По залез

Единайсета глава

На следващата сутрин се събудих, търсейки с кого да се сбия. Боляха ме мускули, които не знаех, че притежавам, а краката ми крещяха от агония, когато нахлузих отново маратонките си. Единственото, което сънят бе направил, беше да трансформира задушаващата ме тъга в чист, безстрашен гняв. Имах енергия за изгаряне. Отворих вратата и я затворих зад себе си възможно най-тихо, за да не събудя Зу.

Часовникът в коридора показваше 4:45 сутринта. Щеше да мине още час, преди някой друг да се събуди и да е готов за деня. Достатъчно време, за да омаломощя мълнията, фучаща в тялото ми, и да се върна към някакво състояние, наподобяващо спокойствие.

Светлината във фитнеса вече беше включена, а цялото ми тяло се напрегна от очакване, когато видях кой тичаше на пътеката и правеше бързи, уверени крачки. Коул най-вероятно ме беше фиксирал с периферното си зрение, но продължи да тича и не ми обърна внимание, докато не застанах точно до бръмчащата пътека.

– Не съм в настроение, съкровище. – Гласът му бе равен, пропит с предупреждение.

– Толкова по-зле – казах и отидох да взема два чифта ръкавици. – Аз пък съм!

Изчаках го. С ръкавици на ръцете, протягайки се, опитвайки се да загрея тялото си за предстоящото. Най-накрая, след близо пет минути, той изсумтя и натисна бутона за спиране на машината. Коул вдигна ръкавиците от пода – лицето му бе зачервено от тичането, а очите му бяха прекалено ярки. Имах половин секунда, за да застана в бойна поза, преди коляното му да се устреми към стомаха ми. Отскочих назад, но бях уцелена от следващия му удар право в гръдната ми кост. Това поне изхвърли навън всичките ми мисли вкупом с последния грам въздух, който бе наличен в белите ми дробове. Явно целеше отвличане на вниманието – докато сърцето ми удари един удар, той вече ме бе притиснал към гърдите си.

Пробвах да се извъртя изпод ръката му, като използвам импулса, за да го обърна обратно по гръб. Все едно това беше възможно. Най-доброто, което съумях да направя, беше да го ритна в извивката на ходилото. Той обаче не се дръпна назад, както нормално би сторил. Долових как температурата в стаята се повиши драматично и тогава...

Той се дръпна назад и ме остави да падна на пода, издаваща звук на отвращение. „Не!“ Думата премина през ума ми, докато Коул се обръщаше с гръб към мен, заемайки се да сваля ръкавиците си. Спарингът може и да бе започнал като опит да освободя част от топлината, която ме сваряваше жива отвътре, но главата ми се бе закачила за нея по начин, който определено не бях очаквала. Имах нужда от още. Трябваше да изкарам мислите си за Кейт, Джуд и за онова, което ме очакваше в края на всичко. А това изискваше потене... или кървене.

Наведох глава и го атакувах. Видях в огледалото пред него как изражението му се помрачи точно преди той да се блъсне в него. Този път импулсът си свърши работата и ни запрати и двамата проснати на ръба на матрака. Без нито дума, Коул ме сграбчи за врата и ме дръпна по-нагоре на дюшека, а след това ми показа колко ядосан беше всъщност.

Не постигнах нищо, докато се мъчех да се извъртя или да го изритам. Той ме бе приклещил под себе си с цялата си смазваща тежест и се бе настанил върху гръдния ми кош. Едната му ръка прикрепи моята над главата ми, а другата застана напряко на гърлото ми и ми приложи точното количество натиск, за да намали притока ми на кислород до нулеви стойности.

Коул отпусна леко натиска си върху трахеята ми, но не осезателно. Аз се мятах под него, а коленете ми се опитваха да го уцелят в долната част на гърба. Кожата му изглеж­даше прилепнала към скалпа, а лицето му бе изсечено от ярост.

Задавих се и дишах повърхностно, но той не се отдръпна – умът ми отплава настрани от тялото ми, носейки се към басейна от тъмнина, започнал да се оформя в очите ми.

– Коул... – успях да кажа, хриптейки. – Престани!

Той не ме чу. Където и да се бе скрил вътре – очевидно нямаше да мога да го достигна. И осъзнах, че единственият ми изход от това беше чрез проникване вътре.

Влязох в ума му, все едно удрях кроше. Трябваше да го цапардосам и да отскоча назад, да го оставя да бъде регистрирано като електрически шок в тялото му. Но мислите му имаха куки. Те хванаха ума ми и пак го издърпаха надолу, давейки ме в образа, който се разтапяше и заставаше неподвижно около мен. Светлина се въртеше наоколо, прегъваше се в сенки, които се превръщаха в малка кухня, облицована с тъмно дърво. През пердетата, които замаскираха прозореца над мивката, проникваше бледа, топла светлина. Усещах как нещо гори – храна. Следата, която се носеше около мен, беше от пушек, излизащ от затворената врата на фурната. На печката отгоре един след друг изникваха тигани и тенджери. Тихият цвъртящ звук идваше от кафявия сос, който бе прелял през ръба на металния тиган.

Пред мен се появи жена, облечена в обикновена синя рокля. Точката ми на наблюдение беше ниско от пода. Не можех да зърна нищо освен дългата ù руса коса и ръцете ù, които продължаваха да ме бутат назад, назад, назад. В мен нахлу прилив на гняв и по-скоро видях, отколкото почувствах вдигнатите си ръце, които се протягаха и насилваха да достигнат нещо... за...

Мъжът се материализира последен. Той беше с лице към жената. Лицето му бе в сенките, но в него имаше нещо познато – формата на носа, стягането на челюстта. – знаех това лице. Виждала бях две негови по-млади версии. Лицето му беше нажежено до червено и той крещеше ли, крещеше – от него се изливаха пот и ярост и замъгляваха стаята, като правеха всичко да изглежда протяжно и тромаво. Погледът ми се премести надолу, възприемайки тъмната му, намачкана фланелка, мятащото се дете, което той държеше като чувал в едната си ръка. То бавно порозовяваше, докато плачеше, мъчеше се да се освободи и се протягаше към моите ръце. Косата му бе по-светла и се къдреше в краищата. Първият звук, който премина през приглушената врява от спомена, бе неговият пронизителен ужасе`н вой, когато мъжът вдигна от дъската за гладене димящата ютия и я доближи до лицето на детето, сякаш се канеше да залепи острия ù край в бузата му.

Жената пред мен падна на колене и започна да се моли:

– Пусни го долу, моля те. Ще го оправя. Обещавам! Всичко ще е наред. Нали знаеш, че те обичам? Обещавам, че повече няма да каня никого на гости. Просто... моля те, дай ми го... Моля те, дай го на мен...

Ютията бе свалена и поставена обратно на дъската, бумтейки покрай лежащата там риза, която очакваше да бъде изгладена. Изражението на мъжа се промени. Победоносен поглед на отвращение озари лицето му, докато той местеше детето и го слагаше под другата си ръка. Сетне се пресегна, за да докосне жената... да я докосне по лицето. Мъжът така се бе съсредоточил върху наведената ù глава, че въобще не видя тигана, който тя бе издърпала от близкия нисък рафт – поне не и докато тя не се изправи и не го засили към лицето му, описвайки дъгообразно движение.

Бебето тупна на пода и аз се завтекох към него – звукът от бълбукането, болката и метала, удрящ кожа и кости, бе удавен от истеричните му хлипания. Обърнах го с лице нагоре и го вдигнах. В ъгъла на устните му имаше леко нараняване – там, където едно от новопоникналите му зъбчета беше захванало нежната кожа. Момченцето кървеше изобилно, но все пак се успокои и млъкна, след като ме погледна със своите широко отворени очи, обрамчени с големи сълзи. Палецът му се приплъзна в устата му, докато се опитвах да почистя кръвта от него. То не започна да крещи наново, докато не зърна, че жената – майка му – също плачеше и се мъчеше да се протегне, за да го вземе и притисне към гърдите си.

Тя грабна ръката ми и ме задърпа надалеч от проснатия силует на мъжа и от кървавата каша по шахматно наредените в бяло и черно плочки на пода. Той потрепери и се закашля, а ние са раздвижихме още по-бързо към вратата. Жената докопа чантата си върху кухненския плот, след което се върна отново, тъй като установи, че ключовете ù бяха изпаднали.

Вратата водеше към гараж, а светлината, която наводни тясното, тъмно пространство, разтвори спомена напълно.

Изплувах на повърхността точно в мига, в който тежестта се вдигна от гърдите ми. Дишах, кашлях и се давех от притока на въздух. Прекатурих се настрана и се свих на кълбо на пода. Минаха няколко минути на ужас, преди страхът да издърпа ноктите си от мен.

Тихите, задъхани ридания, които чувах, не бяха моите собствени. Подпрях се на лакът и потърсих източника.

Коул бе седнал на ръба на дюшека – с гръб към мен – и се бе привел над коленете си, борейки се да овладее дишането си. Частта от огледалото пред него представляваше паяжина от счупвания, изцапани с кръв. Насилих краката си, за да се задържа върху тях, нищо че те още трепереха. Правех по една несигурна стъпка към него, следвана от друга. Той прикова дясната си ръка към гърдите си, като не обърна внимание на начина, по който тя кървеше върху ризата му. Отидох до закачалката за кърпи и се върнах с една малка, дръпнах ръката му към себе си, така че да мога да почистя кръвта от нея. Кожата му беше гореща – все едно кипеше, – а самият той трепереше.

– Мамка му! – издиша той. – Съжалявам!... Повече не трябва да го правим. Мамка му!

– Добре – казах аз тихо и останах въпреки всичко.

Намирах се в банята и от мен все още течеше вода вследствие на взетия душ, когато чух носещия се по коридора глас на Дунди. С последен поглед, който да ме увери, че качулката ми покрива най-лошите от новите синини по врата ми, аз се втурнах навън от стаята и извиках след него.

Очевидно успокоен, той се завъртя на пети.

– Ето те! Пропусна останалите, наложи се да тръгнат. Излиза, че пътят с кола до Голд Бийч е осем часа, и идиотите искат да го вземат наведнъж.

– Намериха ли камион, с който да донесат припасите? – попитах аз.

– Да. Което ти щеше да разкриеш сама, ако се бе появила за закуска... Извинявай! Това не прозвуча добре. Снощи не успях да ти кажа, но съжалявам за агент Конър. Искам да ти кажа, че всичко ще е наред, но се страхувам, че ще ми удариш едно кроше.

Това беше първата ми лека усмивка за деня.

– Ви съгласна ли беше да отиде?

Той въздъхна дълбоко и някак примирено.

– Снощи тя се опита да те намери, за да обсъди някои идеи с теб, но вероятно стана по-добре, че не те откри. Имаше поне милион идеи как вие двете бихте могли да се изнижете, за да идете да търсите агент Конър.

Ето го отново – вече ежедневното усещане да бъдеш най-големият задник на света. Снощи дори не се бях постарала да поговоря за това с нея. Бях ù обещала, че ще си поприказваме за тези неща, че ще поработим над тях заедно, а какво бях сторила? Бях избягала сама, за да си проясня мислите.

– Все още ли ще ходим да говорим с Кланси? – попита Дунди.

– Чакай... Ти как... – Не си спомнях да съм му споделяла това, а тази именно беше причината, поради която излязох, за да го хвана.

– Говорихме за това вчера следобед, преди да отидеш да си легнеш за малко – напомни ми той.

Изгледах го така, че вероятно бе схванал колко празен усещах ума си.

– Сериозно ли?

– Ъъ, да. Говорихме десет минути. Ти кимна. Това обичайно е знак, че разбираш и че си съгласна.

– А... Прав си. Извинявай.

– Изтощена си – каза той и ме смушка по челото. – Нарушена преценка и забравяне са двата симптома за това.

Кимнах му в отговор.

– Можеш ли да дойдеш сега? Имам чувството, че може да отнеме известно време.

– И да изпусна шанса да прекарам пореден ден, размествайки мръсни и изпочупени боклуци? Води!

Коул очевидно не бе имал нагласата или времето да подготви хранителните дажби на Кланси за деня. Слушах как Дунди ми се оплаква от Вида, от езика на Вида, от това как „безразсъдната връзка на Вида с оръжията щеше да убие всички ни“, докато аз самата в този миг давах всичко от себе си, за да не грабна бутилката за вода на Кланси, да я изхвърля и да напълня нова с белина.

Кухненският килер допреди седмица имаше напълно опоскан вид, но хуманитарните помощи бяха успели да го захранят до точката, до която той започваше да прилича на скривалище, пълно със здравословни неща. Погледнах към списъка, закачен на вратата му, долавяйки как по устните ми разцъфва лека усмивка при фокусирането на ясно изписаните, точни бележки на Лиъм за това, което вече бяхме използвали, както и за онова, което щеше да има в менюто през останалата част от седмицата. Най-отдолу в таблицата бяха отбелязани и хранителните алергени – естествено. Само от Лиъм можеше да се очаква да е достатъчно предвидлив, че да се измъчи в опит да открие мляко от бадеми или безглутенова паста за целите две деца, които имаха нужда от това.

– Готова ли си? – попита Дунди, след като вече бяхме пристигнали в стаята с папките. Аз вкарах кода и го въведох в малкия коридор, който свързваше с килиите. Вратата в другия край имаше малък прозорец, през който той можеше да ни наблюдава.

– Стой тук през цялото време – наредих му аз. – Не може да влизаш. Знам, че си мислиш, че той не е в състояние да ти повлияе, но по-добре да не изпробваме теорията ти.

– За бога, не! Не смятам да влизам. Ако превземе ума ти, ще ви заключа и двамата тук, вътре, и ще ида да доведа помощ. – Той ме стрелна косо. – Не ти е разрешено да допускаш това! Постарай се да не ме поставяш в подобна позиция.

Аз кимнах.

– Още нещо. Каквото и да се случи, не искам да разкриваш на Лиъм детайли за онова, което ще сторя. Добро или лошо. Обещай ми!

– Какво точно планираш? Да не би да си решила да ползваш тялото си, за да го накараш да говори... вместо... Боже, дори не мога да довърша това изречение. Умът ми вече се опитва да го изтласка.

Пръстите ми се свиха около торбата с храна.

– Нищо подобно. Не искам това да му служи като напомняне докъде мога да стигна.

– Руби...

Избутах го, прекрачих прага на вратата и я затворих здраво зад себе си. Погледнах назад през рамо и срещнах очите му през прозореца. Тогава той пристъпи назад, така че да се загуби от зрението ми.

– Намерила си време в натоварения си график на нищоправене, за да минеш на бързо посещение? За мен е чест! – Кланси седеше по средата на леглото и четеше с гръб, облегнат на стената. Одеялото и възглавницата му бяха подредени край него, очевидно резултат на изисквания, отправени към Коул, на които последният се бе съгласил с напразната, глупава надежда, че това може да разнежи момчето и то да се разприказва. Докато отварях прозорчето във вратата, за да му хвърля кафявия пакет с храна вътре, Кланси обърна страницата на книгата си, отбеляза докъде е стигнал и я остави долу върху възглавницата.

По-добре да ми бе запратил томчето на „Хълмът Уотършип“ в лицето.

– О! – каза той с цялата си невинност. – Чела ли си я? Стюарт ми я донесе, защото се държа като добро момче. Надявах се да получа „Война и мир“, но просещите нямат право на избор...

Това беше по-отдавнашно издание на книгата, корицата ù бе набръчкана от немарливо отношение, а отзад имаше лепенки от библиотека, които изглеждаха стари. Страниците бяха пожълтели и се бяха извили заради прекалено грубото разлистване. Но имах чувството, че ако я доближах до носа си, щеше да има онзи характерен мирис, онзи неописуем аромат, който никакви опити за почистване не можеха да изтрият от библиотеките и книжарниците. Още няколко книги бяха прилежно наредени под леглото – стари издания на „Да убиеш присмехулник“, „Синове и любовници“, книга, наречена „Сбогом на оръжията“. И едно синьо томче – „Етикеция при хранене за тийнейджъри от Тифани“, което бе разкъсано на парчета и захвърлено насред килията.

Типично за Коул. Чудех се на кого ли се бе спрял снощи, за да му пази гърба.

– Какво му даде срещу това?

– Няколко трохички информация, за които той бе отчаян – Кланси погледна в плика, докато крачеше бавно към леглото си. Той приглади тъмната си коса назад и отново взе книгата. – Единствено благодарение на пълната глупост на всички тук още никой не е разбрал какъв е той. А той дори го афишира отчетливо. И става толкова жалък, когато започне да пита за тях...

– Защо тази книга? – Прекъснах го, знаейки много добре, че Дунди слуша. Умът ми прескачаше от спомен на спомен, напрягайки се да си припомня кога му бях казала, че харесвам тази книга. Начинът, по който я държеше и я притискаше към гърдите си, ме караше да искам да ида там и да я изтръгна от ръцете му, преди да успее да опетни и нея.

– Спомних си, че каза нещо за нея в Ийст Ривър – подхвърли той, усещайки незададените ми въпроси. – Каза, че това била любимата ти книга.

– Странно. Не си спомням да сме я дискутирали.

Кланси отвърна на усмивката ми със стиснати устни.

– Значи, вероятно е било по време на някой от по-частните ни разговори.

Частни разговори? Май така възприемаше всички онези инвазивни уроци, по време на които аз свалях защитата си и го допусках в ума си – всичко под привидната фасада на това, че той щеше да ме „учи“ как да контролирам способностите си?

– Той затвори книгата с трясък и се облегна назад върху стената. – Никога не съм си и представял, че някаква история за зайци ще ми се стори пленителна, но се оказва, че очевидно и те си имат своята привлекателност.

– Ти въобще разбираш ли това, което току-що прочете? – попитах аз, ядосвайки се отново. В историята тези слова биваха изречени от Фрит – бога на зайците. Той се обръщаше към Ел-Ахрейра, който бе позволил на населението си да се самозабрави вследствие на прекалената гордост, породена от силата му. В отговор на тази арогантност богът Фрит бе превърнал другите животни в гората във врагове на зайците и в естествени хищници. Но в същото време бе дал на зайците черти и умения, от които се нуждаели, за да имат шанс в борбата за оцеляване.

А що се отнасяше до Кланси, той очевидно можеше да си се представи като герой на всяка история.

– Разбирам, но смятам, че ще използвам този цитат, за да илюстрирам мисълта си:

Аз поклатих глава.

– Спри! Моля те, престани! Това е прекалено подло, дори и за теб.

– О, повярвай ми! Това дори не се доближава до низостта, до която съм готов да падна, само за да схванеш онова, което се опитвам да ти кажа.

– Проблемът не е, че не разбирам, а че не съм съгласна.

– Знам – каза той. – Господи, толкова добре го знам. Толкова пъти съм искал да можеш – да не ги бе оставила да те смажат в Търмънд по начина, по който са го направили. Ти си толкова жестока към себе си и даже не си в състояние да различиш истината от изкривената версия, която са ти натикали в главата.

Толкова ми бе писнало от тези речи, че ако не бях дошла тук с определена цел, щях да съм си тръгнала още преди да бе започнал. Но това беше цената, която плащах, за да бъда допусната вътре. Трябваше да слушам тъпанарските му извинения за това защо се държи с всички около себе си с толкова мисъл, колкото влагаше и по отношение на тревата под обувките си.

– Нито веднъж, през цялото време, през което те познавам, не си наричала това, което можем да правим, дарба. Ръмжиш и скърцаш със зъби, ако думата надарен дори просто бъде прошепната в посока към теб. Носиш някакъв инат у себе си, който не разбирам, независимо от това колко мислене отделям по въпроса. Не мога да си представя колко ли изтощително е за теб да използваш своите... как ги наричаш? Способности. Ти се наказваш, ако не успееш да ги контролираш, но се наказваш и ако успееш. А едно от нещата, което намирам за най-привлекателно в теб, е, че съумяваш някак си умствено да разграничиш дарбата си от себе си – все едно е напълно различно същество, което можеш да малтретираш, докато се предаде възнак.

Той се изправи и дойде към мен с ръце, скръстени пред гърдите му – огледален образ на моята поза. Климатикът отгоре се включи и съскайки, издиша студен въздух. Хладината полази с ледените си пръсти по голите ми рамене, врата и бузите ми. Това бе милувка. За момент сякаш бях сигурна, че стоях някъде другаде, а ароматът на борове и подправки изпълваше носа ми.

– Престани! – Не знаех как го правеше, но вече не бях същата Руби, която бях в Ийст Ривър. Не бях сляпа за номерата му. Ето така той смогваше постоянно да си проправи път в главата ми, като ме смущаваше.

Веждите му се повдигнаха.

– Не правя нищо.

Издадох звук на отвращение и се престорих, че се обръщам към вратата, проверявайки точно колко отчаяно искаше да остана. Колко трудно щеше да ми е да си изпълня плана.

– Не се ли чудиш защо на Сините им е толкова лесно да контролират това, което могат да правят? – попита ме той. – Така е, защото всеки път, когато преместят нещо, те го възприемат като естествено проявление на волята си – нещо, което те са поискали да се случи. Това не е по-различно и за Зелените, защото тяхната дарба е като мрежа, хвърлена върху умовете им. Те я виждат просто като работа на ума... и нищо друго.

Докато за някого като Зу – Жълт, или за мен и Коул – ние трябваше да знаем, че можем да я изключим, при това напълно, иначе можехме да унищожим всичко и всеки около нас. Използвахме умовете си като оръжия, които държахме здраво в юмруците си, борейки се да ги върнем обратно в кобурите, без да нараним себе си по време на този процес.

– За теб вероятно е истинско мъчение да си постоянно около тези трима Сини, да ги слушаш как ти повтарят, че всичко ще е наред и че можеш да контролираш това, което правиш, а след това да ги видиш как просто повдигат пръст и всичко действа безотказно. Ти си прекарала шест години в Търмънд, страхувайки се да не издишаш в грешната посока, ако това ще ги накара да те погледнат повторно. Знаеш какво ще ти сторят, ако някога те хванат и те върнат в лагера. Ще те задържат достатъчно, колкото да си проведат експериментите и да потвърдят онова, което вече знаят. Ти самата видя колко бързо и тихо извадиха Червените, Оранжевите и Жълтите от картинката. Червените отидоха в Проект „Джамборе“. Жълтите – в един от новите лагери, построени специално за да могат да държат способностите им под опека. Но какво стана с Оранжевите? Къде заминаха тези деца?

Гърлото ми се бе свило. Малкото кураж, който бе останал в мен, изтичаше толкова бързо, колкото обичайният страх нахлуваше в мен.

– Искаш ли да ти кажа? – попита той, а гласът му беше тих, когато се облегна с рамо на прозореца.

Изненадах самата себе си с едно бездиханно „Да!“.

– Някои отидоха в изследователската програма на „Леда“, онази, в която аз и Нико бяхме откарани, след като затвориха първата в Търмънд – обясни Кланси. – Другите, ако вярваш на думите на някои от агентите на СОП, стационирани там по това време, са на три километра северно от лагера... заровени на няколко метра от железопътните релси.

– Защо? Защо да ги убиват? Защо да погубват живота им? Защо да го правят така, сякаш те са животни, които е трябвало да бъдат убити? Защо... Защо те...

– Защото не подлежат на контрол. Точка. Това е било най-чистото и лесно решение на главоболието им. И защото също така са знаели, че ако децата някога бъдат пуснати от лагерите, биха могли да се оправдаят с това, че ОМИН е причината за смъртта им, че те просто са станали жертва на несъществуваща втора вълна на болестта. Нашата дарба се проявява в достатъчно малък брой деца, така че да не повдига много съмнения, ако въобще има някакви.

В наши дни раждаемостта беше достатъчно ниска, защото малцина поемаха риска детето им да бъде белязано от ОМИН – така че това бе доста трудно за досещане.

Тъмните му очи се плъзнаха към мен.

– Виждал съм военните заповеди, обясненията как това да се направи „хуманно“, така че детето да регистрира съвсем малко болка. Така и не успях да достигна до тях навреме, за да ги спася.

– Ти не спасяваш никого – казах горчиво аз. – Помагаш само на себе си.

– Чуй ме добре! – избухна той и удари с длан по стъклото. – Ти си твоите способности и те са теб. Не мога да ти го обясня по-просто. Знаеш ли защо мразя това лекарство? То е като изявление, че това, което сме, е изначално грешно. То е наказание за нещо, което не е по наша вина – само защото те не могат да контролират ужаса си от онова, което ние можем да правим, не и повече, отколкото могат да контролират негодуванието си, че има хора, които са по-силни и по-могъщи от тях. Те искат да те оголят, да те лишат от това да принадлежиш на тебе си, от твоята способност да защитаваш и налагаш правото си да взимаш решения за собствения си живот. Собственото си тяло. Запомни ми думите: в края няма да има избор. Те ще решат вместо теб.

– Лечението не е наказание, ако ще спаси живота на децата, родени след нас. Те не трябва никога да преживяват онова, през което преминахме ние. Ти някога спирал ли си се, за да се замислиш за тях, преди да се опиташ да изгориш изследването?

– Естествено, че го направих! Ама защо все ми говориш за лечението? То не е лечение – това е болезнена, инвазивна процедура, която може само да помогне на деца, преживели вече тези промени. То не помага с нищо на онези, които така и няма да могат да преживеят промените.

– Пробвай пак! – уведомих го аз. – Станала съм доста по-добра в разкриването на лъжите ти.

Той прокара ядосано ръка назад през тъмната си коса, сякаш бе безсилен.

– Трябва да си фокусираш енергията над това да откриеш причината – не е вирус. В „Леда“ поне разбраха това. Най-вероятно е нещо в околната среда, нещо, което е било замърсено...

Независимо дали сега го осъзнаваше, ала той бе попаднал директно в капана, в който се надявах. Исках да говори и да мисли за лечението. Това щеше естествено да доведе и до мисли за майка му – това, което ù бе причинил, къде можехме да я открием...

– Сега не е точното време да се променяш, за да се впишеш в света – каза Кланси, а гласът му беше дрезгав заради мислите, които вилнееха под кожата му. – Трябва да промениш света, за да го накараш да те приеме. Да те остави да съществуваш такава, каквато си, без да те сразява и наранява.

Ето това беше – усещах някакво разтваряне по време на разговора ни, все едно въздухът около нас се бе разделил. Той винаги бе успявал да получи от мен каквото си пожелаеше чрез дърпане, теглене и отскубване на мъчителни спомени, и то до момента, в който вече бях твърде объркана или емоционална, за да парирам неговото настъпление. Знаех, че може да изгуби самообладанието си – бях го виждала прекалено често, за да си мисля, че това е рядко съвпадение, – но не желаех гняв. Имах нужда от силна болка – като тази, която видях, изписана на лицето на Нико в мига, в който отвори своята детска снимка. Когато се свържеше наново с онова, което му бяха причинили, Кланси щеше да е податлив на обработка в ръцете ми като тесто.

– Ако всичко, което казваш, е истина – че лечението е жестоко и ще ни промени, – докажи го!

Това, изглежда, го изненада.

– Как?

– Покажи ми. Докажи ми, че е толкова ужасно, колкото ми обясняваш. Нямам никаква причина да ти вярвам, особено като имам предвид звездното ти досие, изпълнено с лъжи.

Надеждата върху лицето му бе заменена от кисела физиономия.

– Години на изследвания и информация не са ли ти достатъчни? Вече ти дадох всичко, което имах.

– Да. За Търмънд. За изследователската програма на „Леда“. Но не и за това.

– А! – Кланси започна да се разхожда, барабанейки с пръсти по стъклената стена, която ни разделяше. – И какво, искаш да го видиш сама? След като не ми вярваш, как ще се довериш на мой спомен? Както много добре знаеш, и те могат да бъдат манипулирани.

– Мога да ги различавам – казах аз, установявайки шокирано, че наистина можех.

„Споменът от онзи ден.“ Онзи, който той бе използвал, за да ми покаже как да се свържа със сървъра му и да извадя онези файлове. Бях го почуствала различно, защото беше различно. Той бе проява на пълно въображение от негова страна. Затова и можах да вляза в него, да взаимодействам като себе си с това, което се случваше, вместо да възстановявам това, което бе станало, от името на човека, когото „разчитах“. Цялото преживяване носеше друг оттенък.

– Значи си го разбрала. Браво – Кланси изглеждаше доволен. – Памет и въображение са две различни чудовища, които умът обработва и управлява по различен начин. Всеки път, когато си заменяла спомените на някого или си вкарвала идея в ума му, не си ли осъзнавала, че си вършила по няколко неща наведнъж?

Бях ли? Досега бях приемала всичко, което можех да сторя, без да се замислям, просто бях правила това, което чувствах като естествено. Може да се окажеше безсмислено, защото се надявах някой ден да успея да се освободя от тези способности и от ужаса, който предизвикваха в мен, но... не трябваше ли поне да положа още малко усилия, за да проумея какво точно правех и как го постигах?

– Печелиш време – напомних му аз.

– Не, просто те чакам – каза тихо той. – Ако искаш да видиш и ако това е единственият начин, по който мога да ти го докажа, тогава... добре.

Изпробвах защитата му, като докоснах леко ума му с моя. Но той ме чакаше и в момента, в който затворих очи и се помъчих да се доближа, той сякаш вече бе протегнал ръка и ме въвеждаше вътре. Издърпана бях през прозрачни пластове нацапани спомени, от които долавях само по някой образ или звук. Кланси бе притежател на силно структурирано съзнание. Това бе като вървенето по криволичещ коридор, изтъкан от прозорци – всеки от които предлага изкусителен поглед навътре. Или пък като разходка по пътеката между рафтовете в библиотека в търсене на правилната книга – само зърваш за миг другите заглавия, докато преминаваш бързо покрай тях.

Образите започнаха да се замазват и да се разтичат като мастило върху мокра страница. Цветовете се променяха и сгъстяваха и тогава – с помощта на удар в гърдите – всичко се уталожи. Бях хвърлена в един спомен, който бе толкова солиден, че можех да почувствам студената метална маса, която хапеше и без това вече скованата ми кожа. Примиг­нах няколко пъти, за да изчистя ореола от светлина около зрението си, усетих как се опитвам да се изправя, само за да бъда дръпната надолу от черните каишки, захванали китките и глезените ми. Нямаше никакъв плат, който да ме покрива. Даже нямаше и одеяло – само жици и електроди, експлодиращи по главата и гърдите ми като набъбващ пашкул.

Мъжете и жените в бели престилки се рояха около масата, върху която се намирах. Гласовете им жужаха около главата ми. Те дърпаха жици от скалпа ми и ги заместваха с нови. Пипаха навсякъде. Навсякъде! Принудиха грубо клепачите ми да се отворят, за да светнат в тях с ослепителна светлина. Можех да чуя тихите им шегички и шепоти, да различа очертанията на усмивките им зад хартиените маски.

Той вече веднъж ми бе показвал подобен спомен – още когато бяхме в Ийст Ривър. Ужасяващо беше за гледане. Още по-стряскащо бе да осъзная, че сцената се развиваше в част от Лазарета, която разпознавах. Но простата истина беше, че колкото по-силен бе споменът, толкова по-силни бяха чувствата, свързани с него – и толкова по-ясно ставаше всичко. Сега знаех, че когато чуех, помиришех или усетех нещо в нечий спомен, то това се дължеше на факта, че нещото бе дамгосано толкова дълбоко в ума на този човек, че се превръщаше в белег завинаги.

Този спомен не бе за изследванията върху лечението, които се бяха провеждали под контрола на майка му и далече от него. Той показваше какво бяха правили в Търмънд, преди той да успее да се махне оттам. Изучаваха го като експонат – по същия начин, по който бяха разглеждали Червения и Нико.

Поставиха върху лицето ми пластмасова маска и в дробовете ми нахлу болезнено сладък въздух. Претоварването в усещанията ми намаля при първия досег на лекарствата с организма ми.

Той ми бе казал веднъж, че по време на процедурите те са държали децата упоени, но будни, така че машините да могат по-добре да следят нормалните функции на мозъка им и да картотекират начина, по който пси способностите им преминават на вълни през тях. Сините плочки на Търмънд отразяваха скърцането на машините и ги караха да звучат така, сякаш бяха навсякъде, приближаваха се по-близо и очакваха реда си една след друга. Не можах да преглъщам заради сухия си, натежал език. Слюнката ми течеше покрай напуканите, подути устни и падаше в намордника, който бяха закрепили около главата ми.

Сътресението, причинено от огъня, дойде без предупреждение – мина на зигзаг надолу по гръбначния ми стълб – раздиращо усещане, което ме остави без дъх и в стенание. Беше... като че ли електрошок бе усилен хиляди нива по-високо. Не можех да се контролирам, докато тялото ми се свиваше и отпускаше, свиваше и отпускаше.

– Опитай отново, но този път... – Някакъв нисък и набит изследовател нададе писък на отвращение и отскочи назад от масата. Миризмата на белина бе заменена от тази на пикня, кръв и изгорена кожа. Най-вероятно и аз щях да си изпразня стомаха, ако в него имаше нещо. В този момент бях готова да дам всичко, за да мога да се задавя със собственото си повърнато и да умра. Унижението ме съсух­ряше, докато един от изследователите махаше на някоя от сестрите да дойде и да ме почисти, за да могат отново да продължат.

Аз ще ви убия... Аз ще ви убия... Всички... Думите ми се изгубиха в момента, в който мозъкът ми понесе тежестта на пращящ сноп чиста, горяща белота.

Погледът ми се премести от U-образната флуоресцентна крушка над мен, преди блясъкът ù да превземе стаята и да ме заслепи напълно. Бях заобиколена отново от бели престилки и поставки за водене на бележки, тракане на метални инструменти по метални подноси, скапаното бип-бип-бип на сърдечен ритъм, който не искаше да се откаже. Жената пред мен се дръпна встрани и включи нещо – музика. Beatles пееха: „Искам да те хвана за ръката, искам да те хвана за ръката“. Ярките им гласове бяха в пълен синхрон с ведрата музика. Единият от учените започна да си припява – фалшиво, – докато още една бляскаво бяла мълния прорязваше скалпа ми.

Когато зрението ми се изясни и черното в краищата се изтегли, тялото ми все още пулсираше, но около мен вече бе тъмно – приятно тъмно – и повърхността под мен беше от плат, а не от стомана. Свърши.

– ... ще дам добър доклад за напредъка...

– ... внимателно прилагано лечение... в добри ръце... лечение... работещо...

Набитият, оплешивяващ доктор се здрависа с мъж в костюм... какъв цвят бе това? Не синьо... не синьо... Паниката се надигна и превзе ума ми, който се бореше да осмисли думата. Мъжът със сакото си махна маската. Виждам брада. Виждам нос. Познати са ми. Главата ме боли – няма име, само лице. Лице, близо до Татко. Телефон. Доклад. Докладвайте му за мен. Помощ. Помощ. Помощ.

Вдигни ръка... Вдигни ръка... Опитвам се. Не тръгвай. Не без... без мен. Думите се чупеха и разпадаха на трохи в ума ми, оставяйки само звуци. Букви. Езикът е блокирал. Ръцете не се движат. Болка – горене. Всичко гори...

Появи се дребна фигура, а леглото до мен проскърца. Сега той дойде по-напред. Беше безопасно. Нико! Нико, помощ!

Студено парче плат върху лицето ми. Почистване. Ръцете ми. Врат. Внимателно. Внимателно, Нико. Боляща глава, нежни докосвания, мили пръсти. Прекрасно. Бях вдигната, ръцете ми – сложени в ръкави, ризата – нахлузена през главата. Задържана. Топло сърце. Горящи тъмни очи. Безопасност. „Не се бой. Аз съм тук.“ Чаша до устните. Вода. Метал до устните – не вилица... не вилица... какво е... лъжица. Лъжица. Сладко. Ядене.

Нико. Ни-ко-лас.

Плач.

Топъл Нико.

Плач...