По залез

Седемнайсета глава

– Кога се прибрахте? – въпросът се отрази в стените на тунела, докато Вида, Дунди, новоприсъединилият се Коул и аз вървяхме към бара. – Защо не ни информирахте, че сте толкова близо? Нали Лилиан е с вас?

– О, да! С нас е – увери ни Дунди, а погледът му се премести към Вида. – Имаме и обяснение за това, че не се обадихме.

Тя се намуси и скръсти ръце пред гърдите си.

– Беше злополука!

– Ама, разбира се – той нежно избута очилата на носа си. – Телефонът с предплатена карта, който бяхме взели, злополучно падна извън колата и някой злополучно мина назад през него. Защото този някой малко бързаше, тъй като току-що злополучно бе разбудил интереса на група преследвачи, край които се бяхме озовали, след като тя злополучно бе използвала способностите си, за да премести една улична лампа встрани от пътя, след като съвсем злополучно се бе ударила в нея, давайки на заден.

– Някои по-добре да си затворят устата, преди злополучно да набия един юмрук в зъбите им. – Тя го цапардоса по рамото и жестът бе почти... игрив.

– Да си затвори устата, юмрук в зъбите му.

– Вярно ли? Урок по граматика ли ще имаме?

Докато се катерехме по стълбата, оставих Коул да обясни какво се бе случило по време на нападението над Оазис. Аз се чувствах все още твърде наранена, за да мога да изразя това, което исках да кажа, а и още по-зле – тежестта в черепа ми ме караше да се усещам, все едно бях хваната в капан под водата. Не можех да погледна Дунди в очите, независимо от всички начини, по които той се стараеше да привлече вниманието ми. Лиъм щеше да му разкаже цялата история и той щеше да заеме позицията на приятеля си, а аз просто не можех. Не можех да се занимавам с нищо, което не бе директно свързано с Лилиан Грей или Търмънд.

Вида ни изведе и четиримата от задната стая на бара и ни насочи към основната зала. Всичко бе заковано с дъски, а полезните неща като чинии и чаши бяха свалени долу в Ранчото. Сенките бяха толкова всеобхватни, че почти пропуснах дребния силует, който трепереше в сепарето в задния край.

Тя бе облечена с дънки, които очевидно ù бяха прекалено големи, както и с риза с копчета, която най-вероятно бе принадлежала на някой мъж. Цялата ù руса коса бе събрана под бейзболна шапка на „Атланта Брейвс“. Възприемаше заобикалящата я действителност със смъртоносна тишина. Бе напрегната и оглеждаше околността. Суровостта в очите ù, позата ù – те живееха в сина ù. Самата гледка ме накара да застина намясто и превърна кръвта ми в лед. Винаги си бях мислила, че Кланси физически прилича на баща си, но детайлите – потропването на пръста ù по скръстените ù ръце... Тя не каза нито дума, но въпреки всичко аз чух гласа ù – ехо на това, което бях уловила в ума на сина ù. Кланси, мой сладък Кланси...

Поех си въздух рязко.

– Не я държаха в Щаба в Канзас – осведоми ни Вида. – Тя беше в една от по-малките сгради в охранявания периметър. Разбрахме как да я намерим благодарение на прихванат по радиостанция разговор между агентите, които обсъждаха какви уговорки трябва да се направят, за да я заменят за тези, които бяха арестувани от хората на Грей – те са задържали агентите живи, и то изрично с целта да си я върнат. Така че ти грешеше, умнико – информира тя Коул. – Надявам се всичко това да си заслужава, защото сега можех да съм тук с Кейт, а не с онази откачалка ей там.

Коул кимна и направи крачка напред, приближавайки жената с изключително внимание и предпазливост, както би действал с уплашено животно.

– Здравейте, доктор Грей. Тук сте в безопасност.

Тя или не го разбра, или не я интересуваше. Бутайки ръката му от себе си, тя се обърна и се втурна към вратата. Начинът, по който удряше с юмруци по старото дърво, ме караше да се чувствам, сякаш собствените ми ръце ме болят.

– Блед... Аа... навън... кола... повече... сега – сега – едно, две, три, четири, пет...

Думите почти не звучаха като такива, тя наблягаше на тях и ги изговаряше със странен акцент, както би ги изричал някой, ако устата му бе пълна или езикът му бе стиснат между зъбите.

Обърнах се отново към Вида, която само въздъхна уморено.

– За човек, който не може да говори или разбира добре, жената е голяма досада.

– Въпреки това говори... – Бях прекъсната от гърления вик, който дойде от нея, докато Коул я повдигаше нагоре и се опитваше да застопори ръцете край тялото ù.

– Не схваща нищо, пробвахме с писане, бавно говорене, различни езици – уведоми ни Дунди, докато разтриваше брадичката си. – Дори да е останало нещо в главата ù, тя не може да го изкара оттам.

Има разлика между пречупен и погубен. При единия можеш да се надяваш да съшиеш наново парчетата, но при другия просто няма връщане назад.

Притиснах лице към ръцете си, отказвайки се от опитите си да срещна тъмните очи на Лилиан Грей, докато те блуждаеха из стаята, която ù бяхме дали – бивше обиталище на старши агенти. Тя бе пристигнала в Ранчото ужасена вчера следобед и бе прекарала цялата сутрин по същия начин – треперейки, сякаш я бяхме потопили в Атлантическия океан в средата на януари. Цяло чудо беше, че все още не бе припаднала от изтощение.

Вътре в ума ù... не можех да го опиша. Всъщност нямаше нищо за описване. Първия път, когато се бях вмъкнала в спомените ù, веднага се бях върнала обратно – толкова замаяна, че едва не повърнах. Беше така хаотично – ярки пробясъци на образи, които присветваха без определен ред, забързвайки се за четвърт от секундата – прекалено бързо, за да мога да разбера каквото и да е. Интензивността на всичко наподобяваше това да седя в кола, която набира скорост от нула до сто и ме запраща назад в седалката ми. Дори започвах да се чудя дали не го правеше нарочно.

– Доктор Грей – казах остро аз, стараейки се да върна вниманието ù обратно към себе си. – Можете ли да ми кажете първото си име?

– Иииххммеее – промълви тя, а ръцете ù се вкопчиха в козирката на бейзболната шапка. – Недей... добър... блед... сянка...

– Господи! – намеси се сенатор Круз и покри лицето си с ръце. – Вие двамата как издържате на това? Горката жена...

Коул се отдръпна от отсрещната стена, на която се бе облегнал.

– Мисля, че това е достатъчно за днес, съкровище.

– Ама аз въобще не успях да напредна.

– Може би няма никаква възможност за напредък – предположи сенатор Круз и постави ръка на гърба ми. Бившата Първа дама бе единственото достатъчно важно нещо, което успя да я изкара извън стаята на старши агент, която бе получила – отделно от Роза. Почти ми се искаше да не беше идвала, защото и без това, че се чувствах разочарована от себе си, а бе още по-напрягащо да мисля, че по този начин разочаровам нея, особено след всичко, което бе направила за нас.

– Още няма дори два пълни дни – настоях аз. – Дайте ми поне още един следобед.

Лилиан Грей се премести отново и сега лежеше върху малкото легло, а лицето ù бе обърнато към възглавницата. Можех да доловя объркването, което струеше от нея, и въобще не се опитах да хвана ръката ù, когато тя започна да я удря в покрития с найлон матрак.

Въздъхнах и разтърках челото си.

– Добре. Да направим почивка.

– Доколко можем да кажем на другите за състоянието ù? – попита сенатор Круз.

Вида и Дунди бяха обещали да си мълчат и да твърдят, че жената е била изтощена и се е нуждаела от почивка, ако бъдеха притиснати от някое от децата. Това щеше да ми осигури малко време, за да открия как да ù помогна.

Да бъда честна с другите, не беше опция. Ако те видеха, че Лилиан Грей – тяхната извънредна възможност за дешифриране на изследванията и данните, които имахме за лечението – бе в такова състояние, това нямаше да предизвика нищо друго, освен да ги запрати по-убедително към лагера на Лиъм. Към онези, който като че ли в действителност вършеха нещо?!

От момента, в който бяхме напуснали Лос Анджелис, Коул и аз бяхме разчитали на това да имаме информация за причинителя и лечението на ОМИН, за да можем да се докажем пред децата. Но три седмици по-късно нямахме нищо за показване, което да удостовери, че сме спазили обещанията си. Дори децата, които бяхме извели от Оазис, прекарваха повече време в гаража, отколкото в Ранчото. Моментите, в които ги виждах, бяха, когато идваха в кухнята, за да си вземат яденето, но дори тогава те си носеха храната обратно в гаража, където се хранеха.

– Ще взема да обърна дръжката на вратата, така че да се заключва отвън – отбеляза Коул. – Ако помолим децата да я оставят на мира, те ще ни послушат.

„Ако въобще някога си направят труда да напуснат гаража.“

– Притеснявам се за агентите... за Кейт – напомних му аз. – Каква ще бъде реакцията, когато разберат, че Лигата вече не разполага с нея и не може да я предложи в замяна?

– Лигата ще се преструва, докато е възможно – увери ме Коул. – Освен това ти казах и какво ми сподели Хари. Той и още няколко негови колеги от стария им екип в Специалните служби ще разследват информацията за затвор за черни операции близо до Тусон. Очевидно искат да върнат зелените барети.

За мен остана мистерия как Хари бе успял да открие този затвор за черни операции, който по дефиниция не съществуваше в официалните записи. Не исках да притискам Коул за това пред сенатор Круз.

– Това е обещаващо – каза тя и ми се усмихна едва доловимо. Поклатих глава. Това не бе нищо.

Махнах шапката и мръсните маратонки на Лилиан, след което се помъчих да ù помогна да си легне под одеялата. Когато погледна нагоре към мен, видях изтощеното ù изражение, но все още се забелязваха остатъци от рядката красота, която някога бе притежавала.

Очите ù се присвиха и изведнъж вече не гледах нея, а сина ù.

– Албан би искал да сте тук с нас – нежно каза на жената Коул. – Тук имате приятели. Приятели. Безопасно.

– Албан? – Лилиан се изправи, а краката ù се заплетоха в одеялата, които така внимателно бях подредила за нея. – Джон ли?

С Коул си разменихме по един остър поглед, но също толкова бързо тя пак се втурна да изрича неразбираеми глупости под носа си.

– Хап... анг... мох...

Той се премести до малкото бюро, намиращо се вдясно на входа, и отвори шкафчето.

– Доктор Грей, след като си починете малко, бихме искали да погледнете едни неща. Ще ги оставя ето тук. Може да ви се сторят малко, ъм, трудни. Ето една таблица...

– Тааааблица – той ги вдигна нагоре, така че тя да може да ги види, и реакцията ù беше мигновена. Тя се изправи отново и се пресегна към тях. – Церебелум, епифизна жлеза, таламус, интервентрикуларен септум...

Интонацията на гласа ù се промени напълно – бе отчетлива, почти осъзната. В нея се долавяха и изтънчени нотки – сякаш тя оформяше всяка дума на върха на езика си, преди да я изговори.

– Добреееее – намеси се Коул, разтегляйки думата. – Това бе... неочаквано.

След това жената се обърна на другата страна и се отнесе в сън на момента.

Коул започна да се придвижва към вратата, но аз останах на мястото си и наблюдавах безжизнената ù фигура. Не съм съвсем сигурна какво точно ме накара да поискам да опитам, ако се изключи това, че имаше достатъчно голяма вероятност да обработя видяното в ума ù, което от своя страна не бе малко, за да проявя изведнъж такова любопитство към него.

– Какво? – попита Коул, който звучеше все по-отдалечено, докато се приплъзвах из мислите ù. Докосването ми бе възможно най-нежно и вместо да се старая да управлявам проблясващите образи, които изскачаха зад клепачите ми, се оставих да бъда поведена по течението им. Видях учебници, наредени високо един върху друг на едно бюро, млади хора в дрехи, които вече не бяха на мода от десетилетия, присветкващи кадри от филми върху екрани в тъмното, оценки от тестове. Букет от бели рози, който беше в тон с роклята, която тя носеше – която аз носех, – една по-млада и по-красива версия на президента, който я очакваше в края на дълга пътека, обрамчена с кордон от цветя. Болници, машини. Детски площадки, бебешки дрехи, дете с черна коса, което седеше на кухненска маса с гръб към мен. Всички тези малки частици памет бяха свързани и течаха така гладко, сякаш самата аз ги направлявах с ръката си. Изведнъж всичко се промени, всички бегли откъслеци от живота ù... петна с цветовете на дъгата експлодираха над сцените и започнах да пропадам назад през бяла мъгла. Нямаше нищо под мен и над мен.

Сън. Вече бе заспала достатъчно дълбоко, че и умът, и тялото ù да се отпуснат. Когато излязох от ума ù и се дръпнах от леглото, тя дори не помръдна.

– Какво? – попита Коул. – Какво видя?

Видях ум, който работеше. В който имаше пълнокръвни, свързани спомени. И бях объркана повече отвсякога.

– Мисля... – започнах аз, надигайки се от коленете си, – че трябва да поговоря с Дунди.

Дали бе усетил нуждата ми, или пък просто бе воден от собственото си любопитство, но Дунди бе в стаята с компютрите и седеше на едно от празните бюра в началото ù. Високи купчини дебели, заплашително изглеждащи книги бяха натрупани около него като крепостна стена. Някои от Зелените бяха взели лаптопите долу в гаража, за да работят по проектите на Лиъм и Алис, но както винаги Нико все още беше тук. Той ме видя преди Дунди и по изражението му отгатнах, че първо трябва да говоря с него.

– Три неща – информира ме той. – Първо, готов съм.

– Това, за което говорихме ли? – попитах го аз.

Той ми подаде черна флашка на верижка, която иначе висеше около врата му.

– Единственото, което ми остава, е да открия по-малък размер, за да мога да я изработя така, че да я вмъкна в рамки за очила.

– Ти си най-добрият! – казах и го мислех напълно искрено. Нико бе нашият човек не само защото имаше да доказва нещо.

Той се изчерви леко, явно смутен от похвалата, а след това драстично сниши гласа си.

– Второто нещо – другото нещо, за което говорихме.

– Говорили сме за много неща – напомних му аз.

Нико кликна няколко пъти върху екрана и докара вече познатата страница за вписване в сървъра.

– Някой е изпратил нещо ли? Отново?

– Един имейл, преди два дни, в нощта, когато тръгнахте към Оазис. Адресът е на един от нашите лаптопи, който си беше в тази стая – продължи той. – Отишъл е на адрес, който в момента някой изтрива.

– Може някой да се е свързал с Разпространение? – попитах, без да се стремя да прикривам горчивината в гласа си.

Той повдигна рамене.

– Обикновено най-простото обяснение се оказва правилното.

Очите ми се присвиха леко.

– Но ти не вярваш в това, нали?

– Ами... съмнително е. От това, което Лиъм обясни, останах с впечатлението, че са влезли в контакт с Разпространение само на живо, така че не мога да знам кой би се опитвал да им изпраща файлове сега, както и защо. Това тук грабна вниманието ми, тъй като е съвсем обикновено съобщение. Мислиш ли, че може да е бил Коул?

– Ще го попитам – обещах аз. – Не знам как се свързва с доведения си баща.

– По принцип този начин е доста безопасен – потвърди одобрително Нико. – А Лиъм и другите не са крили действията си, когато снощи изпратиха материала до медиите.

– Толкова бързо ли смогнаха да го обработят? – попитах с равен тон аз. – Пресата разпространила ли е части от него?

– Ами... това е третото нещо – той кликна върху някаква папка на десктопа си и отвори още един прозорец. – Вече всичко е свалено от мрежата. Цензорите на Грей затвориха основните новинарски сайтове, докато те не свалиха материала, но снимките и клипчето се появяват върху стотици месидж бордове, както и в няколко от флаш сайтовете, които Разпространение поддържа в мрежата. Разпространяват стотици версии на един и същи сайт с различни имена на домейна и ключови думи, които са вкарани в кодировката им, така че поне един от тях да се отвори в зависимост от думите, които хората изписват. Направих скрийншотове на всичко, на което попаднах – в случай че пожелаеше да го видиш.

Той отвори скрийншота на началната страница на CNN като пример. Материалът на нея не само че беше на челно място, но я заемаше половината: колаж от снимки на външността на лагера, излизащите от спалните деца, чиито лица бяха прикрити. Гърбовете ни, докато тичахме по коридора в онези последни моменти, отправяйки се към вратата. Най-голямата снимка бе запечатала стената и дузината червени следи от ръце по нея. Ако някой просто преглеждаше набързо, можеше да реши, че са кървави. Заглавието, под което бе публикувано всичко, гласеше:

– Освен това бяха разпространили и този клип – добави Нико. В момента, в който се зареди, от първия кадър вече знаех точно какво ще видя.

Не можех да зърна лицето си – Алис бе снимала всичко зад мен, за да успее да хване излизащите от спалните деца.

– Името ми е... – аудиозаписът изпиука, за да не се чуе как се казвам

Вкопчих се в ръба на бюрото така силно, че Нико се облегна назад, докато казваше:

– Да разбирам ли, че никой не те е попитал, преди да използва този материал?

– Никой – почувствах го като нещо лично. Сякаш се бяха изсмели в лицето ми. Остатъкът от видеото представляваше снимки, събрани заедно без определен ред: агентите на СОП със запушена уста и завързани крайници, едър план на униформите им, екипировка с военни знаци – добър избор, – за да се опитат да му придадат допълнителна достоверност.

– От коментарите, които прочетох в различни месидж бордове, изглежда така, сякаш два от големите вестници са се заели с историята. Когато се сетих да прегледам и телевизионните новини обаче, група хора от правителството вече го анализираха и отбелязваха неща, които според тях определят репортажа като фалшив. Знаеш ли, че разпространиха и списък с децата? Индивидуални снимки на всеки, както и какво са вършели родителите им за Федералната коалиция.

– Не знаех – казах аз и стиснах зъби. – Коул видя ли това?

– Да. По-рано беше тук и го гледа с мен – обясни Нико. – Предполагам, че сега се радват и се поздравяват за стореното. Но истината е, че не остана дълго. Едва двайсет минути, след като го качиха, и Грей разчисти интернет пространството. Не само това, но и няколко хостинг компании бяха извадени офлайн. Коментарите по форумите, например виж този. – Той посочи към обозначението на часа и датата. – От рано тази сутрин, когато новините се разчуха.

Мнението гласеше:

Това е отвратително – всичките ли са такива?

– А два часа по-късно – допълни Нико – тонът на коментарите се промени.

Това трябва да е измама. Всичко пасва прекалено добре. И аз бих могъл да го заснема в двора си с няколко актьори.

Мнението под това пък гласеше:

Тогава как са получили снимките на децата? Стари снимки от фотобанки ли? Или от стари филми?

Ти не си ли чувал за Фотошоп?

– Много от хората не вярват, че това е истинско – обясни ми Нико. – Част от проблема е, че те, по-скоро ние, нямаме име или идентичност като група. Не можем да поемем отговорност за това и после да го потвърдим с друга информация. Разпространение са известни с обстоятелството, че лансират информация, която вече е била разпространена от трети страни. Оттам идва и името им. А дори и те не са имали достатъчно големи новини, че да се ползват с доверието на населението.

– Поне хората са видели снимките – добавих аз. Както и да го представяше Нико, това все пак си беше малка победа. Защото сега, който и да си помислеше за лагерите, първото нещо, което щеше да изниква в ума му, бяха тези снимки.

– Това няма да затвори Търмънд – отбеляза Нико, а тъмните му очи проблясваха. – Вярвам в нашия план. Той е единствената ни възможност.

– Благодаря ти, Нико – отвърнах аз и стиснах рамото му. – Кажи ми, ако има нещо ново, моля те.

Той кимна и пак се обърна към компютъра си, а пръстите му залетяха по клавиатурата. Аз се изправих и тръгнах назад към Дунди, който стоеше малко встрани от компютъра на Нико и имаше изражението на човек, който се преструва, че не е слушал, докато всъщност бе чул всичко.

– Изненадана съм, че не работиш в гаража – казах му аз и седнах на празното място до него.

– Нямам никаква идея какво точно се опитваш да ми намекнеш с това – отговори той, макар че вече ми беше ясно, че си бе изградил цялостна представа за ситуацията. Или поне бе чул мнението на Лиъм за онова, което се бе случило.

– Убедена съм в това – продължих аз, – но ако искаш да бъдеш там... Ще разбера, ако избереш страната на Лиъм. Всички други го направиха.

Дори и Зу. Дори и Зу.

Ръцете му удариха върху бюрото.

– Има само една страна. И това е страната на приятелството, доверието и обичта. Именно на тази страна трябва да бъдат всички. И отказвам да призная, че може да съществува каквато и да е друга. Разбираш ли?

Премигнах.

– Да.

– Макар че – продължи Дунди – съм склонен, като съосновател на Екип Реалност, да си мисля, че гаражът е прекалено идеалистичен по отношение на представите им за това как ще се развият нещата за тях, както се видя и от дискусията ви с Нико.

– Какво мисли Вида по въпроса? – попитах го аз.

– В момента Ви е долу във фитнеса – осведоми ме той. – Не е в гаража. А тя по природа е склонна да последва онази страна, която включва пистолети и експлозии.

Кимнах, а след това посочих книгите. Сега, когато бях по-близо, можех да видя, че май всичките бяха медицински текстове.

– Да не се опитваш да разбереш какъв е проблемът с доктор Грей?

– Да – отвърна той. – Ти имаш ли прогрес на този фронт?

Посрещнах слабата му усмивка с една от своите.

– Толкова е странно – започнах обяснението си аз. – Когато се опитах да проникна в съзнанието ù, докато беше будна, всичко в него препускаше – ужасно наситени цветове и звуци, както и образи, които се движеха изключително бързо. Но щом се пробвах да го направя отново, след като вече бе заспала, спомените бяха истински. Смислени, пълни.

– Съумя ли да се задържиш в ума ù дълго, имам предвид първия път?

– Не. Усетих, че ми става лошо.

Той кимна разбиращо.

– Може би това е била целта ù. Най-вероятно това е единственият начин, посредством който може да попречи на Оранжевите да навлязат в ума ù.

– И аз си помислих същото.

– Има логика. Ако знаеш, че имаш син, който е способен да дойде и да разбърка всичко в черепа ти, няма ли да се опиташ да научиш няколко трика, с които да го блокираш, за да се защитиш?

Някой интелигентен и достатъчно решен да открие лечение за болест би взел всякакви предпазни мерки срещу това.

– Значи, спомените ù са си там и не са повредени... – говореше си Дунди, докато прокарваше пръст през един от отворените учебници.

– Откъде ги взе? – попинтересувах се аз, повдигайки най-близката книга, наподобяваща тухла.

– От една книжарница – отвърна той, след което добави набързо: – след работното ù време. Вида ги грабна вместо мен, защото аз се оказах прекалено страхлив да напусна колата.

– Радвам се, че си спрял дотам – казах, прелиствайки страниците. Повечето от тях бяха посветени на анатомията, но някои – включително тази, която той преглеждаше в момента – бяха за невро-това или невро-онова, а на кориците им имаше картини на човешкия мозък.

Той погледна нагоре с непроницаемо изражение.

– Кланси може... Той може да прониква в съзнанието на хората, нали? А какво е способен да направи, след като вече е вътре?

Замисилих се.

– Може да влияе на чувствата им, да ги държи вкаменени, така че да не са в състояние да помръднат и... да проектира образи в ума им, така че да виждат нещо, което не е там.

Един друг глас се присъедини.

– Освен това може... – Двамата с Дунди се обърнахме към Нико, който изглеждаше така, сякаш не искаше нищо повече от това отново да се скрие зад широкия монитор на компютъра. – Не само... Може не само да ги накара да застинат. Може и да ги мести. Като че ли са играчки. Няколко пъти съм го виждал да постъпва така с изследователите в Търмънд. По средата на разговор се вмъкваше в ума им, за да чуе какво ще кажат останалите. Но това го изтощаваше изключително много. След последния път, когато опита да го стори, спа цял ден, за да се възстанови. А и получаваше ужасяваща мигрена. Затова накрая престана да го върши.

Дунди ми хвърли поглед, който успях да разчета безпогрешно. „Мигрена, а не човешко благоприличие.“

– Може ли да влияе на спомените на хората? – попита Дунди. – Способен ли е да ги заличава... Всъщност не мис­ля, че биват изтривани, а по-скоро са потискани. Умее ли да манипулира човешките спомени?

– Той може да вижда спомените на хората... – спрях се, отчасти смаяна от извода, който се бе надигнал в мен. – Той виждаше спомените ми само когато го допусках в себе си. Не вярвам, че му е възможно да прониква сам. Истинската причина, поради която се стремеше да ме учи на контрол в Ийст Ривър, е била, че е искал да разбере как точно го правех аз.

– Онова другото Оранжево хлапе, което си познавала, какво можеше да прави то?

Мартин. Побиха ме тръпки, когато се сетих за него.

– Той манипулираше чувствата на хората.

Дунди изглеждаше заинтригуван. Заразлиства книгата наново, докато не стигна до диаграма на всички дялове на мозъка.

– Това е впечатляващо... Всеки от вас използва различна част от ума на другия, и то срещу самия него. Ъъ, извинявай. Това не прозвуча правилно.

Вдигнах ръка.

– Няма проблем.

– Сложно е за обяснение, но въпреки че умът се състои от няколко структури, всички те работят заедно по различни начини. В действителност вие нямате достъп до отделни дялове на мозъка, а до отделни системи в неговите рамки. Така например крайният мозък играе роля в образуването и запазването на спомени, но същото може да прави и средният мозък. Разбираш ли ме?

– Донякъде. Значи, ти мислиш, че по някакъв начин успявам да блокирам различни части от този процес в зависимост от това, което върша?

– Именно – отвърна той. – Моето разбиране е, че „паметта“, това са множество различни системи, всяка от които функционира по различен начин – например създава или извиква спомен в ума, може дори да го съхранява. – Той вдигна книгата пред себе си. – Споменът за това какъв е този предмет, как да го вдигнеш, как да прочетеш страниците, как го възприемаш... това са все различни системи. Мисля, че когато „премахнеш“ нечии спомени, въобще не ги заличаваш, а просто разстройваш няколко от тези основни системи и насочваш истиските спомени към измислени такива... или пък разбиваш процеса на кодиране, преди споменът да може да се оформи и невротрансмитерът да започне работа, така че човекът да не може...

– Добре, но как така прескачаш различните системи? Контролирайки други функции?

– Не знам – отвърна Дунди. – Как го направи на Кланси?

Това направо подкоси краката ми.

– Ти го смрази по същия начин, по който той обездвижи Лиъм и Ви. Какво по-различно стори?

– Основната разлика бе... намерението, предполагам. Аз останах напълно неподвижна и исках и той да направи същото... – думите ми се сподавиха.

„Огледални умове.“

Това ми бе казал той, когато не успях да се ориентирам как да се върна от тъмнината там, за да скъсам връзката помежду ни. Ако извадех на преден план спомен, захватът ми върху ума му се връщаше обратно върху спомените му. А когато застанах неподвижна и поисках и той да направи същото, той реагира.

Обясних теорията си на Дунди, който кимна.

– Това донякъде има смисъл. Когато целенасочено влезеш в нечии спомени, ти използваш спомена за това как да го направиш вместо самия спомен. Ох, това звучеше доста по-ясно в ума ми. Както и да е, този процес включва и част, в която ти си уязвим спрямо другия човек, който има достъп до спомените ти, и от твоя страна има някакъв вид естествена емпатия. Не мога да си представя как той би се съгласил да рискува отдаването на която и да е част от контрола, който той има над ума си, или че притежава дори частица съпричастност. Искаш ли да експериментираме с това? Може да проверим дали ще успееш да ме накараш да помръдна ръката си...

– Не – извиках ужасено аз. – Искам само да знам коя система или част от ума ù е засегнал, за да я остави в този вид.

Дунди се отпусна назад. Вълнението му все още бе там – на ръба на радостта.

– Ще ми отнеме известно време, за да разкрия отговора. Ще трябва да прочета всички тези книги.

– Ей, загубеняци! – извика Вида от вратата, все още зачервена и потна от тренировката си. – Мисля, че определено ще поискате да надзърнете върху какво работят в гаража.