Песнопение

Влад Ли Там

Влад Ли Там се бе облегнал на перилата и гледаше как слънцето се спуска зад хоризонта. Под него извитият нос пореше вълните, докато „Странстващ вятър“ се носеше с пълна пара на юг. Плаваха неспирно от два дена и две нощи. Очакваше утре по някое време да се срещнат с кораба на първородния му син и да разбере какво са открили. Не бяха получили повече новини, но това не беше изненадващо заради постоянното плаване.

Внукът му се прокрадна зад него, но Влад чу тихите му стъпки.

— Добър вечер, Мал — поздрави той и се извърна към приближаващия млад мъж.

Мал Ли Там се усмихна.

— Никога не съм успявал да те заблудя.

Влад Ли Там се засмя.

— Не, но продължаваш да опитваш.

Като момче, Мал беше изучил внимателно походките на хората в обкръжението си и можеше да имитира някои от братята си, баща си и дори Влад. През годините това се бе превърнало в нещо като игра между двамата.

— Вече си имаш собствена походка — подчерта Влад.

Младият мъж кимна.

— Така е, дядо. — Той застана на носа и погледна на изток. — Как мислиш, какво е открил баща ми?

Влад Ли Там се втренчи отново в хоризонта.

— Невъзможно е да се отгатне. Някой някъде там работи срещу нас. — Влад пазеше дискретност по темата и пускаше минимални количества информация. „Достатъчно, за да са заинтригувани от търсенето.“ В затворената мрежа, която кланът Ли Там изграждаше от двайсет века, се бе внедрил някой, но извършителят бе истински майстор и не бе оставил никакви следи. Дори в златната птичка нямаше никакви улики. Малката машина бе в семейната библиотека от поколения и внезапното й изчезване няколко месеца преди унищожението на Уиндвир бе озадачаващо. А ненадейното й завръщане — още повече. Въпреки че бе повредена, Влад я бе разглобил и сглобил лично, преди да я подари на новата библиотека. Ала някой я бе препрограмирал, нареждайки й да наблюдава рухването на Уиндвир, и я ползваше да носи бог знае какви съобщения, бог знае къде.

Внукът му сбърчи вежди.

— Сигурен ли си, че заплахата е извън Познатите земи?

Влад кимна.

— Така смятам. — След кратко мълчание добави: — Със сигурност така е вярвал и орденът. — Замисли се за кожената торба с документи, която бе предал на Петронус в деня на процеса. Всички карти и координати, внимателно изчислената стратегия за употребата на „Седемте какофонични смърти“ чрез набор от мехослуги, за да се защитят най-уязвимите търговски крайбрежия на Познатите земи. — Андрофрансините са се бояли от нашествие — завърши тихо Влад.

— Ами ако това е просто заблуда? — попита внукът му.

— И аз се питах същото — призна Влад Ли Там. — Знам само, че са били достатъчно уплашени от нещо, за да възстановят заклинанието на Ксум И’Зир.

Мал Ли Там кимна.

— Ако заплахата е някъде там, сигурен съм, че ще я открием. — Лицето му се освети от лилавата светлина на залеза. — О, дядо, имам нещо за теб. — Той извади малка кесийка от джоба си. — Рае Ли Там ги откри преди пиршеството и помоли да ти ги дам. Исках да изчакам да се поизсушат. — Младият мъж се засмя. — Което не е лесна работа в морето.

Влад Ли Там взе кесийката и изсипа съдържанието й в дланта си.

Вдигна плодовете от кала към носа си и вдъхна киселия аромат, усещайки как сърцето му се разтуптява при вида им. Колко време бе минало? Четири или пет месеца? Беше се отказал от лулата по необходимост, защо знаеше, че ще му е трудно да намира сушените плодове по време на пътуването. А впоследствие отказът стана доброволен. Забравата и успокоението бяха лукс, какъвто не можеше да си позволи в сегашните дела, въпреки изострянето на мисълта, което идваше като страничен ефект. И все пак при всяко слизане на сушата караше дъщеря си да се оглежда за редките храсти кала и червеникавите им плодове. Щом ги видя в дланта си, разбра, че ще се върне в каютата и ще ги изпуши с дългостволата си лула. Усмихна се на внука си.

— Благодаря.

Мал Ли Там се поклони леко.

— Няма защо, дядо.

Младият мъж се обърна и тръгна към командната зала, а Влад се загледа в него.

„Наистина е остра стрела. И един ден ще ме наследи.“

По-късно през нощта той взе три плодчета и ги стри в чашката на лулата. Запали клечка от грубоватата стена на каютата и я поднесе към плодовете, докато дърпаше през ствола, превръщайки червеникавата каша в кипяща лилава смес. Задържа дима колкото можа, издиша и дръпна отново.

По тялото му потече течен екстаз и той въздъхна, след това се покатери на тясната койка, като държеше лулата и клечките. Стаята се завъртя и в началото Влад реши, че или плодовете са по-силни от нормалното, или четирите месеца на въздържание са понижили поносимостта му към кала. Но когато усети, че краката му натежават и престава да ги чувства, Влад Ли Там осъзна грешната си преценка. Това го порази и той се опита да го отрече, но не можеше.

Мал Ли Там не почука на вратата. Просто я отвори и влезе в помещението. Усмивката му беше широка и зъбата.

Влад опита да проговори, но волята не му се подчиняваше. Той затвори очи, защото продължаваше да му се вие свят. Дори въпросите, които успяваше да формулира, потъваха в мъглата на веществото, с което бяха примесени плодовете.

— Чудиш се — заговори Мал с тих и кротък глас — как франсинското възпитание може да се провали толкова тотално, че един от семейството да ви предаде.

За две хиляди години внимателно разплождане и внимателно планиране това не се бе случвало никога. Децата и внуците му се обричаха доброволно на смърт, убедени, че тяхното призвание е да му служат, както той служеше на светлината. Същото важеше за баща му, за дядо му и всички останали, откакто бяха дошли в Новия свят. Влад Ли Там опита да кимне, да раздвижи очи, но не можеше.

— Скоро ще срещнеш тези, които ще ти покажат — продължи Мал. — Засега ще ти кажа само, че твоето време премина, дядо. Над Познатите земи надвисва пурпурно слънце и твоята работа бе част от това. Всичко сторено от клана Ли Там води към него. — Той замълча за кратко. — Както и всичко, което сторих аз. — Младият мъж извади една черна книжка и Влад примигна. Изглеждаше му позната, но бе сигурен, че е изгорил всичките, преди да отплава, в деня, в който се появи Рудолфо.

— Баща ти я е написал и оставил за мен — каза Мал Ли Там. — В следващите дни, когато болката стане толкова силна, че ще сипеш проклятия към мъчителите си, искам да знаеш, че в крайна сметка той те предаде.

Стаята се завъртя и замайването надделя над волята му. Остана да лежи неподвижно, докато първият му внук внимателно вземаше лулата и клечките от ръцете му и ги поставяше на масата до отровните плодове кала. Влад Ли Там затвори очи и потъна в унес.

След това започнаха кошмарите. Влад тичаше гол през полето от кости на Уиндвир, а дробовете му се пълнеха с пепелта, вдигана от окървавените му крака. Над него в небето бе надвиснало огромно слънце с цвят на кръв. Един родствен гарван подскачаше между руините и поддържаше неговото темпо.

Влад Ли Там изпищя, а родственият гарван се усмихна и показа невъзможните си зъби.

След това светът бе погълнат от подутото червено слънце, докато родственият гарван кълвеше очите му.

Неб

Неб изчакваше на границата на сънищата на Уинтърс и не искаше да се натрапва. Въпреки това я наблюдаваше отдалече.

Сънищата й, до които имаше достъп, бяха станали съвсем мрачни. Образи на кървава стена, изкривен и бодлив плетен трон на невъзможно стръмна колона и Уинтърс, тичаща към него, преследвана от блатни с доспехи от вълча кожа. Сцената се промени внезапно и сега Уинтърс тичаше през улиците на Уиндвир, където вълци разкъсваха овце, облечени с черни раса.

Неб остана назад, спотаи се в краищата на кошмара, докато тя не почна да пищи.

— Тук съм — обади се той и Уинтърс спря да бяга.

— Поредният сън — каза тя.

Неб кимна.

— Да. Утре ще стигнем до Портата на пазителя.

— Ние пък лагеруваме в Прерийното море. — В този сън тя изглеждаше по-дребна, сякаш част от нея бе повехнала след смъртта на Ханрик. Около тях прелитаха нови образи: армии в поход, бушуващи пожари, тела в реката. — Страх ме е, Неб.

Той хвана ръката й.

— И мен.

За момент отново станаха деца. В този миг птиците запищяха и шумът изкара Неб от съня й и го запрати обратно в неговия.

Изгревът в Изпепелената пустош беше ужасяващо величествен.

Светлината се процеждаше като капеща кръв покрай планините от ерозирало стъкло. Стъклото бе резултат от изпепеляването на всички нации, когато смъртните пратеници на Ксум И’Зир бяха обиколили Стария свят. Над Неб звездите примигваха около залязващата синьо-зеленикава луна.

Той стоеше сред планините и ги сравняваше с единствения си друг досег с подобна лудост: Уиндвир. Колкото и да бе ужасяващо онова преживяване, изобщо не можеше да си представи какъв вихър от насилие е преминал оттук, за да превърне тези земи в стъкло и пясък.

Брат Хебда, неговият баща, сложи ръка на рамото му.

— Едно време хората гледаха морето и изпитваха възхищение — каза мъртвецът. — Често се сещах за това, когато идвах тук.

Неб се вгледа в баща си. Изглеждаше по-млад и здрав, отколкото го бе видял за последно.

— Никога не съм виждал подобно нещо — изтъкна младежът.

Брат Хебда му намигна.

— Ще видиш, Неб.

Намираха се на някакви разкопки и работниците се трудеха усърдно, но под черните им раса имаше метални крайници, очите им бяха жълти, а клепачите пляскаха като нощни пеперуди, когато примигваха от сутрешната светлина. Докато копаеха, нашепваха молитви.

— В това няма смисъл — каза тихо Неб.

— Защото е сън — припомни баща му. — В сънищата нещата невинаги имат смисъл. — Изражението му стана сериозно. — Неб, наближават нови, мрачни времена.

Брат Хебда се приближи до дупката, която разкопаваха, и застана до нея.

— Оглеждай се за Ренард. — Неб не можа да разбере дали това е предупреждение, или заръка. Отвори уста да попита, но брат Хебда се хвърли в дупката.

Неб се събуди и се завъртя по гръб. Бяха минали месеци, откакто за последен път видя баща си насън. Бе се случило в лагера край Уиндвир, тогава получи предупреждение за армията на блатните и разбра, че ще провъзгласи Петронус за папа. Брат Хебда бе казал, че старецът ще разбие сърцето му — и това се бе случило, когато Петронус отлъчи Неб от ордена точно преди процеса, за да не може да се предложи за екзекутор на Сетберт. Младежът беше гневен седмици наред, но сега, след няколко месеца, разбираше намеренията на Петронус. Само тъжеше, че старецът бе предпочел да го заблуди, вместо да си поговорят приятелски. Или като баща и син.

„Оглеждай се за Ренард.“

Повтаряше си думите постоянно и накрая разбра, че няма да заспи повече, колкото и да се опитваше. Измъкна се от завивките и си обу ботушите. Изпълзя от палатката, потръпвайки от студа, и приклекна отвън, за да свикнат очите му с мрака. Поздравителното подсвирване на постовия се разнесе тихо над лагера в старата горичка. Неб му отвърна и закрачи по замръзналия сняг, който не бе покрил изцяло земята. Зърна кехлибарените светлини и си припомни съня, методичното замахване на кирките в синхрон с движението на духалата и облаците пара от превитите гърбове, които излизаха в сутрешния въздух през дупки в грубоватите андрофрансински раса.

— Добро утро, Исаак — поздрави той с тих глас.

Исаак примигна отново.

— Добро утро, Неб. — Металическият му глас беше хриплив и свистеше.

Младежът се приближи към бора, под който клечеше металният човек.

— С какво се занимаваш?

— Правя пълно претърсване на паметта си за термина „санкторум лукс“. Освен това го съпоставям с данните за моя създател, архиинженер Чарлс.

Неб клекна до мехослугата. Като дете беше изкарал много дни в библиотеката и животът му се определяше до голяма степен от книгите, до момента на падането на Уиндвир. Не беше чувал за „санкторум лукс“, преди Едрик да изрече думите, но това не го изненадваше — библиотеката беше огромна. Беше изненадан обаче, че Исаак не го е чувал. Единственото, което бяха изровили досега, бе значението на думите — древен език, далеч преди Стария свят, още от ранните времена на Младите богове.

— Убежище на светлината — прошепна той. — Какво мислиш, че е?

Исаак примигна, отваряйки и затваряйки уста няколко пъти. След това наклони глава.

— Ако мога да разсъждавам съвсем свободно, бих предположил, че е втора библиотека, създадена и скрита от андрофрансинския орден.

Думите поразиха Неб, неочаквано прости и ясни, и той издиша бързо. Дъхът му бе почти също толкова бял в хладния въздух, колкото парата от радиатора на Исаак.

— Библиотека ли?

— Светлината е просто метафора в Евангелието на П’Андро Уим за събраното знание на човечеството — продължи металният човек. — Убежище е свещено място, смятано за отдалечено и безопасно. — Металният човек изсвистя и изтрака, раздвижи ръце, за да си помогне с жестове. — Разумно е да се предположи, че андрофрансините, които са прекарали двайсет века в събиране на така наричаната светлина на познанието, са обмислили рисковете от струпването й на едно известно и публично място. Със сигурност, щом аз, една проста механична конструкция, успявам да открия рисковете, то най-будните им умове с лекота са стигнали до същото заключение и са взели мерки.

Неб се замисли. Можеха ли да се надяват, че нещо толкова простичко би поправило злините на Сетберт. Това нямаше да върне двестате хиляди души, включително и баща му, нито щеше да възстанови господството на ордена в Познатите земи. Орденът бе загинал с Уиндвир. Но ако Великата библиотека бе копирана и запазена, какво щеше да значи това? Дори с общите знания на мехослугите и всички останали дарения от частни колекции и университети на Познатите земи можеха да възстановят само около четирийсет процента. Една скрита библиотека щеше да е съкровище, надхвърлящо и най-смелите очаквания.

— Успя ли да откриеш нещо досега?

— Нищичко — въздъхна Исаак. — А това е третото търсене. Изпратих съобщение на останалите и те също продължават да търсят.

Неб огледа мехослугата на бледата светлина на кехлибарените му очи. Беше прекарал много време с него и подобните му в книжовническите шатри през лятото, и после, когато пълнеха имението с книги, възпроизведени от паметта им. Рудолфо беше наел десетина книговезци, за да смогват на темпото им. След прекъсването на търговските пътища заради безредиците в Познатите земи бяха започнали да строят фабрика за хартия нагоре по реката. Дори това производство не успяваше да насмогне на механичните чудеса и Неб беше сигурен, че ако някъде съществува информация за Убежището на светлината, те ще я открият.

Той се поколеба, несигурен дали иска да тръгне по пътя, към който го теглеше сънят. След това се реши.

— Когато свършиш, ще те помоля да провериш нещо друго. Виж каква информация ще намериш за името Ренард.

Исаак вдигна глава и Неб сви рамене.

— Сънувах го. Може да не е важно.

— Ще се постарая максимално — отвърна мехослугата.

Неб стана и се протегна.

— Ще обиколя постовете.

Исаак кимна. Очите му отново започнаха да потрепват, а механизмите под металната му кожа се задвижиха. Неб го остави под дървото и тръгна към подсвирването, което бе чул по-рано.

Докато вървеше, си мислеше за съня и за Уинтърс. Срещите им ставаха все по-редки, а нейните сънища се изпълваха с насилие и преследване по високите хребети на Драконовия гръбнак. В тях нямаше място и време за Неб. А собствените му сънища поемаха в нова посока, обратно към баща му и на изток, към Изпепелената пустош.

„Оглеждай се за Ренард.“

Утре щеше да види странния метален човек, който бе предупредил стражите на портата. Върна се към спомените си за боя със снежни топки и целувката в уимския лабиринт на Рудолфо, призова уханието на Уинтърс и мекотата на езика й. Ето тези сънища искаше, а не изкривените и мрачни лабиринти, в които бягаха сега. Но какво искаше той, не бе от значение. Беше научил от андрофрансините, че службата на светлината не зависеше от желанията, а от необходимостта. „Копнежите отвъд познанието са просто преследване на вятъра.“ Така бе написал П’Андро Уим в Четиринайсетото си евангелие. В Новия свят се случваше нещо и двамата с Уинтърс бяха вплетени някак в средата на събитията. Сънищата им бяха белязани от тежестта на това послание.

Нещо вътрешно го предупреждаваше, че това е само началото, че кръвта и тъгата ги очакват по отделните им пътища. Но същевременно се промъкваше и още едно осъзнаване: ако Уинтърс и народът й бяха прави, някъде в края ги очакваше нов дом. Дом, който Неб трябваше да открие някак за тях.

Той се насили да повярва и откри малко радост в появилата се искрица надежда.

Рудолфо

Рудолфо яздеше през Прерийното море, а горянските съгледвачи се бяха разпръснали зад и около него. Копитата на жребеца му, омагьосани за скорост и стабилност, разриваха натрупания сняг и гълтаха левгите.

Не помнеше кога за последно е яздил през прериите, обграждащи Деветте гори, но със сигурност бяха минали месеци. Преди Уиндвир обикаляше с хората си постоянно и въздаваше правосъдие под лилавите навеси в деветте селища, в които бе съсредоточено управлението му. Но сега, след като седмото имение се превръщаше в център и библиотеката придобиваше вид, а потокът от бежанци, търсещи работа, не спираше, му се налагаше да язди бюрото си по-често, отколкото коня.

Слънцето се изкачваше над лявото му рамо, студен бял кръг, скрит зад тънък облачен воал. Вече бе изгряло, когато напуснаха гората и потеглиха през заскрежената трева. Тази нощ щяха да лагеруват в подножието на ниските кръгли хълмове, които бележеха западната и южната граница на Прерийното море.

Странно, колко часове бе прекарал на писалището си, мечтаейки за вятъра в лицето си, тропота на препускащи копита и пъргавото тяло на коня под него. Но сега не изпитваше никаква наслада.

„Времената са мрачни за пътуване.“ И все пак бе тръгнал, без да знае къде точно отива и кога ще се завърне при съпругата и детето си, както и към очакващата го работа. Поне оставяше владенията си в способни ръце. Дори в най-лошата си форма Джин Ли Там беше умел и великолепен водач. А нямаше съмнение, че я оставя в крайно лош момент. Бременността я бе изтощила, а крехкото здраве на бебето и постоянните грижи за него също щяха да вземат своето. Но можеше да се довери на преценката й за правосъдие и тактика. Вярваше, че хората му ще я приемат, най-малкото защото им бе родила наследник. А и това щеше да е удобна възможност тя да се запознае по-добре с тях, както и те с нея.

Бяха изминали почти три десетилетия, през които горяните нямаха кралица. Лейди Мариеле бе управлявала редом с лорд Иаков, бе спечелила верността и любовта на народа, тя бе една от тях, имаше скромен произход, но бе избрана да властва с краля им.

Досега Рудолфо не се бе замислял особено за тези работи. Но малката душица, която бяха създали, насочваше всичките му мисли в друга посока, добавяше нов елемент към стратегиите за бъдещето.

„Защото сега наистина сътворих нещо отвъд себе си.“ Нещо за някого друг, не само за него.

Нямаше и представа колко силно е усещането за бащинство и сега се чудеше дали и баща му се бе чувствал така, докато двете момчета растяха.

Помнеше смъртта на брат си Исаак. Тогава мислеха, че е загинал от червената треска. Сега вече знаеше, че планът е дело на Влад Ли Там, може би осъществен с помощта на същата жена, която сега се стараеше всячески да спаси сина му. Една огромна манипулация, за да се отстрани по-големият близнак, да проправи път на Рудолфо към властта. Дори детето, което опитваше да спаси сега, бе продукт на стратегията на Там, бе заръчано на четирийсет и втората му дъщеря като част от плана библиотеката да се премести на север и светлината да премине от ревностните последователи на П’Андро Уим в други ръце. Колко ли от собствените си деца бе пожертвал старият банкер заедно с брата и родителите на Рудолфо, за да осъществи делото си в Познатите земи?

Чу подсвирването на първия си лейтенант и погледна надясно. Джарик беше облечен в разноцветната вълнена зимна униформа и сочеше към южния хоризонт. Напред и леко на запад се виждаше къса назъбена линия, тъмна на фона на бяло-жълтеникавата прерия. Беше още далече за подробности, но Рудолфо различи фургоните и конете на малък керван.

Той подсвирна високо и смени курса — отправи се към кервана. Съгледвачите го последваха, а тези, които виждаше с периферното си зрение, се приведоха на седлата и започнаха да разхлабват кинжалите и лъковете, които винаги им бяха подръка.

Когато се приближиха, керванът взе да придобива форма. Грубите дървени фургони бяха покрити, а около тях яздеха хора с униформи. Отзад се точеха други, пеша или със съвсем уморени животни. Коларите задърпаха юздите и фургоните спряха. Войниците опънаха лъковете си и застанаха между бежанците и приближаващите горянски съгледвачи. Лейтенантът погледна въпросително и Рудолфо поклати глава. Нямаше да се приближат с извадени оръжия.

Щом навлязоха в обсега на стрелите, Рудолфо подсвирна и продължи само с офицера си. Вече бяха достатъчно близо и се виждаха изпитите лица на уплашените и измъчени пътешественици. Войниците носеха униформите на ентролузианската пехота, не на кавалерията, но всички нашивки бяха внимателно изрязани.

Командирът им и един от хората му се откъснаха, за да го посрещнат напред. Капитанът беше ветеран на средна възраст с брадясало лице, покрито с белези, на което бе изписана тревога.

— Поздрави, капитане — провикна се Рудолфо.

— Поздрави, съгледвачо. — Рудолфо се усмихна при думите му, но усмивката му бързо се стопи. — Дошли сте да ни отпратите ли?

Владетелят примигна изненадано.

— Да ви отпратим ли?

Капитанът сви рамене.

— Видяхме ви как се приближавате и решихме, че щедростта на горянския крал е привършила с оглед на последните събития. Според слуховете в Деветте гори е избухнало ново насилие. Тази сутрин получихме птици. Блатни убийци бродят из Познатите земи. Повечето държави са затворили границите си.

— Времената със сигурност са мрачни — съгласи се Рудолфо, — но ви уверявам, че щедростта на горянския крал си остава непроменена. — Той огледа кервана, преценявайки числеността му. Имаше около стотина души, от които двайсетина войници. Десет фургона. — Ще намерите храна, подслон и работа. — Замисли се за думите на капитана и поглади брада. — Въпреки последните неприятности Деветте гори са безопасни. Вярваме, че нападението бе единичен инцидент. Разследваме го, за да сме сигурни.

Беше ред на капитана да примигне.

— Не сте ли чули?

Рудолфо поклати глава. Птиците се връщаха бавно след нощта на атаката.

— Какви са новините?

— Ерлунд е мъртъв — отвърна офицерът. — Убит в съня си. Освен престолонаследника на Тюрам и блатния крал, още множество лордове са били сполетени от подобна съдба по целия Изумруден бряг. Кралица Мейров от Пилос също е загубила сина си.

Рудолфо се затрудни да си поеме дъх, сякаш беше ударен.

— Богове! — прошепна той. Детето на Мейров беше малко, някъде около десетгодишно. А ако делтата бе загубила Ерлунд толкова скоро след възкачването му — това можеше да се окаже пагубно за съюза на градовете-държави. Той присви очи. — Откъде са тези новини?

Капитанът са размърда неудобно на седлото и погледна към спътника си, преди да отговори.

— Ние идваме от Фейрум. Разполагам с птичар там.

Рудолфо познаваше града. Местните бяха свалили губернатора и прогонили войниците, които не искаха да се включат в революцията. Разбира се, Ерлунд приличаше достатъчно на вуйчо си, така че бе разбираемо желанието на тези хора да бягат, след като бяха загубили града в полза на отцепниците. Той се обърна към първия си лейтенант и за миг — само за миг — се зачуди дали да не възложи тази задача на хората си и да се завърне в седмото имение. Виждаше, че наближаващата буря е много по-мащабна, отколкото мислеше в началото, и това го тревожеше.

Погледна към бежанците и се сети за картините на Карпатиус, които висяха из седмото имение: изтерзаните, обезверени и гладни преселници, които си проправяха път в Новия свят с надеждата, че ще оставят назад смъртта и лудостта, която им бе стоварил Ксум И’Зир в гнева си.

Той върна вниманието си към ентролузианския капитан.

— Границите са отворени. Отправете се към седмото имение. Там има лагер за такива като вас. Съставете списък с уменията си и го дайте на ръководителя — ще ви бъде осигурена работа. Строим библиотека.

Капитанът кимна.

— Благодаря.

Рудолфо наведе глава.

— Няма защо. И двамата ни очаква път, така че няма да ви задържам. — Погледна отново кервана и измъчените бежанци. Хората бяха изоставили домовете и стария си живот, с надеждата за нещо по-добро. Хрумна му нещо и каза на капитана: — Предай на хората си, че лорд Рудолфо ги приветства в новия им дом. Ще ни помагат да браним светлината и да построим по-добър свят от този, в който нашият се превърна внезапно.

Капитанът се усмихна и в очите му блесна надежда.

— Лорд Рудолфо е много щедър.

Кралят отвърна на усмивката.

— Повярвайте ми, капитане, всички ще си отработите подслона. Рудолфо е колкото щедър, толкова и безмилостен стратег. Желая ви безопасно пътуване.

— И на вас, съгледвачо.

Рудолфо се върна обратно при своите. Препуснаха на юг, гледайки как ниските хълмове се приближават, и оставиха кервана зад себе си.

Докато яздеха, горянският крал бе обзет от мрачно настроение. Нещата бяха по-зле, отколкото си представяше, а той ги бе загърбил в името на един крехък живот, който трябваше да спаси.

Може би любовта и дългът не бяха толкова далеч едно от друго, мислеше Рудолфо, докато пришпорваше жребеца си напред.