По залез

Седма глава

Коул не ми каза нито дума, докато не излязохме обратно в коридора и между нас и сина на президента не се издигнаха няколко стени. Дори тогава той изглеждаше разсеян – бледите му вежди бяха набръчкани, ръцете му бяха кръстосани пред гърдите му.

– Успя ли да чуеш какво ми каза той? – попитах аз.

Той кимна.

– През малката решетка под прозорчето за наблюдение.

– Преди нападението... срещал ли си информация от разузнаването за Търмънд? – поинтересувах се аз. – Из Щаба вървяха ли някакви слухове?

– Надявах се, че ти ще имаш някаква идея за какво точно говори той – призна Коул, докато вървяхме по коридора. – Ще проверя нещата.

Отправила се бях към голямата бивша зала за развлечения вляво от стълбите, за да вечерям, но той очевидно щеше да избяга в стария офис на Албан. Хванах китката му, докато преминаваше покрай мен.

– Кога ще изготвим план за лагерите?

– Не и тази вечер – информира ме той. – Все още чакаме още две коли, а и искам да се обадя на някои стари свръзки за доставка на продоволствия. Обзавеждането на това място трябва да ни е приоритет номер едно. Никой няма да ни повярва, че можем да свършим каквото и да е, ако не успеем да осигурим на тези деца чисти дрехи и няколко топли хранения. Помолих един-двама от Зелените да помислят върху това как те биха инсценирали нападение над лагер. Засега поеми въздух! Скоро отново ще се захванем за работа.

Отвърнах на помахването му, след което той премина през вратите, които свързваха коридорите, а аз последвах аромата на сос за спагети в стаята за развлечения. Някой бе подредил сгъваеми маси и столове в прави редици, бе донесъл малко радио и го беше подпрял на захабената маса за билярд, която агентите така милостиво ни бяха завещали. До него имаше две купи с прибори за хранене и печално малка купчина картонени чинии.

Отнело ми беше няколко часа, за да забележа, че Ранчото се превръщаше отново в нещо, което изглеждаше някак... чисто. Тихите коридори долу бяха белязани от хлопането на перални и сушилни, които сякаш работеха във всички часове на денонощието. Най-после ми направи впечатление, че плочките на пода са по-скоро бели, отколкото жълти. И когато отидох в банята, за да напръскам лицето си с малко вода, установих, че вече няма вадички от ръждива вода по кожата ми. Долових миризма на белина. Прах за пране. Усетих се почти като... у дома.

Минах покрай два листа хартия, закрепени на вратата, и спрях да ги разгледам. Веднага разпознах почерка на Лиъм, но ми трябваше известно време, за да разбера какви бяха тези таблици и защо на всеки списък бе закачен по един молив на връзка. Това бяха листове за записване, разделени по вида на работата: пране, чистене, организиране, подготовка на храната. Под всяко от тези заглавия имаше имена на деца. Всеки трябваше да помага, но можеше да си избере какво да прави. Такъв беше стилът на Лиъм.

Забелязах Лиъм, Дунди, Вида и Зу, които седяха на една маса с допрени една до друга глави. Вида първа ме зърна и незабавно млъкна, дръпна се назад и най-небрежно пак взе вилицата си. Аз си сипах паста в чинията и се насочих към тях.

– Какво ново? – попитах, настанявайки се на празното място, след което се обърнах към Лиъм, за да го смушкам. – Видях списъците със задълженията, трябваше да ми кажеш по-рано, за да мога и аз да се запиша за нещо.

Лиъм вдигна поглед от тетрадката си, а щом премести ръката си, съзрях поредица от числа – уравнения, които той се опитваше да реши.

– Няма проблем. И без това си заета с други неща.

Други неща, които, за съжаление, не включваха прекарването на време само с него в килера.

– Какво е това? – попитах и се наведох, за да мога да видя по-добре какво прави.

Той ми се усмихна безрадостно.

– Опитвам се да изчисля кога точно ще останем без храна. Разгледах близките градове и си мисля, че има няколко, в които може да идем за храна, като ще имаме минимален досег с местното население.

– Коул каза, че ще се погрижи за това – осведомих го аз.

Той изсумтя.

Нещо в това ме засегна.

– Прекалено опасно е да се напуска Ранчото в момента. Той ще се заеме с въпроса.

Зу се обърна, за да ме разгледа, а изражението ù бе притеснено. Посочих чинията ù с паста, но тя така и не я докосна.

– Ние бихме могли да излезем – продължаваше Лиъм. – Ти, аз, Ви. За бога, та аз съм сигурен, че и Кайли би дошла. Ще бъде като едно време.

Зу се пресегна през масата, улови го за ръката и я задържа. Тя продължаваше да клати глава, а очите ù бяха широко отворени. Не му бе разрешено да напуска. Тя нямаше да му позволи да тръгне. Тайничко и аз бях доволна, че тя му го показваше, защото бях на абсолютно същото мнение като нея. Исках го тук, където бе скрит от погледа на злото.

– Правил съм го стотици пъти – каза ù той нежно. – Защо се държиш така?

Тя пусна ръката му, свивайки се по начин, който не бе типичен за нея. Отворих уста, за да попитам какво не е наред, само за да бъда прекъсната от ядно изохкване.

– О, няма значение! Аз дори не съм гладен – избухна Дунди, бутайки чинията си настрани от себе си. По предната част на ризата му имаше повече сос, отколкото бе останал в чинията му. Излизаше, че е доста трудно да вдигаш до устата си вилица с хлъзгащи се макарони, когато в координацията между ръката и окото ти липсва второто.

След като Вида не се впусна в убийствен словесен завършек на случката, аз ù стрелнах кос поглед. Цялата стая виб­рираше от весели разговори и смях, което правеше мълчанието на Вида още по-изнервящо.

– Не трябваше да хвърляш старите стъкла на очилата си. Не бяха толкова напукани.

– А какво трябваше да направя? – избухна Дунди. – Да си ги залепя за лицето ли? Или пък да вървя и да държа едното пред окото си като лупа?

– Това нямаше ли да е по-добре от постоянното цупене и блъскане във всякакви предмети? – попитах аз. Малко по-рано той бе отишъл до една кофа за боклук и ги бе захвърлил в знак на безнадеждно раздразнение. Аз ги бях извадила и ги бях занесла обратно в спалнята, за да са там в момента, в който се успокоеше и започнеше отново да мис­ли разумно. – Може да помолим Коул да добави и стъкла за очила към списъка с необходими доставки. – Додадох аз.

– Стъклата ми бяха предписани с преглед – остро отвърна Дунди. – Нямам точните данни за тях, дори и той да може да ги даде за направа. Очилата за четене не са достатъчно здрави, а и от тях имам главоболие, когато ги нося прекалено дълго...

Вида приплъзна нещо по масата, без нито веднъж да отмести погледа си от чинията си с паста. Дунди най-вероятно бе решил, че това е някакъв прибор за хранене, иначе нямам никаква идея защо просто не сграбчи веднага очилата си.

Рамките бяха почти същият размер и форма като тези на старите му очила. Стъклата леко стърчаха – не прилепваха перфектно, но ставаха. Отворих ги и ги сложих на лицето му, а Дунди буквално се дръпна назад от почуда, потупвайки ги все още невярващо.

– Чакай... какво... това... тези са...

– Не си губи нещата! – каза Вида, докато небрежно ровеше спагетите си с вилица. – Доли имаше втори чифт очила за четене и ми помогна да заменя стъклата им с твоите. Тези изглеждат точно толкова налудничаво, колкото и старите ти, но се надявам поне да можеш да виждаш. Нали?

И аз, и Дунди я зяпахме изумени.

– Ви... – започнах аз.

– Какво? – Тонът ù леко се извиси при изричането на тази дума, поради което тя достигна до нас като лай. По-скоро беше несигурна, отколкото ядосана. – Писна ми да съм кучето му водач. Започнах да се чувствам като идиот всеки път, когато се засмеех, след като той се спънеше или се удареше в нещо. А дори и аз не обичам да се чувствам като идиот през цялото време. Ясно ли е?

– Толкова е трудно да вървим срещу природата си... – започна Дунди.

– Той иска да каже „благодаря“ – прекъснах го аз. – Това бе много мило, Ви.

– Да, така е! – Боже, та тя беше притеснена. Поех една хапка, за да прикрия усмивката си. – Не съм спасила гладуващите деца в Африка или пък нещо подобно. Счупи ли и този чифт, той ще е свършен.

– Чакай! Какво? – Стреснатият глас на Лиъм нахлу безпроблемно в разговора ни. Той плъзна по-близо до себе си листа, на който Зу драскаше съобщения. – Ама ти сигурна ли си? Искам да кажа напълно ли? Защо не си ми казала досега?

Зу се пресегна през масата и взе листа от ръцете му. Той бе прекалено нетърпелив, за да я остави да довърши с писането на думите, и неловко се наведе през масата, докато очите му сканираха думите точно толкова бързо, колкото тя успяваше да ги изпише.

Мислех, че ще тръгнеш да ги търсиш. Съжалявам.

– О, господи! – каза той и постави ръка на главата ù. – Нямаше. И сега няма. Няма за какво да съжаляваш. Разбери го! Но сигурна ли си? Това ми се струва такова съвпадение... – Изведнъж той застина безмълвен, придобивайки разтревожено изражение, при вида на това, което тя написа после. – Това звучи точно като нея... Но как е могло да се случи? Ти какво търсеше в Аризона?

Дунди помаха с ръка пред лицето на приятеля си.

– Би ли споделил с нас?

– Зу... – Лиъм притисна юмрук към основата на врата си и го разтри за момент. – Изглежда, че напът към Калифорния Зу се е натъкнала на майка ми... От известно време се опитвам да разбера къде са отишли да се скрият.

Зу все още бе бледа и наблюдаваше Лиъм отблизо, като че ли не му вярваше особено. Аз седях назад, а искрата на притеснението се превръщаше в силен пламък. Преди време за нас винаги бе приоритет четиримата да сме здраво свързани в неразривно цяло. Много рядко се отделяхме един от друг, а дори и тогава никой не оставаше напълно сам. Можех да разбера прилива на чувство, който произлизаше от факта, че бяхме отново заедно и искахме да компенсираме загубеното време. Но това отчаяние, което разпознавах в нея, начинът, по който през цялото време сякаш ни следеше, гледайки винаги да сме около нея, накара сърцето ми да се почувства така, сякаш се късаше на парчета.

Какво се бе случило с нея? Обичайно Зу не се плашеше, нито пък бе особено тревожна по природа – поне не беше такава преди. Някой ù беше причинил това, оголил беше всеки неин нерв, оставил я бе беззащитна и кървяща.

– Защото са били подгонени от хрътките на Грей, след като си освободил тъпия си задник от лагера ли? – попита Вида с обичайната си деликатност.

– Защо Аризона? – намесих се аз. – Или пък предполагам, че всеки случаен избор е също толкова добър, колкото всеки друг.

Зу яростно пишеше нещо и вдигна очи само за да ни хвърли гневен поглед, когато всички се скупчихме над нея. Лиъм вдигна ръце.

– Когато сте готова, госпожо.

Щом тя свърши, не последва нищо, което очаквах. И съдейки по това как лицето на Лиъм загуби остатъка от цвета си, най-вероятно и той не допускаше нещо подобно.

Те крият деца в къщата си – закрилят ги. Тя използва името, което ти ми даде – Дела Гудкайнд, – но аз знаех, че това е тя, защото прилича на теб и говори като теб. Казах ù, че си в безопасност.

– О, боже! – възкликна Дунди, след като завъртях листа и към него. – Защо ли не съм изненадан? Цялото ти лудо семейство е като паднало от някое дърво и продължавате да целите всеки клон по пътя надолу.

Зу перна върха на носа му с края на молива си като израз на укор, преди да продължи да пише с големите си заврънкулки.

Лиъм се държеше като изгладняло дете, попаднало на нечия кошница за пикник.

– Тя каза ли нещо друго? Хари с нея ли беше? Ти каза, че тя е помагала на деца. Тя попита ли те дали искаш да останеш? Или някое от другите момичета? Талон там ли остана?

– На кой от тези въпроси би искал да ти отговори първо? – намеси се Дунди. – Защото имам чувството, че току-що изреди десет в последните две секунди.

Зу се сви обратно в стола си. Моливът се търкулна от масата и падна в скута ù, докато очите ù се местеха към мястото, на което пръстите ù бяха заети да навиват подгъва на ризата ù.

– Кайли каза, че Талон не бил стигнал до Калифорния – припомних аз внимателно. – Някой нарани ли го? Той да не...?

– Това хлапе да не е хвърлило топа? – В гласа на Вида се долавяше стоманен оттенък. – О, съжалявам. И аз ли трябва да се държа като останалите и да те третирам като бебе? Да не искаш да ти завивам всичко в захарен памук? Или е възможно и ти да се държиш като голямо момиче?

Лиъм почервеня от гняв.

– Достатъчно...

– Ти въобще нямаш идея за какво говориш! – изръмжа Дунди.

– Това не е честно... – започнах аз.

Единствената, която не бе притеснена от това и не показваше признаци на каквито и да било емоции, беше Зу. Тя се вгледа за миг във Вида, посрещайки острия ù поглед със собствен такъв, след което се завърна към листа и започна отново да пише бързо. И Лиъм, и Дунди безмълвно гледаха гневно в посока към Вида.

Зу пак вдигна хартията, поставяйки я този път така, че дори Вида да може да прочете изписаните там думи.

Изпуснах лека въздишка и затворих очи, докато отчаяно се мъчех да не си го представям. Боже... Талон. Никой не заслужаваше това.

– Приятел? – притискаше я Дунди. – Друго дете ли?

Тя поклати глава, но не уточни.

– Възрастен? Възрастен ли те откара? – Лиъм прокара двете си ръце през лицето си. – О, боже мой, само като си представя това, и умирам от страх. Не трябваше въобще да се разделяме. Въобще. Никога. Ох, божичко! Не се ли страхуваше, че той ще те предаде?

Зу бе толкова тиха, толкова бледа, че не бях сигурна, че диша. Тя погледна към тавана, примигвайки бързо, все едно се напрягаше да се пребори с напиращите сълзи.

– Тя е добър познавач на човешкия характер – отбелязах и я прегърнах през раменете. Беше си все така малка. Дребни кости като на птичка, изтънели още повече от глад и стрес.

– И точно как дойде до това заключение? – попита Дунди и бутна очилата си нагоре. – Основавайки се на факта, че тя те пусна във вана, вместо да те заключи навън ли?

– Именно – потвърди и Лиъм. – Аз като че ли си спомням за някого, който искаше да ни накара да гласуваме, за да я оставим.

– Да! – присъединих се и аз. – Много благодаря. Пробва се да ме захвърли на някакъв случаен път.

– Прости ми, че се помъчих да се погрижа за групата! – обиди се Дунди.

Зу започна да пише нещо, но Вида изтръгна хартията от ръцете ù, постави я пред лицето ù и я скъса през средата.

– Ако искаш да кажеш нещо, просто го изречи!

Столът ù изскърца, когато тя се избута назад от масата и вдигна чинията си от нея. Забелязах напрежението, което ù коставаше да се овладее, изписано в начина, по който сковано държеше врата си изопнат нагоре и раменете назад. В продължение на една странна секунда онова, за което можех да мисля, бяха само старите анимационни филмчета, които показваха през уикендите, в които някаква искра все се придвижваше нагоре по фитила на купчина динамит.

Трябваше да съм по-умна и да не хуквам след нея.

– Ви! – извиках и се наложи да потичам, за да я достигна. Тя крачеше нервно по коридора – цялата изтъкана от жилави мускули и яростна сила – надолу по стълбите към следващото ниво. Накъде ли бе тръгнала? – Вида!

Хванах ръката ù, но тя ме избута достатъчно силно, че да се ударя в близката стена. Взрив от болка се стрелна през рамото ми, ала не се спрях. Горната ù устна бе изкривена в озъбване, но в момента, в който осъзна какво бе сторила, грозотата се позагуби от изражението ù.

– Ще ти се иска да си беше тръгнала – каза ми тя и за първи път осъзнах, че самата тя вероятно също не знаеше накъде се бе запътила. Просто се опитваше да се махне от стаята. От нас.

– Не и по този начин – уверих я аз. – Какво става? Говори с мен!

Вида се обърна и продължи отново по коридора, след което пак се завъртя на пети. Сериозно бях подценила ситуацията.

– Боже господи, не можеш ли да оставиш нещо просто ей така, а? – заяде се тя. – Не можеш ли да оставиш хората сами да се справят с проблемите си. Забавно – при положение че сама не можеш да се оправиш със себе си.

– Ще се постарая да поработя над това да ми пука по-малко – отвърнах ù аз. Зак идваше към нас по коридора, а очите му шареха навсякъде освен към ъгъла, зад който се бяхме прикрили. Завъртях се с гръб към него в момента, в който и Вида го направи. Тя изчака стъпките му да заглъх­нат, преди да си поеме рязко дъх.

– Знаеш ли, аз наистина си мислех, че ти и аз... – Гласът ù се задави. Когато се засмя, в тона ù се усещаше напрежение. – Няма значение. Та какво ли ти пука на теб?

– Току-що ми каза, че прекалено ми пука за другите, а сега пък твърдиш, че не ми пука. Та кое от двете е? – попитах я аз.

– И двете... Всъщност никое... Боже, има ли въобще значение? – тросна се тя, прокарвайки ръце през късата си коса. Краищата ù все още бяха обезцветени, а в кичурите ù се бяха позадържали едва доловими намеци за синьо. – Аз съм щастлива за теб... о-толкова-абсолютно-щастлива за теб и за това, че отново се събра с истинските си приятели. Сега можеш да си стоиш с тях и да си губиш времето, обсъждайки колко хубаво е било, когато сте били само четиримата. Може да си споделяте само вашите си смешки. Но това, което не мога да търпя... това, което ме побърква... е как ти...

– Е как аз какво? – За мен бе въпрос на борба да не повиша тон. – Какво друго? Излей си душата. Давай! Очевидно нещо друго те дразни, след като влизаш в схватки с хлапе, което е било запратено до ада и се е върнало оттам. А аз не мога да оправя нищо, ако не ми кажеш какъв е проблемът!

Искрата най-после стигна до динамита, но експлозията не беше такава, каквато очаквах. Изражението на Вида се пречупи и тя започна да поема с дробовете си кратки и накъсани вдишвания.

– Ти просто го замени в главата си. На мястото на Джуд постави това малко момиче, все едно той беше нищо. Все едно ние сме нищо за теб! Схващам го! Ясно ли е? Но поне недей... Не се преструвай и не се дръж така, сякаш ти пука, когато в действителност въобще не е така!

Тя плачеше. Наистина плачеше. И аз бях толкова смаяна от това, че просто си стоях. Вида се обърна с гръб към мен, а от тялото ù на вълни се излъчваха гняв и унижение, които я притискаха все по-навътре в ъгъла.

Ти просто го замени.

Все едно сме нищо за теб.

Така ли си мислеше наистина тя? Дълбока, отекваща болка ме разкъса отвътре... че аз никога... че никога не ме е било грижа за тях? Че не им бях отдадена? Знам, че в началото се държах студено към тях, но това беше единствено с цел да защитя себе си. Допускането на хора наблизо, свалянето на стените около сърцето ми – не можех да си позволя риска отново да стана уязвима по този начин и в Лигата. Не и когато се налагаше да оцелявам.

В Търмънд ми се беше сторило решаващо да се науча да погребвам всяко чувство – добро или лошо, – да сгъна всяко диво чувство и да го запратя обратно назад, преди да ме бе издало и някой в черно да бе забелязал това. Там, ако човек беше тих, ставаше почти невидим. Ако не можеше да бъдеш провокиран и наказан, те оставяха на мира. Завърнала се бях към тази стратегия и в Лигата, живеейки ден за ден, от Операция на Операция, от урок на урок, сковавайки всяко случайно появило се чувство, за да избегна експлозията в резултат на осъзнаването колко нечестно, ужасяващо и смазващо беше всичко това. Така че никой, дори и за секунда не можеше да постави под въпрос лоялността ми към каузата им. Дълго време това беше единственият начин, по който можех да се защитя от света и от всички в него.

Но Джуд... Джуд бе съумял да се сгуши в мен, защото или не осъзнаваше какво правя, или се опитваше независимо от това.

Мен ли обвиняваше тя за всичко това? Ако тя беше Водач, дали нещо от това щеше да се случи? Дали нямаше всички... Затворих очи, мъчейки се да изтрия образите, които превзеха ума ми като буря. Джуд на земята. Джуд, задушаващ се в собствената си кръв. Счупеният гръбнак на Джуд, усуканите му крака. Погледът му – все едно ме молеше да му помогна, да го убия, така че страданията му да свършат.

Този скапан кошмар. Дунди ми повтаряше отново и отново, че то е било внезапно... че неговата... Защо ми бе толкова трудно да произнеса думата „смърт“? Той бе умрял. Не бе починал. Джуд не си почиваше никъде. Той не се бе изнизал. Той бе умрял. Животът му бе свършил. Вече нямаше да се чуе друга дума от него. Той бе стигнал до края си – така както ставаше с всички истории. Той не бе на някое по-добро място. Той не бе и с мен. Джуд бе погребан заедно с всичките си надежди под цимент, мръсотия и пепел.

– Боже! – гневеше се Вида, а гласът ù бе груб. – Дори и сега... даже и сега не можеш да го отречеш, нали? Просто ме остави на мира, тръгвай си, преди аз...

– Да не мислиш, че не знам, че аз нося вината? Че ако го бях държала близо до себе си... Ако въобще не го бях накарала да дойде... – промълвих тихо аз. – Представям си какво му е било. Как накрая най-вероятно се е задушил под цялата тази тежест. Чудя си колко ли го е боляло и дали Дунди ме лъже в очите всеки път, в който се закълне, че е било толкова бързо, че той не е усетил нищо. Умът ми продължава да се връща към това... отново и отново. Той вероятно е бил така уплашен. Там, долу, беше толкова тъмно, нали? А той е изостанал. Мислиш ли, че го е осъзнал? Че ни е чакал да се върнем и... – Знаех, че бръщолевя, но не можех да се спра. – ... той въобще не трябваше да е навън... Та той бе на петнайсет. Той бе само на петнайсет...

Вида се облегна на стената и се плъзна надолу по нея, плачейки с ръце, притиснати към лицето си.

– Защо не разбираш, че грешката беше моя? Аз бях отзад! Ти дори не беше близо до него. Трябваше да го чуя. Трябваше да го накарам да ходи пред мен, но бях толкова уплашена, че въобще не мислех!

– Не... Ви, не – свих се на пода пред нея. – Там, долу, бе толкова шумно...

Това въобще не бе нейна грешка. Усетих как през мен препусна яростен покровителствен изблик при мисълта, че някой друг може да мине покрай нас и да я види толкова уязвима. По-късно, когато тя се посъвземеше, това щеше да направи унижението ù от тази случка още по-лошо. Понаместих се и седнах пред нея така, че да парирам възможността някой, прекосяващ коридора, да я зърне. Щом се пресегнах към нея, тя не ме спря.

– Ти и Кейт, та вие дори не изричате името му – допълни тя. – Аз искам да говоря за него, но вие се опитвате да го затворите в кутия и да я приберете на рафта.

– Знам, че смяташ, че не ми пука. – Долавях гръдния си кош изключително свит. – Просто... ако не държа тези неща затворени, имам чувството, че аз ще се разпадна. Но вие, всички вие – ... Единственото нещо, което някога съм искала, е било да успея да задържа всички ни заедно и в безопасност. А това се оказва непосилна задача.

– Искаш да кажеш тях – Вида прегърна коленете си и ги долепи до гърдите си. – Разбирам. Те са твоите хора.

– А ти не си ли? – попитах аз. – Няма ранглиста за това кого обичам най-много. Дори и да се опитам да я направя, няма да съумея.

– Добре, ако сградата се запали, кого ще спасиш първо?

– Вида!

Тя завъртя очи и избърса лицето си.

– О, успокой се! Просто се шегувах. Очевидно е, че няма да съм аз. Мога и сама да се грижа за нещата си.

– Наясно съм – отвърнах. – Не знам кого ще се опитам да спася първи, но ако трябва да избера подкрепа за тази спасителна мисия, нямаше въобще да се колебая по въпроса.

Тя повдигна рамене и след малко каза тихо:

– Мисълта да се завърна в тази стая ме кара да... Знам, че ще прозвучи, все едно съм се напушила, но продължавам да влизам в разни стаи и да го търся, сякаш той ще е там. И когато се усетя, ефектът е, като че ли някой ми е ударил кроше в гърлото.

– Аз правя същото – успокоих я. – Очаквам го да се появи зад всеки ъгъл.

– Попаднала съм на някакво тъпо, отвратително място – призна си тя. – Завиждам на онова малко момиченце, на теб и на тях. Защото сега имате възможността да сте всички заедно, а за нас това вече никога няма да е възможно. Та ти дори не можеш да погледнеш Нико! За бога, Руби, какво ще е нужно, за да престанеш да го наказваш? Кога ще започнеш да чуваш извиненията му?

– Когато ще имам сили да им повярвам.

Тя ме погледна остро.

– Джуд бе единственият му приятел. Нищо, което ти можеш да му сториш, не е по-лошо от това, което той сам си причинява. Кейт няма да успее да го върне при нас след това. Сега е по-зле, отколкото първия път, когато го докараха при нас в Щаба, след като го бяха измъкнали от онази изследователска програма, в която му бяха причинили какви ли не гадни експерименти.

Поех си дълбоко въздух.

– Извини ме, че те оставих сама да разкажеш на Кейт...

– Не – отвърна тя и вдигна пръст. – Съжалявай за това, че беше прекалено уплашена, за да поговориш с нея за нещата. Не разбирам. Не мога да схвана защо всеки, за когото ми пука, е на парчета и никой от вас не желае дори да се опита да помогне на другия, защото боли прекалено много, когато застанеш лице в лице с него. Джуд никога нямаше да позволи това да се случи. Нямаше! Той бе най-добрият измежду нас.

Наистина беше невероятно как Джуд бе успял да ни охарактеризира всички. Той бе навлязъл толкова дълбоко в това кои сме ние и какво искаме. На света имаше хора, чиято задача, изглежда, беше да служат като точки за свръзка. Те ни отваряха един към друг, както и към нас самите. Какво ми бе казал той? Че не искал да знае само лицата на хората, но и техните сенки?

– Така е. – Никога нямаше да има никой друг като него. Усещах загубата му, а остатъкът от света така и нямаше да разбере за нея. Мисли като тези лежаха подобно на камъни върху гърдите ми.

– Не съм добра по прегръдките – предупреди ме Вида. – Но ако искаш отново да си поговорим така... Тук съм. Става ли?

– Става. – И не знам защо точно този момент така ме разчувства, особено като се имаше предвид, че и всички онези преди него бяха не по-малко наситени с емоции. Облегнах рамо и глава на стената. Може би защото осъзнах колко много той щеше да се гордее с нас за това, че бяхме стигнали толкова далеч и си бяхме казали толкова много.

– Моля те, поговори с Нико – помоли ме Вида. – Не ме карай да пълзя в краката ти. Не се дръж с него, все едно дори не е човек.

– Имам чувството, че го мразя – прошепнах.

– Направил е грешка. Както всички нас.

Облегнах се назад на ръцете си, а пръстите ми се впиха в студените плочки.

– Тормозили ли са я нещо? – Вида изведнъж зададе този въпрос, изпречвайки пред мен ръка, за да ме спре. И макар че не прошепна въпроса, самият факт, че не питаше директно пред Зу, сочеше към някаква новооткрита чувствителност. – Ще ми разкажеш ли, или?

Или пък не.

– Не – отвърнах тихо, докато наблюдавах как Лиъм се настанява до нея и прокарва ръка през косата ù. – Тя не иска да говори за това и ние не я насилваме. Такова е решението ù.

Вида кимна, осмисляйки чутото.

– Значи е видяла истински гадости. Наистина ужасяващи гадости.

– Стига си я притискала по въпроса. Става ли? Всички други избори са ù били отнети. Нека поне да има шанса да избере какво иска да казва и кога да го казва.

Обърнах се при звука на леките стъпки, които приближаваха към нас. Зу спря намясто, с ръце, навряни в джобовете, докато Вида не ù махна да дойде към нас. Тя изчака Зу да я погледне, преди да каже:

– Извини ме, Зи. Не трябваше да се заяждам с теб. Наред ли сме?

Част от напрежението върху лицето на момичето изблед­ня, тя подаде ръката си напред за ръкостискане, но вместо това Вида ù предложи докосване с юмруци.

– Добре – казах аз, принуждавайки схванатото си тяло да се изправи от пода. – Да се връщаме ли обратно? Момчетата най-вероятно се чудят къде сме.

– Нека се чудят – отговори Вида. – Имаме да наваксваме.