По залез

Пета глава

Въпреки цялата надежда, която бях имала, че ще я намерим, така и не съм особено сигурна дали въобще бях помисляла какво точно щеше да се случи със Зу, ако това станеше. Но от момента, в който Лиъм я видя, си пролича, че това беше единствената мисъл, която минаваше и през неговото съзнание.

– Смятах, че ще сте в къщата на чичо ù – отбелязах аз. – Какво се промени? Защо сте напуснали?

– Той не беше там. Въпреки това щяхме да останем, но се случи... един инцидент точно след като пристигнахме – обясняваше Кайли, докато крачехме. Дърветата се отдръпнаха назад и разкриха малко сечище, обрамчено в мрак. Щом бяха чули приближаването на колите ни, те бяха изгасили огньовете, но сечището все още бе наситено с аромата на дим.

– Какъв инцидент? – попита Лиъм.

– Лош. Имаше един мъж, оказа се добър мъж. Той... няма значение. Това не е важно – Кайли поклати главата си с тъмни къдрици и изпъна предната част на окъсаната си риза. – Оттогава се движим от град на град. Когато видях следата от пътни знаци, я проследих, надявайки се да открием други деца, но и те самите не се справят особено леко.

Усетих как очите ми се уголемиха при вида на напълно мокрите импровизирани палатки, които бяха провесили, използвайки чаршафи, както и стари консервени кутии и кофи, поставени, за да улавят водата.

– Вие сте дошли с кола, нали? – попита Лиъм. – Къде я оставихте?

– Зад навеса в задната част на къщата – Кайли се помъчи да изцеди ризата си, но без особен успех. Другите около нея ни се бяха представили като в мъгла, не разпознавах никого от тях. Луси побърза да уточни, че двама от тях – Томи и Пат – бяха напуснали Ийст Ривър няколко месеца, преди ние да пристигнем. Другите трима членове на тяхното племе се бяха отделили, когато ходенето им бе дошло в повече, и не бяха чували нищо за тях оттогава. Останалите десет тийнейджъри – всичките на по около петнайсет години – бяха случайни деца, които се бяха присъединявали към тях по време на преминаването им през страната.

Томи беше висок и слаб почти колкото и дървото, което го бе прикривало, а ужасната му глава с медночервена коса бе скрита под смъкната шапка. Пат бе с една глава по-нисък и вървеше и говореше с безумна, неовладяна енергия, което правеше почти невъзможно поддържането на еднакво темпо с него.

– Ами... – започна Коул, докато оглеждаше тъжния лагер, който ни обграждаше. – Поне сте опитали.

– Аз просто се чудя... – Луси излезе пред нас, а сплетената ù на плитка руса коса се залюля зад рамото ù. Тя бе облечена в огромен суитшърт на отбор по американски футбол и черен клин, който бе протъркан на коленете ù. – А вие какво правите тук? Кога напуснахте Ийст Ривър?

О, по дяволите! Естествено, че нямаше как да знаят. Нямаше как да са разбрали. Погледнах към Лиъм, но той се взираше в Зу, която се бе вкопчила в ръката му.

– Да запазим историите за по-късно – помоли Коул. – Опаковайте това, което искате да вземете с вас.

– Чакай. Какво? – попита Лиъм. – Задръж! Та те дори не знаят в какво се забъркват.

Коул завъртя очи и се обърна към другите деца, пляскайки с ръце.

– Сега ще ви го обясня. Ние бяхме част от група, наречена Детската лига. Само че президентът реши, че иска да унищожи нас, Федералната коалиция и цял Лос Анджелис. Сега сме се запътили на север, за да създадем нова организация и да открием нови и забавни начини, чрез които да го сритаме по задника. Има ли въпроси?

Томи вдигна ръка.

– Унищожили са Лос Анджелис ли? Буквално ли?

– Струва ми се, че вече въобще не говорим метафорично – отвърна Коул. – Сега е димяща купчина отломки. Естествено, вие сте свободни да останете тук, но военните вече имат контрол над границите и магистралите, а освен това контролират напълно притока на наличния бензин и храна. Което пък значи, че животът ще стане доста по-труден, ако не се намирате на безопасно място.

Мисля си, че децата в действителност бяха прекалено шокирани, за да съумеят да се разплачат. Разменяха си зашеметени погледи, очевидно борейки се да обработят информацията.

„Гладът никак не помага за взимането на това решение“, казах си наум, докато наблюдавах как дъждът караше ризата на Кайли да прилепва към ясно очертаните кости на бедрата ù.

– А там, където ще идем, безопасно ли ще е? – попита Пат.

– Кажи им истината – каза остро Лиъм. – Може и да е безопасно и сигурно място, но ние винаги ще имаме мишени на гърбовете си. Ти никога не си правил нищо просто от добрина в сърцето си, Коул. Така че... каква е уловката? Те идват с нас и после ще им се наложи да се бият ли? Ще трябва да работят за храната и леглото ли?

– Ами, реално погледнато, най-вероятно всички ще сме в спални чували – каза Коул, а под всяка негова дума къкреше раздразнението. – Но не, няма уловка. Ако те искат да ги обучим, ще го направим. Ако искат да се бият, тогава кой съм аз, по дяволите, та да ги спирам? Но имам чувството, че те са също толкова заинтересовани относно откриването на причината за ОМИН и научаването на повече за онова така наречено лекарство. А освен това живея с усещането, че имат интерес да намерят друга група, която ще пожелае да им помогне да стигнат обратно при родителите си.

– Не ги манипулирай да си мислят, че е...

– Че е какво? – попитах тихо, дърпайки го настрана. – Възможност за тях да оцелеят ли? Лиъм... Разбирам, че борбата е опасна, но не е ли и този вид живот също толкова опасен? Да си болен, гладен и постоянно да бягаш? Не е нужно вечно да остават в Ранчото. Може да ги изведем, след като измислим безопасна система за извършване на нещо такова... естествено, ако те искат това.

Той изглеждаше огорчен. Ако досега се бе борил с идеята за хващането ми в капан от страна на Лигата, какви бяха шансовете някога да се съгласи същото да се случи и със Зу? Независимо колко много искаше да види децата в лагерите освободени и лекарството разкрито, първият му инстинкт винаги щеше да бъде да поеме по пътя, който бе най-безопасен за хората, които обичаше най-много.

– Когато всичко приключи – казах аз, а очите ми се преместиха върху Коул, който помагаше на децата да съберат багажа си, – можем да отидем където си пожелаем. Това не си ли заслужава? Идването ù сега с нас е единственият начин, по който можем да си гарантираме, че тя ще е в безопасност. Ние ще се грижим за нея.

„Като начало въобще не биваше да я пускаме да си ходи.“

Той издиша струйка въздух.

– Ей, Зу! Какво ще кажеш да ни помогнеш да започнем една малка война?

Тя погледна към него, а после към мен. Веждите ù се присвиха, докато обмисляше предложението. След което просто повдигна рамене, изразявайки нещо като: „Защо не. Нямам нищо по-добро за вършене“.

– Добре. – Лиъм изговори тези думи в края на една въздишка и долових как с тях напрежението се оттегли от тялото ми. С ръка около рамото ми, а в другата му тази на Зу поехме обратно през дърветата до мястото, където другите ни очакваха. Познатостта на това ми действаше заземяващо, все едно най-после отново се бях свързала със света. – Добре.

В мига, в който стигнахме обратно до колите, забелязах, че Дунди и Вида вече бяха там и се бяха облегнали ни камиона. Но докато Дунди практически постоянно се повдигаше на пръсти и изстрелваше стотици въпроси към Зу, на които тя нямаше шанс да отговори, Вида само погледна към нея, скръсти ръце и се приближи до нас.

– Ей, Ви, това е...

Тя не се спря, не ме остави да довърша, нито пък пое ръката на Зу, която тя ù подаде, за да се здрависат. Очите на Вида проблеснаха, щом срещнаха моите, а обвинението, което се четеше в тях, беше толкова тихо, колкото бе и безпочвено. Челюстта ù бе стисната здраво, задържайки отровата, която се бореше да не изстреля към мен.

– Сега вече можем ли да се махнем от това скапано бунище?

И просто ей така чувството на сигурност изчезна. В мен се настани болезнено безпокойство, което раздвои вниманието ми надве. Половината от мен желаеше да я последва в гората, а друга половина – по-шумната и изискващата – искаше да си остана точно там, където бях, щастливо прихваната в любовта си към тримата, намиращи се около мен. Сърцето ми преливаше от нея, докато Зу обвиваше отново с ръце тънкия кръст на Дунди, а той я милваше по главата по неговия обичаен непохватен начин.

Лиъм се бе извърнал, за да проследи силуета на Вида, докато тя изчезваше в тъмнината. Когато се обърна обрат­но, видях въпроса му – а моето собствено объркване също бе отразено там.

Ала нямах никаква идея защо тя бе толкова ядосана.

Бяха минали часове след полунощ, когато най-после стигнахме до Лоудай, а луната вече започваше снижаващото си приплъзване на запад. В продължение на четири часа редувах заспиване със събуждане, но от това не ми стана по-добре. Придържането ни към второстепенни пътища, както и лъкатушенето по гръбнака на Калифорния в спокойно темпо бе добавило допълнителни четири часа към и без това вече дългото пътуване. А като приспаднем и допълнителния час, който ни отне намирането на още една кола и на достатъчно бензин, за да можем всички да продължим, стигнахме до точно десет часа. Сякаш бяхме хванати в някакъв вид реалност, в която времето в един и същи миг се разтягаше и се свиваше, а минутите отлитаха в безчетно количество. Напиращите приливи на тревожност и страх се вливаха и изливаха от мен и се хванах да изпращам отчаяни, тихи молитви да открием Кейт и другите да ни очакват. Денят вече се бе стекъл доста добре и знаех от опит, че не мога да се надявам това да се превърне в някакъв вид закономерност. Животът имаше гадния навик да ме повдига нагоре само за да ме захвърли обратно надолу.

Градът бе по-провинциален, отколкото очаквах – поне в покрайнините си. Имаше доста пусти полета, които някога вероятно са били лозя, но явно бяха оставени да повехнат и умрат в сянката на няколко дълги сиви склада.

– Ето го! – каза Коул и вдигна ръка от волана, за да посочи. Бях изненадана, че можеше да ги различи, имайки предвид, че на мен ми изглеждаха абсолютно еднакви – особено в тъмнината.

– Те тук ли са?

– След секунда ще разберем.

В момента, в който навлязохме в единия край на града, небето беше разцъфнало в бледолилаво. Нашата малка редица от коли премина като на парад през празните улици. Настроението на Коул отново се промени и стана по-щастливо и леко, когато колата намали и зави към паркинга на някаква автокъща за коли втора употреба. Той закара автомобила до едно от празните покрити места – близо до нещо, което определено приличаше на стар ван на фирма за обезпаразитяване, и до камион на електрическа компания.

„Не е автокъща за коли втора употреба – казах си наум. – Поне вече не.“

– Добре, съкровище – Коул пое дълбоко въздух и погледна към покрива на колата, мънкайки си нещо, което не успях да чуя. – Готова ли си?

– Ами той? – попитах аз, кимвайки към отпуснатото тяло на Кланси.

– Засега ще го оставим тук. Току-що му бих още една доза. Ще се върна обратно за него, след като сме сигурни, че всичко е наред.

Това не бе възможно най-добрата идея, но бях толкова уморена, че се усетих, че просто кимам – прекалено изцедена, за да споря. Освен това момчето все още дишаше леко и равномерно, беше се превил надве и не се виждаше. Този път аз бях тази, която провери повторно дали ръцете и краката му все още са затегнати със свинските опашки. Това беше последната пълна и ясна мисъл, която премина през ума ми.

Докато се измъквах навън, цялото ми тяло ме болеше от изтощение. Усещах го в задната част на врата си. Долавях го във воднистия вид, който очите ми бяха придобили. Лиъм веднага ме откри и хвърли въпросителен поглед по посока на камиона. Махнах му и се облегнах на ръката му, когато я обви около мен. Продължавах да се опитвам да преброя децата, започвайки всеки път със Зу и Хина, но, изглежда, не можех да продължа по-далеч от десет, без да забравя докъде съм стигнала и да се наложи да започна отначало. Фокусирането над едно определено нещо – гласа на Дунди, който изстрелваше към Вида въпрос след въпрос, питащ за размазаните форми около себе си, – ми помагаше да бъда нащрек, но на мозъка ми още му отнемаше прекалено дълго време да обработи факта защо стояхме пред някакъв вид бар и се мотаехме пред вратата.

Лиъм проследи погледа ми.

– Тя не е казала нито дума на Зу – информира ме тихо той. – Знам, че не си пада по прегръдките, ама това нормално ли е? Защото, ако продължава да се държи така, аз определено ще имам проблем с това.

Надзърнах отново към Вида.

– Трябва ù известно време, за да се отпусне. Ще поговоря с нея.

Коул погледна през един от прозорците, без да обръща внимание на незапаления светещ знак, гласящ ОТВОРЕНО. След като въздъхна тежко, той изпробва вратата на „Смайлис“. Заключено.

– Това бар ли е? – промълви Дунди зад мен. – Ние можем ли да влизаме? Все още не сме на двайсет и една години.

– О, бабче! – въздъхна Вида. – Убиваш ме.

Погледнах през предния прозорец. Вътре имаше много бледо, полирано дърво, празни полици зад самия бар и червен винил там, където бяха местата за сядане. Между всички снимки на облечени в бански жени, излегнати върху спортни коли, имаше и класически стари постери за рок концерти.

– С взлом ли трябва да проникнем? – попитах Коул.

– Не. Проверявах само за да видя дали все още ползват този вертеп като фасада. Входът към Ранчото е зад бара.

За секунда бях леко объркана, мислейки си, че има предвид зад бара в самото заведение. Вместо това обаче той слезе от бордюра и кимна с брадичка към малка алея между „Смайлис“ и празния магазин край него. Последвахме го отзад, минавайки покрай кофи за боклук и празни подредени каси, докато не достигнахме до някаква задна врата. Коул отиде право при нея и набра шест цифри върху намиращото се там електронно устройство. То присветна, изпиука и вратата се отвори, разкривайки нещо, което приличаше на типична задна стая. Покрай всяка стена имаше стелажи, повечето от които бяха празни.

– Пътят до долу е дълъг – извика Коул през рамо. – Някой страх ли го е от височини? От тъмно? Не. Разбира се, че не. Вие, деца, сте шампиони. Само внимавайте, става ли?

„Дълъг път надолу. Боже!“ Още един подземен тунел ли? При това дълъг – бях готова да се обзаложа за това, основавайки се на факта, че бяхме достатъчно далеч от основната сграда на Ранчото, която не бях успяла да видя, докато седяхме пред „Смайлис“. Имахме подобен начин на достъп и към Щаба в Лос Анджелис. Мястото за влизане бе в един паркинг, откъдето посредством асансьор се стигаше до Тунела, който от своя страна беше толкова ужасяващ поради идващата от канализацията смрад и хлъзгавите от мухъл стени, че човек почти очакваше в другия му край да го пресрещне дяволът.

За да стигнем до вратата с капака в пода, която се отваряше към тунела, водещ до Ранчото, се наложи всички да се набутаме в малката спалня, направена отзад до бара, и да повдигнем леглото и килима, които бяха поставени над нея. Студен, застоял приток на въздух се втурна да ни поздрави с добре дошли, когато Коул отвори вратата.

– Готино – казаха Томи и Пат, навеждайки се, за да надникнат надолу към леко осветеното пространство. Кайли направи физиономия по посока на Луси, но бе третата, която слезе след Коул. Повечето от тийнейджърите минаха след това – твърде уморени да поставят под въпрос онова, което се случваше, или пък къде ги отвеждаха. За по-малките деца беше по-страшно. Зу и Хина бяха като отражения на пълната, абсолютна умора. Те се люлееха на краката си, все едно бяха обърнали по няколко чаши в бара, и дори не съумяваха да фокусират очите си върху Лиъм, дори и когато той им помагаше да преминат през началото на стълбата. След това и аз, и той трябваше да съдействаме на Вида да свали долу един наполовина сляп, изключително кисел Дунди. Сетне дойде неговият ред.

Знаех, че това е лишено от разум... начинът, по който страхът сякаш идваше до мен изотзад и притискаше острие към гърлото ми. Знаех, че не сме по време на атака, че нататък по пътя вече имаше деца и всичко с тях бе наред, както и че ако исках да стигна до Ранчото, щеше да ми се наложи да ида дотам. Наясно бях с всичко това, ала не можех да помръдна.

Лиъм долови изражението ми и на лицето му се изписа успокоителна усмивка. Въпреки всички неизречени думи помежду ни, той все още можеше да разчита всеки мой страх. Едната му ръка премина през косата ми и подхвана странично лицето ми, докато ме целуваше по слепоочието.

– Различен тунел, различно място, различен край – обеща той. – Нали така?

Преглътнах и се насилих да кимна, когато той пое към стълбата. В момента, в който светлата му коса изчезна, усетих как кожата ми залепна за костите ми, а стомахът ми се преобърна. Различен край. Преобръщах тези думи в ума си. Край.

Това бе само началото му.

Изправих се, преметнах конската си опашка зад рамо и предприех първата стъпка. Втората. Третата. Опитах се да не мисля за начина, по който тъмнината сякаш се надигаше около мен и ме засмукваше надолу. В момента, в който бях почти убедена, че ще се спускам вечно, най-после стъпих на твърда земя.

Остатъкът от деня придоби някакъв странен, почти нереален развой. Тунелът беше осветен от низ коледни лампички, някои от които присветваха, а други изцяло не работеха, поради което пред нас винаги се виждаше само малка част от пътя. Всичко наоколо беше гол, коравосърдечен цимент. Ниският таван и тесните стени усилваха абсолютно всеки един глас и носеха назад през тъмнината шепоти и въздишки, подобни на духове. Дишах плитко, усещайки как кръвта започва да заформя слаб пулс зад очите ми. Това наистина бе прототипът на Щаба в Лос Анджелис – в доста по-малък мащаб и частично над земята, ако Коул ни бе казал истината, но все пак беше достатъчно наподобяващ, за да успеят да ме побият тръпки.

Умът ми си играеше на „хвани и пусни“ с гледките и звуците около мен, филтрирайки всичко през млечен обектив. Това ме караше да се чувствам така, като че ли виждах всичко да се случва през спомените на някой друг. Миризмата на пот и влажни дрехи. Сумтене от болка от страна на Вида. Мрачното, безнадеждно изражение на Дунди, когато се взираше в тъмнината. Зу, отпуснала се на гърба на Лиъм, с ръце, обвити около врата му, докато той я носеше. Ходихме толкова дълго, че имаше моменти, в които забравях накъде сме се запътили.

Горе пред нас Коул се изкачи по едно стълбище и потропа по нещо метално – голям ръждясал квадрат, който най-вероятно представляваше врата. От страната на тунела нямаше никакви дръжки. Трябваше да ни пусне някой от другата страна.

– Ами ако вътре няма никого? – дочух въпроса на Дунди. Престорих се, за доброто на сърцето си, че въобще не съм го чула.

Той удря с юмрук по него още минута, преди и децата, скупчени зад гърба му, да започнат да удрят заедно с него.

„Тук няма никого – помислих си. – Не са успели.“

Не можех да дишам. Нямаше къде да се иде – стените и от двете ми страни бяха толкова близо, а децата зад мен блокира изхода ми навън. Долових как Лиъм обгърна рамото ми с ръка, но тежестта от това накара гръдният ми кош да се почувства още по-стегнат. Краката ми се сплетоха, но точно в този момент се разнесе силно скърцане и пътят бе наводнен със светлина.

„Кейт?“

Прикрих очи, мъчейки се да разбера чия бе тази фигура, когато Коул извиси глас:

– Здравей, Доли!

– Боже мой! – В гласа ù смътно се долавяше някакъв акцент, може би от Ню Йорк? Ню Джърси. – Побързайте! Влизайте! О, боже! Бяхме си помислили... Притеснявахме се, че ще ни се наложи да излезем да ви търсим.

Лиъм ни поведе напред и нагоре по стълбите – към светлината. Не бях усетила колко ми е било студено, докато не бяхме обвити от нежна топла вълна. Прекрачих вътре и примижах срещу потока от флуоресцентна светлина над мен.

Доли сподави една тежка въздишка, докато вървеше по редицата ни, и мигна, щом достигна до мен и Лиъм. Тя премести поглед от него към Коул.

– О, боже! Още един от вас ли има? Как е успял светът да оцелее толкова дълго?

– Пълен късмет – отвърна Коул. – Всички тук ли са?

Доли видимо се поколеба.

– Ами... не съвсем.

– Кейт? – Думата излезе от Вида в беззащитен прилив на надежда.

– Конър е добре. Тя много се тревожеше за всички.

Ръката на Лиъм се стегна около мен, а когато погледна надолу – изражението му беше толкова искрено развълнувано, че аз се облегнах на него и леката ми усмивка се появи като рефлекс. Изненадах се обаче, че първото чувство, което нахлу в дупката, оставена в мен от страха, не беше въодушевление или облекчение. Тези усещания се появиха едва след внезапната и остра болка, която се излъчи от сърцевината ми. „Тя не знае.“ Кейт бе оживяла, бе успяла да се добере дотук напук на силно намалените ù шансове и бе чакала. Единствената новина, която Доли щеше да ù сподели, беше, че ние сме тук. Тя нямаше как да знае за Джуд. Щеше да ми се наложи да не я прегръщам, за да не се разплача за достатъчно дълго и да ù кажа. „Тя не знае нищо.“

А сега щеше да разбере.

– Какво искаш да кажеш с това „не съвсем“? – попита Коул, докато се оглеждаше. – Десет души от вас дойдоха да отворят това място, нали? А Конър доведе своята дузина...

Маратонките на Доли издадоха леко скърцане, когато тя се размърда неловко. Звукът от боси крака, които плющяха по плочките, я спаси от необходимостта да отговаря. Сърцето ми се качи в гърлото, когато изневиделица една бледоруса глава се появи в ъгъла на залата. Кейт!

Вида се метна към нея, разбутвайки децата, които стояха помежду им, като почти успя да събори и двете им на земята.

– Съжалявам. Толкова съжалявам – повтаряше Кейт. – Бяхме точно извън зоната на нападението и не можехме да се върнем заради барикадите, които те сложиха...

Кейт погледна зад рамото на Вида към мен и усмивка на успокоение заля лицето ù, когато нейните очи срещнаха моите. „О, боже! О, боже! Тя не знае.“ Не можех да изкарам думите от устата си. Не можех да помръдна. Под кожата ми течеше горещина, а потта извличаше от всяка моя пора вина, срам, гняв и мъка. След това тя вече не гледаше към нас, а към празното място от другата ми страна. Озърташе се из цялата зала, а очите ù прескачаха от един човек към друг, като през цялото това време притискаше Вида към себе си все по-здраво. Тя го търсеше.

В края на краищата не се наложи да изричам нищо. Тя сигурно бе проумяла още в първата секунда, в която бе видяла лицето ми.

Ръката на Лиъм откри моята и се сключи около пръстите ми, докато той ме издърпваше и ме привличаше по-близо до себе си. Притиснах лице към здравото му рамо, чувайки как сърцето му бие до ухото ми, и се опитах да си възстановя дишането и да спра напиращите сълзи.

– Какво ще кажете... – Доли сложи ръка на рамото на Томи. – Какво ще кажете да ви покажа къде са баните и къде може да спите? Всички стаи са отворени. Само си изберете някоя, която да ви харесва. Утре ще трябва да измислим нещо по въпроса с чаршафите и одеялата. Съжалявам.

– Какво е станало със завивките? – попита тихо Коул.

– Взеха ги – Доли повдигна рамо и премести погледа си от него към децата, а после обратно към него и най-накрая Коул престана да задава въпроси.

Тя ни поведе по друг снежнобял коридор. Светлините отгоре избелваха кожата на всички, правейки мръсотията и нечистотиите още по-забележими. Снимките, залепени с тиксо към стената, потрепваха, когато толкова много тела преминаваха край тях. Острата миризма на белина. Голяма стая – с размери на училищен физкултурен салон – широко отворена и осеяна със спални чували и дюшеци.

„Почивка – помислих си. – Най-после мога да спра.“

– Ей, съкровище! – извика ме Коул. – Можеш ли да дойдеш за минутка при нас? Искам да осведомя Кейт, така че тя да се запознае с пълната картинка.

Захватът на Лиъм върху мен се затегна и аз почти казах „не“. Не мислех, че мога да съм край Кейт, докато не се възстановях. Но той и аз бяхме замесени в това нещо заедно. А и ми се щеше да знам къде са останалите агенти.

– Ще дойда след секунда – обещах на Лиъм. – Избери ни хубава стая.

– Добре... – започна той несигурно, но последва другите надолу с един последен поглед през рамо.

Коул ми махна да отида при него в стаята, намираща се отляво на отвора към тунела, но аз останах намясто секунда повече, за да успея да огледам пространството по-добре. И се оказах... някак безразлична.

Щабът в Лос Анджелис имаше леко порутен вид, сякаш някой бе изкопал дълбока дупка, бе налял вътре малко бетон и бе вкарал различни плочки, бюра и маси, за да го украси. Светлините и тръбите се мяркаха открито над главите ни и никога не бяхме имали безпроблемно течаща топла вода. Ранчото пък изглеждаше така, сякаш е било забравено. Независимо от факта, че агентите вече бяха тук поне от седмица, подът беше покрит с облаци от сив прах и мръсотия. Дръжките на вратите бяха увиснали и счупени. Боята се лющеше от стените, а дървото по някои от вратите се цепеше. Крушките или не работеха, или липсваха напълно и оставяха произволни петна от тъмнина в коридора. Плочките по окачените тавани се се ронеха, цели парчета бяха паднали на земята и просто бяха изритани настрани. Все едно на никого не му дремеше. Докато поемах всичко това, през мен премина вълна на безпокойство. Така човек се отнасяше към място, в което нямаше намерение да се застоява. И просто притежаваше.

– ... е простотия! Това е такава скапана простотия! – гласът на Вида ме извика в стаята, в която другите вече бяха влезли. Пристъпих вътре и затворих напълно вратата зад себе си, почти сблъсквайки се със стена от шкафове за папки. Стаята бе достатъчно голяма колкото за единично бюро, три стола и няколко карти на Съединените щати, поставени в рамки.

„Това трябва да е бил офисът на Албан – помислих си, – докато той все още е бил тук.“ Наоколо не беше толкова претъпкано със случайни боклуци, колкото бе в кабинета му в Щаба, но някои от щрихите – особено свободно висящото от стената американско знаме – бяха типични за него.

– Веднага щом са излезли от Лос Анджелис, Сен се е свързала с Ранчото и им е казала, че се отправят към Канзас – ми обясни Коул, който се беше облегнал на предната част на бюрото заедно с Кейт. Тя държеше лицето си наведено, ръцете ù бяха скръстени пред гърдите ù, а мислите ù видимо бяха някъде другаде. С ръце на хълбоците Вида обикаляше в малкото пространство, в което човек всъщност можеше да се движи.

– И те всички са си тръгнали – довърших аз. По дяволите! Коул беше сигурен, че агентите, които бяха напуснали Щаба с Кейт, за да търсят транспорт за нас, бяха, ако не друго, поне достатъчно лоялни към нея, за да искат да останат и да ни помогнат.

– И са взели със себе си почти всичко, което не е било прикрепено, включително и повечето храна – информира ме Коул. Бях изненадана от това колко спокоен изглеждаше. – Кейт и Доли са щели да дойдат да ни търсят, очевидно си съумяла успешно да им внушиш, че ние сме се запътили към Канзас. Ще трябва да започнем да възстановяваме това място от нулата, но допускам, че е възможно.

Кейт изправи глава.

– Какво искаш да кажеш с това, че тя им е „внушила“?

– Ти си знаела? – попита Вида с язвителна острота в гласа си. – Ти ли си ги изпратила да си ходят?

Изпънах ръце, отказвайки да притисна гръб към вратата и да отида колкото може най-далеч от тези яростни погледи.

– Аз го сторих. Аз им оказах влияние, за да се отправят директно към Канзас, така че ние да можем да избягаме сами някъде извън щата. Само че трябваше да се погрижа те да не се свързват с агентите тук, преди ние да сме пристигнали.

– Какво, по дяволите? – кипеше Вида.

– Напълно подкрепям това – каза Кейт и хвърли студен поглед към Коул. – Обясни ни какво точно се надявахте да постигнете с това.

– А, добре. Какво ще кажеш за опит да спасим живота на всички тези деца – изстреля в отговор Коул. Той подпря ръце върху коленете си. – Искаш ли да знаеш какво планираше приятелчето ти Сен? Щяха да разделят децата между колите, да ги изведат достатъчно далеч от Лос Анджелис, колкото те да повярват, че са в безопасност, и после да ги предадат за парите от наградите.

Ако това въобще беше възможно, Кейт стана още по-бледа. Вида най-накрая престана да обикаля.

– Не би могъл да знаеш това... – започна Кейт.

– Аз го видях в ума ù – намесих се аз и оставих киселината, която усещах в стомаха си, да обвие думите ми. – Бе планирала всичко до минутата. Искаха пари, за да могат да купят оръжия и експлозиви на черния пазар. Искаха да ударят Вашингтон, окръг Колумбия... те нямат абсолютно никакъв интерес да ни помагат да освобождаваме лагерите.

– Планът ни сработи точно както го бяхме предвидили – отбеляза Коул. – В общи линии. Не се изнервяй безпричинно, Конър. Никой не е пострадал. Всичко стана чисто. Фактът, че и другите агенти са напуснали, само доказва, че нашият инстинкт по въпроса е бил правилен. Никой не иска да помогне на децата. По този начин поне си подсигурихме Ранчото и ги объркахме по отношение на плановете ни. Ако ги спрат или ги приберат някои от приятелите на президента Грей, те ще им дадат грешна информация за нас. Сега това е нашата база за операции, а не тяхната. Тук е тихо, имаме налично електричество и вода, а сега вече и достатъчно място за работа.

– Да! Да погледнем сега пък какво нямаме! – най-после избухна Кейт. Бледото ù лице беше почервеняло и тя едва успяваше да удържа треперещия си гняв. – Ти изгони тренирани професионалисти, онези, които можеха да изпълнят атаките над лагерите, които замисляш, онези, които можеха да защитят всички тези деца! Трябваше да оставим малко време, за да се опитаме да ги спечелим на наша страна, а не да ги манипулираме да си мислят, че имат идея да си тръгнат. И как смееш да взимаш подобно решение, без дори да се консултираш с мен? Аз не мога... – Тя поклати глава, а очите ù се впиха толкова яростно в моите, че ми се наложи да погледна настрани. – Руби, какво става?

– Успокой се, Конър! – каза Коул с остра нотка в гласа си. – Планът е да тренираме тези деца да се бият. Да им дадем сили.

– Да дадеш сили на себе си! – рязко го поправи Кейт и ако Вида не бе в стаята, нямам идея какво щеше да ù каже или направи Коул в отговор на това. Юмрукът му се сви край тялото му. – Разбирам те, Коул... Наистина. Но това не е бил правилният начин. Те взеха компютърните сървъри. Аз разполагам с един лаптоп... и то само защото си го занесох в стаята, за да свърша малко работа снощи, и го скрих, когато те започнаха да говорят за напускане. Те ще ни изключат от системата. Какво ще правим тогава? Ти изгори моста, като ни остави без вариант да се върнем обратно.

Лигата бе прекарала почти цяло десетилетие в изграждането на информационна мрежа за всичко: местонахождение на бивши политици, достъп до базата данни на преследвачите и Специален отряд „Пси“, строителни схеми, местонахождение на тайни проекти. Аз също разчитах на това да имам достъп до нея, за да продължим с ударите над лагерите. Ако не друго, поне щяха да са ни нужни малкото известни сателитни снимки, които някога са били правени на някои от лагерите.

– Зелените могат да проникнат в мрежата на Лигата и това дори не стои като въпрос – успокои я Коул. – Та те са тези, които я изградиха. И аз съм взел мерки, за да подсигуря и ние да можем да копираме изследването, свързано с лечението. Единственото ми питане е: къде е флашката с информацията, която откраднах от „Леда Корп“? С проучването относно причините за ОМИН?

Челюстта на Кейт се стегна и тя погледна настрани. Гърлото ù подскочи, когато преглътна. Тя направи значителна пауза, за да ме обземе студен, сковаващ страх.

– Тя е в боклука. Не бяхме достатъчно далеч от града, когато задействаха електромагнитния пулс. Той я прочисти напълно... Съжалявам. Иска ми се... – Тя поклати глава и се спря.

При тези вести се стоварих тежко върху един от столовете, чувствайки все повече как навлизам в дълъг тунел в противоположната на всички останали посока. Едва дочух саркастичното „О, прекрасно!“ на Коул. Въобще не забелязах, че Кейт се е изправила и вече минаваше покрай мен, за да стигне до вратата.

– Къде тръгна? – попита Коул. – Остави децата да поспят малко повече.

– Не отивам при децата – отвърна му студено тя. – Тръгвам след другите агенти, за да оправя тази каша, в която ни забърка. Да ги накарам да се върнат, за да можем заедно да работим върху това.

Студенината в тона ù проникна през мен и достигна до костите ми. Никога не я бях виждала такава или поне никога не бях долавяла пълната сила на гнева ù, насочена към мен. Но и аз бях ядосана – яростна. Тя ни бе оставила. Тя не беше там, когато аз имах нужда от нея. А бях направила най-доброто, на което бях способна, за да помогна на всички да оживеят.

– Искаш те да се върнат ли? – попитах аз. – Кой? Онези, които те напуснаха, без да се замислят, за да идат да си играят на терористи, или пък онези, които искаха да ни предадат на СОП?

Кейт дори не можеше да ме погледне.

– Сигурна съм, че има някакво недоразумение...

– Права си – отвърнах аз. – Погрешно схванах степента, до която отричаш истината за това кои са тези агенти...

– Руби! – озъби се Вида. – Затваряй си...

– Не знам колко пъти е нужно да ти го докажат, но тези агенти никога не са милели за Лигата, към която ти си се присъединила. Онази, която действително я е било грижа за децата, все още останали по лагерите и все още умиращи всеки ден от нещо, което е на една ръка разстояние от откриването на лечение за него. Нямаме нужда от тях! Няма нужда да опетняват това, което ще се опитаме да направим тук! Събуди се!

– Не съм заинтересована да изпращам деца да си играят на войници – отвърна Кейт.

– Преди май нямаше проблем с това – напомних ù горчиво.

– Вие бяхте наглеждани от тренирани агенти, които ръководеха тактически екипи...

– Вярно. Говориш за онези агенти, които после се обърнаха и започнаха да ни прочистват един по един ли? Какво ще кажеш за Роб, който се опита да убие мен и Вида при една „злополука“. Ти дори знаеш ли, че той ни последва? Та той ни търсеше. На мен ми сложи намордник!

Вида бе замръзнала намясто, а лицето ù бе пепеливо. Инстинктът да защитава Кейт от всякакви обиди очевидно беше във война с онази част от нея, която знаеше истината. Коул се протегна, за да сложи ръка на рамото ми, но аз отстъпих настрана, изчаквайки Кейт да ме погледне. Очаквайки отговор.

– Доли и аз ще тръгнем веднага сутринта – каза тихо тя. – Останалите агенти поеха едва преди няколко часа. Все още можем да ги догоним.

Почувствах се така, все едно ме бе зашлевила през лицето.

– Добре. Тогава тръгвайте.

– Успех! – добави Коул с едва долавяща се насмешка в гласа.

Бледите ù очи ме огледаха за последно, преди тя да излезе от стаята и да остави вратата да се затръшне зад нея. Вида бързо се изправи на пети. През прозорците, които обкръжаваха компютърната зала, ги проследих как си тръгват, докато накрая не изчезнаха. Не можех вече да издържам и се втурнах след тях.

Коул ме хвана за ръката и ме издърпа назад.

– Остави ги да се поуспокоят. Те просто са разстроени, но нещата трябваше да се развият по този начин.

– Така ли? – Въпросът избяга, преди да мога да го спра. През пукнатините в сърцето ми се процеждаше съмнение.

Чу се още един силен протестен стон от вратата на тунела – звукът ме изправи на крака и двамата се устремихме към коридора. Толкова бях сигурна, че ще зърна Кейт, която щурмува тъмнината, за да ни каже, че няма да тръгва, че гледката на мръсните и уморени лица на осемте деца, стоящи там, ме удари като кроше в гръдния кош.

Всяко от тях изглеждаше по-ужасено от предишното. Сенатор Круз пристигна най-отзад, отказвайки всички ръце, които се бяха протегнали към нея в опит да ù помогнат да изкачи последните няколко стълби. Тя се огледа наоколо, избягвайки преценяващия поглед на Доли, която се появи от лявата ми страна.

– Стигнахте за рекордно време! – уведоми ги Коул, потупвайки всеки от тях по гърба, в резултат на което получи малко усмивки и дори още повече прегръдки на облекчение. – Имахте ли някакви проблеми?

– Не, бяхме малко объркани от инструкциите, които ни даде за това как да слезем долу в базата от кръчмата, но след като видяхме мястото, се оправихме. – Зак, високият мургав водач на един от екипите на Сините в Лигата, изглеж­даше непоклатим както винаги. Той прокара ръка през тъмната си коса и огледа мястото.

Ако в момента Зак имаше вид на спокоен и уверен, то Нико като че ли беше запратен в другата крайност на спектъра. Той изглеждаше малък и ужасен. Черната му коса стърчеше във всички посоки, все едно бе прекарал целия последен ден с пръсти, заровени в нея. Нико скръсти ръце пред гърдите си и прихвана лактите си. Дишаше дълбоко. Поне докато не съзря Кейт. Тя тръгна към него, пробивайки си път с рамо през другите агенти, но вместо да се хвърли към нея, както го бе направила Вида, той просто се пресегна нагоре, покри лицето си с ръце и започна да ридае.

Това бе единствената дума, която би могла да обясни звуците, излизащи от него. Те се надигнаха над развълнуваното бърборене, задушиха всеки въпрос, изтискаха смеха, докато не умря и не спадна до шепот. Коремът ми се преобърна няколко пъти, докато накрая не се наложи да погледна настрани и да оставя сивия статичен шум да изпълни ушите ми. Никое от другите деца не тръгна към него. Само сенатор Круз, която с изражението си след това ни даде ясно да разберем какво мислеше за нас. Ръцете ù се обвиха около него още преди тези на Кейт.

Обърнах се към Доли, за да я попитам къде се намираха душовете и спалните – благодарна за извинението да се махна от ужасния звук на Никовия плач, от разочарованието на Кейт, от нищо неподозиращото вълнение на другите за място, което бе така опоскано, че бе превърнато в почти необитаемо.

От онова, което можех да зърна, Ранчото бе разделено от два коридора, които вървяха успоредно един на друг и бяха свързани от двойни врати във всеки край. Долното ниво имаше същия план на етажа като горното: два тесни, подобни един на друг коридора с над дузина врати отстрани на всеки от тях. Един от коридорите, в които стълбището слизаше, представляваше поредица от стаи с легла на два етажа, в които да се спи, кухня и пералня. Някаква врата беше оставена отворена и аз погледнах вътре към четирите двуетажни легла.

Гласовете в следващата стая бяха заглушени, но разпознах „Какво?“-то на Дунди, когато то изригна от него. Прекосих последните няколко метра до вратата и хванах дръжката ù, чудейки се защо въобще я бяха затворили.

– ... тя не можеше просто да ни каже? – говореше гръмогласно Вида. – Направо не е за вярване! След като животът ни е бил в опасност, не е трябвало да играят игрички само с Коул. Ние трябваше да сме първите хора, на които тя да каже!

Наклоних се към вратата и притиснах чело към нея, докато слушах.

– От известно време тя и Коул се държат много приятелски един с друг – допълни Дунди. – Не съм изненадан, че са направили нещо подобно.

– В това няма никакъв смисъл... – Гласът на Лиъм стана толкова тих, че вече не можех да го чуя, но и без това вече се отдръпвах назад. Кръвта пулсираше в ушите ми вследствие на гнева, доловен в тона им.

Стигнах по коридора до килера, за който Доли ми бе споменала. Всички кърпи бяха взети, но беше останала една мека, огромна черна риза, която бе завряна в чанта с цивилни дрехи и която агентите вероятно бяха пропуснали, когато бяха разчиствали мястото. Взех я с мен, докато отивах към банята, благодарна, че нямаше да ми се наложи да се обличам наново с мръсните си дрехи.

Утрото придоби някакво нереално измерение в момента, в който пристъпих съблечена в една от душ кабините и влязох под струята още преди водата да успее да се затопли. Тя изригна от ръждясалия душ и цапардоса кожата ми със смразяващ шамар, охлаждайки ме моментално и успокоявайки настръхналия ми скалп. Бяха инсталирали помпи със сапун и шампоан във всяка кабина: големи контейнери с индустриални количества, които вече бяха наполовина празни. Раменете ми се бяха отпуснали, когато погледът ми се премести долу към водата, завихряща се надълбоко настрани от краката ми. Аз дишах. Петната мръсотия, които не се измиха от ребрата и краката ми, се оказаха синини. Аз дишах. Аз дишах.

Аз просто дишах.