По залез

Девета глава

Тъй като децата бяха заети с плановете, не бе никак трудно да се промъкна незабелязано долу. Не се налагаше да гледам отново и отново през рамо, за да съм сигурна, че никой не ме следи, докато отключвах вратата на стария склад и влизах вътре.

Само че бързината, с която ръката ми се стрелна нагоре, за да намери кордата на лампата, и начинът, по който тъмнината сякаш се настани върху кожата ми, ме накараха да се спра. Дишането ми звучеше доста тромаво в ушите ми. Усещането беше странно – чувствах как тялото ми изпада в паника, докато умът ми стои далеч назад, запазвайки дистанция. Сърцето ми галопираше и биеше прекалено бързо и учестено. Ушите ми се изпълваха от звуци, които не съществуваха там, а светът под мен като че ли се въртеше. Дали пък тъмнината не действаше така, когато едно от сетивата изчезнеше, а другите се засилеха? Мракът караше малките настръхвания от притеснение да се разтягат и да добиват нова форма, за да задоволят нуждите му... да те прихванат, докато те парализират напълно. Сега разбирах защо Джуд бе толкова ужасен от сенките.

В толкова оскъдно пространство беше доста лесно да си представиш, че няма изход за бягство. Рационалната част в мен знаеше, че няма от какво да се страхувам. Имаше две врати – два изхода, но единственият път през тъмнината бе, като се облегнеш на нея и просто продължиш. Можех да си повторя това хиляди пъти, но във всеки миг цялото ми същество щеше да долавя шока от случващото се пак и пак, защото тъмнината бе там, където нещата бяха изгубени. Тя поглъщаше всичко добро.

„Това не е Лос Анджелис.“ Притиснах се назад към спомена за прах и дим.

„Това не е тунелът.“ Притиснах назад лицето на Джуд и умоляващия му глас.

„Това е сега.“ Притисках, притисках, притисках...

Останах там толкова дълго, колкото можех да издържа физически. След това дръпнах шнура и бледожълта светлина се разля във въздуха около мен, разкривайки облаците от реещ се прах, които биваха подети от празните рафтове. Издигаха се, падаха, въртяха се. Съсредоточих се върху тях, докато дишането ми се върна към нормалния си ритъм и вече нямаше от какво да се страхувам, като изключим чудовището от другата страна на вратата.

Не беше от значение от колко време щях да се нуждая, за да се фокусирам отново и да се стегна. Това време щеше да е ползотворно прекарано. Ако влезех вътре с разпилени и разсеяни мисли, щеше да е като да проникна в стаята и да подам на Кланси Грей зареден пистолет. А този път не бях довела Коул като подкрепление с мен.

Той отново бе легнал по гръб на леглото и хвърляше нещо във въздуха – найлоновата опаковка от сандвича, която бе смачкал на топка. Хващаше, хвърляше, хващаше, хвърляше, хващаше, като през цялото това време си тананикаше и някаква весела мелодийка. При звука от отключване на вратата, той сграбчи топката за последно и надигна врат, за да ме погледне.

– Имам теория, която бих искал да потвърдя – каза той. – Агентите, които са били тук, са си тръгнали, нали?

– Тук са си – излъгах аз.

– Странно тогава, че не съм ги чувал. А само децата. – Той посочи вентилационния отвор над себе си като обяснение. – Те сигурно са си тръгнали още преди да пристигнете. А другите? Какво? Изоставиха ли ви? Или просто не се появиха?

Мълчанието ми явно служеше като достатъчно пот­върждение.

– Това са фантастични новини. – Гласът му бе толкова неподправен и развълнуван. – Много по-добре ще ви е без тях. Планът ви все още ли е да нападнете лагерите? Открихте ли информацията за Търмънд?

Хайде, започна се. Продължаваше да ми пуска една и съща бомба, очаквайки да я вдигна и да започна да агонизирам с нея. Скръстих ръце пред гърдите си, за да прикрия начина, по който ръцете ми не можеха да спрат да треперят. „Какво бе това? Какво ставаше?“

– Кланси! Сериозно ли държиш да се преструваме, че сме в един отбор?

– Аз не съм ли ви даже талисман? – попита той, а устата му се изкриви в имитация на усмивка. – Пробвай да не ме обиждаш, ако си дошла тук, очаквайки да ти направя услуга. Не си мисли и за секунда, че не знам как имаш нужда да ти помона да намериш още деца за очарователния си малък отряд. Ако ти трябва информация, ще се наложи сама да си я вземеш.

В рамките на две минути търпението ми бе намаляло до размера на конец за зъби. Кланси Грей беше свикнал да докарва хората до ръба и да ги наблюдава как се хвърлят надолу, така че не смятах да му подсигуря това удоволствие.

– Къде остави файловете? В Колорадо ли? Или обратно във Вирджиния?

– Не са файлове и са доста по-близо, отколкото смяташ – каза той, като повдигна вежди. – Хайде! Стига си се правила на глупава. Знаеш много добре какво имам предвид.

Знаех.

– Главата ти наистина не те слуша – отбелязах аз. – Знам, че ще ме блокираш отвън. Така ли ще се накараш да се почувстваш по-добре за всичко това? Като наблюдаваш как се затруднявам сама ли?

– Стори ми се, че се справи съвсем успешно с проникването в спомените ми в Колорадо. И в онази дупка за плъхове в Лос Анджелис, която нарече Щаба. Защо така се е изпарила самоувереността ти? – присмя ми се той. Познавах го доста по-добре, отколкото си мислеше. „Скучно ми е – казваше всъщност той. – Забавлявай ме.“

– Изненадана съм, че ти все още си така самоуверен – отбелязах аз. – Като се има предвид какво стана в Лос Анджелис. Наистина ми бе много приятно да видя всички тези прекрасни спомени за теб и майка ти. Ти май си бил голям ревльо, нали?

Веждите му се събраха, докато обмисляше отговора си. За момент съжалих, че бях зачекнала темата за Лилиан Грей. Бе прекалено рано да му сигнализирам, че се интересувах от нея, прекалено рано дори да му намеквам, че мисля за нея. Имах нужда от стратегия, ако смятах да се опитам да изкопча местонахождението ù и какво точно ù бе причинил синът ù.

Запазих изражението си безизразно, а дишането – спокойно. „Правила си го и преди, Руби.“ Винаги бе по-лесно да се вмъкнеш в нечий ум, след като вече веднъж си прокарал път дотам. Но и в двата случая ми се бе наложило да го изненадам, за да го сторя. И в двете ситуации бях толкова яростна, че ако ударът ми бе физически, а не умствен, бях почти убедена, че щях да успея да разруша циментова стена.

Той премигна и аз позволих на невидимите ръце да се развият в задната част на ума ми. В момента, в който гъстите му мигли се вдигаха отново, а погледът му срещна моя, пироните им се бяха превърнали в куки, които само чакаха да се закачат...

Когато Кланси ме блокира, се почувствах все едно се бях цапардосала с лице в стъклената стена помежду ни. Престорих се, борейки се всячески да не повдигна ръка, за да разтрия центъра на болката точно между очите си. Тъпата болка в главата ми припламна във всеобхващащо пронизващо туптене.

– Ръждясала си – каза изненадано той. – Това бе близко до жалкото. Кога за последно опита подобно нещо?

Млъквай, помислих си аз, мъчейки се да запазя городостта си.

Така ли би предпочела да си говорим?

Гласът му прокървя през ума ми. Устните му дори не се разкривиха. Беше ми правил това веднъж в Ийст Ривър – като приятелско предизвикателство. Чувството сега бе точно като преди. Усещах се така, сякаш хиляди молци бяха хванати в капан под кожата ми, а крилете им махаха и ме докосваха, докато не започнах да долавям порива да ги извадя оттам насила.

Наистина бях ръждясала, но имаше разлика между това да си изтощен и напълно свършен. На Кланси му се налагаше постоянно да храни самоувереността си с моменти като този, за да може да издържа тежестта на егото си. Аз разчитах именно на това характерно за него самодоволство и нежеланието му да приеме, че е нещо по-малко от най-могъщия човек в стаята.

Хайде, тъпако!

Исках той наистина да повярва – дори и само за миг, – че способностите ми не бяха просто като мускул, който не бях ползвала от седмици. Щеше ми се да си въобрази, че съм безнадежден случай.

Поклатих глава и се насилих да си придам нещо, което се надявах да прилича на разочаровано и разстроено изражение. Имах предимството, че той вече предполагаше, че ударът му е бил смъртоносен за собствената ми гордост. Виждах го по лицето му: мислеше си, че ме измъчва, като ме кара да ползвам способностите си, и същевременно се наслаждаваше на битката, изпитвайки удоволствие от факта, че се пробвах и се провалях.

Предполагам, че това бе един от начините да се чувства могъщ, макар и заключен зад осемсантиметрово бронирано стъкло.

В действителност способностите ми направо мъркаха в главата ми в очакване. Трябваше ми сила, която не знаех, че притежавам, за да не се разсмея и да задържа този поглед на ярост и раздранение. Нуждаех се от един-едничък момент, в който той да загуби баланса си. Само един, но това бе като да откриеш как да удариш мъж, стоящ зад бетонна стена. Както при всеки юмручен бой обаче, колкото и несправедливо разпределено да изглеждаше преимуществото за едната страна, винаги съществуваха номера. Мръсни измами.

И аз не бях над тях. Даже никак.

– Извинявай, не можах да се въздържа. Готова ли си да пробваме отново? – Кланси скръсти ръцете си пред гърдите и се взря в мен през стъклото. – Единствената ми молба е наистина да се постараеш да го направиш.

Когато той се усмихна отново, и аз му се ухилих в отговор.

Този път хвърлих способностите си към него като юмрук, целещ се в празната бяла завеса, която той издигна, за да запази мислите си. Забавих нападението си, позволявайки му да простре същата тази завеса напред, за да ме избута извън главата си. Собствената му сила се докосна до моята като нежния допир на кокалчетата на пръсти до нечия буза.

Аз се протегнах и отключих вратата на килията му, бутайки и отваряйки я с крак. Кланси се отдръпна назад стреснат и това огромно бяло нищо, което бе замаскирало всичко онова, което работеше зад очите му, се вдигна точно толкова, колкото да се промъкна във виещите се коридори на ума му. Изведнъж цветовете станаха ярки като скъпоценни камъни – девствени изумруденозелени поляни, дом, кацнал до сапфирено море, надиплена вечерна рокля с цвят на аметист, проблясъци от фотоапарат, подобно на слънчеви лъчи, попадащи върху повърхността на диамант и разтварящи света в искри от чиста светлина.

Действах по-бързо, отколкото някога си бях представяла, че мога да го сторя. Прехвърлях всяка негова мисъл, като същевременно отстъпих назад и отново затворих вратата към килията му, заключвайки тежката ключалка. Победата му бе краткотрайна. Спомените и мислите на Кланси винаги бяха преминавали през ума ми като буреносни облаци – просторни, изпълнени с мрак и винаги на ръба на пръсването. Сега те бяха прекалено ярки и хладни, все едно разглеждах купчина снимки, без да се опитвам да преминавам през криволичещите, безкрайни пътеки, които всеки спомен ми изпращаше. Почувствах как плавам покрай брега, теглена от някакъв здрав захват. Някой друг, изглежда, бе на рула.

Килията, залата за задържане – те бяха издърпани от ръба на полезрението ми с рязко движение. Един пласт от реалността изчезна просто ей така. И на негово място се появи стара, позната сцена.

Гърбът на Кланси бе към мен, докато аз пристъпвах към него и позволявах на стаята около нас да добие форма. Навсякъде имаше тъмно дърво. Рафтове, които бяха разцъфнали с книги и папки. В ъгъла се появи телевизор и оживя с проблясък от тих цвят. Пред седящия Кланси изникна бюро. Ръцете му бяха застинали във въздуха, преди под мърдащите му се пръсти да се яви лаптоп. От повърхността на бюрото му започнаха да израстват листове хартия, подредени прилежно в бели купчини.

Най-вероятно бе оставил прозореца отворен. Бялата завеса, която използваше, за да отделя леглото си от остатъка от офиса, се вееше в гърба ми, а споменът беше досататъчно ясен, че до ушите ми да достигне глъчката от деца, които бяха долу край огъня. Лек бриз довя влажния, земен мирис на близките дървета.

Потреперих. Бяхме в Ийст Ривър.

Сега споменът се задвижи, хвърляйки ме напред със залитане, но все още бе на половин скорост. Пристъпих зад работещия Кланси, който разделяше вниманието си между образа на баща му на телевизионния екран и лаптопа пред себе си.

Поех рязко въздух и макар рационалната част от съзнанието ми да знаеше, че нищо от това не е истинско – нито аз бях там, нито пък Кланси, – все още не можех да се осмеля да го докосна, нито пък да се наведа над рамото му.

„Как успява да постигне това?“ Това не беше спомен, а нещо напълно различно. То бе като да излезеш на сцената, след като пиесата вече е започнала. Успяла бях да премина бариерата, която ме бе задържала като наблюдател и не ми беше позволявала да бъда участник.

Той пое дълбоко дъх, разкопча яката на ризата си с една ръка, изписа адрес на някаква страница в интернет... парола...

Кланси, който седеше пред мен, се смъкна в стола си, наклони главата си назад, за да погледне нагоре, така, сякаш се взираше директно в мен...

– Видя ли това? – попита той.

Изстрелях се от ума му, прекъсвайки връзката, преди той да може... да може... не знам... да ме запечата вътре? Това беше ли въобще възможно? Можеше ли той да...

Лампите в коридора оживяха обратно и изгориха очите ми с внезапната си сила. Знаех, че главата ми все още пътува, все още беше заключена в първоначалния пристъп на паника, защото единственото, което можех да помириша, бе бор – далечния дим на лагерния огън.

Той се беше върнал на леглото и бе взел отново смачканата топка. И много странно – веднъж след като споменът се изчисти, а земята под краката ми отново бе твърда, аз не бях уплашена или пък вбесена от това, че в края бе успял да се освободи от моя контрол. По-скоро бях... любопитна. Досега не бях преживявала подобно превеждане от негова страна през спомен по този начин – в Ийст Ривър той ми бе показал спомени за себе си, които бе съшил заедно, но това бе толкова... различно. Нямах идея, че това дори беше възможно за нас. Пулсиращата болка зад очите ми бе изчезнала и за пръв път гмуркането в ума му не ме оставяше изтощена или дезориентирана. Все още се носех върху крилете на радостта от това, че бях преодоляла бариерата му за секунда.

– Ще се видим утре, Руби – каза Кланси и метна найлоновата опаковка обратно във въздуха. И докато аз излизах навън, очевидно освободена от присъствието му, долових най-странното усещане за лекота, което се разпростря в гърдите ми – искрящо, треперещо и блестящо. Очевидно бях задържала чудовището прекалено дълго. Изглежда, трябваше да го пускам по-често да си протяга краката, за да си спомня колко хубаво беше да чувстваш контрола.

Сега чак си припомнях колко приятно бе да усещаш, че ситуацията е в твои ръце.

Мисля си дори, че май се наслаждавах на това.

В Щаба бе останал един лаптоп и въпреки борбата на неколцината Зелени, които точеха лиги, мечтаейки си да седнат зад него, техният неизречен кодекс на честта им повеляваше, че детето, на което Кейт го е оставила, има собственост над него. Или поне право на вето.

Затова, в който и да е час от деня, можеше да откриеш Нико да работи на бюрото в центъра на иначе празната компютърна стая. Понякога около него имаше събрана малка група от деца, надничащи над раменете му и сочещи към екрана, пишещи нещо от негово име, ако той просто леко се облегнеше назад.

– Пред деца като тези лешоядите изглеждат като пухкави жълти пиленца – отбеляза Коул, докато седяхме отвън и ги наблюдавахме през дългия стъклен прозорец. – Ако той случайно умре и падне, не смяташ ли, че те просто ще избутат тялото му от стола и ще го използват като поставка за крака?

Аз изсумтях.

– Скучно им е. Ако не им дадем нещо, върху което да работят, ще започнат да свалят електронните ключалки от вратата и ще се опитат да ги превърнат в мобилни телефони.

– Да, добре. Конър бе тази, която следваше да се грижи за тях. Аз и ти определено нямаме търпението за... – Едно от Зелените момичета нададе писък, когато Нико ù предаде лаптопа. – ... това.

Някак си бях успяла да премина през деня, без да оставям мислите си да се върнат към Кейт и изражението ù, когато бе разбрала какво бяхме направили заедно с Коул.

– Има ли новини от нея? – попитах аз.

Коул се залюля на пети, а между веждите му се образува бръчка.

– Не.

– Трябваше да ни послуша. – Не бях осъзнала, че думите са се изплъзнали от устата ми, до момента, в който Коул положи успокоително ръка върху главата ми.

– Запомни ми думите, съкровище. Конър ще се прибере утре, лазейки, и с подвита между краката си опашка, след като те ù откажат. Това ще е добре за нея. От време на време всеки се нуждае реалността да го фрасне в лицето. Държи те в напрежение.

Но именно за това ставаше дума. Не исках тя да бъде повалена по този начин. Гневът ми беше само привиден, а когато тя бе тръгнала, ме беше заболяло. Нямах достатъчно гордост, за да се държа така, все едно не беше истина. Но пък можех да разбера решението ù, тази инстинктивна нейна потребност винаги да поправя счупеното и да изглажда назъбените краища. Кейт не можеше да проумее, че другите бяха готови с радост да ни изоставят, да ни използват, да ни наранят, след като самата тя никога не се бе замислила за това дори веднъж.

Фактът, че това бе единственият ни разговор, откакто бяхме дошли в Ранчото, ме убиваше тихо. Предала я бях така ужасяващо в Лос Анджелис, изменяйки на доверието, което тя имаше в мен, че ще успея да защитя екипа ни. Трябваше да се насиля да ù кажа нещо, преди да тръгне – какъвто и да бе разговор от учтивост, колкото да започна да си пробивам обратно път към нея. Възможно беше сега за това да бе прекалено късно и можеше да съм пропуснала шанса си да се опитам да поправя нещата между нас.

Тази едничка отровна мисъл ме караше да се чувствам така, сякаш ме бяха обърнали с вътрешността навън и ме влачеха по земята. Просто не знаех какво да кажа или дали едно извинение някога щеше да е достатъчно, за да може тя да ми прости. Как изливаш само в две думи тежестта, която усещаш да смачква гърдите ти? „Наистина съжалявам, наистина съжалявам, наистина съжалявам, наистина съжалявам...“

„Наистина съжалявам“ не беше достатъчно. Не и за загубата му. То ехтеше кухо в пространството, оставено от него. „Наистина съжалявам“ не можеше да балансира всичките неща, които той можеше да е и щеше да е.

Коул махна приятелски на едно от Зелените момичета – Ерика, – която погледна към нас. Тя стана яркорозова и сведе глава, скривайки се зад Нико. Призрачната синя светлина, идваща от екрана на компютъра му, му придаваше вид на полузамразен труп. Чертите на лицето му ставаха все по-дълбоки и по-груби, колкото по-дълго се концентрираше.

– Не мисля, че идеята той да има достъп до сървъра на Кланси е много добра – отбелязах тихо аз. – Що се отнася до Кланси, неговата преценка е грешна.

– Съмненията ти са отбелязани, съкровище! Но той е нашият човек за това. Даже съм готов да заложа на него. Нико има най-много за доказване. Той никога повече няма да разо­чарова теб или Кейт. Не и ако може да си го позволи.

– Именно частта с „не и ако може да си го позволи“ ме притеснява.

– Хайде сега... Ти бе защитата в случая с Лий. Аз имам същото право за Нико и сега е твой ред да сключиш сделка.

– Лиъм не е издавал поверителна информация за организацията пред сина на главния ни враг – същия човек, който не само предаде него и нас, но също така е много възможно да е унищожил шанса ни за лечение. – Обърнах гръб на сцената пред мен, опирайки се на стъклото.

– Така е, но ако той не бе намесил Кланси, ако вие не бяхте излъгани да се върнете обратно, ние въобще нямаше и да разберем, че съществува лечение.

Взрях се в него, изгубила за момент дар слово.

– Не си помисляла за нещата по този начин, нали? – повдигна рамене Коул. – Загубата... Тя отваря дупка в теб... скапана черна дупка в центъра на света ти. Изсмуква мис­лите ти, преди да имаш време да спреш и да ги изследваш, и е винаги гладна за още. Няма да заболи по-малко, ако се постараеш да претеглиш това, което си загубила, спрямо онова, което си спечелила, нали?

Поклатих глава. След момент се изтласках от стената, държейки парчето хартия, което бях използвала, за да запиша сървъра и информацията за паролата, регистрирани в ума на Кланси. Коул го взе, без да каже нищо, и погледна надолу към моите драскулки.

– Ей, Руби – поде тихо той. – Това, което... никой не ти казва за прошката, е, че ти не я даваш за доброто на другия човек, а заради себе си.

– Откъде открадна тази мисъл? – попитах аз.

– Тази специално е благодарение на това, че съм живял и съм се учил.

Завъртях очи.

– О, убедена съм...

Умът ми не можа да довърши тази мисъл. Беше там, а пос­ле изведнъж изчезна... като сянката, която премина през очите му. Възстановяването беше също толкова бързо, очите на Коул прескочиха от мен към пода, а после усмивката, която насила извика на лицето си, бе доста болезнена за наблюдаване. След миг той кимна, а ръцете му се повдигнаха и се скръстиха пред гърдите му. Той ме предизвикваше да кажа нещо по въпроса и колкото по-дълго не го правех, толкова по-трудно бе за него просто да стои там и да не мърда. Зърнах мига, в който уязвимостта избликна на повърхността му. Несигурността му в този момент го накара да изглежда млад – като момче, което стоеше там и чакаше някакъв вид наказание да се стовари върху него.

– На кого ти се е налагало да прощаваш! – полюбопитствах аз. Знаех, че не ми влиза в работата, но реакцията му бе отворила дупка в гърдите ми. Исках да знам. Исках той да ми каже, да му помогна с част от тежестта на онова, което го мореше... дори и за секунда.

– Не е... Слушай, няма никакво значение... Просто... Просто помисли по въпроса! – Той се затрудняваше да намери думите и прокарваше ръка назад през подстриганата си коса. Имаше толкова много възможни отговори на моя въпрос: на родителите му за това, че не са разбрали какъв е; на Лиъм, който винаги се държеше зле с него; на останалите от Лигата, които му обърнаха гръб. Но аз знаех за всичко това, а и самият факт, че той не желаеше да каже или дори да ме погледне, ми нашепваше, че най-вероятно се отнасяше до нещо или някой друг. Сигурно беше нещо много по-лошо от това, което си представях.

Коул бе станал толкова добър в нахлузването на бронята, изтъкана от чар, която винаги носеше, че се бях оставила да ме разсее дотолкова, че да пропусна знаците за истинския смут, царящ зад фасадата. Той не доверяваше на никого истината за това колко дълбоко го бе прерязала болката, нали? Може би след време щеше да ми се довери и аз можех да стана за него онова, което Лиъм и другите бяха за мен. Те не бяха позволили на захвата на Търмънд, нито на това, което напираше вътре в мен, да ме издърпа обратно в рамките на дребното и самотно съществуване.

– Добре – казах, като взех хартията обратно от него и го избутах в стаята. – Хайде!

Нико трябваше да погледне нагоре, след което да го повтори, за да може умът му да възприеме, че именно аз стоях пред него.

– Можеш ли да свалиш файловете от този сървър? – попитах аз.

Той впи очи в мен достатъчно дълго, така че да изпитам силно желание да се поразмърдам.

– Да, разбира се. Няма проблем – измънка и взе хартията.

Зелените се бяха дръпнали от стола му, за да ни направят място, но сега се приближиха по-близо, водени от любопитството си, докато Нико отваряше няколко екрана. Странният код, от който се състоеше компютърният език, започна да изпълва екрана и да се движи нагоре.

– Ей, деца – каза Коул с най-добрия си дружески глас. – Някой от вас може ли да извика сенатора от стаята ù и да ù предаде да дойде при нас? Останалите ще бъдете истински герои в моите очи, ако отидете и помогнете на горката Луси да измисли нещо за вечеря.

Те бяха прекалено умни и бързо схванаха, че учтиво бяха отпратени, но като че ли на никого не му дремеше. На екрана се отвори нов прозорец и половин дузина папки се появиха в него.

– Това пък какво беше? – попитах аз, когато и последният Зелен излезе и затвори вратата зад себе си. Коул безшумно ми посочи надолу към Нико, който бе станал толкова тих на стола си, че дори не бе ясно дали диша. Раменете му се свиха, приведени напред, сякаш не искаше нищо повече от това краищата им да се навият като на старо парче хартия и да изчезне.

– Нико, човече – каза Коул със същия небрежен глас. – Мислиш ли, че би могъл да отидеш...

– Никъде няма да ходя – наложи се да напрегна слуха си, за да го чуя.

– Може би би могъл...

– Никъде няма да ходя! – каза Нико вече твърдо и кликна върху първата папка с документи. Едва когато по-голямата се отвори, можах да прочета името ù: ТЪРМЪНД.

В нея имаше около петдесет файла общо – смесица от клипчета, снимки и сканирани документи. Докато Нико се придвижваше из екрана, той изпусна тежка въздишка. Курсорът се понесе над една от снимките.

Някак, още преди той да я бе отворил, част от мен знаеше чие лице ще се появи на нея. Той винаги бе изглеждал по-малък, отколкото всъщност беше, но снимката на Нико като момченце – едно малко дете – определено ме разнежи. Тъмната му коса бе остригана до черно петно, а обичайно здравата му матова кожа имаше цвят на надробен цимент. Тя контрастираше рязко с тъмните му безжизнени очи и все още зарастващите белези по скалпа му.

„О, боже – помислих си аз, а в мен се блъсна някакво болезнено чувство. – О, боже...“

Седемнайсетгодишният Нико се взираше в детето, като че ли то бе непознато. Това бе адът, от който му се беше наложило да се откопчи, и той нямаше да тича обратно към него. Не възнамеряваше дори просто да му обърне гръб. В мен бавно започна да се заражда неохотно уважение към него, докато го наблюдавах как се държи, докато аз самата се чувствах така, сякаш съм на едно грешно изображение от пълен разпад.

Търмънд. Това беше Нико в Търмънд. В ранните години на лагера там бяха търсили причината за ОМИН, но с течение на времето го бяха разширили. Много преди аз да се озова там, „Леда Корп“ беше превзела тази част от изследванията и бе преместила първоначалните обекти на изследване – децата – в тяхното съоръжение във Филаделфия. Коул бе под прикритие в „Леда“, опитвайки се да намери ценна информация за проучването, което бяха провели с децата, и именно той бе успял да изкара Нико оттам, като тайно беше предал начина за това на Албан. След като Кланси бе излязъл от Търмънд и бе оставил всички други деца там.

– Добре ли си? – Коул издърпа един от близките столове, за да седне точно до него. След миг и аз направих същото и застанах от другата му страна. – Не се налага да гледаш това – добави Коул. – Руби и аз можем да преровим файловете.

– Тези са... негови, нали?

С Коул си разменихме по един поглед. Той кимна.

– Ако той има файловете от изследванията в Търмънд – каза Нико, – може тук да съществува и информация за причинителя на ОМИН. Или поне това, което са изключили. Това е... – Нико си пое въздух на пресекулки и го издиша, преди да затвори снимката и да се махне напълно от тази папка, за да се върне в пълния списък. – Добре. Ако успеем да изкараме нещо оттук, ще е чудесно.

Сенатор Круз подаде глава, а Коул ù махна да дойде, отстъпвайки ù мястото си, докато обясняваше бързо какво точно гледаме.

– Божичко! – въздъхна тя и се наведе по-близо, когато Нико отвори папката, наречена ФЕДЕРАЛНА КОАЛИЦИЯ. Неудобството ù нарасна неимоверно, когато той отвори документа с нейното име. Имаше стотици – буквално стотици профили из всички папки: СОП, мъже и жени от вътрешния кръг на президента Грей, агенти от Детската лига, Албан и деца – включително аз, Лиъм и Дунди. В последния случай той очевидно бе взел оригиналните файлове от мрежата на Специален отряд „Пси“ и преследвачите и ги бе обогатил със своя нова секция: наблюдения.

Челюстта ми се стегна от раздразнение и срам от не дотам ласкавата оценка. „Прощава прекалено лесно“? Ще видим това.

– Ето! Виж тази: ПЛЕМЕНА – насочих го аз. – Отвори я!

– Племена? – попита сенатор Круз.

– Така Кланси наричаше групите деца, които напускаха Ийст Ривър... сигурното убежище... Е, накрая не беше точно безопасно място, но така твърдеше той. Винаги, когато група деца си отиваше, той ги изпращаше със запаси. – И с пътния код, за да си предават едни на други проверени маршрути. Често се бях чудила колко ли общо такива „племена“ бяха напуснали Ийст Ривър, преди ние да пристигнем там. Сега вече имах отговора на въпроса. Дванайсет, повечето в групи от по пет-шест деца.

Мрежата бе разделена на колони по групи – с дати и местонахождение, изписано под всяко име. Накарах Нико да слезе надолу, докато намеря бележките за групата на Зу. Под нея имаше две обновявания: едно от Колорадо и едно от Калифорния. Последната актуализация беше отпреди месец.

„Той е знаел къде е тя.“ Или поне, че е стигнала на запад. Хванах ръцете си зад гърба си, за да не се поддам на желанието си да ударя екрана. Бил е наясно през цялото време, през което изпитвах безнадеждност поради факта, че едва ли някога ще я открия отново.

– Как е получавал тази информация? – попита Коул. – Това е злато, но само ако данните са верни.

– Веднъж ми каза... – започна Нико. По-скоро усетих, отколкото видях, че очите му се стрелват за миг към мен. Когато продължи, гласът му бе отново тих. – Имаше телефонен номер, на който те можеха да се обаждат и да оставят съобщения за местонахождението си. Или да искат помощ. Той казваше, че понякога помагал на една група да открие друга, ако ги е страх да са сами навън в толкова малоброен състав. Той знаеше всичко.

Не се съмнявах в това. Тук имаше такива купища информация, че щеше да се наложи да прекараме следващите няколко дни, тършувайки из тях. Беглият ни поглед дотук не беше разкрил абсолютно нищо за Лилиан. Не че очаквах да е другояче.

– Може ли да се върнеш на папката за Търмънд? – попитах аз. С периферното си зрение забелязах как сенатор Круз притисна ръка към устата си и започна да се изправя.

– Всички лагери... подобни на този ли са? – поинтересува се тя.

– Това е нещо като да сравняваш гнили ябълки – отвърна Коул и усетих, че преценява реакцията ù също както мен. – Всичките са зле, но някои от тях правят така, че другите да изглеждат апетитно.

– Какъв е най-новият файл в папката? – попитах Нико. – Можеш ли да видиш?

– Да. Ето този е...

– Планът за евакуация при пожар? – искаше разяснение сенатор Круз. Вече бяхме прегледали документа и бяхме забелязали картите, в които бе отбелязан редът, по който агентите на СОП и управляващите лагера щяха да разчистват колибите в случай на спешност. Останалите файлове засягаха персонала от отряд „Пси“ и материалите от изследванията, провеждани в известния ми Лазарет. Естествено, сред тях нямаше такива, които да се отнасят до Кланси. Ако бе съществувала подобна информация, той щеше да е открил начин да я унищожи и да не позволи на никого да го види толкова немощен.

– Кланси постоянно пускаше някакви намеци, че нещо става в...

– А ти сигурна ли си, че той не ти е хвърлил просто примамка, за да спечели доверието ти? – Сенатор Круз ме потупа по рамото. – Баща му обича да си играе на тази игра с хората.

Нико тъкмо се канеше да затвори файла, когато Коул вдиша рязко и каза:

– Чакай! Върни обратно нагоре.

Очите на Коул се присвиха, а ръката му се вдигна, за да почеше необръснатата му брада. Погледнах няколко пъти между него и екрана, мъчейки се да зърна онова, което той бе забелязал.

– По дяволите! – каза тихо Коул.

Долових как нещо тежко ме задърпа долу в стомаха.

– Какво?

– При този сценарий те местят децата извън лагера, но ако има огън, защо да не ги преместят във вътрешните кръгове, докато го овладеят? Или пък защо да не изведат децата в покрайнините на лагера? Та това нещо е широко около километър и половина, нали? И защо взимат под внимание само един сценарий? Какво става, ако пожарът е в Столовата или във Фабриката? Ние просто приехме, че това е авариен план, базирайки се на няколко стрелкички и номера, но тук няма нищо друго, което да потвърждава теорията ни.

– Ако не е авариен план, тогава какво може да е? – попитах аз.

– Мисля си, че това е било план за евакуация, в случай че местонахождението на лагера бъде разкрито или пък ако Грей бъде убит или свален. Но вижте...

Аз се наклоних напред. Той сочеше към текста с малки букви на върха на страницата. Думата ПРОМЕНЕН бе сложена точно до 10 декември миналата година. Датата до нея бе отпреди почти пет години по-рано.

Коул взе мишката и пак слезе надолу.

– Нарекли са това с името Операция „Кардинал“. А тук... мислех, че номерата до всяка колиба показват за колко време силите на специалния отряд могат да стигнат до нея, но три-нула-едно може да е и първи март, нали?

– Чакай... – намесих се и аз. – Чакай. Тогава какво значи това?

– Означава, че няма да евакуират лагера – отвърна ми Нико едва-едва. – Ще изкарват децата, по четири колиби на ден.

– Греша ли, като допускам, че единствената причина, поради която биха могли да изкарват децата, е, ако затварят лагера? – попита сенатор Круз.

– Имаше още един файл на име „Кардинал“ – намеси се Коул. Да, този. Списъкът с по-малките лагери.

– И списъкът с преместването на персонала от СОП – добавих аз. – Боже мой!

Притиснах ръце към лицето си и се принудих да си припомням да дишам. Стаята се смаляваше около мен. Свиваше се и се свиваше около раменете ми, докато възможността се превръщаше в нещо реално. Те затваряха лагера.

– Скъпа, добре ли си? – попита сенатор Круз. – Не разбирам. Това не е ли нещо хубаво? От онова, което сте ми разказвали за условията в лагера...

– Ако се гледа по този начин, то това е благословия – отбеляза Коул. – Но събарянето на лагера също така означава преместването или унищожаването на всички документи намясто. Да не говорим, че той вече няма да може да послужи като доказателство за жестокостта на програмата за рехабилитация. Лагерът е... могъщ символ. Той е най-старият, най-големият и тук малко ще се отдам на догадки, но той наистина определя базата за злоупотреба и малтретиране.

– Разделянето на децата... колибите... – Гърлото ми бе изсъхнало. Повечето от тях са били заедно повече от десет години. Те си бяха като семейство... А тези хора искаха дори и това да им отнемат?

– Добре. Значи, имаме един лагер, който напуска съревнованието – сенатор Круз се облегна на стола си и сви ръце в скута си. – Кои са другите потенциални удари?

– Няма друг голям удар! – отвърна Коул. – Въпреки всичко ще отидем в Търмънд. Той е нашият ендшпил.

Аз стрелнах очи нагоре. Очевидно върху лицето ми бе изписан шок, защото по това на Коул се разля смущение.

– Ама, съкровище? Мисля, че го казах десет пъти тази утрин. Търмънд, каквото и ще да става. Какъв е този поглед?

Върнах се назад в деня, опитвайки се да си спомня... Трябва да е било точно след като приключихме с тренировките... или преди Лиъм и другите да се бяха завърнали? Цялата утрин имаше доста странен, гланцов блясък. Все едно изтощението замъгляваше спомените ми като пара върху огледало.

Сякаш, четейки мислите ми, Коул каза:

– По дяволите, хлапе! Трябва да ти осигуряваме повече сън.

– Пет седмици достатъчни ли са, за да се подготви нещо подобно? – лицето на сенатор Круз бе сбръчкано от притес­нение.

– Ще успеем да се справим – отвърна простичко Коул.

– Вие ги накарахте да напишат предложения за провеждането на мисията, нали? – попита сенатор Круз. – Не искам да ви обиждам, но как ще успеят тези деца да измислят планове за успешна военна операция, а после и да я изпълнят?

– Обучени сме – обясних ù аз – да правим точно това. Поне тези от нас, които бяха в Лигата. Трябва ни малко време да се сработим с другите деца, да доведем още някои и да се уверим, че те ще могат да действат под напрежение.

Коул се пресегна за малката купчинка листове, които бе събрал от групите, и ù ги предаде.

– Впечатлен съм от въображението на някои. Тук има доста добри неща. Зелените определено могат да накарат най-добрите от Лигата да се срамуват заради някои от тези идеи. Категорично не съм очаквал да получа статистически вероятности за успех или... – Той хвърли бърз поглед към страницата, която държеше. – Господи, та аз дори не знам какво значи тази дума. Във всеки случай, преди да нападнем Търмънд, първо ще трябва да ударим някой по-малък лагер, за да сме сигурни, че планът е приложим.

Сенатор Круз застана малко по-изправена.

– Който и да е лагер ли?

– За препдпочитане някой на този бряг, но да, разбира се. Ще се постараем да намерим по-малък лагер с разположението на Търмънд и да натрупаме опит възможно най-близък до истинския.

– Невада?

Коул се облегна на бюрото, а очите му светнаха от вълнение.

– За Оазис ли мислите?

Оазис? Лигата имаше карта на Съединените щати в един от коридорите, а на нея с кабърчета бяха отбелязани всички лагери – големи и малки. Затворих очи, мъчейки се да си представя пастелното разположение на щатите, като се движех от изток на запад. Това бе... в североизточния край на щата. Отдалечено.

Нико не отделяше взор от екрана на лаптопа.

– Това е онзи с децата на активистите от Федералната коалиция.

Сенатор Круз кимна, преглътна тежко и вдигна ръка, с която да разтрие врата си. В един момент погледна покрай нас – може би към часовника на стената.

– Дъщеря ми Роза е в един от тях. Пратила я бях да се скрие при баба си, но... Грей бе решен на всичко. Той нае специални хора, които да издирят децата ни. Да даде пример с всички нас. Познавам поне още десет други служебни лица от Федералната коалиция, които вярват, че децата им са били закарани там. Познавах. Боже! Дали има шанс някои от тези хора да са още живи в концентрационните лагери? Дали някога отново ще могат да видят децата си?

– Разбира се – отвърна Коул, без сам да звучи особено убеден. – Винаги има шанс, нали така? Но независимо от това дали родителите им са живи и здрави, те ще имат място при нас. Шанс да се бият, ако го искат. Господ знае, но те вероятно няма при кого да се върнат в Лос Анджелис.

Нико бутна стола си назад и се изправи, а ръцете му се вдигнаха и сграбчиха лактите му. Очите му шареха напосоки, като следваха накъсана траектория из стаята в опит да се приземят върху нещо, което не включва нас.

– Аз отивам да... Ще ида да си взема... един душ...

Трудно можеше да напусне стаята по-бързо, дори тя да гореше. Зачудих се дали въобще усети острото болезнено промушване, когато хълбокът му се вряза в едно от бюрата и го запрати напред със спъване.

Направих стъпка, за да го последвам навън, но се спрях. Коул повдигна вежди, а очите му се приплъзнаха, за да срещнат моите с безмълвен въпрос. Аз поклатих глава. Не. Нямаше да тръгвам след него. Известно време може и да се бях чувствала гузна от това, че го накарах да преживее отново онова време от живота му, но нямаше да го успокоявам или да се мъча да го защитя от собствените му ужасяващи спомени за Лос Анджелис. Как можех, при положение че част от мен бе доволна, че той е точно толкова нещастен от случилото се, колкото и аз?

„Не ти хвърли бомбите върху града“, напомних си.

Но и той не го бе сторил. Нико не беше планирал атаката, изпълнена от военните. Той не бе отговорен за агентите, които свалиха Албан по време на кървав среднощен преврат, който прекърши Лигата завинаги. Той не беше...

Притиснах длан към челото си. Не исках да мисля за това сега. Това бе като да бодеш подут, пълен с гной мазол, който все още не се е спукал. Трябваше да се фокусирам върху Търмънд и върху факта, че както изглеждаше, имахме по-малко от два месеца не само за да съберем припаси, но и да открием още деца, да ги тренираме, да намерим транспорт, да стигнем до Невада и да се върнем оттам – невъзможността на всичко това ме заля. Планина, която се извисяваше все по-нависоко и нависоко в небето, колкото повече се приближавах до нея.

– Довечера ще се срещнем с всички, за да обсъдим плана – информира ни Коул. – Ще изясним целта, към която се движим, и ще концентрираме енергията на всички. А междувременно...

– Да, да, разбира се. Аз ще се свържа с канадците и ще видя какво са готови да направят за нас по отношение на боеприпасите и бензина. – Сенатор Круз прокара ръката си успокояващо по моята, а след това стисна дланта ми. Едва я усетих.

– Вие сте кралицата на сърцето ми, Госпожо Сенатор – информира я Коул с опустошително красива усмивка.

– Оазис – припомни му тя и се отправи към вратата.

– Ще се срещнем отново тук точно в седем – уведоми я Коул. – Дотогава ще имам готов план за вас.

Тя се спря и се обърна, за да го погледне. То бе там, но изчезна по-бързо от премигване, и въпреки всичко видях мига, в който тя си позволи да изпита надежда. – Благодаря.

Изчаках я да си тръгне, преди да се наведа напред и да положа глава върху едно от празните бюра. Затварянето на очите ми не помогна на главоболието ми. Всъщност стъкленият слой над мислите ми се удебели, когато обърнах ума си обратно в посока към Търмънд. Усетих как се изправям, внезапно изпълнена с образи на мъже в черни униформи, разрушаващи лагера, преди аз да мога да го сторя, унищожаващи всяко последно доказателство, преди светът да може да разбере какво наистина се бе случило там.

– ... те? Руби? – Коул ми махаше със странно изражение на лицето си. – Добре ли си?

– Да – казах и изтрих зачервените си очи. – Защо?

– Ами просто... Защото оглеждаше стаята, но не...

Отново бях нащрек. Поне се опитах да се издърпам от мудните, притъпени, безформени мисли, в които се бях потопила.

– Добре съм – прекъснах го аз. – Относно плановете... тези, които са направили децата. Чел ли си ги?

– Да – каза той, намествайки се в стола на Нико пред лаптопа и щракайки по екрана. – Не са зле, но си спомням един доста по-добър.

– Чий?

– Твоят – отвърна той многозначително. – Нали си спомняш, че беше измислила цял план за нанасяне на удар по Търмънд? Даде го на Албан зад гърба на Конър.

Точно така бях направила, нали? В този миг времето преди три месеца ми се струваше като преди три години. След като бяха взели плана ми и го бяха преиначили, искайки да го използват, за да прикачат експлозиви към деца и да ги изпратят в лагерите, се бях почувствала, все едно са ми отрязали краката до коленете. Те бяха превърнали една мечта в кошмар.

– Това нещо за Търмънд... определено не ме кефи. Знам, че това е ужасна дума за изразяване на величината на този ужас, но определено не ме кефи и сега ще ни се наложи да се потрудим доста по-усърдно и по-бързо. Имаме време до началото на март, за да си изясним стратегията. Доста ще помогне, ако разполагаме с напълно готов план, по който да действаме, за да може да преминем към организация – онзи, върху който прекара месеци в мислене.

Коул вдигна малък бележник, който бе сложил в папката с плановете на другите деца, и ми го подхвърли.

– Ето. Напиши го... всичко, което си спомняш от оригиналната си идея. Аз ще си поиграя да комбинирам идеите на всички в нещо обединено и реалистично за срещата довечера.

Намерих химикалка в едно от чекмеджетата на бюрото в началото на компютърната стая и седнах да пиша. Първите думи бяха колебливи, а аз бях смутена от кръгчетата и неправилните линии на ужасяващия ми почерк. Колкото повече пишех, толкова по-лесно ставаше – думите започнаха да се стичат бавно, сякаш не вярваха напълно, че този път ще е различно. Че си струваше отново да пораждам надеждата си.

„Сега е различно.“ Едно дете влиза в лагера преди самото нападение с малка камера, инсталирана на чифт очила, която предава образи от лагера обратно в Щаба, така че стратегията за Операцията да може да бъде начертана. „Коул обеща, че това ще се случи.“ Превземаме транспорта им, заслепявам онези от СОП и контролиращите лагера и ги подчиняваме, без да ги убиваме. „Ако ти не можеш да повярваш в това, и те няма да могат.“ Ще оставим един от управниците на лагера свободен, но под мое влияние, за да продължава да предава състоянията и актуализациите, докато всички изчезнем.

Отне ми цели десет листа – изписани отпред и отзад, – а почеркът ми ставаше все по-неразчетим с нарастването на вълнението в кръвта ми. Можех да видя с пълна яснота как всеки от тези моменти се развива. Накрая ръката ми бе изтръпнала, а аз се почувствах изтощена, но пък умът ми бе бистър. Усещах се по-добре. Поне бях спокойна, а това си беше нещо.

Изправих се и се обърнах към мястото, на което той все още стоеше. От време на време чувах как от неговата посока долитат гласове и звуци и онази част от мозъка ми, която не бе заета с писането, знаеше, че той гледа клипчетата, които бяхме свалили. Плачът, тихите молби, въпросите, които нямаха отговори. Това бяха нещата, които се бях научила да изключвам в Търмънд за собствена самозащита. Не знам какво щеше да ми причини продължаването на кошмарите всяка вечер.

Светлината от екрана се отразяваше в лицето му и продължаваше към стената зад него. Спрях край чина си, вкаменена от мрачното му изражение. Мърдайки няколко крачки назад, смогнах да видя това, което той наблюдаваше, отразено в прозорците по протежението на стената. Екранът беше нашарен от огън. Коул грееше в оранжево, червено и златно, докато светлините от клипчето го къпеха в смъртоносни цветове. И просто така... миниатюрното ми парченце спокойствие изчезна, измито от неочаквано, студено осъзнаване. Косата ми се изправи.

Камерата се приближи върху лицето на малко момче, на не повече от тринайсет години, което бе завързано за някакъв вид метален стълб. То пъхтеше тежко, дърпаше ограничителите, които бяха прихванали ръцете му от двете страни. По обръснатата му глава имаше малки електроди, а скалпът му беше увенчан с корона от жици. В мен се надигна отвръщение, а жлъчният ми сок прогори пътя си нагоре до гърлото ми. Притиснах ръка към лицето си и ми се наложи да събера сили, за да догледам ужасяващата истина.

Коул надзърна към мен веднъж, докато стоях зад него, а сетне се обърна обратно към екрана. Това бе единствената покана, която щях да получа. Той пак пусна клипчето от самото начало и беше още по-зле да доловя гърлените звуци и крещенето на Червения, които се смесваха със спокойните, суховати бележки на учения пред камерата.

– Тествали са детето, за да видят какъв вид емоционален отклик отключва способностите му – обясни ми Коул, взирайки се в последния, замръзнал едър план на лицето на момчето, по което се стичаха вади от пот и сълзи. – Опитвали са се да начертаят карта на начина, по който умът му го преработва. Руби – каза той и се обърна така, че лицето му остана в профил, – след довечера... След като изясним стратегията за Операцията... Искам да сториш всичко възможно, за да откриеш Лилиан Грей. Всичко! Разбираш ли ме?

– Да – отвърнах аз, намирайки най-после думата, докато той отново пускаше клипчето. – Разбирам.