По залез

Двайсет и седма глава

С дни имах чувството, че се намирам в капан вътре в моето собствено тяло.

Съществуваха моменти, макар и малко и рядко, в които можех да усетя, че се събуждам и се приближавам до повърхността. Непознати звуци, щракане, хрипове, пиукания. Лица зад сини хартиени маски. Тавани, минаващи над главата ми. Имах най-ярките сънища през живота си, преследвана от хора, които не бях виждала от години. Возех се на предната седалка на черен ван, а челото ми бе облегнато на стъклото. Видях океана. Дърветата. Небето.

По същия начин, по който земята винаги се втвърдява отново след дъжда, долавях как пак се събирам, превръщайки се в едно цяло, състоящо се от парчета. И една сут­рин... аз просто се събудих.

В стая, пълна със слънчева светлина.

Премигнах. Тялото и главата ми бяха тежки и мудни, докато се обръщах към източника на светлина. Прозорец, завеси, които рамкираха разцъфнал клон на близко дряново дърво. Стените бяха боядисани в успокояващо светлосиньо, което бе в странен контраст с тъмната сива машина, която пиукаше и светеше около мен.

Болница.

Издърпах се нагоре и срещнах съпротивата на системите, закачени към горната част на ръката ми, които нежно ме подръпваха. Някой ме бе завил с тънък бял чаршаф и ми се наложи да използвам левия си крак, за да го избутам и да мога да се запозная с новата, неочаквана тежест около десния. Гипсова отливка. Дълго бархетно горнище на пижама. Под него ръцете ми бяха здраво превързани и усещах допирането на лента по ключицата ми. Пресегнах се към компреса с марля.

Позволих си да се отпусна, да послушам само за миг звука от улицата долу, потока от гласове от другата страна на стената. Една част от мен знаеше, че трябва да съм уплашена, но бях прекалено изтощена, за да се опитвам. Когато вече не можех повече да издържам киселото и сухо усещане в устата и гърлото си, се пресегнах към чашата вода върху близката стойка и я изпих на един дъх, почти събаряйки една малка ваза с цветя.

На отсрещната стена, под един телевизор, прикрепен към тавана, бяха подпрени патерици. Но в момента, в който започнах да провлачвам краката си над ръба на леглото, вратата се открехна.

Честно казано, не знам кой се оказа по-изненадан – аз или дребничката жена със стоманени на цвят коси. Тя влезе вътре с малък поднос с храна. Зелените ù очи се разшириха.

– Ти си будна! – Тя бързо затвори вратата зад себе си, а след това се обърна обратно към мен със сияйно изражение.

Вгледах се в нея настойчиво. Мисля, че тя взе мълчанието ми за умора или объркване, защото бързо остави подноса долу и си довлече един стол наблизо.

– Знаеш ли коя съм аз?

Думата избухна от мен.

– Бабче.

Тя се усмихна, хвана ръката ми и я задържа между меката си, тънка като хартия кожа. Дълго време не правихме нищо друго, освен да се изучаваме. Лицето ù сега беше по-меко и бе оставила тъмната си коса да се изсветли напълно. Само че в очите ù все още се забелязваше онзи насмешлив поглед, който бе толкова присъщ за нея, че усетих как се задушавам при вида му.

– Май си преминала през доста беди?

Кимнах и тя се наведе към мен и целуна челото ми.

– Ти си тук – повторих аз, все още втрещена от това. – Намери ме.

– Малко момиче, след като те взеха, ние никога не сме спирали да те търсим. В момента, в който пуснаха списъка с децата и местоположението на лагера, вече бяхме в колата и карахме право към вас. Отне ни часове, докато разберем в коя болница си. Тебе те пазеше една доста голяма групичка. Почти не разрешиха на мен и родителите ти да влезем.

Поклатих глава, неспособна да възприема чутото.

– Те не си ме спомнят.

– Не, така е. Много е странно, но те... Как да го кажа? Те не си спомнят детайлите, но за тях винаги си съществувала. Дълбоко. Не тук – каза тя, допирайки челото си. После премести ръката си надолу, за да покрие с нея гърдите си. – А тук.

Почти не бях способна да произнеса думите.

– Знаеш ли каква съм аз?

– Ами... като начало ти си моето мило, скъпоценно момиче, което може да прави малко странни неща с ума си – каза тя, а мекият ù южняшки акцент бе по-силен отвсякога. – Ти също така си и нещо като медиен любимец.

При тази новина аз се облегнах назад, а подозрението бавно си проправяше път през ума ми.

Баба вдигна пръст и отиде да извади един вестник от чантата си, която не бях забелязала край вратата.

– От дни навън пред болницата е голямо стълпотворение. Пред стаята си по всяко време имаш двама души въоръжена охрана, както и цяло крило на твое разположение, и въпреки това един лешояд се опита да се промъкне и да ти направи снимка.

Вестник „Ню Йорк Таймс“ бе излязъл с новините за нападението над лагера и последвалото му разпадане. Разтворих изданието в скута си, а опасението вече прорязваше трудно извоюваното ми спокойствие. Във времето, в което ме нямаше, първоначалната идея на Алис за информационния пакет се бе променила и разцъфнала в репортаж за пълната история на това, което се бе случило в Лос Анджелис и в Ранчото. Имаше страници с нейните фотографии, които ни бе направила на всичките – планиране, игри, работа. Пътният код. Тя бе писала за това защо бяха необходими заблудите и кои редактори и медийни шефове бяха работили с нас, за да прикрият истината, докато нападението над лагера Търмънд не бе започнало. Имаше голяма снимка на Коул – лицето му ми се усмихваше в черно и бяло.

И после следваше част, отделена на мен. Макар и да не бе навлязла в каквито и да било подробности за моите способности, Алис не бе лишила читателите от почти нищо друго. Намирах се в края на много от снимките ù, просто малко извън кадър, с лице, скрито от сенките или косата. Другите – особено Кейт – очевидно я бяха информирали за начина, по който бях избягала от Търмънд първия път, както и какъв е бил животът ми, докато бягах бягала, а после и с Лигата, а накрая и как съм искала да се върна в лагера, за да им помогна. Вестникът бе пуснал снимки, показващи как ме отвеждаха към линейката, но лицето на Лиъм бе останало извън кадър. Това можеше направо да е и друг човек, защото никак не разпознавах малкото бледо момиче.

Свих се обратно на възглавницата, усещайки се изложена на зоркия поглед на баба ми.

– Има и още, ако искаш да го прочетеш – каза тя, взимайки вестника.

– Не сега – отвърнах. – Някой друг...

– Хм? – Баба занесе вестника обратно през стаята и отново взе таблата с болнична храна, поставяйки я пред мен. – Някой друг какво?

– Идвал ли е – измънках аз. – На посещение.

Баба ми се усмихна многозначително.

– Една красива млада жена с уста, която би могла да причини инфаркт на някой моряк? Едно малко сладурче, което ти донесе цветя? Онзи, който прекара половин ден в гонене на лекарите и медицинските сестри наоколо, изискващ отговори за състоянието ти? Или... да не говориш случайно за едно много добре възпитано момче от Юга?

– За всички тях – прошепнах аз. – Те тук ли са?

– Не и в момента – отвърна баба. – Наложи се да се върнат в хотела... Всички са в Чарлстън за някаква специална пресконференция. Но те бяха тук и ме помолиха да ти предам това, когато се събудиш, така че да знаеш как да ги откриеш.

Баба ми подаде сгънат лист хартия. Оказа се хотелска бланка с изписан на нея телефонен номер. Обади се веднага щом можеш. Почеркът на Лиъм.

– Много ми липсваше, скъпо мое момиче – нежно каза баба. – Някой ден се надявам, че ще ми разкажеш за това, което ти се е случило. Не искам да чета за него. Предпочитам да го чуя от теб.

– Ти също ми липсваше – прошепнах аз. – Толкова, толкова много. Исках да те открия.

Тя приглади косата настрани от лицето ми.

– Искаш ли да ги видиш сега?

Не се нуждаех от никакви разяснения за това кои бяха те.

– Те дали... – Аз преглътнах. – Те дали искат да ме видят?

– О, да – увери ме баба. – Ако ти си готова.

След миг кимнах. Щом тя излезе от стаята, оставих подноса си на малката масичка. Сърцето ми биеше силно в гърдите ми в момента, в който чух стъпките им.

„Последен път – помислих си аз. – Това е последният път, в който ще направя това...“

Баба се появи първа и се дръпна встрани, за да позволи на слаба, крехка жена да влезе, следвана плътно от един човек с прошарена коса.

Забележително беше колко малко си спомнях за начина, по който те изглеждаха в действителност. Може би годините бяха оставили своите белези върху тях по същия начин, по който бяха сторили и с мен – изтънявайки ни, движейки ни напред-назад по острите ръбове на живота. Толкова странно ми беше да видя формата на носа си върху лицето на друг човек. Очите ми. Устата ми. Трапчинката на брадичката ми. Той носеше тениска с яка, пъхната в панталоните, а тя беше с рокля... и някак ми мина странната мисъл, че те се бяха издокарали, за да дойдат да ме видят.

Искаше ми се да не се усещам толкова болезнено неудобно, но можех да го зърна в лицата им. Те ме погледнаха и единственото, което си спомниха, бе сутринта, в която ме бяха отвели и в която те ме бяха изгонили от къщата си, чувствайки се объркани. Годините стояха помежду ни – празни, болезнени.

Така че аз започнах със сладостта. Едно пътуване на къмпинг, което бяхме направили преди много години в планините Блу Ридж. Разходката покрай есенните дървета, които тъкмо започваха да променят цветовете си. Въздухът бе свеж и чист, а хълмистите планини бяха само няколко нюанса по-тъмни от безкрайното синьо небе над нас. Бяхме спали заедно тримата в този малък пашкул от топлина в нашата палатка. Бяхме осигурили храната си чрез риболов. Бях гледала с изумление, докато татко бе разпалвал лагерния огън.

Възелът със спомените ми се освободи при най-малкото докосване, все едно те сами вече бяха започнали да се развиват. Отдръпнах се назад от умовете им един след друг. Едва бях в състояние да контролирам собствените си чувствата и без внезапното нахлуване на техните.

– Моля някой да каже нещо – намеси се баба вбесена.

Но на мен не ми се налагаше да изричам и дума. Само трябваше да ги оставя да ме прегърнат, докато плачеха.

Чувала съм някои хора да казват, че животът може да се промени за един ден, напълно обръщайки те с главата надолу. Но те грешат. Животът не се нуждае от един ден, за да се промени.

Той се нуждае от три дни.

Три дни, за да започнат парашутите да се спускат от небето, „доставяйки“ пакети и войници от омиротворителните сили на ООН в градовете, в които бяха нужни най-много.

За това една малка коалиция от чуждестранни лидери да стъпи на американска земя за първи път от седем години.

За това историята на сенатор Круз да бъде разпространена и тя да бъде избрана да ръководи процеса по възстановяването на цялата страна.

За това председателят на Съвета на началник-щабовете да подаде оставка, опитвайки се да измие срама и да си вземе пенсията.

За това въоръжените сили да издадат нови заповеди, след което да осъзнаят, че мъжете и жените, които бяха напуснали постовете си, не смятаха някога да се връщат обратно.

За това президентът на Съединените американски щати да изчезне от лицето на земята.

За това Организацията на обединените нации да раздели страната на четири мироопазващи зони, всяка надзиравана от бивш сенатор от този регион и от чуждестранна сила, и да изпрати войски, които да надзирават полицията.

За това да избухне първият от близо сто водни бунта, които ни очакваха.

За това „Леда Корпорейшън“ да направи изявление, с което да отрече участието си в производството на Веществото Амброзия, но пък – о! – толкова щедро да предложи да достави химикал, за който да твърди, че може да го неутрализира.

Четях всичко това във вестниците, които родителите ми носеха. Гледах го по новините. Поглъщах тази нова реалност. И тази нощ, когато часовете за посещение бяха изтекли и две мили-но-непреклонни-медицински сестри отвеждаха семейството ми, аз се пресегнах към телефона на стената. Болкоуспокояващите, които ми бяха дали, ме правеха сънлива, но не исках да заспя, без да чуя гласа му. Без да съм проверила, че те всички бяха добре.

Набрах номера и се отпусна назад. Поставих телефона между ухото и рамото си. Навъртях кабела на телефонната слушалка около пръстите си и зачаках, докато той звънеше... и звънеше... и звънеше. И звънеше.

„Те вероятно са навън.“ Правейки... нещо. Опитах се да не си позволявам да си развалям настроението, докато се пресягах, за да закача телефона обратно горе. Щях да се опитам отново на сутринта.

– Ало? – Бездиханен, гласът нахлу през връзката. – Ало?

Издърпах телефона обратно и се усмихнах, докато прошепвах:

– Здравей.

Лиъм изпусна лека въздишка.

– Толкова е хубаво да чуя гласа ти. Как се чувстваш?

– Вече съм по-добре.

– Толкова съжалявам, че не можахме да останем. Сенатор Круз ни помоли да се върнем обратно в хотела... Имаше... Това не е извинение, но имахме много работа. И Дунди, и Ви казаха, че си щяла да ни се разсърдиш, ако не бяхме тръгнали.

– Прави са. – Аз се отпуснах. – Какво става? Баба нещо ми разказва за някаква пресконференция?

– Да, за плана. За големия план. Тук е един парад от лица, които идват и си тръгват... О, боже, и слушай. Ние си имаме представител в разискванията.

– Кой? – попитах аз. Ако това не бе Лиъм, тогава... кой?

– Познай кой си отвори голямата дундешка уста и започна в най-дребни детайли да очертава всяко едно нещо, което смяташе, че сенатор Круз трябва да направи утре на пресконференцията? Беше прекрасна тирада.

Затворих очи и се засмях.

– Не. Сериозно ли?

– Напълно. Тя му каза, че на следващата сутрин той трябва да се яви в заседателната зала – продължи Лиъм. – Той бе или въодушевен, или раздразнен от честта. Понякога е трудно да го разбереш.

Заслушах се в звука от дишането му в тишината, която последва.

– Добре ли си?

– Да. Да, скъпа. Всички са добре – каза той, но в гласа му имаше очевидно напрежение. – Мама утре пристига тук. Тя не спира да употребява тази дума: добре. Аз просто... Просто ми се иска ти да беше тук. Това е всичко. Ще дойда утре при първа възможност.

– Не – казах аз, – аз ще дойда утре при теб при първа възможност.

– Значи, най-вероятно ще ни се наложи да се срещнем по средата – каза той, а в гласа му можеше да се долови смях.

Слушах го, докато ми разказваше за около стотината деца, които все още очакваха да бъдат взети от родителите си. Бяха им дали безплатни стаи в хотела, както и безплатна храна, а също така и истинска армия от доброволци, които бяха пристигнали с провизии и дрехи. Каза ми също, че бе хванал Вида и Дунди да си налитат един на друг в асансьора. За лекото повдигане на раменете на Зу, когато ù съобщили, че родителите ù са успели да напуснат страната и че докато се свържели с тях, тя можела да избира между две неща: да се прибере вкъщи и да остане с леля си, чичо си и Хина, или да живее с Вида, Нико и Кейт близо до окръг Колумбия, така че Кейт да може да консултира сенатор Круз. И как дори не ù отнело и секунда да вземе решението за окръг Колумбия.

Разказах му за моите родители. За начина, по който войниците, поставени пред вратата ми, надничаха вътре всеки път, когато тя се отвореше. Начина, по който ръката на лекаря трепереше едва доловимо, докато проверяваше нараняванията ми. И в някакъв момент започнах да се усещам как се отнасям в сън.

– Затваряй и отивай да спиш – каза Лиъм, който звучеше също толкова уморен.

– Ти затваряй.

В крайна сметка никой от нас не го направи.

На следващата сутрин, съвсем в другия край на града, аз седях като в сандвич между родителите си на диван във фоайето на хотел „Мариот“ в Чарлстън, Западна Вирджиния. Доказателството за това колко препълнен бе той беше фактът, че нито един представител на пресата сякаш не ме забелязваше, докато си стоях там. В без петнайсет тълпите започнаха да се преместват към асансьорите, за да се отправят към голямата конферентна зала.

Докато чакахме, мама продължаваше да настоява, че ми трябва нещо – вода, закуска, книга, лекарство, – докато най-накрая татко се пресегна и постави успокояваща ръка върху рамото ù. Аз го хванах обаче как ме гледа с крайчеца на окото си, все едно държеше да провери дали все още бях там. Това бе начинът, по който затопляхме отношенията си: бавно, тромаво, усърдно.

Баба кръстосваше права и само защото тя спря, разбрах, че някой идва.

Но това не беше Лиъм или Вида – това бе Кейт. Бледата ù руса коса бе загладена назад в спретната конска опашка, а тя бе облечена с рокля и носеше грим. Изглеждаше някак по-угрижена, а лицето ù бе изпито по начин, който караше сърцето ми да се свива. Скочих на крака, а баща ми се пресегна, за да ме задържи, докато тръгвах напред с патериците. Когато ме видя, тя леко забави крачка и така се зарадвах, щом зърнах усмивката да се разтяга върху лицето ù. Ако тя бе започнала да плаче, аз едва ли щях да успея също да се въздържа.

– Толкова се гордея с теб – прошепна тя. – Изпитвам възхищение към теб. Благодаря ти.

Прегърнах я не по-малко отривисто от начина, по който го стори тя, и това ме изпълни: изпълни ме до краен предел с топлината на любовта ù. Когато най-накрая я пуснах и я представих на семейството си, беше ясно, че те вече бяха разбрали коя е тя.

Кейт хвана ръцете ми в нейните.

– Нали можем да поговорим по-късно? Трябва да тичам горе, но не исках да минава нито минута повече, без да съм видяла с очите си, че си добре.

Кимнах и тя ме прегърна отново. Точно когато се отдръпвах назад, тя каза с тих глас:

– Тук има някого, когото няма да се радваш особено да видиш.

Струваше ми се, че знаех точно за кого говори и ù бях благодарна, че ме бе предупредила предварително, така че да мога да се подготвя.

Лиъм, Вида, Нико и Зу слязаха от асансьора, в който тя се качи. Не можах да попреча на широката усмивка да се разтегне по лицето ми. Зу беше първата, която ме достигна – ивица розова рокля, която се стрелна през фоайето, за да дойде и да ме прегърне с ръце през кръста. Нико стоеше отзад, местейки тежестта си от крак на крак, докато аз не го привиках с ръка. Вида нямаше такива угризения. Тя ме удари силно по рамото, което си мисля, че трябваше да се подразбира като „игрив“ поздрав. А Лиъм, осъзнавайки добре, че очите на родители ми са вперени в него, отново им се представи и се здрависа с тях. Той се приближи към мен бавно, давайки ми време да го преценя добре. Косата му бе подстригана и опитомена, а той бе гладко избръснат. Ако беше уморен, това не се забелязваше, но все пак зърнах сянка на тъга в очите му. Когато той ми отправи бегла, срамежлива усмивка, аз му я върнах, а сърцето ми се усещаше така, сякаш бе напът да изскочи от гръдния ми кош.

– Здравейте отново, госпожо – каза той напълно любезно, докато се здрависваше с баба. Тя го целуна по бузата и се обърна към мен с намигване.

Когато ме доближи, Лиъм просто ме хвана за ръката и ме попита:

– Всички готови ли сте за горе?

Беше глупаво да почувствам пристъп на разочарование от това, че не бях получила подобаващо посрещане, но ръцете ми буквално изгаряха от необходимостта да ги прокарам през косата му и да изгладя фините линии по лицето му.

Щом вратите на асансьора се отвориха, аз тръгнах напред, но той ни задържа намясто, позволявайки на родителите ми, Зу, Вида, Нико и още половин дузина други хора да се качат в асансьора.

– Знаете ли какво? – каза Лиъм и махна на баща ми, когато той се пресегна, за да задържи вратите отворени. – Ние ще изчакаме следващия.

И в мига, в който вратите се затвориха, ръката му се плъзна около кръста ми, а другата се вплете в косата ми, и той ме целуна така, сякаш се намирах на косъм от смъртта.

– Здрасти! – каза той, когато най-накрая спря, за да си поеме въздух.

– Здравей – отвърнах аз, хем замаяна, хем без дъх, докато той се навеждаше, за да опре чело в моето. – Трябва ли да се качваме?

Той кимна, но мина още известно време, преди действително да се пресегне и да натисне бутона за нагоре.

Пресконференцията беше предвидена в балната зала на хотела, в която бяха подредени сто стола, три четвърти от които вече бяха заети по времето, в което ние се появихме горе. Щом забелязах, че другите ни бяха запазили места на последния ред в залата, аз почти се разплаках от благодарност. Вече бях започнала да усещам как очите се обръщаха към мен и неприятното чувство щеше само да се допълни от това, ако бяхме в положение, при което цялата зала можеше да се взира в тила ми. Поне ако се наложеше, можех да осъществя чисто бягство. Лиъм, изглежда, долови това и положил ръка в долната част на гърба ми, ме водеше напред към един стол до пътеката.

В момента, в който седнахме на местата си, двама мъже във военна униформа се преместиха надалеч от нас и минаха от другата страна на стаята. Вида им се озъби и им махна, когато те отново погледнаха към нас.

Залата притихна, когато първите хора излязаха на подиума. Всички бяха мъже, някои от тях военни, а други очевидно политици. Последните бяха тези, които се сещаха да се обърнат и да се усмихнат на камерите, преди да седнат. Издишах дълбоко, когато се появи сенатор Круз, последвана от доктор Грей и след това изненадващо от Кейт. Ръката на Лиъм намери моята, когато излезе и Дунди – раменете му бяха изопнати, а очите съсредоточени напред. Той носеше красив тъмносин костюм и раирана вратовръзка, а външният му вид бе довършен от нови очила с тънки телени рамки.

– Загубеняк – дочух Вида да мърмори, но на лицето ù се мъдреше доволна усмивчица.

Надзърнах към Лиъм и открих на лицето му изражение, което бе точно толкова мрачно, колкото моето. Дунди поне се бе увил в прекрасна опаковка, която почти беше достатъчна, за да ме разсее от начина, по който гледаше. Виждала го бях такъв поне десетина пъти – брадичката му стърчеше напред, а очите му бяха сърдити. Това бе изражението на човек, който току-що бе загубил гласуване.

– По дяволите! – промърмори Лиъм. – Това ще е лошо.

Така и беше.

– Благодаря ви, че днес дойдохте тук – започна сенатор Круз, говорейки без да поглежда в листа с бележки, който някой се наведе и постави пред нея. – Последните пет дни бяха истински тест за американската сила на духа и вярвам, че говоря не само от името на моите бивши колеги от Конгреса, но така също и от името на нашите чуждестранни съюзници, когато ви благодаря за съдействието, което ни оказвате, за да изпълним плана с нашите фази на възстановяване. Добрата новина е, че вече сме в осмия ден от първата фаза.

Камери щракаха, щракаха и пак щракаха.

– Бих искала да отделя време и да ви запозная със Споразумението, което подписахме тази сутрин. Моля, запомнете въпросите си за края, когато ще имаме възможност да им отговорим. – Тя си пое дъх и оправи документите си. – Четирите мироопазващи зони, които създадохме, ще останат в сила през следващите четири години. За реконструкцията в големите и малките градове, които бяха унищожени по време на тази борба или от природни бедствия, за които правителството не успя да предостави помощ, във всяка зона ще се грижи мироопазващата коалиция от държави. Подробностите, засягащи това, ще бъдат разискани в последващи, отделни пресконференции.

Тя остави публиката да осмисли чутото, преди да продължи:

– Всяка зона също така ще бъде отговорна за надзора върху неутрализирането на Веществото Амброзия в подпочвените води и в изворите, находящи се в рамките ù, както и за унищожаването на всички запаси от този химикал. Всяка негова по-нататъшна употреба в целия свят, както и всяко използване на младежи, засегнати от ПСИ, като войници, тайни агенти или държавни служители в тази нация или в която и да е друга, е изрично забранено по този договор и ще бъде преследвано съдебно.

Очите на Лилиан обходиха стаята и почти уловиха моите. Тя седна малко по-изправено и погледна измъчено, очевидно знаейки какво ще последва.

– Децата, останали в рехабилитационни лагери, ще бъдат върнати на семействата им в течение на следващия месец. Ние ще предоставим база данни за търсене, за да може да се намери къде пребивава в момента всяко дете, но родителите няма да имат право на достъп до лагерите. Като част от нашето Споразумение, тези места ще бъдат унищожени.

Шокът ме блъсна като удар в лицето. Стаята започна да гърми от гласове – тихи разговори, извикани въпроси и всичко по средата. С крайчеца на окото си видях, че баба се опитва да прецени реакцията ми, но не можех да се насиля да откъсна взор от сцената.

– Животоспасяващата операция, разработена от доктор Лилиан Грей, ще се предоставя безплатно толкова дълго време, колкото тази ужасяваща мутация съществува в нашето общество. На всеки човек над осемнадесет годишна възраст, засегнат от ПСИ, ще бъде позволено сам да реши дали да се откаже от операцията, но тогава ще се изисква да носи специална идентификация. Дали дете на възраст под осемнадесет ще получи лечението, или не, ще зависи единствено от преценката на родителите или настойниците му.

Очите на Лилиан се върнаха обратно на масата.

– Ние имаме заделени няколко километра земя, върху които ще изградим общност за непотърсените деца или за което и да е дете, което чувства, че не би могло да се върне у дома и да е в безопасност. Ще изискваме всички граждани, засегнати от ПСИ, които изберат да не се подложат на процедурата, да изживеят остатъка от живота си в една от тези общности.

Трябва да съм издала някакъв звук на отвращение, защото семейството ми се обърна да погледне към мен.

В същия този момент някой на сцената извика тихо, но яростно:

– Това са глупости!

И този някой бе Дунди.

– Дръжте езика си... – Един от мъжете в униформа му хвърли такъв озверял поглед, който можеше да разтопи някой по-хилав мъж и да го превърне в трепереща локва. Кейт погледна към масата и захапа устната си в опит да скрие усмивката си.

Сенатор Круз се покашля и отново подреди документите си. Преди да успее да започне да говори отново, Дунди вече бе по средата на следващото си изречение.

– Нека да осветим това напълно, става ли? – поде той.

– О, Исусе! – възкликна Лиам и стрелна поглед нагоре, търсейки упование.

– Като осемнадесетгодишен – продължи Дунди – аз най-накрая имам правото да избера какво искам за себе си, но ако направя грешния избор, дали въпреки това все пак ще бъда наказан?

– Моля, запишете вашите въпроси за края. – Но дори докато казваше това, сенатор Круз направи едно малко, почти незабележимо движение с ръцете си, сякаш за да го насърчи.

– Не съм свършил – отвърна Дунди. – Ако аз избера някой потенциално некомпетентен човек да не срязва мозъка ми – моя най-важен орган в тялото ми, – за да го „оправи“, то след това аз ще бъда изпратен в поредния лагер, но този път до края на живота си?

– О, харесва ми – каза баба с удоволствие.

– Това няма да е лагер – каза нетърпеливо един от мъжете в униформа. – Това ще е една общност. А сега ще може ли да се върнем обратно към...

– Общност с огради от бодлива тел? Въоръжена охрана? Вие осъзнавате ли, че като постъпвате по този начин, единственото, което ще постигнете, е да подхраните мнението в Америка и по целия свят, че думата различен означава лош, грозен, опасен. В това няма никаква рехабилитация. Вие просто искате да ни заметете под килима и да се надявате, че времето ще се погрижи за нас. Съжалявам, но това е доста ужасяващо и вие очевидно проумявате това, защото сте прекарали цели две секунди в очертаването на план, който ще засегне хиляди животи, които до момента вече бяха разрушени от една друга група от хора – някои от които вероятно са и в тази стая.

– Хората, засегнати от ПСИ, имат способности, които са опасни и не могат да бъдат контролирани – мотивира се мъжът. – Те могат да бъдат използвани като инструменти, чрез които физически лица да извършват престъпления, да печелят нечестно предимство и да вредят на други хора.

– Така ли? Същото може да направи и купчина пари. Това, което има значение, е какво решава да върши със способностите си човекът. Чрез заключване на някого заради това, че е направил избор за тялото си, който той има пълното основание да стори, това, което вие казвате по същество, е, че, не – вие не ни се доверявате. Нито да можем да взимаме правилни решения, нито да се държим добре с другите. Намирам това за невероятно обидно и, между другото, бих искал да изтъкна, че аз лично като че ли успявам доста добре в момента да контролирам способностите си. Не смятате ли така?

– Да разбирам ли, че мислиш, че на деца на осем, девет, десет би трябвало да бъде позволено да вземат решение, което би могло да промени целия им живот? – Сенатор Круз му даваше контрааргумент, от който той да продължи. Облегнах се леко назад, успокоена, че мнението ми за нея се бе оказало правилно. Тя може и да беше отхвърлена от експертите, с които седеше редом сега, но пък бе измислила идеен начин как да изложи гледната си точка.

– Аз казвам, че децата, на които са откраднали години от живота, са имали време да преценят какво биха избрали, ако имаха възможността да се излекуват от това – продължи Дунди. – Те са могли да помислят върху това, което биха избрали, и могат да вземат едно осведомено решение. Повярвайте ми, това е единственото нещо, за което всеки от нас някога е мислил, докато всеки час от всеки наш ден се контролираше до минутата или когато ни се е налагало да се борим всеки ден за храна, вода и подслон, докато мъже и жени буквално ни ловуваха. Ще сложите границата на осемнайсет, знаейки, че осемдесет процента от всички деца, които досега са били интернирани в лагер, не могат да прекрачат тази граница? На осемнайсет аз бях в лагер за една година. Една от най-добрите ми приятелки бе в нейния в продължение на шест години, но тя в момента е едва на седемнайсет. И тя сега ще трябва да се подложи на решението, взето от същите тези хора, които я изпратиха там от самото начало?

Намръщих се, борейки се да не погледна към родителите си. Не исках да ги карам да се чувстват още по-виновни, отколкото вече бяха.

– Трябва най-накрая да мръднем от тази тема – каза един друг мъж. – Иначе няма да сме в състояние да отговаряме на въпроси...

– Съгласна съм – каза изведнъж доктор Грей, а после доизясни: – Ако младият джентълмен позволи. Освен ако не са извършили престъпление или ако психологическото влияние на преживяванията им е нарушило тяхната способност за взимане на решения, или пък са увредили някого, аз вярвам, че децата, които извеждаме от лагерите, трябва да могат да имат правото да избират. Въпреки това на родителите на деца, които не са достигнали до прага на живота-или-способностите, трябва да бъде позволено да взимат решението и това трябва да се случи преди седмия рожден ден на детето им.

Гласът ù бе напрегнат до точката на пречупването – отвъд умората. Репортерите погълнаха всяка една нейна дума, скачайки на крака, за да запратят към нея залп от въп­роси, всичките от които можеха да се обобщят като: Къде е президентът Грей?

Сенатор Круз се загледа в бележките си, а после попита небрежно:

– Мислиш ли, че би могъл да измислиш по-добра система, знаейки това, с което се налага да работим?

– Да – отвърна Дунди без намек на арогантност. – И си мисля, че ако продължите с плана си, не само ще игнорирате психологическите и емоционалните потребности на децата, излизащи от лагерите, но и ще ги осъдите на живот в страх и срам. И ако смятате това да е така, тогава може би направо е по-добре да си ги оставите по лагерите.

– Добре – отбеляза сенатор Круз. – Ще продължим отново нашата дискусия по тази точка след завършването на пресконференцията. Ако някой друг от засегнатите от ПСИ младежи би искал да се присъедини към нас, моля, нека се обърне към мен.

В средата на всичко това някой бе изчезнал от предния ред столове – млад мъж с бейзболна шапка. Той се мержелееше към външния край на залата и се движеше бързо към изхода. Лицето му бе сведено, а ръцете му бяха скръстени пред гърдите му. Той би могъл да е всеки.

Но аз знаех точно кой бе.

Изплъзнах се, пренебрегвайки въпроса в очите на Лиъм и Вида, и в отговор вдигнах един пръст. Имах чувството, че това щеше да отнеме много по-дълго от минута, но сега, когато сенатор Круз говореше отново – този път за бъдещите избори за конгресмени и президент, – тяхното внимание се бе върнало обратно към нея.

В коридора отвън беше с десет градуса по-хладно от задушната сауна, в която бе започнала да се превръща балната зала. Споходи ме усещането, че бе излязъл тук в търсене на малко тишина, а не заради хладния въздух. Той бе стигнал почти до края на дългия коридор и бе седнал на едно място срещу прозореца с изглед към паркинга на хотела.

– Дошла си да се посмееш ли? – попита Кланси с дрезгав глас. Той така и не си обърна главата. Задържа очите си, приковани върху прозореца. – Наслаждавай се!

– Не съм тук, за да ти се подигравам – уверих го аз.

Той изсумтя, но не каза нищо. В крайна сметка ръцете му се свиха в скута му, където се свиваха в юмрук и се отпускаха отново.

– Продължавам да губя чувствителността в пръстите на дясната си ръка. Те казаха, че никога не са виждали подобно усложнение.

Прехапах обратно зад езика си едно инстинктивно „съжалявам“. Това не бе вярно.

– Казах ти, че ще се случи така, нали? – напомни ми Кланси. – Че изборът, който всички вие така глупаво гоних­те, се озова в ръцете на хора, които от самото начало ви бяха поставили в тези условия. Не бе задължително да става така.

– Не – отвърнах аз многозначително. – Не беше задължително.

За първи път той се обърна и погледна право в мен. Възстановяването от операцията бе изцедило заоблеността на чертите му и цвета на кожата му. Имах чувството, че ако бях вдигнала бейзболната шапка, отдолу щях да открия току-що обръсната глава и пресни белези.

– Какво се случи с Нико?

Е. Това не го очаквах.

– Тук е. Не го ли видя?

Раменете му се надигаха и спаднаха успоредно със следващото дълбоко вдишване, което той направи.

– Искаш ли да говориш за нещо с него? – попитах го аз. – Може би за нещо, за което съжаляваш?

– Съжалявам единствено за това, че загубих контрол над ситуацията. Но... това няма значение. Ще измисля начин да се справя и да деактивирам устройството, което тя ми сложи. Да си върна всичко обратно. Мога да го сторя. Повече отвсякога съм по-близо до правилните хора. Мога да намеря баща си, където и да се е скрил. Мога да го сторя.

И някак знаех, че това щеше да е неговият отговор. Защото именно това беше Кланси в същността си: някой, който винаги бе имал всичко, но все още се нуждаеше от повече. И все искаше единственото нещо, което никога нямаше да успее да получи.

Но когато ме погледна, тъмните му очи сякаш бяха потънали обратно в черепа му, което ми подсказа нещо друго – че може би това, което той наистина искаше, това, което той не можеше да признае на глас, бе точно същото нещо, което майка му бе желала през всичките тези години. Гордостта играеше опасна игра в сърцето му, воювайки с изтощението. Долових как се поколебах. Пръстите ми се свиха в юмруци, когато си помислих за всички животи, с които си бе играл така коравосърдечно, и за добрите, които бяха изгубени, така че той да може да намери начини за оцеляване.

Но там, някъде назад в ума ми, беше и онова момче върху масата за преглед – уплашено, само и горящо от безпомощна ненавист.

Онова със сладката усмивка, която вече живееше само в паметта на майка му.

Знаех какво щеше да направи той, ако ситуациите ни бяха разменени, и не можех да пренебрегна тихия гласец, който ми нашепваше да сторя точно това – да си тръгна и да оставя болката и унижението да набъбват в него като раково образувание, докато не го изпиеха. И само това бе достатъчна причина, за да преосмисля нещата. Защото без значение колко пъти се бе опитвал, така и не бе успял никога да ме изгради по свой образ. А оттук насетне нямаше да има тази възможност.

Това не бе, за да го освободя от вината му.

Това не бе, за да го накажа.

Това не беше нищо друго освен един акт на милосърдие.

Между нас нямаше бариери или блокажи. Животът му се разля през ума ми, въртящ се в цветове и звуци, които досега никога не ми бе позволено да видя, а и не бях достатъчно силна, че да им устоя. Взех онова, което можех, и го замених с нещо по-добро. Върху него никога не бяха правили тестове, никога не бе определян като Оражев, никога не бе попадал в Ийст Ривър или в Калифорния. Имаше неща, които съзрях – тайни, толкова ужасяващи, които никога нямаше да пожелая да ги стоваря върху друг, като му ги споделя. Съсредоточих се върху яркостта. Оставих го само с това – простичката история, че през цялото време е бил с майка си, че през всичките тези години ù бе помагал и че обичта, която все още изпитваше към нея, беше добро и чисто нещо, за което трябваше да се държи.

И щом се обърнах да си вървя, освобождавайки съзнанието му за последен път, той отново погледна през прозореца към реещите се косове, които си играеха един с друг, пърхащи из синьото небе... и се усмихна.

Тръгнах обратно по коридора с очи, приведени надолу, и мисли в пълна бъркотия. Не забелязах жената, която излезе от дамската тоалетна, докато не се сблъсках с нея и не се оказах с уста, пълна с яркочервените ù къдрици.

– Съжалявам – казах аз, разплитайки себе си. – Съжалявам... Не внимавах къде ходя.

– За мое щастие – отвърна жената с тих и отработен глас. – Опитвам се да те открия в продължение на дни. Как е кракът, хлапе?

При тези думи вдигнах поглед нагоре и най-накрая осъз­нах кой бе това. Алис. Тя днес се бе издокарала. Заменила беше изтърканите дънки и палтото, с които я бях видяла на мястото на срещата ни, с костюм, който не ù стоеше много добре. Косата ù беше пусната – дива грива около раменете ù, пригладена назад от чифт очила с дебели рамки и химикалка, която тя най-вероятно бе забола там, а после бе забравила.

– Бил е и по-добре – казах аз, оглеждайки я предпазливо.

Съзнавайки, че не отвърнах на усмивката ù, тя въздъхна.

– Виж, хлапе, ако това е заради разказването на историята ти, да знаеш, че не смятам да ти се извинявам. Аз имам задължението да разкривам фактите, истината... А истината тук е, че това бе невероятна история. Има някои части от информацията, които би могла да ми доразясниш, ако имаш втори...

– Няма.

Алис се отмести неловко и като че ли току-що си спомни какво представлявах и какво можех да направя. Тя сниши глас и се огледа наоколо, за да се увери, че никой не слушаше.

– Имам информация, че сенатор Круз е говорила с теб и някои други за някакъв вид Програма – свръхсекретни неща. Доста храбро от нейна страна, имайки предвид, че току-що каза на цялата стая, че на всяка нация е забранено използването ви в каквито и да било военни или тайни служби.

Аз потиснах реакцията си и се опитах да си предам беизразно изражение. Все още не. Но не се съмнявах, че разговорът предстоеше.

Минах крачка настрани и тя ме последва, препречвайки пътя ми още веднъж. Ако отначало не бях в настроение за подобни неща, то сега съвсем бе изчезнало.

– Трябва да те предупредя. Наистина не откликвам по най-добрия начин, когато ме приклещят в някой ъгъл.

Алис вдигна ръце.

– Ясно. – Ръката ù изчезна в закачената на рамото ù чанта и тя затърси нещо – визитка. – Ако някога пожелаеш да говориш – каза тя, – може да ми се обадиш по всяко време. Аз ще съм цялата слух.

Изчаках я да изчезне обратно в балната зала и след това скъсах визитката надве, захвърляйки парчетата на пода. Обърнах се към залата точно навреме, за да видя как Зу и Вида се изнизват, държейки се за ръце и тичайки към асансьорите. A миг по-късно Лиъм и един припряно изглеждащ Дунди се появиха.

– Ах! – Дунди тръгна към мен, а изражението му бе строго. – Трябва да позволиш на този крак да си почине...

Лиъм пусна рамото му и грабна ръката ми.

– Да тръгваме, да тръгваме...

– Какво става? – попитах аз и надзърнах към балната зала, докато я подминавахме. Имаше човек на подиума, който държеше реч, но иначе мястото имаше точно същия вид, в който го бях изоставила.

– Бягство от затвора – каза Лиам, а очите му пламтяха ярко, когато асансьорът отвори врати и ни привлече навът­ре. – Доверете ми се!

Страхът освободи хватката си върху гърлото ми и ние продължихме пътешествието с асансьора чак долу до подземния гараж. Лиъм подскачаше на пети през цялото време, а Дунди го гледаше със съмнение, докато ни извличаше обратно навън.

Лиъм извади връзка ключове от джоба си и вдигна черната пластмасова аларма нагоре, ослушвайки се за звука от отключващ се автомобил. Вида и Зу се появиха зад един от редовете с паркирани коли и се затичаха към пиукащия, мигащ, прашасал джип с номера от Аризона.

– Ти си смешен – информира го Дунди, докато вървеше към колата и разхлабваше вратовръзката си. Но, така или иначе, той се качи вътре с лек намек за усмивка върху лицето си.

Хванах Лиъм за ръката, мразейки начина, по който погледът му се сведе надолу, когато попадна на очите ми.

– За какво е всичко това?

Знаех как изглежда отказът да приемеш реалността и в това тук имаше нюанси от него – упоритото нежелание да признаеш, че нещо е погрешно. Нещо в Лиъм се бе преобърнало и като че ли то никога отново нямаше да се възстанови на мястото си.

– Става въпрос за.... – Той прокара ръка назад през косата си. – Става въпрос за това как от тук нататък всичко ще е различно. Ти ще се върнеш към Вирджиния със семейството си, а аз ще отида в Северна Каролина с моето. И ако искаме да се видим, аз ще трябва да поискам разрешение, за да взема колата. Ти ще трябва да го обсъдиш с родителите си, за да получиш одобрението им. Ще се наложи да живеем според набор от правила, които не сме имали от години, и докато в това има и донякъде нещо прекрасно, аз просто искам... Искам да забравя за малко. Да надбягам болката. Един последен път, искам просто да отида някъде, където никой друг да не може да ни намери.

Усмихнах се и поех ръката му, когато той ми я предложи. Той ни поведе бавно и внимателно край задната част на колата. Отвори вратата и ми помогна да се кача на пасажерската седалка отпред, прикрепяйки грижливо и моята странно обемиста гипсова отливка. После се наведе, за да сложи предпазния ми колан, и го използва като извинение, за да ме целуне отново.

– Къде отиваме? – извика му Дунди, докато Лиъм претичваше отзад зад колата, за да стигне до шофьорската врата.

– Тихо, скъпи – каза кротко Вида и положи ръка върху крака му.

– Да, скъпа – изръмжа в отговор Дунди.

В непосредствена близост до тях Зу грейна.

Аз все още се усмихвах, когато Лиъм си постави колана и се обърна, за да попита групата:

– И така, екип. Накъде? Предполагам, че имаме около час, преди конференцията да завърши, а и за пръв път имаме бензин за хабене.

– Вие преди така ли сте се придвижвали? – поинтересува се Вида на глас. – Направо е истинско чудо, че тъпанари като вас са оцелели.

– Казах ви – измърмори Дунди. Аз се пресегнах назад и плеснах ръката му.

– Страхотно. Добре. Къде искате да отидете всички?

– Плаж, плаж, плаж, плаж – скандираше Зу.

– Хм, не съм сигурен, че наблизо има такъв, така че това ще трябва да го проверим по-късно. Някой друг? – попита Лиъм. – Гласуване?

– Все ми е тя – казах аз, облягайки главата си назад на седалката. – Не можем ли просто да се загубим и да видим докъде ще ни отведе това?

– Скъпа, това е най-страхотната идея, която съм чувал от много време насам. Ти си навигатор. Казвай ми кога и къде да завивам. – Той завъртя ключа в контаката и нададе едно „Да!“, когато от колоните се разнесе песен на Allman Brothers.

В момента, в който вече излизахме от рампата и самия гараж, дори пъшканията на Дунди бяха преминали в смях.

Карахме, кръжейки по градските улици, докато не открихме зелени пътища, обрамчени от дървета. Те ни отведоха към ленивите очертания на реката, която течеше покрай превития гръбнак на града. Лиъм погледна към мен, взимайки си почивка за миг от фалшивото припяване. Огряни от светлината на топлото следобедно слънце, пръстите му се преплетоха с моите над таблото. Зу се поклащаше в такт с музиката и говореше развълнувано за всеки знак, покрай който минавахме. Дунди извади някаква книга от задния джоб на седалката пред него, разгледа корицата ù за момент и я отвори. Пръстите му разсеяно барабаняха по нея в ритъм, а Вида се бе облегнала на рамото му и бе затворила очи.

Аз свалих прозореца си и подадох свободната си ръка навън, за да хвана вятъра.

А широкият път се разстла пред нас.