По залез

Петнайсета глава

Държах корема си притиснат към канавката, игнорирайки болката в мускулите на долната част на гърба ми. Не изглеждаше нормално в пустинята да е толкова студено, но предполагам, че поради липсата на слънце, както и на кичести дървета и храсти наоколо, просто нямаше нищо друго, което да улови в капан топлината от предния ден. Безименни планини се издигаха зад нас в тъмни оттенъци на черното. Докато часовете се нижеха, продължавах да наб­людавам през рамо как назъбените им форми изсветляват в цвета на всяка нова извивка. Като изключим жълтите изсушени купчини от ниски бодливи храсти, липсваше нещо друго, което да привлече погледа.

– Какво беше това? – чух Гав да пита. – Да не е гърмяща змия? Долових някакво трополене.

– Това бях аз. Пиех от манерката си, тъпако – отвърна му Гонзо. – Господи, човече! Да не си остави топките в Калифорния?

Изшътках им веднъж, а после и втори път, когато едно от момичетата започна да се оплаква, че трябва да се изпишка.

– Казах ти да не пиеш толкова много вода по време на пътя ни насам – напомни ù Сара. – Ама ти никога не ме слушаш.

– Съжалявам, ама нямам пикочен мехур като на скапан ленивец.

– Искаш да кажеш като на камила ли? – поправи я Сара.

– Исках да кажа ленивец – повтори другото момиче. – Веднъж четох някъде, че те ходят по нужда веднъж седмично.

Завъртях очи към небесата, молейки ги за сила, и се зачудих дали Вида не се чувстваше във всеки момент от всеки един ден.

– Статус? – Гласът на Коул звучеше в ухото ми.

– Същият като преди час – казах аз, докато притисках слушалката. – Засега нищо. Край.

Докарали бяхме двата високопроходими джипа до този празен участък от междущатски път 80 и заехме позиции отстрани край пътя. Луси и Майк обърнаха колите и ги откараха обратно в Лоудай. Коул и аз бяхме набелязали подходящото място на магистралата, което бе съобразено с разстоянието до лагера. Просто достатъчно далеч от лагера, така че никой да не забележи спиращите бързо превозни средства. Но единственото прикритие, в което можехме да се притаим, бе канавката покрай напукания асфалт. Извихме телата си, за да съвпаднат с формата ù, и зачакахме.

Минаха още десет минути, преди ушите ми да регистрират лекото бучене на далечен двигател. Знаех си, че не ми се е причуло, когато и останалите започнаха да се раздвижват, опитвайки се да придобият по-добра видимост от ръба на канавката. Няколко секунди по-късно се появиха и първите проблясъци на светлина – фарове, които растяха и като големина, и като мощност, която прорязваше тъмнината.

Погледнах към канавката и ето че го забелязах – три присветвания от фенерче. Оли бе оставен там, за да провери маркировката на камиона. Този бе правилният.

Зак ме удари по гърба. Вълнението бе извикало усмивка на лицето му. Почувствах я като електричество, което разтърси тялото ми, и му върнах усмивката, докато се изправях.

Застанах по средата на пътя. Ръцете ми трепереха едва доловимо, докато камионът с полуремарке се носеше по шосето. Вдигнах ръце, когато фаровете ме заслепиха. Не можех да зърна много от шофьора зад стъклото, но видях бързото движение, когато ръката му се отклони, за да натисне клаксона. Позволих на невидимите ръце в ума ми да се протегнат насляпо, опипвайки и търсейки неговия ум... протягайки се, протягайки се, протягайки се... и най-после осъществявайки контакт.

Камионът смогна да спре на метър от мен.

Усетих някакво завихряне от лявата ми страна, когато членовете на импровизирания тактически екип се изправиха от канавката, изтичаха към задната част на камиона, за да отворят ремаркето и да скочат вътре.

Притиснах слушалката, докато притичвах покрай камиона, за да отворя вратата на шофьорската кабина.

– Вече имаме превоз. Край.

– Фантастично! Продължавайте с втора фаза.

Шофьорът беше замръзнал зад волана и очакваше инструкциите си от мен. Претърсих спомените му и издърпах един отпреди седмица, в който той караше по абсолютно същия маршрут. Избутах го в предната част на ума му и произнесох само една дума.

– Карай!

Свих се колкото можех по-долу в кабината и свалих черната ски маска върху лицето си. От време на време се издърпвах нагоре над таблото, за да проверявам периодично дали все още се движим в правилната посока. Шофьорът на камиона беше надул някаква рап музика, която бе достатъчно гневна и пулсираща, че да ме изнерви. Затова се пресегнах и я изключих, пропускайки точния момент, в който в полезрението ми се появи сива, избледняла от слънцето двуетажна постройка с близо триметрова ограда.

– Имаме видимост – предадох аз. – Всички добре ли сте отзад в автобуса?

– По-добре не сме били – бе отговорът на Зак. – Време на пристигане?

– Две минути.

Поех си една успокояваща глътка въдух, когато направихме завой, слязохме от магистралата и продължихме по второстепенен път. Двамата агенти на СОП, стоящи на портала, издърпаха някаква преграда, докато шофьорът – пухкав, брадат мъж с риза с къс ръкав – се заемаше с напълно безизразно лице да предприема маневри за обръщане на камиона и влизане на заден ход. Над района за разтоварване, който беше край основната сграда, беше разпънат брезент. Вече бяха изкарали количките навън в очакване на продоволствията, които щяха да бъдат освободени и внесени вътре. Двама от агентите на отряд „Пси“ бяха седнали върху тях и пушеха, но хвърлиха цигарите си и станаха, когато камионът се отправи на заден ход към тях. Другите, които бяха затворили портала, се бяха забързали също към нас. Поех си последен дълбок дъх.

– Вътре сме. Готови за действие! – информирах ги аз. – Двама агенти на СОП пред вашата врата. Отзад се приближават още двама.

– Тихо и бързо! – напомни ни Коул. – Десет минути започват да текат сега!

Пети агент пристъпи към прозореца на шофьора и извика:

– Добрутро, Франк!

Избутах в ума на Франк образ, в който той сваля прозореца, наведох се над него и още преди очите на агента да бяха успели да се разширят, аз насочих пистолета директно към лицето му. Той беше млад – може би около възрастта на Кейт. Щом ме зърна, усмивката се изпари от лицето му. Цялото му тяло се дръпна назад тревожно и той се пресегна за пушката си.

– Какво, по дя...

– Ръцете ти да са там, където мога да ги виждам! – Не ми беше възможно да контролирам и Франк, и агента едновременно, но Гонзо и Оли елиминираха този проблем. Единият от тях го удари в задната част на черепа с приклада на собствената му пушка, а другият го положи с лице надолу към земята, запуши му устата и го завърза със свински опашки. Той бе извлачен зад камиона, където вече бяха подпрени още четири други омаломощени тела.

Знаех, че някои от децата не бяха разбрали защо се бе наложило да повтаряме тренировката толкова много пъти, но си мисля, че сега, когато бяхме тук, виждаха отговора на безмълвния си въпрос в това колко лесно успявахме да се съберем в строй. Истинската полза от симулациите беше да тренират нервите ти как да се държиш и как да направиш така, че нещо подобно като това тук да се усеща точно толкова нормално, колкото събуждането и отиването до душовете всяка сутрин. Изглежда, че беше сработило, защото дори докато наближавахме вратите, които агентите на СОП бяха оставили отворени, и тихо влизахме в сградата, групата ни ми се стори твърда като камък. Определено изглеждахме достатъчно заплашително, облечени целите в черно и носещи маски.

Коридорът беше тъмен, но от една от стаите се изливаше сноп светлина – третата от дясната страна. Долових как забавям крачка. Мирисът на белина, примесен с този на лимон, боя за обувки и човешко присъствие, ме хвана в задущаваща хватка. На част от мен ù бе напълно ясно, че е абсолютно нормално този лагер да мирише по същия начин като Лазарета в Търмънд. Защо да не ползват същите почистващи препарати, поръчвани централизирано от военните? Ала преди всичко миризмата наоколо успя да обтегне нервите ми.

Гав зае мястото си, клекна и се прицели, докато другите се запромъкваха напред. От отворената врата, която бях съз­ряла преди малко, към нас прииждаха гласове. Махнах на децата да продължават напред и сама се запромушвах покрай стената, докато Зак не ме хвана за ръката и не посочи към вратата с надпис КС. Контролна стая. Тове бе нашата цел.

Докато се преконфигурирахме, аз хвърлих последен поглед назад към отворената стая – четирима агенти седяха около маса. Униформените им якета бяха нахвърляни върху близкия диван и върху облегалките на столовете. Смееха се и пушеха, раздавайки карти върху някаква тясна маса. Когато Гав и Гонзо застанаха на вратата, видях как един от тях погледна нагоре, а после стрелна очи отново и се устреми към пистолета си, който така и не достигна. Сините преобърнаха масата, запокитиха агентите на СОП към стената и ги накараха да млъкнат, преди дори да бяха смогнали да предупредят по радиостанциите си.

С тези ставаха девет. Нико многократно бе преглеждал материалите от Пат и Томи и беше изброил различните лица в униформи, които бе видял. Двама управляващи лагера, тринайсет агенти на Специален отряд „Пси“. Общо петнайсет мишени.

Двамата със Зак се притиснахме към стената, а аз се протегнах и почуках на вратата на Контролната стая.

– Влез! – извика един глас. Добре беше, че не се пробвахме да нахлуем, тъй като вратата беше заключена отвътре. Долових бръмчене, а след това и изщракване. Зак не изгуби и секунда, преди да я отвори с рамо.

Вътре имаше две млади жени – и двете с черни ризи и панталони. По стените на стаята беше пълно с монитори, които кореспондираха на редиците с компютри. Докато влизахме вътре, повечето от екраните показваха няколко легла и спящите в тях деца, след което се превключиха на коридора, на района отвън, на стаята за забавления от другата страна на коридора. Онази жена, която следеше екраните, изпусна чашата си с кафе върху себе си, щом забеляза какво се случваше отвъд стената. Другата, която стоеше пред някакво табло с прекъсвачи и скали, се обърна и нададе лек вик, когато ни видя. Благодарение на способностите си Зак я залепи за тавана, а секунда преди това и аз бях успяла да проникна в ума на другата контролираща лагера.

Лавина от лица, звуци, цветове, пейзажи потече през ума ми и ме заля с бумтене. Потърсих тези, които ми бяха важни – информация за това как докладваха за статусите си, на какво време. В този промеждутък Зак свали другата пищяща жена, запуши ù устата с парче плат и я завърза със свински опашки за една от тръбите край дясната стена – надалеч от таблото за контрол.

– Готово! – извика той. – Имаме осем минути. Изтривам записа от камерата. Нико му бе показал как да върне кад­рите назад, да прескача през вече записани образи, тъй като се беше досетил какви програми използват. Вероятно е бил доста близо до реалността, тъй като Зак изстреля победоносен юмрук във въздуха, когато приключи.

– Отключи спалните горе – казах му аз, сочейки към най-близкия компютър. – Паролата е главно П, главно С, главно И, едно, три, девет, осем, удивителен, звездичка. Вкара ли я?

– Потвърждавам! – Той предаде следващата част на другите от екипа, за които се надявахме, че вече се отправят нагоре по стълбите. – Отключвам вратите.

Аз извадих на преден план някакъв спомен на жената, седяща пред единия от компютрите и пред съобщение, което бе изпратила до системата на СОП – точно както исках да направи и сега, а после отново след два часа. Щом се отдръпнах назад, премахнах и спомена ù за мен и Зак, влизащи в стаята. Тя просто кимна и продължи да си работи, седейки пред мониторите – очите ù гледаха невиждащо, а лицето ù бе като празна плоча.

– Контролната е извън играта. Край! – информирах аз.

– Прието! – дойде изреченият с облекчение отговор на Коул. – Продължете нагоре с другите!

Зак удари бутона край вратата и я отключи, след което излезе. Аз бях точно зад него, когато той подскочи, вдигна пистолета си и се прицели...

– Аз съм – дочух познат глас. – Аз съм! Не стреляй...

Неверие – тъпо и приглушено неверие ме обзе, докато получавах потвърждение от очите си за това кой стоеше от другата страна на пушката на Зак.

Лиъм.

– Какво, по дяволите, човече? – извика Зак и запрати към него яростен юмрук. – За бога! За малко да те застрелям!

Аз не бях и помръднала. Нямаше никакъв смисъл – това не беше той. Той бе отишъл да открие Оливия. Не беше възможно да ни е последвал. Не можеше да е толкова глупав. Не и Лиъм. Не и Лиъм...

Така се бях съсредоточила върху лицето му, докато вдигах маската си нагоре, че не забелязах червенокосата жена зад него. Дивните ù къдрици се спускаха покрай черната ù риза с дълги ръкави. Тя бе облечена с черни дънки и ботуши, но не можах да видя ясно лицето ù, докато не свали фотоапарата, който щракаше безпощадно и улавяше всичко около нея.

– Кой – чух се да казвам аз с тих и яростен глас, – по дяволите, е това?

– Статус? – попита Коул. – Съкровище... статус?

Лиъм отвърна на каменния ми поглед с един от неговите подобни.

– Това е Алис от Разпространение.

– Човече – каза Зак, докато клатеше глава. – Човече, това е лудост...

Алис изглеждаше млада, може би в края на двайсетте, но чистото ù лице без капчица грим ù придаваше вид на по-голяма от нас само с няколко години. Тя беше по-висока от Лиъм, стройна, но достатъчно силна, че да влачи раница, която май тежеше два пъти повече от нея.

– Приятно ми е да се запознаем – каза тя. – Еха! Това е... диво.

Лиъм не ме гледаше, за да потърси одобрението ми, а следеше за реакцията ми. Изведнъж адреналинът се завърна обратно в тялото ми и ме хвърли в действие. „Приеми, адаптирай се, действай.“ Притиснах пръст към слушалката си, прекъсвайки молбата на Коул за статус, и се обърнах към стълбището в края на коридора.

– Лиъм е тук – информирах го аз. – С репортерка от Разпространение.

Линията бе погълната от статичен шум. Когато стигнахме до стълбите, Зак ми хвърли поглед, изпълнен с неудобство, сякаш и той също си представяше реакцията на Коул на това.

Най-накрая той отговори:

– Я пак повтори!

Отново му предадох информацията, докато заобикаляхме ъгъла на стълбите и преминавахме през вратата, която екипът бе оставил отворена.

Странната, позната миризма, която бях доловила по пътя нагоре, най-после получи своето обяснение, след като влязохме вътре. Войниците – със запушена уста и завързани крайници – бяха наредени край същата стена, върху която бяха използвали шаблон, за да напишат съобщението си: ПОКОРСТВОТО ПОПРАВЯ ИЗВРАЩЕНИЯТА.

Ударният екип тъкмо беше в процес на изкарване на децата от петте тъмни стаи, които бяха подредени по протежение на отсрещната стена, като се мъчеха да ги придумат да излязат. Веднага видях какъв е проблемът.

– Свалете си маските! – наредих на другите. – Всичко е наред. Камерите са изключени. – Децата нямаше да излязат, докато не се уверяха, че и ние също сме деца, че не ги лъжеха отново или пък че не прибираха просто други чудовища в черни униформи. Един от тийнейджърите от първата стая подаде главата си навън, зърна пистолета, който Гав държеше, и незабавно се изтегли обратно вътре. Канеше се направо да тресне вратата, но Джош я бе хванал своевременно.

Фотоапаратът на Алис щракаше като насекомо, опитвайки се да запамети гледката от всеки ъгъл. Аз се завъртях на пети и го избих от ръцете ù, мечтаейки си връзката му около врата ù да не съществуваше, за да можеше да падне и да се раздроби на плочките.

– Имаш ли нещо против? – сопнах ù се аз. Боже, бе достатъчно зле, че децата са тук. Не можеше ли да им даде поне секунда спокойствие, за да успеят да се осъзнаят?

– Руби – започна Лиъм, но Алис му махна да замълчи.

– Няма проблем. Схващам. – След което отново я видях да вдига фотоапарата, но този път направо пусна да записва видеоклип. Очевидно нищо не разбираше.

– Пет минути – предупреди ни Коул. – Тръгвате ли навън?

Изтичах до най-близката врата и погледнах вътре. Дървените легла скърцаха, докато тежестта върху тях се местеше, а в мен се взираха лица. Аз се пресегнах навътре и запалих лампите, така че те да видят лицето ми по-добре. До мен достигна миризма на пот, която се блъсна в мен, преди да заприиждат хленчовете и шепотите на ужас. Дузини малки лица изникнаха от тъмнината. Ръце се вдигнаха, за да прикрият очите си.

„Боже мой!“

Те бяха облечени в онези тънки, хартиени униформи, кодирани съобразно цветовете, по които ги бяха класифицирали. Усетих как стомахът ми започва да се свива. Едно момиче се извърна и разкри идентификационния номер, който някой набързо бе написал с перманентен маркер върху задната част на ризата ù. Това наистина бяха деца – девет, десет, единайсет, дванайсет – и само малцина от тях бяха над четиринайсетгодишни. Всичките бяха с изпити бузи, остъргани от глада. Притиснати от нуждата – ако не за храна, то тогава за всичко останало.

– Вие успяхте! – Колкото повече се взирах в момчето, което разбута другите, за да стигне до вратата на Стая Три, толкова по-трудно ми бе да повярвам, че това беше Пат. Те бяха остригали тъмната му огромна коса и го бяха облекли в синя дразнеща памучна фланелка и къси панталони. Той беше тук едва от седмица, а краищата на тялото му бяха прокървили вече в тъмнината на това място.

Изведнъж момчетата от стаята на Томи занемяха и се запротягаха към него, когато той излезе в коридора – молеха го с тънките си гласчета да се върне.

„Нощем колибата не се напуска – ми бе казало едно от по-големите момичета в Колиба 27. – Не я напускаш дори и да гори. Защото те ще кажат, че си искала да избягаш, и за тях това е достатъчна причина, за да те застрелят.“

Никое от другите деца не последва Томи и Пат навън.

Умът ми се опитваше да измисли нещо, което да ни помогне, за да не се налага да ги изкарваме навън.

– Името ми е Руби – казах аз бързо – и аз съм една от вас. Всички ние тук сме като вас, като изключим жената с фотоапарата. Искаме да ви освободим. Ще ви закараме на безопасно място. Но трябва да действаме бързо. Колкото може по-бързо, и то без да наранявате себе си или някого около вас. Последвайте ги... – Посочих към Гонзо и Оли. – Бързо, бързо, бързо. Става ли?

По дяволите, те все още не помръдваха. И ние не се движехме, а времето отброяваше секундите така шумно в ушите ми, че не можех да ги различа тях от ударите на сърцето ми. Отворих уста, чудейки се какво друго можех да им кажа. Какви бяха думите, които ме бяха убедили да взема хапчетата, които Кейт ми бе предложила? Или дали пък не бях разбрала, че това е последният ми шанс да се измъкна оттам?

За тях най-вероятно това беше огромен шок. Ние бяхме атакували толкова бързо, че те все още не можеха да осъзнаят, че това е самата реалност.

– Роза? – извиках аз. – Роза Круз? Тук има ли Роза Круз?

Никой не проговори, нито пък вдигна ръка, но с крайчеца на окото си забелязах леко движение – помръдване, което бе едва доловимо, – като при някого, който леко се поизправя. Пристъпих напред покрай Томи и огледах десетте лица в Стая Шест. Отзад имаше едно момиче – висока беше почти колкото мен, може би на тринайсет или четиринайсет. В някакъв момент от живота си най-вероятно бе имала дълги, бляскави къдрици, но някой се бе постарал да не остане нищо от това. По лицето ù не разпознавах никаква прилика със сенатор Круз, като изключим топлия маслинен оттенък на кожата ù и тъмните ù очи. Но когато тя наклони глава и премести погледа си към мен, опълчвайки се на страха си макар и само за една секунда, тогава сякаш зърнах майка ù.

– Роза – казах ù аз. – Майка ти те чака.

Тя се сепна от внезапното внимание, но след като си пое дълбоко дъх, излезе навън от непрогледно черната стая, като че ли се откъсваше от последния захват на кошмара си. Ръцете на Роза се свиха покрай тялото ù. Дишането ù бе тежко и учестено, а очите ù подскачаха наоколо.

– Погледни ме! – казах ù аз, като ù протегнах ръка. – Само мен! Това наистина се случва. Ще те изкарам оттук. Съгласна ли си?

Съгласна. Треперещите ù, студени пръсти докоснаха върховете на моите и се приплъзнаха там. Напрежението, което сковаваше раменете ù, не се успокои, докато не я хванах по-здраво. Останалите момичета от стаята ù започнаха да се скупчват зад нея и чак тогава и последната група деца позагуби притаената си частица колебание и ги последваха.

– База – казах аз, докосвайки слушалката. – Започваме евакуация.

– Две минути – отвърна Коул, който звучеше доста по-стресиран от мен. Това бе добре. Те щяха да дойдат с нас. Имаха ни доверие. Благодарността, която усетих, накара очите ми да се напълнят със сълзи.

Другите ни последваха – подреждайки се един след друг и движейки се бързо. По плочките шляпаха крака, които размазваха локвата прясна боя, изляла се от забравената кутия. Някои от тях спираха, за да погледат двамата овързани агенти на СОП, но нямаше никакъв смях, никакви усмивки, никакви възгласи – и това беше логично. Вероятно се чувстваха така, сякаш преминаваха през сън.

Вкарах Роза в редицата и надзърнах към стената, върху която войниците бяха изписали онзи надпис. Децата се облягаха на него и го използваха, за да се задържат, докато завиваха надолу по стълбите, като размазваха отново тази червена боя, оставяйки в нея дири от ръцете си и пръстовите си отпечатъци. Алис стоеше пред нея като вцепенена и вдигна фотоапарата си.

Това бе последният ясен, неподвижен спомен, който остана в мен, преди нощта да се забърза и да премине в мъгла, която ни преведе надолу през стълбите, през главния коридор и навън през същата врата, през която бяхме проникнали. Ударът на студения въздух отми пулсиращата жега от кръвта ми. Отърсих се от страха и се оставих да си го представя – колко хубаво щяхме да се почувстваме, когато напуснехме Търмънд, когато прекрачехме през портата му за последен път.

Кейт може и да ме бе извела, но до този момент май не осъзнавах напълно, че все още бях затворник в онова място. И не лечението щеше да ми осигури усещането за освобождаване от тази ужасна реалност. Това щеше да е дело на знанието, че със сигурност никога повече нямаше да могат да ме принудят да се върна там.

Зак помогна на Лиъм да качи мотора си в камиона, а пос­ле и на Алис да се озове горе. Улових въпросителния му поглед, когато я хвана за ръка, и кимнах. Тя трябваше да се прибере с нас. Станала бе свидетел на прекалено много и бе риск за сигурността ни. Гонзо и Оли бяха последните, които се качиха в камиона, след като бяха издърпали агентите на СОП вътре в лагера заедно с обезвредения шофьор на камиона.

Децата бяха принудени да седят на опакованите с фолио палети и кашони. Някои от тях държаха жълти и оранжеви светещи пръчици и фенерчета, които им бяхме раздали, за да нямат усещането, че са заключени в пълна тъмнина. Докато свалях вратата на прицепа, видях облегналия се на стената Лиъм, подпрял ръце на коленете си и наблюдаващ ме. Издърпах вратата на мястото ù уверено и я закрепих с резето.

Зак вече беше отпред на шофьорското място и изхвърляше GPS-а от таблото. Той свали прозореца и го метна навън. Един начин по-малко да ни открият, когато се усетеха какво става. Аз изтичах напред, за да отворя портата. Оградата не бе електрифицирана, но агентите я бяха затворили с катинар. Обърнах се да погледна към Зак и поклатих глава. Той ми махна да се връщам вътре и аз се покатерих обратно в кабината до него.

– Хвани се! – предупреди ме той и предаде съобщението на целия екип, който беше в камиона. Прицепът се наклони напред и атакува портала, като разпрати частици от него да се реят така, все едно бяха от стиропор. Една се захвана за предната джанта и започна да искри, но изчезна във въздуха, когато се качихме на магистралата. Така отлетяхме, преди слънцето дори да бе получило шанс отново да започне да се издига откъм гърбовете ни.