. До мен Сам се стегна, а ръцете ù се свиха здраво в юмрук край тялото ù, докато накуцваше.

„Изтръгнали са живота от тях“, помислих си, минавайки през ниската бяла ограда и поемайки малката пластмасова лопата, която ми подадоха. Знаех толкова малко за това, с което се бяха сблъскали. Как го бе нарекъл Кланси? Препрограмиране? Възстановка? Мейсън беше напълно раздробен от онова, което бяха сторили с ума му. Може би с него бяха направили грешка или пък той не е бил достатъчно силен, за да поеме това, което му бяха причинили.

Колко ли Червени бяха участвали в проект „Джамборе“? Възможно ли бе... не. „Престани – заповядах си аз. – Мисли за каквото и да е друго освен за това.“

Някакъв агент на СОП раздаваше дебели работни палта, които ни позволяваха да носим, докато бяхме тук. Той погледна надолу към номера на гърдите ми и ме пропусна категорично. Десетгодишната ми версия щеше да приеме наказанието и да фиксира ума си върху жестоката усмивка на войника, която той ми предложи в замяна. Но сега вече не ми се налагаше да приемам нищо. Умът му бе като стъкло и всичко, което се изискваше от мен, бе да проникна през него като слънчев лъч. Извърнах се назад и взех палтото от него.

Последвах редицата ни към насипите от пръст, изкопани още вчера, и се наведох. Пръстта отстъпваше и при най-мекото докосване. Навираше се под ноктите ми, които използвах като лопата, за да събирам заровените в земята картофи. Избърсах тъмната мръсотия.

Цветът на изгоряла кожа.

Притиснах горната част на ръката си към устата си, поглеждайки инстинктивно към трите червени жилетки, стоящи близо до входа. Те стоически наблюдаваха как всяка колиба деца пристигаше и поемаше задълженията си.

Дали това бяха същите Червени?

Пръстите ми се свиха и се стегнаха около лопатата. Погледнах вдясно от мен. Сам просто имитираше работа и изтупваше мръсотията. Въпреки всичко... след всичкото изминало време, те още ни редяха в азбучен ред.

– От колко време са тук? – попитах аз тихо. – Червените?

Първоначално не бях сигурна, че ме е чула. Извадих следващия картоф и го пуснах в пластмасовата касетка помежду ни.

– Може би от три месеца – бе също толкова тих отговорът ù. – Не съм съвсем сигурна.

Отпуснах се леко и въздъхнах. Значи, не бяха Червени от Соутуут. Но това означаваше още повече лагери и други сгради за промиване на мозъци и подготовка.

– Ти не... не разпознаваш ли някои от тях? – прошепна Сам, докато се навеждаше, сякаш ми помагаше. – Някои от тях бяха тук и преди.

Не можех да рискувам още един поглед назад, за да потвърдя това. А и не бях сигурна, че щях да успея да ги позная. Червените в Търмънд винаги бяха живели в спомените ми със засенчени лица. Поне всички, които бяха опасни. Но знаех със сигурност, че познавам Червения, когото Сам постоянно търсеше. Всеки път, когато го откриеше, тя се разтреперваше и се ориентираше така, че да не попада в полезрението му. Ала точно като по часовников механизъм, после пак го поглеждаше.

– Познаваш ли го? – прошепнах аз.

Тя се поколеба толкова дълго, че реших, че няма да ми отговори. Но в крайна сметка ми кимна.

– Отпреди? Отпреди преди?

Сам преглътна тежко и кимна отново.

Някакво съчувствие премина през мен и ме остави напълно изгубена сред думите. Не знаех какво да кажа. Не можех да си представя. Не можех дори да започна да си представям какво бе усещането.

Агент на СОП се приближи зад нас, тананикайки си нещо. Вървеше нагоре по редовете, провирайки се между всяка кръпка от растителност. Градината бе огромна, дълга около километър, и изискваше многочислен надзор. Ръчната машина за Бял звук дрънчеше на колана му и се поклащаше в такт с бавните му стъпки.

Рискувах да отправя друг поглед нагоре и веднага осъз­нах защо тръпки бяха полазили кожата ми в момента, в който той влезе в полезрението ми. Това бе един от агентите на Специален отряд „Пси“, който наблюдаваше процеса на работа в Завода. Той обичаше да се притиска към момичетата, да им се скара, за да ги смущава, а след това да ги наказва за реакцията им по всеки възможен малък начин. Тогава онова, което той вършеше с мен, Сам и другите момичета, някак не ми беше съвсем понятно и ние просто бяхме стояли там и го бяхме приемали мълчаливо. Сега обаче – сега имах доста добра представа какво наистина бе правил и това запали яростта ми. Той мина покрай нас и Сам се стегна. Зачудих се дали тя също можеше да усети мириса му – солен, остър дъх на оцет, смесен с цигарен дим и афтършейв.

Не се отпуснах, докато той не се отдалечи на разстояние от поне десет момичета от нас.

– Руби – прошепна Сам, спечелвайки си смъмрящи погледи от момичетата, работещи на реда срещу нас. – Нещо се случи... След като ти си тръгна, установих, че нещо не е наред. С мен. С главата ми.

Погледът ми се ограничи до дупката пред мен.

– Нищо ти няма.

– Липсваше ми – каза тя. – Толкова много. А аз едва те познавам... И от време на време получавам едни странни усещания и образи. Те идват под формата на сънища.

Поклатих глава и се помъчих да задържа пулса си спокоен. „Не смей! Ти не можеш. Ако някой друг разбере... Ако тя се изпусне...“

– Ти си различна – завърши Сам. – Нали? Винаги си била...

Внезапно Сам бе издърпана, изтеглена назад и надалеч от мен. Аз се завъртях. Агентът на СОП отпреди малко се бе върнал, а ръката му се бе свила около дългата конска опашка на Сам.

– Знаете правилата – изръмжа той. – Работим мълчаливо или въобще не работим.

За първи път зървах какво бе сторила изминалата година с моята приятелка. Старата Сам – онази, която безброй пъти ме бе защитавала, щеше да му изплюе обратно някаква обида или пък да се опита да се извие и освободи от хватката му. Щеше да се помъчи да се бори – по някакъв възможен начин.

А сега изцапаните от мръсотията ù ръце механично се вдигнаха, за да я защитят, при това без никакво колебание. Отработено движение. Цялото ù тяло увисна, след като той я избута напред, изпращайки я да пльосне в калта. Яростта сякаш ме шибна с камшик. И след това вече не ми беше достатъчно някой ден да убия този човек. Исках и да го унижа.

Вкарах едно-единствено изображение в ума му – нужда, която бе доста лесна за внушаване.

Предната част на черните му камуфлажни панталони потъмня, а петното се разпростря до крака му. Отскочих назад в преиграно отвращение, привличайки вниманието на друг агент, намиращ се от другата страна на редицата с растения. Той осъзна факта с потръпване и с бавен, назряващ ужас погледна надолу.

– По дяволите... По дяволите...

– Тилдън – извика агентът, който наблюдаваше. – Статус?

– По дяволите... – Лицето на мъжа гореше в розово, докато се опитваше да се прикрие, очевидно разкъсван между желанието да остане намясто и извинението да отиде да се погрижи за ситуацията. Децата му хвърляха мимолетни погледи, а после се споглеждаха помежду си. Той явно също го разбира и се изправи на нестабилните си крака. Имах достатъчно натиск върху ума му, за да приплъзна десния си крак настрани и да чуя как неговия собствен крак повтаря движението и го запраща на колене точно преди да стигне до портала. Другият агент – Тилдън – най-вероятно щеше да си помисли, че се е спънал. Този образ бе последното нещо, което оставих в ума му, преди да се отлепя нежно, отказвайки да го наблюдавам, докато продължаваше чевръсто в посока към Контролната кула.

„Прекалено нахално“, порицах се аз – следващия път щеше да ми се наложи да измисля нещо по-изтънчено. Но това – никога нямаше да съжалявам за него, независимо от последствията. Изправих се несигурно на крака и помогнах на Сам да стори същото, водейки я обратно към местата ни. Тя трепереше и ме гледаше така, сякаш бе разбрала всичко, което беше станало.

– Поправи го – прошепна тя. – Каквото и да си ми направила. Моля те. Искам да знам.

Не можех да си наложа да погледна към нея, тъй като бях наясно какво изражение щях да открия там. Същото бе и с Лиъм, нали? Всички чувства, но без спомени – ето това ù бях оставила. Не се учудвам, че беше толкова объркана и враждебно настроена, след като ù бях изтрила паметта. Вероятно е била съкрушена. Ако ме бе чувствала дори наполовина толкова близка, колкото я бях чувствала аз, то странното усещане, че нещо не е наред, трябва да я бе прерязвало всеки ден.

Отговорих на молбата в очите ù със същата от моя страна. И както винаги, тя ме разбра. Искрица от старата Сам се появи на повърхността. Веждите ù се сключиха и тя сви устни. Това бе безмълвният език, който бяхме развили през годините.

Агентът на СОП, който се бе загледал в наша посока, засенчвайки с ръце очите си, за да види далечната фигура на Тилъдн, който ставаше все по-малък и по-малък, прекрачи купчините и дойде в нашия ред. Аз се напрегнах в очакване да усетя сянката му върху мен. „Само се пробвай – казах си наум, – опитай да направиш каквото и да е с тези деца и да видим докъде ще те доведе тази работа.“

Вместо това той се отдалечи и продължи с наблюдението, което Тилдън бе принуден да изостави. Затаих дъх и плъзнах ръката си под рохката пръст, за да хвана тази на Сам.

Работихме цялото утро и до началото на следобеда, като имахме само кратка почивка, за да изядем ябълките и сандвичите, които ни раздадоха за обяд. Аз погълнах моите с изцапани от мръсотия ръце, взряна в променящите се цветове на небето.

И тази нощ, докато лежах в леглото под нея, аз се приплъзнах в ума на Сам... лека като бриз.

Мислех си за онази сутрин, когато бях пристъпила до нея в Лазарета, за начина, по който яката на палтото ù се бе вдигнала на врата ù. Точният момент, в който по грешка взех спомените ù с мен, тежестта в гърдите ми, която бе все още непоносима, докато този миг преминаваше през ума ми.

Спомените вече бяха отново в ума ù – перфектни огледални образи на моите. Аз бях пометена от тях, пропадайки през белите, трептящи образи наоколо. Спомените ù бяха твърде ярки за гледане, а нишките – прекалено тънки, за да бъдат хванати. Ала проумях какво търсех в момента, в който го видях. Черният възел, погребан дълбоко под другите. Протегнах се, докоснах го и засилих натиска, докато не се разплете.

Ако всеки спомен, който се понасяше нагоре, бе звезда, то аз стоях насред центъра на галактика. Под огромни съзвездия от изгубени усмивки и тих смях. Цели, безкрайни дни от сиво, кафяво и черно, които бяхме прекарали само една с друга.

През цялото време бях предполагала, че тя е заспала. Съзнанието ù бе толкова спокойно и неподвижно под моето докосване. Но една бледа ръка се свлече надолу край леглото и се протегна към мен. Този познат жест открадна въздуха от гърдите ми и ми се наложи да притисна устните си, за да попреча на сълзите, които почти избиха на повърхността. Пресегнах се нагоре и срещнах ръката ù по средата, сключвайки пръстите си около нейните. Тайна. Обещание.