Песнопение

Лисиас

Лисиас се чувстваше неловко без униформата и се надяваше, че не му личи. Таверната кипеше от живот, а той чакаше в сенките.

Съобщението бе пристигнало по куриер, а не по птица. Бе доставено от млад лейтенант, който имаше роднини сред отцепниците на Есаров. Поредното семейство, разделено от гражданската война. Лисиас го разбираше съвсем добре.

В крайна сметка и той бе дошъл тук основно заради семейството.

Огледа помещението с ясното съзнание, че е наблюдаван. Поне от няколко души. Есаров беше опитен и нямаше да организира среща, ако не може да контролира всичко. Лисиас спази инструкциите дословно и пристигна сам. Това бе в пълно противоречие с генералските му принципи — да се появи в чужд град за тайна среща с лидер на бунт, заплашващ устоите на обществото, което се бе заклел да брани. Среща в мрачна пристанищна кръчма, без униформа и заобиколен от симпатизанти на каузата, която заплашваше да разруши всичко.

Да, като офицер, обучен във военната академия на Познатите земи, това беше против всичките му принципи.

Но Лисиас знаеше, че бащинските инстинкти могат да смажат принципите на кариерата за миг. Беше длъжен да дойде.

Постара се да прикрие следите си, сигурен, че хората на Игнацио продължават да търсят изплъзналата се плячка. Шпионинът на Ерлунд не вярваше на никого — това бе основният му принцип. Фактът, че дъщерята на Лисиас бе омъжена за един от починалите съратници на Есаров, го превръщаше в обект от особен интерес.

„Аз съм тежест, за която се допуска компромис.“ Лисиас се усмихна насила.

Въпреки всички рискове бе пристигнал и очакваше Есаров.

„Искам да предложа прекратяване на военните действия, но ми трябва посредник.“ Кодираната бележка съдържаше допълнителни инструкции и свършваше загадъчно. „Имам информация за местоположението и състоянието на дъщеря ви.“

Колкото и да твърдеше, че е отдаден на дълга, всъщност бе дошъл тук заради последното изречение.

„Децата са ловджийска примка на сърцето.“

Една дългокрака жена с уверена усмивка го приближи и той вдигна ръка да я отпрати. Беше млада — по-млада от дъщеря му — и макар Лисиас да не бе против креватните приключения, чувстваше сериозно неудобство, когато станеше дума за платени отношения. Имаше достатъчно самотни жени и благосклонни слугини, когато се появеше желание, а с годините такива настроения го обземаха все по-рядко. Въпреки това тази беше достатъчно привлекателна и нямаше празния поглед на жена, прекарала дълги години в занаята.

Преди да успее да й махне, жената стисна устни и поклати леко глава. Лисиас я остави да се приближи.

— Търсиш ли компания? — попита тя тихо.

Той огледа помещението. Няколко моряци ги заглеждаха, но не знаеше дали вниманието им не е привлечено от тясната рокля и апетитните извивки.

— Да — кимна генералът.

Тя седна и задвижи пръсти. „Да поговорим малко, а после поискай ключ от барманката.“

Видя, че погледът й е корав. „Съгласен.“

Започнаха да разговарят тихо за времето и войната, докато Лисиас не усети готовност в тона й. След това вдигна пръст и кимна, когато привлече вниманието на барманката. Тя ги изгледа с разбираща усмивка и извади железен ключ. Погледна към Лисиас и го изчака да извади монета от джоба си. После я пъхна в престилката и му подаде ключа.

— Един час — каза тя на жената. — И да не вдигате много шум.

Момичето сбърчи нос, но се усмихна.

— Не мисля, че с този ще създадем проблеми.

Барманката се засмя, а момичето стана и му протегна ръка.

Жестът му се стори изненадващо странен. Може би защото бе минало много време, откакто красива жена му бе подавала ръка. За последно бе лягал с жена набързо и пиянски в разгара на войната. И го направи по-скоро за да покаже на офицерите си, че и той е човек, и да разпали лоялността им, отколкото за лично удоволствие. Хвана дланта й, твърде мека и малка в неговата.

Но стискането й беше здраво.

Лисиас стана и позволи да бъде отведен по стълбите.

Момичето го въведе в стаята и заключи вратата.

Вътре имаше тясно легло, малка масичка и единична свещ. Срещу леглото на дървен стол седеше мъж с роба.

— Генерал Лисиас? — вдигна поглед той.

Косата беше по-дълга, но Лисиас го позна, макар да бе остарял след слизането от сцената.

— Есаров. Поемаш голям риск, като идваш лично.

Есаров сви рамене.

— Този квартал е наш. Двайсет от най-добрите ми хора са в заведението, за да овладеят рисковете. — Той кимна към момичето. — Включително Саша.

„Използват жени във войната, под маскировката на равенство.“ Лисиас усети, че в гърдите му се разгаря гняв. Побърза да го потуши и заговори спокойно.

— Е, защо ме докарахте тук? — „И какво знаеш за моята Линей?“

— Искам да предложа прекратяване на военните действия и край на гражданската война.

Лисиас седна на леглото, без да чака покана.

— Така казваш. — Той опря лакти на лекьосаната покривка и се наведе напред. — Но преди да се съглася да посреднича, искам да чуя условията.

— Доста са прости. Петронус, убиецът на Сетберт, се предаде на Отцепническия съюз. Знам, че Игнацио държи високопоставен член на андрофрансинския орден някъде в подземията на надзорника. — Есаров се приведе напред и сините му очи заискриха зад очилата. — Петронус е готов да се предаде за процес в замяна на освобождаването на този човек. — Той се усмихна. — А аз съм готов да сложа край на войната, при положение че четирите града запазят избраните от народа губернатори, каквито са били първоначалните намерения на Заселническия конгрес.

Лисиас се намръщи. Градовете-държави се бяха обединили около надзорника по време на Първата горянска война, преди хиляда и седемстотин години. Беше суров урок, платен с кръв. За да има силна и единна войска, трябваше да има обединено, централизирано управление.

— И вярваш, че Ерлунд ще приеме това предложение?

„Би могъл — отсъди наум. — Определено би могъл.“

Есаров се усмихна и веждите му се размърдаха над телените рамки.

— Убеден съм. — Облегна се и разпери ръце. — Въпрос на закони. Сетберт беше негов предшественик и близък роднина, заемаше най-високия пост в делтата. Действията му, колкото и да бяха нечувани, бяха предприети от загриженост за народа му и за Познатите земи. Ерлунд е длъжен да потърси правосъдие.

— А ти ще получиш легитимност за три… четири града, вместо за всичките?

— Нямам нужда от всичките. Никога не съм имал. — Усмивката на Есаров стана по-широка. — Демокрацията е могъщ инструмент, но деликатно оръжие. Вярвам, че ще спечели войната бавно, но сигурно, без допълнителни кръвопролития.

Лисиас се облегна и хвърли поглед към момичето, Саша. Тя стоеше, долепила ухо на вратата.

— Петронус наясно ли е с рисковете?

Есаров сви рамене.

— Така мисля. Струва ми се, че е мотивиран от вина. Вече знае, че Сетберт е бил просто пионка в нечия игра — хитра манипулация с трагичен завършек.

„Там.“ Лисиас си спомни последната им среща на границата на Пилос, когато бе взел фалшивата бележка и ръчното оръжие, използвано от гвардейския капитан за мнимото самоубийство на Непоколебим. Ако Сетберт се бе предал, когато хората на генерала се опитаха да го арестуват, можеше да има различна съдба.

Но не такива бяха намеренията на Ли Там, ако подозренията му бяха верни.

— Много добре — промълви накрая Лисиас. — Има ли друго?

Есаров кимна.

— Да. Искам гаранции за Петронус по време на процеса. Трябва да му се оказват почести, полагащи се на държавен глава, по време на ареста, процеса и евентуалната присъда.

Лисиас стана и се загледа в Есаров. Мъчеше се да си спомни в коя пиеса го е гледал за последно, преди да се откаже от театъра и да се хване със съмнителна политика. Май беше „Плачещият цар държи падналата луна“. Древна история за случайна и трагична любов. Беше играл Фредерико, последния плачещ цар, и Лисиас помнеше, че жена му бе много впечатлена от младия бивш андрофрансин.

— Добре. Ще предам съобщението. Как да се свържа с вас за отговора на Ерлунд?

Есаров се усмихна отново.

— Моите хора ще те намерят. Няма да се виждаме повече до процеса.

Лисиас кимна. Искаше да зададе още един въпрос — този, за който всъщност бе дошъл, но не знаеше как. Досега разговорът се въртеше около държавните дела, а въпросът беше личен. Дългогодишният опит го бе научил да не смесва двете неща.

Есаров явно се досети за вътрешния му конфликт по лицето му.

— Тя е добре, Лисиас. Дъщеря ти е в бежански лагер в Деветте гори. Разбрахме, че е пристигнала там малко преди убийствата.

Лисиас не искаше да зададе и следващия въпрос, но по различни причини. Колкото и да не обичаше мъртвия съпруг на Линей, не бе успял да прехвърли неприятните си чувства към детето. Въпреки това бе отказал да го види, когато Линей дойде пред къщата и слугите не я пуснаха. Дори не бе попитал за името и сега се мръщеше при тези спомени.

— А внукът ми?

Лицето на Есаров помръкна.

— Съжалявам. Детето се е разболяло от треска и е починало.

Лисиас примигна от изненадващите емоции. Чувстваше се объркан от пристъпа на тъга, съжаление и гняв. „Какво сторих, Линей?“ Приседна за момент на леглото, заповядвайки на напиращите сълзи да се оттеглят.

— Мъртъв е? — попита хрипливо.

Есаров кимна.

— Доколкото помня, не беше доволен от тогавашната ситуация. Това развитие би трябвало да те радва.

Лисиас въздъхна тежко и раменете му увиснаха. Отново вдигна очи към Есаров.

— Това ли е всичко?

— Да. — Революционерът се надигна. — Нямам други вести. Но тя е добре. Горянският крал се отнася добре с ентролузианските бежанци, осигурява им подслон и работа.

Лисиас кимна. Есаров се измъкна на тясното балконче и прекрачи перилата.

— Моите хора ще се свържат с теб след три дни за отговора на Ерлунд — каза той и изчезна в нощта.

Лисиас затвори очи и изхлипа без сълзи.

— След малко трябва да слизаме — каза Саша, докато разрошваше косата и раздърпваше дрехите си.

Лисиас вдигна поглед към поразително зелените очи, без да е сигурен какво се надява да открие. Благосклонност? Съчувствие? Може би прошка?

Ала в тях имаше само мълчаливо, студено обвинение.

Влад Ли Там

Влад Ли Там се събуди от напева и отметна леките сатенени чаршафи на затворническото легло. Надигна се бавно и огледа непознатата обстановка.

Нямаше приказки и обяснения, когато го избутаха в покоите без прозорци. Бяха му оставили чиста ленена роба и сандали, а в банята имаше топла вода и мраморна вана. Щом се изкъпа, слугите поднесоха множество плата с топли морски дарове, лепкав ориз и пресни плодове. Беше хапнал скромно, преди да пропълзи на пухения дюшек и да потъне в дълбок сън.

Последваха още няколко угощения, затова предполагаше, че са минали няколко дена.

Изкара един от тях в блъскане по вратата и викане на въпроси.

Или по-точно, един и същ въпрос по различни начини.

„Какво ще правите със семейството ми?“

Това го измъчваше, докато изучаваше извивките на този нов уимски лабиринт. Бяха го измъкнали от нищетата, за да го преместят в лукса, и го оставиха на мира, без никакви изисквания. Нямаше съмнение, че в някакъв момент нещата щяха да се завъртят отново.

Дотогава гледаше да се храни, къпе и спи на относително равни интервали.

Ала сега усети, че има нещо различно.

Напевът. Изправи се и облече вчерашната роба. Тръгна към всекидневната, където го очакваше момичето.

— Добър вечер, Влад — кимна тя.

„Вечер.“ Внимаваше да не отвърне на уважителния й жест.

— Как да те наричам?

— Рия.

Влад Ли Там срещна очите й.

— Рия, къде са децата ми и какво ще правиш с тях?

Тя се усмихна.

— Тук са. И няма да им правя нищо. — Момичето тръгна към вратата. — Искаш ли да ги видиш?

Влад Ли Там преглътна и присви очи. „Ето, че положението се обръща.“

— Да. Искам.

Рия се завъртя и тъмната й роба се развя като мастило във вода.

— Да вървим при тях, Влад.

Този път нямаше въжета. Нямаше стражи. Нито превръзка на очите. Той призова франсинското спокойствие и започна да изучава обстановката. Измерваше всяка крачка. Повърхността на пода, качеството на въздуха и ехото от стъпките им. Мереше разстоянието между вратите — направени от същата тъмна дървесина като мистериозния кораб и подсилени с метални ленти и резета с ключалки.

Очите, ушите, краката и носът му попиваха всичко, разделяха информацията по полезност и я складираха. Когато му потрябваше, щеше да си я припомни отново. А в един момент щеше да знае достатъчно…

— Баща ти те е обучил добре, Влад — каза момичето през рамо. — Но това познание няма да ти е от полза.

Той се взря в тила й.

— И защо?

Тя се засмя.

— Защото баща ти е построил това място, мислейки за теб.

Влад се постара да не реагира. Не наруши крачка и въпреки че тя не го гледаше, лицето му остана безизразно. Продължаваше да чува думите на Мал Ли Там: „Баща ти те предаде“. Помнеше малкото черно томче, приличащо на останалите, които бе изгорил, когато Рудолфо дойде да търси отговори. Димът от тайните на Ли Там се носеше над джунглата, гъст и задушаващ. Историята, която бяха сътворили чрез изграждането и разрушаването на мъже и жени, бавно и в тайна.

„И още тайни в тайните.“

Влад Ли Там не каза нищо и продължи да мести един сандал пред другия. Коридорът свършваше пред широко, кръгло стълбище, което се издигаше нагоре до широка двукрила врата, скрита зад изящно издялани мраморни колони. Той се поколеба и спря.

— Децата ти те очакват, Влад.

Въпреки думите й внезапно осъзна, че не иска да върви доброволно с нея. Зачуди се дали заплахите й важат и за този момент — „Можем да те носим“. Подозираше, че е така.

Влад Ли Там се стегна и тръгна по стълбите след нея. Щом стигнаха до върха, момичето отвори и двете крила на вратата.

Четирима мъже с роби го обградиха. Влад усети длани на раменете си и се постара да не трепне.

— Какво точно…

Той затвори уста. Беше виждал рисунки и бе чувал за Площада на мъчителите, знаеше какво очаква враговете и престъпниците. Великолепието на тази стая беше смайващо. Намираше се на широк, кръгъл балкон, надвесен над залата за мъчения с нейните маси и тръби. Диваните и креслата на балкона бяха заменени с прости столове и дървена рамка с каиши и окови. Въпреки скромната мебелировка помещението беше пищно украсено. Кръглите стени бяха изрисувани с невиждана изкусност — различни стадии от работата на мъчителите. Високите стъклени прозорци бяха покрити с тежки лилави завеси. Перилата и урните за кръв бяха от злато, а сребърни ножове с най-различни форми и размери очакваха опитните ръце.

Мъжете помъкнаха Влад към рамката и той най-сетне започна да се съпротивлява. Ритна с крак и чу задоволително изпукване на глезен. Човекът, който го държеше, падна, но гласът на Рия отекна под купола на помещението.

— Достатъчно. Забравяш за състоянието на децата си.

Влад Ли Там изръмжа и главата му увисна. „Те са вече мъртви. Не. Не още.“ Може би имаше как да ги спаси. Остави останалите трима да го привържат към рамката.

Рия се усмихна и подсвирна тихо. Появи се масичка с ножове.

— Казах ти, че ще бъда твой кръвопускач и родствен лечител. Помниш ли?

Той кимна, без да отваря уста.

— Ще те режа, Влад. Бавно и продължително. И така ще излекувам родството ти с дома И’Зир.

Влад Ли Там примигна.

— И’Зир ли? — Умът му се съсредоточи като наточено острие. „И’зиритски култ?“ Домът И’Зир бе паднал преди хилядолетия, но понякога се появяваха култове, почитащи кралете магове, скърбящи за тяхната смърт и копнеещи за завръщането им. Кланът Ли Там бе помогнал на ордена да потуши няколко от тях във времената, преди да се заеме с банкерство. — Няма дом И’Зир. Падна, когато Ксум пречупи гръбнака на света.

— Което е паднало, ще се съгради, и що е мъртво, ще оживее отново — усмихна се тя. — Започва епохата на Пурпурната императрица. — Момичето посегна и погали брадясалата му буза. Ръката й беше топла, а дъхът сладникав. — Скъпи Влад, разбираш ли, че кръвта ти ще спаси всички ни?

„Аз съм твоят кръвопускач.“

— От какво ще ни спаси?

Тя се усмихна.

— От самите нас. — Завъртя някаква ръчка и Влад усети, че рамката му се накланя, така че да има пълна видимост към масите отдолу. Устата й се доближи до ухото му. — Сега ще те заболи, Влад. Много.

Той стисна зъби.

— Ако ще ме режеш, давай.

Рия се засмя.

— Първо искам да почувстваш нещо.

— Какво да чувствам?

Тя се усмихна.

— Отчаяние.

Рия плесна с ръце и в долното помещение се отвори врата. Мъже с роби водеха млад гол мъж. Влад Ли Там го позна.

Беше Ру, тринайсети син на дванайсетия син на Влад. Преди месец беше навършил трийсет. Мъжете го положиха на една маса. Той мълчеше, но ужасът му бе очевиден. Започнаха да го връзват и Влад понечи да изкрещи.

Рия сложи длан на устата му.

— Тук си, за да слушаш, не да говориш. — Той кимна и тя отмести длан. — И да гледаш. — Усмивката й се разшири. — Ако си затвориш очите за миг, ще ти отрежа клепачите.

Влад Ли Там преглътна и погледна внука си в очите. Видя как в тях се заражда храброст и кимна бавно. „Кураж.“

Очите на внука му сякаш отвърнаха с любов.

Облеченият с пурпурна роба мъчител се приближи до масата.

Той избра внимателно първия нож и Влад Ли Там усети как сърцето му се разтуптява, и вдъхна мириса на желязото, смесен със собствената му пот. „Кураж.“ Този път думите бяха за самия него.

Мъчителят започна работа. Влад не отделяше взор от очите на внука си, нито когато писъците започнаха, нито когато тялото се разтресе и урните започнаха да се пълнят с кръв от ножовете.

Времето се точеше, бавно, тежко и шумно.

Гледаше и преглъщаше напиращото хлипане, вкусваше от сълзите, течащи по бузите и право в устата. Баща му го бе научил да се затваря по отношение на семейните дела в Познатите земи и това му помагаше, когато трябваше да изпрати някои от децата си като стрела. Беше жертвал живота на стотици, повечето от собствената му фамилия.

Но тук не правеше жертва в името на някаква по-висша цел и стратегия — тук нямаше никакво решение. Просто трябваше да гледа как внукът му се извива и скимти под остриетата.

— Защо го правиш? — попита той накрая.

Рия плесна с ръце и мъчителят отпусна ножа си. Тя се наведе леко.

— Казах ти. Изкупвам родството ти. Плащам за спасението с кръв.

Влад Ли Там погледна към внука си и видя, че устните му мърдат.

— Какво искате от мен? Информация? Пари?

Смехът й беше нестройна песен с нисък тон.

— Не, нищо подобно. Не те лъжа. От теб се иска само да гледаш и слушаш. — Тя помълча малко. — Казах ти, че ще боли.

„Какво се опитва да каже?“ Влад напъна каишите, усети как се впиват в плътта му, опита да чуе внука си. Гласът беше тих и гъргорещ. От устата му излизаше розова пяна.

Думите добиха форма и Влад изписка, въпреки че се мъчеше да не го прави.

Внукът му нямаше възможност да пише и предаваше последните си думи под измъчения взор на дядото.

Беше поема за чест и саможертва, съчинена сред кръв и болка.

Влад Ли Там усети топлите сълзи по бузите си, чу как капят на пода. Отново срещна очите му и продължи да гледа, даже след като мъчителят остави последния си нож, след като очите на Ру се подбелиха от болка и след като поемата премина отново в писъци.

По-късно — сякаш след часове, — когато младият мъж застина неподвижен и тих, Рия се усмихна.

— Утре ще имаме време за трима.

Влад Ли Там чу стон и осъзна, че е собственият му глас. Преглътна сухотата и опита отново.

— Мъчете мен.

— О, Влад — тя погледна към нейната масичка с ножове, — всичко с времето си.

„Искам да почувстваш нещо.“ Влад Ли Там опита да отклони поглед от безжизненото тяло на масата. Беше го усетил на кея, но сега се задълбочаваше. И продължаваше да нараства.

„Отчаяние.“

Влад Ли Там не усети ръцете, които го отвързаха и го подхванаха да не падне. Почти не осъзна, когато мъжете го помъкнаха към покоите му и го оставиха до вратата.

Виждаше само как устните на мъртвия му внук се движат бавно и повтарят поемата, съчинена под ножовете.

Влад се разплака и зарецитира думите. Продължи да го прави през цялата нощ, свит на кълбо, притиснал юмрук към устата си. Лежеше и повтаряше стиховете, докато на следващото утро напевът не започна отново.

След това мъжете се появиха, за да го отнесат към новия ден.

Петронус

Петронус беше в покрайнините на претъпкания пазар и медитираше, за да запази спокойствие. Около него стояха хората на Есаров, а в другия край на площада се виждаха ентролузианските войници. Навсякъде около тях търговците въртяха търговията си.

Оглеждаше се за Гримлис, но не го виждаше. Бяха тръгнали призори и сърце не му бе дало да го събуди. Пристигнаха в града и зачакаха пладне в подземието на една кръчма близо до пристанището.

Сега очакваха сигнала — развяването на червен парцал от покрива. Когато го зърнаха, се обърнаха към един балкон през две къщи и Петронус затаи дъх.

Познат мъж стоеше между двама войници — по-възрастен, но доста запазен за трийсетте години, през които не се бяха виждали. Петронус побутна човека до себе си.

— Да. Със сигурност е Чарлс.

Над тях се развя син шал.

Изчакаха още три минути и човекът вдясно го бутна по рамото.

— Време е.

Петронус огледа за път през тълпата на площада. Кимна, пое си дълбоко дъх и тръгна, вторачен в отсрещния край на пазара. Движеше се бавно и се чудеше как ли ще се развият събитията от този момент нататък. Досега имаше някакъв глас, но щом се разминеше с Чарлс и се предадеше на хората на Ерлунд, гласът му щеше да бъде затъкнат. Играта щеше да се води между Ерлунд и Есаров.

Видя плешивото теме на Чарлс, който се приближаваше със спокойна крачка. Щом очите им се срещнаха, сякаш светкавица удари за втори път.

Отдалече Чарлс изглеждаше добре, но отблизо си личеше колко е измършавял и уморен. Тежеше доста по-малко, отколкото трябваше, и въпреки че дрехите му бяха нови, не му бяха по мярка. Архиинженерът се намръщи и задвижи ръце, когато се приближи.

„Това е глупава размяна, отче“, показа Чарлс, щом тълпата се разреди достатъчно, за да се виждат добре.

Петронус кимна леко. „Може би. Добре ли си?“

Двамата се срещнаха по средата и се прегърнаха за кратко.

— Добре, доколкото е възможно — прошепна Чарлс. Гласът му потреперваше от вълнение и Петронус се зачуди колко ли му е било тежко. В началото Чарлс беше пленник на Сетберт, което не обещаваше нищо добро. После бе попаднал в ръцете на Игнацио, който имаше репутация на жесток човек, въпреки че господарят му изглеждаше по-цивилизован.

Петронус го пусна.

— Рудолфо идва за теб. Можеш да му имаш пълно доверие.

Чарлс кимна.

— Съобщението ми стигна ли?

Петронус вдигна поглед. Стражите бяха изпружили вратове над тълпата, за да не изпускат от поглед двамата старци.

— Поне едно от тях. — Той задвижи ръце. „Вярно ли е? Нима Санкторум лукс е това, което подозирам?“

В отговор простичък жест — да.

Стражите си проправяха път в тълпата и Петронус потисна импулса си да продължи да го разпитва. Думите му се изляха, докато се стягаше за прекосяването на останалата част от пазара.

— Чарлс, вече ще служиш на горянския крал. — Ръцете му предадоха последното съобщение по рамото на мъжа. „Служи му добре; защитавайте светлината.“

За миг му се стори, че вижда сълзи в очите на архиинженера, но не се загледа. Не искаше да знае.

Вместо това заповяда на краката си да тръгнат и на сърцето си да не изпитва страх. Ако планът на Есаров проработеше, скоро щеше да е свободен. В противен случай щеше да се изправи пред отплатата, която очакваше.

Продължи да се движи през тълпата, докато си повтаряше репликите. Войниците го посрещнаха и го хванаха за лактите, за да го водят в последните двайсетина стъпки. Лисиас чакаше с мрачно и притеснено лице.

— Генерале — поздрави Петронус. — Не сме се виждали отдавна. — Последният път беше по време на преговорите, уточняващи мира след самоубийството на Непоколебим и свалянето на Сетберт.

Лисиас примигна. Може би търсеше подходяща титла, но накрая се отказа.

— Тук не е безопасно — каза той, зарязвайки почестите. — Трябва да вървим.

Петронус се усмихна.

— Момент. — Изправи се в цял ръст и се обърна към тълпата. Войниците започнаха да го дърпат за ръцете, но той се съпротивляваше, извисявайки глас над площада. — Чуйте ме! Аз съм Петронус, последният истински син на П’Андро Уим, последният папа на андрофрансинския орден и крал на Уиндвир. — Видя с периферното си зрение смайването на Лисиас и се зачуди дали генералът наистина е очаквал да потъне безропотно в някое от подземията на Игнацио. Войниците също се бяха стъписали и гледаха към началника си за заповеди, но те не бяха неговата публика. Говореше на обърканите хора на площада. Всички бяха замлъкнали и гледаха стареца, облечен в прости пътнически дрехи. — Аз съм Петронус! — изкрещя отново той. — Предавам се доброволно на вашия надзорник и предявявам правата си на монарх.

Понечи да каже още нещо, но този път го издърпаха, почти го влачеха от претъпкания площад към очакващия ги фургон.

Лисиас закрачи до него с почервеняло лице.

— Трябваше да го направим дискретно.

Петронус се усмихна.

— Ще ми простите, че наруших тишината. — Знаеше, че хората на Есаров извеждат Чарлс през лабиринта от улички, прозорчета и подземия. До залез-слънце щеше да е напуснал града и до два дни щеше да е при Рудолфо, ако всичко вървеше по план.

След това го очакваше Санкторум лукс.

Здрави ръце го повдигнаха във фургона и затвориха подсилената с желязо врата. Голяма част от хората на пазара гледаше към него и Петронус усети задоволство.

Засега нещата вървяха максимално добре.

Отпусна се на тапицираната седалка, затвори очи и си пожела и остатъкът от плана да се развие също толкова успешно. Докато опитваше да състави следващите си планове и да предвиди предстоящото, мислите му продължаваха да бягат към Рудолфо, Чарлс и Санкторум лукс.

Къде беше? Кой го бе построил? Беше ли в безопасност?

Въпросите се въртяха, докато каретата подскачаше и завиваше по павираните улици, преди да излезе през портите и да набере скорост по пътя.

Клатушкането го унесе в лек сън. Петронус сънуваше цели мили от книги — нови и стари, — простиращи се, докъдето му стигаше погледът. Неб беше там и се усмихваше хищно, заедно с Чарлс, Рудолфо и Исаак.

„Не присъствам в собствения си сън.“

Но нямаше и нужда.

Стигаше му да знае, че светлината е в толкова способни ръце.