По залез

Трета глава

В суматохата, която предшестваше заминаването ни, всеки имаше различна задача, за която отговаряше. Някои бяха изпратени да сменят постовите; други опаковаха движимото имущество, което бяхме натрупали; трети, като Лиъм и Дунди, разделяха последната храна между групите. Аз се носех между агентите като неочакван бриз и докосвах умовете им също толкова леко. С Коул се бяхме разбрали за реда, който да следвам, за да може промяната в плана да изглежда по-естествена, което означаваше, че трябваше да започна с агент Сен.

Стоях зад нея – гръб до гръб, – докато тя изучаваше картата и правеше промени в първоначално изготвените списъци за това кой с кого щеше да пътува. След като вече веднъж бях прониквала в ума ù, второто ми влизане там бе по-лесно от вкарването на ключ в добре смазана ключалка.

С всеки агент започвах да усещам как се забавям все повече и повече, принудена да си проправям път през сцени на мрачно насилие, тренировки, мечти. Изкарала бях шест месеца с тези хора, но ми отне по-малко от два часа, за да проумея най-после траекторията на тяхната омраза – към Грей, към нас, към всичко, което стоеше на пътя им. Между тях се бе настанила такава болезнена загуба, че те създаваха черна дупка, в която всеки поглъщаше другия.

Когато приключих, се чувствах като скала, която бе оцеляла след срутване на почвата. Но все още бях достатъчно непоклатима, за да отида през три врати нататък по коридора и да се заема с Кланси Грей.

Сбутах го отстрани с крак – може би малко по-грубо, отколкото се налагаше.

– Събуди се!

Той изпъшка, а щом светнах с фенерчето право в лицето му, забелязах, че очите му бяха замъглени.

– Ако разговорът ни няма да включва рязането на опашките на ръцете ми, огледало, кървавата и ненавременна смърт на когото и да било от братята Стюарт или пък чист кат дрехи – не съм заинтересован!

Затиснах ръката му с тока си и го принудих да се превърти по гръб. Той ме погледна намръщено през тъмния бретон, който висеше пред очите му. Тинята от канализацията, през която бе преминал, за да избяга от Щаба, бе избледняла от болнаво на вид черно до сухо сиво, което бе хванало коричка и се лющеше от него дори при всяко повдигане на веждата.

– Няма ли храна? – Той изсумтя. – Да използваш лишаването от храна като вид мъчение е толкова... недвусмислено.

– Това не е мъчение – казах аз и врътнах очи. Поне не и в традиционния смисъл. За да не ни притеснява Кланси, го държахме отделно от другите – в нещо като строг тъмничен затвор. Мисля, че това, което го притесняваше, бе липсата на всякаква информация. Той имаше достъп само до откъслечни разговори, дочути през стената. Това бе перфектният ад за Кланси Грей. Това и мръсните дрехи, които бяха залепнали за тялото му на странни места.

Подадох му анцуга и тениската, като ги пуснах върху лицето му.

– Ще освободя ръцете и краката ти и ще ти връча парцал и кофа с вода, за да се почистиш с тях, а след това очаквам да дойдеш тихичко и да правиш каквото ти кажа.

Използвах един малък нож, който Коул ми бе дал, за да срежа свинската опашка около глезените му, без да обръщам внимание на белезите, които бяха останали върху кожата му.

– Какво се случва? – попита той, докато сядаше. – Какво правите?

– Местим се.

– Къде? – поинтересува се Кланси, докато разтриваше вече освободените си китки. – Чух, че на няколко пресечки оттук има стари камери за замразяване на месо. Това определено ще е подобрение.

Обърнах се с гръб, докато той се събличаше, и метнах през рамо парцала обратно в неговата посока. Задържах очите си фокусирани върху пода, слушах го как се трие.

– Естествено, предполагам, че ще е твърде нахално да поискам и топла вода – промърмори той. – Така и не получих и одеяло...

След което престана да се движи. Долових как парцалът изплиска върху плочките на пода, надзърнах през рамо и съсредоточих погледа си над голите му рамене. Очите му бяха фиксирани върху мен – явно разсъждаваше над една определена мисъл.

– Всъщност какво става в действителност?

– Местим се – повторих аз, като се преборих с обичайното нарастване на отвращението ми. Нямаше да получи информация, нямаше да получи нищо повече от малкото, което също не заслужаваше. Когато не дадох допълнителни подробности, усетих нещо като гъделичкане в задната част на черепа ми, докато умът му се пробваше да се блъсне в моя – все едно чукаше, за да му отворя. Аз обаче му затворих, като си представих врата, която се тряска в лицето му. Той трепна от силата ù.

– Вие ще ме размените... Ще ме предадете – рече с напрегнат глас. – Затова ме караш да се почистя.

Ако това не бе толкова близко до плана на агентите за нас, щях да се пробвам да го поизмъча с вероятността. Но предвид обстоятелствата, нямах нерви за подобни неща.

– Това щеше да ти хареса, нали? Да подчиниш на волята си няколко агенти на СОП, да режисираш бягството си...

– Еха! Значи, все още умееш да изричаш изречения, съдържащи повече от три думи – каза Кланси, нахлузвайки ризата през главата си и дърпайки анцуга нагоре крачол след крачол. Беше по-блед, отколкото го помнех... слаб и помръкнал като всички нас. – Защо още си толкова ядосана? Не ми казвай, че е заради онова тъпо хлапе.

Не си спомнях нищо, което се бе случило след първия ми удар в челюстта му, а само че, когато се върнах на себе си, около кръста ми бяха обвити ръце, а аз все още нанасях удари и се опитвах да се освободя.

– Ей! Ей! Успокой се! – Коул ме пусна и ме бутна настрани от двама им с Кланси. – Не се занимавай с това. Съвземи се!

Притиснах юмрук към гърдите си, задъхвайки се за въздух. Кланси все още бе с ръце, вдигнати над главата, когато Коул го изправи на крака, издърпа ръцете му зад гърба и завърза нова свинска опашка. След това му нахлузи като качулка една стара калъфка, която бяхме ползвали – омота я, за да е сигурно, че ще остане така.

Без нито дума повече, той ме издърпа до вратата, а гневът бе изписал дълбоки бръчки върху лицето му.

– Имам нужда да си съсредоточена – изсъска ми той. – Ще караме с часове, а той през цялото време ще е с нас в колата. Ако се опита да стори нещо, ти трябва да можеш да го озаптиш.

Втренчих се в Кланси и забелязах как той наклони главата си към нас. Кой можеше да каже дали дори в момента не „пробваше нещо“ върху Коул. Съумявал беше да контролира далеч повече хора при далеч по-лоши обстоятелства. Това нямаше да е нещо особено за него. Бях решила, че щеше да е достатъчно да го отделя физически от другите, за да ги защитя, но ако не беше?

– Значи, отиваме на разходка с кола? – извика той.

Претърсих лицето на Коул за намек от влиянието на Кланси и потиснах балона от страх в гърдите си. Очите му бяха живи, а не изцъклени. Погледът му не изглеждаше празен, даже се подхилкваше.

– Няма ли начин да го нокаутираме? – измърморих аз. Щеше да е по-сигурно. За всички ни.

– Само силово, а не бих искал да рискувам случайно да му причиня мозъчна травма. – Сетне добави на по-висок глас: – Той ще се вози в багажника. Завързан, със запушена уста, безпомощен. Точно както ми харесва.

Главата на Кланси рязко се извърна към нас. И ако не го познавах толкова добре, можех да се закълна, че в гласа му имаше нотки на отчаяние.

– О, ама няма нужда от чак такива мерки...

– Не може да се возиш на задната седалка – отвърна Коул. – Прекалено е рисковано. Ами ако някой те види или пък се пробваш да избягаш?

– И ще ме разделите от документацията по Проект „Снеговалеж“, преди да съм успял да се освободя от нея? – рече подигравателно Кланси.

Коул ми хвърли поглед – с език, заклещен между зъбите – и се усмихна. Неочакван бонус от това, че я бе показал на Зелените. Кланси нямаше никаква идея, че, така да се каже, бяхме взели предпазни мерки да запазим изследването.

– А, това вече ми звучи разумно, нали, съкровище?

Издърпах го навън в коридора и затворих вратата зад нас.

– Може би взимането му с нас е лоша идея. Ако бъде пуснат на свобода в Ранчото, може да съсипе всичко – свих юмруци покрай тялото си, опитвайки се да се справя с отвращението, със спомена за това колко глупава бях да си мисля, че Кланси е под мой контрол.

Някои хора идваха на света и нито веднъж не поглеждаха нагоре, за да видят живота около себе си – те бяха така концентрирани над това, което те искаха, от което те се нуждаеха. Никой друг нямаше значение за тях. Те сякаш бяха загубили връзка със състраданието, милостта и вината. Някои хора идваха на този свят като чудовища. Сега проумях това.

– Ей – каза тихо Коул. – Да не мислиш, че аз също не искам да го удуша до смърт?

– Той има повече лица от страните на зарчето – предуп­редих аз. – Ако нещо не го облагодетелства директно, въобще не желае да се занимава с него. А ако пък го заплашва...

– Той не може да ти стъпи и на малкия пръст, съкровище!

– Би ми се искало да е така – поклатих глава аз.

– Да се съсредоточим върху онова, което може да ни предложи, ако успеем да го закараме някъде, където реши да работи с нас – размечта се Коул. – Информация, помощ за вникване в начина на мислене на баща му, че дори стойността му като потенциална разменна монета.

– Той е прекалено непредсказуем. – Дори и да го предадяхме на баща му, все пак имаше шанс да избяга и да сътвори още поразии. А дали пък не беше по-добре да дойде с нас, дори и само за да го наглеждаме?

– Ти все забравяш, че в края на краищата ние искаме същото, което иска и той – изтъкна Коул, като очевидно се бореше с желанието си да направи гримаса. – Всички искаме баща му да напусне поста си.

– Не – отвърнах и погледнах назад към фигурата, която бе коленичила на пода. – Той иска баща му да е съсипан. Между двете има разлика. Единственият въпрос е дали ти си готов да рискуваш и да се превърнеш в част от събитията, след като той измисли как да ги осъществи.

Само секунда по-късно се сетих, че новото връзване на ръцете на Кланси със свинска опашка означаваше, че аз трябва сама да го храня. Той ме изгледа и се изплю, подобно на котка, ядосана от изрязването на ноктите ù. Кожата ми ме загаделичка. Като цяло... доста неприятно изживяване за всички.

Лиъм посрещна връщането ми в другата стая със съчувствен поглед и с пакет чипс, потупвайки земята до себе си. Половината хора в помещението изглеждаха замаяни от изключително ранния час, останалите крачеха и описваха тревожни кръгове. Вятърът навън се бе усилил, фучеше, докато шибаше ъглите на склада и преминаваше през пукнатините на покрива. Беше като зловещо подходящ саунд­трак, озвучаващ сутринта.

– Добре, ще направя това бързо – започна Коул. – Ще се разделим на екипи и ще се разпределим съобразно трите точки на изход. Ако местонахождението, към което сте насочени, е изложено на риск по какъвто и да е начин – има войници, наоколо се мотаят съмнителни елементи, каквото и да е, – тръгнете към следващия най-близък изход.

Точно отстрани на него Сен се усмихваше самодоволно, докато наблюдаваше седящите на земята деца. За малко и аз да се засмея – трепет от контрола преминаваше бавно през мен. „Прав ви път“, помислих си.

– След като получите инструкциите си – продължи Коул, – проверете ги на картата. Вижте местонахождението на вашите коли и пътищата, изброени до тях. Екип А сме аз, Руби, Лиъм, Вида, Нико, нашият гост и как се казваше този – превзетият надутко.

Лиъм размаха ръце с раздразнение.

Дунди само повдигна рамене.

– По-добре от „бабче“. И за протокола – Дунди.

– Не и Нико – прекъснах го аз. – На него не можеше да се има доверие да запази разсъдъка си в присъствието на Кланси, а пък на мен не можеше да се има доверие, че няма да го накарам да си плати, ако се подхлъзнеше отново.

Видях как Нико изчезна от полезрението ми, вля се в задната част на групата. Ръката на Лиъм се стегна около моята, но аз отказах да надзърна нагоре, за да не срещна очаквания неодобрителен поглед. Той не схващаше.

– Добре – продължи Коул. – Нико, ти отиваш с екип Д.

– Аз ли съм гостът? – Не бях осъзнала, че сенатор Круз е в стаята, докато тя не проговори.

– Вие сте с екип В, а в Екип А е нашият нежелан гост.

Той явно я бе информирал за присъствието на Кланси, тъй като единственият ù отговор на това бе едно леко:

– О. Разбирам.

Сетне той премина през детайлите на всеки път, по който всяка от групите щеше да премине на излизане от града. При всичките се залагаше на придържане към външни улици, които добавяха часове и хабяха бензин, но осигуряваха по-надеждно придвижване. Настъпи известна тишина, след като той завърши да говори, като че ли всеки имаше нужда от миг, за да попие думите му.

Коул посочи към мен.

– Иди го изведи!

– Веднъж след като сте намерили с екипа си – продължи той, докато аз напусках стаята, – вървете! Махайте се оттук! Късмет и се грижете един за друг. Ще се видим горе на север.

Кланси се бореше да се изправи на крака, когато влязох в стаята. Ръцете му бяха завързани, а главата все още напъхана в калъфката.

– Сега ли тръгваме? Колко е часът?

Махнах я от главата му за момент.

– Само да видя знак, че се опитваш да въздействаш на някого...

– ... и съм мъртъв. Боже, досадна си колкото старата ми бавачка. Разбирам! – прекъсна ме той, обърна се и ме побутна със завързаните си ръце. – Това ще е точно толкова подозрително, колкото и качулката. Ако нещо се случи, може да ми се наложи да използвам ръцете си...

– Нищо няма да се случи – отвърнах му аз и промуших ръка през неговата, издърпвайки го навън в коридора, а пос­ле обратно в стаята, за да не бъде стъпкан, докато различните екипи тичаха към всевъзможните изходи на сградата.

– Готови ли сте? – извика към мен Коул от прозореца в момента, в който вкарах Коул в стаята. Анабел Круз все още стоеше там, сгушена между двама агенти, които бяха отговорни за нея. При вида на Кланси тя замръзна. Той се усмихна самодоволно и я измери с очи от горе до долу.

– Достатъчно! – прекъснах го аз. – Остави я на мира или ще те бутна през прозореца.

– Бих искал аз да помоля за тази чест – подхвърли Лиъм, докато ми помагаше. Той надзърна назад към Сен и ми стрелна въпросителен поглед, когато жената си нагласи презрамките на раницата, съдържаща изследването на лечението.

Положих успокояващо ръка върху неговата, след което се обърнах назад и хванах Кланси за рамото, за да му дам опора, докато прехвърляше крак през рамката. Обувката му се закачи за нещо, той се изплъзна от ръцете ми, падна и се строполи ядно с глава върху площадката на противопожарната стълба.

– Виждам, че няма да ми бъде дадено право на достойнство – изръмжа той, докато се изправяше и се опитваше притеснено да си оправи ризата с вързани ръце.

Наведох се над стълбите, за да проследя напредването на Коул. Той вече бе долу на земята с пистолет в ръце и наблюдаваше близките прозорци с поглед, излъчващ концентрирана сила. Бях виждала това толкова често върху лицето на Лиъм. Вятърът се нахвърляше върху косата му и караше якето му да се издува около него. И мен самата ме накара да пристъпя крачка напред.

– Що се отнася до Стюартови, този най-вероятно е по-доб­рият избор. Красив. Лошо момче. Повече приляга на твоя вкус – разсъждаваше Кланси, като проследи погледа ми.

Очевидно въобще не схващаше вкуса ми.

Не си позволих да се обърна назад, за да проверя Вида, Дунди и Лиъм, докато и ние двамата не се озовахме на улицата с гърбове, притиснати към сградата.

– Нещо? – попитах Коул.

Той поклати глава.

– Всичко е чисто.

Тръгнахме на изток. Трябваше да преминем покрай релси, вървящи по протежението на река Лос Анджелис. Нашият изход беше на приблизително тринайсет пресечки на север, но това щяха да са тринайсет мрачни, тихи и напрегнати пресечки. Вече усещах как тръпка на притеснение се спуска по гръбначния ми стълб, докато се обръщах назад, но бе прекалено тъмно, за да мога да видя групата деца зад нас. Коул ни бе предупредил да изчакаме десет минути, преди да ги последваме през изхода, за да предотвратим възможността нещо да не мине както трябва. Можеше да се наложи да имат нужда от разстояние, за да тичат.

Супер за тях.

Задържах погледа си напред и усилих захвата около ръката на Кланси. Кожата му бе така непоносимо топла до моята. Утринта бе стиснала града в хладната си прегръдка, а слънчевите лъчи едва си пробиваха път. Но сякаш нищо от това не го докосваше. Все едно нищо не бе в състояние да го стори.

Ръката на Коул се стрелна нагоре, когато той ни спря намясто с рязко поемане на въздух. Кланси с любопитство се наведе напред през рамото ми, за да види какъв е проб­лемът.

– А! – каза той и се отдръпна. – Успех с това!

Маршрутът ни ни беше довел под магистрала 101, където тя преминаваше в мост над река Лос Анджелис и близките железопътни релси. От това, което бях съзряла в спомените на войника, армията бе блокирала релсите долу с обърнати върху тях товарни вагони и прожектори. На магистралата имаше две високопроходими джипа и още светлини, които светеха към нас. Там бяха и те – преброих ги, докато напредвахме внимателно и безшумно. Не виждах абсолютно никакъв проблем. Не и докато първата от три сенчести фигури не се появи на ръба на горния магистрален път. Ръцете им бяха вдигнати по начин, който ме накара да си помисля, че най-вероятно досега ни бяха гледали през бинокли.

Коул падна по корем на релсите. Принудих Кланси да се наведе с мен. Дунди започна да пита „Какво става...?“, но някой – Вида – го принуди да млъкне.

„По дяволите, по дяволите, по дяволите, по дяволите!“ Страхът се разля в мен. Как можах така грешно да схвана нещата?

Навън все още бе тъмно като в рог, но вече бяхме навлезли в избледняващата периферния на отблясъка на прожекторите. От Коул се дочу тиха ругатня, след което той се обърна и ни направи знак с ръце да се върнем назад. Вида извади пистолет и се завлачи обратно по корем, като теглеше Дунди със себе си – с ръка, сграбчила ризата му.

Вятърът повдигна задната част на якето ми и изложи голата ми кожа на хладния въздух. Вляво от нас ламаринените листове, които облицоваха релсите, трещяха така, сякаш всеки момент щяха да експлодират. „Бавно – съветвах се сама аз. – Не се паникьосвай. Напредвай бавно.“ Резки движения или силни шумове щяха само да привлекат вниманието на войниците...

Чу се припукване като от счупена кост, когато цял отломък от металната облицовка на стената излетя, подхваната от порив на вятъра, и се устреми право към нас. Приведох се, покрих главата си със свободната си ръка, а мозъкът ми вече пресмяташе колко бързо щеше да ни се наложи да се изправим и да се затичаме веднага, след като листът се удареше в релсите и започнеше да трака около нас.

Мина един силен удар на сърцето... два... три... С изключение на вятъра и на собственото ми тежко дишане, нямаше нищо друго освен тишина. Повдигнах глава и зърнах шокираното изражение на Коул, което премина в облекчение. Обърнах се назад, за да проверя защо.

Лиъм бе изпънал напред едната си ръка в посока към огромното парче обшивка. То бе замръзнало на мястото, на което се бе ударило в земята при първото си опасно подскачане, и все още бе насочено към нас. Ръждясалият метал стоеше прав и се тресеше като изопнат мускул, но въпреки това не помръдваше напред. Лицето на Лиъм бе като каменна маска на концентрация. Бях го виждала да вдига и хвърля благодарение на способностите си много по-тежки неща, но силата на вятъра и нашето излагане на него воюваха с контрола му.

Дунди се размърда, но Лиъм каза тихо:

– Държа го!

Коул изщрака веднъж, за да привлече вниманието ми, сочейки нагоре към магистралата. Фигурите, които бяхме зърнали там – войниците, – се движеха отново. Прожекторите, които бяха насочени към нас, бяха изгасени точно когато един друг военен камион пристигна и застана до вече паркираните две коли. Отне ми миг да разбера какво се случваше в действителност.

„Там са не за да сменят колите и светлините.“ Не за да патрулират или като съгледвачи.

Един от джиповете оживя с боботене, направи широк завой през празните ленти на магистралата и замина на запад. Задържах погледа си върху смаляващите му се задни стопове, преди да се загледам отново към светлините. Никакво движение. Приключено беше.

Коул бе стигнал до същия извод. Той се изправи бавно и ни направи знак да сторим същото. Лиъм изсумтя за пос­ледно, издигна металната облицовка над нас с помощта на способностите си и я запрати в посока на сухото циментово корито на река Лос Анджелис. Сетне позволи на брат си да го изправи на крака, но го избута настрани.

– За човек, който е доста зле в спортовете, показа изненадващо завидни рефлекси.

– Това вероятно е благодаря на език, който не говоря – отбеляза Лиъм, а челюстта му бе стисната, когато се обърна, за да погледне напред. – Може ли да се размърдаме?

Коул остана взрян в него още момент. Лицето му бе неразгадаемо.

– Добре. Да вървим!

Когато стигнахме пеша до Глендейл, слънцето вече бе изгряло и светеше над нас. Районът, въпреки че по същество се водеше извън периметъра, установен от военните, все още беше достатъчно близо до разрушенията, което вероятно бе провокирало официална или предизвикана от паника евакуация. Около нас нямаше жива душа. Коул ни бе изпреварил, за да разузнае близките улици от съображения за сигурност, но долавях някакво чувство – неестествено жужене по кожата ми, което ми пречеше да се отпусна. Държах главата си изправена и търсех извора му. Оглеждах всеки ъгъл, близките покриви, дори хоризонта на нащърбените очертания на Лос Анджелис. Това, което започна като въздигащ се на вълни буреносен облак на безпокойство, се превръщаше в нещо по-остро и приемаше по-ясни размери. Страхувах се, че няма да добие пълна форма, преди да започне да се сипе над нас като ножове.

Запрашването от пепел и сажди тук бе измито и бе преминало в застояли дъждовни локви още преди няколко нощи. Поклатих глава. Всичко изглеждаше... странно. Сградите не разкриваха никакви отворени рани, бяха нацапани в бледосиво, а не в заплашителното черно, характерно за вътрешността на града. Прекрачих циментова маркировка, указваща паркинг място, и хвърлих бърз поглед към сградата – заключена бакалия.

– Там... – уведоми ни Коул и посочи към нещо зад малкия търговски център. Паркинг, чиито високи улични лампи бяха запалени и трептяха.

– Слава на господ! – отбеляза Дунди, докато пресичахме от единия паркинг към другия. Той зяпаше светлините така, все едно досега никога не бе виждал такива.

Лиъм вече се бе запътил към най-близкия тъмносин седан и издърпваше огъната телена закачалка от заметнатата на рамото му черна раница. Той насили ключалката толкова бързо, че Коул не успя дори да реагира, преди Лиъм да се наведе над шофьорската седалка и да извади кабелите изпод таблото, мъчейки се да запали малко живот обратно в двигателя чрез свързването им.

– Какво? – извика Дунди. – Няма ли миниван?

– Ей! Ей! Ей... – изрече Коул, когато двигателят най-пос­ле изпращя и оживя. Той издърпа Лиъм навън и направи нещо, което задави мотора. – За бога, кой, по дяволите, те научи на това?

– А ти кой, мислиш? – сопна му се Лиъм и издърпа ръката си от неговата.

– Хари ли? – Коул се изсмя невярващо. – Не ти ли взимат ореола, ако научиш попиващ всичко младеж как да краде кола?

Погледът на Лиъм бе в състояние да остърже боята от колата.

– Свърши ли?

– Не, аз просто... – Oсъзнах, че Коул някак бе започнал да чопли коричка на рана, без въобще да го разбира. – Хари? Хари скаутчето-водачът-на-екип Стюарт ли те научи? Защо?

– Защото ми вярваше, че няма да злоупотребя – Лиъм му се усмихна горчиво. – Какво? Ти не мина ли този урок?

Погледът, който Коул му хвърли, беше по-студен и от думите на Лиъм. Пръстите на дясната му ръка леко се присвиха, преди да успее да я скрие в задния джоб на панталона си.

– Господи! Дори и драмата в семейство Стюарт е скучна – отбеляза Кланси намусено. – Аз защо си мислех, че бързаме?

– Така е – обърнах се към Лиъм. – Тази кола имаше ли бензин?

Той кимна.

– Предполагам, че е достатъчно за около сто и шейсет километра.

– Страхотно – отбеляза Коул, – само че няма да вземем нея. Ей там има един жълто-кафяв джип, на който е написано твоето име.

Лиъм се обърна, погледна го веднъж и поклати глава.

– Той гълта като ламя. Твърде са тежки и много по-често попадат в катастрофи...

Брат му го накара да млъкне, като вдигна ръка и притис­на пръсти един до друг по такъв снизходителен начин, че дори аз се ядосах.

– Планираш ли да участваш в катастрофа? Тогава си зат­варяй устата и прави каквото ти казвам...

– Не ти решаваш нещата...

– Напротив! Аз отговарям за всички, независимо дали това ти харесва, или не. Аз съм този, който е бил на терен. Аз съм този, който ще ни изведе оттук. И аз съм този, който ти казва да си избереш джип, в случай че ни се наложи да се махнем от пътя.

Лиъм стори крачка напред.

– Ако ни се наложи да се махнем от пътя, така или иначе, сме свършени. Предпочитам кола, която няма да поглъща бензин. – Той надзърна към мен и сведе глава в едно тихо „Подкрепи ме“. Прехапах устни и поклатих глава. Не и тази битка. Тази не си заслужаваше. Коул правеше големи крачки в наша посока, идвайки от един наблизо паркиран червен пикап, и явно нищо нямаше да го откаже от него.

През всички онези месеци, в които бяхме само четиримата в минивана, движехме се по второстепенни пътища и крадяхме бензин от други коли като лешояди, отнемащи последните жилави парчета месо от нечии кости, бяхме функционирали чрез два прости принципа: „Мърдай бързо“ и „Не се оставяй да те видят“. За добро или за лошо, повечето от нашите решения бяха инстинктивни реакции и в този момент не възнамерявах да се преструвам, че не бяхме направили някои доста спорни избори. Но това бе единственият начин, по който знаехме как да живеем и да оцеляваме, и той се отнасяше до това как всички ние, децата изроди, можехме да изкараме някак, колкото да не попаднем в лагер или пред преследвачи. И докато наблюдавах сега Коул, както и раздразнението, което превземаше изражението му, за мен ставаше все по-видно, че той не знаеше почти нищо за това какъв е бил животът на брат му, след като Лиъм бе избягал от тренировъчната програма на Лигата. Технически погледнато, той бе един от нас, но като изключим как беше станал свидетел на жестокото отношение към децата в псионичната изследователска програма на „Леда“, той никога не е бил принуден да се адаптира към реалността.

По-рано тази сутрин те вече се бяха скарали за това как ще напредваме с автомобилите, така че сега ни спестиха малко време. Хвърлих един последен поглед към трите фигури, които се катереха в избрания от Коул джип, преди да избутам Кланси в посока към червения камион, към който Коул жестикулираше.

Беше странно да не сме всички накачулени в една кола, но веднага схванах мисълта на Коул, дори и Лиъм да не бе успял. Причината беше същата, поради която в общи линии аз единствена имах удоволствието да се грижа за Кланси през изминалите две седмици, да го храня и да се справям с нараненото му его. Ако аз карах, другият Оранжев имаше по-малък шанс да поеме контрол над колата, тъй като можех да го блокирам. Ако някой от другите шофираше, щеше да е само въпрос на време, преди Кланси да се вмъкне в мислите им и да ги подчини. Можех да го видя как се случва така ясно, все едно хлапето бе вкарало сцената в ума ми.

Бих предпочела и Коул да е в другата кола, но този проб­лем не подлежеше на обсъждане. Фактът, че бе също толкова възможно Кланси да вземе на абордаж ума му и да го накара да използва пистолета си или ножа върху мен, изглежда, не му бе хрумвал.

Резервоарът бе наполовина пълен, а двигателят вече включен и работещ. Коул бе разрязал старите свински опашки на Кланси и бе сложил нови, така че ръцете му да могат да си почиват в скута му. Краката му пък бяха захванати за един от лостовете, който минаваше под седалката. Коул издърпа калъфката от главата на момчето.

Всичко бе въпрос само на дълбоко поемане на въздух и на помръдване на камиона от парка. Надзърнах за последно към скелета на града, отразен в огледалото ми за обрат­но виждане, и свих ръце около волана.

Най-после напускахме това отвратително място и всичко онова, което бяхме погребали тук.

Все пак двайсетте минути каране спомогнаха за изкристализирането на няколко неща: климатикът в камиона не работеше, миризмата на собственика му се бе пропила в седалките от изкуствена кожа и да – моят прозорец бе счупен.

Отдясно на мен Кланси се бе привел напред и или спеше, или се пробваше едва доловимо да протърка калъфката в краката си, за да я издърпа. Вдясно от него Коул наблюдаваше улиците, покрай които преминавахме. Ранната следобедна светлина се открояваше в рязък контраст с тъмните кръгове под очите му и сякаш сега, когато той най-после бе спокоен и не се движеше напред-назад, раздавайки заповеди, тялото му най-после се бе отдало на своите болки и изтощение. Той отдръпна рамене назад и направи гримаса.

Коул ми бе показал на картата накъде се бяхме запътили – към град на име Лоудай, малко п`o на юг от Сакраменто. Ако имахме възможност да използваме магистралата, щеше да е като прав изстрел към брега – максимум пет часа. По-кратко време от варианта, ако полетите и влаковете все още вървяха и Грей не бе наредил на корабите да патрулират Тихоокеанското крайбрежие.

Погледнах през рамо към джипа отзад. Лиъм сигурно го бе очаквал, защото вдигна ръка в успокоително помахване. На предната седалка до него Дунди говореше нещо разпалено и развяваше ръце, за да наблегне на всяка дума. Гледката бе позната и достатъчно облекчаваща, така че почти успя да прогони недружелюбността на града около нас.

Бърбанк, Калифорния, по всички дефиниции бе град, преливащ от живот и суматоха. През последните години важността му само бе нараснала, защото много медийни компании вече имаха студиа или офиси тук, а голяма част от останалите от близките градове се бяха преместили в него или чрез корпоративни сливания, или посредством сделки за споделяне на оборудването. Като видях колко тихи и празни са градските улици, се запитах дали Грей вече не бе успял да затвори града.

„Къде, по дяволите, са всички?“ Все едно шофирахме през някой от най-зле икономически засегнатите градове някъде на запад. Почти очаквах да видя стар вестник, който драматично е подхванат от вятъра и прелита през улицата като сноп от плевели. Усетих как пулсът ми се забързва. Същата сянка, която бях усетила зад нас в Лос Анджелис, се бе завърнала и ръмжеше в главата ми като гръм.

– Не ми харесва това – каза Коул, като че ли бе доловил мислите ми. – Завий при следваща възможност на дясно...

Ако не бях погледнала назад в огледалото за обратно виждане, за да сигнализирам на Лиъм, въобще нямаше да го забележа. В единия момент джипът бе там, а в следващия беше изчезнал – звука, който военният автомобил издаде при удара си във „Форд Експлоръра“, лично аз усетих като удар с бухалка в задната част на черепа ми. Завъртях волана, докато другата кола се превърташе веднъж, а стъкла и гуми експлодираха във всички посоки. После тя успя да се изправи отново, като се удари силно в тротоара.

Набих крак на спирачките, което накара камиона да занесе. Кланси се задави, когато коланът му стегна гърдите му, и се опита да се закрепи, като подпря завързаните си ръце в таблото.

– Какво? – попита той. – Какво, по дяволите, беше това?

Но Коул бе този, за когото следваше да се притеснявам.

Все още се борех с колана си, когато лицето му се трансформира и се скова от шока. Звукът, който се изплъзна от гърлото му, бе прекалено дрезгав и прекалено сподавен, за да бъде вик. Въобще не приличаше на човешки.

Коул отвори вратата си, но не се затича към военния камион или към двамата войници, които приближаваха жълто-кафявия джип с извадени оръжия. Направи крачка напред, докато аз скачах долу от камиона. Без каквото и да било предупреждение, освен това, че дясната му ръка се сви в юмрук отстрани на тялото му, високопроходимият джип бе взривен в огнена топка.

Ударната вълна, която произлезе от малката експлозия, ме запрати с препъване назад към камиона. Тя изби прозорците на близките сгради и задния прозорец на пикапа ни. Двамата войници бяха изхвърлени на улицата, подхванати изотзад от силата ù. Коул се приближи до тях – невъзмутимо спокоен. Пистолетът му бе изваден от кобура край тялото му и бе насочен с обичайната прецизност. Един изстрел към лицето на младия войник, намиращ се по-близо до джипа. Другият се озова изтеглен нагоре, а каската му бе изтръгната, докато юмрукът на Коул се стоварваше в лицето му отново и отново.

Не можех да гледам – не исках. Докато тичах към джипа, сърцето ми удряше в гръдния ми кош. Под краката ми хрущяха парчета цветно стъкло от прозорците. Вратата на шофьора бе поела тежестта на въздействието, но имаше някакво движение – широко отворените очи на Лиъм срещнаха моите през онова, което бе останало от прозореца.

– Добре ли си? – извиках и потръпнах от звука на един последен изстрел, който раздра въздуха.

Лиъм седеше изправен, а ръцете му бяха хванали волана в смъртоносна хватка. Лицето му бе лишено от всякакъв цвят, ако се изключеше червеното петно, което се бе отбелязало от лявата му страна, и бързо полилавяващият му, подуващ се нос. Спуканите въздушни възглавници висяха отпуснати в скута му.

– Боже мой! – задъхвах се аз. – Вие направо...

Дунди вече бе изпълзял от задната част заедно с Вида и присвиваше очи, докато преглеждаше раната на слепоочието ù. Тъмната му кожа бе станала пепелява на цвят.

Горящата кола поглъщаше чистия въздух около нас и изпращаше зад гърба ми вълна след вълна от трептяща топ­лина. Тътенът, с който поглъщаше метала и стъклото, ме принуди да крещя през дима, който вече ме задушаваше.

– Добре ли сте? – попитах отново аз. Вида вдигна палец и преглътна трудно, все едно не бе готова да проговори отново. – Лиъм? – Ръцете ми трепереха като луди, докато се мъчех да издърпам дръжката на предната врата, а огром­ната метална извивка пукаше и протестираше. През мен преминаваше толкова много адреналин, че направо бе впечатляващо, че не успях да изтръгна цялото нещо от пантите. – Лиъм? Лиъм, чуваш ли ме?

Той се обърна бавно към мен, излизайки от вцепенението си.

– Казах му, че ще се преобърне.

Почти заридах от успокоение, докато се протягах през прозореца, и го целувах.

– Така е.

– Аз му казах.

– Така е. Знам, че му каза – уверявах го тихо и утешително, докато се пресягах, за да откопчая колана му. – Ранен ли си? Усещаш ли нещо да ти е счупено?

– Рамото. Боли ме. – Той стисна очи и се подготви за болката. – Дунди? Всички...

– Добре сме – извика Дунди с неочаквано стабилен глас, независимо от гробовната интонация, която бе придобил. Щом той се обърна към нас, забелязах, че от ноздрите към устните му течеше кръв. – Мисля, че рамото му е разместено. Руби, виждаш ли очилата ми? Изгубих ги, когато възглавниците се отвориха.

– Какво стана? – попита Вида, като посочи към огъня. – Как успя...

– Куршум в резервоара... късметлийска стрелба – дочу се гласът на Коул зад мен. Те обаче бяха или твърде объркани, или твърде ужасени, за да усетят неправдоподобността на изреченото.

Коул ме избута от пътя си с рамо, за да стигне сам до дръжката на вратата. След момент на колебание се преместих на пасажерското място, насилих инатливата врата да се отвори и клекнах долу. Заопипвах мокета, докато пръстите ми не докоснаха стъклата. Или това, което бе останало от тях.

– Откри ли ги? – попита той. – Какво има?

Повдигнах нагоре счупената рамка и целите, но напукани стъкла, за да може да ги огледа Вида. В рядък изблик на съчувствие тя го потупа по рамото и каза:

– Да, бабче. Намери ги.

Шофьорската врата най-после се отвори с крясък на метал, стържещ в метал. Лиъм се изтъркаля навън, като се опита да изкара първо левия си крак, който бе затиснат под смазаното табло. През цялото време придържаше лявата си ръка към тялото, като се мъчеше да попречи да бъде ударена.

– По дяволите, глупаво хлапе! – изрече Коул, а емоциите му извираха под повърхността. Дясната му ръка потрепваше и мърдаше, докато се протягаше навътре, за да помогне на брат си. – По дяволите, точно колко трудно е да не се оставиш да те убият по време на моя караул.

– Опитвам се – рече Лиъм между стиснати зъби. – Боже, това боли!

– Дай ми ръката си – прикани го Коул. – Малко е гадно, но...

– Ти ли ще го направиш? – попита Дунди. – Провери дали си в правилно положение...

Не знам кое беше по-лошо: звукът от наместването на рамото на Лиъм или последвалият вой от болка.

– Трябва да продължим – отбеляза Вида, като отвори с ритник задната врата на джипа. – Това парче боклук е свършено, ще трябва да влезем отзад в камиона. Защото, ако ще седим тук и ще се оплакваме един на друг, най-вероятно ще ни изпозастрелят, и при това – доста бързо.

– Очилата? – извика Дунди и протегна ръка в посоката, която си въобразяваше, че е моята. Вида взе ръката му и я провря през своята, поемайки счупените телени рамки от мен. Аз я спрях за секунда, колкото да се уверя, че всичко с нея е наред. Ударена, насинена, но поне не кървеше. Какво чудо бе всичко това...

„Кланси.“ Завъртях се назад с лице към камиона и с парализирано за секунда сърце, докато не открих черното му очертание през задния прозорец на камиона. „По дяволите!“ Ето така щяхме да го загубим. Хаос. Нехайство. Бях се паникьосала – умът ми се бе изпразнил вследствие на ужаса и бях побягнала. Дори не се бях сетила да извадя ключовете от стратера. Ако Коул не му бе завързал краката, той вече щеше да е на свобода.

„Бъди по-внимателна в това – помислих си, а ноктите ми се забиха в дланите на ръцете ми. – Налага се да си доста по-внимaтелна.“ Адреналинът бавно напускаше тялото ми. Не можех да спра да треперя. Поне не напълно.

– Знаеш ли, бабче – гласът на Вида отново привлече вниманието ми към тях, – по време на тази кризисна ситуация ти бе на ниво.

– Не мога да видя лицето ти, така че не мога да преценя доколко си искрена... – отвърна Дунди.

Аз наместих раницата на гърба си и изтичах до мястото, на което Коул помагаше на накуцващия Лиъм да премине покрай телата на убитите войници, за да стигне до камиона. Не можах да се накарам да надзърна към тях или да оценя какво бе сторил Коул в момента на ярост. Лиъм държеше ранената си ръка към гърдите си. Приплъзнах ръка към долната част на гърба му, за да му помогна да крачи стабилно, но всъщност просто исках отново да се уверя, че е наред. Жив.

Лиъм наведе глава към мен и каза:

– Целуни ме отново – направих го, нежно и бързо, точно в ъгъла на устните му, където имаше малък бял белег. Той видя изражението ми и добави: – Животът ми премина пред очите ми. Нямаше достатъчно целувки.

Коул изсумтя, но цялото му тяло все още беше напрегнато от гняв, който той не можеше да освободи.

– Леле, хлапе. Това бе необичайно ловко като за теб.

Повдигнахме Лиъм на бордовия камион и го положихме до Дунди, който притискаше счупените остатъци от очилата си пред сърцето си.

– О, по дяволите! – отбеляза Лиъм, след като ги видя. – Съжалявам, брат.

– Рецепта – каза той с тих, печален глас. – Очилата бяха с диоптър.

Коул дръпна покривалото от електриковосиньо изпод брат си и го разстла върху тях.

– Какво правиш? – попита Вида, която се опитваше да седне.

– Стойте долу и се покрийте. Ще стигнем възможно най-далеч оттук и ще сменим колите. Възможно е те да са предали информация за нас.

– Моля да отбележите, че това е отврат! – каза тя.

– Отбелязано – каза той и затвори задната врата.

Аз отново се покатерих обратно зад волана, попивайки вибрациите от работещия двигател. Кланси най-после бе успял да повдигне качулката и да я махне и макар да не го погледнах директно, с периферното си зрение го съзрях как ме гледа. За пръв път от седмици враждебното му раздразнение, което характеризираше всяко негово настроение, най-после бе изчезнало и той се... усмихваше. Очите му се преместиха настрани към Коул, който така удари вратата си, че разтресе цялото превозно средство. В скута му имаше нещо, което приличаше на кожена чанта, и пистолет, които най-вероятно бе взел от някой войник. Те и двете се приплъзнаха, тъй като ръката му продължи да подскача и да се свива, докато най-накрая не я постави под крака си. Тази гледка накара мозъка ми да се сети за Мейсън. Червен. Огън. Това подръпна свободните нишки в задната част на съзнанието ми, докато не забелязах шаблона, чрез който те всичките бяха втъкани заедно.

Червените в Търмънд винаги се бяха движели странно – залитаха, докато другите ходеха, и смушкваха, докато другите само махаха с ръка. Но аз си бях помислила, че тези необичайни спазми се дължат на оковите, в които ги държаха от СОП.

Но Мейсън... Децата в Нашвил го наричаха Треперко. Треперко, заради начина, по който цялото му тяло изпадаше в конвулсии с нелогичен ритъм. Мислех си... Не знам дали наистина се бях замисляла защо. Просто бях приела, че това е нещо, свързано с начина, по който ги бяха тренирали, с начина, по който правителството бе объркало ума му, опитвайки се да го моделира в перфектния войник.

Всички те, всички онези Червени, сигурно са имали собствена версия за този свой физически тик. И при положение, че аз можех да го разпознавам, след като съм била в допир само с няколко от тях, тогава как бе възможно някой, който е бил там, за да дава предложения, да допринася и да наблюдава тренировките, да пропусне знаците?

– Кланси – започнах аз.

– Това е прекалено добро – отбеляза той, като се задъхваше от смях.

Коул се стегна, а лицето му се вкамени. Яростта, която гореше в бледите му очи, се омекоти и се разсея. Познавах този поглед.

Хвърлих ума си срещу този на Кланси, но все едно се ударих с кола в стена. Бях отпратена назад с жегване, което енергично прекоси черепа ми и се преобрази в пулсираща болка. Нямаше време да прекъсна връзката по този начин, преди нещо да се случи, преди той да превърне Коул в своя малка екшън фигура. Изпънах лакътя си нагоре и го ударих точно там, където ме бе научил инструктор Джонсън – в слепоочието. Очите на Кланси се превъртяха назад, той се свлече напред и удари челото си в таблото.

Колелата се завъртяха, когато натиснах педала на газта в опит да надбягам сигналния огън, който Коул бе създал. Димът трудно можеше да се пропусне от хеликоптери или патрули. Не бе нужно да мисля за последствията от това, че Кланси знаеше. Засега просто се налагаше да махна всички ни оттук.

Слепоочията ми все още пулсираха, а сърцето ми не спираше да препуска с неестествена скорост, когато погледнах настрани и видях как Коул разтрива челото си.

– Какво, по дяволите... – Думите ставаха все по-силни всеки път, когато ги повтореше, докато накрая направо ги изръмжаваше: – Какво, по дяволите?

Долавях дим – виждах колко силно трепери.

– Коул, чуй ме! Трябва да се успокоиш, ясно ли е? Успокой се. Всичко е наред...

Той забърника в кожената чанта в скута си и извади шише с прозрачна течност и спринцовка. Разделях вниманието си между него и пътя, докато той я пълнеше, но пропуснах шанса да го спра, преди да забие иглата във врата на Кланси.

– Коул!

– Това ще задържи малкото лайно приспано, докато премине желанието ми да му ритам задника оттук до следващия вторник – изръмжа той. – По дяволите! Това нямаше нищо общо с онова, което ти направи в Щаба. По дяволите! – Той хвърли спринцовката и бутилката обратно в торбичката и ги остави да се свлекат надолу по таблото.

Сега ръката му бе стабилна, но тревогата му наелектризираше въздуха, което ме караше да се чувствам така, все едно седях до някого, който размишляваше дали да натисне детонатора, или не.

Коул се обърна назад към прозореца, наблюдавайки как сградите около нас се размазват, но аз виждах отражението му там и то казваше всичко, което той самият не можеше. Той въобще не се бе контролирал, когато джипът се бе запалил.

– Какво ти показа Кланси?

– Мен.

– Какво искаш да кажеш?

Коул облегна чело на прозореца и затвори очи.

– Лагер за Червени. Някъде. Зърнах какво правят на децата, докато ги тренират. Забелязах как всички други ни виждат, ако ме разбираш... Това бе просто... Имах чувството, че ме задушават с дим. Нямаше нищо в техните изражения. За секунда направо умрях от страх, сякаш наистина бях там. Аз бях техен и бях следващият.

– Съжалявам – промълвих аз, без да съумея да скрия напрегнатостта в гласа си. – Досетих се какво става прекалено късно. Трябваше да...

– Моя е грешката, че той се досети – остро заяви Коул. – Не поемай вината, съкровище. Не си ти тази, която трябва да я носи. Нали ми каза, че той се е занимавал с Проект „Джамборе“. Трябваше да се озаптя, вместо да се държа като чудовище. Просто... Да му се не види! – Той удари с юмрук вратата. – Аз въобще не мислех. Аз просто... то победи. За секунда, но победи.

Думите му се увиха около сърцето ми като юмрук. Познавах това чувство. Нямаше значение колко голяма сила притежаваш или колко полезни бяха способностите ти. Те си имаха собствена воля. Ако човек не беше постоянно над тях, те намираха начин да изпълзят изпод него.

– Тези деца, особено Зелените и Сините, всичко идва при тях толкова лесно, нали? – установи Коул тихо. – По-лесно се контролират и по-лесно се крият. Не им прецаква живота, както става при нас. Ние трябва винаги да сме фокусирани, за да не се подхлъзнем. На нас това не ни е разрешено.

Лиъм, Дунди, Вида и всички останали не бяха успели да разберат колко много усилия отиваха да контролирам това, което можех, за да не допусна то да започне да ме контролира на свой ред. Ако намалях натиска върху каишката дори и за секунда, това можеше да нарани някого. Можеше да нараня себе си.

– Аз имам усещането, че винаги съм на ръба и не мога... Не мога да стъпя, без да се чувствам толкова уплашена, че ще разруша всичко. Искам да престана да разрушавам всяко хубаво нещо, което идва при мен. Дълго време въобще не можех да го контролирам...

– А да не мислиш, че аз мога? Господи! През половината време долавям как ме сварява жив под кожата ми. То къкри, къкри и къкри до момента, в който най-после освободя напрежението. Така беше още като бях дете. – Коул се засмя безрадостно. – Това не беше... Не беше нещо като глас или друго подобно. Не ми шептеше нищо. Предполагам, че бе просто този подтик. Все едно винаги стоя твърде близо до някакъв огън и трябва само да си вкарам ръката в него поне веднъж, за да видя колко горещ е всъщност. Не можех да спя нощем. Смятах, че това е най-вероятно защото баща ми е самият дявол. Наистина. Истинският и самият Принц на Тъмнината.

– Хари ли? – попитах аз объркана.

– Не, биологочиният ми баща. Хари е...

– Да, забравих – признах аз.

– Значи, тогава Лий говори често за него, така ли? – Той не изчака да потвърдя и продължи: – Да, нашият истински баща... Този човек... беше ужасно глупав и подъл като змия. Много лоша комбинация. Все още си фантазирам как ще го открия, ще вляза с взлом в старата му къща и ще подпаля целия му свят.

– Лиъм само веднъж ми е говорил за него – казах аз, опит­вайки се да не любопитствам, независимо от това колко ми се щеше. Това бе част от живота на Лиъм, която той не искаше да споделя, и колкото и ужасна да беше, тя само ме караше да искам да разкрия повече неща. – Когато се беше изнервил.

– Добре. Да се надяваме, че това означава, че той не си спомня и половината неща. Този мъж бе... Той беше чудовище. Когато се ядосаше, сякаш беше самият дявол. Предполагам, че е било предопределено единият от нас да е негово копие. Знаеш ли, преди се чудех да не би способностите, които имаме, не зависят по някакъв начин от нещо, което притежаваме вътре в нас. Мислех си, че този огън всъщност е неговият гняв. Това е яростта на баща ми.

Знаех, че няма да постигна нищо, или поне на мен успокоението никога не ми бе действало, когато се бяха мъчили да ми помагат, но все пак се налагаше да го кажа. Трябваше да го знае.

– Ти не си чудовище.

– Нали чудовищата издишат огън? Нали те изгарят цели кралства или страни? – Коул ми изпрати една огорчена усмивка. – Не наричаш ли и ти самата себе си по този начин? Независимо от това колко пъти другите са ти казвали, че това не е истина, ти все пак си видяла доказателствата. Не можеш да имаш доверие на себе си.

Отпуснах се на седалката си, като за пръв път се чудех дали и той не бе също толкова отчаян като нас относно лекарството.

– За теб най-важното сега не са лагерите... нали? – попитах го аз. – А лекарството.

Гръклянът му подскочи, когато преглътна.

– Позна от първия път. Свободна си да мислиш, че съм тъпак.

– Защо? Защото не искаш да страдаш по този начин ли? – попитах остро аз. – Защото искаш просто да си нормален ли?

– Какво е нормално?! – каза Коул. – Почти съм убеден, че никой от нас не си спомня какво беше това.

– Супер! – продължавах аз. – Тогава защото искаш живот, в който ще си освободен от всичките тези дивотии. Аз искам лекарството повече, отколкото следващото си вдишване. Преди не беше така. Никога не съм си позволявала да мисля за бъдещето, но сега това е като натрапчива мисъл. Толкова силно желая тази свобода и, изглежда, че колкото повече се напрягам да се опитам да я достигна, толкова по-надалеч бяга тя.

Коул разтри с ръка лицето си и кимна.

– Аз понякога я подценявам... Забравям за нея. Защото просто функционираш и всеки път, когато отново те ритнат и повалят долу, ти просто успяваш пак да се вдигнеш на крака. Но сега започва да става все по-трудно, нали?

– Да. – Това бе първият път, в който си го признавах. Думата прозвуча точно толкова кухо, колкото и се чувствах и аз.

– Не че не вярвам, че следващия път отново ще се изправя. Просто се страхувам, че някой ден просто... ще експлодирам. Ще се самозапаля. Ще убия всички, за които милея, просто защото не мога да спра да се чувствам толкова ядосан през цялото време. – Той извади ръката си и я задържа пред лицето си в очакване на следващия спазъм. Когато той не се случи, се обърна към Кланси. – Те ги държат затворени в едни бели стаи. Светлините са включени през цялото време и се чуват гласове. Гласове, които не спират да говорят и постоянно им обясняват неща като „Ти грешиш“ или „Признай, че грешиш, за да можем да те оправим“. Те нараняват децата – наистина го правят. Отново и отново. Беше... едва издържах дори да гледам, при това не аз бях битият. Това дали е... истинско? Той може ли да си измисля неща?

Ръцете ми хванаха волана по-здраво.

– Той може да вкара в ума ти каквато мисъл си пожелае, но аз смятам, че истината сама по себе си е толкова гадна, че не се налага той да я разкрасява.

– Не знам какво ме изнервя повече – това, което са сторили на децата, или фактът, че са измислили как да задържат огъня в тях. По дяволите, съкровище! Как, по дяволите... – Той поклати глава, сякаш за да я прочисти. – Ако той каже на някой от другите... Ако каже на Лиъм, какво да сторя? Никое от децата няма да се приближи на по-малко от трийсет метра до мен.

– Няма да го направи – обещах аз. – Още колко от този разтвор имаш?

Той разтвори ципа на торбичката.

– Още три флакона.

– Значи, той ще остане в безсъзнание, докато стигнем в Ранчото и го обезопасим – казах аз. – През цялото време ще го държим в изолация и ще има взимане-даване само с мен.

– Ако го убием, ще е доста по-просто. – В думите му нямаше нищо разгорещено или яростно и може би заради това бяха толкова обезоръжаващи. Просто студен, безскрупулен прагматизъм. Обезпокоително беше колко бързо се преобърна фокусът ни.

– Не мога – припомних му, използвайки отново един от собствените му аргументи. – Той е единственият, който знае къде е майка му. Не можеш да му направиш нищо, не и докато не разберем къде е тя. Нуждая се от лекарството. Каквото и да е то, просто ми трябва. Аз го мразя повече от всичко на света, но още повече ненавиждам начина, по който живея. Вбесява ме идеята, че това няма край.

Коул се обърна назад към прозореца, наблюдавайки как сградите около нас избледняват.

– Тогава аз и ти, съкровище, ние двамата ще трябва да измислим начин, по който да стоим винаги с по една крачка пред нашите чудовища.

Кимнах. Гърлото ми се бе стегнало от потребността да поплача заради изненадата, че най-после откривах някого, който да ме разбира; някого, който се бореше не само с всичко и всички около себе си, но и със самия себе си.

– Убедена ли си, че това не е кошмар? – попита тихо той. – И че ние няма просто да се събудим?

Взрях се напред в пътя и наблюдавах как идващият от пустинята прах го покрива със слаб златист блясък, дори и когато над нас започнаха да се събират сиви облаци.

– Да – отвърнах след известно време.

Защото сънуващите винаги се събуждат и чудовищата остават зад тях.