По залез

Двайсет и първа глава

– Лиъм или Коул?

Въпросът, същият, който вече ù бях задала поне сто пъти, ставаше все по-неистов, докато вървяхме по коридора към компютърната зала. Часовникът на стената вътре отброяваше два сутринта.

– Вида – примолих се аз. – Лиъм или Коул?

– Още не знаят – отвърна тя и ми даде същия отговор, който ми бе дала предишните деветдесет и девет пъти, в които я бях попитала. – Не могат да разберат от снимката.

– Аз мога... – Думите излязоха преди дори да бях успяла да помисля защо това бе ужасна идея. – Нека да видя. Аз мога да ги различа.

– Не смятам така – тя хвана ръката ми, преди да съм нахлула в стаята. Едва усетих докосването ù. Цялото ми тяло беше станало ледено. Паниката правеше мислите ми несвързани, изблици на ужасяващи образи, преплитащи се с молби като „Не той, не те, не сега“. Просто не бях в състояние да наруша модела. Не можех и да си поема дъх.

– Не! – Тази единствена дума, остър лай от страна на Дунди, накара Вида да се спре. – Твърдо не! Заведи я обрат­но в стаята ù и останете там!

Отвън край прозореца висяха няколко Зелени.

– Изчезвайте! – озъби им се Вида. И побутнати от силата на гласа ù, те го направиха. Смушкваха се, за да ни сторят път, когато тя отвори вратата на компютърната зала и ме тикна вътре.

– Какво става? Случило ли се е нещо? – Сенатор Круз се появи в коридора. Алис не бе далеч зад нея, яркочервената ù коса беше събрана в хлабава конска опашка, а по лицето ù имаше червени следи от възглавницата и чаршафите ù. Вида най-вероятно се опитваше да им обясни, но аз не чувах нищо. Нико изглеждаше така, сякаш вече бе повърнал няколко пъти, а миризмата в компютърната зала май потвърждаваше тази теория. Докато се приближавах към него, забелязах, че бе облян в пот.

– Наистина ли... Наистина ли искаш да видиш?

– Това е много лоша идея! Руби, чуй ме, въобще не искаш да... – Гласът на Дунди изтъняваше, докато накрая се пречупи. Той се облегна назад на стената и зарови лице в ръцете си.

Нико не помръдна. Ръцете му лежаха отпуснати в скута му. Това ме принуди да се пресегна през него, за да прегледам серията от снимки, които бяха пристигнали през мобилния телефон на Коул. Имаше една за проба – далечна планина посред бял ден и гърбът на Лиъм, който я съзерцаваше и се взираше в далечината. Имаше три дузини снимки на ниска, разплута сграда, всичките направени след залез слънце. Той бе успял да улови агентите на СОП на пост отвън, както и една стълба до покрива на сградата, снайперист, застанал на позиция. Ако около лагера бе имало ограда, то Коул и Лиъм вече бяха проникнали през нея, когато бяха започнали правенето на снимките.

– Вътре ли влизат? – попита сенатор Круз. – Мислех, че трябваше да останат отвън?

Те наистина бяха влезли вътре. Изображенията бяха размазани и в тях липсваше яркостта на пълнолунието, която се наблюдаваше навън. Те бяха високо нагоре, загледани надолу в масите под тях и приведените глави, които се хранеха.

Децата носеха тъмночервени престилки... Същите униформи, каквито всички ние трябваше да обличаме в лагерите, но цветът... Не бях виждала тази разцветка от години...

Следващото изображение беше на едно от тези деца в униформа, взиращо се нагоре, с очи, вперени в телефона. Пръстът ми се поколеба над мишката, преди да щракне отново. Нико издаде приглушен гърлен звук, а ръката му обгърна моята.

– Руби, не искаш да...

Притиснах с пръст надолу.

Имаше един миг, в който умът ми не можеше да разбере какво вижда. Снимките бяха направени в рамките на тъмна стая. Стените бяха боядисани в черно, а лампите бяха наредени по пода вместо по тавана. Фигурата в центъра на стаята се бе свлекла напред в един стол – тежестта на тялото му напрягаше ограничителите, прокарани през гърдите му. Върху лицето му беше паднала руса коса, която го прикриваше. Ръката ми стисна бюрото, докато щраквах отново напред. Устата ми беше наводнена от метален вкус, когато забелязах пръските от кръв по врата и ушите му. Ъгълът на заснемане го правеше невъзможно за преценка. Имах нужда от друга снимка...

Щракване.

– Кой е направил тези снимки? – попита сенатор Круз, макар че никой, изглежда, не бе в състояние да ù отговори.

– Моето предположение е, че това са били хората, които са хванали... – Алис не беше сигурна дали ставаше въпрос за него, или за тях. За секунда аз самата загърбих въпроса, фокусирайки се върху екрана. Някой бе окачил лист хартия върху врата му. Две думи бяха надраскани върху него с дебел, неравномерен почерк: ПРОБВАЙТЕ ПАК.

В ъгъла на снимката имаше парченце от тъмночервен плат и въпреки че мозъкът ми знаеше какво ще последва и бе толкова сигурен, че започна да крещи вътре в главата ми, аз продължих към следващата снимка.

Огън.

Изображението – цялото – беше залято от бял пламък.

Огън.

Огън.

Екран от сив дим и...

Сенатор Круз се отдръпна от компютъра и отиде в далечния ъгъл на стаята, опитвайки се да избяга от гледката на овъглени останки.

– Защо? Защо са го направили? Защо?

Безстрастното, студено същество, което Детската лига бе успяла да изгради в мен, си проправи обратно път с нок­ти. И за секунда, за една-единствена секунда, аз успях да погледна към изгорения, обезобразен труп по един внимателен, леко отстранен начин, по какъвто учен щеше да разгледа експонат. Върху малката част от лицето му, която можех да видя, наличната кожа бе изгоряла, тъмна и груба – като коричка.

Върнах се обратно през снимките на огъня. Болните гадове, тези скапани откачени изроди, които бяха направили снимките. Щях да ги убия. Знаех къде да ги намеря. Щях да убия всеки един от тях. Задържах обзелата ме студена ярост с цената на всичко, което имах, защото тя караше болката да замръзне и не ми позволяваше да се затворя по начина, по който исках. Паренето на сълзите беше някъде в дъното на очите ми, гърлото и гърдите ми.

– Не мога да преценя – заяви Дунди, приближавайки се все по-близо до пълна истерия. – По дяволите...

Аз разглеждах по-ранните снимки, а стомахът ми беше стегнат като юмрук. Ако започнех да плача, другите нямаше да могат да спрат. Трябваше да се съсредоточа... Налагаше се... Спрях се на втората снимка на силуета върху стола, върху която вече му бяха поставили знака. Главата му беше увиснала наляво, но аз го зърнах. Не си го бях представила. Знаех кой е.

– Това е... – Вида отново се наведе напред. Ноктите ù се забиха в рамото ми. – Не мога...

Алис се бе завъртяла с гръб към страшния образ, победена от собственото си гадене. Но Нико... Нико ме гледаше. Усетих как думите напускат гърлото ми, но аз не ги чух.

– Това е Коул.

– Какво? – попита Вида, гледайки ту мен, ту екрана. – Какво каза?

– Това е Коул.

Хиляди иглички навлязоха във вените ми и започнаха да се целят в сърцевината ми. Аз се превих над бюрото, неспособна да говоря, да мисля или да правя каквото и да е друго, освен да виждам това тяло – тялото на Коул и онова, което бяха извършили с него. Поех кратък дъх и се помъчих да притисна болката. Исках си обратно вцепенения контрол. Главата ми се въртеше спираловидно все по-бързо и дори по-силно от стомаха ми. Защото знаех какво би имало значение за Коул. Знаех какво щеше да пита. „Къде е Лиъм?“ Ако Коул бе... Ако Коул беше...

– Сигурна ли си? – намеси се Дунди, когато като че ли никой друг не беше способен да го направи.

С периферното си зрение видях, че Лилиан дойде, и за един спиращ сърцето момент си помислих, че русата ù коса принадлежи на Кейт и че по някакъв начин тя и Хари вече бяха тук. Чух прошепнатото обяснение от страна на сенатор Круз.

– Хари... Ние трябва да му кажем... И на Кейт. За бога, Кейт...

– Аз ще свърша това – каза Вида, а гласът в гърлото ù бе точно толкова плътен, колкото ръката на Дунди около рамото ù. – Аз ще го направя.

– Дали Лиъм – започна Дунди. – Има ли... Можем ли да проверим, за да видим дали не са го арестували? Дали има някаква актуализация по мрежите?

Ако го бяха убили и бяха успели да го идентифицират, те щяха да актуализират профила му в мрежата на СОП и да го отстранят от данните на преследвачите, така че информацията да съвпада.

– Опитвам се да вляза в мрежата на СОП – информира ни Нико. – Опитвам се... Но ще стане по-бързо, ако проникнем през мрежата на преследвачите. Би ли ми дал данните си за вход?

– Ето. Аз ще ги вкарам – отвърна Дунди.

– Телефонът все още ли е включен? – чух се да питам, докато се изтеглях назад от компютъра в стола си. Не се доверявах на краката си, за да остана права. „Щяхме ли да получим още снимки?“ Или трябваше просто да си седим там и да не правим нищо друго, освен да ги чакаме да дойдат. Давех се в собствения си гняв.

– Червени? – повтори доктор Грей. – Сигурни ли сте? Може ли да видя снимките, моля ви?

Нико отново освети екрана и се прехвърли върху съседния до него компютър, за да работи. Доктор Грей разгледа снимките, прескачайки, докато намери това, което търсеше. Потресът и ужасът от него се запечатаха само в намръщ­ването ù.

– Бил е вече мъртъв, когато това се е случило – каза тя. – Иначе щеше да е прокървил почти веднага заради раната във врата му.

И аз можех да ù кажа същото. Коул щеше да се бори докрай. Нямаше да се остави да го вкарат в програмата им. Щеше да се бори, докато не пламне напълно.

Тя поклати глава, обръщайки се да ме погледне.

– Ето затова. Затова имаме нужда от тази процедура. Тези деца не би трябвало да бъдат в състояние да вършат подобни неща и да вредят на себе си и на останалите.

Гневът ми изригна и ме погълна в облак от изприщващо недоверие.

– Не, ето заради това поначало никой не трябва да си прави експерименти с мозъците ни!

– Няма нищо в мрежата – информира ни Дунди. – Още не... Всякакви промени в системата на Специален отряд „Пси“ се появяват в мрежата на преследвачите след час – два.

– Ние... Нека да му дадем малко време. Той може все още да се опитва да се измъкне оттам. – Вида поклати глава и прокара ръце назад през косата си. – Последната снимка дойде преди час, щяха да изпратят още нещо, ако бяха заловили Лиъм... Нали?

Сенатор Круз погледна към мен.

– Къде е телефонът, който той ползваше, за да се свързва с баща си? Аз ще му се обадя.

– На горния етаж. В офиса. – Нико се изправи толкова внезапно, че прекатури стола зад гърба си. – Ще го взема. Имам нужда да...

„Се махна от тази стая – довърши съзнанието ми, – далеч от снимките.“

Той се върна за по-малко от минута. Гърдите му се повдигаха тежко, докато се опитваше да си поеме дъх. Сетне подаде на сенатора малък сребрист флип телефон... само за да го изпусне, когато внезапно екранът светна и той започна да вибрира.

За момент никой не помръдна. Телефонът звънна. Той звънеше, звънеше, звънеше.

Дунди се хвърли към него и го сграбчи от пода, преди да е спрял да звъни.

– Ало?

Тялото му се отпусна с облекчение.

– Лий... Ей... Ей, Лиъм, къде си? Ти трябва да...

Сенатор Круз се озова до него даже преди мен, изтръгна телефона от хватката му и заглуши протестите му с ръкомахане, докато го поставяше на високоговорител.

– ... взеха го. Не можах да направя нищо. Не успях...

Този глас, който познавах така съкровено, както собствената си кожа, който бях чувала да се смее, да изтънява от страх, да беснее, да флиртува безсрамно, не беше онзи, който се носеше през малкия телефон. Почти не можех да го разпозная. Лошата връзка го караше да звучи далечно, сякаш в другия край на някоя магистрала, намираща се извън нашия досег. Думите от гърдите му излизаха толкова дрипави, толкова сурови, че беше почти непоносимо да го слушаш.

– Лиъм, говори сенатор Круз. Искам да си поемеш дълбоко дъх и преди всичко друго да ме уведомиш, че си в безопасност.

– Аз не... Не знам дали това е позволено... Това бе единственият номер, който можех да си спомня. Знам, че линията не е подсигурена в действителност...

– Ти постъпи съвсем правилно – увери го сенатор Круз, а гласът ù бе успокояващ. – Откъде се обаждаш?

– От уличен телефон.

Вида пристъпи до мен, а очите ù се приплъзнаха върху лицето ми. Аз не можех да говоря. Неестествена скованост се настани в центъра на гърдите ми. Не бях способна да кажа нито дума.

– Не можах да го измъкна... Влязохме вътре, правихме снимки. Един от тях ни видя и не можахме да се измъкнем... Те стреляха по него. Той падна и аз не можах да го измъкна. Опитах се да го нося, но те ни видяха и откриха огън... Не исках да си тръгвам. Наложи се... Чули ли сте нещо по новините? Хари дали ще има възможност да разбере къде го държат? Имаше толкова много кръв...

Той не знаеше.

Погледнах към Дунди. Той изглеждаше така, сякаш бе вдигнал очи нагоре и бе видял препускаща право към него кола. Взех телефона от сенатора и го превключих на нормален режим.

– Той... Лиъм – задавих се аз. – Не е успял. Изпратиха ни доказателство.

Струва ми се, че до този момент шокът и паниката, свързани с новините за Лиъм, бяха изключили онази част от мен, която иначе щеше да ме накара да мисля през спецификата на онова, което се беше случило. Дали Коул е бил жив, когато те бяха довели Червения. Дали е знаел какво се случва, дали се е страхувал, дали е усещал болка. Но нещо се разби в мен, след като му разкрих станалото. Крехката врата, която пъдеше болката навън, се огъна, а след това избухна в дъжд от трески, които пробиха всяка част от мен. Не можех да дишам. Наложи се да притисна ръка към устата си, за да не се разплача. Моят приятел – Коул – как можеше това – защо трябваше да става така? След всичко преживяно, защо трябваше да свърши така? Ние щяхме да направим нещо... за първи път, та той имаше бъдеще пред себе си...

Дунди пристъпи напред и се пресегна за телефона, но аз се отскубнах далеч от него, усуквайки се извън обсега му. Чувствах се подивяла от гняв и болка, сякаш някой бе хвърлил киселина върху кожата ми. Трябваше да запазя тази връзка с Лиъм. Трябваше да остана с него. Това щеше да го унищожи, агонията от знанието бе също толкова остра, колкото и самата загуба. Не можех да загубя и Лиъм.

– Какво искаш да кажеш с „доказателство“? Какво са му направили? – Всяка свързаност изчезна. Лиъм се срутваше с всяка нова дума, докато накрая не се разрида. – Не можех да го измъкна...

– Не – казах аз с дрезгав глас. – Разбира се, че не си могъл. Не е имало начин, а и той не би искал да се опитваш, ако това щеше да означава да заловят и теб. Лиъм, знам, че сега не го усещаш по този начин, но ти си постъпил правилно.

Звукът от неговия плач накрая ме събори и мен. Захватът ми върху телефона се отпусна, а ръката ми загуби сетивността си, което позволи на Дунди най-накрая да го измъкне надалеч от мен.

– Приятелче. Приятелче, знам. Толкова съжалявам. Може ли да стигнеш обратно дотук? Имаш ли нужда да дойдем да те приберем? – Той приглади косата си назад с ръка и стисна очите си. – Добре. Искам от теб да ми разкажеш всичко, но трябва да го сториш лично. Ще ни позволиш да се погрижим за теб. Спри се малко. Нормално е...

Дунди ми хвърли безпомощен поглед. Протегнах ръка за телефона.

– Няма да се върна. Не мога... Това е...

Аз го прекъснах.

– Лиъм, чуй ме. Аз ще дойда да те взема, но ти трябва да ми кажеш къде си. Ранен ли си?

– Руби... – Той рязко си пое дъх. В този момент съумях да си го представя как най-вероятно изглеждаше – все още в черните си дрехи за Операция, лявата му ръка, опряна в алуминиевия корпус на мобилния телефон, лицето му – зачервено и диво. Този образ отново разби сърцето ми.

Стиснах телефона толкова плътно, че долових как евтиното пластмасово покритие проскърцва. Завъртях се така, че да съм с лице към ъгъла, а не към галерията от лица, които се взираха в мен. Свлякох се долу в далечния ъгъл на стаята.

– Всичко ще се нареди...

– Нищо не може да се нареди! – извика той. – Стига си повтаряла това! Нищо! Аз няма да се връщам! Трябва да кажа на Хари и... и на мама. О, господи – на мама...

– Моля те, нека да дойда да те взема – помолих му се аз.

– Не мога да се върна там при вас... – Чувството на гадене, което растеше в мен и усукваше стомаха ми, се надигна като връхлитаща вълна. Гласът му сякаш се появяваше и изчезваше. – Линията се разпада, а аз нямам повече пари...

– Лиъм? Чуваш ли ме? – Паниката ме удари в главата, подобно на втурнал се рояк оси.

– ... Аз знаех, че това ще се случи... По дяволите... Ти... Съжалявам... Руби... Съжалявам...

Не знам кога или пък как бе успяла да се промуши през толкова много хора, или дали се бе престорила на толкова малка и тиха, че е била тук през цялото време, без да я забележа. Зу... Тя взе мобилния телефон. Опитах се да си го върна, но тя го бе сложила на ухото си и повтаряше отново и отново... с глас, сладък като малки камбанки:

– Не си тръгвай! Моля те! Не си отивай! Върни се! Моля те...

Чух сигнала за свободно. Чух този звук, видях как телефонът се изплъзва от пръстите ù и разбрах, че всичко бе приключило. Дунди се пресегна към нея и тя се вкопчи в него, заравяйки лице в рамото му.

– Хайде, да идем да пийнем малко вода. Или пък на въздух. Да направим... нещо.

– Искам да отида и да го намеря – казах аз.

– Аз ще ида с нея – добави Вида бързо. – Нико може да проследи разговора.

– Не може – нежно ме осведоми Дунди. – Ти имаш отговорности тук.

„Е, и?“, исках да изкрещя. Исках да си оскубя косата или да си разкъсам блузата... но не можех. Не можех да направя нито едно от тези проклети неща, защото Коул бе изтръгнал това глупаво обещание от мен. „Грижи се за нещата, шефе! Грижи се за нещата!“ Кейт и Хари нямаше да са тук още два дни. Трябваше да... Налагаше се да кажа на всички.

„Той ти се довери за това. Вярваше, че ти можеш да се справиш. Сега трябва да го сториш.“

Неотменимо беше. Ако Коул не бе тук, ако Лиъм нямаше да се върне, тогава аз бях отговорна за нещата и трябваше да съобщя на останалите. Трябваше да остана тук и да се погрижа за всичко.

– Само ми дайте една минута – помолих аз. Имах нужда от една-единствена. Влязох устремено в старата стая на Кейт и затворих вратата зад себе си. Намерих ръба на малкото легло в тъмнината – същото, на което аз и Лиъм бяхме спали предната нощ, и се отпуснах тежко върху него. Ръцете ми се протягаха по грубите чаршафи, докато не намериха меката тъкан на суитшърта с качулка, който той бе оставил след себе си. Зарових лице в плата, поглъщайки аромата му, докато най-накрая не освободих всичко чрез един тих, изгарящ гърлото писък.

„Защо трябваше да влизате? Как се очаква от мен да се справя с това?“ Защо не бях оказала по-голяма съпротива, знаейки откъде идва информацията?

Насреща нямаше отговор. Само ужасната тишина и тъмнината, която ме притискаше.

Кланси.

Той бе знаел, че това ще се случи – бе заложил именно на този вариант. Показал беше лагера на Коул, вкарал беше образите в ума му, съзнавайки, че Коул е онзи тип човек, който нямаше да може да изостави идеята, виждайки как други като него са третирани по такъв жесток начин. Той щеше да се пристрасти към нея, да престане да мисли за вероятностите за действителното освобождаване. В края на краищата... колко пъти той бе успявал да победи вероятностите?

„Той никога не бе имал шанс.“

Думите набъбваха в ума ми. Олюлях се от силата на горещия, пърлещ наплив, който протече от слепоочията ми към основата на врата ми. Зрението ми присветна и разби вратата пред мен надве, а след това – на четири. Видях по-скоро, отколкото усетих как ръката ми се издига и достига до дръжката. Колкото по-близо отивах, толкова по-надалеч сякаш бях. Някой ме дърпаше назад и по-назад, и още по-назад...

Това беше последното нещо, което си спомнях, преди замъгляващото черно да се превърне в сива неподвижност, която ме заля, а кукичките и иглите заработиха във вените ми.

Щом отново изплувах на повърхността, в ръката си държах студен пистолет и той бе насочен към главата на Лилиан Грей.